Мили майко, татко, бабо - близки и далечни приятели,
Вчера 10.06.1993
изпратихме колетчето с видеокасетата, разни снимки, едно филмче за
фотоапарат, голямо и обширно писмо, както и монетите от 20 и 50 цента.
Надяваме се, че когато четете тези редове, вие вече ще сте изгледали и
филма за “мистериозната” Австралия и въпреки че няма да сте го разбрали
напълно, поне мъничко ви е харесал – най-малко картинките все пак. Ако
смятате пък, че след няколко гледания ще ви омръзне, използвайте
касетата за някой друг филм или случай.
Снощи
у нас идва моя приятел, който като хоби и професия се занимава с
електроника. С подчертано удоволствие и двамата се ровихме из онези
боклуци, които намерих преди няколко дни, като някои от нещата се
оказаха дори ценни и интересни. Главно за него, защото аз като не
разбирам от тях, не могат да ми влезят и в употреба. В големия кашон
открихме някакво импулсно захранване със специален тороидален
трансформатор за висока честота. Решим ли да си правим водородна бомба
или пък атомна, обезателно в управлението й трябва да влезе и едно
такова парче трансформаторен импулс за цветнo-квантови тороиди (ама че
интересна стана тази сентенция – като цитат от дисертация за научна
степен, въпреки че не означава нищо и няма никакъв смисъл; оставям го
такова в съчинението си, защото не ми се задраскват сега цели два реда).
В кутията имаше и една телевизионна игра, която с Нени сме в процес да
разберем дали работи или не.
Бях
вече набрал техническа инерция и се залових да сменя шнура на миксера,
насочвайки се към един от радиоапаратите с часовник, че да го отскубна
от там и само да го прехвърля на нашето съоръжение. Но преди това го
включих в мрежата и той взе, че заработи. Реших да го стегна за стаята
на Неничко, но в 01:30 през нощта най-после кандисах и го изхвърлих,
след като часовника отказа да влезе в режим. Оказаха се счупени някои
зъбни колела от механизма, които са пластмасови (той не случайно е бил
изхвърлен, но нали аз трябваше да му дам повторен шанс в живота и сам да
се убедя в непоправимостта му...). В крайна сметка, след 6 часа на
много ентусиазирани но безплодни усилия, от цялата работа поне успях да
използвам шнура на радиото за нашия миксер, който разбира се стана
безпроблемно. Такъв беше всъщност и първоначалният ми замисъл, но аз не
исках да подхождам така грубо направо с керпеденските клещи, а бавно и
мъчително да стигна до този момент – това беше някакъв вид технически
мазохизъм, подкрепен с тържествени клетви до един или друг потенциален
враг.
Друго
интересно нещо, което си оставих за моя лична употреба беше онази
малката шашма, с която се почистват свещи за коли, мотоциклети, камиони и
пр. моторни возила. Това малко устройство се оказа една миниатюрна
“дробометна”, която със специален прах обдухва електродите на свещите -
те светват, та чак блясват от чистота. Предполагам, че по този начин ги
освежават и почистват от нагар и други мръсотии, с което се удължава и
живота на самите свещи. Не е ясно дали някога ще прибягна до помощта на
тази изгъзица, но я прибрах все пак в моята съкровищница от големи,
средни и малки боклуци.
Днес
Женя вече използва и миксера - прави някакъв сладкиш, а пък аз разбивах
бяла салата от кисело мляко и сирене “крема”; утре ще правя и руска
салата с домашна майонеза. Въобще тук сме безкрайно добре подсигурени с
мезета и прекрасни класически салати за ракия, само дето тя отсъства от
ежедневната ни диета. На едно място съм набарал много евтино сирене,
подобно на нашата “Дунавия”. И вместо да чакам с часове киселото мляко
да се изцеди от цвика през носна кърпа, парче чаршаф или каквато и да е
пачавра, аз направо го смесвам с това сирене, което го сгъстява. Като
хвърля половин шепа с чесън в купата и накълцам един буркан с кисели
краставички, става такова убийствено мезе, че ако сте едни истински
родители, мислейки денонощно за своето чедо на края на света, тутакси
бихте ми изпратили едно по-едрогабаритно шише ракия – само за хатър на
салатата, дето се вика. Освен това по този начин се пести от киселото
мляко, което не е особено евтин продукт в тази иначе заможна държава. А
пък за руската ми салата вече се носят легенди в отсамната половина на
земната топка – казвам ви го без да се хваля излишно много и да се
изхвърлям на сухо. Последната е чудесен придатък към руската водка, но
пък тя не ми е все още по кесията, пущината.
Взели
сме пак и камерата от библиотеката, за да се опитаме да ви довършим
филма и го изпратим своевременно. Само че времето вече толкова много се
развали, та не знам как ще станат тези кадри; колко пъти валя и спира от
сутринта – не знам вече. Днес се изля един страхотен дъжд, който трая
само няколко минути, но улиците се задръстиха от вода – като реки бяха.
Добре че поне кал няма при нас - тук пада дъжда, но понеже не е прашно
както в подножието на Кремиковци да речем, та не се образува и кал
съответно. По улиците върви сравнително бистра вода, с която спокойно
можеш да си измиеш колата или най-малкото краката, без да те е гнус…
Тези
дни ще почиваме с един ден по-дълго, защото в понеделник ще се чества
рождения ден на Кралицата. Сигурно ще имаме някакви гости утре вечер
(амчи на толкова много салати в хладилника, нали ще е срамота да не
дойде никой и да си ги ядем сами). Женя ще работи до обяд.
Снощи
се обаждах на едно място да търся работа по някаква обява във вестника.
Човекът беше много любезен; записа ми имената и телефонния номер. Каза
ми, че тази вечер ще се обади, та сега съм в постоянно очакване на
радостният телефонен звън - дано пък да стане нещо, нима не го
заслужавам с моята пословична скромност и благ характер. След малко ще
дойде и хазаинът да си прибере наема, та и с него ще си побъбрим за
най-общите неща от живота. Трябва и договора за апартамента да продължим
с още 6 месеца, защото скоро изтича срокът на първоначалната ни
уговорка.
13.06.1993
- Вчера доста се гласихме с разни вкусотии, но вечерта нямахме гости.
Отложиха се за днес. Времето е слънчево и много приятно. Ако и утре е
такова ще направим някакъв излет, за да довършим филма. Напред ми се
обажда Иван. След обяд ще доведе децата си у нас, че няма кой да ги
гледа – и двамата с жена си са на работа. Тъкмо и Нени ще си има детска
компания. Те чудесно се разбират и играят заедно. Следобеда у нас ще
идват и други едни приятели да се видим. Онзи човек от пицарията не се
обади повече – сигурно не съм подходящ. Нищо, ще търсим друг – да не би
да е само той. Леля Здравка също не се е обаждала никаква. Ще вземем ние
да й звъннем, че да й укротим лошотията, дето се е накокошинила срещу
нас. Аз исках да й кажа само за неприятностите, които сте имали около
имота й на Стоевци.
Тези
дни се обадиха на Женя да се яви на интервю за нейния нов курс. То е
насрочено за вторник, 15 Юни. Ако я приемат и успее да влезе там, ще
бъде много добре за нея и бъдещето й. С придобитите си знания ще
кандидатства на повече места за работа и степента на вероятност за
намиране на подходяща позиция ще бъде доста по висока.
14.06.1993
- Снощи имахме гости и изкарахме много добре (както обикновено – нали
никой вече не се е съмнява в това, надявам се). Днес пък ходихме на
разходка до едно градче, близо до Аделаида. Сутринта беше слънчево и
много приятно, обаче докато стигнем до там се заоблачи, а на връщане
дори и заваля. Ходихме на пристанището, а после до един богаташки
квартал, с много яхти и красиви къщи, току на самият бряг на морето. Там
доста снимахме с камерата, но пак остана още малко място за довършване
на цялата видеокасета.
Напред
ходихме на българско училище и отеца много похвали Нени. Каза, че имал
малки проблеми само с буквата “Б”, но ще се справи. Интересно – “б” нали
се използва за “баба”; като му кажа това и той със сигурност ще го
запомни вече. О - забравих да кажа: “Да живее Кралицата!”, защото днес й
честваме рождения ден и не учим. Лошото е само, че Англия няма и Крал –
така щяхме и неговия рожден ден да празнуваме и пак нямаше да учим...
17.06.1993
- Не съм писал няколко дена, защото нямаше с какво да ви занимавам.
Онзи ден пак имахме гости - правихме записи на видеото с моя приятел.
Ходим на училище и с нетърпение чакаме ваканцията (аз най-вече, но
предполагам, че и Нени я очаква с трепет). А тя миличката, ще дойде само
след още две седмици – ще издържим до тогава. Аз продължавам в същия
курс и след нея. Надяваме се, че докато завърши този, ще се организира
друг, специален за инженери, че да изкарам и него. Но още нищо не се
знае - пари нямат в “Народната Просвета” и за това е цялата неяснота.
Дано обаче отпуснат малко от Съвета, че иначе е много лошо да си останем
прости и неуки, като местните...
Женя
още няма резултати от новия си курс. Ако изпита й не е бил успешен онзи
ден, тя ще си продължи обучението с мене в моя курс и през следващия
срок. Напоследък взех нещо много да намирам това-онова. Онзи ден на пътя
– едно пликче за очила, много хубаво – не ми трябва, ама си го прибрах;
може да го подаря на някой в нужда. Днес в училище намерих друго пликче
за билети за градския транспорт (само че без самите билети, което си
беше чиста неправда...). Напред пък чифт гуми си намерих на пътя с доста
“хляб” в тях, но за жалост не са моя размер на колата. Сега ще ги
полъсна малко с вакса за обувки и ще мъча да ги заменя в някой сервиз с
някакви други - пак може да са стари, но ми трябват 12 инча, каквито са
моите на рейса. Тези са с размер 185 х 14”. Ако не се получи размяната,
ще ги подаря на един румънец, нали и той е Божие чедо – той вече кара
неговите съвсем на плат.
Като
се видяхме за малко на обяд в училище с Женя, ми каза че сте се
обаждали по телефона. Няма да се притеснявате за нас. Писмата някои се
бавят повече от необходимото, но тъй или иначе пристигат до целта си.
Пътуването им е неконтролируемо, защото никога не се знае на кой самолет
ги натоварват от Австралия. Полети има най-различни и вероятно обикалят
няколко пъти целия свят, докато най-после пристигнат в крайната си
географска точка по предназначение. Онзи ден направих една малка
комбинация с последното писмо и касетата. Защото изпращането само на
писмото ми, заедно със снимките и други неща щеше да струва около $4. А
аз така във всички случаи давам $10.20 за марка и $1.10 за кутията, в
която изпращам видеокасетата. А пък до 0.500 кг пощенската такса е една и
съща – твърдо $10.20. Ето защо предпочетох да върви всичко заедно на
тази цена. Защото сега за тези $4 които спестих, ще купя още една касета
например и т.н. Абе, ние сме богати, но не можем да живеем без поне
малко сметчица!... Даже и не знам какво сте си говорили с Женя по
телефона, че тя нямаше време да ми обяснява - каза само, че сте се
притеснили. Аз разбирам добре вашите безпокойства, но понякога и така се
случва. Не бива да си мислите нищо лошо за нас и да се тревожите, за да
сме спокойни и ние за вас. Ние също нямаме никакви писма от никой, вече
втора седмица – обаче нямаме време да се притесняваме, така ни залюляла
въртележката. Както вече казах, бързината на доставките до голяма
степен зависи с какви самолетни полети кацат или излитат писмата ни за
тук и от тук към останалата част на Планетата. Така че, страшно няма –
вие пак бъдете благодарни, че използваме по-скъпата тарифа на “Par
Avion”. Защото ако използвам морски транспорт, който е значително
по-евтин, представяте ли си колко вода има да изгази един кораб,
композиран от тукашните брегове на Австралия, дорде най-после акостира
на морската гара във Варна или Бургас – това са месеци наред пътуване. А
докато пощальона дойде от там до Габрово – отиде, та се не видя; писма
ще имате за Коледа чак, само че догодина…
Утре
пак ще ходим на барбекю - от училище ще ни водят в един парк, където
ние и по-рано сме ходили. В събота пък, след като Женя свърши работата
си по хигиенизиране на хорските къщи и домове, с целия клас тръгваме към
една хижа в хълмистите околности на Аделаида – това мероприятие пак
беше организирано от нашата другарка по английски; много добра женица –
тя само кудоши ни разправя в училище, не ни изпитва твърде и на мене
много ми харесват беседите и лекциите й. Има си няколко тиквеника от
първите чинове, дето постоянно ръсят мозък и тя само тях пита и вади на
дъската; аз се спотайвам зад един такъв многознайко и се чувствам, като
че ли съм в час по литература в Техникума. Независимо от всичко,
учителката ми е много доволна напоследък, специално от мене. Каза, че
изведнъж съм дръпнал напред с езика и много ме окуражи (ами така ще е –
като не ме вдига да си казвам урока който не съм учил, аз така повече
помня, скрит зад гърба на всезнайкото). Не се усещам кой знае колко да
съм се подобрил в езиково отношение, но тя знае още от самото начало кой
с колко “багаж” е дошъл в училище и може най-добре да прецени кой как е
напреднал. Моят е бил най-оскъден, разбира се. Всички други са учили
език преди това в България, а пък не са много по-напреднали от мене. В
моя речник липсват само малко повечко думи, че да ги въртя из устата си и
толкоз. И то не че ми липсват – думи в английския колкото щеш, а и
навсякъде могат да се срещнат. Обаче иска да се учат и най-вече да се
запомнят, по дяволите!...
Чак
напред Женя най-после ми разказа за извънредното ви и тревожно
телефонно обаждане. Имахме известни неясноти относно часът и времето по
което сте звънели. По моему е било около 01:30-02:00 посред нощ. А пък
как Божи се бил събудил – че вие от тях ли сте се обаждали? Не ми стана
много ясно, но това не е чак толкова важно. Всичко, за което вие сте
разговаряли с Женя е потвърдено най-подробно от предишното ми писмо (№
12), а ще бъде и подкрепено от видеокасетата, която сигурно ще завършим
тези дни, след като отидем на хижата.
Таман
дават по телевизията какъв сняг е паднал в съседния щат Виктория. Карат
ски, слагат вериги на колите и т.н. Хе-хе – смешници, тук един пръст
сняг да навали и обуват кънките. Ела бако, аз да те облека с балтон, да
ти туря ръкавици и бомбе, че да те натикам и в един Трабант с изядени
предни гуми - да те питам тогава как ще качиш “Столетов” с 30 сантима
сняг по асфалта и засилка още от Етъра! Тук обаче в този щат такава
бедствена метеорологична обстановка не е позната.
21.06.1993
– Пак нямах възможност за писане през тези дни, че имаше много движения
напред-назад. За да разкажа с няколко реда всичко, връщам се на онзи
ден (петък), когато с нашия и класът на Женя ходихме в един парк на
барбекю. Изкарахме много добре. Само ние двамата с нея бяхме българчета и
говорихме изключително само на английски. Това беше добре дошло за нас,
за да се упражняваме как да си въртим езиците между зъбите и да фъфлим,
без да пръскаме със слюнки отсрещният събеседник.
На
другия ден Женя ходи на работа и веднага след това заминахме за хижата -
това беше една стара каменна къща, отстояща на 25 км от Аделаида, в
сърцето на техния “балкан”. Обаче снабдена с всички възможни удобства (и
за безкрайно мое щастие - без телевизор...). Та като започна един
каракачански моабет – това чехи, поляци, германци; местни, пришълци
барабар с учителките, преподавателите и т.н. В нашата етническа група
имаше и още неколцина българи - добри познати и приятели от подобни
масови срещи. Вечерта имахме концерт – няколко корейски момичета, които
също учат английски като нас, за да продължат образованието си в
Австралия, свириха на обой, пиано, флейта, чело и пееха. Беше много
хубаво - имаше и един учител по класическа китара, от Литва, но дошъл
тук с близките си през още през 1949. Та и той свири чудесно за всички
нас. След официалното представление, международният моабет продължи с
произволна програма, изразяваща се в песни и танци на народите, две
китари и неограничено количество напитки. Един ентусиаст снима
импровизираните ни концертни изпълнения с видеокамера, та ще му искам
филма да презапиша някои по-прилични моменти от вечерта. С нас беше и
една жена от Иран, също изучаваща английски (от класа на Женя). Тя пък
изпя няколко от техните национални песни. Последни си легнахме ние
двамата с германеца (е, не в едно легло де...) – това вече беше 06:00
сутринта на другия ден. Най-интересно беше, че станахме точно в 09:00 -
свежи като праскови след дъжд. Нени също много си игра и вилня заедно с
другите деца, защото там бяха около 15 калпака от всички възрастови
групи. И той си легна последен от тях, горкия в 02:30 - целият на татка
си се е метнал... Всички бяхме извънредно много доволни и щастливи. След
цялата тази екскурзия се прибрахме чак следобеда. Нени почти заспиваше
във ваната докато го къпех и си легна много рано. Не след дълго, кротко и
смирено го последвах и аз...
Днес, 21.06.1993
(понеделник), нямаше българско училище и танци. Клубът беше организирал
на децата парти, с много кока-кола, сандвичи, сладкиши и други
лакомства. И разбира се – с още повече лудеене. Та напред тъкмо се
прибрахме от там и Нени си легна, защото търча с другите като побесняло
магаре. Аз видях, че се е получило вашето поредно 26-то писмо.
Искрено
се радвам, че татко е в постоянно движение. Така той самият чувства, че
е полезен за някого и за нещо – а от там и за себе си. Малко късничко
обаче се събудиха нашите хора, че едва сега да му използват знанията и
опита, но... Все пак нека ентусиазмът му да поддържа свежи силите ви,
всички ние тук го насърчаваме към още по-високи професионални върхове!
Не забравяйте обаче да ползвате и благата на положения труд. Ходете
тук-там, колкото и трудно да е, защото това е единственото, което ще ви
остане за цял живот. Блъскането на лозето няма да избяга – но една малка
екскурзия ще остави множество неизличими и приятни спомени в съзнанието
ви…
Сега
малко ще ви разкажа за банковото дело. Аз по принцип съм много бос по
този раздел от икономиката, но все пак моя съвет е да се учите от
правилата и закономерностите на живота. Имате доста стаж зад гърба си. В
смисъл, какво имам предвид: цените на всичко растат главоломно. Ако
едни примерни 10,000 лв. днес са едно малко нещо и с тях все още може да
се свърши някаква работа, след една година, при замразяването им на
влог в някоя мошеническа банка, на излизане от там ще представляват едно
голямо нищо; нека с олихвяването си да станат 16,000 лв. да речем, но
едва ли те ще имат тази покупателна стойност (или способност), защото
вече ще са се обезценили с поголовно растящата инфлация. Лихвата на
валутните влогове също е мизерна. За справка и аналог, в Австралия тя се
движи в порядъка около 4.5%-5.5%. Ако дадена банка отпусне заем за
закупуване на нещо (кола, имот, обзавеждане – каквото и да е), ще го
натресе на заемника със 7.5% до 9% лихва и това са цифрите на
сравнително облекчените лихвени заеми. Всичко зависи от това, колко пари
човек има вече на влог и колко иска да вземе като заем срещу тази сума –
лихвите са сложно нещо. Ако в момента няма да използвате за нищо дадена
сума от български левове, по-добре е те да бъдат превърнати в долари и
така да си стоят. Левът, за нещастие ще девалвира и ще продължи да се
срива надолу, но “Цар Долар” – никога, или поне не така стремглаво и
безконтролно…
След
всичкият ми икономически анализ и обзор и на цялото ми знание по
банково дело, ние за тези 2 години също загубихме почти двойно от
лихвата на нашите мизерни 1000 долара. Времената напоследък са несигурни
и на нищо не може да се разчита. Историята вече го доказва на много
места по света и то пред очите ни. Утре на някой коч ще му скимне да
сменят парите или да измислят нещо друго; само ще кажат: “Извинявайте!”
(ако и това имат очи и доблест да изрекат) и толкоз. Делото е закрито –
да влезе убитият или “Следствието приключено – забравете!” (имаше такъв
филм). А доларът си е долар. Колкото да се обезценява и варира
нагоре-надолу, разликата е в частите от цента. Тук не спират да говорят
за рецесия, инфлация, безработица и прочие икономически и политически
купешки лафове, обаче на борсата доларът варира едва с +/- няколко
цента. И това ние наричаме криза, дъното на пропастта, без светлина в
тунела и други небивалици (ех, къде са сега моите преподаватели по
Политикономия, Марксистко-Ленинска философия, та дори по История на БКП –
да ме чуят само какви ги плещя и как гладко си редя потоците от мисли;
няма да повярват, че това съм аз)…
С
всичко казано до тук, исках само да изразя безпомощността си по
всичките тези въпроси, както и да насърча вашата лична преценка на
място, съгласно конкретните обстоятелства за деня (защото явно, че
нещата при вас се менят не с дни, ами с часове). Не се поддавайте обаче
на излишни икономически емоции и не забравяйте, че вашето място е тук
при нас. А сега правете всичко, което е във възможностите и по силите
ви. Не се притеснявайте и гледайте да сте добре, а най-вече живи и
здрави...
От
време на време си мисля и се ядосвам, че дадохме всичките си пари в
самото начало със самоотвержената покупка на този рейс. След това пък
почвам да анализирам и да се самоуспокоявам, че това всъщност не е бил
лошо прогнозиран ход. Без да искам и определено не със зла умисъл, за
пример давам Валя и Сашо, като най-ярко изражение на моите възгледи. Те,
с тяхната кола за $1100, не смеят да излязат от града, да не би
случайно да ги остави насред пътя таратайката. Е, ако бяха дали малко
повечко, можеха да вземат и по-надеждно возило. Днес един мой приятели
ми се оплака, че му се сринал съединителя, счупил му се основен или
биелен лагер; пачник за $1800, а сега в сервиза ще му вземат още толкова
за ремонт. Аз за 12,000 км, които съм минал с нашия рейс, само от
икономии на бензин (защото той гори 8 л/100 км вместо по 10-11 л/100 км
както другите коли тук; особено по-старите и евтини), съм спестил не
малко средства. И самият той се държи съвсем прилично от гледна точка на
повреди и ремонти. Дребните неща, които му се случваха са закономерни
спрямо пробегът, който ежеседмично правим, кръстосвайки пътищата на
Австралия и те са текущи мероприятия от ежедневната поддръжка на едно
превозно средство. То не може колата ти да гасне само нощем, когато
спим, а пък да не се очакват подмяна на възли и агрегати в хода на
безжалостната й експлоатация. Който иска да не ремонтира, колата му стои
в гаража или повдигната на трупчета. Така че тук е в пълна сила закона:
“Колкото и за каквото си платиш, точно толкова и такова ще получиш”.
Скъпото е хубаво – евтиното е боклук; принцип. Тук също изобилства от
всевъзможни боклуци, само че на вид са лъскави и първоначално грабват
окото. Но понеже са евтини, голтакът се хвърля първо на тях, защото
другото не може да си го позволи. Един прост телевизор за $300-$400 може
да те остави още на другия ден и да изгориш като факел с покупката му,
докато такъв за $1800 например, има гаранция от 5 до 10 години. Само че
на него пък нищо не му става. Новите автомобили обикновено имат по 3
години гаранция или пробег от 60,000 км (което настъпи по-напред). Има и
такива марки и модели (по-престижните), които са съответно с 5 години и
100,000 км гаранция. Тук всичко зависи от ситуацията – няма генерална
линия, няма правила – всичко е изключение. Има дъно, но не и таван. Една
стока може да бъде както смешно евтина, като цената й по-надолу от това
не може да падне, така друга е безумно скъпа, без ограничения (или
търговски угризения) до каква цена нагоре...
На
Бакалови още не сме писали, но им получихме писмото. Все не ни остава
време, но в никой случай не сме забравили никой от приятелите си. Мислим
и си спомняме постоянно всеки и всичко, което сме преживели заедно...
22.06.1993
- Вчера един приятел ми подсказа, че тук в местната автомобилна фабрика
търсели работници за поточните линии – техници и механици за сглобяване
на коли. Това е мощен автомобилен завод на General Motors, чиито модели
коли тук ги наричат “Холден”. Всъщност това е точен лиценз на “Опел” и
се ползва с огромна популярност сред туземното население. Това е
австралийският “Москвич” – забележете: не “Лада”, защото тя беше за
по-имущните и търпеливи купувачи, готови безропотно да чакат ред и
пестят от залъка си по 15 години в списъците на “Мототехника”. Както и
да е - фабриката е на около 40 км от Аделаида, а работата предлага по
$462.68 заплата на седмица. Като им гледам центовете отзад ми се струва,
че това е чиста пара за получаване, след съответните такси и данъци.
Това прави сума близка до $24,060 годишно (чисто) или около $31,120
брутен доход. Никак не са малко тези пари. Имайте предвид, че инженери
като нас, тук отначало започват като техници с около $26,000 годишна
заплата, а в същото време изпълняват инженерска работа. След известно
време е възможно да се получи някакъв растеж на място в йерархията на
отдела, но това съвсем спокойно може и да не се случи изобщо. Тук никой
не дава пари на вятъра...
Оф
- отклоних се малко с моите безконечни анализи и прогнози, извинявайте.
Исках да кажа и това, че работното време е само следобедни смени от
15:20 до 23:40. Това поне бяха данните от обявата. Днес се разправях с
техния отдел “Работна сила” и ми назначиха интервю за вторник, другата
седмица. Ще се явя, пък ще видим какво ще стане. Длъжен съм да опитам,
пък ако се закача на тази въдица, може и да се пенсионирам като “монтьор
на ключалка за предна дясна врата на Holden Commodore”. Ще ви
информирам своевременно за всичко каквото става около нас.
Днес
получихме и две писма – едното от Ямбол, а другото от Албенчето и Драго
със снимките на Божи по снега. Дано вече да сте получили филма от тук и
да сте започнали да се снимате. Днес в училище гледахме и филма от
хижата. Ще го презапишем и ще ви изпратим касетата. Снощи съм си купил
от едно място и 2 л ракия за $20. Не съм я опитвал - ще ми я донесат в
петък, но разправят, че била много хубава. Все ще поминем с нея за някой
и друг моабет…
23.06.1993
- Днес не се случи нищо особено. Вчера навършихме 7 месеца, откакто
стъпихме на австралийска земя. Времето лети ужасно неусетно за нас, но
може би не така лесно за вас, които сте толкова далече. Макар и на
такова космическо разстояние едни от други, ние от вас искаме само едно:
да бъдете спокойни и колкото е възможно по-добре.
Вчера
също изхвърлих на боклука и онзи белия пуловер, от шотландската вълна –
той беше станал на нищо вече, степан от пране, надупчен от молци и с
издънени от носене ръкави. В този си окаян вид не ставаше даже и за
подаяние – няма тук чак толкова бедни, че да го облекат. На всяко нещо
все някога настъпва неизбежният му и закономерен край (само любовта
остава вечна като чувство). На път към контейнера са и кафявите ми
обувки, но понеже все още ми свиди за тях да ги изхвърля директно на
боклука, та сега временно си ги ползвам за калеври (лепки) за движение
между апартамента и двора; кофата за боклук изхвърлям с тях, ако се
наложи да сляза за нещо до колата, пак се докарвам с тях – така ще е до
пълната им амортизация и физическо изтощение.
Дойде
ми на ума за телевизора. Ако случайно му стане нещо и се повреди,
пишете ми какво е болното му място или пък ми изпратете изгорялата
частичка (ако е нещо дребно и не може да се намери по магазините в
България). Дано разбира се да си работи добре и безотказно, но все пак –
това е едно спасение. Тук има всичко и не е проблем да се намери и
изпрати обратно. Не се мъчете да го побългарявате, освен ако не е нещо
елементарно и позволява подмяната на един елемент с друг, аналогичен.
Тук такъв същият телевизор NEC струва от порядъка на $700-$800 и минава
за сравнително скъп, защото е японско изпълнение и изработка, а не
някакво долнопробно корейско или тайванско недоносче, както по-голямата
част от останалите.
Другата
седмица е Петровден. Бяхме канени на гости за именния ден на един наш
приятел. Но ще ходим с известно предварение сега в събота, т.е. след два
дни. А пък аз точно на тази дата ще бъда на интервюто за работа в
автомобилните заводи. Днес пак им се обаждах по повод на заплащането.
Както ми обясниха схемата по телефона и аз смятам, че добре ги разбрах,
оказа се, че това което са посочили в обявата е брутната сума, която от
там нататък като се обложи с данъци, вместо $31,120 както си го бях
пресметнал аз, остава само $19,725 годишно. Което пък е нищо – направо
една нагла империалистическа подигравка със синовете на работническата
класа, защото ние и сега получаваме така или иначе $17,600 бруто на
година, без дори да си мръднем и най-малкия пръст. Всичко ни е
безплатно: медицинска помощ, курсове, училища, намаление по транспорт,
сметки за ток/газ, наем и т.н. В един момент, то просто не си струва
само за едни $2000 горница на година човек да си загуби облагите, които
има като даденост + свободното си време и свободата на всичкото отгоре,
казано в най-общ смисъл. Ето защо разбира се, тук никой не работи и са
на такова дередже. Държавата им плаща достатъчно да оцелеят и да водят
що-годе сносен и приличен живот. Ако човек няма никакви амбиции за
някакво по-престижно положение в обществото и се задоволява с тези
подхвърлени трохи, защо му е на същия този човек да се трепе от сутрин
до вечер и да превива гръб за почти същите средства. Аз обаче съм решил
да се явя на интервюто, за да видя дали мога да водя смислен разговор с
евентуален работодател. А пък после най-лесно е да се откажа от
позицията, ако впоследствие не се появи някаква друга идея или конкретно
предложение на самото интервю.
24.06.1993
- Тъкмо напред привърших с писането на английски. Подготвям си
резюмето, за да започна да го изпращам тук-там по адресите от обявите за
работа. Утре ще го нося в училище, да ми го проверят учителите и да го
поправим заедно с тях, ако на места има грешки и неточности. След това
записвам този документ на една дискета и всеки път, когато ми трябва да
го разпечатам или да коригирам нещо, сядам на компютъра и си го правя.
На това вече ме научиха поне. Резюмето, което включва пълният курс на
обучение, придобитите дипломи и квалификации, кратки лични данни за
кандидата, история на работата преди кандидатстването и т.н., се
придружава и от едно друго официално писмо, в което се изразява
желанието за заемането на дадената позиция. В това писмо с помощта на
Шекспировите изразни средства трябва да се докаже, че именно ти си
най-добрият им кандидат, че едва ли не след Кралицата ти си
най-подходящият за извършването на точно тази работа и дори да проявиш
учудване, как до сега са могли да я карат без тебе. Из училищните
библиотеки съществуват разни “сламки” и помагала за помощ при избора на
по-купешките лафове, които аз не мога да прочета още, какво остава да ги
разбирам или пък употребявам в неграмотният си, пейзански речник. За
това всички масово преписваме от тези брошури, щом като така искат. Тук
умират да ги хвалиш, а най-много се радват, когато ги лъжеш в очите, но
любезно и лицемерно се усмихваш насреща им. Опак свят, но “ени уей” (any
way – най-често употребяваният от нас израз, който приляга за всяка
една възможна ситуация, по смисъла на “както и да е”, “във всеки
случай”, “така или иначе” и пр.)...
25.06.1993
- Днес свърши предпоследната ни учебна седмица. Довечера хазаинът пак
ще идва за парите си - той ни посещава на всеки две седмици, винаги в
петък. Женя в момента е по пазар да купува подарък за Петровден, който
ще празнуваме утре. Тя още няма резултати от изпита, на който се явява
преди време, но и другите й колежки, с които са били заедно също нямат
никакви известия. Довечера ще чакам да ми доставят и ракията, която си
поръчах онзи ден, а тези дни със сигурност ще я и дегустираме.
В
библиотеката съм намерил и един филм (видеокасета) за Аделаида и
околността. Ще ви запишем и него, а на отделен лист с по няколко прости
изречения ще се опитаме да обясним за какво става дума в отделните му
епизоди, на чист български език, естествено.
Женя
още онзи ден е написала писма на Албенчето и на Валя в Сидней. От
няколко дена насам тя все се кани да ги пуска и вечно забравя. Ето защо
понякога писмата се бавят – не ни са нито пощите криви, нито пък
самолетите бавни...
26.06.1993
- Тъкмо привърших с домакинството и сядам да драсна някой ред. Готвих
боб с наденица и правих руска салата. Като видях миксера, та се сетих,
че някъде из долапите у дома имам за резерва пластмасовия шестограм
(въртящата се част отпред), дето най-много се развалят като се презори
моторчето или прегрее оста. Хем и няколко парчета имам, че ги бях
набарал евтини на една сергия в ЦУМ или и аз не помня вече от къде съм
ги влачил. Обаче не ги знам къде са - може би са в някоя кутийка на
тавана или пък в шкафа над печката в кухнята. Не е лошо да разровите
тук-там и да ги намерите, защото ако това малко нещичко се повреди, тук
едва ли ще могат да се намерят баш такива резервни части за уникалните и
единствени Източно-Германски миксери, държавата на които вече дори не
съществува на всемирния глобус. Помня, че навремето ги бях купувал по 5
ст. парчето като някаква залежала стока, от която искаха да се отърват -
от лакомия тогава купих много и съм сигурен, че имам барем по 10 бройки
от всеки вид (за миксера и другото за ножа), но къде са в момента –
един Господ ги знае...
Онзи
ден се обаждах на леля Здравка в Сидней. Те са там заедно с Ник и каза,
че скоро ще се прибират към Аделаида – какво имаше предвид, говорейки в
множествено число, не знам. Споменах за неприятностите, които сте имали
в Стоевци с нейните неща и като й казах, че вече сте се справили с тях,
тя отговори доста суховато: в смисъла, че като ви дойде зорът до
главата ще се оправяте, къде ще ходите; като че ли сте били задължени да
го правите! Никак не ми хареса отговорът й - аз казах, ако иска да ви
се обади по телефона. Тя отсече, че нямала пари сега и че не може да ви
се обажда. Споменах й да ви напише поне едно писмо – каза “добре” и с
това се приключи разговорът ни. Започвам и аз да се дразня от това нейно
отношение. Тя смята, че целият свят й е задължен с нещо...
Чакам
Женя да си дойде от работа - ще обядваме, окъпваме се и след обяд
отиваме на гости – нали ще честваме Петровден. Утре може би пък ние ще
имаме гости - едни чехи, наши колеги и познати от училището. Ще
презапишем малък филмов материал от тяхната камера. Не съм обръщал
внимание, но струва ми се, че не съм виждал тук да се продават камери с
големи касети, като тази която вземаме от библиотеката. Малките също са
хубави, по-модерни са, с много повече възможности, функции и ефекти, но
те пък работят с малка касета – наполовина от размера на нормалните.
Продължителността й е само 45 минути, а пък струва около $20 – не е
никак евтина; къде са $2-$3 за една стандартна видеокасета, къде са $20
за малките!? После след като се изснима, последната се пъха в едно друго
приспособление и така се слага във видеото за гледане. Аз съм по-навит
за голяма и професионална камера, но всички “специалисти” казват, че те
са доста стари и вече демоде, но пък за мене са по-оперативни – отделно
дето изглеждат професионални, все едно че съм от телевизията. Една
голяма касета е с продължителност 3 часа, като има и по-големи - 4 че
даже и 5-часови. Това е ужасно много снимане - аз като гледам само колко
трудно се пълни една 3-часова касета, а пък какво остава за почти
двойно по-голяма дължина. Цените на тези камери (малките) започват от
$1200 (най-евтините и обикновени, без много изгъзици по тях) и стигат до
над $1900 за по-скъпите и пълни с копчета модели. Но не ни е време още
за такова нещо, не сме на етапа...
Днес
е сравнително топло (ако 16°C са някакъв критерий за топлина); времето е
слънчево и приятно и Нени кара колело отвън. Ще се прибере като малаче
пак, както обикновено. Аз онзи ден получих писмо от Съюза на Инженерите в
Австралия. Изпратиха ми членската карта и покана за 06 Юли, когато
официално ще ни връчват сертификатите (инженерските ни дипломи, които те
уж признаха преди време).
27.06.1993
- Днес е неделя - ден за известно малко разпускане след системна
злоупотреба със забранени храни и алкохол. Разтоварваме се с по-леките и
диетични боб яхния, бира, черен шоколад и прочие подобни. Нени пак
изхвръкна отвън да кара колелото, че и днес времето е чудесно – подобно
на топъл пролетен ден в България. След обяд ще идват чехите у нас, за да
правим записи; Женя приглася нещо за гостите, а аз рекох да си попълня
времето, като ви драсна някой и друг ред.
Снощи
отново изкарахме много добре, заедно с почти всички наши приятели. Във
вторник пък сме канени от едни германци на гости. Децата ни учат в едно и
също училище и на една родителска среща се запознахме с тях. Те са
дошли от Западен Берлин, но жената има женена сестра в Австралия, та по
този параграф са тук – чрез спонсориране на близък член от семейството; а
пък аз с мъжа й сме в един клас. Напред ходих до тях да взема едни
касети и те ни поканиха – живеят доста близо до нас, през няколко улици.
Та ще падне веселба, както се очертава. Ако довечера чехите си тръгнат
по-рано от нас (защото те ще дойдат към 16:00), после ние ще отидем у
едни наши приятели. Там с момчето ще се опитаме да оформим моето резюме
за работа и същевременно да запишем още една касета за Аделаида – ако не
успеем, това ще стане в някоя свободна вечер през седмицата.
Няколко реда и от мен. Прочетох написаното
по-горе и ще се опитам и аз нещо да вмъкна. Майко, написала съм адреса
на Валя - тя не ти е писала, защото е нямала вашия адрес до сега.
Преди да тръгнат леля Здравка и Ник за Сидней,
ние решихме да отидем да ги видим. Обадих се както е редно по телефона,
за да попитам удобно ли ще е. Тя беше също толкова резервирана, както и
сега с Ачо по телефона. Вечерта обаче се държа така, все едно, че нищо
не е имало. Просто бях потресена. И аз разбира се, се държах все едно,
че нищо не е имало. Чак Ачо не ми повярва и каза, че си въобразявам. Но
понякога истинските чувства трудно се владеят. Добре, че не сме заминали
за Сидней.
Ако днес нямаше да идват чехите, със сигурност
щяхме да сме някъде на път. Денят е невероятно слънчев и топъл. Нени уж
щеше да ме учи да карам колело. До сега готвих винен кебап с много лук,
гъби, моркови и картофи. Предполагам, че ще им хареса на чехите. Снощи
като бяхме на Петровден, имаше един сладкиш, който Нени много хареса. И
като си лягаше ме попита дали мога да го направя. А той е същият като на
леля Маринка – кафяв, с блат без яйца. Това е готов кекс, който се
продава. Само трябва да се излее сместа в тава и да се пече. Отгоре
имаше разбита сметана. Тук сметаната я нямат за нищо. Та ще видим, един
ден ще му направя. Той не спира да яде сладки работи, има редовно в
“кимчижето” (чекмеджето) я бисквити, я шоколад, я вафли. Но е много
по-умерен в сравнение с другите деца. Един голям шоколад го яде поне 3
дни и с малко наша помощ. Женя
28.06.1993
– Така - малко преди да излезем с Нени за българското училище, реших да
разширя писмото с още някоя овча мисъл. Гостито с чехите мина добре.
Касетата се запълни и тези дни сигурно ще я изпратим.
Днес
получихме писмо от Заркови и едно от вас - № 27 и разбира се много се
зарадвахме. Женя ми ги донесе в училище и аз си четох следобеда в една
празна от занятия класна стая, преди да отида да взема Неничко от
неговата занималня. Като си дойдохме първо подхапнахме с каквото Бог дал
от огромния хладилник и чак тогава всеки от нас се залови за някаква
смислена дейност.
Захари
пише, че не са ни получили второто писмо. То беше адресирано лично до
Симеон Тъпов и понеже той беше служител в едни “особени” Министерства
(на Вътрешните работи, а в последствие и на Правосъдието), не е
изключено кореспонденцията му още да се следи и проверява от класовия
враг. Това са само мои догадки, но по-разумен отговор не мога да си дам
за изчезването баш на това писмо. Защото пък навсякъде другаде писмата
ни са се получили, но оставам с оптимистичната надежда, че
“проверяващите” копои са си извлекли малко поука от редовете ми, които
по задължение ще са прочели, и то в работно време – клоуни нещастни!
Както и да е - аз и на Захари ще загатна за тези мои, чисто лични
предположения…
Чета
сега от вашето писмо и в същото време се ядосвам, че толкова много сили
и труд сте хвърлили, а в същото време аз съм отчайващо далече и с нищо
не мога да ви помогна. Време е като че ли да понамалите малко темпото в
трудово-оздравителния лагер - пазете си силите, че те и за тука ще ви
трябват!
Аз
днес най-после изпратих писмата до Албенчето, до Ямбол и до Валя и
Сашо. Не знам обаче къде вие точно си пускате писмата, но специално тези
от вас пристигат без никакви печати по марките и аз с удовлетворение ви
ги връщам за многократна употреба. Предполагам, че вече сте събрали
доста, но нека да има. Поне това перо да отпадне от бюджета ви – а пък
ако са ви станали чак толкова много и нямате място за тях да ги
съхранявате по долапите, пробвайте да ги върнете на гишето в пощата и си
искайте парите обратно – хе-хе-хе, смея се но не се шегувам...
Сигурно
тези дни се е получила и другата касетата, която ви изпратихме - с
природата на Австралия. Много ще се радвам, ако ви е била интересна. Ако
някой поиска, дайте я и на други приятели и познати за гледане. Тези
дни специално ще прескоча и до Емиграционната служба, за да видя какви
са последните условия за емиграция и от по-първа ръка да разбера какъв е
реда и начина за легално идване в Австралия, че на Захарчо много му е
дало зор, според думите му от писмото. Аз ще се опитам да направя всичко
възможно за тях – лошото е само, че освен с информация с нищо друго не
мога да помогна, а така силно искам. Ако оставят на мене да избирам кой
да дойде при нас, аз цяло Габрово ще им докарам, че да я възродим и
подобрим малко тази изостанала австралийска нация.
Около
нас новини няма. Утре ще се явя на първия тур от интервюта в
автомобилния завод – после ще ви опиша подробно всичко, кое как е
минало. Сега отивам до нашия приятел Иван, дето е женен за австралийка.
Той в началото на своето пристигане е работил там, че да ми разкаже
някои неща и тънкости от занаята.
29.06.1993
– Току що се връщам от интервюто - хапнах малко преди това, за да не
припадна над белите листи и веднага сядам да пиша. Вкараха ни десетина
души–мераклии в една стая, раздадоха ни по един химикал и трябваше да
попълваме разни бланки – имена, образование и т.н., защо искаме да
почнем работа точно там и пр. Аз попълвах общо взето грамотно, но
изглежда съм допуснал и някои грешки, защото после ми казаха, че езикът
ми не е достатъчно добър, за да разбирам какво ми казват и какво ще
искат от мене. Което си е и чистата истина. Освен това нямам официална
препоръка от предишното ми работно място, в случая “Електроника”-та и аз
чакам час по-скоро да ми изпратите тези неща. Тази фирма много държала
на препоръката. Както и да е – хората препоръчаха като си завърша и
другия срок на обучение, да им се обадя пак, след като и толкова много
държа на тази работа. Така и ще стане най-вероятно, само дето няма да
има как да им обясня, че аз изобщо дори не държа на тяхната пиклива
работа, ами просто нямам друг изход... Немокаяни такива!... Сега чакам
Женя и Нени да си дойдат, че заминаваме на гости при германците. Там
окончателно ще завършим касетите и тези дни ги пращаме.
Пишете
ни дали се стягате вече за морето? Мисля, че е станало време за това.
Тъкмо сега ми дойде на ума за нашата палатка, която оставихме в отлично
състояние преди да заминем. Ако искате ползвайте нея или пък я продайте –
тук има палатки като нашата, малката; струват около $30 и са вълшебни
като вид и качество. Големите са от порядък $200-$300, като има и още
по-скъпи (цели палати, а не само палатки). Ориентирайте са за цените на
пазара при вас и я продавайте на някой. Симеон Тъпов беше изявил желание
за това преди време. Също и другите къмпинг-атрибути и оборудване. Ако
някога ни потрябват такива вещи, ще си ги набавим от тук. Освен това в
Австралия е по-популярно да влачиш караван с всички удобства подире си,
отколкото да зачукваш колчета в земята и нощем да те лазят змиите и
паяците – дивото къмпиране е малко рисковано в тази иначе дивно-дива
страна...
30.06.1993
- Снощи гостито у германците мина на голяма висота. Приказвахме и се
смяхме много с тези хора. Те са много сърдечни и възпитани. От дума на
дума стана въпрос и за предстоящата ваканция. Ние им казахме, че нямаме
идея как ще я прекараме – аз нали се въздържам от големи и дългосрочни
насрещни планове; повечето гледам отпред и в краката си – сега, за
момента или най-много от днес за утре. По-надалече не смея да се
простирам дори и в мечтите си. Тогава жената каза, че те са навити да
ходят до Alice Springs (Алис Спрингс – нали го помните това градче) и от
там пък да прескочат до най-австралийското нещо на света – Ayers Rock
(“Аерс Рок” - името на някакъв техен камък). Това място се намира на
около 300 км от Алис Спрингс по средата на пустинята, който пък град е
на други 1600 км от Аделаида, в самото сърце на Австралия. Аз, както
обикновено, прегърнах тази налудничава идея много страстно и с
подчертана любов към природата (нали е за ходене – на мене дълъг път ми
дай; не ме карай на работа, че не обичам...). Цяла вечер обмисляхме това
пътешествие от всичките му възможни страни и посоки и сигурно ще
заминем – а пък колко бира излочихме докато всеки от нас разкаже за
странстващите си патиланства по света. Аз, с моите нескончаеми разкази
за Германия и ходенията ни до там с мотора, можех да държа тези хора
будни до сутринта, но по едно време ми дожаля за домакинята и по някое
никакво време си тръгнахме. Пътуване се очаква да се извърши през
пустинни местности, диви аборигенски земи и ще изисква изключително
сериозна подготовка – както на машините, така и на екипажите. В неделя
ще се съберем у дома пък, за да започне изживяването на част от 50-те
процента (на подготовката) - нали казват, че на всяко едно преживяване,
50% от удоволствието е именно в самата му подготовка... Това е
невероятна тръпка, която ме е обзела и буквално ме е обсебила - нощес от
мисли и кроежи на планове чак не можах да заспя. Разбира се ще пишем за
всичко, каквото ще изживеем и предстои да преживеем по време на тази
нововъзникнала авантюра…
Женя
най-после получи писмо, че е приета в новия си курс, който ще бъде
много полезен за нея. Той също ще се провежда ежедневно от 09:00 до
15:30, в продължение на 20 седмици. Започва от 26 Юли, веднага след
ваканцията (и ако не са ни изяли канибалите и аборигените по пътя).
Германците имат видеокамера и сигурно ще направим невероятен филм. Дано
всичко да върви гладко, по план – едва сега си позволявам да погледна
съвсем малко в много близкото бъдеще, само с крайчеца на едното си око и
да помечтая за кратко; ако може…
01.07.1993
- Днес трябваше да платим поредната си вноска, като част от сумата за
погасяване на билетите, които бяха отпуснати за пристигането ни в
Австралия. Понеже изпращаме една специална бланка със съответната сума
чрез официална и престижна банка, насилствено създадените у нас “добри
намерения” не можаха да се осъществят (ами насилствени са, я – кой луд
обича да си изплаща заема в банката; когато се взема от там е много
лесно, обаче връщането му не е най-приятното забавление, което може да
се случи на човек). А това всъщност не стана, защото нашата банка от два
дни е в стачка – уволнили моля ви се 7000 времеядци и хайлази
(чиновници) на територията на цяла Австралия и хоп – хайде ще
стачкуваме, за да връщаме хайлазите обратно по работните им места (вече
бивши). А това е банка с такава международна мрежа и значение във всяка
точка на света, че само може би КГБ или ЦРУ ги превъзхожда по структура и
организация. Лихвените им проценти не мърдат дори в частта след
десетичната точка (или запетая...), нито пък клиентите им са започнали
панически да си изтеглят влоговете, за да не ги загубят. Просто тази
маса от хора е била излишна и те явно, че нищо смислено не са правили до
сега, за да ги махнат отведнъж като непотребна вещ. Ако питат мене, те и
останалите не са кой знае колко нужни, защото тук компютрите такава
работа вършат, особено в банковото дело, та проблем би имало само, ако
им спрат тока за повече от месец (защото те продължават да работят
достатъчно дълго време на батерии и не са болезнено зависими от
енергийната мрежа), обаче тук пък няма режими за тока и водата. Та
гледам, че и в тази част на света веят малко “кръстьопетковски” ветрове.
Профсъюзи имат всякакви разновидности, вероятно за всяка една отделна
индустрия или бранш в икономиката, дето само се бъркат в нещата и си
навират носовете където трябва и не трябва; от там им идва и халът, на
който се намират в момента. Но както и да е, ние тях няма да ги оправим,
ами барем за нас си да гледаме!...
Текат
последните дни преди ваканцията ни, а за някои от нас и последни в това
училище. Много наши приятели и “съкурсници” вече са си изразходили
часовете, които се полагат (510) и са достигнали нивото за владеене на
езика, което им е необходимо, за да се хвърлят в бурното море на живота
(бизнеса). Но не са малко и хората (включая дори и самият себе си),
които все още не смеят, страх ги е, не се чувстват сигурни в знанията
си, а им е и доста по-добре да са си студенти до обяд и да сучат от нищо
неподозиращата и с нищо невиновна “мащеха” (Австралия).
Тук
наред с нас има толкова много хора, които не са доволни от нищо – нито
от системата на образование, нито от социалната им помощ, нито от
стоките по магазините – абе нищо не ги задоволява и вечно мърморят. Те
по своему са доста нещастни, защото наивно си мислят, че някъде другаде е
много по-добре (например на Марс или на Луната), където никога не биха
могли да попаднат обаче. Така че, разчувайки се из България за нашата
конкретна ситуация на емигранти в по-нови времена, твърде възможно е да
се натъкнете и на несравнимо по-различни мнения от нашите въжделения,
описани до тук в писмата ни. В този си материал аз разглеждам и предавам
директно единствено и само какво е конкретното положение с нас самите –
за останалите себеподобни не мога нищо да кажа, нито пък да пречупвам
фактите през призмата на техния поглед. Ако някъде из текста бегло са
споменати имената на някои наши приятели или близки, то това е само
мимоходом и предимно заради самия факт, че сме били в една компания с
дадени хора, а не за да предавам техните лични мнения и настроения. По
принцип, с положителния заряд който нося в себе си и отчайващ оптимизъм,
аз представям нещата винаги от малко по-веселата им и бляскава страна.
Това в никой случай не е с някаква користна цел за прикриване на
истината, а защото човек за едно и също нещо може да разкаже по хиляди
начини. Едни го гледат само от тъжната страна, вечно мърморят и се
оплакват; други (като мене) плуват по повърхността и не задълбават с
острието много надълбоко. Аз съм винаги щастлив, доволен съм от всичко и
нито слънцето ми блещи в очите, нито водата в океана ми е солена, нито
облаците на небето ме натискат защото били ниско, нито пък като стане
малко по-хладно времето, казвам че е настанал “кучешкия студ”. Така при
тези условия и уговорки, за вас не остава нищо друго, освен да прецените
на място истинските плюсове и минуси на този така отдалечен от
цивилизацията свят и едва тогава да сравните, до колко собственоръчно
написаното от мене се припокрива с действителността. Дано да имате тази
възможност!...
Аз
пак малко се отплеснах в монолози и лични анализи, защото днес Женя се
прибра от училище леко притеснена и възбудена, та с кривите си
настроения повлия и на моите нервни клетки. Сега тя е приета в другото
училище, където всички останали “професори” и полиглоти от нашите също
кандидатстваха, но на края само Женя и още едно скромно момче са приети
от “раз” (от българчетата имам предвид). Та всички наоколо са малко
настръхнали не точно против този факт, но нали сте чували за българи в
чужбина – защо да е тя, а да не са те; и как е възможно това? А аз в
същото време се гордея с нея и се радвам за успехът й, защото тя за
ученето си учи – тя си знаеше и от по-рано уроците. Тук се искаше човек
да бъде само малко по-умерен в изискванията и едва ли не в капризите си;
да уважава опитите на чуждите хора да ни приобщят към тях и да ни
направят равни с тях. Амчи ние сме като бебетата бре: за нашите нищожни
6-7 месеца, ако нормално се опитваме да се “изправим в кошчето” и да се
задържим “седнали” на дупетата си, до “прохождането” и истинското
“проговаряне” има достатъчно дълго време, за което много хора не са
подготвени да чакат. На никой не му се започва пак от нулата и те
смятат, че това което са били в България, сега само ще го умножават и
развиват. За нас обаче, където и каквото бяхме там, и на “абсолютната”
нула да ни върнат, ние пак ще я кретаме някак си. Аз защо казвам: едни
големи бебета, които само не се поакват и напишкват в гащите - иначе
всичко останало си е същото. Тези сравнения са много точни и не са плод
на някакви мои временни негативни настроения. Напротив, оптимизмът ми
граничи с наивност, както обикновено – точно поради тези причини не се
събарям лесно. Дори служим за опора на много от нашите приятели, които
понякога излизат от релсите...
Стига
толкова за емоционалната страна - тези дни събираме информация за
грандиозното ни пътуване с германците и главите ни са заети с други
неща. Проучваме какви са пътищата в тези райони, защото за много от тях в
картата пише, че са възможни за преминаване само в определени сезони на
годината (в повечето от останалото време, особено през валежния период
те са залети от наводнения и съответно непроходими). Други пък са
специално предназначени и проходими изключително и единствено за
автомобили с двойно предаване (джипове), докато обикновените леки коли
като нашите закъсват и ги вадят от калта едва напролет, като се оцедят
водите. Тези дни говорихме за идеята ни и с нашата учителка. Тя ходи по
този край предната ваканция, по Великден. Само че до главния град (Алис
Спрингс) е стигнала със самолет и от там 300 км ги е пътувала с кола. Но
пък ни разказа фантастични неща. Даде ми две книги от библиотеката да
прочета за тези места и да разгледаме екзотичните снимки от там.
Пътищата минават покрай огромни езера или през други, които в този сезон
са напълно сухи; в противен случай преминаването им е невъзможно. Други
пък са толкова солени, че като изсъхнат от силното пустинно слънце, на
повърхността им се кара по гладка като асфалт сол. Абе: кал, пясъци,
аборигени, стрели, копия, камъни и емоции. Нени е във възторг. Не съм му
казал още кога ще тръгваме, само загатвам някои моменти, че той няма да
иска за заспива от мераци и напрежение. Тази вечер даже си легна преди
20:00, с едната дума. Други дни обикновено имаме проблеми - все не му се
ляга, потрива се, мотае се, а сутринта когато трябва да става за
училището, мрази целия свят (миличкият ми, толкова много прилича на
майка си)...
02.07.1993
- Днес завършихме успешно и този учебен срок. Имахме малка
почерпка–парти в училище, пожелахме си “На добър час!” и се разделихме
като абитуриентите. От там отидохме да вземем Нени, а след това се
впуснахме в бесен и безогледен пазар. Тъкмо вечеряхме напред и аз
използвам времето за писане, защото иначе трябваше да мълча срещу
телевизора.
Получих
писмото на Нено Митев. Той имал някакви далечни роднини в Перт, та ни
моли ако можем да ги издирим и да му изпратя адресите им. Аз разбира се
ще направя всичко възможно за него – ние бяхме много добри колеги в
завода.
Утре
ще имаме, станалите вече традиционни гости понеже е събота, а в неделя у
нас ще идват германците, че да уточняваме подробностите за предстоящото
ни съвместно пътуване. Последното се очертава да бъде с около 3500 км
общ пробег на трасето и продължителност от десетина дни (почти цялата ни
ваканция). Колата изгаря точно 9.3 л бензин на 100 км и за целта ще ни
трябват около $270 при сегашните цени на горивото. Дано поне други
разходи да нямаме, защото предвиждаме спането да се извършва в колите.
За храната масрафите така или иначе и където и да сме са си все едни и
същи. Започвам на един отделен лист да изготвям списък с необходимите
вещи и снаряжение за вземане, да видим дали ще остане място за самите
нас във фургона на рейса!...
05.07.1993
– Понеделник е. Вече сме във ваканция и чувството, че всички дни от
седмицата се неделни е превъзходно. Аз тъкмо привърших списъка с
предварителни дейности и мероприятия - всичките неотложни и пряко
свързани с голямото пътешествие. Все ги отлагах до сега за този момент,
когато ще имам повече време на разположение и мога да посвещавам дните
лично на себе си и моята невръстна любовничка Сузи (умаленото от
“Сузуки”). Аз още онзи ден се залових с малко подготовка за голямото
пътуване – гумите да погледна, маслата да долея, спирачките да бутна и
т.н. Едната ми гума беше вече много изтрита, та отидох в сервиза за гуми
и купих една втора ръка “Дънлоп”, много запазена. Струва $20, което
включва монтаж/демонтаж, помпане, баланс и т.н. Старата гума не я
изхвърлих, ами си я прибрах; привързах я с една връв отпред на бронята,
за всеки случай по пътя. Тя не чини много като грайфер, но при всяко
положение е по-добра от никаква, особено в условията на суровият и
необятен австралийски пущинак. След това започнах да се занимавам със
спирачките. Челюстите им бяха много изтрити, та се наложи да регулирам
разстоянията на всяко едно колело, че да ги доближа до барабаните.
Следващият им етап вече ще бъде – $62 за нови (за четирите колелета).
Наложи се и малко масло да долея в мотора – сложих цял литър и кога е
заминало не знам. Пък и не помня кога точно го сменях с ново, но със
сигурност от тогава съм минал поне 3-4 хиляди километра. Това добре ли
е, не е ли – нямам представа. Трабанта нали нямаше такива масла, та на
тази кола даже не ми минава и през ума да го проверявам с клечката.
Спомням си, че като го излях предния път за смяна, от пробката изтече
само 1 л, а трябваше да бъде над 3 л. А пък аз гледам, че ауспуха е бял
като яйце и си викам – добре си е значи мотора, не ми гори масло, защото
не е черен (опушен). А то не гори, просто защото е нямало вътре; после
вече като долях колкото трябва всичко се оправи, но тръбата на ауспуха
пак не е тъмна, а стои светла. Но иначе нищо й няма на колата!...
След,
значи, лежане и пъшкане цял ден покрай рейса в подготовката за голямото
му турне, вечерта само се окъпах и малко след това ни дойдоха гостите -
нашите приятели минния инженер с жена си (медицинската сестра).
Впоследствие дойдоха и други – полуавстралийците (казвам им така, защото
Иван като е българин, а жена му австралийка, аз не знам - полубългари
ли трябва да ги наричам?). Те си заминаха по някоя време, дойдоха пък
други едни. После и те си заминаха, а ние най-накрая си легнахме в
03:00, естествено всичките у нас. Случайно открихме, че този диван в
хола е разтегателен, за гости – чуден! Добре ама на нашите хора синчето
им тренира футбол към един отбор и трябваше да играят много важен мач на
другия ден, от 08:30 (луди хора, ама върви се разправяй...). Че ставаме
в 07:00 само ние татковците (още пияни като мотики…), грабваме
полузаспалите деца – и хайде на мач. Та вчера до обяд изкарахме деня по
стадиони и игрища. Аз следобеда полегнах за малко, но не можах да спя,
защото имах още работа по колата – мене сън не ме лови ако имам нещо
по-важно да правя. Станах и до вечерта с това се занимавах. Нени си кара
колелото покрай мене, а Женя приготвя пици за вечеря, че нали
германците пък щяха да идват у дома да си приказваме за екскурзията
(онези първите 50% на тръпката и удоволствието от подготовката не бяха
изживяни още...). Те дойдоха към 18:30 и много дълго си мечтахме за
всичко; кое как ще бъде и къде какво ще видим. Направихме маршрут,
уточнихме разни малки подробности и се забавлявахме чудесно. Аз им
извадих и връчих един списък от 24 точки с неща за вземане и те много го
харесаха, та си го преписаха да се подготвят стриктно по него. Вечерта и
с тях бяхме до 23:00 – в мигът в който си тръгнаха и ние легнахме като
пребити...
Сега
вече е 08:30 - аз нарочно станах по-рано, за да ви опиша тези няколко
дни, след което тръгваме с Нени по разни наши задачи. Ще изпратя и
видеокасетата до Ямбол, че после пък ще ни няма за 10 дни. Възможно е и
кореспонденцията ни да се разстрои в някакви граници, но поне от това ми
писмо ще знаете причините, което също ще гледам да пусна тези дни,
преди потеглянето ни. По този начин и следващото сигурно ще се забави,
но ние ще гледаме да водим дневника по време на пътуването и да описваме
ден по ден екскурзията. Нямам представа от обстановката все още, за
това не смея да правя смели и безпочвени предположения. Едно е ясно
поне, че желание и ентусиазъм няма да ми липсват…
Днес
получих и една “честитка” за глоба. Нали преди време имах разправии на
един паркинг – това беше през Февруари; брей, не забравят мръсниците! Но
аз още тогава писах възражение и мислех, че са ми опростили греховете.
Фишът обаче е само за $11, но има и една допълнителна сума от други
$12.40 за по-късно плащане. Че напред се обаждах по телефона до
съответните служби, за да разбера какво става и какво искат от мене –
добрият и съвестен гражданин. В крайна сметка се оказа, че писменото ми
възражение не било прието и уважено, след което сега ще трябва да платя
тези $11. Поне ми се разминаха другите $12.40, а пък това в моето
положение си е чиста печалба. Съвсем по комунистически я карат тук –
тръгнали от хората глоби да събират, а не могат да им намерят работа или
пък нещо друго да правят. Но ще плащам, какво да правя – тъжен факт...
Ходих
и до емиграционната служба, за да разбера нещо повече по въпроса на
Захари. Всичко съм описал най-точно и подробно в писмо, като за
изпращането съм използвал кутията на касетата – то ще дойде до вас
заедно с останалите джунджурии, а пък вие ще му го дадете като се видите
из Габрово. Отбивах се и до Централната поща, за да търся адреса на
Нено Митевите хора в Перт. Там имат телефонните указатели на всяко
населено място и по един такъв за съответният град исках да ги открия.
Почти нищо не намерих обаче, освен трима души с много сходни имена и си
мисля дали това не са тези въпросни братя, които той издирва. Нека татко
да му каже, че въпросът му съм го задействал óдма, но няма да стане
изведнъж - много малко са ми данните за човека, като основно знам само,
че е починал. Търсим всъщност синовете му - ще видя какво мога да
направя по-нататък от тази тънка нишка информация.
Изпращаме
ви пак един замък на снимка и монети от $1 и $2. Понеже тези бяха
по-нови, за това реших да имате и тях. По-нататък ще ви изпратим и някоя
банкнота. Те са интересни, защото $5 и $10 са пластмасови (найлонови).
Между другото, попитайте д-р Табаков дали не знае някой, който проявява
интерес към тукашните пари, в смисъл като нумизматична стойност и дали
не може да стане някакъв търговски обмен. Пишете ми за това. Ние след
малко излизаме, че ще ходим да ми връчват официално австралийската
инженерска диплома, която става само да си я туря в рамка и провеся в
гаража или най-много в килера. Човек дори и задника не може да си
забърше с нея, защото ги печатат на много твърда хартия, а и мастилата
са едни, та лесно се размиват като се разлизгат... Това което всъщност
ни дават, е един сертификат (удостоверение), че сме пълноправни членове
на Австралийският Институт на Инженерите, което пък е въз основа на
българската ни диплома (като “правата” ни се заключават единствено в
задължението, ежегодно и редовно да плащаме членският си внос). Но това
далеч не означава, че нашата придобита с толкова мъки и упоритост
квалификация, я приравняват спрямо техните науки и че крачим рамо до
рамо с местните инженерни величия, завършили тукашните университети и
институти. Често в обявите за работа, едно от изискванията е кандидатът
да бъде член на този Институт, но от там насетне - нищо повече не ти
помага в последващата селекция. Правя паралел с Научно-Техническия Съюз в
България - не можеше да участваме в теми и разработки, ако не
членувахме в НТС-то. Аз като им разправям, че са битер от комунистите,
те мигат насреща ми като мишки в трици и не им се вярва на ушите...
06.07.1993
- Продължавам, като ще използвам мястото, за да обясня с няколко думи и
втория филм за Аделаида, който изпращаме с този колет. Той започва с
общи кадри от различни атрактивни места: Казиното, детски увеселителен
парк, ледена пързалка (дори с писта и за ски - всичко това е закрито и
когато отвън е 42°C, вътре хората карат ски, шейни и кънки, но добре
облечени); по-навътре в касетата дават кадри от парка с кенгурата и
коалите, където и ние сме ходили - изпращали сме снимки от там; после
следва фестивал, който се провежда по Коледа (карнавал); моменти от
Формула 1 - последният кръг за Световната купа, провеждащ се през
Ноември из улиците на града.
След
това следват малко кадри от пазара и музикантите по главната улица. От
самолетните снимки обясняват кога, как и от кого е построен градът,
говорят за някои паметници и т.н., дават обща информация за времето и
климата (средиземноморски). Казват, че средните температури са: за
Януари – 29°C и за Юли – 15°C, но често те са над и съответно под тези
силно усреднени стойности.
Следват
кадри от река Торенс, която минава през целия град, на места с лодки и
водни колелета по нея; “Елдер-парк” се казва Централната градска
градина, с гъмжило от почиващи и разхождащи се хора. Съвсем близо до
него е Аделаидският фестивален театър – бяла, раздвижена сграда. След
това са “Лодки за разходки” по реката и големия мост, по който
обикновено ние минаваме, когато отиваме на гости у едни приятели,
живеещи в северната част на столичния град. Мостът е построен през 1931 и
е дълъг 40 м. Другия мост, железният, свързва Университета с Централния
парк и е построен през 1937. Съвсем близо до това място е Зоопарка,
направен и открит още в 1883. Виждат се зебри и най-различни други
животни.
Другото
място, където хората влизат през едни железни врати, а отзад се вижда
бялото здание като пирамида, е Ботаническата градина. Тази сграда е
Консерваториума – място където имитират определена околна среда, за да
се развиват специални растения – тропически гори и т.н., посредством
модерни технологични процеси – виждате инсталациите за влага, които
създават около 95% влажност. След посещение, от там се излиза с почти
мокри дрехи. Следват кадри из самата градина – цветя, дървета, алеи,
хора и т.н. После има някаква църква – катедрала. Аделаида е градът с
най-много църкви – над 100, понеже и религиите са най-различни.
Часовникът от кулата на тази църква е първият в Аделаида, ръчно
изработен в Лондон през 1836 и от тогава работи в продължение на повече
от 150 години.
Следва
сградата на стария Парламент, която сега е само музей, построен точно
срещу Централната железопътна гара. Непосредствено до стария е сградата
на новия (сегашния) Парламент - сива гранитна сграда, навяваща от 1889
насам у хората лъжлив оптимизъм и лицемерен респект (с големите каменни
колони отпред). Следва поглед от високо към голяма бяла къща в един парк
– това пък е свърталището на лалугерите и синекурците от Кметството,
определящи глобите и останалите такси на населението. А после следват
кадри от различни музеи, Аделаидския университет и т.н.
Следващото
представяне е епизод от Шотландската църква, с много остра и висока
кула, строена в далечната 1865. После идва единственият оставен като
атракция трамвай, свързващ ситито с един от най-известните морски
квартали и плаж на Аделаида – Гленелг (Glenelg). Там ходихме често,
докато беше по-горещо и непоносимо времето, но сега в студа това е само
един малък топъл спомен от преди няколко месеца. Другата атракция, пак
там на брега и същия плаж, е старата фрегата. Част от нея е превърната в
музей – другата част, естествено – кръчма, с най-вкусните морски храни в
града. Голямата сграда, една от малкото тук, е хотелът - на самия бряг
на океана. С много стаи, зали за конференции, срещи и пр. моабети.
Намира се само на 15 минути от центъра. Следва плажът, на който сме
лежали и препичали трътките и ние, бедните...
На
20 минути с кола южно от Аделаида се намира Нуарланга - малко градче с
много градини, плодни дръвчета и пр. На 80 км от тук в същата посока е и
другия атрактивен град – Виктор Харбър. И там сме били, и от там имате
снимки. На филма виждате коня и конския вагон, които се движат по един
мост, свързващ сушата с малкия остров, където пък има най-различни
пингвини, тюлени и др. животни. На филма се забелязват игриви делфини,
китове и… – да пази Господ: акули! Разбира се, последните също влизат в
атракцията за туристи и посетители и могат да се видят евентуално с
бинокъл, когато са по-далече от бреговете. Но и от по-близко разстояние
също може да се усети хищническият им и ненаситен гладен дъх. Проблемът е
в това, че до сега никой не е успял после да разкаже пресните си
впечатления от тези, най-често фатални за човека, срещи с кръвожадният
морски хищник…
Другото
градче е Гуула. Там пък бяхме за риба един път - снимки имате и от тези
места. Старо, историческо място, с възстановени къщи и традиции. С
влакчето се пътува приблизително 25 минути, много старо и атрактивно –
това е била първата австралийска железопътна линия, превозваща пътници.
Красивият замък се намира на 20 минути с кола, източно от ситито, в
сърцето на аделаидските възвишения. Близо до него е и историческото
градче Хандорф (Hahndorf). Типичен немски град, създаден навремето от
германци, пренесли традициите си в правенето на бира, вино и напиването
им като свине. Виждате магазинчета, работилнички и други сергийки,
всичко се прави на ръка - хляб, баници, шапки и т.н., торти, кифли и пр.
Там в този град има и музей на часовниците, една от най-големите сбирки
в света – виждате интересни, неповторими модели. Следва Хандорфската
художествена галерия, после идва ред на пазари, базари, кошници, цветя,
черпаци и разбира се типичната германска атмосфера в кръчмата - танци,
празници на виното, бирата и всичко което произтича от това; музика,
фестивали на семейството и пр.
Денят
на татковците е един от най-важните празници в Австралия. Обикновено на
този ден, те се напиват с официалното разрешение на царицата-майка –
през останалите дни също го правят, но без нейното благоволение или
знание. Следващите кадри са от Бароса Вали (Barossa Valley) - друг голям
винопроизводителен център, където правят най-доброто вино в света.
Градчето е създадено от английски и германски емигранти. Виждате много
стар хотел, но действащ и сега, почистен и реставриран. Пак край това
градче се провежда и състезание с балони, напълнени с горещ въздух.
Най-често точно над коша с търсачите на силни усещания има една огромна
газова горелка, която бълва нажежен въздух и чрез интензитета на нейното
горене, се регулира скоростта и височината на летене. Снимките от този
балон са впечатляващи, спиращи дъха, но аз лично не бих се покатерил на
такова дърво без корен. Ще рече някой на майтап да го ръгне с чекията,
за да провери колко е здрав плата и отиде, та се не видя… Кадрите
продължават с музики, танци, бира се лее, скара се пече - тържествата са
нескончаеми. Там има и фабрика за бъчви, където виното се съхранява и
отлежава. Изпарват ги, обгарят ги и т.н.
След
това следват кадри от фестивала на виното в същото населено място
(Бароса Вали). На място могат да се опитват най-различни сортове и
видове вина – през този ден това удоволствие е безплатно и от опитване
на “мостри” в няколко последователни подобни винарни, “дегустаторът”
може да не е напълно в състояние да си спомни, къде точно си е паркирал
колата сутринта! Виждате и как берат лозята – с комбайни. След това има
състезание с коне, бъчви и други атракции. И това е градче с много
музеи, интересни исторически къщи и т.н. В едно от тези места е
технологичния или техническият им музей. Виждате много стари коли,
мотори и една каляска на някакъв махараджа. После пак следват кратки
кадри от Формула 1, след което пък е Коледният фестивал (карнавала). Не
знам само как се чувства Дядо Мраз в тези дрехи, при вида на толкова
много полуголи деца; Снежанките обикновено също са с оскъдни дрешки по
тях, а на 25 Декември задължително е топличко - 35°C-40°C!
После
са кадрите от националния парк Кливлънд – кенгура, коали и други
животни. Доста снимки имате и от това място. Следва пак Казиното и
Фестивалния театър. Към края виждате кадри от търговската улица
(стъргалото). Топките, асансьорите и тази улица ви бяхме снимали в
предната ни касета. Виждате и част от скъпите магазини по тази улица.
Непосредствено
след свършването на този документален филм, започва една наша филмова
серия, която също може да се нарече документална. Това са
няколкоминутните кадри от онзи ден, когато бяхме на хижата. От време на
време в кадър се появява една русолява жена със зелена блузка и червено
шалче. Това е моята учителка. Тя е от Тасмания, а до нея с бяла блуза (в
кухнята) е Зигрид – германката, с които ще ходим на пътешествие. В
момента мъжът й е снимал, а аз презаписах филма от тяхната камера.
Следва концерта на корейските момиченца, който не е записан целия.
Представянето на едно детенце от Полша (с цигулката), беше гвоздей на
програмата - със своя чар и несръчност беше горещо аплодирано и
насърчено от всички нас. Чухте малко от изпълнението на един руснак на
класическа китара. След концерта – приготовления, готвене и моабет. Аз
пак съм “старши” по кухня…
Така
- привършвам вече. Този преразказ на 3-часов филм, сбит на 2-3 страници
ме изтощи. Утре изпращам видеокасетата, пак няколко снимки и писма.
Тогава ще бъде и главната ни подготовка за пътуването. Камерата е у нас и
на нова касета ще започнем филм за нашата екскурзия. На тази касета има
още 10 минути празно място, но нямаше с какво да го запълним. Утре ще
започна и ново писмо, което ще разкаже за ходенето ни до най-голямото
монолитно каменно образувание на света – Ayers Rock…
Целуваме и ви прегръщаме всички най-горещо: Женя, Ангел
ЦЕЛУВАМ ВИ БАБО И ДЯДО И СТАРА БАБА – НЕНИ…
Няма коментари:
Публикуване на коментар