Скъпи родители, мила наша бабо, приятели и сродници!
С
няколко дена закъснение, започвам поредният си подробен презокеански
репортаж, отново с уговорката относно номера на изданието му. Онзи ден,
след като изпратихме благополучно колета на пощата, по инерция съм
пуснал листите на писмото, само че без първо да погледна до кой номер
съм стигнал в тази безкрайна поредица от съчинения. Смътно си спомням,
че бях някъде около 50-то юбилейно число, за това сега реших да продължа
с № 51, пък дано съм улучил поредността по някаква щастлива случайност.
Но даже и да не съм, това писмо така или иначе ще си остане под № 51, а
следващото ще носи № 52 и т.н., докато съвсем не ми омръзне да пиша и
да зарежа всичко по средата, както доста от моите, иначе ентусиазирани
поне в началото си начинания…
Днес е вече 28.09.1995
- четвъртък, а колета го изпратихме още в понеделник. През това време
(всъщност онзи ден) получихме писмото на Албенчето и Драго, а днес и
вашето № 122. Като гледам датите и пресмятам летателното му време –
дошло е за малко повече от две седмици, което е напълно нормално, имайки
предвид и от коя част на земята пътува. Сега с няколко реда ще опиша
случките от предните дни, а после ще се спирам върху отделните точки и
подточки от вашето писмо.
Във
вторник (26 Септември), отпразнувахме 35-ят рожден ден на Женя. На
софрата присъстваха специалитети от световната кухня и три рози, купени
лично от мене в добавка към празничната атмосфера (които към днешна дата
вече са поувехнали и клюмнали във вазата, поради които причини аз по
принцип цветя не купувам на домашните си любимци, но сега направих
изключение понеже годишнината е кръгла; следващите цветя обаче
определено ще са за 70-ят й юбилей). Неничко, понеже все още е във
ваканция, та сутринта отново правил на майка си закуска в леглото,
шетали из къщи, въртели се, готвили двамата и т.н. Аз като си дойдох
вечерта от работа, направихме един голям домашен моабет и няколко снимки
за спомен. По време на тържествената вечеря пак се завъртя думата около
лятната ваканция, почивки, летуване и т.н. и беше поставена най-новата
идея - за купуването на караван! Това ще ни направи независими от всяка
гледна точка и с него ще можем по-често да походваме тук-там наоколо,
без да се съобразяваме със свободните места по къмпингите, да плащаме
скъпи стаи в мотели, хотели и т.н. Тук почивният сезон е “активен” почти
през цялата година и така, както вече не работя до късно, още от петъка
можем да тръгваме на някъде и да се прибираме чак в неделя вечерта или
дори в понеделник рано заранта (по стар семеен обичай). А когато пък и
понеделника ми се пада почивен, връщането може да става дори след
удължение на излета ни с още един допълнителен ден. Мислехме да се
оборудваме с палатка и друг къмпингов инвентар, но комай че не ни се
слугува вече на надуване на дюшеци и разпъване на палатки, изправяне на
рейки и забиване на колчета. Караванът има всичко необходимо – газови
хладилник и печка, осветление, легла, маса и т.н. По-големите и скъпи
модели си имат дори отделни спални, малки бани с тоалетни и т.н., но те
пък струват над $30,000! Ние сме се ориентирали към най-малкият и прост
вариант, но снаряжен с всички удобства от първа необходимост (което за
мене се заключава единствено и само в наличието на хладилник, където да
ми умира от студ бирата – на всичко останало му се намира колая). Наред с
това аз трябва да мога и да го тегля с немощната си колца, която по
принцип е много бърза на равното, но все пак няма и чак такава тяга, че
да й се закачат по два тона каруци, които да тегли подире си. Ако си
спомняте поляците на времето идваха с такива караванчета по морето –
нашият ще е близък по фасон, но вероятно с малко по-голям размер от тях.
За сега тази идея все още се намира в затворената и изолирана сфера на
безкрайните ни мечти, а до самото й осъществяване едва ли някой има на
представа дали ще се стигне. За всеки случай обаче, ние сме си купили и
подсигурили вестника с обявите за продажби – там избора е огромен и има
стока за всеки джоб, колкото и продънен да е той. Няма да ни се иска да
отделяме повече от $3000–$4000 за тази покупка, защото пък нали в същото
време се опитваме да спестим и депозита за къщата. Независимо от всичко
и за наше спокойствие, в неделя ще направим първото си проучване, за да
видим какво предлагат хората в тази ценова граница. Това са и
последните “ветрове на промяната” около нас...
Междувременно
се стягаме и за официалния рожден ден на Женя, който ще се проведе
по-масово в събота, заедно с всичките ни приятели. Снощи направихме
огромен пазар, че къщата ни много се беше опразнила. Онази сутрин
(сутрин беше само тук и за нас, докато в България е било предния ден
вечерта), Женя е приказвала с целия род в Ямбол, но предполагам че
подробностите вие вече ги знаете от тях самите. Канят се да ви дойдат на
гости и дано това стане по-скоро, че да се разтушите и вие малко покрай
посещението им. Усещаме, че имате голямо напрежение и грижи около баба,
но добре че поне апартамента се продаде, та да отпадне барем този
проблем - гайлетата ви са с едно по-малко вече.
Тези
дни имах по-малко служебна работа и се занимавах с подготвяне,
редактиране и разпечатване на писмото за змийската отрова. Стана много
хубаво, има да се доизгладят някои изречения и в най-скоро време ще го
разпращам по инстанциите, за които ме посъветва неотдава Професорът.
Имам три готови адреса, на които да почукам - а какво ще ми отговорят
те, мога само да гадая. Така или иначе, копие от оригиналното писмо със
съответният му превод ще получите и вие, за да го покаже майка на
доктора, който движи въпроса откъм българската страна, а след като
получа и отговорите на тези организации, ще ви ги препращам и преведени
на български език.
Днес
Нени беше много щастлив, защото едното от приятелчетата му си дойде от
почивка на Хавайските острови. Освен това, детето (Брентън) се е сетил
да им донесе на него и на Родни по някакво малко подаръче от там. Днес
са вилнели цял ден - ту у едните, ту у другите; Женя ги е гощавала за
обяд, после се къпали в басейна и т.н. В резултат на всичко това, Нени
вече спи на дивана, въпреки че е едва 19:30 - нахрани се обилно с грах и
кренвирши, прочете писмото много гладко от баба си Веска и самодоволно
се отнесе в тежък сън. Сега аз пък на свой ред отивам да акам, а като се
върна ще продължа с кратка дискусия по вашето писмо (специално за
спокойствието на баба пиша, че след излизането ми от клозета, аз
обезателно ще съм си измил ръцете със сапун!, преди да продължа с писателството си – тя много държеше на хигиената, докато аз не особено)...
Така,
ох - олекна ми на коремчето, че и аз доста дълго време вечерях и се
тъпках с вкусните манджи на Женя. Връщам се отново на темата за
караваните. Напред във вестника съм отбелязал най-малко 20, всичките все
в ценовите граници до $3500. Понеже не им разбирам много от моделите и
марките, а и в описанията им по обявите доста думи са ми непознати, та
ще ходим на място да гледаме всеки един от тях поотделно и да добием
представа за всичко...
А
сега няколко думи и по вашето писмо. Акордеона ми няма да се дава,
продава, подарява или каквото и да е било друго. Той ми е дал живота,
който съм водил и още водя, веселил ни е в продължение на години и дай
Боже пак да ни весели. С него съм направил хиляди моабети, развеселил
съм стотици хора с тези си умения, които макар и не виртуозни, надявам
се аз никога няма да забравя. За мене този акордеон е повече един
символичен спомен, ценна реликва имаща сантиментална стойност и искам да
си остане в пределите на нашите домове и семейства. Същото важи и за
китарата ми. Нищо не се знае, един ден може с някой пробит каскет,
седнал пред прага на луксозен магазин, да си изкарвам поне за хляба с
тези инструменти... Така че те нека да останат там, където са си в
момента.
До
колкото си спомням, вашия фритюрник изгоря. Чудя се, защо още не сте
взели нашият, че да си го ползвате със здраве. Той до последния момент
работеше много добре при нас и аз най-искрено ще се радвам ако науча, че
по-често си пържите картофи в него, с тях пък пиете бира още по-често и
си спомняте и мислите за нас (това със сигурност знам, че ще бъде
най-често). Значи и фритюрника остава у вас, защото е глупаво да се
продава, подарява или пък изхвърля (ах, каква грозна дума само – не
обичам, когато една хубава стока стане зян). В Австралия продават чудни
съоръжения от подобно естество, но им искат по $90 в магазините и на
тази цена ние не изпитваме остра нужда от тях (да не сте си и помислили
за изпращане!!!; бързам да уточня в тая връзка, че като я знам майка -
току виж го турила в някоя кутия за “децата” в далечната Австралия...).
Ние един ден ще си купим нов за къщата, а вие използвайте този, докато и
той не е гръмнал. Иначе дрехи, дъски за гладене и друг дребен домашен
инвентар: каквото искате – ползвайте, другото продавайте, ако и това не
помогне – подарявайте. Най-добре ще бъде къмпинговото ни оборудване да
се продаде целокупно по цени на американския пазар. Ако вие имате нужда
от нещо – ползвайте го. Както съм писал и преди – палатките тук варират
между $20 (хималайките) до $400-$500 за по-луксозните шатри. Но те пък
са много грозни, с външна конструкция, направена от тежки тръби, дебел
плат и т.н. Тук духат силни ветрове и поради тези причини нарочно са
направени по-устойчиви на природните капризи. Отделно се продават
колчета, рейки и т.н. Противоураганните колчета за забиване в пясъка са
по 3-4 фута дълги (по метър и двайсе...). А ние, както разбирате, сме
ориентирани към караван, така че връщане назад към палатки и надуваеми
дюшеци няма да има от сега нататък. Ако това не се осъществи това лято,
може за другия сезон да е, но рано или късно ще стане...
Чета
майко, за гостите ти около 09 Септември – ние точно тогава ходихме на
екскурзия до близък курорт на морето. Скоро ще пратим филма, защото аз
онзи ден сглобих половината, остава пак да седна някоя неделя и да го
довърша, но от ходене и скитане - остава ли ми време? Малкото и то се
очертава голямо миткало като мене – още като наближи четвъртък-петък и
почва да пита: “Имаме ли програма за събота и неделя? Някъде ще ходим
ли? Гости ли ще имаме или ние ще отидем у някого?” Изобщо – голяма
хаймана, но на кого ли прилича такова, като аз толкова много “обичам” да
си стоя в къщи?...
Радвам
се, че майка пак е ходила на Кръстова гора. Това там наистина трябва да
е някакво свято място – аз нищо не бях чувал преди за тамошните земи,
но комунягите може и нарочно да са го пазили в тайна; те нали освен
шибаната си “Партия” друга вяра и религия нямат. А пък д-р Йонков хубаво
си мисли да изпраща майка за куриер на змийската отрова. Аз и в
официалното писмо до тези организации точно така съм написал, че
разполагам с широк спектър от куриерски екип, който покрива почти цялото
земно кълбо. Да ме знаят само какъв съм пръдльо, че и на писмото ми
даже няма да отговорят. Но то така е написано и на такъв висок стил съм
го формулирал, че просто да не могат да ми откажат, след като го
прочетат. А то нищо не се знае още – ако за Коледа и Великден ми носите
по една дамаджанка с отлежала, хубава и силна змийска отрова от
България, ние тук може и да свържем двата края, че и земята да си
изплатим по-бързо, ха-ха-ха! Стигнем ли обаче до търговия, може би ще ми
искат срокове на доставка, количества и т.н. Ние постепенно във времето
напред ще изясним всички подробности. Междувременно, посочете ми
някакъв “Телефакс” номер, на който ако се наложи евентуално бих могъл
спешно да изпратя някакъв документ, писмо, информация и т.н.
Ориентирам
се към привършване на тазвечерното си описание, защото съм започнал в
19:00, а вече е 21:30. Но това е и всичко за сега, а аз поетапно пак ще
ви информирам и за останалите неща.
01.10.1995
– Неделя, 07:30. Докато другите още спят, използвам свободните си и
единствено тогава спокойни минути, за да опиша последните събития около
нас. Вчера сутринта с Неничко пак ходихме до завода – имах нещо да
довършвам и да нанасям по плановете на къщата, но за 2-3 часа успях да
си свърша работата. После се прибрахме, натоварихме багажа и отидохме в
един парк, където беше обявен приемът по случай рождения ден на Женя.
Опекохме мръвките на барбекю, имаше салати, наливахме се с бири и т.н.
Всички наши приятели дойдоха да уважат рожденичката и заедно си
изкарахме много весело до 17:00. Прибрахме се и след задължителните
ритуали по къпане и зяпане на скучната телевизия, на края се
разхвърляхме по леглата за сън. Аз не обичам да спя по много, особено
ако за деня ми предстоят важни дела и задачи. Ето, за днес имаме
набелязани 6 адреса, които се намират в четирите посоки на света и ще
падне голямо обикаляне на града, докато ги посетим. Както вече знаете,
ще ходим да гледаме разни каравани за продан - да видим дали ще се спрем
на нещо. Тази обиколка ще ни отнеме цял ден и има доста време да се
скитаме и кръстосваме пътищата. За целта сме си взели суха храна за един
ден - сандвичи, вода, сокове и заедно с хладилната чанта към 09:00 ще
излезем от дома, а ще се приберем чак вечерта. Нени с нетърпение очаква
този ден, защото той много обича да ходи, да гледа и да търгува. Научил
се е и да се пазари, също като циганче. Онзи ден пък имали трудоден -
той заедно с Родни помагали нещо на родителите на Брентън (това е третия
“мускетар”, дето скоро се върнаха от екскурзията си до Хавайските
острови). Правили нещо в градината, носили камъчета за лехичките и т.н.
Специално от Нени, хората били много доволни (по неговите думи, но съм
сигурен че не лъже, поне за това...). На края таткото на Брентън дал по
$5 на всеки от бригадирите и те се впуснали в юнашко и безразборно
харчене. Нашият първо купил на майка си бенгалски огън за рождения ден,
после купил за себе си един ненужен воден пищов-играчка, остатъка пък
дал за разни дъвки, бонбони и т.н. С един замах похарчил всичко до цент и
чак тогава мирясал. Викам му после поучително: когато спечелиш $5, така
трябва да постъпиш, че шест от тях трябва вече да си заделил настрани,
да си ги спестил “за черни дни”, а не всичко да си изхарчил до троха;
петте долара са ти дадени за да направиш други десет, а не да се
прибереш в къщи и без тях. Не мисля че ме разбра какво му говоря, но той
има достатъчно време тепърва да изучава много от истините за парите,
които по принцип не винаги са лицеприятни. В същото време и аз много
“открити уроци” му давам. Още не са му съвсем ясни ситуациите, ама като
порасне малко повече ще се оправя сам...
От
Женя разбрах (а тя на свой ред от телефонния си разговор с Ямбол), че
татко си е дошъл от Сърбия по живо-по здраво. Дано всичко там да е било
успешно, след толкова много проектантски труд. Онази нощ аз пък сънувах,
че съм си дошъл в България, ама не помня у кого сме били. Всички вие
бяхте там. Другото нещо беше, че съм пристигнал с един от нашите
автобуси на завода и се мъча да го вкарам и паркирам отзад в двора.
Добре ама те са много високи и рейса не може да се пъхне отдолу в тунела
под блока. Какво беше това чудо не знам – вероятно някаква
българо-австралийски смесица от спомени, размътено настояще и още
по-неясно бъдеще...
Нени
вече стана и започна да досажда с въпросите си: “Кога ще излизаме?”,
пита – “Ще правя на майка ти кафе и когато го изпие, тръгваме веднага”,
му отвръщам аз, без да спирам да си пиша. Не беше особено впечатлен от
отговора ми и сега отиде да си чете в леглото и да убива времето до
08:30. Днес е малко облачно, но това пък от една страна е по-хубаво за
нашата търговска дейност и времето ще бъде подходящо за пътуване, защото
иначе като се облещи онова голямо слънце над нас – настава ужас от
жега. А тук то пече по-силно, защото по геофизични данни, Австралия се
намира с 36 милиона километра по-близо до него, отколкото другите
континенти. Но търпи се де, от това не се умира – само че е по-приятно,
когато все пак е малко по-хладно...
Сашо
понеже е най-печен в тези финансови дела, сигурно ще ми даде най-добрия
съвет за прехвърлянето на парите от апартамента тук. Но аз на него още
нищо не съм споменавал – първо чакам вие да ми пишете колко са в крайна
сметка и най-важно: в какъв вид. Та за сега ще изчакаме малко с този
въпрос. След миг започва и подготовката за излизането ни - обличане,
миене, молитви и т.н., та спирам до тук, за да продължа нататък при пръв
удобен случай...
03.10.1995
- Ето, че неусетно дойде и Октомври. Пролетта не ни радва с особено
слънчево време (за което не страдаме изобщо). Днес даже преваля и дъжд,
но вчера и онзи ден беше сравнително хубаво. Ние в неделята направихме
една голяма обиколка из Бризбън надлъж и нашир, за да разгледаме пет
каравани, обявени за продан във вестника. Навъртяхме 215 км в града, но
окончателно не сме се спрели на нищо за сега. Само първият, който
видяхме си заслужаваше вниманието и парите – $2750, но ние искаме да
разгледаме поне още 2-3 пъти по толкова, за да сме сигурни че ако
евентуално се стигне до покупка, ще сме направили възможно най-добрият
си избор. И сега на всеки две седмици ще правим такива обиколки и в
случай че не се спрем на нищо до тогава, ще се върнем на първия и то ако
все още не е продаден, разбира се. Късно следобеда в неделята пътьом
минахме през Ани и Сашо, а после се прибрахме.
Новата
седмица започна по обичайният си тъп и скучен начин – работа, чистене,
готвене, гладене, пране, приготвяне на сандвичи за следващия ден и т.н.
Единственото, което ни съживи душите беше милото писмо на Снежа и Денчо
от Либия. Тя е лекарка там (Д-р Дякова), в Бенгази - Ленчето и Огнян
също ги знаят. Те заминаха още преди ние да тръгнем за насам. Всъщност
първо отиде Снежана, а после Денчо (мъжа й) с малката. Пишат, че са
много добре там. Те са наши общи приятели на цялата компания – Страшо,
Захари и т.н. Тези дни ще трябва и на тях да пишем до Либия, защото
много искаме да си поддържаме взаимните връзки и приятелски отношения.
Плановете
по къщата сега отидоха на малко по-заден план, но ще се върна към тях
отново в събота. Имам нужда от повече време и съсредоточение върху
всичко което правя, а това може да стане само в съботните сутрини,
защото тогава околната среда покрай мене е значително по-спокойна. При
това положение ще използвам обедните си почивки за писане на писма.
Снощи пак поработих малко над филма и вече ми остава съвсем малко,
докато го довърша напълно. Женя днес е взела снимките, които сме си
правили по време на последните празници и празненства – сватбения ден у
дома, рожденият й ден в къщи и на барбекюто с приятелите и т.н.
Впоследствие ще ви ги надпиша и изпратя заедно с видеокасетата.
Междувременно ние сме започнали да ви записваме следващата, но периодът
от време е малко беден откъм събития, та за това не може така бързо да
се пълнят касетките, но все пак... Ако по Коледа отидем в Сидней както е
по план, от там ще има богат филмов материал, а до тогава ще се наложи
да се задоволявате само с откъслечните ни епизоди.
Нени
също пише писмо от време на време. Той вчера отново започна учебния
срок – вече последният за 4-ти клас. Малко преди Коледа ще ги разпуснат
за голямата им лятна ваканция, която ще продължи около 7-8 седмици. От
направеното в клас предварително препитване за преговор, учителят му бил
казал, че той е показал отлични резултати. Да го видим как ще върви
нататък. Аз окончателно завърших редакцията на писмото до трите
институции относно змийската отрова. Неничко днес го занесе на учителя
си, че да го провери и евентуално коригира, за да звучи малко “по-така”,
с по-купешки лафове и утре ще го вземе готово. Сега трябва да разбера
адресите, до които да разпратя по едно копие от писмото, но това вече е
по-лесна работа и остава само да чакаме някой да клъвне въдицата. Всеки
миг ще ви информирам за всяка промяна, която става около нас.
Скоро
не сте ми пращали филмче. Амчи снимайте се де, за какво са ви толкова
апарати и филми дето съм ви изпратил! Във фотоапарата на татко още има
един обикновен “KODAK”, а в майкиния е този силния – 400 ASA. Като ги
изщракате, други ще изпратим - нека снимането изобщо да не ви свиди. Ние
пари нямаме само за огромни неща: да купим къща или магазин например,
автосервиз, бензиностанция или пък някоя банка, но за дребните работи –
стотинки бол, дал Господ достатъчно! Така че хич не му правете сметката
по старому и по бедняшки, нали минахме с едно стъпало нагоре! Ами така
де, не сме просяци вече...
Сега ще се местя на писмото до Снежа и Денчо, защото и на тях трябва да изпратим отговор тези дни.
04.10.1995
- По червения химикал, предполагам вече разбрахте, че отново пиша на
работа в почивката. Снощи написах едно дълго и обзорно, информационно
писмо на нашите хора в социалистическата джамахирия. Дано съм обхванал
всичките им въпроси, които бяха важни за тях и в частност това, което ги
интересуваше. В следващите няколко дена ние пак ще им пишем.
Вие
сигурно вече сте обрали лозето и сте го вкарали в бъчвите. Дано да е
била добра реколтата тази година. Леля Цонка (на Ива майка й) е
направила разсад от семената за чубрицата, които на нас пък ни ги дадоха
други хора. Когато стане готов, те ще го посеят в градината и всички
дружно ще чакаме да израсте подправката. А до тогава можете да ни
изпращате по малко, но не нарочно и специално, а просто при случай.
През
Октомври пак ще се обадим по телефона, за да разберем дали сте получили
колета и как сте въобще. Много ми се иска до тогава и парите да сте
оправили, защото постоянно се притеснявам като ги държите из къщи, а
отделно дето доларът ще скочи още и от това можем да загубим доста
средства. В същото време мисля, че тази сума и за вас самите се явява
един сериозен дерт - за това искам час по-скоро да ви освободя от тези
грижи. Вкарани веднъж в банката и в съответният им вид, ще бъде малко
по-спокойно за всички ни.
Неничко
днес ще донесе писмото от учителя си, след като човекът го е проверил и
веднага ще задействам разпращането му по адресите. Аз малко скептично
гледам на тази дейност, но с готовност правя всичко, защото макар и
малко – надявам се и аз на успех. А този успех може доста да промени
живота ни, така както и вашия - особено ако ни изпращате 3-4 пъти
годишно по едно бурканче от продукта (за змийската отрова ми е думата -
нямам предвид нито пчелен мед, нито пък сладко от вишни...). Но нека да
видим първо как ще потръгне процеса и какво ще стане – по принцип правим
всичко, което е възможно и чакаме резултатите...
Продължавам
отново в обедната почивка. Времето изведнъж се оправи и днес вече е
слънчево и приятно. Тук тези неща стават много бързо – докато на едно
място връхлита ураган, отзаде му идва хубавото време. По Коледа се
очертава да се почива официално само две седмици. Заповедта ще се
стовари с най-тежка сила върху работниците от цеховете, защото шефовете
казват, че това е най-силното време за просперитета на завода, а пък те
по-рано са го затваряли за период от цели четири седмици и са разпускали
личният състав за годишните си отпуски. От сега насетне това ще става
само за срок от две недели. За инженеро-техническият персонал обаче,
както е по целия свят, това условие няма да важи чак с такава стриктност
и аз ще мога да си взема отпуската когато поискам. Е, няма да я вземам
цялата само по Коледа и Нова Година , а ще си оставя няколко дни и за
през следващата година. Нямаме още ясна представа как ще преминат
отпускарските ни дни, но живот и здраве по предварителен разчет на 21
Декември ще тръгнем за Сидней. Чакаме от вас резултати от уговорката
чрез Мечев или Кожухаров - за евентуално преспиване при тях. От това
колко дни можем да се приютим при тези хора, до голяма степен ще зависи и
колко време ще останем там. С други думи, ако се уреди безплатното ни
пребиваване за 10–12 нощи, можем и цялата отпуска да си изкараме в
Сидней. Ще бъдем заедно с Валя и Сашо, ще направим опити да се видим с
Ясен, Мечев, Кожухаров и т.н. Във и около Сидней също има хиляди места
за посещение и почивка, така че не е речено да се връщаме по нашите
брегове и курорти на Queensland. И в Сидней има хубави плажове, както и
морето им е същото като Бризбънското. Явно с тукашната компания няма да
се наешим и заедно с всички или поне с част от тях да отидем някъде.
Хората си гледат техните интереси и си ги преследват. После - не всеки
обича и предпочита дивият начин на летуване и почивка, а за
по-съблазнителният и цивилизован, просто нямаме пари (или поне ние). За
сега всички се ослушват и чакат да наближи времето, а то като наближи ще
бъде вече твърде късно да се предприемат всякакви действия. Ето ви и
един пресен пример, в подкрепа на моите твърдения. Когато търсихме
местата за спане миналия месец на двудневната ни екскурзия, спряхме и в
един къмпинг. Там пък ни казаха, че при тях още от преди 12 месеца става
резервацията на места и то за караван, който ти си влачиш подире. Но за
да отседнеш там и да се включиш на ток, вода и т.н., трябва специално
място (една равна бетонна площадка, снабдена с външен електрически
контакт и водопроводен кран) - именно тази малка площ, на която се
разполага караванът се резервира от толкова далече. Същото правило важи и
ако речем да наемем какъв да е караван за почивните седмици. Разбра се,
че това е почти абсурдно и ние за това решихме да си купим наш, за да
сме независими. Събота, неделя, отпуски – закачай си го отзад и върви
където щеш. В него има легла, маса, столове, вода, мивка, печка на
газ/ток + хладилник на газ/ток ~240 V и
=12 V. Храната си е храна навсякъде – имайки едно такова ремарке, това е
като подвижна къща. Купи си нещо от магазина, наготви си го на газовото
котлонче и си го яж със сладост, покарвайки го с бира или друго
безалкохолно питие от малкия хладилник. Караваните се продават с
допълнително помещение, което се закача пред вратата (нещо като навес на
палатка) и се опъва с рейки и колчета. Там отдолу е сянка и проветриво.
Абе – цивилизована работа, с една дума. Дано само да намерим точно това
което търсим, пък ако ще да е и по-евтинко даже...
08.10.1995
- Неделя на обяд. Изминаха няколко дни, в които всецяло бяхме
ангажирани с писмото до Снежа и Денчо. Едва снощи го завършихме и се
пренасям пак на “габровските” листи. Снимките, които онзи ден Женя взе
готови, са от рождения й ден и честването на годишнината ни от сватбата -
все домашно изпълнение. Преди две вечери ги надписах, в антракта преди
яденето. В същото време днес ми се иска да довърша и филма, за да ви
изпратим касетката. Надявам се, че вече сте получили предния ни колет.
Новини
няма кой знае какви около нас, освен обикновеното ежедневие. Напред с
Нени ходихме до битака да утрепем някой час, вчера преди обяд бяхме по
магазини и следобед се занимавахме с колелетата. Прехвърляхме фарчета и
звънци от старото му колело на новото. Другата неделя пак ще ходим да
гледаме разните каравани и то ако има някои по-нови в обявите от
вестника...
10.10.1995
- Виждам че онзи ден съвсем ненадейно съм спрял да пиша и не мога да се
сетя за причината, но сигурно е имало някаква. За това продължавам днес
в малката си сутрешна почивка, като ще драсна някой ред и по обяд. Тези
дни сме под известно напрежение, защото във вестника Женя намери една
много подходяща за нея работна позиция. Сега всички сили са хвърлени за
изглаждане на документите й за кандидатстване. Дано този път да й се
усмихне щастието, защото работата е такава, че един път хване ли я – и
край на всякакви проблеми (е, добре де – поне на финансовите само...).
Ще ви информираме своевременно за резултатите.
Вчера
получихме писмо от Валя и Сашо – дълго и хубаво. Те всички са добре,
Ванчовците (дядо и внуче) еднакво наддават на живо тегло и вече ходят по
мачове и стадиони. Още нямаме яснота къде точно ще спим в Сидней, но
дано до тогава да стане известно. Тези дни ще ви пуснем малко колетче с
видеокасетата, като ще изпратим и писмото до нашите приятели в Либия.
Онзи ден получихме сметката от телефонният ни разговор на 15 Септември.
Говорили сме в продължение на цели 26 минути за по някакви си $1.67 на
минута. Добре че ни го казаха Валя и Сашо този начин. Така задължително
веднъж в месеца ще се чуваме по телефона, без това да нарушава сериозно
пристегнатият ни бюджет.
Тези
дни очакваме писмо от вас, защото миналата седмица не получихме. Ще
изчакаме още една седмица и ще се обадя да видя дали е дошъл колета ни и
в какъв вид. Очакваме и друг колет от Ямбол, както Женя е разбрала от
разговора си с техните. Имаме една свободна касетка, на която мислим да
се запишем на магнетофона и да ви я изпратим заедно с други неща –
писма, снимки и т.н. Сега най-важното е Женя да направи всичко възможно
да се представи отлично за работата, а после и Райските врати ще са
отворени за нас. Ако има Господ – сега е момента да помогне, нека да ни
се притече на помощ! Аз също съм включен активно в помощта, главно на
ръководните позиции - но нали трябва да има и някой по-умен, който само
да дава акъл и напътства в правилните посоки!...
Продължавам
си пак мислите в обедната почивка - както се бях разработил, за малко
да я пропусна. Две минути даже вече изтървах и надработих, но после ще
си ги взема двойно - мамичката им мръсна капиталистическа! Иначе в
завода няма нищо ново - все същата константна заетост и жестоко
уплътняване на работния ден. Моя колега Джон, който ми помагаше за
проекта на къщата, онзи ден напусна, но взе чертежите със себе си и
каза, че той в къщи ще ги довърши на чернова. Чакам всеки момент да ми
ги изпрати, а аз после да нанеса корекциите на компютъра. Има да се
доуточни наклона на покрива с някои допълнителни изчисления и да се
направи окончателната спецификация. Докато имам тази възможност, ще си
поиграя аз с тази дейност - но като видя че не мога да се справям, ще
платим $300-$400 на някой архитект – той ще ги направи като хората, нали
това му е работата. После така изготвени, тези планове се носят в
Съвета за одобрение и с папката в ръка се тича от строител на строител и
се търси този, който най-евтино и хубаво ще превърне чертежите в тухли и
цимент. Но до тогава има доста време - даже и Женя да започне работа,
ще изчакаме поне още 5-6 месеца тя самата да си стъпи на мястото, да
улегне и да се разбере, че ще остане на тази работа за дълъг период от
време. Едва тогава ще теглим втория заем и след други три месеца ще
пренасяме багажа на новото място. Но всичко това, както може да стане
днес, утре или по-късно, също толкова вероятно e и изобщо да не се
осъществи. В инвестицията за земята няма нищо изгубено – на нея от сега
нататък ще й се вдига цената. Ние нямаме зор да се местим, защото живеем
на много хубаво място, при чудни условия и околна среда, които ако
отидем на новата къща, тепърва има всичко да се създава с години напред.
Наема от $145 седмично не е голям за мястото на което сме и е
сравнително поносим. Нашите приятели живеят в къщи под наем и плащат по
$180 седмично, грижат се за градините им, треви косят и подстригват;
стопанисват нещо, дето не е тяхно, а правят някой собственик много
щастлив с редовните си вноски за наем. На нас обаче така не ни харесва и
ние ще плащаме за къща, само при положение че тя си е лично наша.
Времето
отново се установи чудно до прекрасно, след като в неделята цял ден
валя дъжд. Даже стана и малко хладно тогава, но не чак за обличане с
дълги гащи и ръкави. И по късите се изкарва, защото днес вече е много
слънчево – на моменти прекалено дори. В отдела постоянно работи
климатична инсталация и аз на работа често стоя с пуловер, защото ми е
студено - губя реалната си представа за времето навън.
Валя
и Сашо са ви получили писмото. Надяват се пак да им пишете при случай,
след като получите отговора им. По всичко изглежда, че ние и днес нямаме
писмо от вас, щом като Женя още не се е обадила по телефона, за да ми
се похвали. Напред, когато се чухме, все още пишеше писмо на Сашо и Валя
и не беше ходила да проверява пощата...
Много
бързо мина това лято при вас, в тичане и уреждане на документи за
продажбата на апартамента. Сега пак се е задала зимата и има да ви мисля
дали сте добре, сити ли сте достатъчно и дали ви топло. Постоянно
слушаме и гледаме по телевизията за тоя ад в Югославия, но скоро не сме
чели български вестници – дано само война да няма, че тогава вече ще
бъде трагедия. Не изгаряме от особено желание обаче да знаем какво става
там, защото се тревожим главно за вас – ситуацията е такава, че ние на
никого не сме в състояние да помогнем. Прекрасно виждаме с очите си, че
нещата в България вървят от лошо на по-лошо, но единствената добрина,
която можем да направим за вас е да ви докараме тук. Валя пишеше в
писмото си, че някаква българка от София се прибрала в Сидней и казала,
че леля Здравка се била оженила за някакъв български американец, живеещ в
България, но до колко това е вярно никой не знае. Все пак така звучат
австралийските слухове, а вие сигурно ще знаете и каква точно е
истината. Разбира се, нас тези неща не би трябвало да ни интересуват –
всеки си има собствен живот и го подрежда по свой начин, за да е
достатъчно щастлив за себе си, без щастието му да пречи на околните...
11.10.1995
- Продължавам традицията с уплътняването и на почивките си по време на
дългият работен ден. Снощи с Неничко ходихме да “тренирУваме”, както
казва той – смесена дума от “тренираме” и “спортуваме”. Ежедневният му
речник е изключително богат на английски думи с български окончания.
Много от тях той изобщо не знае какво означават на родният си и майчин
език, просто защото никога до сега не ги е чувал или пък не са му
влизали в изреченията. Ние не му разрешаваме да говори на
българо-английски с нас и постоянно го поправяме навсякъде, където
виждаме че не знае даден израз, но в много от случаите той прекрасно
разбира всичко, но се прави на тъпан. Та, карахме доста колелетата снощи
- даже се прибрахме в тъмното, на фарове. Монтирал съм му фарчето,
което аз веднъж при една моя командировка бях купил от Русе, а вие после
му го изпратихте. Независимо че е руски, фарът е доста хубав. За
миналия рожден ден на Нени (в Аделаида), му бяхме купили отделно динамо с
фар + червен стоп за отзад. По едно време имаше три на колелото си, но в
училището някакви деца му изкъртили едното и сега той вече не ходи с
колелото си там. Страх го е да не му го повредят злосторниците, защото
то наистина стана много хубаво. В магазина такова чисто ново колело
струва $270, а нашето ни излезе само за $45 (е, поне за сега, защото му
предстои пак малък ремонт в сервиз, заради предния скоростен механизъм).
Нас
пък с Женя (по-точно само нея), ни е люшнала една нова вълна – купуване
на компютър. Тя всъщност тая отдавна си ни люшка и аз до сега геройски
отстоявах напорите им, но последната явно ще ме събаря вече. Работата на
Женя ще е свързана изключително само с компютър и решихме да вземем
един, за да се упражнява и работи в къщи. Освен това тя ще може да наема
и работа надомно, с което да помага на бюджета - да работи по договори
един вид. Та, подобно на заглавието “Ленин влезе в нашия дом” (не помня
дали от книга или някаква картина беше това), но в най-скоро време се
очаква проклетият компютър също да влезе в нашия скромен и почтен дом.
Този нечовешки акт на бруталното му нахлуване у дома ще предизвиква
същите асоциации у мене, както самият Ленин е предизвикал у около 3
милиарда жители на планетата, минус 200 милиона руснаци (съгласно
преброяването от Октомври, 1917). С други думи - аз не съм особено
възторжен от предстоящата покупка на чудатата кутия, но ще бъда принуден
да се примиря, превръщайки се в стоическа саможертва в името на
семейния прогрес. Разбира се и аз ще се домогвам понякога до копчетата,
защото в този компютър мислим да инсталираме и някаква чертожна
програма, подобна на тази, с помощта на която работя в момента и
евентуално аз също да работя надомно (вероятно само нощни смени + съботи
и недели по 24 часа); в случай че ме освободят от работа преди
навършване на пенсионната си възраст, това ще е евентуалното ми
разрешение на въпроса с безработицата... И понеже ножът е опрял вече до
кокала, в петък вечерта заедно с Васил (който е “прадядото” на
компютрите и голям капацитет по тези въпроси), ще ходим да гледаме
модела, на който Женя се е спряла. Цялата работа струва само 3000
нещастни долара, но ние ще го вземем на изплащане, безлихвено за една
година. От цялата работа Неничко е най-въодушевен, защото ще може да си
играе на разни игрички, вместо да се занимава с до болка скучните
упражнения за училище, писане на домашни и решаване на задачи. Но аз още
от сега съм му казал, че за тази цел той ще има определено и ограничено
време в рамките на не повече от ½ час на ден. Тук има безброй
самообразователни програми за компютър, а пък последният така дълбоко е
влязъл във всички сфери на живота и стопанството, както “слънцето и
водата за всеки жив организъм” (изтъркан цитат на другаря Георги
Димитров – помните ли го, вожда и учителя...).
Мисля
вече споменах, че в неделя пак ще ходим да гледаме каравани. Иначе
други събития не се очакват, освен ако не възникнат случайно и
непредвидено. Довечера ще ходим малко на локален пазар, главно за
зеленчуци. Ако купим компютъра и го инсталираме успешно, може би ще
започна да пиша писмата си на него. Има една специална програмка, чрез
която вместо латинските букви, се изписват техните аналогични знаци, но
на нашенската си кирилица. Така репортажите ми ще са по-сбити, на
по-малко листи, а в същото време ще съдържат повече информация.
Съществува и някаква международна компютърна мрежа, с чиито условия и
функции аз лично не съм запознат, но предавам директно това, което съм
чул от по-големите “светила” в тази област. Чрез тази световна мрежа и
ако разбира се вие също имахте компютър, щяхме да можем директно да
разменяме съобщения, писма и т.н. помежду си, без да ги изпращаме по
пощата. На нас самите това все още ни звучи като във фантастичен филм и
се намира в кръга на бляновете и мечтите, но в действителност то
съществува и вероятно е много популярно сред по-напредничавите индивиди.
Голяма техника, голям напредък; и всичкото това било постигнато без
нито един ден “народна власт” – абе не ми ги разправяйте вие на мене
тия! Че как са успели тези хора да го създадат, отгоре на това без
братската и безкористна помощ на великият Съветски съюз!?! – ‘бахти
народа, момче, са тези австралийци, пък уж прости били!...
12.10.1995
– Вчера, от работата където ще кандидатства, Женя получи един ферман с
изисквания и точки, на които тя трябва да отговори писмено. Започнала е
да развива въпроси, като преди изпит по “Научен Комунизъм” (само не знам
защо го изписах с главни букви, като имам предвид дълбокият си
“респект” и пословична “почит” към този учебен предмет). Та, голямо
писане ще падне, но тя трябва да докаже себе си, че един път е
най-добрата от всички останали хомо сапиенси и втори - че е единствена
на планетата Земя, най-подходяща за тази служба! Само при тези почти
неудовлетворими условия ще я вземат на работа и за това сега Женя пише в
къщи в продължение на втори ден подред вече. После този текст трябва да
се провери и изглади, да се напечата на компютър и заедно с резюмето и
писмото-молба, да се засили към адреса на работодателите в определения
до следващият петък краен срок. Това всъщност е един полувисш технически
институт и службата е изключително сладка и хубава.
Междувременно
снощи ни плисна и друга “вълна”, която този път направо ни изхвърли
извън борда (разбирай апартамента). Жилището, в което сега живеем,
най-после се е продало за $100,000 и новият му собственик има намерение
да си живее в него. За целта ние трябва да го опразним до края на този
месец, но единственото хубаво нещо в цялата тая каша е, че агенцията,
чрез която сме наематели, ни подсигурява друг апартамент, същият като
нашия, за същия наем, на същата улица, в същия квартал, само че в друг
блок - на 50 м от сегашното ни място. Освен това те ще поемат
финансовите сътресения (ако се създадат такива) по самото ни преместване
на новото място. Пак ще имаме басейн, тенис корт, двор, парк и т.н.
Блоковете са няколко, разположени един до друг в една голяма площ и ние
само ще сменим номера на апартамента и на улицата. Вместо 13/36 Swan
Street, вече ще живеем на 15/48 Swan Street. Всичко останало ще се
запази. Ние до това време ще сме се обадили по телефона и ще ви известим
своевременно за внезапната промяна. Още не е 100% сигурно какво и дали
точно така ще стане, защото не сме ходили да огледаме новото жилище.
Щяхме да ходим уж довечера да видим апартамента, но хората дето живеят
там са заети, та се отложи за следващите дни. След огледа ще пишем
допълнително…
Довечера
двамата с Неничко ще ходим да изпратим писмото до Либия за Снежа и
Денчо. След това ще му купувам сандали за лятото и маратонки за училище.
После се прибираме в къщи; до това време Женя трябва да си е написала
определеното за деня, защото тя няма да идва с нас на пазар. Аз вече съм
си направил полагаемите ми се шест извънредни часа за работната седмица
и в останалите дни (днес и утре всъщност) ще си тръгвам по-рано. Като
си го помисля това местене и ужас ме обзема, пък било то и само на 50
метра, защото за тези почти три години в Австралия доста покъщнина се е
събрала. Аз в голямото ни преместване от Аделаида за Бризбън не съм
участвал, защото бях вече тук, а само Женя е опаковала и пакетирала
боклуците, но този път отърване няма да има – ще се наложи и моята
намеса. Притеснява ме само пералнята, хладилника и секциите, мебелите
(всъщност това е и всичкото де - по-заможните имат повечко инвентар, но
на нас и това ни е много...). Но ще повикам “бригадирите” някоя събота
или неделя да помагат – всеки като грабне по някоя дъска или кутия и ще
се справим.
Всеки
момент вече очакваме писмо от вас. Сега е усилно селскостопанско време -
сигурно има много работа на лозето и едва ли се намира време и за
писма. Ние се молим само да сте живи и здрави - всичко друго ще се
оправи полека-лека. Вие за нас не се притеснявайте, защото общо взето
сме си добре, а се надявам и да не ставаме по-зле от това дередже, на
което сме в момента. Все пак, от тук нагоре има да се изкачваме, но
надолу в дупката няма да слизаме. Мислете повечето за вас и не се
преуморявайте много...
Все
забравям да питам: преди време бях изпратил една специална червена
паста за лъскане на колата. Татко използва ли я или не му се занимава с
тези козметики? Аз нашата само веднъж съм я търкал, но скоро пак ще
трябва профилактика на боята. Може би преди да тръгнем за Сидней ще се
занимаем с това. Тук няма време за глезотии, чистене и лъскане. Като ми
се измърси колата отвън, минавам я на четките за $4 (и то само ако е
нетърпимо кална, например малко преди катаджиите да я спрат от движение)
- не се занимавам повече с миене и разтягане на маркучи, кофи и гъби.
Почти на всяка бензиностанция има такива ролки, които измиват калта от
колата достатъчно добре. Човек трябва само да намери нужното време, за
да отиде до там. Сега задните ми гуми са за смяна, но това и тази
седмица няма да стане. Сигурно от другото плащане ще е - като се оправим
напълно, финансово имам предвид (да не вярваш)...
Настоящото
писмо може би ще изпратим след телефонният ни разговор, който е
заплануван за другата седмица. То не е много голямо този път, но това е
всичката ми информация на този етап. А каквото и да случи от тук
нататък, вие ще го научите от писмата ни. Твърде възможно е да се получи
някакво загубване или разминаване на някое ваше писмо, поради
предстоящата смяна на адреса ни, но ние ще помолим новите собственици да
събират пощата и да ни се обадят по телефона, ако междувременно се
получи нещо на старата адресна регистрация. Това ще го уредим без
никакъв проблем. Те са много симпатични хора, като всички останали тук,
между другото...
13.10.1995
- Петък или “Черният петък”, както го наричат по тези географски
ширини, заради факта, че носи датата 13-ти. Всички в целия отдел сме
облечени изцяло в черно: ризи, панталони, чорапи, обувки – а някои дори
работят с черни слънчеви очила. Това символизира този специален ден и в
известен смисъл предпазва от “Bad Luck” (“Бед лак” – лош късмет). Днес
не трябва да се вижда черна котка, да се чупи огледало и т.н., защото
всичко това носи ужасно лоши поличби. Аз нямам много черни одежди в
гардероба си, но все пак за да съм наравно с останалите, сутринта
облякох черната фланелка, която е с един щампован мотоциклет отпред -
сигурно ми я знаете от снимките, които сме ви изпращали. Неничко пък е
обут с черните си маратонки, които му купих снощи за $18, заедно с едни
сандали за $9. Тук отварям малка скоба във връзка с тези цени, които аз
посочвам само за ориентир – пример, който в никой случай не дава 100%
представа за Австралия като цяло обаче. Ние на Нени по принцип купуваме
от най-евтините възможни, докато в същото време по рафтовете на
спортните магазини има и маратонки, които струват $300-$400; естествено
неговите детски очи и мераци все се реят из тези ценови диапазони, но
пък заради скоростта с която той ги смила на краката си, дори тези от
$18 са му много, защото всеки месец трябва да му купуваме нови…
Снощи,
наред с пазаруването направихме и една велосипедна екскурзия по алеята,
докато Женя писа и развива въпроси цяла вечер в къщи. Довечера ще се
срещнем със Сашо и Васил, за да отидем до магазина и да видим компютъра,
а после ще се почерпим в някоя кръчма. Утре пък ще ходим да гледаме
едни къщи, за които ни се обадиха по телефона. Отново ще посетим центъра
с новопостроени жилищни домове, които са построени само за показ - нещо
като примерни модели. Хората отиват на оглед и каквото си харесат от
там, компанията им го построява на земята, която всеки вече си има.
Прегледах и вестника снощи – отбелязали сме други 4 каравана, които тези
дни трябва да огледаме. Нашият, дето си го бяхме харесали и заплюли
предния път, все още не е продаден защото обявата му продължава да
излиза, но той ще ни остане като резервен вариант – в случай че не
намерим нищо друго по-подходящо от него. Сега да видим и с компютъра на
Женя какво ще стане, че тогава ще мислим пак. Пратихме снощи и пратката
до Либия за нашите приятели там.
Снощи
пък Валери и Даниела ни се обаждаха по телефона. Ние им бяхме изпратили
едно шише с ракия, в знак на благодарност, защото те ни купиха и
изпратиха кимион и чер пипер от Аделаида. Там тези подправки са много
по-евтини в гръцкия магазин, докато в Бризбън няма подобен такъв (или
поне ние все още не знаем за съществуването му)...
Продължавам
с изливането на кухите си мисли вече в обедната почивка. Не съм гладен и
уплътнявам времето си с писане. Интересно е, че през деня не ми се яде
чак толкова много, но като се прибера в къщи и с прекрачването на прага,
просто полудявам от глад. Този недъг го нося със себе си откакто съм
станал на човек, но с встъпването ми в гражданския брак и законен съюз с
любимата жена, състоянието ми драстично се влоши и епикризата ми вече е
фатална. И малкото зверче е същото като мене – не се стои около него
когато е гладно.
До
обяд нищо лошо не се случи. Да видим как ще е през останалата половина
от деня. Може би утре след обяд и вечерта ще сме у Румен и Ива. Те имат
богат опит в търсенето на работа и ще помогнат на Женя да “понапудри”
малко документите си, та да ловят око. Защото първото впечатление е как
изглеждат самите те като такива, а после някой започва да ги чете. Ако
не грабнат окото още в първия момент, просто отиват в кошчето за боклук и
никой не се занимава с тях. Много труд се хвърли тези дни, но дано да
не е напразно...
Чакам
с нетърпение да стане 15:10, че да си ходя. Две-три седмици се опитвах
да надхвърлям лимита от 6 часа извънреден труд, та да помогна на
продънената си кесия, но вчера отново официално ни предупредиха за
стриктно спазване на тези ограничения и аз повече няма да си правя
експерименти, за да не загубя и това, което за сега имам. Всъщност аз
съм с една доста добра и висока основна брутна заплата. За такава в
Аделаида не може и да се мечтае дори. Но аз все си сравнявам какво
вземах в началото, до въвеждането на ограничението и за това не мога да
свикна с по-ниските цифри. Но тъй или иначе това е една от сериозните
държавни заплати и аз хич не съм недоволен. Наред с всекидневните
разходи, изплащане на земята, наем, ток, телефон, успяваме да отклоним
по някой и друг долар към голямата сметка, където събираме всичко за
къщата. Общо взето не се лишаваме, но не можем и да се разпуснем
особено. Просто водим един нормален живот, какъвто е бил винаги до сега.
Вярно е че събираме пари, но на лице са и сериозните разходи, пред
които непрекъснато се изправяме: необходимост от компютър, мерак за
караван, ходене по екскурзии и почивки - амчи нали всичко това се
измерва все с четирицифрени числа. Така че ние никак не сме зле - да не
говорим пък, че изобщо и сравнение не може да става с положението ни в
България. Радвайте се, че сме тук и че сме добре, дори повече от добре.
Ето, довечера например ще си пия напитката на пъпа на Бризбън, всред
всичката тая снобска измет, заедно с най-големите богаташи и първенци на
града (те не се крият като лалугери и обикновено са неделима част от
народа – дори без да се гърмят един друг като живи мишени по спирки и по
тротоари, защото се считат за хора, толерантно приемайки че насреща им
също стоят някакъв вид живи същества, независимо колко пари имат в
плитките си джобове; парите не се приемат като единица мярка за
човещина, въпреки че липсата им е Божие наказание). Ама и на мене пък не
ми е написано на челото, че съм беден и прост или че ми е пробит чорапа
и палецът ми се подава през дупката, нали така! Сядам си под зелените
палми и се чувствам “Човек” – може да съм едно “нищо”, ама това поне
звучи гордо, според другаря Максим Горки...
16.10.1995
- Понеделник. Двата почивни дни и особено вчерашният неделен ден
преминаха при изключителни напрежения и емоции. Остават ми 10 минути до
края на почивката, като до този момент подготвях и превеждах писмата,
които написах във връзка със змийската отрова – само за ваша собствена
информация. В петък следобеда се свързах с два от посочените ми три
адреса, взех координатите на хората, с които вече и разговарях, а днес
им изпратих по едно писмо, независимо едно от друго – в две отделни
направления. От сега нататък трябва да чакам отговорите им. Сега аз само
ще започна описанието на тези почивни дни, но понеже времето ми няма да
стигне до края на почивката, ще продължа довечера като се прибера у
дома.
В
петък вечерта, както беше по плана и уговорката, отидохме да видим
компютъра, на който Женя се беше спряла от някакви реклами.
“Специалистите” обаче не го харесаха и веднага минахме на резервният
вариант – да се купи от друг магазин, на много по-ниска цена, но с
качества и памет точно каквото на нас ни трябва за момента. Впоследствие
ако е необходимо разширяване на паметта, това е въпрос само на една
платка, четири малки винта и олекване на джоба с $500. Това може да се
направи по всяко време. Новото положение в развитието на компютърния
въпрос предизвика и едно малко неудобство. В тези специализирани
магазини за компютри не може да се пазарува на изплащане, за това днес
пък ще отида да си извадя една кредитна карта за $2000, та с парите от
нея да купим въпросния компютър, а после ще изплащаме този кредит на
банката, при лихва от само 12%.
В
събота преди обяд, пак ходихме да гледаме къщи, а следобеда хукнахме за
каравани. Отново навъртяхме 250 км по улиците на иначе слънчев и топъл
Бризбън. Спряхме се на още един, много запазен и хубав караван,
отговарящ на нашите изтънчени изисквания – при това и на ниската цена от
$2600. Ние ще продължим да оглеждаме и от всички, които вече са влезли в
моя списък на вероятностите (и ако все още не са се продали), ще
изберем един, който вече ще купим. Освен ако до тогава не ни дойде
някакъв друг акъл или пък мерак. Но общо взето това ще ни е директивата и
направлението в предстоящите действия.
Прибрахме
се вечерта и си останахме в къщи насаме (нещо съвсем необичайно за една
такава съботна вечер, но този път се случи). Междувременно още в петъка
от Ямбол беше пристигнал колета с ракията. Та, аз пийнах две-три ичкии
от дядовата Вельова ракийца и в 21:00 вече бях в леглото - завит през
глава и полузаспал. Изтървах и филми, и телевизия и всичко останало.
Установих, че му е малко силничка парцуцката, ама ще я мъчим, какво да
се прави. Освен пък ако не ми е изпратил от първакът, дето е само за
кожни разтривки. И понеже вечерта си легнах рано, в 04:00 сутринта вече
бях наспан. Добре че и малкия е същият караконджул като мене, защото и
той още от 06:00 започна да ме врънка да ходим на битака. Отбивах
успешно напористите му атаки до към 08:00, но после станах, облякохме се
и излязохме. Във финансов аспект бяхме изключително “независими”,
защото с него общо събрахме само $1.55 (1 долар и 55 цента) и то на
стотинки (включително с остатъците на Нени по джобовете от закуски и
подобни). Това пък от своя страна до голяма степен “улесни” пазаруването
ни и ние се отдадохме повечето на зяпане, вместо на безмилостно трошене
и харчене на парични средства за още по-ненужни вещи. Неничко пак си
купи карти на баскетболисти за $1, а аз му купих една книга – “Робинзон
Крузо”, но не ще да я чете, говедото. Опасявам се, че с това четене ще
си имаме много сериозни проблеми. Нени чете само разни детски книжки с
картинки и комикси от рода на списанията “Пиф”. Нищо друго не го увлича,
нищо не му е интересно и всичко останало му е скучно и глупаво. Виж,
дай му да хайманосва - еша си няма хайванина; но да седне да учи, да
пише или да чете – тези мероприятия се провеждат само с помощта на
“остена”. На кого ли прилича, чемерът?...
На
битака убихме два пълноценни часа и се прибрахме у нас. За следобеда
имахме уговорка с Румен и Ива да отидем у тях и те с опита и компютъра
си, които имат, да помогнат на Женя в изготвянето на документите й за
работата. И у тях като се започна едно писане, печатане, поправяне и
т.н. още от 13:00, та откараха до 17:30. В същото време пък и те самите
са на голям зор, защото си купиха къща и напреженията около тях са
страхотни, докато всичко се канализира и вкара в нормалният за живот
релси. Ние много се притеснихме за тях двамата, въпреки че те с
готовност и желание ни помагаха във всичко. Останаха още някои дреболии,
които Женя да си напечата на компютъра, а също и аз – писмата ми за
змийската отрова. От там решихме да отидем у другите наши приятели,
Васил и Албена - също с компютър в къщи, та там вече окончателно да
напишем и разпечатаме всичките тези документи. У тях пристигнахме доста
след 18:00, защото аз от напрежение и притеснение се губих по пътищата,
като че ли не съм си “у дома” в Бризбън ами в Брезник, Пернишко (или
Трънско, ако така ви повече харесва). Както и да е – най-после
пристигнахме и продължихме с дейността си на техния компютър. Таман вече
ще разпечатваме писмата в 20:30 и на печатащата им машина й се скъса
мастилената лента и ние не можахме да ги извадим на официални листи. От
там се грабваме и тичаме обратно у Румен и Ива – на дискета в задния си
джоб носех информацията, искахме само да разпечатаме документите у тях.
Беше станало вече 21:30, защото аз сега споменавам имената ту на едни,
ту на други наши приятели и всичко отстрани изглежда много лесно и
бързо, но разстоянията между тях са като между нас и Йовчови например -
едните в Габрово, другите в Казанлък (образно казано и леко пресилено,
но не с много). Както и да е - в 22:00 вече напълно втасахме с всичко и в
22:30 окончателно се бяхме прибрали у дома. Много дълга ми се видя тази
неделя, ама тя за мене нали почна още в 04:00 сутринта, та на лягане
вече бях като пребито куче. Окъпах се, избръснах се и се разхвърляхме по
леглата.
Днес
по време на почивките си за кафе и обяд подготвих писмата за изпращане,
на гърба на едно от копията преведох същия текст, който вече съм
изпратил до двете инстанции и в оставащите 10 минути от обедната ми
почивка започнах да описвам патилата си. В 15:10 излязох от работа и
отидох в банката, където имах официална среща с тяхна служителка във
връзка с въпросите на лихвените проценти и кредитните карти. Бях поканен
от банката да ми сложат парите на срочен влог, при лихва от 7% годишно.
До този момент те носеха само 1.75% годишна лихва. Тези неща имам да ги
мисля допълнително, но на мене не ми се иска банкерите да ми замразяват
средствата и да разполагат с тях както си искат. Пък и те не са кой
знае колко много, че да носят големи лихви. Освен това на тези лихви, аз
трябва да плащам допълнителен данък, защото приходите от тях се
прибавят към общия годишен доход за изчислението на таксите, което
съвсем обезсмисля операцията. Но основното ходене в банката всъщност
беше да кандидатствам за отпускането ми на кредитна карта, която може да
се използва в целия свят (цивилизованият имам предвид) и от всяка точка
на Планетата да си тегля пари за газирана вода, жълта лимонада или
“Алтай”. Попълних документите и до края на месеца ще ни отпуснат кредит в
размер на $5000, които можем да теглим 24 часа/365 дни в годината
отвсякъде, където се намираме в даден момент. Първите 55 дни след
изтеглянето на кредита не се плаща никаква лихва, докато после ще ме
закърпят с 16% над сумата и лихвата се начислява до когато си изплатя
борча. Цялата тази операция е единствено заради проклетият компютър, но
един път вече имайки кредитната карта, тя ще послужи и в други подобни
случаи. Утре ще занеса обратно в банката подписаните от нас документи,
за да се придвижват нещата своевременно.
Тъкмо
излизах от банката и до мене спря камионетката на пощата, дето вечер
обира големите пощенски кутии из града. Шофьорът щеше да тегли пари от
автомата и аз го попитах дали ще ми вземе писмата на ръка. Той се
съгласи и аз му ги дадох. Така писмата за змийската отрова заминаха по
този малко странен начин. Като допълнителен положителен елемент в цялата
тая какафония (ако изобщо открихте нещо положително до тук, защото аз
все още не мога), се яви и възможността да бъдем включени в
разиграването на някаква лотария (томбола) за един автомобил “Форд” -
чисто нов на стойност $28,000, плюс талони за бензин за други $1000.
Това е само за всички онези, които до края на Октомври са си подали
документите за кредитни карти. Дано да не са много, та шансовете ни тази
кола да се падне на нас да са по-големи. След всичките мои похождения
през деня, напред се прибрах у нас, но Женя още не беше ходила за пощата
до този момент. Тя днес след обяд ще се срещне с учителя, при когото
кара последният си професионален курс, та за последен път да й провери
документите, с които ще кандидатства за работната позиция, която си беше
харесала от обявата във вестника. Неничко пък не беше на училище, че
учителите им щели да имат някакви общи педагогически съвети и цял ден
бесняха с останалите хлапетии от бандата...
Изглежда
че пощаджията е минал по-късно днес, защото едва напред Женя отиде до
кутиите, където намери пристигналото ваше писмо № 123 и което аз с право
мога да нарека “историческо”. Това, което сте успели да уредите и
нагласите чрез този човек е направо велико! И е най-добрият възможен
вариант! Всичкото, което се е случило и наредило с Божията воля и помощ,
колкото и да го бяхме планирали, нямаше да стане така добре! Отново
поднасяме изключителни благодарности, първо към вас и към всички
останали, които са спомогнали за осъществяването на “делото опасно” и
дълбоко оценяваме делът на всеки един по отделно. Аз без да искам
започнах да отговарям на вашето писмо от най-главното и важно събитие,
но сега ще се върна и на началото.
Разрешаването
на продажбата и прехвърлянето на апартамента е също голям дюшеш! Това
ходене по мъките, което е било избегнато - и за вас, а и за нас е също
дар Божий! Защото ако трябваше да се извървят всичките тези трънливи и
буренясали пътеки, нещата щяха да добият доста по-други оттенъци,
клонящи към черните краски. Нито време имахме за ходене по Сидней, нито
да чакаме на опашка ред за нови паспорти, нито пък и едно нещо от това,
което по закон е трябвало да случи. В това отношение и в нашия конкретен
случай това е добре, защото събитията са се развили в наш интерес, но в
същото време и съвсем ясно показва, че България е много далеч от т.нар.
понятие “нормална държава”. Ако тази процедура трябваше да се развие
тук, пътят към крайния резултат и с трупове да се беше осеял, пак щеше
да стане така, както му е редът и както повеляват законите! Добре е все
пак, че са се намерили “вратички” и с малко ходатайство, връзчици и
по-настоятелни “молби” (изразяващи се в кутия шоколадови бонбонки,
шишенце ракия или пък бутилка уиски) и този въпрос се е решил със
задоволяващи всички страни резултати. Но това са отделни въпроси, които
споменавам само информативно, за обща култура и сега баш тях нямам
намерение да коментирам; позовавам се на великият Наполеон Бонапарт,
който недвусмислено е казал: “Целта оправдава средствата!” и възхвалявам
Господа, че въпреки всички пречки и възпрепятствия, нашата цел също е
постигната...
Много
се радваме, че майка е ходила на Кръстова хора да измоли всичко, което
се е случило, татко се е завърнал живо-здраво от Сърбия и че баба е била
добре, колкото това може да бъде така, предвид състоянието и
положението й. Ще измислим някакъв реванш за леля Венче – не се и
съмнявам, че тя е помогнала много и е изиграла важна роля в цялостния
развой на събитията. Тя е винаги на своят верен пост, когато и на когото
нещо му дойде зорът...
Сега
чета мястото, където майка се е успокоила, че няма да се местим от
квартирата. Това действително беше така, само че към датата на
телефонният ни разговор. Аз пък още повече се успокоих, че тя се е
успокоила, защото в денят в който ще четете това писмо и стигнете точно
до този пасаж, ние вече отдавна ще сме се преместили на новото място и
изживяванията й ще траят само по време на самото четене. Междувременно
много неща се сменят и преминават от едно състояние в друго, които ние
няма как за избегнем, а само се нагаждаме по тях – защо е било нужно тя
поначало да се притеснява, че пък след това да се успокоява. Може би
защото носи званието “МАЙКА”, а те са именно за това – да се тревожат и
да мислят доброто не чедата си. Хайде сега – без тревоги, ако обичате;
зорът ще е преминал, а лошият спомен - забравен…
А
колкото до шестте месеца да влезем в новата къща, както ви се иска -
това 100% няма как да стане, защото Женя дори и утре да започне работа, 6
месеца ще изчакаме само за да видим как самата тя ще потръгне в тази
работа, как ще ходи до там, как ще се връща; ще рече кола да й се купува
– че как пък нея ще подкара и т.н. и т.н. – хиляди и хиляди въпроси, на
които единствено положителните отговори ще посипят с рози пътеката към
входната врата на евентуалният ни нов дом. А до тогава има ужасно много
време, не се надявайте напразно – аз, мисля, че многократно вече
обяснявам подробно как, кога и дали ще стане всичко...
Стигам
отново до описанието за купуването на австралийските долари. Още веднъж
благодарим за направеното от вас. Аз на човека ще се обадя тези дни, за
да се разберем как ще процедираме и ще ви информирам подробно в това
писмо, което от своя страна обещава пак да стане голямо и интересно.
След като един път парите пристигнат в моята банкова сметка, едва тогава
ще ви се обадя по телефона - хем да питам дали сте получили колета, хем
да ви кажа за парите, а пък вие от ваша страна да ги преведете където
трябва. Изобщо всичко е станало както само Господ може да го нареди,
защото аз днес в банката между другото попитах и как мога да получа пари
от вън. По принцип това не е невъзможно, но ставало чрез международни
банкови преводи и т.н., през Англия или Бангладеш и е много сложен
процес (в никой случай не и безплатен). Днешното ви писмо изчерпа този
въпрос на 100%. А щом като в началото на Октомври Мечев ще си бъде в
Сидней, ние ще го потърсим през тази седмица. Само че за жалост ние няма
да можем да се видим с него в Сидней, защото той на 15 Декември напуска
града, а ние по никакъв начин преди 21 Декември не можем да тръгнем от
Бризбън и ще се разминем само за една седмица. Така че престой у тях
също няма да е възможен - остава само Кожухаров като единствена
възможност. Майко, драсни му едно прилично писмо, но без да го
задължаваш и ангажираш с нашите проблеми - ако може той да измисли нещо и
ако разбира се му е възможно. Като ли не, ще търсим трети и пети
вариант, защото четвъртият ще бъде да сме всичките на камара у Валя и
Сашо, а той няма да бъде много приемлив.
Виждам
че до сега сте били на голям зор, но вашият поне се свърши, докато
нашият не е започвал още. Онзи ден, по време на нашите рутинни обиколки
на новопостроени къщи, се натъкнахме на една доста по-различна и
нетрадиционна от всички останали, които сме гледали - уникално
строителство, евтино, модерно и много интересно. Тази вечер съм в
преговори с фирмата, която утре ще ми изпрати всичките си възможни
планове, ние ще ги разгледаме в къщи и отново ще се срещнем с техен
представител да разговаряме за цени и подробности. В същото време сме по
дирите на един архитект, на който ще платим да изготви официалните
планове спрямо моите чертежи. Изобщо – офанзивата е голяма, но не връщам
нито грам: все си стоя дебел. Тичане по каравани, тичане по къщи и пр. и
пр., а отслабване няма мама му стара! А вие все пак не ми се сърдете,
ако пропускам по нещо в подробните си репортажи - наистина, при цялото
си величие което имам, трудно ми е да обхвана абсолютно всичко. Това
последното в никакъв случай не искам да прозвучи като някакво оплакване,
а е просто едно малко оправдание за дребните ми пропуски и дълбоко
вярвам, че ако на този свят има някой, който да ни разбере, то това ще
сте единствено и само вие. Само вие сте 100% съпричастни на събитията
около нас и добре разбирате с каква невероятна точност всичко трябва да
бъде организирано и отработено от самите нас, за да нямаме подхлъзвания
по стръмния наклон на житейската пътека...
Продължавам на другия ден от работа - 17.10.1995.
Надявам се, че снощи съм успял да предам с достатъчна точност емоциите,
които предизвика вашето новопристигнало писмо, както и събитията около
нас през последните няколко дни. Довечера ще се обадя на и на вашия
познат, за да се разберем. Още веднъж искам да предам горещите си
благодарности към вас за всичко, което направихте. Надявам се нещата
занапред (както е било и винаги до сега) да вървят полека нагоре, към
омайните върхове на успеха! Пътеките са стръмни и преходите - тежки, но
не и непреодолими. Да му мислят онези, които от тук насетне ще трябва да
постигат някакви цели в бленуваният от всички строй (капиталистическия)
– загубени са! Както са свикнали всичко да им е наред, да е уредено,
вратите им сами да се отварят пред тях и т.н., не ги виждам какво ще
правят, ако попаднат от другата страна на “телената мрежа”, зад
бодливата тел – в една обикновена и бедна България например…
По
обяд няма да имам много време за дописване на писмото, защото пак ще
прескоча до банката (тя е на 5 минути пеша от завода). Трябва да оставя
документите си за получаване на кредитните карти. Сигурно до 1-2 седмици
ще ми я издадат. Банкерите ще ме проучват издъно и главно дали съм
платежоспособен. Щом получим парите, ще ги сложа на 6-месечен срочен
влог при 7% лихва, а ако ни потрябват – ще се оправяме с тези $5000 от
кредита, който ще ни отпуснат. Вече лихвата ще бъде чувствителна и при
това положение си заслужва да им ги оставим. После и друго: на нас тези
пари до 6 месеца така или иначе няма да ни дотрябват, а ако пък случайно
изникне непредвидена финансова ситуация, просто ще разтурим договора и
парите пак са си наши. В това отношение поне съм спокоен в Австралия, че
банките им не фалират така често...
Все
питам из писмата си, какво прави моя приятел Жаклин (Жуката) и другите
ми дружки от компанията: Доков, Руменовци разни и всички техни придатъци
от женски пол...
Сега
само с няколко думи и съвсем набързо ще обобщя фактите в оставащите
десетина минути от обедната ми почивка. Тъкмо се върнах от банката,
където всичко беше наред. До една седмица ще ми се обадят за кредитната
карта. Дано през това време и парите от Сидней да са дошли, че да ги
бумна всичките на срочен влог. Колкото и да е ниска лихвата, все ще е
някакъв кяр към общата сума. Така тези следващи няколко дни ще сме в
постоянно очакване - де на планове за къщи, де на кредити от банката, де
на писма от Либия и отговори във връзка със змийската отровата, де
отговор на Женя от кандидатстването й за работа и т.н. Между другото ние
ще действаме по актуалните си и ежедневни задачи, ще пишем писмото и
чак когато се избистрят малко повечко мътилките и разсеят мъглите около
нас, тогава ще ви го изпратим. Така ще имате богат материал за четене,
изживявания и емоции. А сега спирам и се местя пред “телевизора”, защото
и надницата си трябва да заработя в остатъка от деня...
18.10.1995
- Здравейте мили наши. Току що се върнах от организацията, която ми
помагаше да изготвя документите си за позицията, за която кандидатствам.
Вече мога за малко да си отдъхна, защото всичко е проверено, напечатано
и готово. Утре ще отида на място да занеса плика с документите. Доста
труд, нерви и енергия хвърлихме, дано да е за добро. По мнението на моя
учител, който ми помогна страшно много, имам всички данни поне да ме
извикат на интервю. Самото интервю гарантира 80% успех, а останалите 20%
зависят от представянето ми на него. Все пак последната дума имат и
членовете на комисията, която ще разглежда документите, а за мене остава
само надеждата и очакването този път да се получи нещо. Ако всичко мине
успешно ще бъда безкрайно доволна, защото работата е много сладка и
примамлива, със сравнително добра заплата и най-вече, че е държавна,
което дава много повече сигурност. Ако Бог е добър, нека помогне.
Важното е, че аз направих всичко, дори и повече от възможностите ми -
поне това да ми е удовлетворението от стореното до тук.
Наред с тези мои грижи и притеснения,
продължаваме да уреждаме и другите немаловажни неща – купуването на
караван, избор на подходящ проект за къща и т.н. Всичко движим с огромна
енергия и желание и нещата вървят напред. За това не се притеснявайте.
Много, много благодаря от мое име за направеното от вас. Чудеса сте
извършили. Имайки този запас от средства можем по-спокойно да се
ориентираме в огромното изобилие от проекти и цени на различните
строителни компании. С купуването на компютър нещата ще се улеснят в
подготвянето на документи за работа, както и в моята лична
самоподготовка, защото всяко едно място, за което кандидатствам изисква
компютърна грамотност, която аз нямам и което сериозно ме плаши. А така
като по цял ден си стоя в къщи, ще имам пълноценно занимание да изучавам
различните компютърни програми, което пък рано или късно ще ми помогне в
бъдещата работа. Когато говорих с моя учител (този, който ми помогна за
подготвяне на документите), каза ми, че ако евентуално не ме одобрят за
тази позиция ще се опита да ме ориентира към някоя фирма, където да
работя по желание, но без заплащане – на доброволни начала. Аз разбира
се прегърнах идеята, защото по този начин ще се намирам в реална работна
обстановка и освен всичко друго, ще уча неща, на които тук се държи
страшно много. Позицията, за която кандидатствам в момента, има и още
едно огромно предимство – намира се на 5-10 минути с кола или автобус от
квартала, където купихме мястото за строеж и където ще построим един
ден къщата (дай Боже). С една дума това е работа-мечта за мене и
желанието ми да я “хвана” (както Нени казва) е голямо.
Като изключим всички напрежения в последно време
около нас – търсене на работа, купуване на караван и компютър,
построяване на къща и т.н., останалото си върви нормално. Нени е добре -
започнаха вече часовете по плуване (температурата не пада под 25°C),
ходи на тренировки по крикет и се наслаждава на лесната си училищна
програма. Мислим си с Ачо, че като се преместим в новата къща и се
наложи да го прехвърлим в друго училище, най-добре ще е то да бъде
частно. Вярно е, че ще се плаща определена сума за обучението, но ще
бъдем малко по-спокойни за крайните резултати и общ успех. Не ми се иска
да сравнявам моето училищно детство с неговото (цял живот ще си
спомням, как татко сравняваше неговото време с моето, а всеки си живее в
неговото и не може да го надскочи или пък върне назад), но като гледам
как учат и се самоподготвят, страхувам се, че това е значително под
нивото на необходимото. Надяваме се, че системата в частните училища е
по-строга и ползотворна. Ако ние не го “ръчкаме с остена” за
допълнителна работа (а това уверявам ви, не е никак лесно при него -
нали е и ОВЕН на всичкото отгоре), той се задоволява както всички деца
от неговия клас с написване на домашното за 5 минути, четене на някаква
книга други 15 минути и това му е подготовката му за деня. На всичкото
отгоре се сърди, че той ЕДИНСТВЕН учи допълнително, а пък останалите
тъпунгери от класа му се подиграват. Като говорих с учителя му, той
каза, че тази година Нени има значителен напредък, че е един от
най-добрите по математика, четене и писане, а аз като знам колко учи,
мога да си представя какви са критериите за оценяване знанията на
другите деца. Та, освен всичко друго, мислим и по този въпрос. Искам да
ви кажа, че колкото и да са натоварени българските ученици, общата им
култура и знания са едни от най-добрите в света. Все пак не можем да
преборим нито да променим образователната система в Австралия, но можем
да изберем по-добрия вариант. За сега това са само планове, Нени ще
завърши 4-ти клас в това училище, ще започне и 5-ти докато построим
къщата, а щом се преместим и ние, ще видим как да организираме нещата за
по-доброто училище.
Като че ли това е за сега от мен. Още един път
благодаря на вас и всички, които са помогнали да осъществите продажбата
на апартамента. Съжалявам за напреженията, които допълнително ви
създадохме, но горещо вярвам, че усилията ни (нашите и вашите) не са
напразни. Бог е добър и справедлив. Поздравете специално баба, а и
всички познати и приятели. Целувам ви много: Женя
18.10.1995
- Започвам описанието на деня - отново на работа и в малката почивка за
кафе с цигара. А пък съм на нов лист, защото забравих в къщи този, на
който писах снощи. Но по събития и дати, вярвам че ще можете да свържете
отделните “глави” и томове на настоящото ми произведение.
Снощи,
веднага след разговора ни с Петър Мечев се обадих на Валя и Сашо. Между
другото говорих и с чичо Ванчо. Майко, той специално те поздравява за
рождения ти ден, макар че по разбираеми причини не е имал възможност да
ти се обади лично по телефона, но подчерта дебело, че не те е забравил
на този твой ден и поне в мислите си е бил с всички вас. Той се
извинява, че не се обадил тази година, но те сега са при други условия и
трябва да ги извините. Пътуване, нови впечатления, нов живот, бебета,
пелени, пишкания/акания и т.н.
Онзи
ден с Ива стана на дума, че те са задействали документите на майка й за
постоянното й оставане тук. Та не знам при това положение, тя дали
изобщо ще се върне в България и дали ще се видите в София, но ако ли не –
срещата ви ще се осъществи тук в Австралия; един ден, дай Боже. Ние
също много го желаем - толкова много неща има да видите, да ви
разказваме и т.н., съвсем отделно от писмата, които пишем непрекъснато. А
пък и аз, въпреки огромният си ентусиазъм който проявявам в цветущите
си описания, съвсем не ми е по литературните възможности да обхвана
всичко и писмено да го преразкажа с няколко думи върху листите. Трудно
ми е дори и с микрофона, когато подготвям някакъв запис, защото почвам
да говоря за едно нещо, отплесвам се по друго и става голяма каша. С
нетърпение очаквам вече телефонният ни разговор, от който да разбера
дали сте получили колета и да ви кажа, че с парите всичко е наред, както
се надяваме да бъде.
Ще
продължа мисълта си отново в обедната почивка, защото днес няма да
излизам никъде. За довечера е запланувано да се извърши едно голямо
пазаруване и след работа ще ходим на един огромен супермаркет, където
продават абсолютно всичко, освен коли и камиони...
Вече
е 12:00 - Женя тъкмо ми се обади, че е пристигнало писмо от Валя и
Сашо, но то е било писано и изпратено доста преди снощният ни телефонен
разговор с тях. Освен това от една строителна компания са ми изпратили
брошури с техни планове на къщи, които са уникални по вида си, а не
традиционни като всички наоколо. Понеже се ползват много железни
конструкции, бетон, стъкло и т.н., те са по-лесни за изработка, а
следователно от там и малко по-евтини. Ще се запознаем и с тях тези дни,
след което ще се срещнем с хората от фирмата.
Днес
сутринта Женя беше при учителя си от последния курс, който тя изкара.
Направили са последна проверка на документите за работата, които тя утре
ще занесе на ръка. Всичко е станало много хубаво и са й казали, че с
тези документи поне до интервю ще стигне, а пък там вече – каквото тя
самата направи. Мисля да изпратя едно шише с ракия на Петър Мечев, но ще
питам Сашо дали се черпят с него от време на време. Той ще провери
какви са цените в един къмпинг само на 15 км от тях и ако до тогава сме
купили караваната, ще отидем с нея и ще я паркираме там. Това е при
положение, че нищо не стане чрез Кожухаров. Майко, вземи му драсни едно
писмо, ако въобще имате достатъчна близост, за да се иска такава услуга
от него. То има време до тогава, но все пак - плановете се правят
отдалече и за всеки отделен случай, пък каквото излезе на края. Ще се
обадя и на Ясен по-нататък, но чакам да наближи времето на летните
отпуски.
Преместването
ни в другия апартамент сигурно ще се проведе в началото на Ноември. Ние
не сме на зор и не бързаме изобщо - освен това от агенцията ще ни го
запазят за няколко седмици, докато се подредим и станем готови за
пренасяне на багажа. Приятелите ще ни помогнат и за един ден смятам, че
ще сколасаме. Пък и покъщнината ни не е толкова много, въпреки че всеки
ден се прибавя по някой нов боклук. Поканили сме Румен и Ива в събота
вечер на гости, като един малък реванш заради времето, което те отделиха
за подготовка документите на Женя. Но и те самите сега са на голям зор,
особено след купуването на тази къща, та ще видим дали ще са свободни;
то нашето не се губи. С Ани и Сашо не сме се виждали скоро, въпреки че
се чуваме редовно по телефона с тях. Сега се яви доста усилно време и
всеки е зает със своите си работи - не му е ни до гости, ни до събиране.
Само аз съм единствен, дето мога цял ден да обикалям и кръстосвам
пътищата, а вечерта като ме сложиш на бялата покривка и цяла нощ да
изкарам в моабети и веселие, чак до сутринта. Но другите не са такива -
уморяват се лесно, повече им се почива, не им се слугува на гости,
постоянно да слагат и да вдигат софри (сигурно ги мъчи миенето на чини
следващия ден - мързелани). Аз именно поради тези причини съм малко
разочарован от тях и скрито си тъжа и скърбя за аделаидската компания.
Там нямаше празно - ни делник, ни празник. Всеки ден за нас беше един
малък празник. Хем с Валери тогава ходехме да работим по нивите и
работата ни съвсем не беше чиновническа, като на тези кокони тук.
Свършвали сме съботен ден в 17:00, качваме се на Сузукито и летим;
реката с вилите е на 170 км. Нашите хора още през деня вече са отишли
там: салатите направили, мръвките се пекат и ни чакат. А ние само носим
китарата и бодрия си дух - пеем, пием, пушим цяла нощ; спим експресно
няколко часа, ставаме рано и на другата сутрин отново всичко се повтаря –
като се започне с аперитивите, та се стигне до десерта. Един ден ще
отида в Аделаида, само за да го изпитам всичко това отново - но то пък
вероятно няма да е същото вече. Та, ей в това ми се изразява
носталгията, това ми е дълбоката мъка, а пък нека после аз да съм лошият
и отрицателен герой! И ми се реве чак – на повече от 100 кила ракия,
дето я сварихме с толкова зор и емоции – сега всеки си я пие сам. Това
ако бяха онези хора – целия Бризбън щеше да говори за нас (както
Аделаида беше пропищяла по едно време). Ама какво да се прави - нали и
това е част от живота...
Продължавам
с няколко думи от нас, преди да излезем за пазар. По времето, когато
съм излагал мислите си днес, Женя също ви е писала, та за това пак имаме
известни обърквания в последователността и номерацията на отделните
листи, но аз се надявам, че и този път ще се оправите. След малко...
…Точно тук обаче прекъснах излагането на нестихващият си поток от празни
мисли, защото в този миг звънна телефона. Обадиха се от агенцията, че
тази вечер няма да можем да огледаме апартамента, в който искат да ни
настанят от там, а това ще стане чак другата седмица…
Веднага
излязохме и отидохме да пазаруваме. Когато аз изтеглих пари от автомата
за покупките, установих че едната сметка е пораснала. Това означаваше,
че вече ни бяха внесли парите. Проверих и другата сметка – оказа се, че и
другият човек си беше изпълнил обещанието. Изобщо, абсолютно всичко е
като по ноти – сега обаче трябва и да ги запеем, но за това има време...
След
огромния пазар, касовата бележка от който ви изпращам за информация и
след като разтоварихме колата от безбройните найлонови торбички, тъкмо
вече си влизаме в къщи и телефона пак звъни: беше Сашо от Сидней.
Разбрахме се, благодарихме им за огромната услуга и остана уговорката
пак да си пишем писма. Днес получихме и тяхното писмо, но в суматохата
забравих да отбележа, че беше дошло и вашето 123-то писмо. Аз напред
търсих Петър Мечев, но нямаше никой в къщи (великите габровци и на края
на света да отидат, трябва да се поддържат; така е било от години, така
ще бъде и сега). Ще го сторя малко по-късно или пък утре – в никой
случай няма да пропусна или да забравя...
Така
– вече всички, мирясали и укротени след обилната и пикантна вечеря,
искаме и вас да успокоим, казвайки поредното си “Благодарим”! Сега ще
мисля кога да осъществим нашия телефонен разговор - може би малко
по-късно, преди да си легнем. И понеже филма по телевизията вече
започна, сега ще се местя в “салона”, а с писането ще продължа утре от
работа.
19.10.1995
- Както обещах снощи, отгръщам следващата страница на тази еднообразна
сага в малката почивка на работа. Вчера няколко пъти търсих “Човекът от
Ла Манча”, но никой не се обади. За това не се обадихме и до вас - исках
първо с него да разговарям, за да му благодаря и да го уверя, че след
нашия разговор ще ви звънна веднага с оглед майка да си оправи сметките с
хората. Всичко това трябва да стане тези дни. Женя днес е отишла да си
носи документите за работа на място и започваме голямото, дълго чакане
на резултати.
Снощи
разгледахме по-внимателно плановете на къщите, които са ни изпратили от
строителната фирма, но те не разпалиха особен ентусиазъм у нас. Разбира
се ние ще отидем и на място да видим самите постройки, но за сетен път
се убедихме, че от нашия план, който създадохме сами, няма по-уникален,
по-удобен с разположение на помещенията и по-функционален. И може би в
крайна сметка ще предприемем стъпка към изкарването му на официални
чертежи, след което да тръгнем с тях в папката и да търсим кой строител
ще го осъществи най-евтино и най-добре.
Довечера
от някой банков автомат за пари (подобни са на тези, от които на
времето се купуваше газирана вода и лимонада срещу монети от 1, 2 или 5
стотинки...) ще прехвърля малко пари от едната сметка в другата, която
не се пипа под никакъв предлог, а следващата седмица цялата сума от ще я
внеса на срочен влог за 6 месеца. Чакаме обаче първо да получим
кредитните си карти, че тогава да замразяваме това, което вече имаме.
Търсих
снощи да купя ножчетата за бръснене на татко, но ще му ги изпратя чак в
следващата пратка, която гласим за Нова Година. А буквално в настоящият
момент изтичат последните кратки минутки от общо 15-те, които ни
отпускат за закуска. Те са платени от завода, докато 30-те минути на
обяд не са. Има и още едни платени 15 минути престой следобед в 14:30,
но те не винаги се ползват от хората – обикновено се прескачат специално
от нас, техническият персонал, в името на прогреса и икономическия
цъфтеж/растеж на все по-обедняващото ни предприятие...
Ето
че съвсем неусетно, улисан в работа, дойде и обядът. Нямам още сведения
от Женя – да разкаже как е преминало представянето на документите, но
сигурно следобед ще ми се обади. Уж много неща имат да се казват и
разказват, а пък сега не се сещам за нищо. Може би защото главата ми
вече е претъпкана с какво ли не, та не мога да подбера за кое точно да
ви напиша по-напред.
В
събота пак ще ходим да гледаме разни къщи, с колата имам да се
занимавам, гумите ще й сменям и т.н. Чакам си вече лятната отпуската с
огромно нетърпение, защото нещо много ми се е допочивало напоследък. Уж
сме на море и живеем на един хвърлей разстояние от плажа, а миналата
година сме се къпали само 4 пъти - без да броим няколкото дена по Нова
Година, което беше част от екскурзията ни. Ако сега все пак си купим
някакъв караван, ще започнем по-често да ходим ту тук, ту там. На този
етап (а и винаги от край време) преспиването някъде е било това, което
ни е затруднявало, в смисъл не само материално, но и организационно -
защото без предварителна резервация е доста трудно да се намерят
свободни места където и да е било. Всички хора масово си планират
отпуските, почивките и т.н. – времето им е програмирано с точност до
час. Сега се сетих как онзи ден, когато бяхме на двудневната екскурзия,
съдържателят на един къмпинг ми каза, че местата при него се запазват от
преди 12 месеца. Пък аз му рекох, че не знам дори какво ще ям на обяд,
камо ли да се програмирам за една година напред. Нали баш от тези
насрещни планове избягахме, пък те тук са даже бетер и от нашите! Ние
общо взето имаме някаква генерална програма за изпълнение и основна
линия която следваме, но във всеки даден момент се получават и тотални
отклонения от тях, създават се подпрограми, явява се я преден план, я
пък някакъв заден; едно правим на този етап, друго – на следващ етап или
пък нещо, което съвсем не ни е “на етапа”. Така че не сме обвързани по
никакъв начин и с нищо, а безплановостта и анархията, както и
стихийността в нашия живот, аз гальовно съм нарекъл “гъвкавост”. Та
значи, съвсем гъвкаво търсим караван от два месеца, но само с едната
дума можем и въобще да не купим. Така е общо взето с всички наши
начинания - решенията ги вземаме в последния миг и не съвсем еднолично.
Всичко това се налага от изключително богатият избор в даден аспект и от
факта, че ако в момента е взето някакво решение за нещо, само миг след
това то вече е остаряло, защото се е появило друго, по-ново. За това
животът е труден тук и мъчителен - защото в крайна сметка не можем да
изберем това, което не можем пък и да си позволим; т.е. избираме само
онова, за което ни стига вътъкът (финансовият). Именно тогава вече в
действие влиза “гъвкавостта” и планът се променя според новата конкретна
обстановка (вероятно с тази си теория на гъвкавия човек, можех да стана
един прекрасен политик, когото да ненавижда целият прогресивен свят)...
Продължавам с писмените си размишления вече днес - 20.10.1995.
(нещо ми се мисли, че Светлана май днес имаше рожден ден – поздравете я
задочно като се чуете или видите с тях). Аз отново съм на работа и
отново използвам почивката си, за да съм заедно с всички вас - “народе
мой, защото се обичаме” (Боже мили! – амчи аз и от Вапцаров нещо съм
запомнил, бре; тогаз не вярвам да съм чак толкоз прос’, колкото
разправят)...
Снощи
няколко пъти търсих Петър Мечев, но у тях нямаше никой. След това пък
се залових да търся вас, но отново не намерих никого. Татко сигурно е
бил на работа, майка по пазар, а баба не е чула телефона. Това стана на
19 Октомври, между 10:00 и 12:00 по българското време. Тази сутрин
станах по-рано и от 05:15 до 05:50 непрекъснато съм се мъчил да ви
набирам номера на телефона, но спътниците пак даваха “заето” и не
можахме да установим връзка. Мислех си да ви хвана вечерта, та и с татко
да си поговорим, но явно точно тогава пък е върховият момент и
телефонните линии са заети повече от обикновеното. И довечера ще
опитваме – като време това ще бъде някъде през деня (по-точно сутринта в
България)...
Задават
се почивни дни, които аз чакам с радост, а и Неничко също, защото
тогава той вече официално и напълно законно няма да прави нищо за
училище. За събота и неделя домашни задания по правило не им дават, да
не би случайно да ги преуморят диванетата и тогава пада голяма игра,
къпане в басейна, каране на колелета и т.н.
Ние
иначе сме добре – Женя снощи най-после си намери сламена капела за
лятото. Тя отдавна имаше мерак за такава шапка, та сега тъкмо ги бяха
намалили в магазина и се реши да си купи. Много й отива (защото тя
отстрани погледната е доста красива, ако й се приспадне проклетията,
която малко я загрозява на моменти и засенчва ослепителната й душевна
чистота – Женя бре, не шапката!)... Удобна е за плаж, къмпинг и т.н., но
само в случаите когато няма силен вятър; ако пък духа, капелината
просто трябва да се прикрепи по-здраво към главата (с малки пирончета
например)…
Работата
ми върви добре и успешно. Поради тежкото финансово положение на завода
сигурно няма да ми увеличат заплата, но тя и така не е малка. Като купим
компютъра, ще седна да си актуализирам резюмето и ще започна да
изпращам молби за друга работа. Ако намеря някоя по-платена, никак няма
да е обидно да напусна сегашната. Но ще видим - всичко е въпрос на време
и късмет...
И
обедната ми почивка преминава по познатият ви начин - със сандвич в
едната ръка и химикалка в другата. Женя ми направи забележка, че в
писмата си понякога пиша съвсем безинтересни и ненужни за никого
информации. Добре ама то не може винаги да има вълнуващи моменти около
нас, та все тях да описваме. Независимо че не винаги разполагам с нещо
по-особено за отбелязване, аз продължавам да пиша, защото това е
единственото нещо, което за момента ни свързва. Пък и надявам се, че
написаното не ви е чак толкова безинтересно – смятам, че четете писмата с
внимание и любов. Всеки ред, всеки изписан лист хартия, било то просто
някакъв разказ или описание на случка, представлява една малка
енциклопедия – нещо като наръчник и пътеводител. Полезна информация има
за всеки, стига да знае как да я открие. А пък си мисля и друго, че
специално във вашия случай е много по-добре да четете каквото и да е от и
за нас, пък било то и малко скучно, отколкото да получавате по две
писма в годината, с описани отгоре-отгоре тривиални събития от рода на:
“Ние сме добре - вие как сте? Ние работим и стареем, а детето учи и
расте. Миналия месец го водихме на екскурзия. Изкарахме добре. Той почна
да слуша по-малко, но за сметка на това пък много е пораснал.” До тук,
точно с два реда се изчерпва почти всичко, обхваната е цялата фамилия и
какво е станало с нея, само че съвсем не е интересно когато се чете;
звучи бедно, сухо, даже тъжно. Ето защо аз продължавам традицията си в
писането, като се заричам, че един ден докарам ли ви тук, лист и молив
няма да побарам дори. Не че ми е толкова неприятно, но тази писателска
дейност ми отнема ужасно много време. Аз пиша бавно, понякога по цяла
вечер стоя и дъвча молива, а едва само един лист успявам да нахвърлям и
то не цял. Женя често ме пита: “Че туй ли само написа за толкова часове,
дето вися над белите листи?” Тя пише и чете много бързо, но аз така не
мога. А се и обърквам, когато трябва да систематизирам и подреждам
събитията по важност, време и място на действие. Но пък нали именно за
това не учих за писател, а си останах само един прост инженер. Тук между
другото, “инженери” наричат всички технически персонажи – от
изкопчията, който е инженер по дупки и гиризи, през инженера дето ти
сменя маслото и свещите на колата, а ти го гледаш в ръцете дали ще
затегне всичките бурми, та чак до големите инженери, които ги возят в
коли и лакеите припкат отпреде да им отварят вратите. Та все сме
инженери де, под един общ знаменател. Но по-важното в случая е заплатата
ми да е висока; редовно и дълго време да я получавам, а пък няма
никакво значение как ме водят на ведомостта. Аз всъщност още не се знам
като какъв точно съм назначен, не си зная титлата. Когато ме питат из
разните инстанции какво работя, аз отговарям според случая – дизайнер,
машинен конструктор, компютърен дизайн, промишлен инженер и т.н. Онзи
ден за пред онези обирджии в банката бях “Машинен специалист по Компютърно проектиране на Съоръжения за превоз на Пътници срещу заплащане”.
Трябваше да се представя с нещо, което звучи по-помпозно и грандиозно,
че да ми отпуснат по-голям кредит. Служителката погледна бележката за
заплатата ми и вика: “Не е лошо - това месечната ви сума ли е?” –
“Седмичната, госпожа – седмичната, ама нá - и тя не ми стига, та за туй
съм дошъл сега при вас; ей за тоз пусти кредит, я!” Щяха да й паднат
очилата на гишето, но като ме гледа такъв един хубавец, та какво да ме
прави – разписа ми документа и даде зелен семафор на делото...
В
къщи съм си вече и правя отчаяни опити да се свържа с вас. Отново и
отново ми дава “заето”, но това не е вашият домашен абонат, а още тук от
Австралия не мога да изляза (нали наоколо са хиляди километри все вода –
как да я прегазя). Напред се обадих и установих контакт с третата
институция, имаща отношение и интерес спрямо змийската отрова. Ще гледам
през тези почивни дни да напечатам още едно писмо, та да им го изпратя.
До колкото знам, те издават разрешителното за тази дейност, но
директора беше много любезен и каза, че всичко което може ще ми отговори
в писмена форма, след като получи моето запитване. Аз му взех адреса и
другата седмица ще му го изпратя. И пак ни остават само чакането и
надеждите...
Неничко
изхвръкна напред да кара колело с приятелите си, а Женя пере. Аз след
малко ще омесвам кайма за кюфтета, че да имаме готовност за гости или
пък ако ние отидем някъде. Искаше ми се първо да говорим с вас – отивам
пак да въртя, т.е. да натискам бутоните, защото нашия телефон не е с
шайба, а с копчета. Всъщност аз в Австралия не съм виждал още телефони с
шайби, освен много старите модели от времето на капитан Кук
(откривателят на парчето земя, на което имаме щастието да благоденстваме
ние сега)…
Снощи
купихме и съболезнователна картичка за леля Венче и Марианчето.
Изпращаме я в колета, защото иначе няма да я получат. Извинете ни пред
тях заради това, но както знаете нито Христо в София, нито Огнян
получиха своите – не ми го побира акъла, как някой може да посегне на
картичка от подобен род, писана и изпратена по такъв тъжен повод;
изглежда вече всичко е възможно в нашата мила, родна страна…
21.10.1995
- Събота, 07:45. Милички мои, така съм разтревожен и притеснен от
снощният ни телефонен разговор, че вече място не мога да си намеря! На
всичкото тичане, лутане и блъскане между проблемите – сега и това
допълнително натоварване. Защо трябваше заради моето благополучие, да
страдате вие и да теглите на старини (не казвам, че сте стари!...). А
безсилието и невъзможността ми да помогна по някакъв начин допълва
мрачната картина и още повече ме затормозява. Толкова много ви обичам –
това ли заслужихте на края след всичко добро, което се случи? Ядосах се и
за това, че още колета ни не е пристигнал. Той е 3 кг, в голяма кутия, с
много снимки огромно писмо, касетки, на които сме се записвали,
подаръци за всички и т.н. Ще ми е много мъчно, ако не го получите –
майната им на парите; писмата са по-важни, а и всичко останало. За всеки
случай този ще го изпратим пак до Албенчето и Драго.
Снощи
съм сънувал чичо Божко, че ще си купува компютър. Онази вечер пък
сънувах огън, че ни подпалват в една къща, също както съм го гледал по
филмите. Бяхме на някаква екскурзия и не помня лица, но огъня добре си
го спомням. От това се стреснах и събудих; веднага започнах да ви
телефонирам. А едва сега от снощният ни разговор разбрах, че телефонът
ви е бил повреден, а и на какъв истински огън се печете вие там. Пишете
ми за всичко, което става около вас и дано Бог ви пази от злодеи и лоши
поличби. Предполагам, че и татко се тревожи много и мълчаливо приема
всичко (с типичното за него присвиване на устните и устата!), но нека и
той да бъде търпелив – доброто идва, само дето не знаем кога и от къде
ще дойде. Предадох от вас многото поздрави на Неничко, пък той ме попита
защо не сме го събудили. Нищо, другият път - снощи разговорът ни беше
малко по-делови, а и той беше дълбоко заспал след тежката и изморителна
игра през деня.
Разбра
се, че няма да имаме гости довчера, защото Ива и Румен са в процес на
преместване в новата къща и сега си приготвят багажа, мебелите и т.н.
Едно такова местене по принцип е чудесно време човек да се очисти от
ненужните боклуци и да изхвърли поголовно всичко непотребно, за да не се
размъква от едното място на другото. И аз съм се заканил да прочистя
околната среда като се местим след две-три седмици. За сега нямаме още
ясна програма за тези почивни дни, защото се разстроихме след телефонния
ни разговор...
Нени
вече стана от сън – сега гледа детското предаване по телевизията и
постоянно пита какво и кога ще закусваме; Женя още спи, а аз си блъскам
главата да подредя разхвърляните си и объркани мисли върху парчето
хартия. По някое време ще прескочим до Румен, за да напечатаме на техния
компютър и третото писмо за отровата. Трябва да отидем и да разгледаме
едни къщи, може би с архитект ще се срещнем; аз и с гумите на колата
трябва да се занимавам. Сега се чудя от къде да я захващам и пиша
писмото, като най-лесното разрешение преди да започнат другите ми
ръкоделства. Но в същото време чакам и госпожата да се надигне от
кревата, че двамата с нея да правим плановете – не искам все аз да съм
виновен за всичко, когато решенията са лично мои. Така след като и тя
вземе участие в общите семейни дела, та няма на кого да се сърди; за
мене лично това е много удобна стратегия…
Вчера
в училище на Неничко му паднало едно от предните зъбчета и сега само
фъсти през дупката като говори. Той го хвърли на покрива като си дойде
от училище, със съответните заклинания за враната и желязното зъбче. По
някаква велика случайност онази вечер улучихме Петър Мечев в къщи. После
го търся вече три дни, но все го няма. Ще му изпратим една хубава
бонбониера – аз исках и лично да му поднеса благопожеланията си, но той е
един ужасно много зает човек и трудно може да се намери в свободното си
време; Мечев почти няма такова...
Включвам
се с междинна информация за събитията до момента (вече е 14:30).
Сутринта ходихме да разгледаме две от уникалните къщи на една строителна
компания. Нени остана да си играе, а ние изпътувахме 170 км за отиване
до мястото и съответното връщане. Оказа се, че постройките са в северния
курорт Sunshine Coast, на около 85 км от дома. Наистина бяха много
интересни и раздвижени, всичките на два етажа. Другата седмица
обезателно ще се срещнем с представители на фирмата за по-нататъшни
преговори и пазарлъци...
Тук на това място вчера прекъснах писането си (а след малко ще видите и защо), като продължавам днес – неделя, 22.10.1995 (15:30, ако часът за някого е от
съществено значение). Но за да свържа събитията и хронологично, ще се
върна на момента, в който спрях вчера. Още предната вечер се бях обаждал
на архитекта, като му оставих съобщение на телефонния секретар, щом се
прибере да ми се обади, защото аз и с него не можах да се свържа от
първия път. И действително, че човекът в събота ми позвъни обратно. Той
по това време щеше да излиза, но каза че следобед като се върне в къщи,
щял пак да ми се обади, та да се срещнем и разговаряме за плановете.
След приключване на разговора си с него, ние веднага отидохме да гледаме
построените къщи, след което се прибрахме в 13:00. Женя си остана в
къщи да чака повторното обаждане на Патрик (така се казва архитекта), а
аз през това време отидох у Румен да разпечатам писмото за змийската
отрова. Дойдох си в 14:30, когато тъкмо започнах да пиша писмото, но в
този момент пък архитектът се обади да отидем у тях с плановете, които
имаме и да разговаряме по-надълго и нашироко. Докато пък ние се
приготвяхме за тази среща, Сашо се обади и ни покани на гости вечерта.
Ние
излязохме към 15:00 и малко след 15:30 бяхме вече в къщата на
архитекта. Самата тя е едно съвършенство и съчетание от модерно
строителство, екстравагантност, а в същото време простота и евтино за
изпълнение. Много ни хареса със своята уникалност - беше на два етажа, с
много начупени тавани, вити вътрешни стълби и т.н. Както и да е –
всички ние седнахме на кръглата маса и много неща се изприказваха за
краткият ни престой при него. Той остана много доволен от това, което аз
самият бях направил, но всичко ще бъде малко префасонирано за по-евтино
и ефективно построяване. Отначало ще получим скици на проекта ни, в
официален вид и мащаб, с тях ще искаме цени от отделните строителни
фирми. Тази негова услуга ще струва само $100. Едва когато напълно
всичко е окончателно изяснено и ние сме 100% задоволени от това, което
ще ни се построи и за цената, която ще се договори със строителите,
архитекта ще изготви окончателните планове срещу нови, вече $500 (или
средно по $2.50 на м² жилищна площ). Скиците ще се правят до тогава,
докато ние кажем: “Стоп – това ще е последно вече!”, без значение колко
време ще отнеме и колко пъти ще трябва да се пречертават. След като така
имаме тези официални планове, последните отиват при строителен инженер,
който прави измервания и изчисления на почвата, земята, наклона,
статични и динамични натоварвания (породени от вятър, ураган и т.н.) и
след неговите допълнителни бумаги, струващи нови $400, всичко ще бъде
готово за одобрение от Кметството (или Съвета). Последните пък срещу още
едни $500 ще си сложат тлъстият и мазен пръст за подпис и строежа ще
бъде в пълен ход. Цялата тази бюрократична процедура отнема много време и
за това ние искаме да го направим сега, та в даденият момент в който
станем финансово възможни, само да изтеглим заема и до три месеца да се
нанесем в новата къща. Но пак повтарям - това ще стане едва когато Женя
започне работа и работи най-малко 6 месеца на това място. А през
останалото време ние ще се занимаваме с подготовката на всичко изброено
до тук и ще събираме пари (по пътища и тротоари). Това ни е генералната
линия и план за следване. Ако се наложи по всяко време ще се правят
допълнения, изменения, отклонения и т.н. без предварително оповестяване
на обществото; всичко е с временни заповеди и безсрочни устни уговорки -
демек тъпан няма да бием за нищо, а ще се гърчим и нагаждаме според
извивките на обстановката...
След
два часа доста плодотворен разговор, обнадеждени че мечтата ни може да
се превърне и в реалност, тръгнахме за Сашови. Там направихме един мощен
моабет, с барбекю, множество салати и напитки. Прибрахме се късно -
Нени заспа още у тях, а аз през нощта измислих още едно декоративно
архитектурно решение за една от вътрешните стени на къщата. Идеята за
тръбите и вкарването на комините в тях, зародила се още в люлката на
“Скобелевска 28А”, сега ще се осъществява на края на света в Бризбън,
както и редица други мои, напълно налудничави хрумвания.
Тази
сутрин, нашият малък кукумяв скочи още в 07:00 и заминахме за битака
(водят ни отсъствия, ако не отидем или пропуснем някоя неделя). Купихме
хляб, някои дреболии и се прибрахме. Иначе неделният си ден прекарваме в
къщи, защото навън е дъждовно. С Нени правихме една негова сглобяема
количка, като се занимаваме и с всякакви други общодомакински дейности,
нямащи нищо общо помежду си.
Утре
няма да ходя на работа благодарение на компенсационният си ден и съм се
уговорил в сервиза да ми сменят галошите на колата. Намерил съм едни
страшни гуми с размер 206/60 x 13”. Въпреки че те са регенерат, хората
ще ми ги монтират и балансират за $100 двете и ще ми дадат една година
гаранция за тях – същата, както при новите гуми. Такива чисто нови
струват по над $200 едната и аз никога не бих си позволил този лукс, да
сложа подобни спортни гуми на колата. Но понеже са регенерат, който също
никак не е лош, а и при тази съблазнителна едногодишна гаранция –
реших, че ще се изръся със $100, пък ако ще да се продъни земята под
мене...
23.10.1995
- Понеделник, късният следобед. Както знаете днес не бях на работа, но
денят ми започна още рано сутринта. Първо отидох да изтегля пари от
автомата. После отидох в сервиза да сменя гумите на колата. Там се
оказаха две неща, и двете разочарователни: един път самите гуми бяха
по-скъпи от очакваното (по $59 всяка, вместо по $49 както си мислех аз) и
другото - че предните “цървули” също бяха за смяна, особено фрапиращо
едната. Но на този етап смених само задните, докато предните ще има да
почакат до настъпването на финансовия прогрес, който не само че не идва,
ами все повече се отдалечава от нас. Доплатих в сервиза допълнителната
сума и си тръгнах с неприязън и мрачни предчувствия (сбъдването на които
не закъсняха). Понеже гумите, които сложих бяха много по-широки от
оригиналните (205 x 13” вместо 165 или най-много 175 x 13”), последните
пък започнаха да опират и стържат по купето, в калниците и т.н. Наложи
се да подложа по една-две шайби с голяма периферия под самите джанти, та
да ги отсоча малко навън – само дето не знам, до каква степен това е
разрешено откъм гледната точка на Полицията.
После
с Женя ходихме до центъра на града, запалихме по една свещ в
катедралата “Св. Стефан”, а дейността си с колата я отложих за
следобеда. Напред точно в най-големия пек привърших с това и с
най-голяма радост влязох в басейна. Неничко вече си беше дошъл от
училище и дори още продължава да се къпе с децата от махалата. Аз
направих сефтето за този сезон и след всичката пот която се изля от
мене, усетих голяма благодатност във все още леко хладната вода.
Междувременно
днес получихме отговор от едната инстанция, с която исках да си
разменяме малки количества змийска отрова срещу много долари. Добре ама
отговорът им се оказа неуспешен - утре ще направя копие на писмото и ще
ви го преведа на гърба. Аз от своя страна ще продължа с издирването, но
чакам да получа отговори и от другите две места. Иска ми се да изчерпя
въпроса на 100%, независимо дали в положителен или отрицателен смисъл.
Днес
в черква съм се молил единствено и само за вас и вашето спокойствие.
Това ви е нужно сега. Дано Св. Богородица да е чула горещите ми молбите и
вопли!
Женя
в момента готви някаква страхотна италианска манджа – лазаня, мисля че
съм описвал съдържанието й в предишни писма. Мирише на чудно и както не
съм ял цял ден – ще ми отиде диетата на кино пак!
През
седмицата ще ходим да гледаме една къща на фирмата с уникалните
проекти, в събота и неделя пак ще сме по оглед на каравани, а за
останалото време ще научавате постепенно по дни и дати. Сега спирам до
тук и се отдавам на мързел, защото и аз имам право да бъда истински
човек, а не само робот и машина...
Няма коментари:
Публикуване на коментар