Писмо No 04J (VII-VIII.1998)

Мили майко и татко - приятели, близки, роднини!

Измина една цяла седмица, откакто съм изпратил последното си писмо - вече е събота, 25.07.1998 и аз едва сега намирам малко време, че да прибавя още някой ред към всичко казано до тук. В момента се намирам на игрището за тенис, където Нени играе своите турнири с отбора, а аз седя неохотно по скамейките като вързано добиче и го чакам да му свършат срещите. Сега е само 14:00, а тук ще бъдем чак до 17:30. Голямо висене (и писане...) ще падне. За да можем да се виждаме в съботните дни, Неничко си е сменил игрите да са повечето следобед, а не сутринта. За сега това ще ни бъде програмата, докато не настъпи някаква друга промяна.

Изтеклите работни дни ни най-малко не се откроиха с кой знае какви забележителни или пък изключителни събития, които да заслужават някакво по-специално внимание или пък описване. Всички търпеливо изчакваме да видим какво ще стане с компанията ни, докато в същото време аз самият съм претрупан с работа и задачи (което е обичайно за капиталистическия начин на производство). От вчера дори започнах един нов проект: конструкцията, по която работих като механик две седмици, сега изисква подробна, точна и преработена след установените кусури документация. Моя шеф беше правил чертежите грубо и набързо, само колкото да излезе нещо готово, а аз тепърва започвам всичко от началото – вече по свой личен, “европейски” начин. Той разчита много на мене и виждам как с времето започва да ме цени и уважава все повече, поне като машинен конструктор.

Нямам вълнуващи новини и от бившата ми фамилия. Нени не е ходил на училище през последните два дена, че му се беше разстроил от нещо стомахът. Свиренето също поизостана – де от заболяването му, де от напълното му отпускане, особено след като и изпита мина вече. Резултатите от него за голямо мое учудване са смайващо добри (като знам и каква му беше подготовката...). От 100 възможни точки, той е взел 80, което е второ място след най-високото отличие. Аз се радвам разбира се, но наред с това прекрасно знам, че можеше да бъде и в зоната на 100% и да смае всички с уменията и познанията си, но каквото е. От следващия вторник уроците се възобновяват - ще видим как ще върви впоследствие, но върху мене вече тегне сянката на съмнението и специално този въпрос е висящ с много въпросителни...

Не съм се чувал и виждал с никого от компанията, освен с Ива онази вечер. Каниха ме довечера за рождения ден на Румен, но аз няма да отида. Първо защото госпожата и малкия ще ходят - даже той не пропусна да ми спомене онзи ден, че ако и аз съм там, ще има да се караме с майка му и пред хората дори. Аз му казах, че няма да ходя - нека са спокойни всички. Освен това на мене ще ми бъде хилядократно по-приятно да си заведа госпожицата на ресторант, отколкото да се правя на шут пред останалите, а те само да ме следят какво и как го правя и какво приказвам, за да ме докладват на госпожата. Напълно съзнавам, че все още не мога пък да се появя и с друга жена сред довчерашните ни общи приятели, защото според мене това просто не би било много етично и морално, но един ден и това ще стане ако се наложи; за сега обаче аз не бързам и не изгарям от такова желание...

Тази сутрин посвирихме малко с Нени и излязохме. Моите хора в сервиза не можаха да ми намерят подходяща глава за касетофона, защото тази е много специална. Тя не случайно струва над $100 в магазина. Но се оказа, че на моята й нямало нищо – целият проблем идвал от калпавите касетки и ленти, които въртя на него. Сега ще монтирам всичко по обратния ред и ще направя повторен запис - чак тогава ще обвинявам глави и прочие техника. Аз до сега пробвах с разни стари записи, правени кой знае къде, кога и как, че чакам и качество на всичкото отгоре. А уредбата ми си иска своите капризи – да се работи само с нови и хубави ленти, да се правят силни записи и т.н.

Днес от една гаражна разпродажба купих един видеокасетофон – страшна машина, обаче беше потънала в пепел и струваща само $2 (два). Поне ще си поиграя някой и друг час, за да видя дали ще тръгне. Ако ли не – и той ще се отправи към в контейнера, че е най-лесно. Ако не нищо друго, поне ще убия известно време в приятни занимание и ръкоделие…

Утре по план ще отида до битака, а после ще излезем на неделна разходка с госпожицата. Ние комай доста се харесахме един друг - де да видим до къде ще я докараме така, както всичко започна уж на шега и майтап. Търся и някакъв евтин грамофон, за да си направя малко записи от плочите които имам. Днес намерих един и то доста “марков” - нов и запазен, само за $10, но се оказа, че той пък нямал игла. А те самите са по $40-$50 из търговската мрежа, така че ако ще се купува нещо на старо, то трябва да е в пълна изрядност, защото после резервните части са непостижими като цена.

Гледам в календара, че 01 Август се пада в събота. Предполагам, вие ще сте на лозето и там ще празнувате рождения ден на татко. Аз сигурно ще се обадя по телефона още в петък, защото ние с госпожицата също ще отбележим светлата дата в някоя бирария, особено пък след като е и събота вечер.

Тези дни е хладно, но не е чак толкова неприятно. Големите зимни студове вече преминаха и сега чакаме отново да дойде зноят на лятото с типичните си горещини. Голямо нещастие се случи миналата седмица в съседна нам държава - Папуа и Нова Гвинея. Огромна приливна вълна помете кажи-речи половината остров, барабар с къщи, хора и добитък. Имало е много силен подземен трус с епицентър някъде по дъното на океана, но пък много близко до брега - само на 25 км от сушата, току в самия залив. От това се образува страшна вълна висока 10 м и връхлита върху нищо не подозиращите островитяни. Буквално всичко е отмито от лицето на земята в тоя район. Цели училища с деца, учители и черните дъски с тебеширите са завлечени в морето, а там за акулите, знаете, празнични дни няма – те “работят” денонощно по 7 дни в седмицата и 365 дни годишно. Жертвите от тази гигантска вълна цунами се изчисляват в хиляди и там е обявено извънредно бедствено положение. Има открита сметка в банката за волни помощи и може би ще се включим в тях – ние двамата с госпожицата имам предвид.

Иначе с моя Методи сме много добре - той при една, аз при друга; рядко се виждаме, но много се разбираме. По Коледа ще си ходи до България за около месец и половина. Като наближи времето аз допълнително ще ви пиша точно кога ще бъде там, че да се видите с него при възможност – има достатъчно много време до тогава. Ако пък междувременно спечеля извънредни пари от Тото-то, вие може пак да сте тука - госпожицата не вярвам да ви изгони, тя не е такъв човек...

Онази вечер говорих по телефона с Валери и Даниела. Всички там в Аделаида живо се интересуват какво става около мене, но Валери е много дискретен и не ги държи особено “на течение”. Ние с него, докато беряхме чушките и плевихме доматите си разказахме цялото житие-битие един на друг. Той е добре запознат по принцип с живота ми, а и нали навремето бяхме най-близки с тях - знае и познава “другата страна” също. Е, човека не е тръгнал да ме хвали за това, което е станало между мен и Женя или пък да ме тупа по рамото в знак на проявеният ми героизъм, но и той вика: “Като не върви – не върви! По-добре така, отколкото насила”. Сашко (синът им) вече е голям - имал си гадже и учи в Университета за медицинска сестра, един ден ще стане като майка си и ще се грижи за хората. По-нататък може да продължи и да изкара висше образование за лекарска практика. Абе, от всички хора дето познавам тук, ние с жена ми (пардон – бившата) се оказахме най-големите боклуци. Всеки се е впил и вкопчил в някаква цел и я следва със зъби и нокти, докато ние от кавги и сърдитни не успяхме и детето си да възпитаме като хората...

От време на време прекъсвам писането си, за да позяпам Нени как играе. Наистина е добър, но като почне да се лигави и да мисли, че е най-добрият на корта – тогава губи сетовете и не прави точки. Днес го целунах специално от вас. За първи път не направи гримаси и жестове на неприязън. По-рано си триеше бузките - все едно, че маха целувките от там. Днес каза, че ще ги остави - дано му донесели късмет. Аз му дадох и друг пример в отговор на това, че поради правени грозни изказвания и проявена ненавист, омраза и отрицателни чувства към хора, които толкова много го обичат, легна болен и дриска цяла седмица до изнемощяване. Родители и близки могат да преглътнат обидните думи и да простят поради безпределната си обич, но този който гледа отгоре въобще не толерира подобни действия - гледа от там, вижда всичко и той самият наказва провинилите се. Колко е запомнил и разбрал думите ми аз не знам – надявам се единствено, че всичко което така внимателно съм му наблъскал в главата, рано или късно ще изплува от там и ще му служи вярно, независимо че аз този момент може и да не го доживея. Само онова другото влияние от страна на майка му да го нямаше и всичко щеше да бъде по съвсем различен начин, но с него не можем да се преборим – аз отчаяно се мъчих в продължение на 13 години и не успях. Всички, на които казвам че съм търпял толкова време ми казват, че съм луд и ненормален - и сигурно са прави. Но нали уж всичкото това търпение беше само заради детето и заради вас самите – да не ви тревожа и да не ви излагам пред цяло Габрово. Сега обаче ви изложих пред целия свят и постоянно се моля на Господ да бъде малко по-милостив към мене, защото като ме изпрати да се пържа в някой казан с катран, баят зор ще видя, че и всички дяволи покрай мене...

Неничко загуби играта - гледам го като тича и отпред “топката” му плува и се тресе под фланелката (шкембенцето му имам предвид...). Днес изяде само един сандвич, но как ще спре поголовният растеж на теглото си - не го знам...

Онзи ден ходих до моите зарзаватчии да им дам армаган по едно шише ракия от последната ни продукция. Поразговорихме се с моя приятел Винченцо, та между другото му казах, че съм се разделил с жена си. Той не се очарова от това, но прояви разбиране и съжаление към мене. Даде ми едно кашонче с всякакви артикули - домати, чушки, банани и др. за символичните $1.50, колкото да не е без хич. Каза, че сега като съм сам, ще имам нужда от повече храна. Човекът беше толкова сърдечен и състрадателен, че ми стана неудобно чак от него - просълзих се. Викам си на акъла: мама му стара, на края на света дойдох; с какви ли хора не се срещнах, запознах, завързах връзки и станах приятел – само с един единствен човек не можах да смеля брашното, дето уж би трябвало да ми е най-близкият в тоя живот! Колкото и да съм крив аз, има и някой по-крив от мене - от там тръгна и всичко отиде по орли и гарвани...

Вече е 16:00 - Нени има още няколко срещи и ще го връщам на майка му. После те отиват у Румен и Ива на гости, а аз поемам по моите си “любовни” задачи. Веднъж госпожицата ми каза, че това което й е направило най-силно впечатление у мене, са моите маниери и кавалерски черти. Тя е с малко по-старомодни, класически разбирания (нали е и моя възраст, завалийката) и много високо цени джентълменството. Ама и аз нали съм си една ряпа - това целуване на ръка, поднасяне на стол, държане на палто докато се облича; като влизаме в колата – първо нейната врата отварям; всеки петък - алено червена роза в целофанче и т.н. и т.н. Изобщо, топ модел се барам от списание за жени! Обясних й, че всичко това аз дължа на баща си той ме е научил на тези навици и обноски. Разбира се, разказвал съм и какво съм запомнил от майка си - въобще това са комплексни неща, които идват от фамилията Михови, нищо че някой си не дава пет пари за нея и се опита морално (че и материално) да я унищожи...

Връщам се пак с няколко думи по писмото на госпожата до мене – каква наглост само и какъв цинизъм лъха от редовете й, особено от тези отнасящи се до парите. Че нямало да стигнат даже и на адвоката й. А защо очите й бяха все в тях тогава, откакто тези средства са дошли при нас, а?! Нещо я посърбял задника да се купува и то на онзи зор, на който бяхме в продължение на месеци, да не казвам години - и хоп! Давай Ангеле, ще купуваме - нали сме имали пари в банката! Ами ако ги нямаше тях, тогава какво щеше да бъде? Нали решихме мъдро да ги пазим за нещо по-голямо - дом, имот някакъв и т.н., а не да заминат по урви и дерета за шибани телевизори, музикални уредби и прочие ненужни вещи. А като свършат, тогаз ще пита къде серат гладните; да бяха милиони – разбирам; има да се похарчат, има и да останат. А ние стискаме в шепата си цялото състояние на праотците ми и ще й ги дам да ги троши за глупости – по-скоро бих я утрепал с камъни! Но майната му - аз смятах, че за дадения момент постъпвах икономически правилно и далновидно, а в същото време бях заклеймен с думи и епитети като скъперник, цинцар, свидливец и т.н. Нека ми са живи и здрави сега – да харчат на воля колкото си искат... Не желая отново да си помислям нито да си спомням даже, за да не развалям съботното си настроение. В момента Женя продава колата – иска $3000, точно за колкото я купихме преди една година. Стефчо ходил да й оправя климатичната инсталация, Васил и Албена били пък предния петък у тях на гости – въобще не остава без хора. Все тя ги кани, предполагам, а пък онези не смеят да й отказват. Но на това място на свой ред ще попитам: къде бяха същите тези хора по-рано, когато и аз исках някой да дойде в къщи, а пък госпожата все ми натякваше, че видите ли само аз каня гости у нас; че и тя не искала да шета, така както другите жени не искали; все уморена и изтощена била. Но нищо де, всичко това приятелите ни няма как да го знаят и да го научат. Сега тя се вкара в ролята си на добрата фея, докато аз съм с мантията на злия магьосник-изкормвач. Нека така да бъде - аз нямам и желание даже да се защитавам пред някого. Мен хората може и да ме търсят по телефона, но нали все излизам вечерите, та не могат да ме хванат. В най-скоро време ще инсталирам един телефонен секретар, та поне съобщения да ми оставя този, който се сети за мене и реши да ми се обажда за нещо.

А – все се каня да пиша да ми изпратите една книжка с Габровските шеги, обаче на английски език. Предполагам, че в “Дома на Хумора и Сатирата” още ги продават тези весели брошури. Вижте и някои други издания от подобен сорт, но нека пак да са преведени на английски. Това е нещото, от което да речем имам нужда и то не остра, а просто ще е хубаво да ги имам тези диплянки и произведения. При случай, ако се чудите какво да пращате насам, нека това да е. И едно мускалче с розово масло искам, от рода на “Българска роза” или нещо подобно. Аз имам дървената опаковка дето е оформена като бъклица, но нямам вътрешното шишенце. Така че това също може да върви към тази поръчка – ще ги подаря на госпожичката си, да не мислите че са ми изтрябвали на мене.

По повод на това розово масло се сетих за един случай още от времето на казармата. В Казанлък служих с един местен мъж, който беше каменоделец по професия. Така и не мога да си спомня за имената му в момента: нещо като Никола и Кольо ми се върти из акъла, ама Николов ли се казваше, друго ли име имаше - ще излъжа. Беше с 2 години по-голям от мене и не служеше с набора си поради претърпяна много тежка операция от тения, та го бяха отложили дорде се възстанови завалията (вместо да го освободят напълно, мръсните комунистически идиоти). Та този иначе здравеняк и “Крали Марко” беше работил преди това по розоварните из Казанлъшкия вилает и от всяко място си събирал по малко истинско розово масло. Този продукт е безумно скъп и се изнасяше на времето по “второто” направление, което определено не беше за СССР и страните от Варшавския Договор. Всеки път като си ходеше у тях и донасяше по няколко капки – слагахме си ги в обувките, за да не миришат на спарени партенки и чорапи. Букетът от смесица на розови изпарения с миризливи войнишки чепици и самата Коко Шанел не може да догоди във фабриките си за парфюми – а пък вонята вървеше с нас където и да се появяхме по плаца с вече обилно напоените с розово масло обувки. Това дето го продават по будките е някаква малка и жалка измислица спрямо истинския продукт, който е гъст като шарлан (олио, за по-непросветените). А пък как мирише – нямам думи! От миризливите ни крака и чаршафите дори се умирисваха, че като отидат на пране в обществената пералня, после цялото поделение дъхти на някакви странни розови фракции. Какви времена бяха тогава, какви истински хора имаше…

По-нататък ще изпратя на татко данните за главата на касетофона, та евентуално да ми търси някаква подобна. Най-важната част за този вид глави са самите им прорези - чувствително по-дълги от обикновените прости касетофонни глави и обхващат повече лента при движението си по тях. Това дава и високите им звукозаписни и възпроизвеждащи качества (до 22 kHz), докато обикновените спират едва на 10-12 kHz. Допълнително ще запиша съпротивлението на отделните канали, което също е от огромно значение и е типично със стойността си за този вид глави. Предполагам, онзи белия касетофон, който бях намерил на улицата и дето го подновихме с ремъци е от този тип, но нека татко при никакъв повод да не го разваля, за да ми изпраща главата му. Аз такъв касетофон мога пак да намеря тук за $5-$10 и ще го взема само заради тази част, ако до тогава нещата не се оправят сами. Всъщност, какво й е на моята - от дългото си стоене в магазина или из складовете, по повърхността на прорезите й са се образували някакви петна, нещо като ръжда и е едва доловимо с просто око. Аз веднага обвиних, че това е причината за лошото качество специално при запис, но от сервиза ме посъветваха да пусна няколко пъти една феромагнитна касетка, която да полира отново този нарушен слой. Проблема с тази моя уредба е, че тя просто изобщо не е работила и за това са се получили тези окисления - от продължителното стоене тук и там, влагата и т.н. Тя толкова работи и в къщи, ако ме попита някой, но нали не мога да търпя нещо да не е като хората, та затуй се зарових из карантията й (вместо да се поровя в русите коси на госпожицата, например...). Но сега ще възстановя всичко и отново започвам пробите. Ще ви направя и една говореща касетка - като ми е пълен мозъка с разни работи, та пó не мисля за страдание; за това гледам да се чопля с нещо и да си човъркам повредените произведения на световния технически елит. Голямо чудо ще е ако и от това видео излезе нещо. То иначе е с много високо качество, японско е и изглежда доста внушително (и тежко, разбира се - символът на високото качество)...

От друга гаражна разпродажба купих на Нени и за учителката му по музика едни дискети, на които тя предварително задава регистрациите на инструмента за съответното изпълнение. Като започне да се свири, тези регистрации се сменят синхронно на съответните места и така музиката става много богата на най-различни тембри. В същото време пък изпълнителят не пипа нищо и не си отвлича вниманието с множеството копчалъци, да не би да натисне нещо погрешно, а и да се съсредоточава върху самата музика, вместо да мисли и за регистрации наред с нотите.

Вече е 17:00 и изведнъж мръкна неприятно. Слънцето се скри и времето изведнъж захладя. Не виждам добре какво пиша и ще приключвам с тъжният си монолог. След малко Неничко свършва със спортните надпревари и си тръгваме. Колко бях с него и какво разбрах от това? – вероятно нищо, но поне го гледах отстрани и през сълзи му се радвах. А после? – ами после… всеки по своя си път...

02.07.1998 - Продължавам в понеделнишкия ден от момента, в който приключих с писането в събота. От кортовете си тръгнахме веднага, след като Нени завърши играта по тенис. Беше станало почти тъмно и го заведох направо у тях, защото те вечерта с майка си щяха да ходят на гости. После се прибрах - изкъпах се, турих си най-новия кат дрешки (с които се оборудвах напоследък от магазините за социално слаби...), взех госпожицата от тях и излязохме. В края на краищата – събота вечер беше, би трябвало да сме и малко щастливи; стига сълзи и ридания. С нея отидохме на разходка до централния градски парк, където и вие сте били с чичо Стойкови. Аз ви оставих там през един съботен ден, ако си спомняте случая – мястото се намира точно покрай реката, с басейните. Поразходихме се малко из многобройните алеи и понеже датата беше някак си кръгла (беше минал точно един месец, откакто се бяхме запознали с момата в онзи клуб за самотни сърца), та предполагаше и някакво по-специално преживяване, вместо само едно голо разтъпкване по тротоарните плочки.

Така се бухнахме направо в гръцкия ресторант “Сирокó”, че то беше първото заведение, което се появи пред очите ми. А и нали се опитвам да пропагандирам “балканските нрави, обичаи и най-вече кухня” - миналата седмица бяхме вече в турски ресторант, сега идваше ред да рекламирам и другата ни южна съседка. В гръцката таверна ни посрещнаха като самият бог Аполон и малката руса Венера - съвсем аристократично. Имахме голямо настроение и двамата, та всред гръцка музика, сиртакита, “Зорба Гъркът” и пр. танци изкарахме кажи-речи до първи петли. Музиката беше чудна, менюто – също (умишлено не споменавам за цените обаче, защото се измерват не в пенсионерски пенсии, ами направо в годишни доходи; но на човек като му е хубаво, не жали ни пари, нито пък себе си...). После си направихме една дълга нощна разходка да ни се разтъпче храната и се разотидохме по домовете. Всъщност аз пак спах у тях на дивана, защото девойката не ме допуска да се въргалям цяла нощ до нея. Тя има много строги католически навици, възприятия и убеждения, които напълно изключват съвместното събуждане под общи завивки на две разнополови човешки същества, без самите да са минали под брачното венчило - независимо от това колко много се искат и обичат. Тук с нея имаме известни дисхармонии в разбиранията, защото аз не държа особено силно на морала. Но нейните чистосърдечни пориви ме карат да наведа смирено главата си и да отдам най-дълбок респект към вярата, чувствата и усещанията й. Само за сведение на тук любопитстващите и търсачите на пикантна прелюбодеятелност пояснявам, че каквото има да се свършва и колкото пъти има да се извърши, то става предварително на въпросния диван в хола. Тя после си ляга в стаята сама, а аз заспивам блажено върху все още пресния дъх от разпилените й по възглавницата коси и сладострастната влага, която е оставила след себе си върху чаршафа…

На другия ден (неделя, вчера) станах рано и докато девойката все още спеше, аз отидох на битака - нали търся грамофон, а пък се върнах с куп други боклуци вместо това. Купих си едни чудни слънчеви очила за $1 - не че нося подобни неща, но исках да ми допълват аксесоарите; нали уж за да съм по-хубав, отколкото и без друго съм си, ха-ха-ха! От друга тараба си взех един парфюм, само за $10. Аз отдавна търся такова европейско ухание, а не като тукашните безвкусни австралийски помади. Изглежда, че ги правят от овчи барабонки и кравешка тор – нали си ги имат в изобилие. По-нататък взех и един часовник/радио - стига ми е звънял всяка сутрин на ухото тоя проклет будилник, като че ли има пожар в съседния квартал. И той отиде за $1, спазарен от $2 които искаха за него. Рекох си – като не намерих грамофона, поне една плоча да си купя, та взех за 20 цента една на “Бони-М” с всичките им популярни песни от 90-те години. Абе, няма празно при мене, казвам ви - не че се хваля, но си е баш тъй! След като напълно задоволих вехтошарската си краста и опипах почти всеки един боклук от сергиите, отидох да взема госпожицата, че пак да излезем. Със следобедната ни разходка и последвалите вечерни задявки у тях, успешно привършихме и този уикенд.

От днес всеки пак е на педал до идването на следващия, когато в събота вече (01 Август) по план ще уважим рождения ден на татко и ще попразнуваме пак за негово здраве. Даже на другия ден (неделя) ще отидем и до черква, за да му запалим свещ за много здраве и дълъг, спокоен живот. Навярно някъде из безразборно разхвърляните си редове съм споменал, че госпожицата ми е също много вярваща и прояви подчертан интерес към Източно Православната религия, църкви и обичаи. Та в неделя сутринта съм й обещал да я заведа на литургия - най-вероятно това ще бъде пак в Руската църква, защото там службата е някак си по-тържествена и внушителна.

Днес сутринта се обаждах на Нени - той в 08:10 още не беше станал от леглото, а до това време трябваше и да е свирил, но ти си приказвай колкото щеш – като няма кой да те чува и да те разбере, а и контрола като липсва – все тая. Като започна да говоря за задълженията му във връзка със свирене, учене и т.н., той е готов да ми тресне телефона под носа (също като майка си). Правя всичко, което ми е възможно и по силите, но то не е никак много. Други неща липсват, но не мога да се боря повече така отчаяно и самоотвержено, както това правех преди докато живеехме под един покрив. Сега те и двамата с майка си постигнаха и намериха “слободията” - правят всичко онова, на което съм се противопоставял или забранявал като нещо лошо и неправилно...

На работа за сега е спокойно - очакваме някакъв положителен развой на нещата около прехвърляне собствеността на компанията върху другите чорбаджии. Утре вечер с Нени сме на урок по музика, а аз междувременно ще си напазарувам някои неща. Тръгнах да меря съпротивлението на магнетофонната глава напред - оказа се, че батерията на уреда ми се е изтощила. Утре ще купя една нова, за да го приведа отново в нормалното му работно състояние. В сряда вечер съм канен на вечеря у госпожицата, та ще трябва да я уважа както подобава и както ми прилича на външния и вътрешен облик...

Преди малко се прибрах и на масата заварих пристигнало вашето писмо № 6. В Ямбол наистина може и да не знаят нищо за нашите раздори. А може би знаят само онази част, която и без друго си се разпространява наляво и надясно за мене – а именно, че съм взел всичките пари и съм си напуснал семейството. Но каквото е – на хората устите не могат да се затворят, нито пък аз имам някакво намерение да се опитвам. Дано обаче същите хора един ден научат как и най-важното: защо съм си тръгнал и кой ми е помогнал, за да го направя. Вярно е, че с изгонването ми от къщи Женя на практика ми направи услуга. Благодарен съм й, защото аз сигурно нямаше да мога да намеря сили и смелост за едно подобно деяние и вероятно щях да продължавам да й търпя номерата - не вечно, но поне още (не)известно време. Докато сега и те с Нени най-после се почувстваха “освободени” – да серат, че да мажат; явно много съм им пречил да се развиват…

От това писмо става ясно, че още не сте били в София и не сте се видели с леля Мими. Дано всичко да се е получило и да сте изкарали няколко дни извън къщи, поне в разтуха и сред приятели. Аз ще се обадя може би в петък, макар и ден преди татковия рожден ден, защото точно тогава може да сте отишли вече на лозето. Барбекюто е при мене, но съм го палил само на рождения си ден - поне имаше за кого. А за себе си едва ли ще тръгна да се занимавам с кюмюр, но то като е тук и ми е под ръка – най-лесно е да се зареди отгоре с пържолите.

Майка без да иска ми е написала рождената дата на вуйчо - 06 Юли. Е, ние я отпразнувахме на 07-ми, когато бяхме в турския ресторант, но аз съм бил горе-долу близко до целта – само с един ден грешка. Сега вече ще запомня и никога няма да го забравя – нали моя “компютър”, дето го нося на раменете си е пълен с информация, спомени и мечти; ще сложа и тази дата там.

Тези дни пробвах и видеото, което купих онзи ден. Механично всичко му е наред – върти напред и назад, но няма сигнал на изхода. То е като онова, дето татко разглобява в гаража “с учебна цел” или подобно на него. Ще си поиграя още малко и е твърде възможно на края да го изхвърля при всички мои неуспешни опити...

01.08.1998 – Събота, преди обяд. Необичайно време да пиша статии и информационни бюлетини, но програмата ни малко се измени, та за това сега използвам времето си, да нахвърлям повечко суров материал за размисъл.

Изтеклата седмица на работа ми беше доста натоварена - в смисъл като заетост. Иначе продължаваме да чакаме и да стоим в неизвестност по отношение цялостната съдба на компанията, а от там и нашата като нейни работници и служители.

Във вторник вечерта водих Нени на урока му по орган, а после се прибрах в къщи. Методи като по чудо си беше у дома, та го хванах “на тясно” да изпием по една ракия. И както уж беше само по една, така едвам си легнахме в 02:30 през нощта – не можем да се разделим чак! На другата вечер аз пък бях у госпожицата на вечеря и така седмицата свърши. С Нени се чуваме всяка сутрин, но определено мога да кажа, че той не свири или поне съвсем не така, както трябва. Шикалкави, увърта, някои сутрини едвам се събужда в 08:10 и т.н. Изобщо – кръгла нула, пълно опростяване и повсеместно духовно обедняване. Снощи след училище е бил на някакво събиране с преспиване у негов съученик. Тази сутрин го взех от тях в 09:00, но те са вилнели там до 04:00 сабалента; после спали само 2 часа до 06:00 и пак скочили да си играят. Какво да очаквам да ми свири недоспал и изморен или пък да го карам нещо друго да прави – та той е напълно неадекватен. Прибрах го в квартирата тук при мене и веднага го сложих да си легне - да се наспи поне. Той сега не става за нищо друго освен за ядене, за което мисли и насън дори. А вчера уговорките ни по телефона бяха, че щял да свири при мене - много, сериозно и т.н. Аз, понеже съм много наивен, в момента когато ми се приказват тези приказки много силно вярвам в тях (вероятно защото ми се иска да са истини), но после огорчението и разочарованието ми е огромно. Какъв глупак съм само?! Цялата обич и уважение на Нени (ако изобщо в себе си храни такива чувства към мене), се състои в това да му купувам разни неща и откажа ли по някаква причина – тогава се отегчава, намръщва се и става едно безчувствено тесто, което те е яд да гледаш, камо ли пък да се гордееш, че това, видите ли, е сина ти. Сега той спи сладко-сладко, а аз изливам мъката си, използвайки читателите като кошче за душевни отпадъци...

Онази събота партито на българите продължило до 03:00 сутринта (не помня друг път такова застояване - нали все бързаха да си ходят, че имали да чистят, да готвят, да перат на другия ден...). До края стояли и нашите двамата, Неничко ми каза. Освен това, майка му я били оставили и за следващият голям проект в компанията и са й повишили заплата (не знам с колко, а не ми трябва и да научавам). Тенденцията е тя да оглави това направление и да премине на национално ниво, а не само за определен проект. Това е една изключително добра перспектива за нея - дано само успее да я понесе на плещите си, защото и отговорността е страшно висока. Независимо че успехите й са ми напълно безразлични, както и тя самата, радвам се все пак за нея, че постигна целта си, която отдавна преследваше. С толкова много пари зад гърба си може да изучи детето до най-висшата степен на образователната система. Дано – и аз ще помагам с каквото мога, но като гледам Нени как се е засилил да учи, та се отчайвам направо. Тези дни Женя продава старата си кола, с която ходихме на морето и планината и където майка спа 10 дена, докато бяхме на къмпинга...

Снощи с моята госпожица пак ходихме на ресторант - стана ни нещо като традиция в една от вечерите на почивните дни да излизаме на някъде, а другата да си стоим тихо и кротко двамата в къщи. Довечера ще отпразнуваме на татко рождения ден, който аз още един път му честитя, горещо го целувам и му желая много здраве! Дано успеем утре да отидем и на черква, та да му запаля и една свещица за дълголетие и спокойни старини.

Онзи ден премерих импеданса на “болната” уж магнетофонна глава – 175 Ω на канал. Обикновените глави са около 50 Ω и за това не са пригодени за употреба точно в този модел музикална уредба. То може всъщност, но трябва да се променя нещо в стъпалата по-нататък, за да се пренастроят входовете на предусилвателите към новите стойности на съпротивление. Обаче това ще бъде вече твърде груба интервенция в платките на уредбата и не си струва човек да се занимава, особено пък за лаик като мене - то само мерак не стига; трябват знания, познаване на материята, а пък аз нямам такива. В следствие на подобна непрофесионална намеса, могат да се нарушат други качества на касетофона и с една дума въпроса приключва до тук - не става...

Тази седмица изпратих нови 4 молби за работа, като от предните нямам никакви резултати все още. Нищо не съм купувал напоследък, но моят търговския ден по принцип е утре, неделя, когато магазините са затворени а в същото време битаците пращят от стока. А, ето какво – днес си купих голямата плоча на един състав “Deep Purple” (“Дийп Пърпъл”), който аз още обичам и продължавам да слушам с удоволствие и наслада от времето на прогимназиалните ми години. Когато си купя и грамофон, ще си направя и записи на касетки.

Радвам се, че се чухме с татко снощи, макар и за кратко. Временно ни е прекъсната телефонната връзка, та не успях да говоря с евтината компания. Онази нощ, когато се черпихме здраво с Методи, и двамата бяхме изпаднали в някакво особено умиление и дълбока носталгия, та въртяхме телефоните в София и Габрово до полуда. Аз търсих само вас, но не ви открих. За жалост не знам телефонните номера на нито една моя бивша изгора от родният ми градец, а и извън него. Така не можах да вляза в жичен контакт с никоя (а пък и нали сега сърцето ми е запълнено до дупка – аз като си имам нещо под ръка и душата ми е спокойна, за чуждо не помислям и не барам; нищо че съм бил мръсник и курвар, щото това също го чух за себе си като едно от “качествата” ми). Нашият Методий обаче баят си поговори с разните там негови бивши големи любовища и малки любовчици. Та се натрупа една дебела сметка, която още не сме платили – след като я “нулираме” посредством изплащането й, чак тогава онези ще ни включат пак.

Сашо (на Ани) ми се обажда онзи ден на работа, да пита защо не съм отишъл на моабета у Румен и Ива. Та той ми каза, че е говорил с родителите на Ани и всички те, заедно с вас сте ходили у чичо Стойко. Толкова много се зарадвах, че сте си направили хем разходката до София, хем пък и тържество с техните близки. Ходете, яжте и пийте, защото скуката и безделието е равносилна на оскотяване. Много се зарадвах като чух, че татко ми пише и писмо, макар да знам, че е малко тежък на писането. Ще чакам с нетърпение хабер от вас. За мене не мислете – аз съм много добре и дано някога да се оправя с Божията помощ...

Тези дни пак стана много студено – температурите паднаха до 0°C. В Мелбърн вали сняг, както и по високите части на планините. А при подобни климатични условия, от там като завеят халите и ветровете ги затикат насам, от “слънчевият” и прекрасен, вечно летен щат (нашия Queensland имам предвид) остават само лепкавите летни спомени, докато ни полазват ледените тръпки по гърба. Но скоро пак ще бъде знойно лято и тогава тези тръпки пък ще бъдат един несбъднат сън, защото когато ни натисне жегата, тогава мислим само за сняг и хладилни камери, пълни с бира.

Онзи ден говорих и с леля Цонка. Тя най-после има разрешение за постоянно оставане в Австралия – отне повече от три години докато й се реши въпроса. Обясних и на нея с две-три думи защо онази вечер не съм отишъл на гостито, а пък и тя прекрасно разбира, че на мене вече съвсем не ми е там мястото. Не че хората не ме искат, но аз не бих се чувствал комфортно в присъствието на госпожата да се правя на весел шут. В същото време все още не смея да се появявам специално в това общество с моята госпожица, защото оная е луда и може да ми направи повече неприятности, от които си имам в изобилие и сега. Освен това аз изобщо не знам до къде ще стигне връзката ми с тази жена, за да я афиширам така гръмко и безотговорно. В хода на съвместното ни общуване у мене започнаха да се появяват дребни съмнения, далеч не по отношение на нейният морал и възпитание, както лоялността и честността й към мене – опазил ме Бог! Просто имам едни малки натрапчиви спирачки, които ми пречат да видя далечното си бъдеще с нея; опитвам се да ги потискам, не им обръщам внимание, но страхът от развитието им занапред ме кара да бъда много внимателен, подозрителен и отчасти непълноценен. В същото време я обикнах – от първата ни среща, от първата ни вечер, от първият ни ден. Това определено не е само лъст и нагон, но има и нещо друго, което малко ми гложди, убива и не ми дава покой...

Вече е 12:00 – обед стана; нашия синковец спи като ренде, а аз започвам и да огладнявам. Днес ще пържа шницели с гарнитура салата от домати. Зарадвах се като ми каза татко, че писмото се е получило. Аз в това, което изпратих по леля Мими не се съмнявах - опасявах се да не се загуби другото, което пратих преди две седмици. Вече имате пълната и точна информация за всичко, което става около и със мене. Така е било всъщност винаги, с известни мои умишлени премълчавания разбира се, от чисто битово-семеен характер или пък имащи интимно естество. Но сега знаете всичко. Е, не знаете да речем за нощните ми бдения и брожения, но те са тема на друг разговор и тях може да ги опиша в отделна глава по-нататък...

Опасявам се, че от всичко това което казах и споделих до тук, просто друго нямам за какво да напиша. Като е така студено и неприятно, та и не ходим много навън. Снимки не съм правил скоро – изобщо навсякъде цари пълен застой. От агенцията ми намалиха издръжката за Нени – стана $214 месечно; беше $565, които плащах до сега. Това е така, защото към времето, което е взето предвид за изчисляването й, доходът ми е бил по-висок спрямо факта, че друг на практика не е и имало в семейството (вземат заплатите от две години назад, а ние двамата с госпожата работим едва само от една). Освен това, под внимание се взема и доходът за момента на другия родител, при когото живее детето и тъй като той е драстично по-висок от моя, хората са сметнали какво се полага да давам аз. Естествено, нито за миг не съм се противопоставял на тези плащания, дори напротив - още като се разделяхме, предложих на Женя да й давам някакви пари на ръка и да се разберем като човеци, вместо да се разправяме със съдилища, агенции и адвокати. Но тя, в желанието си да изстиска колкото се може повече средства от мене и най-важното - да ме принизи и унищожи финансово, притискайки ме до стената, както ми се беше заканила и което беше най-силният й за момента коз, тогава заяви че ще се разправя с мене единствено и само официално; каквото отсъди Съдът, това ще й давам. Прекрасно - само че въпросният Съд също има акъл, морал и решава най-точно кому какво се полага. Отначало два месеца плащах голямата сума и причините вече ги споменах. Намалението дойде от това, че и Женя работи вече и то с доста солидна заплата. Ако тя не се беше разправяла със съдилищата, щеше дори да взема повече средства от мене, които аз щях да й давам така или иначе. Но щом като искаше всичко да бъде както е по закон - нá ти го сега закона. Скобата отворих нарочно и дадох малко повече пояснения по този въпрос (и вероятно излишни), но специално на неосведомените и по-любопитните ще им бъде полезно да знаят. Сега тази сума от $214 аз ще изплащам всеки месец до края на финансовата година през Юни 1999. След тази дата (края на месеца, 30-ти) всичко ще се преизчислява на нова сметка съгласно текущите доходи на родителите на детето, като това ще се прави отделно за всяка финансова година...

Ще изчакам да пристигне още някое писмо от вас, та да му отговоря и тогава ще изпратя моето. Този път май пратката ми ще се състои само от едно просто и голо писмо, без други “подаръци”. Ето че пак нищо не изпратих на татко за рождения му ден, а така много исках да го зарадвам с някаква “играчка” по негов мерак. Като си помисля, че още можехме да се човъркаме из боклуците ми в гаража и да си чешем крастите с разни ремонти и устройства, та ми потичат сълзите. Но то беше такъв ад, такава обстановка в къщи, че не можахме и да си помислим даже за това. Сега ми е мъчно и дълбоко съжалявам, но и по никакъв начин не мога да върна нито времето, нито пък историята...

04.08.1998 - Продължавам си мисълта от съботата, когато по някакви причини спрях да пиша. Ами да – ето защо съм спрял: точно тогава Нени, който спа до около 15:30, стана от сън кисел и намръщен; светът му беше крив за всичко и всички му бяха виновни за нещо. Закарах го веднага на тениса да си доиграе срещите за час, час и половина, а от там майка му щеше да си го взема. Да се свири обаче не, ами не се е и споменавало дори. Помолих го да посвири поне вечерта, след като се прибере от спортните си мероприятия, но днес на урока разбрах, че не се е упражнявал. Не е свирил и в неделята, когато пък са били цял ден на някъде с майка си. В понеделник сутринта едвам го събудих в 08:10 – едва не разбих телефона от звънене. Значи отново сутрешните репетиции отпаднаха. Днес сутринта, когато се обаждах Нени уж свиреше, но урока напред показа пълна незаинтересуваност и лоша подготовка, по-точно - никаква. За какво го водя на тези уроци и плащам луди пари, аз сам на себе си не мога да дам разумно обяснение. Срам ме е вече от учителката – не смея да я погледна в очите едновременно от гняв и неудобство. Това е черната хроника, но тя не може и да стане по-бяла от тук нататък. Казах на Нени, че ако продължава с това си упорство, просто ще го спра от уроците (а той вероятно именно това и цели). Даже исках да се обадя на майка му, но тя щом чуеше че съм аз, веднага ми затваряше телефона и не искаше да разговаря с мене. Това се повтори 4-5 пъти и аз на края се отказах да й звъня. Поех горчилката и си я потопих в душата, при останалите ми отрови...

В събота вечерта с моята приятелка си направихме едно мило и скромно тържество по повод рождения ден на татко. Аз на другия ден, по традиция ходих до битака. Къде съм спал ли? – ами как къде, бре: пак у тях на миндера; иска ли питане? А за “другото” не ме разпитвайте – то се знае. Купих си батерии за уреда, още едни слънчеви очила и едно друго видео за $10 (от исканите $45 за него) - досущ като това, което вече имах и не работеше (понеже то струваше все пак само някакви си $2 - какво искам и аз от него, че пък и да е в изправност на всичкото отгоре...). Реших обаче, че по този начин от двете ще направя едно. Така и стана, мамка му – снощи до 23:30 прехвърлях разни механични и електронни елементи от едното на другото и в крайна сметка желаният резултат се получи и вече съм/сме с видео. Ако ме беше видял някой японец как се ровя из платките му с големия поялник от добрата стара “Електроника” и от тавана на още по-добрият ми татко, лошо щеше да му стане. Но аз нали не обръщам много внимание на лустрото, та се справям с каквото намеря и имам в момента под ръка. За мене крайният успех е по-важен от всичко останало и по възможност да е сравнително добър, а пък ми е съвсем без значение какво се влага за постигането му...

По подобен първобитен начин си направих и касетофона, сложих му обратно издърмушената глава, която излъсках с много фина шлайф-паста, но все още се забелязват разни петна по полираната й повърхност. На възпроизвеждане е чуден, но не прави добри записи – десният му канал е малко по-слаб и честотно нещо не е добре. От радиото на една УКВ станция правих пробни записи, но не се очаровах кой знае колко от тях. Опитите ми ще продължават обаче и занапред, защото аз съм много тъп и още повече упорит - особено когато става въпрос за нещо, от което дори и аз самият прекрасно осъзнавам, че нищо няма да излезе (освен ако не сменя главата, но не ми се дават $100 за нея баш сега на тоя етап). Нека татко да ми потърси нещо подходящо от тук-от там - и то само ако му попадне от някъде...

На работа за сега всичко е относително спокойно. Утре ще ходя в командировка с още един колега до онова градче (Warwick), в което ходихме с татко и другите ни приятели по мъжки (Сашо, Руменовците и Васил). Надявам се, че добре си спомняте онези селски къщи, в които бяхме отседнали по време на няколкодневната ни съвместна почивка през периода на Католическия Великден. Тогава всички спряхме да пием бира в кръчмата на ъгъла, с голямото куче на входа – баш в центъра на града. Ама какво пък и аз съм се захванал със спомени – опитвам се да ви припомням случки и събития, за които вие вероятно не искате и да си помислите даже. Нали още ми е пред очите начинът, по който толкова качествено ни отрови почивните дни госпожата, въпреки че това ходене беше нейна приумица и изцяло финансирано от нея самата; а пък в същото време се държа като серсемин с нас – майната му…

Снощи получих и вашето писмо № 7. Много се радвам като науча, че някъде сте ходили и сте се видели с приятели. При това положение ще изчакам да се получи още едно писмо от вас, евентуално и по възможност с отговорите на моите две, които изпратих наскоро (едното, което проводих по леля Мими и това, което изпратих след това) - тогава чак ще пращам моето. То, ей го на - другата седмица преполовяваме и Август – ебаси как лети това време! Тази информация малко ще се позабави, но когато ни включат телефона обратно (естествено, след като си платим сметката), незабавно ще се обадя, за да се чуем.

Друго нямам за споделяне сега - тази събота няма да се видим с Нени, защото майка му щяла да го води някъде. Когато си приказваме двамата с него в колата, постоянно долавям по някой отровен елемент, надъхан и насаден в него от добрата му майчица. Все гледам да му обяснявам кое как е и защо е станало, въпреки че ми е много трудно да застана срещу потока от хули, който се излива върху мене. Но каквото е вече - вдигнал съм ръце и съм се предал (за сега само почти, но не съм много далеч и от цялостната ми капитулация; забелязал съм, че доброто побеждава само в приказките)...

08.08.1998 - Събота на ранина. Нали “Ранно пиле, рано пее”, та и аз като караконджул скочих още в 06:00. Абе човек като вземе да поодъртява, че вече и да спи не може като хората. Е, поне не сам, де...

Работната седмицата завърши вчера, служебната ми командировката мина успешно. Сам с очите си видях, че действително е имало нужда и от мене на това място там, защото двамата с колегата вземахме разни размери на помещения, складове, колони, офиси и т.н. Аз пък вчера и онзи ден по тези скици правих плановете за рафтовото оборудване и разпределението на стелажите. Тачат ме хората с други думи, разбирам го, но трябва да призная, че и аз давам всичко от себе си – точно по начин, по който само аз си знам. Такъв съм в работата си, такъв съм в отношенията си с хората, във връзките си с тях и прочие. Аз просто съм си такъв и хич не мисля да се променям от сега нататък.

Понеже вчера (снощи) дойде вашето писмо № 8, та бързам с някой ред да отговоря на зададените въпроси или поне да загатна отговорите им, а пък вие сами ще намерите точната им формулировка. Мислех сутринта да ходя по разни гаражни разпродажби, за да утрепя времето си до 10:30, обаче се отказах в полза на творчеството и писателството. След малко така или иначе излизам - ще отида да си взема приятелката от тях и ще я водя на разходка по балкана. Ще отидем точно по онези места, където ходихме заедно с вас, а там на татко му стана лошо (вероятно от “чудните” преживявания със сина и снаха си в Австралия...). И сега още като се сетя, та цял се разтрепервам, но дано Господ намери сили да ми прости и даде шанс да поправя грешката си!

Неничко ще го видя утре (неделя) вместо днес, защото майка му щяла да го води на Бризбънския панаир, който е отворен за посещение през тази и другата седмица. Четейки из редовете на писмото виждам, че много се тревожите за мене, а и допълнителните притеснения от Ямбол са ви дошли като капак на всичко. Както вече не един път споменах, писмото което ви е писала госпожата мен специално никак не ме изненадва, нито пък учудва - обаче хич не ме и трогва, което е по-интересното. Аз съм изчел купища такива “материали” и съм им свикнал, но пък не мога и да твърдя, че много ми липсват. Подкарал съм си живота по новия начин и бързам да ви успокоя, че посоката му въобще не е надолу. Връзката, която имам в момента не може да се нарече мимолетна (като аз самият в живота си изобщо не помня някога да съм търсил такива; е, добре де - с много малки изключения, колкото за излизане извън каноните на правилата); сега просто трябва само време, та всичко да застане по местата си. За връщане назад и дума не може да се отваря - гърнето е счупено толкова много и на толкова ситно, че не ми се и помисля дори да му събирам отломъците (пак и за кой ли път?...). Моля и вас да не ме карате да върша това, защото аз наистина нямам повече сили за тая безсмислена борба и обречена война помежду ни. Вие знаете цялата истина и за мене това е напълно достатъчно. А че някой си мисли съвсем друго – това си е чисто негов проблем и излишна наша грижа...

В момента кротко сърбам сутрешната си отвара от кафе и си мисля предимно за красиви неща. Абе не може душата ми все с чернилки и катрани да се пълни, бе - по дяволите! Разсъждавайки денонощно, къде в съня си, къде явно и на глас - не смятам, че е чак толкова егоистично от моя страна, та вече в навечерието на 40-те си години, на края да се замисля макар и мъничко за самия себе си. Безспорно вярно е, че това което се случи в семейството ни въобще не е приятно и хубаво за никой, но веднъж като стане така – трябва да се мисли за оцеляване и излизане от положението, а не за потъване още по-надолу. Страданието, което ви причиних и в което ви въвлякох е единственото нещо, за което не преставам да мисля с дълбоко огорчение и ме кара постоянно да се “приземявам”, вместо да литна в новите простори - така както на мене ми се иска и както само аз си знам...

Изпращам ви копие от грамотата, която Нени получи след положения изпит по музика, макар и не най-добрата, която можеше да вземе. На другите листи са описани коментарите на комисията, които точно сега нямам настроение да превеждам, но горе-долу звучат в духа: “Изпълнението на песните е много добро и внушително, но трябва да се обърне сериозно внимание на техническата работа, в смисъл – гами, техника, теория и т.н.” През Ноември е следващото издание на фестивала - отново в залата на същата болница, където майка присъства на първото представление с участието на Нени. Подготовката за този музикален форум вече започна, учителката даде нотите за следващата песен, която той много харесва и мисля, че ще я научи добре. През Септември ще се яви на друг изпит по Теория на музиката, за следващия клас от поредицата изпитни сесии. И по тази част започна сериозната подготовка – остава той сам да се занимава и да научи каквото трябва за достойното му представяне. Моят контрол обаче е толкова слаб и нищожен, че не трябва да го споменавам даже. Аз във всички случаи ще правя каквото е по силите ми и във възможностите ми, но основното натоварване ще трябва Неничко да си го поеме сам. Уж умея да съчетавам много неща на един път, та да видим какво ще излезе от цялата работа.

Дайте на Бакала адреса и телефонният ми номер, но ми пишете и неговите координати - много искам да вляза във връзка с него; ние си бяхме много добри дружки. Чувам по радиото и телевизията за големи горещини по вашите географски ширини – до 40°C! Само в Румъния 9 души са починали от топлинен удар. Тревожа се и за вас, как издържате на това чудо от зной. Тук също беше топло, но тя е друга нашата топлина. Навсякъде е хладно из помещенията – по магазини, фабрики, къщи и т.н. Дано по-скоро премине тази гореща вълна и да сте вече на по-хладно.

Колата ми горката, и тя е добре, но не е мита от седмицата преди пристигането на майка - ни отвън, ни отвътре. Хайде отвън дъжда я мие от време на време, но вътре е замязала на лозарска каруца след гроздобер. Но татко също не е по миенето и чистенето на коли, та и аз съм като него (нали все ми се казваше: “И ти си същия като баща си!”, а пък аз се гордея с това, макар че съм далеч по-лош от него)...

Опасявам се, че не написах кой знае колко много тази сутрин. Може би другата седмица пак ще дойде някакво писмо от вас – след като отговоря и на него, тогава вече ще изпратя и моето. А сега ми е време да се стягам за излизането: миене на зъби до прокървяване на венците, вчесване ½ час пред огледалото с внимателно вглеждане за откриване на бръчки, бели косми и други символи на помъдряването; бръснене задължително с контра и обилно поливане с одеколон, поставяне на помади зад ушите и други интимни места и пр. - да не мислите че ми е лесно, ей! Гледам да изглеждам като бонбон, въпреки че съм от онези, с горчивия бадем отвътре. Но вие не се бойте – аз пак ще ви пиша като ми прилегне сгода. Дошло е време за любов – няма кой да се занимава и с писма...

11.08.1998 - Вторник. Тази вечер, както знаете, водя Неничко на урок по музика. Даже той сега е у дома - утре и в други ден са почивни за училищата, а за работещите – само утре. Госпожата щяла да ходи на някакъв банкет, та го прати при мене. Сега е седмицата, през която се провежда традиционния Бризбънски панаир и почивните дни са по този случай.

В събота с моята госпожица си направихме една чудна разходка – ходихме по същите места, където водих и вас докато бяхте тук. Въобще – любов и мъка се преливат едно в друго, но по принцип двете чувства не си пречат, нито пък се самоизключват. Вечерта гледахме малко телевизия и видео (на оная “щайга”, която занесох у тях и на която момата, между другото много се радва – нали и тя си няма нищо, завалийката, та се допълваме и по немотия даже).

На другия ден (неделя), аз още рано сутринта отидох у Нени и свирихме до около 09:15. Той свири подчертано с голямо желание и доста добре, защото очакваше, че ще отидем да му търсим мотокросов мотор. Наистина обадихме се тук-там, но всички бяха вече продадени. Утре пак ще ходим да гледаме един, а после ще го връщам на майка му. След това пък аз ще излизам на разходка с моята дама. Тя онзи ден сутринта ходи на черква, та пак й дадох $5 да пусне в дискуса лично от мое име - за здраве и сполука. Тя за останалите работи се моли и за двама ни. Денят съвпадаше с годишнина от смъртта на майка й (4 години), та ме помоли да я закарам до мемориалния комплекс, където е заровен прахът й. Взехме по едни цветя и отидохме - постояхме малко, помълчахме притихнали пред неизвестността, която очаква и двама ни и на края се прибрахме…

Седмицата започна с обичайното си ежедневие и напрежение. Работа уж има много, но каква ще е съдбата на компанията ни още никой не знае или поне не аз. Тази вечер правих яйца по панагюрски, че Нени много ги обича, но в същото време варя и боб. Този път го накиснах от снощи, та сега по-лесно увира. Обаче като гледам огромната бака с тревога си мисля, че пак ще има да ми се разпаря гъза от въздух под налягане и ще ми се издува тумбака със скорбяла, дорде я опразня сам.

Днес пристигна и вашето писмо № 9. Много се зарадвах, освен това тонът ми се стори малко по-бодър. Аз нито за миг не съм вярвал на нелепите лъжи и инсинуации на бившата ми жена - особено по отношение на вашето семейство. Винаги съм се гордял с това, но тя звучи толкова убедително (особено като повярва сама на собствените си лъжи и измислици, за които се самонавива), та човек без да иска започва да й вярва, като й слуша глупостите. Че за кого ли не ми е говорила тя – брой нямат хората, които е одумала и оплюла и уж все тя е права като почне да изсипва нескончаемият си поток от думи. Дали приятели не са били, че за жени ли само не щеш; че за познати ли не е приказвала, за близки ли и за кой ли още не. Единственият грях е мой, че под влияние на нейните брътвежи аз рано или късно, взема че й повярвам. Тогава започвам да се самообвинявам, че не разбирам хората, че не ги оценявам достатъчно и т.н. Викам си – тя пó знае, нали все се раздава по еталон и все на чувства я избива, разума й е по-висок от моя. Но много пъти съм се убеждавал за себе си, че всичките й хули по адрес на хората около нас са били само плод на болната й фантазия. Обаче и да се опълча срещу тях не съм смеел, защото пък тогава отровните й стрели веднага са се изсипвали върху моята чутура. Колко пъти сме се карали заради Еми и Христо, колко пъти съм поемал горчивия хап – само аз си знам. Бих се чувствал неудобно, дори нелепо ако спомена повече подробности специално по този въпрос, за това умишлено не изброявам имена на засегнати – просто всички, които аз, а и вие прекрасно познаваме и за които всички ние имаме отлични впечатления. Майната му - каквото е писано, това ще стане. Моля се само за Нени, да не ми тежи поне той един ден на съвестта…

Здrасти... Неничко уж седна да ви напише някой и друг ред, но изписа само едно “Здрасти” и то с английско “r”, вместо българското “р”. Като паралел обаче за желание и стремеж към нещо ново и полезно, ще посоча много бегло като факт, колко думи и изрази вече знае моята госпожица на български – да, именно тя, която не беше и чувала дори, че такъв език изобщо съществува някъде по света. Но когато една личност е интелигентна и разумна – друго яче мисли. Тя на времето е изучавала френски език в училище - още го помни и доста добре говори; поне най-простите неща. Но мисълта ми беше за това, как един човек когато иска да научи нещо ново, да обогати знанията си и да напредне, просто го прави без дори да се замисля дали те ще му потрябват или не. Прави го осъзнато само заради факта, че ще бъде с нещо повече от онзи, който пък не си помръдва пръста от мързел и не се придвижва дори с един нищожен инч напред. Аз специално ще се спра на всички тези въпроси, но това ще стане по-нататък. Сега още ме е страх, да не би да уплашим “пилето” и то да хвръкне, веднъж кацнало на рамото ми. В тази жена има доста неща, които са наистина за почит и уважение и за които си заслужава човек да вложи отново всичко от себе си (наред с онези, които предизвикват съмненията, несигурността, страхът от нов срив и т.н.). Но хайде, нека да не бързаме с изводите и крайните мерки. За сега само едно мога със сигурност да потвърдя вече, а с това да ви успокоя като родители: този човек е много свестен и изключително порядъчен (което на моменти чак дразни; но и аз съм си вид идиот, де – вече няма съмнение в това). Колко обаче тези мои твърдения като цяло ви успокояват аз не знам, но съм длъжен да го упомена в мемоарите си, защото е факт. Пък нали момата е и зодия “Водолей” - какво повече да ви говоря за нея...

Пак препрочетох писмото ви. Вече е 23:05, но не ми се спи. Нени си легна и отдавна е заспал. Аз слушам музика и до напред си бъбрихме по телефона с госпожицата. Тя също е много самотна и явно й липсвам. Всяка вечер ходя у тях, хапваме нещо леко и си приказваме (ето например, нейните диетични храни ме отегчават; тя не може да готви и яде разни полуготови буламачи – не знам колко това е важно, но май не е и съвсем маловажно). После аз си тръгвам и направо лягам. Не ми се стои и на мене сам в тая прогнила и миризлива квартира; Методи постоянно го няма – нали все ходи при приятелката си. И той е много свестен човек, добре се разбираме с него - а пък и на чашката сме верни единомишленици (само когато имаме възможност, защото от прекомерната ни любовна активност напоследък, не можем да седнем и да се напием като хората)...

Тоя мой боб ври вече цели 4 часа, но още иска да омекне съгласно моите лични рецепти и предпочитания - ще го довирам утре май. Още доматите не съм му сложил, но пък и за никъде не бързам. Опрано ми е, изгладен съм, гащите ми са подгънати вече както трябва, обувките ми макар и стари, са лъснати така, както навремето само Стоенчо ваксаджията можеше да ги прави – “Джам прайш, аркадаш!” Изобщо животът ми е “Пей сърце – хвърчи гъз!”, както често казваше добрият мой приятел Митко Яков. Е-еех, а какво ли прави сега Бакалчето (другият Митко) на онези диви Канарски острови? Как ми се иска да го зърна от някъде, но като гледах напред на атласа къде са чак – не ще мога да стигна скоро до там... Но за сметка на това пък мислите ми са пръснати по целия тоз грешен свят и тях поне никой не може да ги спре!...

Смених си номера на писмото съгласно забележката - как е станала грешката не знам, но вие по датите ще следите по-добре; хронологията е по-точна наука от номерацията. Онзи ден подарих на Методи едно от моите две кожени якета. То ми е малко и аз не съм го носил въобще. Пазих го уж за Нени, но той не е по старите неща – на него му дай чисто нови магазински дрешки, с етикет и задължително: с фирмената емблема на някоя известна знакова марка. Аз си имам друго и с него криво-ляво изкарах зимата. Даже напоследък подносих и онова памучното яке, което ми бяхте подарили за един мой рожден ден. То ми е още от България, не помня вече и от кои години го влача даже. Госпожата великодушно ми го даде заедно с всички парцалки, които носех като идвахме насам към Австралия. Нали така ми се беше заканила - така и постъпи. Но от това хич биля не се кахъря - даже си мисля, че по-скоро аз се отървах от нея, макар че на доста хора причиних големи мъки и страдания. Те, хората ибаз ги, но ми е много тежко и мъчно за моя малък Неничко – независимо от държанието му към мене, аз го обичам болезнено...

Тази вечер пак имахме малък разговорен епизод с моето малко синче. Киселото мляко съвсем леко понамирисваше на престояло, след като от доста време вече се въргаля из хладилника. Нени баят му се мръщеше, но въпреки всичко го изяде – в края на краищата то не беше нито отровно, нито мухлясало, нито пък развалено. Аз веднага го разбрах на къде бие с тези си заядливи изказвания и не съм коментирал много-много, но усетих че това е пореден удар и доказателство за “добро възпитание” от страна на майка му. Не знам само дали леля Сабина така настройваше Йожи против баща му (чичо Тони) и неговите родители (леля Кинче и чичо Йосиф). Но както и да е – ние ще се примирим и с тези злословия...

Вече е близо 24:00 - едва сега сложих доматите на моя прословут боб, които ще врат барем още час. Абе много му разбирам на всичко, какво да направя! Не ми е лесно и на мене с това чувство за перфектност. Много се радвам, че татко е тръгнал пак по Балкана. Значи е добре и не го боли кракът вече. Как ми се иска и на мене да хвана гората, но тук е друго, не е като по нашенските баири. Има и високи планини, но те са далече - на два дни път с кола. А пък и свободно време нямам, нагласата някак си ми липсва за такива приятни изживявания. Добре че навремето сме ходили с Огнян и Бойко, та поне скъпи спомени да си имам от тези години – че умрат ли ми спомените, по-добре и мен да ме няма на белия свят...

Ето че настана вече следващия ден, превалихме нощта с други думи - нещо ми е припряно, възбудено или и аз не знам какво ми е точно, но определено не ми се ляга; а пък трябва, защото утре ще ставаме рано да гледаме тоя мотор за Нени (защото той страшно много го е “заслужил” – Боже опази!). В неделя, понеже бяхме в духа на мото кроса, с него ходихме на една специална писта, където всеки отива с мотора си и кара на воля из калта и пепелта колкото си иска. Нещо като мото-клуб - плаща се някакво членство за използване на съоръженията, но не е много. Така и у мен самият се събудиха старите моторджийски красти, които всъщност никога не са заспивали. Та покрай малкото, може и аз да намажа, че да покарам пак за малко мотоциклет. Много мислех да си купя един, но са скъпи, защото се водят като лукс и удоволствие, а не необходимост както колите. Гледам го, че Нени има голям мерак и усет към тези неща (поне за нещо да прилича на мене...). Та сега с него сме само на тази вълна – за друго нищо не се приказва. Уж свиренето ще му купи мотора - поне аз така казвам и той уж е съгласен с моето настояване, но де да го видим до кога ще си държи на думата...

От тази вечер госпожата пое уроците на Нени, защото не искала повече да й изпращам сметките, които съм плащал аз до сега. Хубаво, не възразявам - тъкмо ще имам повече възможност от време на време и аз да му купувам по нещо, а не да броя всеки долар. Защото в същото време нали гледам и аз да посъбера някоя и друга парá. Така както си нямам нищо, нали ще рече да се пообзаведа с туй-онуй. Женя и малкия имат прекрасни битови условия с абсолютно всякаква покъщнина че и в излишък, от която аз не взех и едно копче дори – излишно е да подчертавам как и с чии средства е купувано и натрупано всичко това. Няма да описвам с какво разполагам в същото време аз обаче, защото то ще се заключи единствено и само в една дума - дупката на геврека или върха на средният ми пръст; изберете сами подходящият израз! Все на подаяния не може да се разчита в тази страна - ще се наложи купуване и набавяне на много вещи, без които нормалният живот просто не е възможен. Е, нищо де – аз ще се оправя, нека да сме здрави само... Тази година издръжката е по-малка, но от догодина пак скача, съобразно с дохода ми...

А сега вече наистина си лягам, защото е 00:30. Все още не ми се спи - може би писмото ви ме развълнува и сънят ми избяга. Но ще отида да си стискам очите - белким се завърне до сутринта. Хайде, лека нощ, милички на мама:

Очите тежко се притварят и парят от горещи, бликащи сълзи,

с кръвта ми раните догарят, а я чувствам само сякаш че пълзи!

Сам на ешафода си заставам, от палача грозен да съм поразен -

с мъртвешки поглед, изгорен и смазан, но към живота устремен...

18.08.1998 – Вторник, след урока ни по музика. Въпреки че е вече 23:05, макар и късно реших да положа няколко реда в мемоарната си книга, за да опиша събитията от последните дни. Не помня от кога точно не съм писал – последно трябва да е било в някой от дните миналата седмица. Спомням си, че срядата беше почивен ден заради градския панаир. Тогава с Нени ходихме напред-назад, по мотори и тържища. Сутринта в 10:30 го оставих на майка му, както той ми беше казал. После се мотахме и с моето момé из града - така убихме остатъка от деня по възможно най-приятният и вълнуващ начин. До края на седмицата нищо особено не се случи. Аз бях доста зает на работа, но успях да свърша всичко до петък вечерта. После заедно с Марио, неговата приятелка и моята, ходихме четиримата на ресторант. Изкарахме си много весело.

На другия ден (събота), отидох у Неничко, свирихме около един час, но не бях много доволен от него. Излязохме пак да търсим мотори. Обиколихме града надлъж и нашир. Следобед отидохме да видим още един мотор, след като се препирахме и надхващахме по зададената тема през целия ден. Беше хубав, запазен и точно какъвто той искаше. Човекът обявил цена от $950, но ние го спазарихме за $700 и на края го взехме. Нени имаше негови $400 - аз дадох $150 и майка му понади още $150, та натаманихме сумата. В събота ще ми го докарат у дома, защото мотора е кросов и не е пригоден за излизане по пътищата. Спортен, “Кавасаки” и е с обем на двигателчето само 80 см³ - точно детско-юношески размер. Ще го разглобим в къщи, ще го стегнем и детенцето ще има “fun” за “добрите” си дела и “отличното” му свирене. Дадоха ни и каска-шлем - изобщо всичко е като истинско. Неничко много се радва и припиква от щастие, но не свири добре. Тази вечер дори учителката му беше недоволна, а пък аз как съм се червил пред нея – само Господ знае. Но и да се разчекна – все тая ще е...

Днес получих вашите две писма, носещи № 10. Радвам се, че поне вие сте добре (относително) и походвате тук и там, за да се видите с хора и себеподобни човеци. След някоя и друга седмица приятелката на Методи ще идва да живее при него, тук в квартирата. Та по принцип ще ставаме трима, но това съвместно съжителство ще продължи най-много до средата на Ноември, когато ни изтича 6-месечния договор. После аз сигурно ще трябва да се местя отново някъде другаде, но за това ще мисля като му дойде времето. За сега всичко остава така, както си е било. Поне квартирата ни заприлича на дом, след като тази женица я изчисти основно и я подреди с разни нейни шкафчета, картини по стените, витринки, чаши, книги и пр. А не като до сега, както мязаше на хамбар за плъхове. Ще си делим наема на три части, наред с всички други разходи (ток, телефон и т.н.), така че по този начин ще мога да спестявам малко повече от седмичния си доход.

В неделя пак ходих на битака (като че ли пъпа ми е хвърлен там) и най-после си купих телефонен секретар. Взех една чисто нова машина за $7, защото последната нямаше захранващото устройство, но пък от друга сергия намерих такова за $1 и тази вечер се занимавах с инсталирането на устройството. Работи много добре и нищо му няма. В магазина такива неща струват по $40-$50, а на мене изобщо не ми се даваха толкова пари на тоя етап. От някаква гаражна разпродажба пък в събота си купих един кожен мях за вино (или други напитки). Оригинален, испански или италиански и е много фасонлия - за 50 цента го взех, искаха цял долар, но аз нали си падам по пазарлъците, та го купих по-евтино. Госпожицата се е смаяла с мене! А и нали всичко поправям и от всичко разбирам, та все трупам “червени точки” пред нея... Обаче нещо не ми се пише повече и ще си лягам, че утре пак съм на нивата без воловете и ще трябва сам да опъвам хомота...

20.08.1998 - Тази вечер съм си в къщи; въртя се из дома по стаите като див звяр в клетка. Много неща бях намислил да правя – уж щях да пера, да готвя и т.н. Но от всичкото ми остана само това дето вечерях набързо, приготвих едно кьопоолу с майонеза + добрите ми чувства и настроения. Е, добри настроения е малко пресилено да се каже, защото аз чувствам мъката и тъгата дори и когато се намирам в най-щастливите си мигове. Явно тези отрицателни емоции ще си ги нося до гроб. Като се прибрах от работа, рекох да си отпусна нервите с малко хубава музика и с някоя чаша вино. Добре ама тези македонски песни ме докараха до сълзи и до още повече вино. Сега е почти 22:00 - чакам момата да ми се обади, да си кажем “Лека нощ” и ще си лягам с разбълбукана глава...

Тези дни съм много зает на работа, но се справям отлично. От цялата компания сега аз комай съм най-натоварен, защото всички поръчки минават през мене. Изготвям им чертежите и ги пращаме на клиентите.

Слушам музика по радиото, наливам се с евтиното вино и не знам дали да съм щастлив или не. Това е най-лошото състояние, в което може да изпадне един човек, когато е самотен и съзнава, че въпреки всички обстоятелства все пак той е нещастен. Просто си знае, че друго няма и приема предизвикателствата на съдбата такива, каквито са. Но когато чувства и емоции се смесят – тогава само му се реве, без да знае на кое да се радва повече и за кое да страда по-напред. Трудно ще се освободя от тези си натрапчиви мисли и негативни настроения, но правя всичко възможно за това – ето, наливам си поредния стакан например...

Снощи се обаждах на леля Цонка, да ги видя какво правят и да й предам поздравите ви от последното писмо. Тя също ви е писала няколко реда и е изпратила писмото си тези дни - дано да го получите.

Пекох люти чушки напред, за да ги мариновам в едно бурканче с оцет, захар и олио (слагам също чесън и магданоз). Не знам колко люти бяха обаче, защото дори не се и разкихах, докато ги пърлих на котлона. Гледам все по нещо да приготвя, да направя – поне това, което мога и за което не се изискват толкова съвършени домакински умения и много акъл (че де акъл у мене, бре? – някой вижда ли такова нещо, защото аз май вече не; ебаси мамата - изпращях напълно)...

Много са променливи и противоречиви моите настроения напоследък - не че не ми вървят нещата с госпожицата: напротив - тя е толкова свестен човек, та чак ме е страх от толкова много хубавини, събрани на едно място. Тя не пие и не пуши въобще – дори и вино не опитва. Е, сръбва си по една чашка с вечерята и то само когато сме на ресторант. Иначе в къщи не докосва алкохол, но не в това ми е на мене тревогата. Тя има много дълбоки, чисти и сериозни чувства към моята скромна особа, а и аз самият изпитвам подобни усещания към нея. Но стресът от всичко, през което съм минал в годините на първото ми съжителство с жена ме прави прекалено предпазлив, на моменти много подозрителен и резервиран към жената и действията й, въпреки че давам от себе си абсолютно всичко необходимо, което се полага за такива случаи. В същото време не ми се иска да я загубя, защото едва ли Господ ще ме срещне с по-подходящ човек от нея. Домакиня, чиста, любвеобвилна и обичлива, високо морална и със забележителни човешки и чисто женски качества. Това разбира се съвсем не е всичко, което ми се иска да напиша за нея. Но като че ли аз повечето не вярвам на самия себе си, отколкото на тази прекрасна жена. Приемам, че това е нормално състояние за всеки изпаднал в моето положение несретник и се опитвам всячески да се освободя от миналото си и от веригите, с които бях окован толкова дълго време. Е, разбира се тя ми гласи вероятно някакви други, но това си е в реда на нещата. Свободата е относително понятие и е измислена може би от непокорните, че да имат за какво да се борят. Но оковите, когато са сложени по един човешки начин – приятно ти е даже да си ги носиш на врата (въпреки, че в края на краищата те пак си остават нищо повече от едни окови и тежат по своему - да ме прощавате за проклятието)...

За какво да ви пиша още? -и аз не знам вече. Като че ли се поизчерпах откъм информация, а пък се и уморих емоционално някак си. Това е временно състояние и аз знам, че ще го преодолея, но на вас пак (и за кой ли път...) се падна участта да преживявате всичкото това заедно с мене. Паралелно с приятните изживявания имам и едни усещания на страх – за бъдещето си, за съдбата ми въобще. Няколко пъти тук си позволявам да загатвам, че в приятелката ми има известни черти, навици и привички, с които аз не съм особено щастлив; има и други, които направо ме дразнят. Сега аз ги пренебрегвам, затварям си очите и не им обръщам внимание в името на добрите ни отношения, но дали това ще бъде вечно? Все пак, нали хората казват: “Една работа дорде не се обърка съвсем, няма изгледи да се оправи”. Поради тази причина аз също съм оставил всичко в ръцете на Господа наш и дори нещо лошо да ми се случи – изобщо няма да му се сърдя; сигурно именно това съм си заслужил да получа. Разбира се, за такива неща не може и не бива да се мисли, защото няма почва и основание за тях. Аз просто гледам на нещата все откъм черната им страна (ако искате да знаете, и това от татко съм го научил и колкото да съм му се сърдил тогава, едва сега разбирам, че е бил ужасно прав!)...

В събота цял ден ще се човъркаме с моторетката на Неничко. Поне тези занимания ще ми дадат някаква частична наслада и временно удоволствие. Аз толкова дълго време мечтах да имам един мотор в Австралия, че да си го стегна – просто да се занимавам с нещо. А то все пари и настроение не оставаха за тези мои мераци и блянове. Сега ще видя как Нени ще потръгне в тая насока, въпреки че аз не очаквам някакви кой знае какви “големи работи”. На него му дай да кара и да се самонавива, но сами по себе си занимания в името на техниката и да си чеше крастата с нещо подобно – хич го няма по тези предмети. Ще видим какво ще излезе и от това начинание.

Ох, много работи се гласих да пиша тази вечер, но като че ли всичко ми се изпари от мозъка - отдавам го единствено на червеното вино, а не че съм затъпял чак до такава степен. Весели неща от мене не могат да се очакват от тук нататък (или поне аз така си мисля за сега). Тъжните – е, те пък не са чак толкова тъжни и необикновени. Просто това са “нещата от живота” и не заслужават такова голямо внимание, пък били те и само някакви си по-тъмни краски към останалата мрачна сивота...

21.08.1998 - Вече сме в пощата с Нени. След обяд ще ни докарат мотора, че напред ходихме да купуваме двутактово моторно масло да сме готови за зареждане. Кило бензин струва 60 цента, докато кило масло е $6! Изпращам на татко по случай тукашния празник, една отварачка за бирени шишета. Не знаех какво да взема, та грабнах първото, което ми попадна пред очите. Довечера ще ходим сигурно на ресторант с госпожицата; Нени е на тенис. За утре нямам планове - тези дни вали дъжд. Ще продължа да пиша другата седмица.

Бях доста зает тези дни на работа. А сега почнах и да бързам, защото малкото нервничи вече покрай мене и взе да ме припира. То пак ми се изсра на суратя тази сутрин, та трябваше да поемам по-издълбоко въздуха си за преглъщането на поредната горчивина. Този път ми се насълзиха и очите даже, но какво да направя - нищо не мога да променя. Сигурно ще се откаже вече и от свиренето. Изобщо - пълен провал и тотална загуба на всичко. Усещам, че май нямам и нужните сили, за да започна всичко отново - липсват много неща, но и за връщане назад не може да се помисли дори. Толкова много съм огорчен, объркан и се намирам в такава безпътица, че и на Господа от небето му е трудно понякога да ме насочва и ръководи кога какво точно да правя. Дано с времето нещата да се улегнат и уталожат. Нали уж то лекувало...

Целувам ви и ви прегръщам много, мили мои майко и татко: ваш Ангелчо…

П. С. В подкрепа на всичко казано до тук и написано собственоръчно от мене, не мога да подмина и следващата “творба” на госпожата, която само засилва чувствата и усещанията ми към самата нея. Да въставам и да се боря за правдата – не, много е късно вече; да се противопоставям и да давам обяснения – това пък ми е под достойнството. Ето защо философски и хладнокръвно приемам всичко като някаква даденост в следствие на определена закономерност – ебаси колко са поучителни само тези нейни словоизлияния! Четейки ги и препрочитайки, аз всеки път откривам по още една черта (крива) в иначе хрисимият си характер...

Ангеле,

$50 са за мотора – капарото, което си дал;

$50 са за бензина, които си изхарчил по търсене на мотора;

$10 са тези, които си дал на Нени в събота (22 Август). Тези пари са твои и ние нямаме нужда от тях. От тук нататък Нени ще има свои пари всяка събота, с които ще си плаща тениса и каквото яде – чипс, хамбургер... Ти няма да му купуваш нищо. Стигат ни $50, които даваш на седмица като издръжка. Ако тези $50 нарушават финансовото ти състояние, можеш да спреш да ги плащаш. И без това те са плюнка в сравнение с нуждите, които има сина ти. Престани да го тормозиш на тема бележки за по $10, та дори и $5. Нени ще продължава да свири и ако воденето му на урок ти нарушава графика или финансовото състояние, аз ще го водя на уроци. Всички въпроси (включително и за пари), ще ги решаваш чрез Нени. Ако си спомняш, аз те помолих да не го поставяш между нас. Ти каза: “НЕ! За мен само той съществува!” Така да е. Мен няма да ме търсиш по какъвто и да е повод. Ако решиш да спреш “издръжката” или да спреш да го водиш на уроци, кажи на него.

По въпроса за мотора – не се притеснявай. Няма с нищо нуждите на сина ти да нарушат твоите. Аз ще платя (както плащам за всичко) за всички допълнителни неща. Колкото по-малко се месиш в живота ми и на Нени, толкова по-щастливи сме. Иначе (ако действително само той съществува за теб на този свят) разстройваш сина си с дребните си номера. И знай, че това няма да продължава дълго. Нямам търпението както първия път, да ти понасям изненадите. Мисля, че всичко ти е ясно. Спри да му купуваш каквото и да е и да го тормозиш с бележки. Какво обявяваш пред Агенцията - парите, които харчиш за сина си? Нямаш ли срам?

Още нещо по въпроса за мотора. Аз ще платя всички пари за допълнителните неща, но ти ще го водиш да ги купувате. Това не беше моя идея, аз не я поддържам Нени на 12 години да кара мотор. Нито пък разбирам нещо от мотори. Това е мъжка работа и се надявам ти да го разбереш. Твоето притеснение са парите – защо не застанеш един път като мъж, а все правиш номера? Не се притеснявай, че ще го водиш и ще харчиш бензин - ние намерихме решение на въпроса. Правим ти живота лесен, а?

Тези пари ги дължиш на Нени. Той настоя да ти ги дам, за да ни оставиш на мира. Знай, че ако продължиш дори и с най-малък опит, ще те съдя. И повече нищо няма да ме спре. Дори и това да е тормоз за Нени, след като дебелоочието ти стигна до там. Как не те е срам? С коя чиста съвест ще ги харчиш по любовницата си? Ще ти кажа и мнението на сина ти: “Господ ще ви съди и двамата! Той, че му се свидят пари за мен - теб, че все още му обръщаш внимание. Забрави го мамо. Пет пари не давам какво прави той. Не ме интересува, но искам да спре да те тормози и ти да му обръщаш внимание!”

Отваряш му очите, така както майка ти отвори твоите. Но теб това вече едва ли те интересува. Опомни се, заприличал си на животно. Нищо човешко не е останало в теб. Ако не за нещо друго, поне за сина си помисли. Нищо не постигаш, само огромното разочарование на сина си. Никога няма да го имаш, дори и целта ти да е да ме умориш. И ако обичаш, кажи на любовницата си да престане да се обажда в къщи и да ми затваря телефона под носа. Бъдете по-разумни! Вече те предупредих за последствията!

Надявам се, че сега най-после ще спреш да ни тормозиш. Най-вече Нени с бележки от по $5 и $10. Уроците ги поемам аз, както и всичко останало. Бъди малко разумен и постави обичта към собствения си син над омразата си към мен. Направи го за него. Нали той е единственото живо същество, което имаш на този свят – твои думи.

П. С. Не ме принуждавай да ти пиша защото не искам. Не ме предизвиквай, не усложнявай моя и твоя живот, ако поне малко си разумен. Аз, както знаеш поемам и уроците на Нени. Женя

Да, всичко е казано – зловещо, заклеймяващо, свирепо; на кое отгоре? Стана ми забавен все пак пасажа за “любовницата” – така и не знам за коя персона става дума, но в едно мога да се закълна, че това в никой случай не е госпожицата. За чий чеп ще се обажда на Женя? И как, след като самият аз не знам домашният й телефонен номер? Това е дъното на низостта - болен мозък. Не, не търся ни оправдание, нито пък някаква скромна утеха; само се моля това да е верния път към върха на успеха...