Драги
ми читателю и любезни мой слушателю,
На
първо място и още в началото на третият пореден том на настоящата ми безконечна
сказка, най-много бих желал искрено да благодаря на онези от вас, които
проявиха стоическото си търпение в достигането до настоящият преломен момент на
кратката ми биография. Ако тук аз с нещо съм успял да заинтригувам нечие
внимание или просто неангажиращ с нищо интерес, макар съвсем малко и
незначително, то това за мене би била една от най-високите оценки и точен
критерий за цялостното оформление на тази своеобразна писмена творба. Сказката
ми обаче сега съвсем няма да бъде за анализ на всичко минало и прочетено до
тук. Критиката ще оставя да направят самите читатели, като те дори и да
подминат написаното (независимо с какви чувства), аз пак няма да им се разсърдя
нито пък дълбоко в себе си ще се трогна особено. Добре или зле, хубаво или
лошо, щастливи или не, богати или бедни - фактите се намират пред всички вас и както
не един път съм споменавал: те напълно се покриват с действителността до степен
на идентичност.
Умишлено
правя тези встъпителни бележки малко по-издалеч, за да предупредя бъдещият
читател и внимателно да го подготвя за всичко онова, което ще следва от тук
нататък. Чувствам се в известна степен задължен да го направя, защото с
пристъпването към прочита на следващите ми писма, у мнозина ще се надигнат
редица препинателни знаци, повечето от които въпросителни – ама защо сега?, че
как така бе, джанъм?, кога/къде и т.н. Уверявам ви, че любопитството на всеки
ще бъде по своему задоволено - отново с излагането и разкриването на цялостната
биографична истина, а с повдигане тежката завеса на незагасващите си спомени,
ще се опитам да дам и някакво по-разумно обяснение в отговор на всичко, с което
ви предстои да се сблъскате занапред.
По-наблюдателните
ще забележат, че в обръщението си този път не включвам скъпите ми родители и
това отново не е случайно. В настоящият си материал ще ви запозная с всичко
онова, на което те станаха неволни и неми свидетели по време на краткият си
престой в Австралия. Това, което за мнозина беше не чак толкова тайна, колкото
“въздържане от коментари по случая”, сега ще стане достояние на малко по-широк
кръг от хора. Вероятно годините и времето биха изличили петното от срамът, но в
никой случай не биха били в състояние да излекуват нанесените им душевни
травми. Именно поради тези чисто човешки причини и съображения, аз тук не
включвам родителите си и умишлено не ги намесвам в прочита на тези мои бележки,
тъй като за тях това би означавало да се рови и набърква дълбоко в старите
рани, които те със старостта и помъдряването най-старателно се опитват да
заличат и излекуват; може би искат и вече великодушно са простили, но въпреки
всичко не могат да забравят...
В
следващите си редове аз старателно ще се опитам да направя няколко жизнено
важни пояснения, които пак повтарям – те не са нищо повече от едно по-плавно
преливане от едни събития в други и под никаква форма и степен нямат целта да
послужат за нечие оправдание; те не ще звучат и като разкаяние с престорено
съжаление - най-малкото ще служат за повдигане на обвинение или пък да изпъкват
като някаква моя лична гордост или хвалба. Фактите отново се представят такива
каквито са били, под клетвената им достоверност...
Всички
вече прочетохте кратките послания на моята майка, която пристигна в Австралия
около средата/края на Септември 1997. Естествено те бяха предназначени
единствено и само за баща ми, който по това време продължаваше да работи в
Габрово през периода на последните си предпенсионни месеци и нямаше физическата
възможност да пътува заедно с нея за насам. Точно тук отварям една малка скоба
със забележката, че аз на своя глава си позволих да публикувам и тези нейни
писания, тъй като те също носят семейният заряд на случващото се с всички нас.
По това време аз бях доста ангажиран с други странични дейности и умело
използвах писмата й за допълването на общия сюжет в тази наша фамилна драма.
Макар и да не носят онзи колорит и динамизъм на описваните до тогава събития,
те достатъчно ясно показват личните емоции и душевни тревоги на майка относно
изоставането на Нени от училище, пословичният му мързел, държанието му към
домашните и взетите мерки към подобряване на общото му поведение и отношение.
Предполагам, по-нататък ще се опитам да свържа тези мои разсъждения и по
смисъл, ако това всичкото до тук за повечето от вас бяха само едни голи факти.
Връщайки
се на въпроса за пътуването на татко обаче, накратко пояснявам че поради
служебните си ангажименти и предстоящото му пенсиониране в завода, неговото
пристигане малко се отдалечи до към началото на Март 1998. За да стигна разбира
се последователно и до този период, неизбежно ще трябва да премина през
задължителната серия от хронологични събития и случки. Всичко което следва
по-нататък в разказа ми, ще бъде своего рода продължение на онези майчини
послания до самия него, като аз ще се спирам по-подробно на някои отделни
моменти, заслужаващи повече внимание.
Като
първо и най-важно нещо, не само за този период от време, ами в цялостен и
глобален мащаб, беше самият факт, че ние с Женя продължавахме да работим
успешно в компаниите, където бяхме назначени и срещу труда, който старателно и
самоотвержено полагахме в името на собствените си интереси и просперитет,
двамата с нея заработвахме насъщният и то вече в рамките на прекомерният
финансов излишък, стигащ на моменти до разточителство. Заплатата на Женя беше
много сериозна за времето си - един път и половина по-висока дори от моята,
която също минаваше за един от сравнително престижните доходи сред обществото.
Междувременно, 6 месеца след като вече бях на работа, шефовете ме повикаха на
едно вътрешнозаводско съвещание и единодушно ми повишиха заплатата, което аз и
без друго се надявах отдавна да се случи. Това най-закономерно се очакваше да
стане рано или късно според техните обещания още в самото начало, че видите ли
– сега започвам с някаква определена и малко по-ниска годишна заплата, но само
след 3 месеца и след като сме взаимно доволни един от друг, онези щели да ми
завишат “порционът” с известна сума отгоре. Добре ама, те директори и началници
по целия свят си приличат както две капки вода и като правило или лъжат нагло и
нахално, или някъде малко по-завоалирано, но във всички случаи гледат да се размине
всеки един подобен разговор - още повече пък щом се отвори приказка за пари. И
аз нали бях плах и стреснат след 6-месечното прекъсване и стоене в къщи като
безработен, та мълчах и се свирах в дупката си като язовец. Дорде обаче не
усетих вече по-здравите устои под краката си и сам не разбрах, че всъщност аз
съм един що-годе добър специалист, върша добра работа и хората ме ценят именно
заради това. Амчи, рекох си на акъла: сега пък им е време на същите тези хора
да си и платят за услугата; така де – комунизма ни учеше, че може да работим и
без пари (даже нямахме нужда и от слава). Но ние тук живеем при малко
по-първобитни и пещерни битови условия и учудващо защо, но парите ни трябват за
всяко едно нещо, за което си помислим. Така, използвайки вече придобитата си
рутина в работния процес, аз излязох от хралупата и напомних за себе си с
повдигане на въпроса за повишението на заплатата ми; тактично припомняйки на
шефовете за обещаното от самите тях, с встъпването ми в длъжност преди половин
година. На това фирмено съвещание стана ясно, че те също са доволни от мене – и
бум, действително, че ми вдигнаха хората годишната заплата; точно както бяха
обещали. За времето си тази сума минаваше за един доста сносен и прекалено
задоволителен доход, въпреки че на различни места някои получаваха по много
повече. Ето, Женя например беше с доста по-високи приходи, но халал да са й
парите – аз не ламтя и не завиждам на никой, който печели повече от мене.
Важното е аз да съм доволен от това, за което работя. В същото време не мога да
премълча и факта, че редица наши познати и приятели в една Аделаида да речем
(че за там имам повече наблюдения и сведения), се радваха на подаяния от
порядъка на 22/24/26 хиляди долара на година, с които обаче те също се справяха
и оцеляваха, купуваха имоти, изплащаха ги и т.н. – въпреки, че за нас тези суми
изглеждаха ниски. В крайна сметка думата ми тук е, че ние бяхме с цели степени
над повечето хора от средната класа – богати не, но определено презадоволени.
Утвърждаването
и на двама ни като добри и надеждни специалисти, с такъв съществен вече общ
семеен брутен годишен доход, поразвърза малко ръцете ни. Успяхме да се
стабилизираме във финансов аспект, покрихме разходите и загубите, които
направихме напоследък, та дори започнахме да мислим и спрягаме отново думи от
рода на “покрив”, “строеж”, “свой дом”, “басейни”, “градинки” и т.н.
Главозамайващият скок във финансовото ни положение позволяваше да надскочим и
сенките си даже – без дори да усещаме собствената си пръдня. Аз обаче
целомъдрено продължавах да бъда “внимателен”, първичен, земен, пресметлив и
винаги да имам страховитото “едно на ум”, че само в даден миг всичко постигнато
с толкова много мъка и страдания, можеше да се изсипе в помийната яма със
загубването на работата - дори и само на единият от нас. Понеже вече съм им
сърбал попарата, изпадайки в подобна незавидна ситуация, та бях особено
предпазлив в “изхвърлянията” и излишните неразумни разходи.
От
дума на дума пак се заговори за къщи и планове – спомням си даже, че по едно
време ние отново отидохме да се срещнем с нашият архитект, който направи нови
архитектурни скици, отговарящи и подходящи за строеж на друго едно свободно
място в съседен квартал. Най-интересното и забавно беше, че този път Женя беше
тази, която се противеше на тези мои налудничави и смели идеи. Независимо от
това обаче, по мое настояване ние все пак докарахме плановете на къщата до
някакво дередже – единственото, което остана беше само да се облекат в чертежи
и да ги дадем на евентуалния строител, който щеше да ги изпълни със строителни
материали и превърне в реалност. До такива последствия не се стигна разбира се
(вероятно тук е мястото да кажа “за слава на Бога”), но несигурността в нея
вече се усещаше застрашаващо осезателно...
От
друга страна и паралелно с всичко останало, много настоятелно се говореше за
оставането на нашите в Австралия, със законни визи за пребиваването им, със
съответните пенсии и всичко онова, което съм описвал не един път до тук.
Въпросът единствено се състоеше в изчакване пристигането и на татко, та заедно
с майка да си подадат документите в Емигрантския отдел и да си чакат двамцата
на спокойствие, докато им излезе разрешението. Всичко това беше безумно лесно
осъществимо с плащането на някаква си нищожна еднократна такса от около
$1500-$2000 - на фонът на тлъстите ни годишни доходи, стойността й се
приравняваше на една дълга сабя от най-скъпата Смядовска или Панагюрска луканка
по времето много преди Московската Олимпиада, при средна месечна заплата на
всеки от нас обаче в размер на 408.50 лв.! Нека любителите на статистиката и
елементарната математика сами проверят твърденията ми – надявам се да съм бил
достатъчно точен в пресмятанията си, приемайки за изходна база 16 лв. за кило
от споменатият артикул…
Нашият
малък Неничко постепенно започна да влиза в пътя и все повече да слуша баба си
в безкористното й желание да го научи на нещо хубаво и да насади известни
добродетели и навици у него, които покрай нас той беше загубил. Продължаваше да
свири хубаво, макар и с не особено голяма охота понякога. Всички дипломатично
приемахме, че това е от възрастта му и един ден, когато самият той се усети
по-уверен в себе си, ще се увлече от музиката за постигането на по-престижни
резултати и завоюване на достойното си име сред обществения елит. Щеше да бъде
непростимо и много жалко, ако вроденият му талант остане безвъзвратно удавен в
мързел и безделие. Независимо от всичко обаче, усърдната му работа в училище
продължаваше и след завишените изисквания и по-прилежни занимания в къщи,
добрите резултати въобще не закъсняха.
Самият
Нени усети плодовете на своя труд - беше горд и доволен от себе си, щастието и
задоволството му от постигнатите успехи не оставаха скрити за нас. Баба му го
следеше и контролираше какво и колко яде, кога и как си учи уроците или пише
домашните, задаваше му допълнителни задачи, възлагаше му отговорни дейности,
занимаваше го, поощряваше го щедро и връзката между тях се заздрави – такава,
каквато беше в детството му. С известна доза вероятно срам аз сам признавам, че
тези възпитателни мероприятия до момента не бяха провеждани под каквато и да е
било форма - просто нямаше от кого. Аз не веднъж или дваж съм опитвал да се
наложа за едно или друго нещо, но “добрата мама” в мигът в който се изрепчи с
нещо насреща ми, поучителните ми думи оставаха да висят във въздуха и просто си
потъваха в небитието – от което обаче Нени извличаше само полза за себе си; без
изобщо да съзнава с детския си акъл, че всичко това един ден в живота щеше да
му изиграе лоша и фатална шега. Така постепенно започнах да не обръщам внимание
на нищо, свикнах с този семеен идиотизъм, но дълбоко в себе си крещящата ми от
безсилие душа буквално изгаряше в разтопено олово посредством демонстрирането
на моето престъпно безразличие.
Нещата
уж влязоха в някакъв канализиран и добре утвърден ред. Аз бях безкрайно много
щастлив с всичко това, защото нямаше нещо което да ме интересува и радва повече
от успехите на детето. Собствената му майка приемаше тези мероприятия с
прикритото си и претеглено точно на кантар въодушевление и потисната радост, но
за мене тя изобщо не беше критерий нито за някакъв успех, нито за проявена
упоритост, да не говорим пък за амбициозност и други подобни качества. Тук е
мястото да й призная гореизброените способности единствено в постигането на
поставена от нея самата цел, за свой собствен успех – Господи, като си спомня
как учеше, зубреше, запаметяваше цели пасажи без да ги разбира; какво чудо беше
докато вземе всичките си дипломи и квалификации, които й осигуриха тази
престижна работа - моите уважения, шапка й свалям! Обаче тя не беше в състояние
да проведе нито един акт на поучаване или възпитание на някакъв добродетел у
Нени и ако до сега съм ги подемал все аз, крайният им резултат е бил винаги
плачевен, завършващ със скандал помежду ни. Той беше бебе още, когато го научи
да яде нощно време – насън изпиваше по две бурканчета с кисело мляко, уж за да
спи и да не се буди през четвърт час; от това денонощно ядене малкия ставаше
сутринта мокър и опикан до ушите. Майка ми обаче го отучи от този вреден навик.
Беше почнал да си гризе ноктите – тя и с това се справи, защото Женя беше
неспособна да се пребори. Топлите грижи и безкрайната й майчина обич, с която
Неничко беше обгръщан далеч не бяха всичко, от което той имаше нужда – моята
бащинска роля и авторитет бяха потъпкани и принизени до унизителни стойности,
въпреки че винаги когато е имало защо съм се намесвал открито, остро и
назидателно, без да съм се замислял за последствията. Така в лицето на баба му
аз виждах спасението единствено и само за Нени, в името на неговото добруване –
ние, самите му родители като не успявахме да го възпитаме и научим на нещо
стойностно, надявах се поне баба му и дядо му да могат. В годините ни на
съвместно съжителство това е било доказвано не един път. Нени много ги обичаше
и с радост е оставал дни наред при тях. Там игрите се редуваха с полезни и
обучителни занимания и всичко вървеше като по мед и масло. Водили са го по
екскурзии, по гости – той навсякъде е показвал брилянтното си поведение,
добронамереност, послушание и възпитание. До момента в който от някъде се
появеше майка му обаче и лигавенето му тутакси започваше и го завладяваше до
степен на неузнаваемост и отвращение...
Аз
без да искам се отклоних в тъжният си словоред за Нени, но нали покрай него се
въртяхме абсолютно всички в къщи и само се чудехме как да направим колкото се
може повече добрини за него. За разлика от разбиранията на Женя (които аз и до
ден днешен на можах да установя и проумея), тези наши добродетели се състояха в
приучване към труд, навици и привички, добри обноски към себеподобните,
уважение и всички онези качества, които отделят човешкото същество от
животното. Аз бях твърдо застанал зад гърба на майка ми и дълбоко в себе си
вярвах и бях убеден, че това което тя всеотдайно правеше беше най-правилният
подход към нашето дете, докато то не се научи кое как трябва да прави самó.
Майка му обаче смяташе че това е излишно, ненужно, често пъти недоволстваше и
то съвсем явно и демонстративно пред него, с което му показваше своето
покровителство и в същото време насаждаше неприязън в невинната му и крехка
детска душица. А пък то от своя страна само това и чакаше, за да започне да
прави каквото си поиска и да се качва на всекиго по главите. Отделно от
буквално зариването му с излишно скъпи вещи и неговото презадоволяване с какви
ли не нови и “маркови” дрехи, възпитанието му в подчертан и парадиращ снобизъм
и долен материализъм, Нени имаше силата и страната на майка си - моята дума не
струваше и пукната пара по даден въпрос за неговото отглеждане и възпитаване
като човек.
Така
се нижеха дните и нощите. В прикрита и лукаво-злъчна, лицемерна обстановка,
всички деляхме един покрив и обща софра и къде с добро, къде с лошо, нещата
вървяха горе-долу в някаква неизвестна и безалтернативна посока. Неусетно
дойдоха Коледно-Новогодишните безгрижни дни. Нени излезе във ваканция, аз бях
вече в отпуска и напрежението около нас малко взе да намалява. Бяхме се
нагласили да отидем за десетина дни на море. Специално за случая аз бях купил
една малка палатка тип “Хималайска”, но за по-голям размер мечки. Това беше
спонтанно решение за временно ползване - колкото само да ни изкара през
няколкото дни на почивката. Малко преди Коледа заминахме на къмпинг на около
150 км от Бризбън, заедно с наше приятелско семейството. Тогава Женя си остана
в къщи, защото тя все още беше на работа и нямаше на разположение много годишна
отпуска. Ние натоварихме дисагите в нейната кола, защото беше комби и след
разтоварването й можеше да се спи в нея. Там настанихме майка, за която тези
елементарни и примитивни условия бяха повече от луксозни и равнозначни на
5-звезден хотел. Тя харесваше и обичаше всички, всичко и от нищо не беше
недоволна. Как веднъж не я чух да се оплаче от нещо, да злепостави Нени пред
мене, знаейки че ще му се карам или ще го пердаша заради непристойното му
държание. Те се оправяха двамата прекрасно и тя добронамерено прощаваше
детските му остри и зъбати реплики, естествено чути от друг и предадени по
негов най-наивен, но в буквален смисъл начин. Аз разбирах, че нещо не беше
съвсем наред, но можех да го прочета единствено в подпухналите очи на майка,
която не спря да плаче почти през целият й “щастлив” престой в Австралия. Нито
тя самата, нито пък Женя ми е споменавала за някакви пререкания или търкания
помежду им – аз само можех да се досещам, добре познавайки и двете...
Престоят
ни на морето беше повече от прекрасен. Готвихме си там, всяка вечер сядахме със
салатите му, с табиетите му и си изкарахме разкошно определеното време. Леля
Мими (майката на Стефчо) беше прекрасна компания за майка. Мира (жена му) точно
по това време си беше в България и ние бяхме сами с дечурлигата. Те имат две
момичета, изключително възпитани и добри деца – подчертавам това с благородна
завист и ревност, но с огромна гордост и задоволство, че това са деца на наши
близки приятели; всички ние бяхме във възхита от тяхното държание и възпитание.
На 24 Декември, следобедът някъде се прибрах до Бризбън, за да докарам и Женя
на къмпинга, която вече беше излязла в кратковременната си отпуска по Коледа и
Нова Година. Натоварихме някои допълнителни провизии и до вечерта бяхме обратно
в лагера при останалите къмпингари. По всички Християнски правила, спазихме
традицията на Бъдни вечер с джуркания боб и ошафа от сушени сливи, а точно в
полунощ запалихме кюмюра в скарите и нахвърляхме свинските пържоли отгоре им.
Специално майка беше в строги Коледни пости и за хатър на всички, умишлено
заблажихме чак когато беше общоприетото. Ние обикновено не можем да издържаме
на тези 40-дневните пости, но точно в навечерието на Рождество Христово гледаме
да съблюдаваме църковните канони и норми за постното хранене.
На
къмпинга изкарахме още няколко дена, когато трябваше да се отправим към друго
едно място за посрещането на Новата Година. Отдавна още бяхме резервирали
няколко вили в една планинска местност, където вече заедно и с останалите наши
приятели, се бяхме нагласили да изкараме около една седмица. Ние с нашата кола
се отправихме директно за натам, а Стефчо натовари останалите багажи, палатки и
пр. да ги откара и разтовари в Бризбън. Те там имаха малка неутрализация, мисля
че и Мира си беше дошла междувременно от България, та и с нея вече щяхме да се
срещнем всичките на балкана.
Намерихме
се с Ива и Румен (те водеха майката на Ива, баба Цонка), после дойдоха Ани и
Сашо с неговите родители (от няколко месеца и те бяха на посещение при децата
си в Австралия). Васил и Албена също бяха там, както и още 2-3 други наши
близки семейства – голямо тържество, голям безспирен и нескончаем “купон”,
както се изразяват някои на уличният жаргон. Там посрещнахме Новата Година и
ден-два след това се прибрахме по домовете си, всеки кой от къде беше дошъл.
През тези дни успяхме да направим редица излети и разходки, къде на по-далечни,
къде на по-близки разстояния. Баби и дядовци там имаше достатъчно и често пъти
младите не се засичаха по маршрутите на “старите”. Децата вилняха и бесуваха на
воля като пощурели магарета и всички бяхме много, ама много (уж) щастливи...
Задълженията
ни на работа продължиха веднага със започването на годината. Все едно че не е
имало отпуска, екскурзии, моабети и т.н. – сиво и напрегнато ежедневие, тъпо до
полуда. Ако от време на време отидем до някъде или до някого – в това ни се
състоеше разнообразието и културния живот. Още тогава Женя започна бавно и
тенденциозно да страни от нас. Все искаше да си остава в къщи сама, да си
почивала, да чистела и да готви – амчи нали точно за това беше дошла майка ми
бе, джанъм; тя по цял ден си стоеше в къщи и не мърдаше на никъде. Все с
парцала бърше прах и разходките й се състояха между тенджерите и тиганите на
печката. С четири очи ме чака да си дойда от работа, че да се поразговорим
малко, да ми каже Неничко какво и колко е научил през деня и щом Женя се
прибереше, тя влизаше в стаята си и се затваряше ридаеща и усамотена. Предлогът
й беше ние да сме се видели като мъж и жена, като семейство, да си приказваме
за чисто наши неща и т.н. Когато се налагаше да отидем да пазаруваме, Женя
започна да се възпротивява за идването и на майка с нас. Аз все си мислех, че
за нея това е едно малко и елементарно разнообразие, с което да смени малко
тягостната домашна обстановка и да излезе на въздух. Тя сама иначе никъде не
можеше да ходи, предвид че не познава района - притесняваше се от това, а и не
знаеше езика. Стоеше си по цял ден затворена в къщи, а навън беше топло, знойно
лято. Разбира се не по-малко знойно беше и у нас, тъй като в апартамента нямаше
климатична инсталация. Най-много да излезе на балкона - това й беше “глътката
чист въздух и късче небе”...
Пазаруванията,
които носеха толкова голяма радост и наслада за майка се сведоха до минимум
предвид сръдните на Женя, че не я искаше с нас. Самите вечери протичаха вече
доста вяло, напрегнато и скучно – хапнем набързо, поприказваме малко общи и
безпочвени приказки и бързаме да прибираме паниците. Женя като се нахрани и веднага
демонстративно се прибираше в стаята си да чете. Майка още повече се
изпопритесни от това нейно държание, незнаейки къде й беше вината; какво и кому
беше навредила чак толкова много? Минаваше се вече от тихия фронт в
контра-настъпление и моралното погазване на всякакъв противник - това беше
единственото, което Женя виждаше в лицето на майка ми. Изчезнаха й лъчезарните
усмивки, заучените й обръщения и добри обноски.
В
същото това време нашият малък и свиден Неничко не знаеше на къде да се обърне
– ту един път към баба си, която обичаше и към която беше привързан; друг път
към майка си пък, на която също не можеше да обърне гръб. През деня бяха заедно
с майка, но вечер като си дойдеше Женя от работа, той й се оплаква какво го е
карала да прави “лошата му баба” (да си оправи леглото например, да си измие
ръцете преди да седне да яде, да си подреди първо дрехите, обувките, книгите –
ама ужас бе, че как така ще кара тя детето да прави такива неща?!...). Върха на
всичкото обаче вече беше, когато Женя имá наглостта да каже на Нени пред всички
нас, цитирам по памет: “Нищо Неньо, ти потърпи мамо сега, още малко!” Демек –
баба ти ще си замине и ти отново ще си свободен да правиш каквото поискаш.
Каква мерзост, колко много долност – целият настръхвам само като изписвам тези
редовете! Че нали родителите ми дойдоха баш за това - да се оправят и занимават
с малкия, за когото ние просто нямахме физическото време и сили. Аз разчитах,
че те щяха да се грижат за възпитаването и отглеждането му поне в тази трудна
възраст, докато сам свикне на задълженията си - както междувпрочем те винаги са
го правили за него, много преди ние да заминем за Австралия. А в същото време
ние само трябваше да работим и градим кариера, която щеше да ни послужи като
платформа, по-скоро даже като ракетна площадка за изстрелването ни напред и
нагоре - не само ние, ами и всички дето бяха покрай нас. Още от бебе нашите си
го вземаха при тях и с тях - където и да отиват. За Нени това беше едно малко
тържество, един нестихващ детски празник и взаимно се чувстваха безкрайно
щастливи. Те самите го научиха на хиляди неща, като в същото време го отучиха
от сума вредни навици. Женя не можеше да направи една стъпка сама. Спомням си
го като ден днешен и тази картина се е запечатала дълбоко в съзнанието ми - малкото
бебе лежи в кошарата и си играе, на това прекрасно време навън, а пък тя ми
стои по цял ден в къщи с романчетата си в ръце, пред един вестник на масата и
люпи семки на него. А другите майки си разхождат децата на чист въздух (е,
отделен е въпроса и колко е бил чист въздуха – тук говорим за съвсем други
неща, без да намесвам екологията). Та ще се подпъти моята майка от тях, ще си
зареже домакинството да дойде до нас, та ще изведе малкия с количката, че майка
му да си види къщата и да си почине, горката (и от какво точно ми е много
интересно - здрава, права млада жена на 25 лазарника!). Но хайде, да не се
връщам чак толкова назад, въпреки че всичко, ама абсолютно всичко има отношение
към закономерните събития, за които иде реч по-надолу.
Както
всеки разумен четец вече ще се досети - обстановката в къщи се нажежаваше все
повече и макар да нямаше видими изблици на взаимна ненавист (къде ти - у майка
ми такива отношения не са познати), положението започваше да става все
по-критично и по-критично. Аз дълбоко в себе си виждах неправдата, но не знаех
какво да направя. По никакъв начин не можех да вразумя Женя и да върна
благородството в характерът й, ако въобще е имала такива усещания в нея. Тя
постепенно намразваше всички нас с течение на всеки един измитат ден - а на
това тя е способна, защото лично съм го изпитвал на собствения си гръб. Не
даваше и дума да се издума вече за оставането на нашите в Австралия, за
подаването на документите им и т.н. Стигна до там да заяви, че тази еднократна
такса от да речем $2000, щели да й нарушат (по смисъла на “намалят”) лихвата на
останалите пари в банковата ни сметка и че те щели да бъдат вече с точно
толкова по-малко! И това ми се заявява в очите пред сравнително високият
годишен доход, който и двамата заработвахме – аз не вярвах на ушите си въпреки
че съм чувал, а и виждал от нея и малко по-страшни неща. Ама нали да простим,
да сме ние добрите, нека от мене да мине заради детето и пр. След всичко това
като цяло, което възпламени и поредица други грозни словесни престрелки стана
така, че дори предложих на майка да се обадим на татко, та той изобщо да не
идва – защо му беше да става свидетел на всичката тази простотия?! Аз в кожата
си не можех да се побера от срам и гняв, но всячески гледах да запазвам
приличният баланс. По настояване на майка обаче, той все пак пристигна. Тя
самата пожела това, като си мислеше че до идването му вероятно Женя ще се
вразуми и успокои, ако това беше само поредният й истеричен пристъп, зрители и
участници в каквито сме ставали и преди. В същото време тя искаше баща ми да
види всичко със собствените си очи, защото иначе не би повярвал на ушите си,
когато тя започне да му разказва на какво е станала свидетел. Аз не се
възпротивих – не знам дали това беше грешка от моя страна или не, но тогава
като че ли намерих някаква логика в тези думи; самият аз не знаех на кой свят
бях и в какъв кошмарен сценарий се вкарах, та с всичко което се случваше
въвлякох и нашите в тая ярмомелка. Нека тук хубавичко да се прочете от всеки,
обръщайки особено внимание на следния хич немаловажен факт: родителите ми
дойдоха в Австралия, след като сами подсигуриха самолетните си билети с техни
лични средства. Ние за тях не бяхме дали и пукнат цент! Да дойдеш със
собствените си пари, на майната си в края на света, да бъдеш уж полезен с нещо
на децата си, а да се държат с тебе като със слуга и да те изпъдят на края като
краставо псе – на това какво му викате вие?! Аз думата я имам – готова е и се
намира на върха на мръсния ми език, ама нали все пак това е писмен материал; не
може някак си, нали не е етично да се изказвам вулгарно...
Женя
вече съвсем побесня и откачи, когато аз трябваше да удължа визата на майка с
още 6 месеца. За да се заварят двамата с татко тук и за да постоят още поне
малко заедно при нас, се наложи да направим и тази маневра, защото той
пристигна в Австралия на 08 Март, а майка на 22-ри трябваше да си тръгне поради
изтичане на първоначалната й 6-месечна виза. Вече нищо не беше в състояние да
усмири Женя, започна да пие и пуши, крещеше, плачеше и изпадаше в истерии, на
каквито аз и преди съм бил свидетел не един път; за мене нейните състояния на
бяха някаква новост, само дето не знаех и не очаквах, че тя ще ми ги сервира
този път и пред родителите. Макар че всичко вече е нищо повече от едно “минало
незабравимо” и за протоколът това е същото разглеждано календарно време
(Февруари), само че на 2011, дори и в момента душата ми се разкъсва и от там
извира гняв, обзема ме несломим бяс, от което само очите ми се насълзяват, а от
сърцето ми прокапва кръв, като си помисля и спомня за този не съвсем радостен
отрязък от живота ми. Аз прекрасно знаех, че ще се вбеся отново само описвайки
този случай, но просто обстоятелствата, мъдростта и толерантността изискваха от
мене да бъда болезнено откровен и прям в името на истината – простете слабостта
ми...
Но
моля, позволете ми да продължа – при цялата тая ситуация и нажежена до червено
фамилна атмосфера, през началните дни на Март в Австралия пристигна и нищо
неподозиращият ми до този миг баща; въоръжен и зареден с надеждите, че ще работим
нещо заедно по домакинството, ще ремонтираме разни мои боклуци, ще ходим по
екскурзии когато това е възможно и че ще бъдем наистина едно прекрасно
семейство, макар и за краткото време на техния престой. Вечерта преди
пристигането му в къщи имаше малко тържество, на което Женя пак се напи,
започвайки да реве и да си проявява нейните фасони. Майка се хвърли да я
успокоява и да я уверява, че те ще си тръгнат – да не се притеснява за това и
единственото за което я молеше със сълзи на очи беше тя само да си гледа
семейството, т.е нас двамата с Нени. Осмели се и да я попита с какво толкова я
обиди или наруши психическият й баланс, та така изведнъж изпадна в тази омразна
истерия, пръскаща я навред около себе си, но смислен отговор не получи никой.
Аз само кършех ръце и чупех пръсти, естествено моите собствени – какъв глупак!
Вместо да й извия врата и да я туря там, където й беше мястото, аз едва ли не
се чувствах и виновен за всичкото това! Чудех се само как щях погледна баща си
в очите на следващия ден, какво щях да му кажа, за да го зарадвам още с
пристигането му - вероятно трябваше да го излъжа как хубаво живеем и сме живели
до сега, но как щях като никога за нищо не съм го мамил?...
След
тази истерична вечеринка, настъпва сутринта на другия ден, когато всички заедно
отиваме да посрещнем татко на летището. То бяха преди това ритуали с пиене на
кафета, та пушене на цигари ли не щеш, потриване и умишлено протакане, като че
ли не бързахме за никъде – демонстрации и чалъми в най-превъзходна степен. На
мене душата ми се свила на ледена топка, имахме информация че самолетът каца
към 08:00 – правя си сметката, че от нас все пак имаме 15 минути път; колата
трябва да паркирам някъде си, а от там пеша да вървим до самата сграда на
летището. Изобщо, все време трябва, което съвсем не търпи разтакаване. Аз, Нени
и майка стоим чинно на вратата, готови за излизане и чакаме “принцеса Турандот”
с биволско си спокойствие до степен на невменяемост да допие сутрешното си
кафе, да си допуши и поредната смрадлива цигара – въобще, скача по нервите на
всички ни, точно както е по правилата и съгласно предварителният й сценарий. В
крайна сметка най-после отиваме на аерогарата, естествено доволно вече
закъснели за самолета, за да заваря родният си баща седнал на една скамейка и
да дреме като бездомник там от 05:30 сутринта! Черни кръгове ми се завъртяха
пред очите, за миг загубих разсъдъка си – ако можех да убивам, тогава беше
момента! Не стига че закъсняхме заради Женя, ами на всичкото отгоре татко го
натоварили в някакъв по-ранен самолет и го изсипали с часове по-рано от
определеното време. Аз бях готов за излизане от нас много отдавна, но нали
трябваше да се изиграят и сутрешните сценки и водевили, та за това се забавихме
толкова много – ако бяхме тръгнали по-навреме, поне щяхме да съкратим с някой и
друг час висенето му на летището, но сигурно и за това пак аз бях виновен (или
може би пък майка ми)...
От
аерогарата се прибираме директно в къщи, разтоварваме дисагите – нови и нови
подаръци се изсипват у нас като рогът на изобилието, а няма да споменавам че
майка пристигна с 4 огромни куфара и общо тегло над 90 кг! (тогава тези
волности все още бяха възможни и служителите по летищата великодушно си
затваряха очите пред пътуващите с малко повечко багаж, а не преследваха за
всеки наднормен килограм както това стана в малко по-нови дни и особено след
атентатите на 11 Септември през 2001). Татко също беше донесъл сума подаръци за
нас, за семейството, за домакинството – чинии, кристали, щуротии, вилици,
лъжици... Сега дойде новата порция попълнение – докато си кажем някоя и друга
дума и то стана обед. Седнахме на софрата и в началото поне моабета уж потръгна
в някаква прилична посока.
В
последствие вече се разкриха всичките простотии и новосъздали се взаимоотношения
около нас, докато обноските между мене и Женя продължаваха да се обтягат и
изострят. Започнахме да излизаме сами с нашите – нали трябваше все пак и да ги
поразведа малко на някъде, белким и те видят нещо от този иначе красив край на
света. На тях горките не им беше обаче нито до ходене по интересни места, ни до
гледане на природни забележителности; ни живи бяха, ни умрели – не пожелавам на
никой да попада в такава тягостна и напрегната обстановка.
Независимо
от всичко, съвместният ни живот продължи. Нени започна да се занимава с
математиката заедно с дядо си, баба му поддържаше другите фронтове, а с мене
вечер се извършваше музикалната подготовка. Женя продължи все повече да страни
от всички нас - дори вече на масата не сядаше да вечеряме заедно, а се
затваряше в стаята и си стоеше там по цяла вечер. На майка очите й изтекоха от
плачове и сълзи, а аз се чудех къде да се дяна и как да се скрия от срам и
позор. Разбира се и за родителите ми държанието на Женя не беше никаква
изненада – те прекрасно си я познаваха още от България, сега обаче всичко това
беше в степени по-зловещо и грозно. Аз тук нямам намерения да се спирам на
подробности от семейния си живот преди пристигането ни в Австралия. Запознати
ще си спомнят добре, че през далечните 1991/92 (дали пък не беше 1990/91 –
Господи, та можех ли да забравя, но явно че съм), ние с Женя живяхме разделени
за период от 6 месеца и стигнахме до третото последно бракоразводно дело,
когато аз не издържах и клекнах – естествено отново заради моят малък Неничко.
Тогава той беше едва на 4-5 годинки. Тя щеше да го хвърли на майка си в Ямбол,
а аз да забравя за него до края на дните си. Вероятно щях да го виждам за по
някоя и друга седмица през ваканциите и тази мрачна алтернатива ме накара да се
размисля отново (не че до тогава аз не бях мислил и преосмислял всичките си
възможни житейски опции, а те хич не бяха тъй много). Да не говорим пък за
нашите, как те щяха да понесат раздялата си с тяхното единствено скъпо и свидно
внуче Нени (за който спокойно може да се каже, че те почти отгледаха...).
Всички тези факти ме стреснаха не на шега и ние отново се събрахме, уж да
заживяваме по друг начин. Е, не би...
Нарочно
си позволих това малко отклонение, за да уверя почитаемият читател, че
причината за нашите семейни отношения с Женя се кореняха много дълбоко в
дълбините и още от самото им начало, а не бяха породени или продиктувани от
присъствието на родителите ми в момента при нас. А тъй като в момента
разглеждам един съвсем друг период от време, аз умишлено не се спирам на тези
подробности със задната им дата – ако там и още тогава се бяха загнездили и
криеха причините за този срив, то следствията им излязоха на яве едва сега. От
тук насетне повече съвместен живот за нас не беше възможен, чашата на
търпението ми преля доволно много...
По
това време вече започнаха и заканите за напускане, изгонване на всички от къщи
и нескончаемите злъчни приказки, все в този смисъл. Парите автоматично се
прибраха, фондовете се разделиха и всеки си харчеше неговите лични средства
които заработваше, а пък мълчаливото присъствие на всички под един покрив
угнетяваше атмосферата до неузнаваемост. Аз по цял ден бях на работа и не можех
да извеждам нашите през деня, но за сметка на това пък вечер гледах да ги махна
от тази напрегната домашна обстановка и малко да ги разведря на чист въздух.
Нени също започна да се настройва против тях, майка му прекрасно му показваше,
че именно те са причина ние с нея постоянно да се караме и дълбоко ненавиждаме.
За неговият тогава едва 12-годишен разсъдък това са били непонятни неща, но все
пак Женя много успешно моделираше всяка негова постъпка, дума, действие и
промиваше невинното му детско мозъче най-методично. Аз бях безсилен да направя
каквото и да е било в позволените норми на поведение и човешки граници.
Унизително ме заплашваха с Полиция – абе, минах през ада!
Тягостните
дни се нижеха и точеха като хронична диария един след друг, докато Женя реши
един ден, че тя ще се махне от къщи – пфу, рекох си, разгеле! Искаше да ми
остави детето под моите грижи, а тя да се изнесе на някъде. Де тоз късмет, де!
Да, ама не-е! След това се извърна и каза ние да се махаме от апартамента. Да
съм вземал майка си и баща си и да съм заминавал с тях на някъде (това също е
един от многобройните й “цитати”, които аз, колкото и срамно за самият мене да
звучат, предавам буквално...). Осъществяването обаче на едно такова начинание
беше доста по-сложно мероприятие, защото тези неща не стават току-така –
особено, когато човек се намира в един съвършено чужд свят и си няма ни един, на
когото да разчита или пък към когото да се обърне за малка или каквато и да е
помощ. Хукнах да търся друга квартира за нашите – само нещо временно, колкото
докато си тръгнат обратно за България и да ги махна от тази истеричка, снаха
им. Добре ама такива временни жилища обикновено са много мизерни и потискащи,
ползват ги разни изпаднали индивиди на обществото: наркомани, нещастни
педерасти, евтини и долнопробни проститутки и вероятно членове на Парламента; а
за да ги пратя пък на мотел, аз нямах достатъчно средства – един колкото
срамен, толкова и тъжен факт, който също не мога да подмина без да си го
призная. Отново изпаднах в безтегловност и проблемите ми се изсипваха по
чутурата като кокосови орехи.
Спомням
си, че някъде по това календарно време Женя ме заведе на един много строг и
официален служебен коктейл, организиран за висшия команден апарат и техните
семейства. Това беше някаква среща с внукът на основателя на тяхната компания,
дошъл специално от Америка за честването на 100-годишнината от създаването на
фирмата. Бяхме в една малка банкетна зала на последния етаж в хотел “Хилтън” –
от вред дъхти на лукс и скъпи парфюми, лъха на морски деликатеси, вони на
всякакви видове френско сирене, а шампанското се лее, като че ли си в
лимонадената фабрика на Бойката. Нямаше как да отиде на тази среща сама - иначе
едва ли Женя щеше да повлече баш мене и да ме представя като неин съпруг, но
както и да е. Нахлузих новия кат, стегнах си шията с вратовръзка, скочих в
калеврите и ако човек не знае за прогнилата ми и пропита с мъка душа, щеше да
си рече че именно аз бях внукът, долетял от Щатите нарочно за случая. Вместо
уредби, тонколони и диско джокер, снобската атмосфера се поддържаше от камерен
струнен квартет, сврян в едното кьоше на залата, който изпълняваше предимно
класически парчета от Ренесанса в стил “Барок” – въобще попаднах в много
тузарска обстановка. Аз обаче съм дялан камък и уйдисвам навсякъде – с каруцаря
съм колар и аз; с голтака също съм си просяк, а с професора – тутакси магистър
ставам и т.н. Поразговорихме се с хората – те колкото и да са нависоко в
обществената и бизнес йерархия, все пак си остават едни нормални човешки
същества и всичко в крайна сметка се свежда до най-обикновени отношения между
подобни.
Но
думата ми тук съвсем не е, за да описвам този форум на показност, горделивост и
снобизъм – припомних си го само като лобно място на моето “самопризнание” пред
Женя. Тогава за първи път й казах, че щом като толкова много настоява и само се
чуди кой от нас двамата да се изнася от квартирата, аз с най-голяма готовност
ще се изпаря от нейния живот, за да не й преча повече на развитието и че това е
окончателното ми решение, което не подлежи дори на обсъждане, да не говорим за
някакво “обжалване”. Аз обикновено съм много плах и нерешителен в предприемането
на такива драстични стъпки, но тогава явно че множичко ще да ми е придошло – за
да ми се оттули така похлупакът, че да ми избълват лайната от там, значи баят
чернилка ще съм насъбрал в годините. Най-същественият момент тук и наред с това
относително щастлив елемент от цялото това мое крайно решение и признание беше,
че то се яви взето съвсем осъзнато и в напълно трезва форма (учудващо, но
факт); при абсолютното отсъствие на каквито и да са външни влияния на остро
упояващи вещества (от питеен или растителен произход). Тя се опита да ми
опонира нещо, да ме вразумява и да ме плаши, че щяла да каже на нашите какво
съм намислил. Ето това последното вече й изигра най-лошия номер – преди години
родителите ми един път ме спряха от подобни крайни мерки и действия, за това
струва ми се стана дума няколко реда по-нагоре. Този път обаче аз самият нямаше
да им позволя да ми се месят в живота. Спомням си дори мъдрите думи на моя
баща, които тук искам да увековеча и които, след като вече се бяхме събрали за
повторен опит на съвместен живот с Женя, той още тогава й каза: “Аз върнах от
пътя бащата на твоето дете при тебе, но мъжът ще си го връщаш ти сама в
къщата!”... Господи - колко много смисъл, в толкова малко думи!...
След
всичко това, в едно от кратките ни излизания с нашите до близки места, аз им
споделих намеренията си и им дадох съвсем ясно и съзнателно да разберат, че
този път вече няма земна сила, която да ме върне от директивата или отклони от
посоката, които сам си бях избрал. Това разбира се ги съкруши и покруси напълно,
за което аз дълбоко съжалявам и вероятно този срам, грях и вина ще мъкна на
плещите си до гроб, но в същото време за себе си развръзката беше неизбежна...
По тяхно настояване и горещи молби, взехме решение за незабавното им отлитане
от Австралия, което също не можеше да стане “ей така”, както ако на човек
примерно му се прииска да отиде до Стара Загора или да отскочи до Русе. Тук
вече се намесват резервации за самолетни билети, заверки и презаверки, плащане
на неустойки и какво ли още не – надявам се читателят да е наясно до какво
разстройство довежда един подобен катаклизъм. Няколко седмици преди тези
събития да вземат превес, веднага след като удължих визата на майка с още 6
месеца до Септември 1998, аз трябваше съответно и самолетните й билети да
организирам за новата дата. Отидохме в представителството на “British Airways”
и мигновено задействах всичкият си чар, обаяние и сладкодумност, при което само
след 15 минути от там вече излязохме с новата резервация за полета, без това да
ни струва и един цент дори. Единственото което майка ми успя да направи,
онемяла от светкавичният и стихиен развой на събитията, беше да се прекръсти
три пъти и за сетен път да установи, че Бог върви рамо до рамо с мене и ми
отваря всички врати, които не мога да си открехна сам (което също е вярно – а
за да не казвам “понякога” или “от време на време”, то твърдя че поне в
повечето от случаите е така). Сега обаче, само няколко седмици след този
своеобразен наш успех, отидох при същото това момиче от самолетната агенция и едва
ли не се разплаках там в бюрото – на нея й стана напълно ясна картинката: и
защо искам два билета вече; и защо татко таман онзи ден стъпил в Австралия, а
пък бърза да си тръгва обратно; и защо майка ми е с такава дълга виза, но я
прекратява преждевременно и също се връща с него. За тези визи хората драскат и
се борят със зъби и нокти, а те видите ли, вместо да си ги удължават, искат да
ги съкращават – прецедент в историята на визовият режим в тази държава. То
всичкото това на мене ми е изписано на челото и се чете в очите ми – няма нужда
от разбиране на чужди езици... Та така с молбите и със сълзите отново заверихме
билетите на нашите – окончателно и безвъзвратно, полетът им беше определен за
27 Април – 14:00. До тук всичкото хубаво, макар и тъжно - ами до тогава какво
щях да ги правя аз у нас при тоя побеснял и озлобен звяр?...
Дните
се нижеха един след друг смазващо мъчително и безкрайно бавно. Спомням си, че
така във взаимно мълчание и тиха ненавист дойдоха и Великденските празници.
Доста подробности около този иначе така свят празник ми се губят във времето и
из лентата на спомените, но в момента от съзнанието ми изплува една малка
екскурзия, организирана от другите ни приятели и в която взехме целокупно
участие и ние. Предполагам че всички те вече са се досещали какво става и се
случва под нашия покрив, но тактично запазваха благоприличието си и от
възпитание не задаваха излишни въпроси. За щастие останалите баби и дядовци от
компанията (родителите на приятелите ни) също бяха с нас, та поне нашите прекарваха
дните си заедно с тях и улисани в общи приказки не се усещаше огромното
огорчение и дълбока бездна, която зееше вече между всички нас. Не мога да
отмина с пренебрежение и фактът, че всъщност тази няколкодневна екскурзия беше
финансирана и поета изцяло от Женя. Тя плати няколкото вечери, които изкарахме
в един своеобразен мотел, представляващ бивша селскостопанска ферма. И там по
полето бяха разположени отделните къщи, в които всяко едно семейство беше
настанено - много подобно на балканските вили, където бяхме неотдавна и
посрещнахме Новата 1998 Година. През дните си правихме малки излети, вечерите –
тежки и разлати моабети, но отровата която беше се натрупала в сърцето и душата
ми, както мъката и съжалението по нещастните ми родители, които въвлякох така
брутално в моите собствени фамилни каши, беше толкова много и толкова силна, че
нямаше такова вино, което да я удави или поне малко притъпи...
Разбира
се дори там, не се минаваше и ден без някакъв вид демонстрация, нямаше и
един-едничък ден без съскане и безмълвно разминаване по коридора – бездушието и
омразата беше завладяла и обхванала всички. В това число естествено не включвам
родителите си, които не смееха да шукнат и да гъкнат – те само ставаха неволни
и неми свидетели на всичко, което се разиграваше около тях и пред очите им.
Обстановката обаче се нажежи и наелектризира до такава крайна степен, че аз се
принудих в един прекрасен ден да помоля някой от приятелите ни да приютят
нашите за няколко дни, докато си тръгнат. Заради взаимната близост и уважение
един към друг, изборът се спря на Стефчо и Мира (родителите ми вече бяха
достатъчно близки с тях самите, както и с леля Мими – майката на Стефчо; с тях
ходихме и по морето по време на Коледните почивни дни, така че и те самите щяха
да се чувстват малко по-спокойни сред тези наши близки приятели, от където и да
е другаде). Вдигнах телефона аз и им изплаках болката си – добре беше, че те се
съгласиха и помогнаха на всички в този труден и деликатен за нас момент. Така
около седмица преди да отпътуват окончателно от Австралия, аз подслоних майка и
татко при тези наши приятели…
В
денят, в който те напуснаха домът ни, нашите си взеха “довиждане” само с Нени,
защото Женя беше на работа и умишлено закъсняваше вечер; тръгнаха си с наведени
глави, прегърбени и сломени от скръб, разплакани и огорчени от всичко. Аз така
и не помня дали получиха някакви подаръци от нас, дали изобщо им останаха
някакви спомени от посещението при децата си в далечната страна, освен
сърцераздирателната мъка и потоците от горчиви сълзи. Доста подробности са се
заличили от съзнанието ми предвид другите обстоятелства, в които ме захвърли
животът. Но това петно, този срам и позор ще останат завинаги в душата ми като
един огромен черен ореол и вината, която чувствам към близките ми ще я нося
дорде съм жив – защо и как допуснах всичко това да се случи с милите ми и
обични родители, с какво го заслужиха те и защо точно на тях се падна
злокобната участ да го изпитат на гърбовете си... Толкова бях наранен, че нямах
сили да им поискам прошка дори...
След
настаняването на нашите у Мира и Стефан, аз се прибрах в празния и осиротял
дом. Женя ме попита нещо от рода на “Къде са вашите?”, а аз й отговорих че след
като тя самата с държанието си косвено ги изгони, както направи и с мене самият
(само дето мене малко по-директно), те са си тръгнали което беше и самата
истина, а и нейното единствено и най-голямо желание. Успокоих я също, че аз ще
напусна едва след като кача първо тях на самолета и ги изпратя за България, тъй
като преди това няма да имам възможност да си търся друго жилище, да се
разправям с купища допълнителни неща, а и да ходя на работа на всичкото отгоре
- че пък да си върша и служебните задължения по най-безупречен начин.
Аз
всяка вечер след приключване на работното ми време отивах до Стефчови, за да се
виждам с нашите, да ги изведа на някъде, да им купя нещо и т.н. Времето на
кратките ни вечери обикновено прекарвахме в разходки по парковете или из
магазините на големите търговски комплекси и центрове. После ги връщах у тях и
така до следващия ден. Там те останаха за не повече от една седмица, докато
най-после не настъпи датата и часът на полета им за Родината. Много приказки се
изприказваха, много думи се изрекоха, много сълзи се изляха – отегчително би
било за всеки читател да узнае цялостната мъка и безпътица, в която се намирах.
Реки от мастило могат да се изпишат по този повод, но нали предназначението на
настоящият материал има друга цел – постепенното превеждане на любезният четец
от едните събития в следващите, като закономерни последици от предходните. Смея
вече да си мисля, че съм го постигнал с малкото което написах до сега. Тук не
става въпрос нито за търсене на нечия вина, нито пък за нечие покаяние – и за
едното и за другото е безкрайно много късно...
При
тази тягостна обстановка и създалите се взаимоотношения между тях и любимата им
снаха, нашите поеха обратният си път към Татковината - посърнали, смазани от
стоварилата се на плещите им мъка, с подпухнали от плач очи, с посинели от
стискане и присвиване устни; огорчени, охулени и с обругана фамилна чест.
Достойнството на тази стара габровска фамилия бе потъпкано от една разпасана и
незнаеща какво повече да иска личност, която единствено поради така стеклите се
обстоятелства, че бе дала живот на моя първороден и единствен син, се нареждаше
в списъка на ония, които все още тъпчат тази грешна земя. Иначе отдавна да я
нямаше на тоя свят... Съжалявам за откровеността, с която споделям всичко това,
но не и за омразните си чувства, която храня към нея. Освен пред родителите ми
и мене самият, тя се осра и подигра със съдбата на моя малък Неничко, останал
изцяло на грижите и възпитанието на майка си (ако оставянето му “на самотек” и
да прави каквото си поиска е някакво мерило за майчини грижи и домашно
възпитание). Това вече ще се подразбере измежду следващите редове на
кореспонденцията, но констатацията изобщо не ме прави по-малко нещастен...
С
всичко споделено до тук за сега аз затварям страницата на този етап от
вулканичната ми биография, за да отгърна веднага другата и ви направя съпричастни
на всичко онова, което последва нататък от този така превратностен момент в моя
живот. Отново дебело подчертавам, че причините за крайният съкрушителен
резултат или за последиците от всичко това се коренят много по-дълбоко в
миналото. Тогава те просто се отприщиха и нямаше такава сила, която да спре
поразяващото им стихийно действие. Подобни случаи историята познава не един и
моят с нищо не се отличава по своята уникалност, но на мене и до сега не ми
стана ясно - защо аджеба, се превърнах в поредната статистика.
Приятно
и забавно четене...
15.03.2011,
Gold Coast – AUSTRALIA
Авторът...
П.
С. В подкрепа на гореизложените си въжделения и мрачни разсъждения, без да се
опитвам да обвинявам този или онзи за каквото и да е било, помествам едно от
множеството гневни писмени послания на Женя, естествено до мене самият, която в
момент на временно умопомрачение сядаше и започваше да излива ядът си върху
лист хартия. Невъзможно ми е да си спомня конкретният повод, предизвикал това
излияние поради многочислеността на такива подобни явления в иначе “гладкото ни
и безпроблемно” съвместно съжителство – няма да преувелича, ако макар и бегло
спомена, че тези нейни писмени съчинения бяха преки последици от поредни
скандали и междуезична война (разбирай взаимна размяна на змийска отрова,
използвайки естествените си органи за говор и човешка реч). Нямах нищо против
(въпреки че вътрешно негодувах срещу безпочвените й обвинения), ако това не
беше така честата й практика, а пък самият текст аз снизходително ще оставя без
коментар. Вписвам го тук, просто за да запазя тези своеобразни “документи”
специално за онези читатели, които биха се интересували от прочитането им.
Опасявам се, че с подобни “шедьоври” уважаемият четец ще се сблъсква и
занапред, до момента на постепенното им затихване и отмиране с времето, а пък
аз предварително се извинявам за недобрият тон и съдържание на написаното – то
не носи моят личен почерк и собствен стил на изразна практика...
ОК!
Ангел Михов. Ти спечели! Както винаги страната, която първа капитулира в малкия
двубой между “правдата и кривдата” съм аз! Най-вече безсилна да се боря срещу
“биволската ти твърдоглавост”, която в този живот за съжаление знам само аз. Ти
си караш твоята като “развален грамофон”, аз моята и т.н. И нито веднъж не ти
минава през “Цезаровата глава” (нали си Цезар – правиш по 100 неща наведнъж за
разлика от нас простосмъртните), че другият може да страда. Увлечен до болка в
правотата на логото си “И аз съм човек и нищо човешко не ми е чуждо”, забравяш,
че дребни за теб неща могат да наранят до болка другия, който кой знае как е
също човек. И ако нормалните за теб неща могат да бъдат нормални и за другите
(защото те пък си имат други критерии за “нормално”), ти, знаейки много добре,
че причиняваш болка го правиш и то прикривайки се зад атаката. Важното е, че ти
спазваш твоята философия, която общо взето е много проста. Аз съм бог! Целият
свят се върти около мен. И какво тук значи някаква си личност (демек – моята,
ако въобще може да се нарече личност). Та, така в безспирно дращене на
глупости, нито една от които ти или не искаш, или наистина не разбираш, няма да
стигнем до никъде.
Та,
защото ти ме доведе до тук (интересно как - с писането на домашни, изкарването
на изпити; а, забравих – с правенето на “модела на дипломната ми работа”,
когато коремът ми вървеше 5 минути пред мен!). Та, защото ме доведе в тази
прекрасна страна, аз съм длъжна поне детето ми да почувства ползата. Как
навремето по същата простичка причина се върнах в леглото при теб? Никога не ти
е минавало през “Цезаровата главица” как съм легнала до теб, като съм знаела
какво е правело преди това стегнатото ти тяло и още по-стегнатата част от него
с някой друг!? Но това са дребни неща за теб. Толкова дребни, че надявам се по
същия приятелски начин и добродушен би ги възприел и ти, ако знаеше какво се е
случило с моето “не чак дотам стегнато тяло”. Но, няма значение. Да караме по
същина.
Та,
Великий Цезарю, една простосмъртна се осмелява да поиска сключване на договор,
за да няма кръв, до което може и да се стигне. Договорът е много прост. Без
гръмки думи и обещания – “танто за кукуригу” в моя случай, но това няма
значение. Та, ти получаваш това, което искаш – спокойствие и тишина. Демек няма
викове и крясъци. В замяна на това аз искам само 2 неща:
1.
Да не ме караш (принуждаваш) да викам. Демек, не пърди, не се оригвай и се дръж
като принц. Както се държиш с другите жени.
2.
Да не излагаш в мое присъствие “чувства, желания, намерения” към друга особа.
Гълтай ги ако можеш. Знам, че ти е “пет пъти по-сладко”, когато знаеш, че това
причинява болка на “до болка вятърничавата ти жена”, но много ще се издигнеш в
очите ми, ако го правиш тихо и кротко. Не само зад гърба ми, но по възможност
да не те научава целият град, както стана вече няколко пъти. Знам, че си
“импулсивна натура на чувствата”, но хубаво е да бъдеш малко и “хитър”, как
мислиш?! Уверявам те, другият начин е не по-малко сладък – да си имаш своята
малка, сладка тайна!
Що
се отнася до секса – не се наемам да обещая нещо, но ако ми се прииска от теб,
ще ти го кажа. А защо не ми се иска често - вярно и че съм такава по природа.
Причини има много. Ти си само една от тях. Някога ще отида на “психиатър“”,
крайно време е според теб, знам. Та, дано ми заличат малки откъсчета от времето
преди да те познавам, а и след това. За съжаление (аз също отдавна го
констатирах) не се оказах “кака Руми”, или някоя от онези дето си идваха с
един, лягаха с друг, а си тръгваха с трети. Сигурно по тази причина не се
вписах много във веселяшката ти компания. Но едно знам. В същото това време аз
“обичах да ходя по дискотеки” - спрях, заради твоите весели компании, от чиито
простащини ми се повдигаше. Обичах да пия водка и то в скъпи ресторанти – спрях
и видях, т.е. открих, че дори в най-долнопробната кръчма било хубаво, щом съм с
теб. Обичах да ми купуват “подаръци”. Спрях, защото не е чак толкова важно
непрекъснато някой да ти “засвидетелства” мъничко внимание. Научих се да готвя,
да чистя – неща, на които никой преди не ме беше учил. Само на едно не се
научих – да чакам с “куките в ръце” да си дойдеш и да сложа вечерята. И няма да
се науча и няма да се примиря, особено ако знам къде си бил. А понеже много
неща видях от теб и най-вече: “Детето е голямо – след 2-3 години само ще си
намери пътя” (за това сега се чудиш как ще започнеш работа, която изисква да си
далеч от дома); видях и чух: “Мамо, мога ли да имам друга майка?” като честитка
за Нова Година – на 01 Януари не помня годината, не знам защо! И понеже никой
или много малко са глупаците в този свят, които след всичко това ще идват да те
молят, наслаждавайки се на: “Махни се, или ще те убия!” и понеже видях до къде
се простира мъжкото ти его – “И аз съм човек и нищо човешко не ми е чуждо” и
понеже бях решила да се махна от този свят, но да не гледам детето си нещастно,
и понеже дойдох в най-далечната част на земното кълбо с мисълта, че ще забравя,
че всичко ще е начало – светло, щастливо, спокойно. И понеже Господ не обича и
родители, които не обичат децата си, а за тяхна сметка си изяждат взаимно
живота, и понеже имаме син, към когото имам задължения, които само Господ знае
още колко дълго ще мога да изпълнява и понеже съм препълнена от омраза, яд,
нерви и притеснение, а искам да се смея, да живея в “town-house” с малка
градинка отзад. И понеже искам да работя и да бъда сред “нормални хора”. И
понеже искам да успея в този живот. И понеже знам, че в този свят детето ми ще
бъде щастливо и ще успее, ако родителите му са заедно. И понеже знам, че когато
сме заедно нещата вървят по-лесно. И понеже знам, че любовта отдавна е отлетяла
и на нейно място остават задълженията към единственото ни дете, което няма как
да разрежем на две...
За
това скланям покорно глава пред могъщата ти “Цезарова” десница и казвам:
Прости, че се осмелих да помисля за себе си и станах причина за семейният ад.
Бъди милостив и не ме предизвиквай нарочно. Знаеш как и с какво.
Ако
условията в договора не те устройват много се опасявам, че не можем да ги
обсъждаме. В края на краищата всеки получава каквото иска.
Много
написах. Както винаги. И както винаги ти си разбрал това, което приляга и се
вписва в житейската ти философия. Интересно би било, какво ще се случи ако и аз
я приема. Къде остава детето, което въобще не се вписва в нея. Нито пък
понятието семеен живот. Но нейсе – нека плеснем с ръце и да се прегърнем! Женя
Както
вероятно тук всеки ще забележи, тези жалки драсканици могат да се отъждествят
само като безпочвен плод един болен мозък, който сам си създава интригите,
преповтаря си ги многократно и ги преиграва със завидна точност и подробности,
взети само от купищата прочетени книги, все на подобна тематика. След което
отровните стрели биват изстрелвани, естествено по най-близкостоящият противник.
Е, трябвало е и с подобни истории да си разнообразяваме иначе достатъчно
скучното, уж мирно съвместно съществуване. А за да не бъда и голословен, за
проявеното любопитство на многоуважаемият читател предлагам и следващото
“експозе”...
Ангеле,
надявам се вече си доволен от постигнатото. Позната историйка, нали. Е,
долу-горе издържа 1 година без да покажеш “биволската си жажда” за секс! И то с
всяка една друга. Знаеш ли, най-жалкото е, че не ми пука дали ще го направиш.
Чувствам се унижена, стъпкана, подиграна пред всички, за кой ли път. И все пак
злорадствено доволна, че и тези хора те разбраха що за животно си! Един
единствен, неутолим и толкова самозабравен в себе си. Ако можеше да се видиш от
някъде снощи. Сигурна съм, че си имал не жълто, а зелено на гащите.
Съжалявам
и за друго, че отново с простащината си (пословична между другото полова
ненаситност), отново ставаш причина за разни “добри взаимоотношения с
приятели”, а теб като ти покажат “пръст”, ти все едно си налапал “ръката до
лакътя”. Ще се пръснеш от самодоволство, че си страхотен сваляч и че можеш за
стотен - не, хиляден път да направиш жена си за смях. Да бе, забравих – тя нали
е простачка като не може да кара кола.
И
още нещо ще ти кажа – не си и мисли, че си предизвикал “възхищение” у мъжете, а
най-малко у жените. Сега съм сигурна, че всички те знаят простата истина – в
нашето семейство коцкарят си ти – то ти и прилича, чак лигите ти текат от
удоволствие. И ако един ден си тръгнеш с куфарите, доволна съм, че и тези хора
тук ти видяха “истинската кожа”, която за жалост толкова време не можа да
покажеш. А на всичко отгоре, моля ви се, на жена ти й излезе име, вместо на
теб. За теб въобще не ми пука. Едно празно кречетало и голям “сваляч” на думи.
Иначе си “хленчещо жалко същество”, което без мен е загубено. Жал ми е
единствено за детето. Не е виновно да живее в семейният ад, за който причината
съм аз, че видите ли “не плесна с ръце и те прегърна” и “горещи сълзи да
залея”, защото както и да се държиш с другите жени (разбирай на какъвто и
палячо да се правиш, за да разсмиваш другите), ти на края лягаш пак в моето
легло, нали? Това са и думите на майка ти: “Където и да ходи, майко, нали се
връща и пак с теб ляга!”
Та
ето, за това аз съм причината за семейният ад. Ето, мразя се да знаеш! За туй,
че не мога да преглътна цялата ти простотия, да блеснеш (или станеш за смях за
кой ли път) пред една жена, която си прави забавление с теб, а ти глупака
пълниш гащите - и отпред, и отзад от удоволствие. И ако тази жена сега си спи
кротко до рамото на мъжа си, доволна че благодарение на теб е станала “центъра
на вниманието”, чувства се поласкана и й е хубаво, как ти е на теб, а? Хубаво
ли ти е? Спиш ли кротко до жена си, след обилно почесване - рядко, даже
по-рядко - секс? Кеф ли ти е? Горд ли си? При все, че знаеш жена си и не можеш
да очакваш “да скокне и да те прегърне” (камо ли нещо друго) след цялата “пикантна
историйка”, която сам си измайстори. Знаеш ме добре, но не ти пукаше ей
толкова, как се чувствах тогава и сега. Но иначе ти пука за детето. Как стават
тези работи? Тука си за собствения кеф и за детето. Ама не може така, мой
човек. Или кефа или детето. А детето е с мен, за да има семейство. А семейство
означава мама, тати и аз. А това означава мама за тате, тате за мама и двамата
за мен. Сега щом като си в този дом само заради детето и за собствения си кеф,
няма да имаш семейство. Пак повтарям, пък и тебе хич не те е еня дали го имаш
(важното е, че ти се връща състоянието, което толкова трудно потиска, ама то и
никой не се сети по-рано да го подтикне. Та от цялата работа, жалко за детето.
Аз така мога да се оправя, че няма и да усетиш. Ти му мисли, че вече “кръст не
ми остана” да те влача на гръб. Успех!
Ах,
ако от някъде те беше видяла Ели (на Атанас)!!! Щеше да дойде и ръката ми да
целува за прошка! А може да има и нещо вярно в предсказанието на врачката,
Атанас да се пази от жена “Козирог” с червена коса! Ели е решила, че съм аз,
защото съм най-хубава! А ти знаеш коя е другата, нали?...
П.
С. И недей очаква след цялата простотия, която изигра, някой да се обади. Всеки
предполага какво би последвало в неговия дом след това. Женя
Ами
аз май че нямам думи и оставам безмълвен. Не намирам сили дори и с една
единствена реплика да се изкажа - нито за коментар, най-малко да тръгна да се
оправдавам или защитавам. Пред кого и за какво - “Когато една лъжа (породена
от болна фантазия) се повтори 100 пъти, тя става истина” - (народна
мъдрост, но допълнението в скобите е лично мое). Погледнато разбира се от малко
по-различен ъгъл, аз до някъде като че ли съм благодарен на Женя за тези й
редове до мене. Чрез тях аз прекрасно научих и разбрах що за човек съм бил, какво
представлявам в очите на другите и най-вече – в нейните собствени. Тъжното в
случая е, че мнението за собственият й съпруг беше единствено сред морето от
многобройни и най-различни познанства, с които ме е сблъсквал живота до сега.
Според всичко, което дори и аз внимателно изчетох за себе си, би трябвало поне
някъде, поне някога и някой да го потвърди или подкрепи. Обаче от цялата работа
най-отгоре изплуваха манипулативните й изказвания, които нямаха и капчица
покритие. Е, нищо де – мене с толкова много помия са ме заливали, та едно канче
лиснато отгоре ми горница не ще ми навреди особено…
За
да завърша обаче тази така тягостна страница от моята нещастна автобиография,
позволявам си да публикувам и последният “кулминационен” пасквил, който беше
изстрелян по мой адрес, след поредният ни скандал по повод възможността за
оставането на нашите в Австралия, истеричното посрещане на тази иначе
благородна идея и изопачаването на нейният смисъл и основен замисъл.
Календарното време е някъде около Януари или Февруари 1998 – буквално дни или
седмици преди пристигането и на татко в далечната и необятна бивша Английска
колония. В интерес на документалистиката аз помествам и това отчаяно послание,
адресирано до моята скромна личност, но тъй като добре знам с какво е пропито и
какво лъха от редовете му, най-старателно ще се опитам да не го чета...
Ачо,
ето че пак трябва да пиша. Правя го единствено, за да се спася от състоянието,
в което изпадам когато го кажа. Абсолютно съм съгласна, че тогава не съм на
себе си, след това се упреквам, че съм толкова неуравновесена. Знам, че ако го
кажа тихо, ефекта върху теб е друг, а за мен е важно да го кажа. Ще се радвам
дори, ако това, което пиша в момента, го дадеш на майка ти да го прочете. Както
ти си решиш - аз го правя, защото чувствам вътрешно, че трябва да го кажа. Ако
го кажа устно, чувствата (отрицателните) ще надделеят. Нека го напиша като си
събера мозъка, а оставя настрана чувствата. Опитвам се, разбира се, като се има
предвид състоянието, в което се намирам. Разчитам, че ще го прочетеш не защото
те интересува какво искам да кажа, а за да разбереш на къде върви семейството
ти - ако въобще мислиш, че нямаш такова, не го чети.
От
обстановката, в която се намирам в момента разбирам, че отново съдбата на
нашето дете е в мои ръце. Нека Бог ме съди за това. В моя съвместен живот с теб
аз направих това, което никоя друга не би направила. В името на това дете и с
вярата, че все пак аз мога да градя бъдеще с теб и да имам семейство, аз веднъж
ти простих. Нещо повече, аз изживях толкова много, колкото никоя друга не би
изживяла. Много добре знаеш, че ако бях помислила само за себе си, щях да си
взема детето и да се оттегля и да мисля само за моя живот. Може би майка ти не
знае (ще бъде абсурд да знае) колко пъти аз ходих в Габрово и те молих и ти
падах на колене, а ти ме блъскаше и казваше: “Махни се от тук или ще те ударя!”
Направих всичко, което беше извън силите ми да те върна. Не майка ти, аз го
направих. Знаеш, че разполагах с всички доказателства и то такива, че дори
можеше да те лиша от правото да виждаш сина си. И въпреки всичките мръсотии и
какви ли не неприятности (на които моят колега Румен и жена му, с които живях
са свидетели) аз ти простих. И не само аз, моите родители също. Ти непрекъснато
казваш: “Те те знаят каква си!” Мога ли да кажа само едно (ако майка ти го
прочете, ще съм много доволна), баща ми беше този, който чу от устата на внука
си: “Бабо, мога ли да имам две майки?” и ми каза: “Хубаво си помисли на къде си
тръгнала. Сигурна ли си в решението си?” Аз казах “Да” и това беше, защото
колкото и да е невероятно за майка ти, аз те обичах и още по-невероятно
продължавам да те обичам. Ако не го казвам, не значи, че не го показвам. Аз бях
до теб по време на следването ти, аз бях до теб когато загуби работа, аз бях до
теб когато плачеше, събуден, че си сънувал кошмари, аз те натисках да започнеш
да учиш AutoCAD, аз организирах всичко с Албена и Васил, аз исках да купим
компютър (помниш ли що чудесии изживях за това?). Сега ти искаш от мен отново
да преглътна и да кажа: “Майната му!”...
Обвиняват
ме, че съм егоистка – е, такава съм. Обвиняват ме, че не мисля за родителите на
мъжа си – е, такава съм. Обвиняват ме, че те всичко са дали за мен, а пък аз
нищо не съм направила за техния син – е, така си е. Обвиняват ме, че не съм възпитала
детето си – е, така си е. Обвиняват ме, че съм искала свой дом за сметка на
единствената възможност те да дойдат тук - е така си е. Съжалявам, но ще задам
въпроса - до кога? Наговориха ми се куп глупости: “Като изтекат трите месеца на
баща ти, тръгваме си!”, “Съжалявам, че дойдох и мечтая да си отида” - майка ти.
“Аз нямам бъдеще, 12 години е било ад!” - ти. И аз пак трябва да простя? Питам,
до кога? Може ли да се обърнеш и да ми кажеш, че всичко, което е сега го дължа
на майка ти? След всичко, което аз (и покрай мен моите родители) преглътнахме?
Знаеш, че ако бях казала КРАЙ, щеше да видиш детето си само когато съдът ти
разреши. Знаеш, че цяло Габрово знаеше за леля Дидка (нарочно й оставих
Новогодишните подаръци за Нени в Габрово, защото исках всичко да погреба там!)
и че аз вече имах доказателствата (независимо, че детето е малко и не знае
какво говори – за майка ти и баща ти). Защо ме връщате назад към миналото от
което ме е яд, че допуснах тази огромна грешка - да повярвам, че все пак мога
да имам живот с теб. И Господ ме чу. Прати ни на 30,000 км, далеч от всичката
тази смрад и ни даде възможност да започнем. Трябваше да изплащаме грехове,
вярно е. Всеки изплащаше. И точно когато всичко потръгна и то благодарение на
НАС ДВАМАТА (грехота е, ако някой каже, че не сме го заслужили с общи усилия),
аз отново трябва да избирам. Дилемата е ясна: или семейството ми, или
родителите ти, към които аз имам задължения. Мога ли да попитам, ти чувстваш ли
се задължен към моите родители, като оставим ПАРИТЕ на страна? Ако по стечение
на обстоятелствата (които са в твоя полза, но каква вина имам аз?), моите
родители бяха дошли първи, ти щеше ли да се чувстваш задължен? Или факта, че аз
имам брат те прави по-малко задължен, както майка ти казваше, че той ще се грижи
за моите. Не говорим за пари, а говорим за мръсната съвест, с която аз си лягам
всяка вечер. А каква е твоята съвест? Какво до сега ти си дал на моите
родители? Пак повтарям, не говорим за пари, апартаменти и други неща? Едно
искам да ти стане ясно. За втори път нашето семейство е под въпрос. Този път
обаче това е твой проблем. Като определяш, че нямаш бъдеще, така ще е. Аз няма
да ти помогна, дори и с цената да наруша бъдещето на детето си, защото ти
можеше да кажеш и го каза (в безкрайните безсънни нощи когато те молих за
детето, помниш ли, все повтарях: “Остави мен, помисли за сина си!”) – “Той като
стане на 11 години ще си намери пътя!” Ето го на 11 години. Не мисли за него,
мисли както сърцето ти диктува, и ти си човек (това са също твои думи). Или се
обърни към майка си. Както ти е върнала един път семейството, нека ти го върне
втори път. Това са твои угризения на съвестта. Аз имам същите към моите
родители, но кой ли ме пита мен. Но трябва да ти кажа едно. Колкото и да съм
зла, инат, отвратителна личност, на едно много важно нещо са ме възпитали (и
представи си без да ме бият). Че на първо място трябва да поставям семейството
си и всичко останало – родители, приятели, забави идва след това. И ако
трябваше да избирам (така, както вече съм го избрала и съм им го казвала милион
пъти, когато ме гризе съвестта и задължението) е, че когато семейството ми се
оправи, ще направя всичко за тях. И за това въобще някога интересувало ли те е
това - откакто сме дошли сме приказвали само за твоите родители и твоята отговорност.
Моите са ясни – те имат брат ми и вярно е, че съм го казвала, но също вярно е,
че никога не съм чула от теб: “Абе Женя, недей така - ние сме им ЗАДЪЛЖЕНИ на
тези хора, те също ще дойдат”. Не говорим за пари нали и кой какво е дал!!! Аз
всеки път казвам на моите: “Един път да се оправим и да ви видя тук”. Но аз
няма (и нека това и майка ти да го прочете) да създам същите отношения заради
които баба ми сега бавно си отива. Нека Господ ме съди за това, но аз никога
няма да кажа защо давате на брат ми, а на мен нищо не давате. И нека да бъдем
честни веднъж завинаги. Знам, че зад всичките тези приказки за задължение
(иначе пак ще попитам, ти чувстваш ли се задължен по някакъв начин към моите
родители?) стои факта, че защото моите родители не са ни дали нищо. Но аз ти
гарантирам, че така както сега съвестта ми е чиста пред едните, така и пред
другите. Вярно е, че не си представям бъдещето да живея с когото и да е било. И
това го казвам за милионен път и пак ще го кажа - нито с едните, нито с
другите. Но това да ми поставяш семейството на кантар и един вид да ми казваш
или семейството (“Нямам бъдеще с теб!”) или майка ми и баща ми и колко сме им
задължени, не мога да го реша аз. Моето решение, заради което съм си виновна
само аз, че го казах, го знаеш. Как ти ще си решиш дилемата е твой въпрос. Ако
се чувствам задължена по някакъв начин към твоите родители, то двойно
по-задължена се чувствам към моите родители, въпреки че не са ми дали никакви
пари. И никой не може да ме обвини в това. Ако съм поставила бъдещето си
(толкова много изстрадано, колкото никой не може да си представи) пред нечие
друго бъдеще, то нека Бог ме съди за това. Ако съм дошла на 30,000 км да
повярвам в илюзии, то сама съм виновна. И както баща ми ще каже (както майка ти
казва за мен) – “От цяло Габрово не, ами от цяла България него си избра, сега
ще си патиш!”
Ако
обаче си мислиш, че изпитвам наслада от обстановката, жестоко се лъжеш. И знаеш
ли за кое ми е най-мъчно. Че всичко това рефлектира у детето. И ако се замисля
един ден да му сложа край, то е пак заради детето. То не е виновно, че майка му
е НЕБЛАГОДАРНИЦА и че е мислила повече за неговото бъдеще, отколкото за
бъдещето на баба му и дядо му. Нека Бог ме съди. Но този път аз няма да
помогна. Правя всичко, което ти искаш и го казваш по ИНЕРЦИЯ както майка ти
казва (говоря за къщата, за бъдещето ни, за подялба на парите – това са все
твои думи по инерция). Не мисля, че не възпитавам добре детето си (нека Бог
съди и това), защото му давам материално много, много по-малко отколкото другите
деца в ТАЗИ СТРАНА получават (а той не е сляп и вижда!). На мен като са ми
давали когато съм заслужавала, не са ме възпитали в разпиляване. Не мисля, че
детето ми (говоря само за обвиненията, казани по инерция) не е възпитано. Аз
живея с теб вече 12 години и ако трябва да говорим за резултатите от твоето
възпитание, аз най-добре мога да кажа (стига да има кой да ги чуе). Аз за втори
път в този живот губя семейството си. Както казах на майка ти, това по никакъв
начин няма да рефлектира върху баща ти. Знам, че от това най-много ви е страх и
двамата. Все пак животът така се завърта, че би било интересно как всичките
тези закани (казани по инерция) ще се сбъднат. “Аз ще изпратя факс на баща ти
нищо да не взема!” - майка ти. Само за мен ли го взема? “Ние след 3-те месеца
си отиваме!” - майка ти. “Къща може и да няма!” – твои думи, “Аз нямам
настроение за ресторант. Мислиш ли, че ще е справедливо спрямо майка ми?” -
твои думи. И всичко това казано по инерция, а? И аз пак ще преглътна, пак ще се
“целунат и хвръкнат”. Не, още повече, че тук са намесени и моите родители.
Нямам нищо против това да го прочетат и майка ти и баща ти и моите родители.
Бог ми е свидетел. Нищо не съм изменила, нито измислила. Но аз повече сили
нямам. Както и никога не съм наричала майка ти “материалистка”, но когато се
опитвах да й кажа, че ти го казваш това, тя беше толкова задъхана от злоба, че
само това повтаряше: “Как можеш да ме наречеш материалистка?”. На такова
обвинение аз ще кажа само едно: “Господ ми е свидетел!” И с какви намерения
исках тя да дойде и какви чувства изпитвах към нея, въпреки всичко, което съм
изживяла от нея. И нека после да ме обвинява, че съм неблагодарна и злопаметна.
Това, че сложих черта на всички мръсотии в миналото и повярвах в бъдещето. И
пак казвам това, което ти казах в колата. Моите родители може да са селяни и
майка ми да не може да възпита сина ни както твоята майка (твоите думи, казани
отново по инерция), но съм сигурна, че ако тя беше тук и при абсолютно същите
обстоятелства до тук нямаше да се стигне. Защото аз нямаше да го допусна,
въпреки че се чувствам не по-малко задължена към тях. Въпреки обстоятелството,
че имам брат. Това ми дава утеха, известна. Но не значи, че не ми липсват и не
тъжа за тях. И това не значи, че майка ми като падне ще разчитам на брат си
само. А това, което искам да ви кажа и на двамата, че аз не искам (съзнателно)
да мисля за времето, когато ще паднат. А къща няма да построя, за да не поставя
един ден сина си в същите обстоятелства, ако съм жива. И нека Господ ме съди.
Отвратена съм от това, което изживях. Болно и мъчно ми е и се обвинявам, че
имах смелостта да кажа това, което мислех. И на края нека ти кажа, че ето
заради това очаквах, че ти ще го кажеш на майка ти. Очаквах, че първо ние
двамата ще обиколим и ще решим. Не очаквах, че ще ме поставят пред условието
“или майка ми и баща ми или аз нямам бъдеще”. Не очаквах, че ще мислим само за
задълженията към твоите родители (оставяме настрана пари, нали?) и ще разчитаме
на факта, че аз имам брат, което ще ни прави по-малко задължени към моите
родители. И не очаквах (и не случайно като тръгнахме с къщата все това питах:
“А как виждаш бъдещето на майка ти и баща ти?”), че ще мълчиш и ще ме поставиш
отново пред дилемата – сина ми или ад с теб. Ад, който аз съм създала, защото
съм избрала семейството си. Нека Господ ме съди и за това. Що се отнася до
татко, аз го казах и пак ще го кажа. Знам, че от това най-много те е страх и
сега изведнъж всичко се обърна на 360°. Не споменавай темата “къща”, избий си я
от главата и за мен всичко е ясно и решено. Нямам нищо напротив и парите да
делим, то и без това само спим под един покрив. За задълженията ми към детето –
аз няма да се откажа, колкото и да се опитваш да докажеш, че само ти се грижиш.
Фактът, че работата ми в момента изисква да работя много – лесно ще го реша.
Решила съм да си намеря тиха и спокойна работа дори с по-ниска заплата и ще си
идвам нормално в къщи, за да имам време за сина си. Така де, стига съм се шляла
по ситито. Пък и нали напоследък ви чувам, че съм си навирила много носа. Само
че аз за едно съм доволна (нека да е вирене на нос за вас), че все пак хората
оцениха способностите ми. Да, вярно е, дава ми огромна морална утеха. И го
пожелавам и вярвам един ден Нени да изпита същото чувство, а аз да се гордея с
това.
Повече
няма какво да пиша. Както искаш така го приеми. Не ме очаквай да забравя бързо,
но пак казвам (това, което най-много ви притеснява) - на баща ти това въобще
няма да му се отрази, ако въобще забравиш темата “дом”. Нека Господ ме съди, че
руша това, което един ден мога да оставя след себе си. Правя го един път, че
бъдещето ми с теб (щом като ще е ад) е несигурно и втори път - защото не искам
да поставя един ден сина си в същите обстоятелства. И трети път, защото не може
толкова лесно да се каже: “Нямам бъдеще с теб!”, па макар и по инерция.
П.
С. Нека като предния път си спаси семейството благодарение на майка ти (жива
бях да го чуя), сега пак се опитай да го спасиш чрез нея. Женя
Аз
за пореден път ще се въздържа от впускане в подробности и обяснителни бележки
по гореизложеното. Нали казаната дума била като хвърленият камък – имало е
нужда, рекло се е. Право-криво, това са фактите. Колко обаче последните имат
някаква здравословна почва за излагането им под такава крещяща форма, аз няма
да коментирам, нито пък ще се унижа в продължение на дискусията им. Поместих ги
тук с една единствена цел: истината - чистата и гола, святата и неопетнена. А
за това дали е трябвало всичко това да се случва, също има кой да се погрижи и
да отсъди. В крайна сметка трябваше да има виновни – намериха се. И жертви се
намериха – победители, победени; също като на война. Това, с което аз не можах
да се преборя и да приема, че всъщност в ролята си на жертви се оказаха
най-невинните, както междувпрочем става винаги в подобни случаи…
Уф-ф,
ето още една гневна дописка. Ама те извират бе – как не й омръзна на тази Женя
да ме облива с подобна помия, не ми е ясно. Че то мене, хайде остави ме – аз
съм й свикнал. Подобни “стихосбирки” и памфлети съм виждал не една и две, макар
че огромната част от тях умишлено са напълно унищожени лично от мене самият. Но
това че с унизителните си словоизлияния хвърля кал по родителите ми и петни
името на цялото ми семейство, с това малко не мога да се съглася, но явно че и
този горчив хап ще преглътнем. Ама то нали волът, кога рие с копита, всичкото
все на гърба му пада - и това е някаква народна сказка, но доволно вярна и
правдива. Поредният “сувенир” е от времето малко преди нашите да бъдат позорно
изгонени от Австралия – материалът е пропит от “обич”, наслаждавайте му се...
Ангеле,
мисля, че е крайно време отново да седна и да пиша. Пиша, защото първо нямам
физическата възможност да разговарям с теб, второ защото ми е изморително да
говоря и трето - защото когато говоря, говоря глупости и не казвам това, което
трябва. Чувствата надделяват, а ти “цениш” това и в крайна сметка или аз не
успявам да ти кажа това което искам, или ти не ме разбираш или ме разбираш, но
съзнателно ме разбалансираш, за да стигна в ситуация, в която аз самата се мразя
– жалка, глупава, слаба. Е, сигурно си мислиш, че като пиша се чувствам силна.
До толкова, до колкото мога да кажа по-спокойно това, което искам. Въпреки, че
по почерка ми си личи колко съм спокойна. Не, не съм силна, дори се чувствам
отново толкова слаба...
Този
път причината е само ДЕТЕТО! Ако на времето ревах, падах на колене и изпитвах
какви ли не унижения, то беше и заради теб. Не вярваш знам, защото си
повърхностен. Никога не си се опитвал да слезеш по-надолу от обичайното “защо?”
За това и може би не искам въобще да те притеснявам с причините за “нахалното
си и отвратително държание”. Ще те оставя сам със съвестта ти да си
продължаваш, че на този свят няма нищо по-свято от задължението към майка ти.
Толкова за теб.
Сега
искам да ти уточня някои моменти от съвместния ни живот от тук нататък. Без
абсолютно да ме интересува дали това ще попадне у някой друг (ако искаш покажи
го на 10,000 души, все тая). Искам да ти кажа, че причината да съм все още с
теб е единствено и само детето. Доста време ми взе (много хора, включително и
най-близките ти се потрудиха за това), но вече го осъзнах. Ще хваля Бога (без
да си виря носа), че ми показа изход в този живот. Че мога, че съм хубава и
умна и че ако не ти, все някой друг ще го оцени. Ако този някой го има в момента,
бъде 100% сигурен, че съм си събрала куфарите. На теб ти е по-добре познато
чувството. Ако стоя тук (и само Бог знае до кога, защото съм оставила бъдещето
си в негови ръце – ако каже, ще се влюбя, защо не!), то е само и единствено
заради детето. Всичко друго абсолютно не ме интересува. Ако не го показвам, то
е защото нямам физическата възможност от хора, които знаят как да възпитават.
Но можеш да бъдеш абсолютно сигурен, че от момента, в който си остана сама с
него, няма да съм същата. В момента нямам повече сили и желание. Виждам, че
искаш да покажеш нещо на родителите си – доказвай го. Не ме вълнува въобще
какво мислят за мен като майка, а най-малко като съпруга. Аз абсолютно съм
съгласна с мнението ти, че всичко е било ад - 12 години ад, само дето аз съм
била глупава, като съм си мислела, че ако един ден ти се върнеш, ще бъде и
заради мен. Все пак крайно време е да преценя това, което твоите най-близки
приятели в България (Зарко, Форьо) ми казваха: “Къде отиваш на майната си? Той
няма да се промени! На какво се надяваш!” Е, била съм глупава, надявала съм се,
стремяла съм се към това. Съжалявам, но детето е едно. Ти веднъж го прежали в
името на голямата ти любов (след като видя, че то не може да има две майки,
дори и да се опитваше да го постигнеш). Ще го прежалиш и втори път. Няма ли
наоколо някоя леля Дидка? Намери си я. За да ти го казвам, можеш ли да си
представиш какво чувствам в момента. И престани да ме тормозиш със семейни
въпроси. Ще отговарям доколкото имам физическата възможност на въпроси за Нено.
Сега и аз виждам, че ние сме се събрали само заради него. Всичко друго не ме
интересува.
От
другият четвъртък (тогава ми идват парите) ще имаш $400 в общата сметка.
Останалото не те интересува. Плащам си и яденето, и спането. В гардероба на
Нени ще намериш един анцуг. Глупачката аз, купих ти го, когато купих анцузи на
майка ти и баща ти. Ако и ти решиш, че не го искаш и че повече ще става на брат
ми, кажи ми за да го сложа в багажа, който съм приготвила за моите родители.
Искам да те уверя, че това беше последното нещо, което купих с желание да те
зарадвам и въобще исках да го купя. От тук нататък нищо повече няма да купувам,
защото просто нямам желание.
Ще
продължавам докато живея с теб (един Господ знае до кога) да те пера и гладя
или ако предпочиташ майка ти може да го прави. Нужно ли е да казвам, че трябва
да започнеш да свикваш с мисълта, че тя трябва да го прави докато намериш
въпросната леля Дидка отново? Що се отнася до пари, ще го кажа още веднъж –
нищо не съм постигнала до тук, тези пари не са мои, аз в тях дан нямам и си ги
вземай и прави каквото искаш с тях. Не може да искаш съвет от човек, който нищо
не е направил за теб и за семейството си, камо ли пък за тези пари. Дай ги на
майка ти. Когато твоите си тръгнат от тук (ако все още живеем заедно), ще ги
помоля да вземат някои неща за Ямбол. Ще им дам и $100, ако имат спънки за
митата. Ако ми откажат, ще си пратя нещата постепенно. Длъжна съм и ще напиша
тези дни писмо до майкини, за да не стоят като попарени пред думите на някои от
твоите близки. Що се отнася до развода, ще те учудя ли много, ако ти кажа, че
това е резултат на приятелските споделения на някои хора от семейството ти с
някои други хора. Но, няма значение. Хората не са тъпи, те могат да свържат 2 +
2 и още повече да разберат защо се заговори за развод, след като някои
пристигнаха отвън.
На
края искам да ти кажа, че единственият човек, за когото се опитвам да съжалявам
е баща ти. Но като знам какви ги е наговорила майка ти и това ме съмнява. Искам
да знаеш, че от тук нататък въобще не ме интересува какво те мислят за мен и
какви ще ги наприказват (след като тук вече ги говорят) за мен. Аз се моля с
две ръце на Бог да ми помага в работата. Там съм щастлива и се чувствам човек,
уважаван за това, което дава. И на края ще кажа: Господ отгоре гледа и съди
най-добре. И трябва да ти кажа, че го вярвам много повече от майка ти, която
пости и силно вярва в Бог, че ще промени отношението ни един към друг. Не
става, защо ли? Ако решиш, покажи го на майка си и на баща си. Аз повече не
искам да изпадам в дивотии и да крещя и да треперя цяла - не за твое
удоволствие и удовлетворение. Нищо че баща ти ме е видял като ми треперят
ръцете в началото. А моят баща ще те интересува ли да знаеш той какво е видял у
теб? Така както хората разбраха, че родителите ти са дошли само заради теб и
детето, за мен ще бъде удоволствие ти да посветиш времето си на тях. Живот и
здраве, моите като дойдат (все някога ще дойдат, нищо че искат да си купят дом,
а Живко не можел да остави работата), аз ще съм с тях. И за сведение на майка
ти, аз в този свят не мога единствено кола да карам (не че не мога, просто ме е
страх) и тя не пропусна (вече са радостни като виждат омразата помежду ни) да
отбележи как някои карали децата в 07:00 на училище. Всичко при нея е казано
“нарочно” и то евалла, точно на място, но хайде...
Ще
си гълтам кротко хапчетата, но в лудница няма да отида. Нито пък ще повторя
онази глупост в България. Имам достатъчно ценности (чудно нали?), които мога да
дам. И нека сега аз да кажа (всеки път ти казваше, дори когато вече я имаше):
Дай Боже някой един ден да го оцени. Престани да ме тормозиш с излизания като
семейство. Първо, аз споделям мнението ти, че 12 години имаме ад (не семейство)
и второ - родителите ти (особено някои от тях) се чувстват много по-щастливи
само с теб и Нено. Извинявай, но аз не мога постоянно да си клатя главата
нанякъде, за да не срещам омразата в очите на майка ти. “Омраза” е меко казано
- това което ти казах и в колата: остави ме на мира и им измисляй радости.
Някои от тях...
П.
С. Въпросът за семейството ти го започна от първия ден, в който майка ти
пристигна. Всячески се опитваше и доказваше колко си бил потискан и как хората
не знаели каква двуличница съм аз. Върви и разправяй на хората, така както
някой от семейството ти го правят. Но аз повече няма да съм двуличница, както и
никога не съм била. Всички помнят един единствен случай, в който всичко ми е
личало. Нека сега да знаят каква двуличница съм. Аз няма да крия повече от
хората, че имам 12-годишен ад с теб и че причината съм аз. Това ще те радва ли?
Ще си удовлетворен ли повече? Женя
Е,
това е вече краят на тази емоционална поредица и словесна война в писмена
форма. От тук нататък започва “съдът” – да влезе убитият; следствието е
приключено – забравете. Аз се предавам и обявявам капитулация...
Долуподписан:
авторът отново (или низвергникът, ако това на някои повече ще се хареса)...
Няма коментари:
Публикуване на коментар