15.02.1996
- Ето че най-сетне очакваните от вас неща се получиха. Вчера ходих до
пощата и взех четирите ни албума със снимките. Всичко беше в абсолютна
изрядност и отличен вид. Понеже много бързах да прибера Женя от работа, а
после да я заведа и на вечерния й курс, този път не съм имал никакво
време да разглеждам снимките и да се човъркам из спомените си.
Благодарим ви от все сърце за този жест, който сте ни направили. Като се
прибрах в къщи, в кутията пък ни чакаше вашето писмо № 136, писано след
ходенето на майка в София и след срещата й с Албена. Така разбираме, че
№ 135 е изпратено по тях, но ние утре вечер и без друго ще им ходим на
гости, за да си вземем подаръците от вас – очаква ни богата информация и
поредица от щастливи вечери, докато асимилираме всичко това. Довечера
пък ще идва един клиент за колата и няма да можем да излезем, защото ще
го чакаме.
Толкова
много се радвам (и ви завиждам благородно) на динамичният, изпълнен с
емоции, много ходене и срещи с хора живот! Светът е малък за вас и аз го
виждам отеснял за вашата мащабна кампания! А това е много хубаво,
защото ви поддържа постоянно в някаква “бойна” готовност, а не само да
дремете на топло до печката и да чакате да стане нещо по-различно. Аз
пак ще прочета писмото, че то съдържаше доста информация, а и като
вземем това от Албена, ще имам повече материал за коментар и дискусии.
Но непременно бъдете всички живи, здрави и живейте точно така, както до
сега! Решихме да ви се обадим по телефона едва след нашата среща с
Албена и Васил. Моля се само вече да сте получили колета ни, защото
доста време мина откакто сме го изпратили – на гръб да го беше носил
някой, пак до сега трябваше да е пристигнал...
Вече
е обед. Изведнъж застудя времето тук. Даже почнах да си обличам потник,
спим завити, дори Женя нощем затваря прозореца (само когато не я
виждам, защото аз иначе не й разрешавам). През деня е разкошно -
25°C-26°C, но нощите настава голям студ - 17°C. Е, разбира се на нас
само така ни се струва - нали до онзи ден беше 37°C и сега изведнъж
температурата скочи с 20 градуса надолу. Комарите недни и мръсни,
изчезнаха за миг, защото им е студено. Настъпва истинският РАЙ, който ще
продължи до към Ноември-Декември, когато пак настава зной и пек. Но
живее се и така, като това никак не е неприятно. Лошото наистина го
оставихме назад в Аделаида, с огромните си разлики в дневни/нощни
температури, както между лятото и зимата. В момента (снощи нарочно
гледах прогнозата на времето, за там специално) през деня е 32°C, а
нощем пада до 13°C-14°C. Тези големи температурни скокове са доста
неприятни и човек не знае какво да си облече: например сутрин, когато
времето е спокойно за балтон и доновки, следобеда можеш да увриш по
потник и по къси гащи само. Но това е нормалната природа на Австралия,
като нашия слънчев щат Куинсланд е щатът с най-постоянното време, без
такива огромни топлинни разлики. При нас лятото си е като лято, докато
зимата прилича на малко по-хладно лято. Много рядко става за дълги
панталони – все по шорти бичим навсякъде. Неничко даже стои гол и в
къщи, но аз понеже одъртявам, та си мятам и по една камизолка отгоре на
гърба, да ме пази от простуда...
От
писмото ви разбирам, че вие сте прекарали традиционните за всяка зима
настинки, грипове и кашлици. Дано вече да ви е минало, но се пазете да
не премине в по-лошо. Пролетта вече е на път към Европа, но все пак ще
имате още някой и друг по-хладен ден, докато пристигне и се установи при
вас.
За
сега проекта ми върви много добре и съм доста преди сроковете да са
изтекли за отделните технически етапи. Това е на работа – там просто
нищо друго няма, освен работа и само работа. Е, има и една девойчица в
счетоводството, но мене все ме е срам да я заприказвам. Пък и като съм
такъв един, трайно и безкрайно “щастливо” оженен, та не си струва да
хабя на вятъра речника с английските си лафове. После тя е под опеката
на разни други измушлеци и мераклии с повече семеен стаж, така че за
мене остава единствената утеха, когато я мерна по коридора с крайчеца на
голямото си биволско око; при това само когато ходи да пикае и аз уж
случайно се улуча да съм в същата посока – но и това е голяма рядкост,
един или два пъти в седмицата най-много. Така че новини от тук и откъм
точно тази гледна точка въобще не се очакват.
Женя
си кара стажа много успешно, в същото време постоянно действа да
започне работа, както и за един двегодишен задочен курс в Университета -
пак по нейната специалност. Това ще й даде истинска австралийска
диплома за “мениджмънт” (не знам с коя българска дума да заменя
английската, но тя е популярна вече и в България, така че надявам се да
става ясно за какво иде реч). Това е нещо като школа за управленчески
кадри – началници на отдели и заместник-директори; с други думи
създаване на синекурци и номенклатурчици. Курсът е и много скъп – $5000,
та сега действаме от Бюрото по труда да й го платят, но не знам дали ще
успеем да ги преборим.
Искрено
ще се зарадвам, ако успея да продам колата - не че тя е лоша, напротив.
Но вече й вдигнахме мерника и взехме да се навиваме за другата. Човек
трябва от време на време да прави някакви промени в живота си – иначе
омръзва и става много еднообразен. Хората си сменят жените – аз ако
колата поне мога да сменя, пак и на това ще съм доволен; иначе жената си
ми е добра (като не й обръщам внимание на кусурите). Караванът дори и
да си остане в наше владение няма да е голяма беда, той си е много хубав
– независимо че е голям. Определено обаче ни трябва по-голяма и мощна
кола, за да го влачим с нея…
16.02.1996
- Тоя немокаянин не дойде снощи за колата, нито пък се обади по
телефона, че няма да идва, отказал се е или нещо подобно. Ето ви отново
един ярък и нагледен пример за типичната австралийска коректност – абе
тези и за сапун не стават, ебаси народа са! Ние почакахме известно време
и на края излязохме да си вършим работата. Първо ходихме да си вземем
видеокасети от библиотеката с талончетата, които спечелихме онзи ден.
После щяхме да ядем пици, но се отказахме и добре че стана така, защото
тъкмо на кьошето за към дома ме спря Полицията и ме глоби $40 (глоби от
порядъка на $2, $5 или $10 тук не са познати). И за какво мислите: за
нарушена видимост през задното и моето странично стъкло. Аз точно там
бях сложил едни огромни табели “FOR SALE” и така пътувах с тях като
подвижна реклама или обява – с надеждите уж някой да ме забележи и да се
обади. Но полицая каза, че не съм виждал добре пътя, след като табелите
ми закриват полезрението (което пък си е и така, но от къде на къде той
ще ми казва на мене, аз колко и дали добре виждам?! – кретен!). Тук не
минават никакви уговорки от рода на: “Ама аз не знаех, че не може”,
“Сега ме пуснете, пък аз ще знам за другия път”, “Да дам една петолевка и
да се оправим – на става ли така бе, другарю старшина?”, “Как ще ми
вземеш $40 ве, идиот? – аз тези деца с какво ще ги храня у нас?”, “Кой
си ти да ме глобяваш ве, знаеш ли като се обадя на един номер…”, “Абе ти
мене познаваш ли ме? Знаеш ли ме ти кой съм аз, а?” и други подобни.
Глобяват те на мига, хладнокръвно и толкоз – без церемонии и излишни
емоции. Та, “пиците”, които ние щяхме да изядем доволно и щастливо, сега
в 28-дневен срок ще отидат за подпомагане строителството на пътища в
Австралия, поливане на градинките с чешмяна вода и “безплатната” им
медицинска помощ. Ама горд съм поне и доволен, че барем париците ми няма
да отидат за мраморни плочки пред някой партиен дом, но ефекта от
изнизването им през продънения джоб на гащите ми си остава почти еднакво
тъжен и болезнен...
Снощи
пак четох писмото ви – някакви луканки ли сте ни изпратили, че не можах
добре да разбера? Майчице – ужас! Вие сте направо луди! Но за това ще
разберем чак утре, защото следобеда (привечер) ще отидем до Василови да
си вземем нещата. За сега ще се въздържа от коментари по случая…
Кандидатствали
сме за членове на един туристически караван клуб. Хората са ни
изпратили разни техни брошури - те всеки месец организират помежду си
излети за по два дни из околностите, нещо като походи; вечерите си
правят огньове, организират си моабети, разказват се вицове, песни се
пеят и т.н. Чакаме да видим до къде ще докараме нещата с нашите продажби
и вероятно ще започнем да ходим с тях. Тъкмо езика ще си ошлайфаме,
нови приятели и то австралийци можем да намерим по тези мероприятия и
най-главното е, че няма да си стоим като пуяци в къщи. Не знам дали си
спомняте, дето ви писах за един мърморко от Аделаида - че небето му било
ниско в Австралия и имал чувството, че го затиска отгоре, но мене
определено ме “натиска тавана” у дома и постоянно искам да сме някъде
навън. Тихата домашна среда и семейния уют ме смазват. Неничко също се
очертава да стане хаймана като мене – постоянно пита къде ще ходим и
“имаме ли програма?” Но пък в същото време му замръзва усмивката като го
попитам нещо за училище – домашни, допълнителна работа, писане на писма
и т.н. Приплаква му се чак като чуе нещо подобно - добре поне че не учи
чужди езици и не свири на акордеон като мене. Да е умрял до сега. Какво
ще го правим такъв хайлазин и аз не знам. Не е никак глупав, но голямо
ръчкане трябва. Иначе се справя с домакинството, когато трябва да яде
след като се прибере от училище. Топли си сам супа, може да си изпържи
яйца или нещо друго да си приготви. Онзи ден вика: “Олеле, тате -
загубен съм утре!” Защо бе, питам го. “Ами, хладилника ни е празен пак!”
Та по този повод имахме отделни разговори и по икономическите въпроси в
семейството - уж всичко разбира, но иска да му е пълен хладилника
човека и това си е. За него още парите идват от машината – като нямаме,
вика, ще отидем да натискаме копчетата и машинката ще ни пусне. Тя пуска
горката, но някой трябва преди това да е пуснал в нея. А още по-преди
това пък, някой трябва да е станал сабале в 06:00, да е изкарал близо 12
часа в завода, да си дойде в 17:30 и отново да започне – готвене,
чистене, подреждане на разхвърляни и неприбрани неща и т.н. И чак след
седмия ден добрата фея от счетоводството (вече ви разказах за нея) пуска
на всички татковци в сметката, кой колкото си е заработил. Но това са
малко тъжни мои размишления, може би защото отвън е мрачно и вали дъжд -
да не ви занимавам повече с тези неща, които вие и без друго до болка
познавате и отлично разбирате...
Дано
да сте били вече напълно здрави за Зарезанските празници, че както чета
от редовете на писмото - изкарали сте лоши настинки и двамата с татко.
Снощи питахме Ива и Румен за техните кумове, които са приятели и на
Митко Пенджерков. Всъщност тяхната кума (кръстницата) е живяла на ул.
“Антим I” в София и от там се знаят с нашия Митко, а иначе била женена
за грък и сега си живеят в Гърция. Всъщност половината от времето
прекарват и в България, така че е напълно възможно по това време те да
са си идвали (баш по Коледа), да са се събрали на моабет и заедно да са
гледали касетката, на която Митко ме е разпознал. Аз се надявам, че по
този въпрос ще дойде и допълнителна информация от България и едва тогава
ще разберем “кой кум, кой сват и кой на булката брат”. Но Ива и Румен
не познават Митко - може да са се виждали някъде бегло, но не се знаят
като приятели. Даже не му знаят и името. Както и да е – това беше малко
уточняване на подробностите, с което затварям скобата.
Очертава
се тази неделя вечерта по българското време, да ви се обадим по
телефона. Аз пак ще стана рано в понеделник сутринта (за нас) и ще ви се
обадя, докато в България все още предния ден ще бъде вече към края си.
Надявам се, че до тогава ще сте ни получили колета – дано надеждите не
ме излъжат...
18.02.1996
- Неделя следобед - всеки от нас е зает със собствените си дейности,
като удоволствие от това което върши изпитвам единствено и само аз. Женя
пише разни писма и резюмета на компютъра, разпечатва листи, поправя
грешки, чете на глас и т.н.; все мероприятия, тясно свързани с
кандидатстването й за някаква работа и аз лично не виждам да е особено
щастлива от това което прави. Нени за домашно има да напише едно
съчинение, но много по-разширено от един обикновен преразказ по картинка
(проект му казват тук). Темата му е за тигрите и то определено за
някакви изчезващи видове. За целта първо трябва да се прочетат много
книги и статии, от тях да се извади есенцията по зададените им точки от
предварителен план. После всичко научено и запомнено ще се преразкаже
със свои думи (без да се преписват пасажи от текста), като по листите
трябва да се нарисуват и някои картинки. Гледам го сега, че чете от
енциклопедията, рови се и из разни други книжки, които е взел от
училищната библиотека, пише и драска нещо по листите, но със сигурност
мога да твърдя, че и той не е особено щастлив с всичко което върши. Само
аз съм си седнал уединено, разговарям си насаме с всички вас и мислено
съм и на “Баждар”, и на “Баба Зара”, и на Тодоровци, и-и-и-и - всъщност
навред, където имам спомени и където съм оставил поне една частичка от
себе си; а пък като се замисля: аз къде ли нямам спомени и къде ли не
съм оставял, къде повече къде по-малко и нещо от същността си...
Макар
и всичко това да прозвуча малко в минорните гами, с известна доза
меланхоличност, място за униние изобщо няма и аз пак ще започна
описанието на почивните ни дни още от петъка, когато свърших работа и
щастлив си тръгнах от това прокажено място (е, добре де – как да го
нарека по-иначе; не познавам нормален човек, който да си обожава
работното място – аз поне не, за другите не знам). Прибрах се нормално в
15:30. Ядохме с Неничко по една бърза чорба в движение и той замина с
приятелите си да спят в къщата на техен съученик. Ние пък с госпожата
ходихме на пазар, а после си направихме малка гала-вечеря (нали бяхме и
сами на всичкото отгоре; аз, не знам защо, но не се усещах като
младоженец...). Купихме си пържоли - този път взехме от скъпите, дето са
по $7 килото, но на мене пак не ми харесаха. Вкусът им е особен, стоят
тричави и ми миришат на нещо. Другия път, ако и тези които ги продават
по $14 килото не струват, ще се откажа напълно от месото и ще стана
вегетарианец. Та, хапнахме, сръбнахме; после мълчаливо побляхме пред
телевизора и “тържеството” ни завърши - вяло, сухо, безапелационно...
На
другата сутрин (вчера, събота) Нени се прибра и с него започнахме да се
обаждаме по телефоните, за да му търсим колело. Избрахме няколко модела
от вестника с обявите, но повечето от хубавите вече се бяха продали.
Ние все пак успяхме да видим 2-3 велосипеда, но за сега не сме се спрели
на нищо. Единодушно решихме да изчакаме следващия брой на вестника и
тогава пак да изберем нещо подходящо – надяваме се, че ще имаме повече
избор. По този начин премина цялата сутрин и стана пладне. Следобеда пак
трябваше да разгледаме едно колело, близо до мястото където живеят
Албена и Васил, но и на 40 км от дома. След като и него не харесахме,
вече отидохме у тях. Поприказвахме си за България, за родители, близки,
приятели и т.н. Не сме се задържали прекомерно много - взехме си
пакетчето и в 18:30 си тръгнахме.
В
къщи аз с радост установих, че вместо гоблени сте ни изпратили луканки.
Решението ви е в пъти по-добро, а пък гоблените ще ни ги донесете лично
вие като затръгвате насам. Естествено луканките ги опитахме веднага –
обаче аз продължавам да си мисля, че това е едно истинско безумие и
лудост! Добре че Василови не са знаели какво има в пакета, че щяха да му
треперят по целия път между България и Австралия. Внасянето на месни
продукти не е само забранено – това е абсурдно и дори подсъдимо, особено
пък на разни такива домашно приготвени специалитети със съмнителен
произход. Всички сме извадили голям късмет – казвам ви го направо.
Специално на Ямболския вариант аз добре познавам вкуса, но Габровската
луканка ми се стори леко странна - повечето в “полско” изпълнение,
отколкото балканджийско. Бързам също да кажа, че на суджуците им нямаше
абсолютно нищо развалено, за да не си помислите, че сме се изтровили.
Вашата луканка по моему е с праз лук, което никак не е лошо – вероятно
от него идва и малко по-особеният й вкус, но определено не е неприятен;
просто в първия момент ми направи впечатление, че не правена по
традиционната рецепта и в нея има внесен нов елемент. Имам и чувството,
че е от цяло кълцано месо, а не от смляно (което пък ме принуди да дъвча
повече...). Безспорно е много хубава, но не бих се засилил да си правя.
Аз по-консервативно съм привърженик на класическите варианти и рецепти с
типичен български вкус – кимион, чер пипер, чубрица. Освен това повече
обичам сурова наденица печена на жар, а не суха луканка или суджук.
Независимо от всичко искам да ми изпратите и тази рецепта, за да си я
имаме като асортимент - може пък да пробваме и да я направим някой път.
Ами нямаше ли и овчо месо вътре? Га’ че ли не беше само от свинско, а?
Но може и само така да ми се е сторило. Като генерално обобщение и в
заключение на съчинението за луканките пиша, че те са много хубави,
безкрайно много ни харесаха и за по $5 килото можем да поемем до четвърт
тон. Пратете контейнер, но го надпишете “пуловери” или “чорапогащи”,
защото ако от митниците ни уловят, по телеграфните стълбове ще ни бесят с
канапите от самите наденици. Пак се чудя на Албена и Васил, като как
аджеба са ги пренесли през границата, защото сега се сещам и отново
потвърждавам, че да се внесе каквато и да е било храна в Австралия е
един изключително забранен акт - особено пък в този си “полуразложен вид
на почти сурово месо, натъпкано с взлом в животински черва” (така биха
си помислили онези тъпанари от граничната карантинна инспекция; точно
това щяха да напишат в протокола за насилственото им изземане чрез
принудителна конфискация). За пореден път подчертавам, че са извадили
голям късмет; щеше да стане голям панаир на летището с тези прословути
суджуци. При цялото си уважение към въпросните кулинарни произведения и
дълбоката почит, която храня към вас самите, аз горещо ви моля от сега
нататък да не изпращате такива артикули, че някой здравата ще си изпати и
ще загази заради 2-3 петалца на мимолетна радост...
След
всичко това, Нени си сглоби играчката от Божи, изяде наведнъж шоколада
на баба си Тека и се опъна хоризонтално в кревата. Погледал е много
малко телевизия и тутакси е заспал. Ние изслушахме касетката на татко -
всъщност ние още преди я чухме, докато и Нени беше буден. Аз за тези
неща от списъка ще проверя специално в нарочни за целта магазини.
Предполагам че цените са дадени в американски долари. Представа нямам
колко струват тук, но първата ми информация ще бъде за цените им на
дребно в Австралия, а по-нататък ще се добера и до производителите или
дистрибуторите. Време особено за тази дейност аз нямам в излишък -
единствено в почивните си дни, когато ползвам компенсационни дни
(обикновено понеделници, по един всеки месец). Тогава ще е единствената
ми възможност да се занимая с този въпрос. Сега в края на Февруари ще
имам такъв ден - ще отида в специализирания магазин, ще поискам да
разгледам всеки един от моделите и евентуално от надписите по кутийките
им ще разбера кой ги произвежда. Тогава ще съчиня нарочно писмо и
подобно на запитването за змийската отрова, ще го разпратя по отделните
производители. Ще чакаме резултатите, но от сега се опасявам, че няма да
стане много бързо. Ако само с това се занимавам – да. Тогава още утре
ще имаме нужната информация. Но така както съм на работа по цял ден,
това ми е напълно невъзможно. Независимо от трудностите обаче, аз като
поема една задача я изчерпвам до край и на 100% - дайте ми малко време и
в най-къс срок ще имаме решение на въпроса.
Радваме
се като слушаме и четем, че въпреки трудностите и несгодите на живота в
България, вие все пак успявате да разнообразите сивото си ежедневие с
походване тук-там, някоя малка сбирка с приятели или тържествено
събрание. Майка от комитетска дейност няма време за писма, забелязвам.
Откакто СДС-то се активизира и пощата й разредя. Шегувам се разбира се -
нека да ходи и да има с какво да си попълва дните. Обаче като дойде
тук, от къде ще й търся комитети и обществена дейност? Освен да тръгне
да събира подписи в подкрепа на Кралицата и против това, Австралия да
става република…
Неничко
тъкмо привърши с тягостната си работа, която се състоеше в това да
напише няколко изречения и да избере кои рисунки от книгите, които уж
прочете да си прекопира на официалните листи. Тъкмо излязоха с Родни да
играят тенис. Женя обаче продължава да си пише нейните неща (Нени изобщо
не прилича на нея, поне по прилежност; иначе за много други неща –
да... особено в проклетията й я е надминал даже).
Времето
днес е хубаво и слънчево - 27°C. Даже напред се къпахме в басейна,
което отдавна не бяхме правили, аз специално. Сега ще понапиша някой ред
по самото писмо № 135 (изпратено по Албена) и ще се спра на по-важните
му моменти. Паралелно чета от писмото и пиша на листа.
Искрено
се радвам за успехите на Емануил - сина на леля Пенка. Той наистина е
много свястно момче и само с много голям труд е постигнал всичко. Нека
майка при случай като го види или чрез леля Пенка да му предаде моите
поздрави. Надявам се, че ще се сети за мене – нали на времето дрънкахме
китарите заедно. Само че той свиреше на класическа китара и то много
добре, докато аз наистина само дрънках струните.
Кога
ще са президентските избори в България? А - като споменах за
политическите личности, та се сетих за най-новото събитие в нашия щат.
Сега на 02 Март ще има федерални избори (за цялата държава) и може би
закостенялата от години власт на корумпираната Работническа партия,
най-после ще отстъпи пред по-прогресивните демократични и други
независими партии (познахте ли вече за кого ще гласуваме ние?). Това е
на държавно ниво. Докато в същото време тук, на по-ниско щатско ниво
вече стана голямото обръщане на палачинката (всеки щат си има отделен
парламент, министерства и свои главатари). Онзи ден
Министър-председателя на Queensland официално подаде оставка, а заедно с
това и целия му Кабинет. Само в един от избирателните райони той не
беше предпочетен пред опонента на опозицията, усети че му се клатят
краката и дните му са преброени и слезе от политическата сцена – с чест,
с доблест и отговорност, независимо че е “работник” (от пропадналата
червена партия имам предвид). Сега демократите автоматично поемат
кормилото на властта и скоро ще видим какво пък те самите ще измъдрят.
Тази партия е на власт в продължение на 13 години, което всички тук
намират за напълно достатъчно. Защо ви давам този пример – в истинската
демократична система, лидерът сам слиза от политическия небосклон, щом
като веднъж вече усети “вятърът на промяната”. Няма нужда от стачки на
студенти, които излишно да губят от занятията си; няма нужда да го
замерят с яйца по митингите, нито пък да се срещат с този или онзи по
“зелените морави”. Чисто и просто казва “Сбогом” на политиката и
пожелава успех на следващите след него - с кисела гримаса на лицето си
разбира се, но не стои като магаре на мост, та ни напред върви, нито
назад мърда. Само едно от обещанията в политическите платформи да не се
изпълни и избирателят го зачерква като отиде в тъмната стаичка. Аз сега
не знам какво е все още положението в България и кой стои начело като
Министър-председател и Кабинет от министри, но веднъж потънали в лайна
до носовете, те просто нямат шанс да продължат по-нататък. Те се
превръщат в политически трупове – процесът е невъзвръщаем, необратим.
Така е в демократичния свят. А Жельо Желев нека пак да си се кандидатира
за президент, явно хареса му тая служба - но в крайна сметка само от
народа зависи кой и как да го управлява. Това беше една моя политическа
бележка, без някаква особена стойност - приемете я просто като
допълнителна информация за света, в който живеем...
Сега
продължавам по същество. Ние не сме получавали от Деси и Минко картичка
за Нова Година. Да не би да са я изпратили на стария ни адрес? А може и
да е закъсняла някъде по Коледните задръствания на пощите. А, ето ви
едно изключително важно нещо! Като прочетох редовете ви за червения и
белия пелин, който се лее с повод и без повод къмто вас, устата ми се
напълни с един особен секрет, който непросветените наричат “лиги”. Ние
също бихме могли да си “кръщаваме” виното което пием тук, стига да ми
изпратите съответните билки, пропорции и рецептата. Ние много го обичаме
този вкус и смятам че е нещо, което не може да се сбърка при
приготовлението му. Помня, че чичо Мечо беше майстор на тези
карма-карашици, а после и татко ги усвои. Ефекта е пълен по спомени,
така че този път ще ви моля, вместо чубрица да ми изпратите от това
горчиво биле, дето толкова силно разпалва искрицата на родолюбието. Аз
каквото трябва ще си го подваря с всички такъми и ще си съхранявам
отварата в отделно шише. После само смесвам по съотношението и пелина е
готов – бял, червен, искрящ – за всеки вкус! Чакам пратката и не бързам,
защото тъкмо като свие студа и температурата падне на 22°C (през
зимата), ще можем да си пием “червено”, без да ни е страх че след
половин ока ще се самовъзпламеним от топлината му. Защото съгласете се,
че да се наливаш с червено вино на 38°C-40°C е като да се самозапалиш на
площада в знак на някакъв протест (при цялото ми уважение,
съпричастност и съчувствие към пострадалите от подобно варварско
действие)...
Радвам
се, че през тези януарски дни сте се видяли с много хора и сте
прекарали приятно време с тях. То какво ли и друго да прави човек, освен
да си поддържа кръвното налягане 120/80 с червено вино, а пък като
вземе много да се вдига стрелката на апарата, да яде чесън, за да си го
свали. Нивите са замръзнали, дебел сняг навсякъде – само яж, пий и прави
бузи! С нетърпение ще очаквам отзиви за срещата ви с леля Денка и чичо
Ванчо. Мисля че до това време вече ще сте се срещнали. Ние редовно
поддържаме контактите и връзките си със Сашо и Валя, а един ден
непременно ще се и видим. До тук изчерпах бележките си по писмото, а с
това и вчерашния съботен ден.
Днес
рано сутринта отидохме да заведем колата на автомобилния пазар. Там
бяхме около двайсетина продавачи ентусиасти; покрай нас преминаха и
горе-долу толкова зяпачи, но не и истинските купувачи с многото пари в
джоба си. Висяхме от 07:00 до 12:00, платихме една такса от $15 за
паркинг и се прибрахме безславно. Ще платя още двете последни излизания
на обявите във вестника и преустановявам продажбите, защото самите обяви
ми струват $200 вече (общо за колата и каравана). Ако в крайна сметка
нищо не се продаде, ще се справяме по начина, по който и до сега сме
карали - който никак не е лош, но нали пустото око човешко, все към
идеалния вариант гледа. И колата ни е добра, каравана също – е, искахме
всичко да бъде малко по-иначе, но след като пък е невъзможно, няма да
изнасилваме нещата. А пък няма и смисъл да продаваме стоката на
безценица, само за да се отървем от нея. После с тези пари нищо свястно
няма да можем да купим, а то си губи смисъла. Парите за къщата няма да
набутаме, за да си купим кола, защото това ще бъде вече глупаво. Така че
и на съществуващото положение да си останем, пак няма да ни е зле...
Женя
продължава да работи на компютъра, Нени кара колело отвън - вече е
18:00 и на мене започва да ми става тъжно, защото почивните дни
свършиха. Единственото положително нещо, за което си мисля в момента е
как ще се чуем с вас - може би още довечера или пък утре сутринта;
опитвам се отгатна какво ще ми кажете по телефона, дали сте получили
колета и т.н. Искам да запълня листа, че утре на работа да започна нов,
но като че ли се поизчерпах откъм новини.
На
Ани, горкичката, сме й приготвили един много тъжен (за нея) сюрприз –
аз онази вечер поканих Албена и Васил за Заговезни у тях (нали Сашо ни е
“кръстник”, та ще му носим торта; но поканих и другите, да разширим
кръга); ще се обадим също на Ива и Румен – лошо ще й стане, завалийката
като разбере, за разлика от Сашо, който е моабетчия като нас. Но Ани не
си пада твърде по тази част - голям “десант” сме й нагласили обаче, дано
не получи някой удар като ни види всичките. Не вярвам да ни върне от
портата, веднъж като сме й отишли на крака, защото пък тя не е и лош
човек. Освен това едни от гостите им ще бъдат с преспиване (ние имаме
резервация), защото вече взе да ме хваща страх да карам безотговорно
напит – дявола си няма работа. Та така картината ще се допълни с малко
горчив привкус за домакинята, но...
19.02.1996
– Обесването на Васил Левски. Сигурно и тази година по подобаващ начин
ще бъде отбелязана годишнината от смъртта на този велик и легендарен
българин. А ние продължаваме нашата борба за оцеляване и за място под
слънцето. Снощи Женя до късно си писа разни неща, по които й бяха задали
да мисли и да излезе с някакво конструктивно решение за решаването на
проблемите им. Днес ще ги представи на хората от фирмата, където тя кара
стажа си в момента. При тях има едно свободно място за човек като нея,
но дали ще се спрат точно на Женя, не знам. Тя прави всичко възможно да
им заостри вниманието и интереса, но де да видим колко ще успее.
Аз
снощи докато си почивах, та набързо забърках едно кремче от банани –
чаша плод, чаша захар и 1 белтък. Поради повишаване на жизненият ни
стандарт, в подобни кремчета слагам вече по два белтъка и крайния
продукт става още по-хубав. Купуваме банани, но за няколко дни изгниват,
а пък нашия малък Неничко не ги яде когато има някакво кафяво петънце
по кората им. Той ги обича докато са още зелени. Така към края и малко
преди да ги изхвърлим ги правим на крем, за да се употреби материала
вместо да се става зян.
Снощи
изведнъж много ми се доспа и си легнах в 21:00. Щях да ви се обаждам по
телефона, но забравих. Тази сутрин се бях наспал вече още преди 05:30 и
станах, за да ви набера. Много се зарадвах като ви чух и двамата с
татко. А пък като разбрах, че сте ни получили и колета - направо
обезумях от щастие! Нищо че е бил отварян и ровено в него – важното е,
че всичко е било налице. Сега ще чакаме отговора ви на нашето огромно
писмо. Знаете, че по телефона не могат да се предадат много информации и
настроения, въпреки че лимита ни от USA$25 не е малък. Това позволява
разговор с продължителност около 25 минути. Аз тази сутрин използвах
само 10-12 минути от всичките, така че ние към края на месеца пак ще се
обадим, за да си ги доизприказваме.
По
това време на деня, Женя вече е заминала на стаж (втората и последна
седмица във фирмата), Нени е на училище, а аз съм си на работа, но ще
продължа на обяд, защото почивката ми за закуска свърши...
И
тук Малък Сечко се е облещил с 29-те си градуса днес. Хубаво беше
мирясал на около 23°C-24°C преди няколко дни и аз даже си помислих: “Е,
свърши се топликът”. Но познанията ми по метеорология тук не важат и
нямат никакво покритие с действителността. Права е майка, че трябва да
отидем на черква. Скоро не сме ходили, но сигурно след тържеството за
Заговезни у Сашо, в неделя сутринта ще минем през Македонската църква да
запалим по някоя свещ. Не може и само да искаме от този Бог, а пък нищо
да не даваме насреща от себе си. Ама нали постоянно бързаме, все нямаме
време – едно отиване на черква значи нагласа, обличане с дрехи,
пътуване до там/връщане и т.н. Но не го казвам за оправдание, защото
нашето си е от чист мокаятлък, а не че не сме имали възможност. Ето че и
Великден наближава, не знам още каква ще ни бъде програмата за тогава.
Ние ще почиваме съгласно католическия празник, който е седмица по-рано
от нашия. Довечера сигурно ще излезем по алеята да се поразтъпчем, а в
сряда вечерта ще пазаруваме за Заговезни. Така си го обичах този празник
по-рано – кръстници/кумици, разнасяне на торти, ядене и пиене на корем.
Тук като че ли ние не можем да му предадем нужната тържественост. Пък и
софиянци изглежда нямат такива табиети всяка година да носят торта на
кумовете си - а ние отвред сме заобиколени с шопи. Това ще бъде тази
събота и неделя. Другата пък, на 02 Март са изборите, а на 03 Март Сашо
има рожден ден. Не може да няма някакво тържество и по този случай. Така
че за следващите две седмици сме подсигурени откъм моабети. По-нататък -
ще видим, дано измислим нещо до тогава…
20.02.1996
- Днес ще се подложа на гладна разтоварителна програма, защото снощи се
издъних от ядене и цяла нощ ми беше тежко и лошо. Женя беше правила
някакви макарони на фурна по италиански тертип, а аз много си падам по
този вид кухня. За да не губя калории ги ядох и с хляб, І-во качество
(защото тук “Добруджа” и “Типов” не продават; има, но е по-скъп и ние го
отбягваме) - така се надух, че не можех да дишам. След това се капичнах
на дивана и цяла вечер обездвижено гледах телевизия. Изобщо - много ми е
силна спортната програма напоследък...
А
иначе интересни новини няма за отбелязване; никакви хабери от
интервютата на Женя, никакви телефонни обаждания и други вид дейности –
мълчание и тишина по всички фронтове. Служебната ми работата също върви
полека-лека. Снощи пак изслушах касетката на татко. Чакам да ми дойде
свободния ден, да проверя първо в магазините за тези артикули и чак
тогава ще опиша какво съм разбрал. Освен това аз имам някои въпроси,
свързани с изпращането и получаването на пратките. Струва ми се, че не
можем да избегнем официалностите във вид на входно-изходни мита и такси,
като понадим и пощенските разходи – на края всичко може да се окаже
безпредметно. Но нека първо аз да проверя за производителя, а пък тогава
ще видим как ще се гърчим между алинеите на закона. Ще говоря и за
директна доставка - франко “Ивайло” 13. Така поне ще се избегнат
разходите по внасяне във и изнасяне от Австралия, но се опасявам, че
входното мито в България ще си остане. За такъв сорт продукти може и да
няма мито, щом като всичко става на държавно ниво, но нищо не се знае
още. Смятам от сега обаче, че изпращането на промишлени количества чрез
серия от колети ще бъде немислимо поради факта, че ще събуди подозрения и
у австралийските и у българските митничари. Оставете ме да си събера
акъла и да помисля малко – няма начин да няма начин; сигурен съм, че ще
измисля някой хайдутлук...
През
последните години в австралийската индустрия и промишленост повсеместно
започна да навлиза и стана задължителен стандарта от серията ISO
9000/9001 и т.н., третиращ начина за водене на производството,
създаване, поддържане и съхранение на документацията. Напред 2 ½ часа ни
разясняваха новите му положения и постановки. И ето вече е обед, а
веднага след обедната почивка пак ще ни събират да ни четат от дебелите
книги. Не сме работили почти цял ден. Аз сутринта имах среща-дискусия по
един подобен въпрос с началника на пласмента и това ми беше цялата
работа. Забелязвам обаче, че независимо от обилната ми вечеря снощи,
сега отново съм огладнял и даже в момента се храня докато пиша. А снощи
наивно си мислех, че до края на седмицата троха няма да сложа в устата
си. Но уста-кучешки, разядат се...
Много
ми се иска постоянно да ви пиша нови неща за нас и нашия живот, но
понякога идва един момент на насищане и от там насетне просто нищо ново
не се случва. Докато в даден миг пък настъпи някакъв друг подемен взрив и
всичко се обръща надолу с главата. Но той ще бъде евентуално когато
Женя започне работа. А до тогава ще кретаме едва-едва и търпеливо ще
чакаме да стане чудото...
21.02.1996
- Отново нищо ново. Снощи пак излизахме да се разхождаме по
пенсионерски. Нени остана на игрището пред блока да играе тенис. После
се къпа в басейна преди обичайната обилна вечеря, малко телевизия и
лягане. Довечера ще карам Женя на вечерния й курс, който пък е всяка
сряда от 18:00 до 21:00 и се провежда в един техникум, на разстояние от
нас колкото от гарата в Габрово до Севлиевските казарми. Оставяме я там в
18:00 после в 21:00 си я прибираме с Неничко, а през това време ние се
шляем с него по пътищата или по магазините. Голямо пътуване пада, но ние
понеже обичаме екскурзиите, та не ни тежи толкова много.
Утре
по план вечерта ще пазаруваме. Тази сутрин Нени ми се обади по
телефона, че не може да си намери ключовете и сигурно ще си остане в
къщи, калпазанина. След малко ще се обадя да проверя дали е заминал или
гледа видео у дома. Иначе всичко останало е наред и се развива съгласно
съответните закономерности. Работата ми върви горе-долу, справям се с
отделните задачи една по една и с нетърпение чакам да дойде съботата и
неделята. Гледам че по същия неусетен начин и този месец се изтърколи -
другата седмица вече ще е Март. Както и друг път съм казвал - времето
буквално хвърчи тук, в тичане, работа, динамика, проблеми и т.н.; не се
усеща как летят дните и месеците. Напред звънях на наш’то диване, но
изглежда че си е намерило ключовете и е заминало на училище. Или пък е
изхвръкнал навън да играе и не чува телефона. Ще разбера довечера като
се прибера от работа. Независимо че него доста го смързява и едно нещо
трябва да му се казва по 1000 пъти за да го направи, самият той не е
беладжия - няма такива прояви като например счупени вещи в къщи, някаква
пакост извън дома или вътре в къщи. Изглежда внимателен или пък го е
страх, за да не му се караме. Общо взето е добро дете, само дето
устенцата му много знаят законите – целия е на майка си, проклетникът...
Хората
от фирмата са много доволни от Женя и от стажа си, който тя кара при
тях. Цветът и есенцията на Бризбън е събран в тези огромни сгради.
Изискани дами, елегантни, със скъпи тоалети, бижута по тях от глава до
пети – когато минат покрай тебе ухаят на свежо, на прясно и ти се иска
да ги подириш като куче след суджук. Е, същото важи и за мъжете разбира
се. Само с бели ризи и черни костюми ходят облечени. Изобщо предизвикват
тежест, респект и висока степен на култура. Такива хора никога няма да
ги видиш да се тъпчат в сутрешните автобуси на градския транспорт или да
ти се оригват на салам “чеснов” след закуската си. Обядват в заведения и
ресторанти, пият по чаша скъпо и отлежало вино – изобщо друг свят е
там. По фабриките разбира се нещата са малко по-обикновени и принизени,
въпреки че и тук директори и по-големи началници обличат костюми и се
пристягат с вратовръзки. Те могат да излизат от строгия черен цвят, но
независимо от това не ходят като простолюдието от нашите пролетарски
редици. Истинският бизнес, богатство и хайлайф (highlife) обаче се
намира в центъра на града (ситито). Аз всъщност започнах с работата на
Женя, но по стар навик се отклоних от основната тема без да искам. Това
което исках да подчертая е, че в съседния отдел на този където тя работи
сега, хората имали нужда и съответното свободно място за такъв
специалист като нея. Днес колегите й щели да говорят с неговия директор,
за да я препоръчат като добър служител. Не знам какво ще стане от
цялата тази маневра, но на човек му е нужен голям късмет, за да се
докопа до тоя кокал. Тлъст и месест - захапе ли се веднъж пускане няма,
но зора е в началото докато го подаде някой...
22.02.1996
- Вчера Женя получи официално писмо-отказ за позицията, за която беше
кандидатствала преди 2-3 седмици и за която много се надявахме, че ще я
вземат. Но явно са си намерили друг по-подходящ човек, независимо че тя
им показа пътя и им отвори очите по много от въпросите, разисквани на
интервюто. Както и да е - рано или късно все нещо трябва да стане. Тази
сутрин съвсем случайно намерих на Неничко “откраднатите” му ключове –
под възглавницата на дивана, където той обикновено се въргаля и гледа
телевизия. Бяхме стигнали до смяна на патрона в бравата едва ли не, но
сега всичко е наред. Днес ще работя само до 15:10 и ще се прибера, за да
започнем търсенето на колело по вестника с обявите, който излиза днес.
Късно вечерта ще отидем на пазар. Предстоят да се сменят предните гуми
на колата, да й се центрова предницата, да се регулират клапаните, да й
се сменя съединителя – косата ми се изправя като изброявам всичко това.
Но няма как - не може само да се кара, трябва и някаква поддръжка да й
се прави. Явно няма да можем да я продадем за цената, която искаме ние и
сигурно ще си я караме, докато я изхвърлим на края...
Вече
изразходих цели 10 минути от обедната си почивка, без да съм написал
нито ред. Стоя и мисля с какво да ви занимавам днес. Всички теми се
изчерпаха из основи, а нови никакви не идват. Изобщо – стагнация,
тотална и повсеместна (като в същото време аз лично не знам какво точно
означава тази дума; мисля си, че е нещо, което те стяга, припира,
сковава но може и да не съм прав). Струва ми се не започва особено силно
тази година - скорост ли набира още, що ли, но все още нищо ново не се
случва (а пък била уж “Нова” – че какво й е новото, след като всичко си
върви по старому). От друга страна погледнато и това не е малко, което
до сега се е случило и се е задържало горе-долу на същото дередже, но
ние нали постоянно чакаме голямото НЕЩО, което съвсем да ни промени
живота в положителна посока. Е, за сега само стоически изчакваме.
Скоро
не сме се чували с никой от Аделаида, но така ще е то от сега нататък –
постепенно все по-рядко ще се чуваме, да не говорим за виждане.
Разстояния – огромни; хората - улисани в своите си грижи и цели. Само аз
като че ли мисля за всичко, за всички; имам време за всеки и за
навсякъде, пълен съм с енергия и ентусиазъм, но за жалост тук нямам
своите последователи. В Аделаида бяхме горе-долу сродни души, въпреки че
и там много от мероприятията се провеждаха със зор, но тук в Бризбън
всичко е загубено. Захари преди време беше писал, че и в Габрово
компаниите са се разпръснали кой на където види, разбили са се на
парчета и всеки се е затворил в черупката си. Изглежда ситуацията навред
е една и съща, само че на мене черупките ми са тесни – не съм аз нито
мида, нито охлюв, най-малко пък костенурка, за да се примирявам с
“черупчестият” начин на живот; ще се боря! Чувам, че вие живеете
по-динамично и от нас дори, което искрено ме радва и успокоява. Само
това тика живота напред – одремеш ли се веднъж, загубен си...
23.02.1996
– Денят на Съветската армия. Ебаси как по най-кретенския начин съм
запомнил толкова ненужни дати, наред с днешната; в главата си съм събрал
огромно множество от празни събития и безпочвена, лишена от всякакъв
смисъл информация. Много остър и бистър ум имам, нали – и всичко това е
само от ракията! Разправят, че алкохолът убивал нервните клетки – амчи
ще ги убива, разбира се: убива обаче само слабите, дето и без друго за
нищо друго не стават и работа не вършат. А като си прочистя акъла от
плявата с няколко ракийци и мозъкът ми се изостря като бръснач. Когато
истинският човек не пие редовно, в главата си натрупва с хиляди, че и
милиони от тези, безплодните клетки – за това през вечер, най-много през
две задължително се прави такова профилактично прочистване на нервните
окончания, естествено в добра компания и правилно подбрано според случая
мезе, за да ни останат само добрите клетчици; така всичко си отива по
местата.
Вчера
се прибрах веднага след работа и почнахме да търсим колелета. Видяхме
даже две, но ни бяха много скъпи – продавачите им искаха по $350.
Неничко има събрани $170, аз ще понадя от джоб до към $200 да речем, но
от там нагоре не можем да отделим толкова много пари и то за едно
колело. Въпреки че вестника е пълен с обяви за велосипеди по $1000,
$2000, че и по $7500! Дълбоко в душата си изпитвах потребност да отидем
до някой от посочените адреси и да видим барем един такъв прословут
велосипед, който струва колкото една лека кола на старо, но в отличен
вид. Не можахме да се организираме обаче и така си останахме с голите
надежди и мераци.
След
тази обиколка на града отидохме на пазар. Решихме, че ако за $200 си
купим частите, сами ще си сглобим едно страхотно колело. Днес ще
продължаваме започнатата дейност - да видим до къде ще я докараме. Освен
че в акъла на Нени се въртят само щуротии и лудории, сега и бъдещият
велосипед трайно му се е загнездил в главата – не спи нощем чак от мерак
и вълнение.
Големият
български празник Заговезни, по всичко личи че ще го изкараме в някой
парк, на барбекю и ще го претупаме отгоре-отгоре, както повечето моабети
до сега. На хората не им се шета и слугува подир гости и това си е.
Никой не иска да си усложнява живота, то трябва да им идва “отвътре”. А
пък то идва само на мене, но както и да е - каквото се е яло и пило до
сега, с туй ще си остана. Не че е малко, но можеше и повече. Хайде, да
спирам до тук, че един път почивката свърши, а след още няколко подобни
изречения, носталгията ми по доброто старо моабетчийско време ще премине
в бяс от безсилие да се преборя с непобедимото...
Вече
е обед. Навън времето е едно влажно такова, лигаво, ръми дребен дъждец –
абе есен си е това; тя на 01 Март започва, а то е другата седмица.
Вчера се обаждаха едни хора за каравана. Друг човек пък пита за колата.
Тази сутрин Нени ми каза, че още една жена се е обаждала за тая барака,
дето не мога да я гледам вече. Уж все се обаждат, а пък после не идват,
по дяволите. Отказват ли се, други ли коли си намират - не ги знам. Но
ние нямаме друг изход, освен да чакаме – все някога трябва да им излезе
късмета. Аз уж не губя надежди и много трудно падам духом, но напоследък
взех повечето в отрицателния вариант да поглеждам нещата. Нали съм като
татко – той е вечно в опозиция, та и аз се научих покрай него на
черногледство. Бързам да поясня, че под “черногледство” разбирам
“реалност”, защото оптимизмът често пъти се свързва само с розови сънища
и нереални химери, та от там идват и самите понятия.
Днес
е последния ден от стажа на Женя. Тя вчера си е оставила резюмето в
отдела, където са имали вакантно място. Но по това време директора го е
нямало, за да й разгледа молбата, та като се върне, може би ще се
заинтересува от нея. А пък може и нищо да не стане, което е по-вероятно -
но каквото е. Длъжни сме да опитаме, за да не се изпуска възможността.
Хубавото на днешния ден е, че е петък и след него ме очакват три почивни
дни един след друг. В понеделник не съм на работа, та за това.
Утре
с Неничко ще обикаляме за месо по разните касапници из квартала, а Женя
ще прави тортата за “кръстниците”. Аз определено се отказах да им
приготвя собственоръчно шедьовърът на леля Бонка. Ако се бяхме събрали
като хората в къща, на разлат моабет с всичките му подробности, при
такова положение бях много навит да я направя; и руска салата даже бях
предвидил. Но сега при новата уговорка за честване на поляната, събрани
там като някакви пастири – не заслужават нищо друго, освен една проста
торта с купени блатове и крем от нишесте, а руската салата я заменям с
варени компири и кълцан лук. Ай сиктир от тука, ве – сетих се, че пак се
разядосвах. А пък така хубаво я бях измислил – с всички възможни
подробности за една истинска българска веселба; майната му...
26.02.1996
- Поради множество факти и събития, тези дни не съм писал. Бързам да ви
успокоя, че нищо особено не се е случило, но през този период
непрекъснато бяхме ангажирани - физически и мислено. В петък след работа
пак обикаляхме адресите за колелото на Неничко, но безрезултатно.
Единственото, при това силно положително нещо, което се случи през деня
беше, че пристигна вашето писмо № 137. Съгласно датите то е било
изпратено след като и вие на свой ред сте получили нашия колет. Ние
отново много се зарадвахме, че всичко от нас и предназначено за всеки
един член на голямото ни семейство (от най-големия до най-малкия) е
дошло при вас здраво и читаво, макар и надлежно проверено от
митническите и карантинни служби. Учудих се само, че е трябвало и 100
лв. мито да платите, при това за боклуците и нищо не струващи дреболии,
които бяхме изпратили. А представяте ли си в какъв размер ще са тези
мита, след като от Австралия потекат пратки и контейнери към България,
натоварени със слухови апарати, изкуствени гърди и диабетични апарати?
Колкото повече си мисля, толкова пó се убеждавам, че цялата тази, иначе
прекрасна идея ще остане неосъществима. Аз по-късно в писмото си ще се
върна и на този въпрос, защото точно днес проверих до известна степен за
някои неща, които ми бяха поставени като задачи за проучване. Сега
отново ще прекарам един поглед върху писмото ви, което аз прочетох
сигурно 5 пъти през всичките тези дни, но ще чета за момента и ще пиша
едновременно, за да не изтърва някои важни подробности.
Това
че е валял много сняг през тази зима е на хубаво – означава, че
годината ще бъде плодородна и даровита, само дето болестите са ви
нападнали - това вече не е никак на добре. Но надявам се, че вече сте се
възстановили с горещия чай и хаповете. А защо празника на Св. Трифон
Зарезан е на 01-ви, а не на 14 Февруари, както си го знам аз от години?
Тук сигурно някаква роля играе календара с нов стил/стар стил, но аз си
го чествам на 14-ти и някак повече уважавам тази дата (в противен
случай, католиците ми налагат някакъв техен Св. Валентин, с някакви още
по-техни влюбени и прочие измишльотини; какви светии и за каква любов
иде реч аз тук не знам, след като самият наш тракийски бог Бакхус е
покровителят на виното, лозарството и веселието, а празниците на
Дионисий са честват от Мелник до Балчик и от Видин до Ахтопол). Ако вие
по нездравословни причини сте пропуснали отбелязването на Зарезан баш на
официалната му дата, сигурен съм че сте си го взели “с качуля” на
14-ти. Но за това вероятно ще разберем от следващото ви писмо. Дано до
това време всички герои и винопроизводители вече да са оздравели. И за
да завърша с необходимата почест винената тема, като един достоен
потомък на винопроизводители и винолюбци, позволявам си тук да поместя
текста на една апокрифна песен, която ужасно много подхожда на случая.
Не претендирам да съм съвсем точен в думите на песента, тъй като тя има
безкрайно много интерпретации и вариации (в зависимост от степента на
опиянението), нито пък със сигурност мога да твърдя кой е нейния
оригинален автор и изпълнител, но от сбирки и от маси съм запомнил
горе-долу това, което предавам по памет:
Щом Господ виното създал,
той казал на Човека:
“Избирай: вино ил’ жени? -
не бързай, по-полека!”
И турците, туй всеки знай -
избраха те, ЖЕНАТА.
За виното плакаха те,
таз грешка щом разбраха.
Виното като остарей,
се пие с наслаждение.
Жената като остарей,
се гледа с... уважение.
Поука тук вземете вий,
левенти голобради -
виното старо пийте вий,
жени любете млади!
Ай’, наздраве! – на туй място се пий! Чашите до дъно – спазвай ъгъла!...
Чета
за увеличението на пощенските услуги в България (освен всичко друго,
както разбирам) – това писмо е дошло по новите цени за 52 лв. (което
прави приблизително $1), но в момента не си спомням за колко пари
пристигаха другите, защото аз винаги им откъсвах марките за повторна
употреба и не съм обръщал внимание на цената. Такова писмо с подобен
грамаж, изпратено от Австралия също струва около $1-$1.50, но разликата е
там, че аз на тази тарифа за една година мога да ви изпратя 42 хиляди
писма (е, без нищо друго разбира се). А колко писма може да си позволи
да прати средностатистическият българин – май на този въпрос не дават
отговор, защо ли? Така както гледам, слушам и преценявам, стандартите са
изравнени по ценовата стойност на стоки и услуги, но по доходи – далеч
не може и сравнение да става, за съжаление.
Сега
когато повторно чета редовете ви, та пак се зарадвах на хубавата
“Коледа”, която сте си направили повторно - макар и през Февруари този
път. Дано само не ви дойде на ума пак да изпращате наденици, защото
както ви писах и преди – това деяние е доста забранено. Изяжте си го вие
със сладост и радост, защото ние тук не сме останали “на сухо” и си
наваксваме всичко, от което принудително и унизително бяхме лишени по
време на нашето, уж безгрижно социалистическо детство. Изобилието тук е
неописуемо – щастлив съм, че поне вие го помните от едно време – още
преди варварското нахлуване на червения руски ботуш в царство България;
допреди военния преврат през Септември 1944 имах предвид. В Австралия, а
предполагам и във всички останали по-напреднали страни, това изобилие е
в глобални мащаби, в невероятни краски и разновидности - унгарските
магазини, пред които ние в няколкото си жалки екскурзии, разрешени само
до “соц. лагера”, жадно се облизвахме като коте на суджук, тук са
повдигнати на десета степен. Единственото, което е много лошото в
случая, че ние по природа имаме само един стомах за плюскане, докато
Господ ни е дал две ръце да блъскаме с тях, вместо да е обратното. На
това място аз също трябва открито и честно да призная, без дори и
капчица завист в това което казвам, че възможностите на другите около
нас са далеч над нашите. Като в същото време прави огромно впечатление,
особено погледнато отстрани как хората гледат изключително и само себе
си. Аз да имах сили и възможност, целия свят бих нахранил и напоил - а
онези си правят тънката сметка до цент и се грижат само за техните си
душици. Не искам да цитирам имена за да не прозвучи обидно, обаче опитът
ни тук специално, все по-красноречиво говори за такъв вид егоизъм.
Онази нощ, де на майтап, де на истина (понеже все пак поради лошото
време за Заговезни се събрахме у Ани и Сашо, заедно само с Ива и Румен –
последните по терлици, съвсем по “комшийски”, нали са през 5 къщи...),
та викам и на двете “домакини” да ни приютят за вечерта, че да се
почерпя и аз както му прилича за празника. Онези като зинаха: и дума не
дават да се издума. А къщите им са като палати - със стаи, с етажи;
горни ли не щеш, че долни ли. Майната му – в крайна сметка аз сръбнах
съвсем малко винце, пих две кафета за неутрализация и си тръгнахме, но
толкова много бях огорчен, като че ли света се беше свършил за мене. Аз
изобщо не съм такъв човек и добре че е така, защото иначе щях сам да се
намразя. Никой не иска усложнения и излишни притеснения, но както и да е
- сигурно аз съм кривия, пък другите прави. Като дойде човек у дома,
Женя изважда на софрата всичко дето го имаме, та чак покривката на
масата не се вижда от мезета, ядене и пиене. А ние като отидем някъде...
– ибаз го, сега няма да ви занимавам с тези неща, пък не ви е и работа
да ги знаете. Аз само си ги споделям на ума, но щом като и Женя го е
констатирала, значи си е баш така. В противен случай аз сам никога не
бих забелязал, защото съм глупав и наивен, но когато някой ми заостри
вниманието, сам разбирам че хората едва ли не се подиграват с мене. Това
изобщо не ми пречи разбира се - аз си зная моята, но все пак не е много
приятно...
Майко,
ти не ме слушай, че не ми харесва златното синджирче – до толкова ми се
простират разбиранията от тези видове накити и украшения. Не се тревожи
– аз си го нося с най-голям мерак, нищо че мяза на синджир от геран.
Вероятно такава да е модата в последно време за мъжките верижки, докато
дамските да са по-засукани и настофърчени. Така че забрави за отровните
думи, които съм ти рекъл и ми прости - моля те! Продължавайте да се
снимате с всички ваши приятели и ми пращайте филмите. Аз ще правя по три
копия - едно за нас, едно за вас и един комплект за раздаване. На кой
каквото му се падне по ваша преценка. Фамилни снимки един вид, а не за
всяка кратунка и отделна снимчица, защото вече знаете причините...
Тъкмо
се преместих на кухненската маса, защото госпожата е направила една
салата, а пък на нея й е скучно да си пие сама. Та сега благородно ще й
направя малко компания, за да не е така самотна в пиянството си.
Така
- вече продължавам с фактите и събитията от съботния ден. Той отново
беше посветен в търсене на велосипед за Нени и подходящи мръвки за
хладилника (пардонé моá - петната отгоре на листа са от олиото в
салатата, но ще прощавате свинството ми; покапах бохчата без да искам).
След много взаимни дебати, надхващания, надлъгвания, убеждения и пред
вид факта, че аз бях вече доста напреднал с мезето и аперитива, ние
единодушно взехме следното крайно решение. А именно, че поради
встъпването на Неничко в десетата му кръгла годишнина, неимоверно
“голямото” му послушание, безкрайно “приличното” държание към нас и още
редица добри (но не до толкова ясно изразени) черти в овнешкия си
характер, ние с майка му ще купим едно чисто ново колело, с 21 скорости,
с дебели гуми, спортно и т.н. За самия модел той ще ви пише отделно и
надявам се по-подробно. Аз само ще маркирам цената на удоволствието от
подаръка, който ще струва $325, което пък е най-евтиния вариант за такъв
тип велосипеди. Полага му се на детето да има и то нещо ново, за
толкова много време в този така шарен и пъстър свят. Покупката е обявена
за рождения му ден плюс всички причини, изброени до тук. Този вариант
ни го предложиха от един магазин, където питахме да закупим само
частите, та сами да си сглобим велосипед. Обаче като теглихме с калема
чертата отдолу и излезе, че така ще ни струва дори малко по-скъпо,
отколкото ако купим целия велосипед. За това минахме на този нов
вариант. А пък нали за да получиш, трябва и нещо да дадеш...
Определено
за тези дни и особено след занасянето на едно шише олио в Македонската
църква, интереса към колата и каравана чувствително се повиши. В събота
след обяд имах една много запалена клиентка, която може би още утре ще
купи колата. Днес тя пак ми се обажда да се доразберем, но още не е 100%
сигурно (аз докато не усетя гъдела на банкнотите в шепата си, не вярвам
в крайния резултат на нито една сделка – независимо колко добре звучи
само на думи; в паричните знаци вярвам повече).
Значи
съботата премина под тоя флаг, като вечерта се събрахме у Ани и Сашо.
Женя направи тортата за “кръстника” същия ден и стана много вкусна. Е,
не беше като българските, но сега нямам настроение да описвам торти. В
неделя сутринта отидохме с олиото в черква, както беше по
предварителният ни план. Там пък човекът, който продаваше свещите се
оказа българин - женен за македонка. Та от дума на дума се оказа, че е и
строителен техник, със собствена строителна компания, който също може
да е един от евентуалните ни строители на къщата...
Тук снощи ненадейно спрях, защото не ми стигнаха силите за повече. Продължавам вече днес, 27.02.1996
- от работа в обедната си почивка. Сутринта не писах, защото много ме
болеше главата (напълно безпричинно, но вероятно е от това прокиснало
вино предната вечер – така се получава в случаите, когато човек се
налива с евтина стока). Даже напред ходих да си искам хапчета от
медицинската сестра на завода. Мъжът й между другото ни е колега, та
всички от отдела сме “под крилце” и с привилегии, уж... Сега съм добре и
се връщам там, където прекъснах излиянията си вчера.
Споменах
за новите ни познати от църквата, на които вечерта даже ходихме на
гости. Оказа се, че те са ни “комшии”, живеят в съседен квартал - нещо
като разстояние между “Падалото” и “Дядо Дянко”; съвсем наблизо. Жена му
е една разтропана македонка – сложи маса, мезета наряза, баница направи
- абе наша кръвна група. После се прибрахме в къщи и така официалните
почивни дни, дето са от Господа дадени приключиха. За мене оставаше още
един, в който трябваше да свърша купища изоставени дейности и задачи.
Първо
отидох да платя наема, после ходих в една аптека да питам за слуховите
апарати и другите неща – исках просто да се ориентирам как вървят тези
артикули на дребно, в търговската мрежа. Там имаха само апарата за
измерването на захарта от диабетиците. Струва $139 заедно с 10 тестови
лентички. Тези лентички се продават и отделно - 100 бр. струват $60.
Апарата е американско производство, като съм взел и двата адреса – на
производителя в САЩ и на дистрибутора им в Австралия. Явно трябва да се
контактува директно с фабриката в Щатите. Ще им напиша едно писмо на
какви цени могат да доставят продукцията си на посочен от мене адрес,
при какви отстъпки и т.н. Въобще тази задача е много сложна, но ще се
заема и с нея. Ще се опитам да разбера от доставчика за Австралия дали
нямат и някакво азиатско производство – с надеждата, че то ще бъде
по-евтино и те самите по-охотно биха го изпратили в България; съмнявам
се че янките ще проявят нужния бизнес и финансов интерес. Ще попитам и
за другите неща, но ми трябва време. А до тогава сигурно някой друг
по-предприемчив от мене търговец ще залее българския пазар с подобни
артикули. Но аз за нищо на света не мога да си оставя настоящата работа и
задължения, за да се занимавам с тази дейност. Това щеше да е добре
дошло докато бях безработен, защото по цял ден можех да обикалям и да
вземам сведения от този или онзи производител. Но сега при сегашната ми
ежедневна заетост това просто е абсурдно. Ще пробвам пак да пиша писма
на компютъра от вкъщи, но то иска тичане, ходене на място, срещи с хора,
уговорки и т.н. Тук 56-то Постановление няма и всеки върши само своята
си работа. Нагърбиш ли се с повече задачи отколкото можеш да понесеш,
изгаряш във всичките възможни посоки. Защото то така е измислено всичко,
че физически да можеш да носиш само един “хомот” - просто защото си
човешко същество. А този хомот е така пресметнат пък, че едвам със сетни
сили да го носиш, без да ти се подгънат коленете. Всяко малко нещо,
което прибавиш горница от себе си върху и без друго достатъчно
натоварените си плещи, те събаря и повлича надолу. Всичко това го пиша и
иде да покаже не толкова експлоататорството в капиталистическия свят
(въпреки че си го има и то в най-остра форма), но и съвършената
организация на икономика, производство, търговия и т.н. Почне ли един
инженер да доставя домати на едро за братски съседски републики от бивша
Югославия и да мисли как и по колко динара ще ги продаде на дребно, за
да оцелее той самият и семейството му, а пък в същото време чертежите и
задълженията му да стоят на бюрото непокътнати, той автоматически е вън
от играта – по-скоро от инженерската. С този пример отново подчертавам
думите на татко: “Кой за каквото е учил!”, въпреки че аз съвсем не искам
да се отказвам от възможни странични дейности и респективните им
доходи. Но не мога да си позволя това да става за сметка на
първоначалните ми ангажименти и служебна заетост. Нали знаете приказката
за дините и мишницата – е, така е; доказано е на практика, а не е само
измислено за да заблуждава. Аз пак малко се отплеснах в анализиране на
теорията и практиката в развития капитализъм, но сега се връщам на
основната тема и продължавам с новините от къщи...
Както
сами разбрахте, обедната ми почивка свърши още когато развивах въпроса
за Маркс, Капитализма и неговите трудови хора. Нямам никаква информация
за останалите два артикула, защото липсваха в аптеката. От там ме
посъветваха да се срещна с лекар, но първо ще проверя информацията по
този въпрос, поместена в рекламите на телефонния указател, че тогава чак
ще видя какво да правя. Следобед ходихме с Женя до ситито - тя имаше да
си организира някакъв професионален курс, след което се прибрахме.
Междувременно
дойдоха хора да гледат и каравана, но без последствия. Вечерта пък идва
едно момче и прояви интерес към колата. Уж сериозната ми клиентка
трябваше да се обади днес и да ми каже дали е намерила пари, но още я
няма никаква. Може и да се е отказала, което е по-възможното.
Други
новини около нас няма. Поразмърдаха се нещо пластовете изведнъж, но
много скоро пак заседнаха на едно място. Напред ходихме с Нени да му
поръчаме колелото, а то щеше да му се пукне сърчицето, завалийчето.
Велосипеда ще пристигне първо в магазина след два дена в кутия на
парчета, там ще ни го сглобят и ще ни се обадят по телефона, за да
отидем да си го приберем. Това ще стане сигурно в петък. Нени сега играе
тенис долу на двора, Женя стяга вечерята, а аз свършвам до тук, защото и
очите ми взеха да се изморяват...
28.02.1996
- Спазвайки традицията, продължавам да отбелязвам липсата на всякакви
факти и събития през тези дни. В момента имаме някаква проверка от
Комитета по качеството и стандартизацията. Проверяват как фирмата е
въвела стандартите и правилата за водене на документация. Точно над
главата ми са ей тука, но ги чувам и разбирам, че и двете страни се
балтаят – проверяващи и проверявани. И едните и другите мънкат и нищо не
разбират от това което се питат и си отговарят взаимно. Но аз не им
обръщам внимание - да се мотаят колкото си искат, само да ми не пречат,
че се изнервям като има шум покрай мене...
Сигурно
довечера ще направим малък локален пазар/разходка. Никой не се обади
нито за колата, нито за каравана. Ако до други две седмици нищо не се
продаде ще спрем продажбите, въпреки че още нищо не се знае. Довечера
пак ще се обадя по телефона, за да си доизприказвам лимита. От три
месеца не е идвала сметка за международните ни телефонни разговори. Дали
са ни забравили или сметката ще дойде на камара, че ще ни се завие свят
докато я платим...
Не
ми е особено работно днес, нито пък самата работа ми е толкова спорна.
Сутринта даже се успах и закъснях с половин час. Забравил съм снощи да
наглася радиото-часовник. Предизборната кампания премина вече в истерия.
И тук, както навред по света, се вадят кирливи ризи на този или онзи
политик, правят се шеметни обещания, народа се манипулира (дееба и
тъпаците, каква купешка дума измислили: манипулира гинеколога, бе говеда
– а пък вие просто тоз народ го лъжете в очите). По телевизията
постоянно предават предизборни дебати, политически двубои, общонародни
митинги и какво ли не. Интересно ще ми бъде да видя дали Работническата
партия, която управлява вече от 13 години насам и която е хвърлила
Австралия в рецесията с далновидната си политика, най-после ще загуби
властта и влиянието си на тези избори. А те сега са изключително важни,
защото са на федерално ниво. Обаче и нищо не мога да разбера от
настроенията на околните покрай мене – никой не коментира и не приказва
за политика, нито пък с нещо показва някакво явно предпочитание към
която и да е от партийните сили със съответните народни атамани. Темата
“политика” е табу в работната среда, както и обсъждането на доходи,
заплати, премии и т.н. Никой на никого не знае сумата, срещу която
образно казано се разписва и получава за труда си - всеки си получава
индивидуалния фиш и си го чете сам. “Разписването” действително е само
фигуративно, защото заплатите се превеждат директно в банковите ни
сметки и подпис не е нужен. Пари на ръка не се носят и раздават, както
няма и опашки пред касата, когато раздават аванс, премии, заплати или
“награди”. Вицове не се разказват, за жени не се приказва – за любовници
пък хептен; нито за ядене и пиене се отваря дума, риболовци нямаме, та
да се бъзикаме и надлъгваме по цял ден с тях – абе ужас, много скучна
социална атмосфера! Ако се говори за нещо, то ще е само за работа или
свързана с нея техническа тема. Но в никакъв случай не се коментира кой
номер сутиен носи секретарката, какъв парфюм употребява и къде и с кого е
видяна през уикенда. В това отношение австралийците са железни – никой
на никого не си разказва личния живот, семейния или поне епизоди от
него. Скучно до смърт – за какво живеят тези хора, не ми е ясно! А пък
това някоя сирота душица от “Пласмента” или от “Монтажния цех” да се
кооперира с млад левент от “Конструктивен отдел”, че да идат двамцата
през обедната почивка да пийнат по кафенце в някое приглушено и
притъмнено горско ханче на Етъра или към Манастира – това са абсурдни
положения, за които вероятно и кастрират; знам ли ги колко им е акъла...
Ох, много ме наказа Господи – какво толкова ти сторих, че така ме лиши
от тези малки благодатности на сивото живуркане? Ех, мамка му - пак ме
стегна носталгията за гърлото и ми увисна на шията като гердан от
воденични камъни...
Напоследък
взе по-рано да се стъмва, нали уж идва “зима”. Но времето през деня е
приятно – продължава да е слънчево, но вече не чак горещо.
29.02.1996
- Не помня от кога не съм писал такава дата – сега разбрах, че тази
година е високосна. Аз изобщо не знам какви са били предишните високосни
години и дали са се отличавали с нещо от обикновените, освен че имат с
по един ден повече. Снощи с Нени пак водихме Женя на нейния вечерен курс
– винаги в сряда. След това в 21:00 ходихме да я вземем. Аз останах до
по-късно, че гледах един филм, а после пък започнаха новините. Три дни
преди официалните избори, на яве изкараха някакво писмо-план на
опозицията, в което се цитира, че за да се спаси държавата е нужно да се
съкращават разни фондове от бюджета. В момента се води следствие за
истинността и валидността на този документ, с който комунягите се
опитаха да злепоставят синият ни кандидат. Експерти твърдят, че дори
напротив - това е спомогнало за повишение рейтинга на опозиционния
лидер, но все пак всичко ще си проличи в събота. След като чух и видях
всичко това, рекох да се обадя по телефона, за да проверя и вие как сте в
този наш размирен свят. Радвам се, че открих майка в къщи в
промеждутъка от комитетската й дейност, но в слушалката чувах и други
“комити” - значи се развива дейност и на частно ниво. Стори ми се че
разпознах гласа на леля Ани Киселенкова. И тя сигурно е в
антикомунистическата дружинка. Но аз се радвам за вас, че не сте сами и
че всеки попълва по своему времето и дните си. Разбрах, че татко е вече
добре и пак тръгва пеша по улици и тротоари. Това е най-добрия показател
за състоянието му. Аз тук пеш ходя само от спалнята до клозета, но така
е устроен живота в тази част на света. Ако случайно продадем колата, ще
имам рядката възможност поне за известно време да ходя на работа с
колелото, но то ще е само докато купим другата.
Днес
има голяма вероятност да ни се обадят от магазина, за да си приберем
велосипеда. Неничко го очаква с голямо нетърпение и подтисната
припряност, но за сега се държи доста геройски, като имам предвид
меракът му. Но той разбира, че нещата изобщо не зависят от нас че да ни
припира денонощно, а от магазинера. И това е толкова добре, защото иначе
до сега да ни е извадил душите с ченгел.
От
снощният ни разговор само не разбрах кое писмо ще се забави, но това не
е толкова важно. Когато и да го пуснете, пак след една седмица до
десетина дена то ще пристигне. Вече сигурно по-рядко ще ни пишете поради
увеличението на марките, но каквото е. Ние можем да изпратим пари за
пощенски разходи. Пишете ни непременно, защото с някакви си тукашни $20
ще покриете писмата за цяла година, а на нас съвсем не ни се иска да се
разрежда кореспонденцията, заради едни пикливи пощенски марки. Ние и без
друго с такъв трепет очакваме всяко ваше писмо - точно както вие чакате
нашите. Аз умишлено вече не изпращам отделни писма, защото ме е страх
да не се загубят или откраднат. Откакто сме се заселили в Бризбън все
колети пращаме или дребни пратки и до сега нищо не ни се е затривало –
дано и занапред да е така. Това обаче от своя страна предполага малко
по-рядко да получавате хабер от нас, но го правим уж по-сигурно...
Забравих
пак да питам дали сте се видяли с чичо Ванчо и леля Денка, но след като
повсеместно има такъв дебел сняг, сигурно не сте ходили надалеч от
дома. Явно природата се връща към нормалното си състояние. Амчи какво се
оплаквате: като е зима, естествено е да има сняг и студ. А то какво
беше до сега? Сухо, студено - един път ще падне сняг и това е за целия
сезон. Коледа – по къс ръкав, слънце без сняг. Сега мисля че е
по-нормално, въпреки че на вас ви се е увидяло, защото може би сте
отвикнали от тези капризи на природата. Тук е същата история – уж сме на
тропиците, а пък времето е сухо и горещо като в Сахара. Тази година
като паднаха хубавите дъждове, че ела гледай грозде, жито, банани,
свински врат и пр. стока. Ще видите сега и в България какъв урожай ще
падне след толкова много влага – и ще бъде евтино, евтино; без пари ще
го раздават чак...
01.03.1996
- Честита Баба Марта ви желаем, мили родители наши! Бъдете здрави и
живи, добри и търпеливи! Днес е и първия ден на есента и както се полага
вали дъжд, мрачно е и тъжно – няма и помен от знойното и весело лято.
Но това ще трае само няколко дни и после пак става слънчево и приятно
съгласно синоптичните прогнози.
Нощес
в 02:00 по телефона ни се обади Валери, че празнуват раждането на едно
много дълго чакано бебе на наши общи приятели - Петьо и Галя, които ни
идваха на гости и с които ходихме на екскурзията по-миналата Коледа.
Бебето е момиченце, да им е живо и здраво, но забравих да питам Даниела
за името. Тя по принцип знае всичко, обаче в бързината си е пропуснала
да ми каже - а пък и аз бях толкова сънен, че може да не съм разбрал.
Отново се върнах към спомени и приятели, към весели мигове и незабравими
моменти и дълго след това не можах да заспя. Много ми липсват тези хора
тук и това си е. Имам чувството, че Аделаидските приятели са ми почти
толкова скъпи, колкото и българските (безспорно последните са
ненадминати, но поне докато бяхме там намерих техни достойни и верни
съмишленици). Всички, макар и по-заети вече кой с работа, кой с учене,
продължават да си живеят весело и задружно. Днес Женя ще изпрати нарочна
картичка по повод раждането на бебето със специални поздрави от нас. Не
много хора се появяват на бял свят баш на 29 Февруари - дай Боже всички
да са щастливи с това...
03.03.1996
– Честит ви Национален празник, скъпи българи и наша родна България!
Днес е неделя, привечер. Заети от предизборни, изборни и следизборни
емоции, не усетихме как неусетно минаха тези почивни дни. В петък по
обяд нещо поетичното настроение ме удари по тиквата и в обедната си
почивка написах едно стихотворение по случай раждането на бебето на
Петьо и Галя. За това не сколасах да поместя традиционният си петъчен
осведомителен бюлетин, а вместо това творих стихове и куплети. Вечерта
излязохме да купим една специална за случая картичка, която след малко
ще надпишем и Женя утре ще им я изпрати. После се прибрахме у дома, а
там хептен нищо особено не се случи.
Съботата
беше общонационален изборен ден. Направи ми впечатление, че дори и
тогава, току пред изборните клубове с урните, не спряха агитациите и
пропагандите за този или онзи кандидат. Тези хора нямат ли си ден за
размисъл или някакви забрани против тикането на съответните бюлетини в
ръцете на избирателите, непосредствено преди влизането им в тъмната
стаичка – ебаси демокрацията дето я имат тука! Аз на комунистическите
агитатори, облечени с аленочервени камизолки да си личат от далече, та
хората да бягат като дявол от тамян им теглих една бърза нашенска майна и
докато онези се усетят какво съм им казал, се шмугнат вътре в изборния
клуб. От комисията ни намериха в списъците, отбелязаха ни че сме се
явили, но никой после не разбра дали изобщо съм гласувал, с каква
бюлетина и т.н. Излезе, че един път като те отбележат в списъка и можеш
да си ходиш – не видях някакъв контрол върху това дали хората
действително гласуват или не. Но по принцип австралийците са възпитани и
разбрани хора – като знаят че гласуването е задължително по закон,
отиват и си упражняват вота. Пуснахме и ние в урната нашите
предпочитания естествено към синята кауза, а на излизане онези червените
още агитираха отвън народа. Бях взел една допълнителна синя листовка,
та на свой ред аз им я наврях в ръцете – белким разберат от къде духа
вятъра и кой тика световния прогрес напред. Тоз народ не можа да
разбере, че работникът е сложен там само за да блъска и да дава своя
принос, за което богаташът му плаща великодушно. Работникът няма място в
политиката, за да обърква повече света – като основен двигател на
прогреса все пак си остава богатия човек, предприемчивият, умен и
находчив бизнесмен, едър търговец и фабрикант, докато ние сме само едни
пионки и техни слуги. Защото за да има хляб за нас и достатъчно благини
за семействата ни, някой първо трябва да ни е подсигурил доходите. И
този някой в никой случай не е работникът с омазнения си шлифер и
изтъркан гащеризон. Обаче какво ти разбира овца от духова музика, та и
народа да проумее тези най-прости и елементарни истини?...
След
емоциите по гласоподаването направихме малък локален пазар, отбихме се и
до няколко гаражни разпродажби и т.н. От едно място си купихме чайниче
за кафемашината, че аз преди време в нашето варих картофи един път и то
се спука от топлинния зор, който му дадох – не излезе много здраво,
макар че уж беше от йенско стъкло, с всичките му там сертификати за
качество. Старото го изхвърлих и сега това ще си го пазим за ново, а пък
кафето ще го варим в тенджерата по налягане, че тя барем е направена от
яка ламарина. Следобеда пък ходихме до нашите нови българо-македонски
приятели. Те купили една голяма тенекия българско овче сирене, та си го
разделихме. Излезе ни по $6.30 килото, а иначе в магазина е $8-$9 че и
$12 на места. Много е вкусно и хубаво. Отдавна не бяхме яли такова нещо в
този географски район. В Аделаида също си купувахме много рядко, защото
по някакви причини там не ни харесваше, въпреки че в гръцкия магазин го
продаваха само по $4.50 (изглежда че тогава и тази цена ни е била
твърде височка, защото аз по онова време от централния пазар купувах
цели буци с крем-сирене местно производство, което един ние път ужасно
много харесвахме, а пък отделно дето беше и само $3 килото). Но тук, в
условията на недоимък и липса на такива балкански провизии, цената от $6
за кило бяло саламурено сирене е сравнително приемлива. А нали пък и
забогатяхме, замогнахме се – ето вече и истинско сирене си купуваме
дори; край на мизерията с други думи…
На
края, след всичките ни похождения през деня, се прибрахме и с притаен
дъх зачакахме отварянето на изборните урни. Точно в 18:00 изброяването
на гласовете започна. Още в самото начало сините бюлетини поведоха
убедително пред червените. Видял своят край и разгромяващ крах, в 19:30
бившият (вече) Министър-председател с достойнство обяви напускането си
на политическата сцена, пожела успех на новото правителство, изтъкна
какво той лично и партията му са направили за последните 13 години на
повсеместен грабеж и опоскване до шушка на държавната хазна и слезе от
подиума като посран, заедно с жена си и окрилян от шепата най-близки
привърженици и лакеи. В 20:30 и петте Национални телевизионни програми
предаваха встъпителното слово на новопобедилия и новоизбран демократичен
водач на държавата. Гласовете бяха прочетени едва наполовина, но
крайният резултат стана ясен още в началото на преброяването. Австралия
вече е синя и дано да е за дълго. Да видим сега от тук нататък какво ще
става – аз ще следя от близо политическите събития и ще ги отразявам
своевременно.
Предвид
току що приключилите избори, програмата на телевизията беше силно
политизирана, с директни включвания от различни избирателни райони, но
темата се въртеше все около смяната на властта. Разбира се ние тук не
очакваме някаква кардинална смяна на системата (и слава Богу, защото
иначе ще емигрираме в Съветския съюз...), а само въвеждането на една
нова и предпочитана от болшинството предизборна платформа (по-добра
надяваме се) пред другата, която вече е остаряла и загубила своя смисъл в
годините на управление. Но ако видим, че новите не вървят в пътя и не
си спазват предизборните обещания, след изтичането на мандата им от
четири години, на следващите избори връщаме старите – тях поне си ги
знаем що за стока са...
Днес
с Неничко ходихме на битак, а следобед с Женя направихме дълга
пешеходна обиколка из квартала. Колелото, което трябваше да купим в
петък, не беше пристигнало в магазина, а това ще стане чак в сряда. Нени
ще трябва да потърпи още малко. Това е всичко за сега – след малко ще
позяпаме скучната телевизия, а от утре всеки от нас пак си поема
службата, за да я носи максимално бодро и уставно...
04.03.1996
- Понеделник. При нас няма нищо особено и нищо ново, освен новото
правителство и “синята” линия на новоизбраната партия. Не знам дали
специално ние простосмъртните ще усетим някаква промяна от цялата тази
дандания, защото на нас и така си ни е добре. Но виж, ако рече да стане
по-хубаво - тогава ние нямаме нищо против. Евентуалните големи промени
ще се усетят по върховете, докато ние сме нищо повече от една
гласоподаваща човешка маса, с която политиците флиртуват в една или
друга степен; те зависят от нас и се стремят да замрежат очите ни със
звезден прашец, за да могат те самите да си правят каквото пожелаят.
Така е било и ще бъде навред по света, като Австралия в това отношение
не прави изключение. За нас е важно да имаме работа, от там постоянни
доходи и да сме здрави, за да блъскаме и да изкарваме колкото е възможно
повече за насъщният. От там насетне, онези отгоре и да се насерат, за
нас няма никакво значение. Важното е да управляват страната към напредък
и прогрес, за да остане малко и за нас от тяхната баница. Е, че за тях
бил лъвският пай – амчи ще бъде, нали за това са те. Само че аз и друг
път съм давал този пример и споменавал тази притча: веднъж докопал се до
богаташката трапеза, дори трохите които остават след тях, за нас са
достатъчно тлъсти; а ние не ламтим за много...
Снощи
пак приказвахме с Валери и Даниела. Бебето на Петьови се казва
Йоанна-Мария, всички са добре но още не са ги изписали от болницата.
Като си дойдат в къщи ще им се обадим по телефона да ги поздравим за
голямата им радост. Всички там много ни канят да отидем до Аделаида и да
се видим. Разчитат повече на нас, че ще тръгнем като по-големи хаймани и
екскурзианти, защото другите не са много по тези околосветски
пътешествия, докато ние обичаме да пътуваме. Та може и да замислим нещо
по Великден. Тогава се падат поредица от почивни дни, а аз мога и някой
ден отпуска да си взема, но ще видим - всичко зависи от финансовото ни
състояние. Сега тези новите дето дойдоха на власт, ако рекат да раздадат
по $1000 на глава от населението, ей тъй за хубавата работа и за
благодарност, че сме ги избрали - тогава няма да се замислим нито миг и
със сигурност ще отидем. Има цял месец и половина до тогава – достатъчно
време за размисъл. А пък ако Женя започне работа до тогова, това ще е
по-добрия вариант, въпреки че ще си останем в къщи. Така или иначе, ние
ще ви информираме за всяко малко или голямо събитие, свързано с нас и
нашия живот. Сега най-актуално (според Неничко) и най-важно пред всичко
останало се явява един път колелото му да си дойде в къщи. Той казва, че
щял да спи с него и да си го качва горе в стаята.
В
петък вечерта ще дойдат нашите познати от черквата. Пак с тях ще си
купим свинско месо и ще си го разделим, защото така излиза по-евтино. И
те не са от хората, дето развяват байраци от подчертана благополучност и
финансова независимост. Правят си и те сметката и едвам свързват двата
края - наша черга са, един вид. Ще видя с него дали ще можем да си
сварим някаква парцуцка пак, че да имаме за черни дни (от грозде, от
сливи – няма значение вече; само конски сили и градус да има, че е голям
зор без пущината). Това са само идеи за сега, а нататък ще видим
действителността какво ще покаже.
Неничко
иска да продава колекцията си от карти, че в неделя ще ги водя с Родни
на битака да отварят двамата сергия. Родни сега живее в съседния блок –
родителите му купиха апартамент там и са постоянно заедно с нашия Нени.
От нас се вижда у тях какво ядат на масата и се чува баща му като пръдне
– толкова са наблизо. Миналата седмица за домашно Нени имаше да прави
проект/съчинение за тигрите. Учителят му го разнасял из цялото училище
да го показва и казал, че в 15-годишната си практика не е виждал такава
хубава работа. Мама обаче много помагаше и аз никак не бях доволен от
съвместната им дейност, която свърши всъщност тя. Майка му казваше едва
ли не какво да пише, прекопира и му нарисува рисунките в тетрадката и
т.н. Аз заявих, че изобщо не приемам тази добра оценка като
действителна, докато той абсолютно сам не покрие изискванията за класна и
домашна работа - ще се зарадвам едва тогава, когато Нени сам постигне
тези резултати. Аз съм много строг и взискателен и съм му казал, че е
по-добре да ме мрази сега, отколкото после цял живот. Защото един ден
когато увисне само на една гола и мизерна безработица (социална помощ),
тогава много ще има да подсмърча подир другите, които ще имат и хубави
коли, и големи къщи, а вероятно добри и красиви жени. Той не го разбира
обаче това нещо диването му недно и аз още повече се ядосвам. Но такива
са нещата от живота и аз се опитвам да ги смятам за нормални...
05.03.1996
- Вторник. Снощи щяхме да излизаме на разходка, но заваля дъжд и ни
провали пенсионерската разходка. Стояхме си в къщи, убивахме времето с
гледане на телевизия, вечеряхме и т.н. Нени си писа домашната работа и
прави дълги сметки какво ще си купи със спечелените пари от продажбата
на картите. Стигна почти до къща с басейн, но в неделя ще го видим какъв
търговец е.
Женя
скоро ще завърши този курс, който кара в момента и може би ще започне
другия, за който действа чрез Бюрото по труда. Постоянно изпраща и молби
за работа - неуспешни за сега. Но все един ден ще я вземат някъде. Не
губим кураж, както при Тото-то. На работа съм добре и все така зает,
както винаги съм бил. Потока от някаква дейност не спира нито за миг -
ни край на месец има значение, нито тримесечието, нито пък края на
годината. Заетостта е плътна, постоянна и голяма през всички периоди от
време. Няма застой (или престой) дори и за час...
Ето
че съвсем “усетно” дойде и обедът. Независимо че нямам нещо съществено
за отбелязване, продължавам воденето на дневника както е било до сега.
Времето вече захладня приятно и температурата е 26°C-27°C. Докато ако за
съпоставка вземем Аделаида, там е 36°C през деня и само 18°C през нощта
- нарочно гледах прогнозата по телевизията. Но по принцип тук в този
щат времето е по-постоянно, без такива големи температурни разлики.
Довечера
ще отидем да си вземем видеокасети от библиотеката – нали сега трябва
да оползотворим онези безплатни купони, които спечелихме. Във вторник и
четвъртък няма филми, а дават разни предавания или от онези нескончаеми
телевизионни серии “Съседи”, които са ги излъчвали дори и в България. Те
са стотици на брой от по 1 час всяка и са чудно убиване на времето за
англоезичното население на Австралия. Ние обаче много рядко сядаме да ги
гледаме, защото са доста тъпички и безинтересни. А и не носят характера
на един истински игрален филм, със световно известни артисти, красиви
полуголи актриси и т.н.
Сетих
се да питам нещо – какво стана с онзи руски цветен телевизор, дето го
имахме – “Електрон” га’ че ли го викаха. Защо не го продадете ако не го
ползвате или пък нека баба да го гледа в стаята. Той мисля че до
последния момент си работеше много добре. А онзи ден щях да купя от
битака един подобен за $50, малко по-голям от нашия, но се отказах. След
време ще си купим хубав, голям и скъп, но то ще е чак когато влезем в
къщата (ако изобщо някога влезем). В противен случай ние пак ще си купим
някакъв, само че малко по-нататък. За сега този ни е добър, но един ден
той ще отиде в стаята при Нени, а ние ще сложим един с голям екран в
хола.
06.03.1996
- С голяма радост вчера получихме поредното ви писмо № 138, отново
писано след пристигането на нашия колет. В него имаше много интересна
информация, която аз сега не си спомням с точност, но като се прибера
довечера от работа, ще си го чета отново и ще ви пиша отделно по самото
писмо. А пък за тези черпаци, са’ани и тигани вече ме е яд защо ви казах
да ги изпращате. На този зор на който сте сега, че и с новите пощенски
цени на всичкото отгоре, това направо е било безсмислено, но тя се е
свършила вече. Не че тези неща няма да ни вършат работа – напротив, ще
си ги ползваме с най-голяма радост, но на тази цена имаше ли смисъл?
Както и да е. От сега нататък нещата които са за изпращане ще ви ги
поръчваме по телефона, защото всичко ще бъде предварително осмислено и
поръчката ще е актуална за момента на разговора ни. А така в писма – аз
река да пиша за нещо, но до два месеца мераците се сменят и информацията
ми става невалидна или полувалидна.
Снощи
приказвахме с нашите приятели Иван и Керъл, които имаха закусвалня
“Златно пиле” на Gold Coast. Разпродали всичко и зарязали бизнеса. Но то
наистина тяхното си беше някакъв ужас – 365 дни в годината, по 24 часа
на ден заетост. Няма Коледа, няма отпуски и празници. Та в скоро време
ще се видим пак с тях да се наприказваме за всичко, което поради техните
ангажименти сме пропуснали. Не е лесно да се забогатява с труд, да
знаете. Добре че ние нямаме такива намерения. Да имаш някакъв бизнес е
все едно цял живот да се грижиш за множество бебета, които никога не
порастват и никога не можеш да зарежеш или изоставиш на пътя. Дори и
по-лошо от това, защото бебето ако е гладно ще реве и ще чака да му
дадеш в устата, докато бизнеса те изхвърля без да чака и то е завинаги.
Едва сега мога да разбера и вуйчо защо е бил толкова зает, толкова
притеснен, та на края с всичко събрано на камара, рака го свърши бадева.
Вярно че е много хубаво да си финансово независим и да имаш всичко,
което ти дойде на ума. Но само заради едното богатство не си струва
тропулака и загубата на здраве и нерви...
Трябва
да сте били доста болни, щом като и “Зарезанът” сте пропуснали. Аз все
си мислех, че сте го отпразнували с гайди, клар’нета, дайрета и други
инструменти, а то виж какво станало на края – нищо и половина. Както
добре си спомням подобно събитие една година, когато идвах да ви
прибирам от А... (ей че забравих името на това село - не Драгановци, а
другото дето минавахме от там за нашите лозя). Аз тогава не участвах в
тържеството, че учех за изпит - помня го като сега и много съжалявах
съдбата си. Но сега си викам – добре че я имам тая диплома (за знания до
сега никой не ме е попитал…), че без нея тук само щях да разнасям пици
или вар, а и нямаше кракът ми да е стъпил в Австралия. Благодарение на
дипломите си сме тук – хубавичко да ви е ясно на всинца...
Мъча
се да си спомня нещо от писмото, което прочетох отначало доста набързо,
че да ви отговоря веднага, но сега не се сещам нищо. Като си го
припомня след повторният му прочит, ще изплуват много въпроси, на които
предполагам трябва да дам и отговори. Довечера вече ще ходим да купуваме
колелото. Нени и Женя ще ме чакат на улицата с парите - само да ги
натоваря, че да стане по-бързо. После трябва да заведем майка му на
вечерния курс и в 21:00 да я върнем обратно. Изобщо няма спиране, няма
почивка. Може би довечера ще продължа писането си от вкъщи. Обаче и там
ме чакат разни разбити колички за ремонт; сега и колелото като дойде, то
ще бъде вече на първо място в списъка за ремонтна дейност. Все ще се
наложи и аз да го прегледам, с моето око да го погледна и с моите ръце
да го пипна, да притегна болтове и гайки тук-там и т.н.
Няма коментари:
Публикуване на коментар