Добра ви среща, скъпи майко, татко и бабо; приятели мои и родственици!
Днес е понеделник, 13.05.1996
– празника на нашето училище (III-то основно, “Цанко Дюстабанов” – дано
не сте го забравили, както и аз не съм през всичките тези години,
откакто съм го напуснал през 1974). Спомням си как са ни водили по
екскурзии, ученически митинги, по тържествени заря-проверки, но
основният белег на този ден беше, че не се учеше (което беше
най-вълнуващото и важно нещо от всичко изброено до тук и с което разбира
се тази дата се е запечатала в съзнанието ми). Вероятно все още е така,
ако до това време не са сменили политиката – нали напоследък всичко се
сменя: доброто с лошо, а лошото – с още пó...
Сега
е вече обед, но аз през сутрешната си почивка не съм писал, защото
ходих със служебната кола извън завода. Имах добрата възможност, та
освен служебните ангажименти си свърших и малко лична работа, но в
същото време “обществената” задача я изпълних на 150% - когато
началникът е задоволен и мълчаливо приема изпълнението на заповедта,
редовият състав вътрешно тържествува и ликувайки се оттегля на заслужен
краткотраен отдих!
Както
сте разбрали от написаното до тук (надявам се, че след като четете
настоящите редове, вие отдавна вече сте получили предното ми писмо с
документите) – аз онзи ден трябваше много бързо да реагирам с
изпращането на пълномощните, та в суматохата и надпреварата с
обстоятелствата, ни време за записи ми остана, нито пък да направим по
някоя и друга снимка. След разговора ни с татко в събота се успокоих, че
нещата около тези имоти не са така тревожни и че вие най-добре знаете
какво да правите и без мъдрите съвети на трети лица. Напълно бих разбрал
безпокойството ви, ако трябваше да наследя Мавзолея на другаря Георги
Димитров или някоя ливада - била тя в Бояна или пък в Симеоново, че да
се стресна и аз. Щях да се активизирам и допълнително дори, ако дръзнеха
да ме лишават и от наследството на дедите ми – плодородни ниви и лозя в
подножието на Родопите, фабрики и занаятчийски работилници в
старославно Габрово и т.н. Но благодарение любезното съдействие на
узурпиралите властта през 1944 партизани и техните ятаци, до такива
наследства няма да се стигне, след като последните са разграбили и
опустошили всичко налично, а прародителите ми – интернирани и въдворени
другаде. “Милите хора”; ама благодаря им, разумява се - колко много ме
улесниха само! Какво щях да правя сега с толкова много наследствени
имоти – колко ли декларации пък за тях трябваше да подписвам, ако
можехме да си ги върнем обратно (колкото чумата е върнала децата,
толкова и комунист връща окраденото). За това аз за всеки случай ви
подсигурявам да имате готовност и подготовка с всички възможни
документи, за всякаква ситуация – а на края ще се радваме и на малкото,
което ни подхвърлят.
Радвам
се че се чухме и с татко, та си побъбрихме малко повечко от нормалното.
И нека да знае, че още хиляди неща имаме да си кажем, които ние отново
не можахме да споделим – ако трябваше да си продължим разговора,
телефонната компания паметник би ми издигнала редом със Статуята на
Свободата. Естествено, че по редица причини от финансов характер, ние не
можем да си позволим дълги и нескончаеми разговори (въпреки че аз не
бих имал против една бронзова статуя в цял ръст на пъпа на Ню Йорк или
поне само бюст, та хората като ходят на посещение да питат: “Абе, коя е
тая велика личност?” – под нея скромен надпис би гласял: “Големият
приятел на американския народ, който счупи всички рекорди по
продължителност на телефонни разговори - от признателния Телефонен
тръст”)... Аз този вариант го бях замислил, с едно половин дневно
обаждане до Габрово, като наивно си мислех че компютрите са ни забравили
и изобщо не фигурираме вече за тях. Добре ама изпратената в последно
време тримесечна сметка ни напомни за нашето съществуване в техните
списъци и както изглежда те може и да забавят плащането с известно
време, но никога няма да го забравят. Така че ние щем-не щем трябва да
се придържаме към разумния лимит от време, който вече е 25 минути. Някой
път ще разделяме тези минути на порции – част за Габрово, част за
Ямбол, но така или иначе трябва да ги спазваме.
Аз
през почивните дни пак се занимавах с колата – даже вече съм на път сам
да й открия дефекта, който ми го дава напоследък. Трябва да й сменя
свещите, но те са много специални - с индивидуална бобина за всеки
отделен цилиндър, монтирана на самата свещ. Двигателят също е последна
дума на японския феномен и изисква по-дълбоко познаване. Той всъщност и
Трабанта беше с две отделни бобини (по една за всеки цилиндър), но
сравнението между двата мотора е както между един рядък къс диамант и
малко, пластмасово топче от евтина панаирджийска броеница (този път не в
полза на Трабанта - признавам)...
Вчера
беше денят на майката. Женя получи закуска в леглото, лично приготвена
от Нени, който така се беше престарал, че ни изуми чак от находчивостта и
съобразителността си. Не ми отиват напразно съветите, поуките,
забележките и възпитанието въобще, но всичко при него се постига с много
голям зор и настояване от наша страна. Като наредил в един метален
поднос, точно по края парченца салам, кашкавал, сиренце - подредил ги,
украсил ги, сложил две препечени филийки в двата края и чаша мляко в
средата. Напълни ни душите. За млякото се оправда, видите ли, макар че
майка му мляко не пие, той още не можел да прави кафе, което пък тя
предпочита и обича - да го изядеш направо, миличкият на баба той...
14.05.1996
- Вчера получихме писмото на майка - № 143 мисля че беше. Започнали сте
аграрния живот пак и ходенето ви по лозя и ниви е зачестило. Аз пък
снощи цяла вечер бях в гаража. Открих най-после къде се намират свещите
на тази кола – заврели са ги на такова невероятно място, че само
случайно могат да бъдат разкрити. Освен това те са и някакви много
специални - поръчах ги в един магазин, та утре ще мина от там да ги
купя. Обикновените свещи за коли са по $2, а тези моите струват $4.50,
защото не са традиционни. Установих и някои други нередности по
запалителната система на колата, които едно по едно ще отстранявам. Сега
започвам от най-лесното – да сменя свещите, а постепенно ще се
придвижвам към по-сложните и засукани възли.
Онзи
ден ходихме до един парк с голям паркинг, та Женя да покара малко и да
свикне с колата. Ще започнем пак вечер след работа да излизаме, че тя да
се упражнява в шофиране. Иначе всичко друго е както си го знаете.
Работа, домакинство, борба за съществуване и оцеляване (но не сме се
хвърлили пък и в някоя отчаяна битка чак...); пазаруване, занимаване с
колата и развиване на всякакви други извънкласни форми и дейности.
Тези
седмици ще отделим фонд, за да си подновим червените паспорти. Консула
признава само тях и добре че бяха Валя и Сашо близки с него, та си е
затворил очите човека и е заверил документите на юнашко доверие. Ако
бяхме някои случайни хора, трябваше първо да чакаме оправянето на
паспортите, т.е. издаването на нови, валидни (а това отнемало близо 1
година), та чак тогава да се подписват пълномощните. Господ и този път
помогна, та всичко се извърши с такава бързина и точност, която нито
може да се опише, нито пък този дето ще го чете в момента може да си
представи. Защото пак “обикновеният” човек щеше да чака по-дълго и
самите пълномощни да се заверят, даже и да му бяха в сила червените
паспорти - я Консула щеше да е “зает”, я щеше да е на “съвещание” или в
“командировка”. Докато за нас всичко това се извърши с голям късмет, с
огромната помощ на приятелите ни и най-вече с великодушието и
благоволението на нашия български представител в Австралия. Така успяхме
светкавично да приключим с тази дейност.
От
другото плащане ще отделим пари да купя билети и за третия огромен
увеселителен парк, който също е много интересен. Чрез профкомитета от
завода аз ги вземам с намаление, но те пак са си $60, докато нормално
струват $100. Това е нещо като киноцентър, “Австралийския Холивуд” му
викат, където се разиграват сцени от световноизвестни филми, правят се
демонстрации на каскади, надбягвания с коли, полицаи, светлинни и
звукови ефекти и т.н. Това би било едно изключително интересно място –
едновременно за деца и възрастни.
15.05.1996
- Вчера на обяд не съм писал по дневника, защото излизах през
почивката. Ходих да проверя за свещите на колата до един магазин. Ще ги
поръчат от друго място, обаче ме застреляха с цена от $28 парчето, а на
мене ми трябват 6 броя – по една за всеки цилиндър. Специални са, с
някакви платинени електроди и за това са толкова скъпи. Сега обаче не ми
е тумнало да ги сменям – това го реших веднага, съобразявайки се с
прекомерно високата им себестойност. Все пак да се дадат близо $180 за
едни пикливи свещи е смешно при положение че за $400-$500 човек може да
си купи цяла кола. Е, в окаяно състояние разбира се, но в движение и все
пак кола. В града намерих и един специализиран магазин-сервиз, който се
занимава изключително само с внесени от Япония автомобили. Там също
имам да ходя, като между другото проверих и за бобини. Имат естествено,
само че новите са по $245 всяка и на мене отново ми трябват 6 на брой.
Косата ми се изправи - добре че и за тях нямам чак такъв зор. В този
сервиз хората продават и части втора употреба – те пък били само по $65,
което е компромисен вариант и далеч по-издържан от икономическа гледна
точка. Аз за сега имам само две калпави, които са за подмяна - изкъртени
са им електродите и едвам се държат на магия. Предполагам че понякога
те не дават добър контакт и се получава прекъсване в работата на
двигателя. На този етап съм закрепил всичко, притегнал съм, почистил съм
им клемите и колата е много добре, но един ден тези неща ще трябва да
се подменят за по-голяма сигурност. Една бобина за обикновена кола
струва $50-$60 - най-скъпите модели са по $100. Но моите отново са
някакви специални и отделни за всеки цилиндър. Много бързо се убедих
(мисля че съм на път да стана и пишман от снобската си покупка), че да
поддържам японска (или каквато и да е друга вносна, в това число и
европейска) кола в Австралия, е все едно да съм имал Пежо, Форд Таунус,
Рено или Мерцедес в 45-годишният период на непрекъснат икономически
растеж и възход между 09 Септември 1944 и 10 Ноември 1989. Всичко има,
но се намира само в Кореком, при това на убийствени цени. Тук понеже
всичко наоколо е все “Кореком”, единствената бариера са високите цени на
резервните части и в частност – занижените доходи на честният и почтен
труженик в мое лице. Тези части поначало са си скъпи, а като се внесат и
от вън, тогава става страшно. Но в същото време много хора се радват на
Мерцедеси; и Порше карат, Фиат и всичко което съществува по света (в
цивилизования имам предвид; от списъка изключвам Москвич, Запорожец и
др. подобни). В Австралия съм виждал Лада Спутник – Самара, също “НИВА”,
които се продават на смешно ниски цени. Тук-там между паветата се
забелязва и полско Фиатче, дето в него се влиза с обувалка, а мъж с
по-висока “потентност” в даден момент не може пък да излезе от него.
Това са единствените автомобили социалистическо производство, които съм
срещал да се движат по пътищата на дивия континент, при това много
рядко...
Женя
си е намерила един много подходящ за нея курс, който също иска да
завърши. Вчера изпрати документите, а утре ще ходи да се разправя в
Бюрото по труда, за да й го платят. Предишните курсове й ги отказаха,
защото бяха много скъпи, а онези нямаха пари. Сега този е малко по-евтин
и се учи от вкъщи. Само ще се яви на изпитите в края на семестъра.
Междувременно тя пак ще продължи да си търси работа. Този курс също
включва и двуседмичен стаж преди “дипломирането”, което е добро стъпало
за бъдещата й кариера.
Снощи
Сашови доста добре ни изненадаха, че са си купили къща. Била много
хубава, с басейн и т.н. Намирала се в съседен квартал на мястото, където
те живеят сега. След около месец ще се нанасят – в момента си уреждат
документите по заема от банката и т.н. И там се очертава да има едно
голямо “поливане” (напиване, ако трябва да съм точен), както се изисква
според обичая. Всичките ни приятели са вече трайно установени,
сравнително на далече от нас. Дали ще даде Господ и ние да станем
“новодомци” аз не зная, но се опасявам че пък и ние много искаме. Той
Господ помага-помага и все ме е страх да не му писне от нас, та да ни
зареже по средата. Ама си мисля и друго, че като ни е поел веднъж, ще
трябва ни тика и води до край. Тази неделя ще отидем и по една свещ да
запалим заради добрия изход на последните събития – купуването на колата
(с който акт аз май се самонаказах, но нейсе), уреждането на
документите и т.н.
Онази
вечер се обаждах на Ясен в Сидней. Той не живее вече на старото си
място с този телефон, но добре че момчето отсреща го познаваше, та ми
даде новия му номер. Там обаче имаше телефонен секретар. Гласът е на
Ясен, но него го нямаше в момента. Оставих съобщение да ми се обади, но
може да е извън Сидней. Пак ще го търся по-нататък. Не е изключено майка
му така добре да ни е обрисувала, че той да не иска да се вижда и чува с
нас, но каквото е.
Този
понеделник който идва пак имам свободен ден, та съм напълнил един
огромен списък със задачи за свършване. С колко от тях ще успея да се
преборя не знам, но съм ги степенувал по важност. Чувството е ужасно,
когато прекрасно съзнавам, че абсолютно нищо друго не мога да правя през
деня, освен да ходя на работа и да блъскам като концлагерист в
каменоломна. Просто не остава време за никаква странична дейност...
16.05.1996
- От писмото ви разбрах, че и в България се е разчула мълвата за
кървавата сеч в Тасманийския курорт “Порт Артур”. Там за броени минути
бяха застреляни 35 души от всякаква възрастова категория, с което
престъпление Австралия се нарежда на първо място в света по подобни
масови убийства. Цялата държава се потресе от случилото се с тези
нещастни хора. Сега вече погребенията, повсеместните църковни служби и
т.н. отшумяха, но този трагичен спомен никога няма да бъде заличен от
съзнанието на народа. Непосредствено след това престъпление в Парламента
се внесе проектозакон за изземането и конфискацията на всякакъв вид
автоматично и полуавтоматично огнестрелно оръжие, притежавано от
гражданите. За два дни депутатите приеха закона единодушно и безусловно с
непосредствено прилагане. Сега започва масова акция по събиране и
унищожаване на това оръжие от собственици, търговци, фермери и т.н. От
държавния бюджет отпуснаха 500 милиона долара, за да обезщетят
продавачите на такъв сорт пушки и автомати, но изчисленията на загубите
им са за милиарди. В същото време пък на протест се надигнаха самите
търговци, хората с регистрирани подобни оръжия, членуващи в стрелкови и
ловни клубове и т.н. Така или иначе, закона влиза в сила “аламинут” без
да се съобразява с никого. Превантивните мерки са само за определен кръг
лица, които биха злоупотребили с въпросното оръжие, но под ударите им
ще попаднат всички - тук няма изключения от рода: “Може, ако
притежателят е член на Партията или дядо му е бил партизанин”. Разбира
се този мирен акт ще се понесе отново и само от народа, защото всичките
милиони и милиарди, необходими за провеждане на цялата акция, няма да
дойдат нито от Урал, нито от Забайкалието - най-малко пък от замразените
Сибирски полета. Те ще бъдат измъкнати от нас и от гърлата на нашите
деца, но се надяваме че това ще стане неусетно и по-малко болезнено, с
упойка поне. Това е най-актуалната тема в последно време, която се
спряга ден и нощ из австралийската политическа хроника. Иначе всичко
останало си е както винаги – дали за добро или за лошо, но не можем да
го променим; длъжни сме обаче да се съобразяваме, да го спазваме и да му
се подчиняваме...
Днес
следобед ще отида в един сервиз да ми регулират фаровете на колата.
Услугата е безплатна, защото ползвам онези талончета, които спечелихме
на томболата, а иначе самата услуга би струвала $35. Такива купони имам
за още няколко други подобни места – проверка на предницата, окачването,
амортисьорите, баланс на гумите, центровка на запалването и още разни
дребни нещица. Всяко отделна процедура е доста скъпа и аз никога не бих
отишъл в сервиза заради тях, но сега като са без пари, та ми е по-леко
на душата.
До
вчера си уплътних времето за наднормените часове - днес и утре ще
работя нормално - само до 15:10. В събота с Неничко имаме план да ходим
на гробищата (за автомобили имам предвид) - всъщност на две места. В
едното съм намерил теглич за каравана точно като за нашия модел кола, а в
другото ще отидем просто на зей пазар. Това ще са ни развлеченията за
събота и неделя. Ако купим теглича, ще рече и да го монтираме, жици
трябва да се теглят за куплунга и т.н. Не оставам без работа и не мога
да се оплача че скучая. Единствено когато съм на работа ми е малко
скучно и мъчно, че не мога да се занимавам с моите си неща, а трябва да
върша нещо друго. Добре ама аз там съм толкова зает, че не ми идва и на
ума даже за частпром и изцяло съм “сдъвкан” от работа (чувал съм израза
“погълнат” от работа, но в моя случай “сдъвкан” звучи по-точно...).
Капитализмът не се шегува; когато плаща – плаща, обаче и много работа
иска насреща, та пушек се вдига. Лъжливо е чувството, че тук няма хора с
пот на чело. Вярно е, че никой не се е преуморил от работа, зор и
пожарникарски истории няма – например в края на месец, тримесечие,
полугодие, година в гонене изпълнението на планове и т.н. В България
единствено тогава беше зорът. А тук постоянната 100% заетост, ежеминутно
и монотонно, в края на работния ден те прави на парцал. Ако в България
съм тичал по някоя задача само за 2-3 часа сутринта да речем, свършил
съм я успешно до обяд и следобеда мога да си почина с нещо друго
по-умерено и кротко, тук напротив - надпреварата е от 06:45 до 17:10 –
NON STOP! Но пак казвам: не е трудно, свиква се и това е по-нормално,
отколкото да не знаеш за какво си влязъл през портала на завода.
Другарите Маркс, Енгелс и Ленин да ме прощават, но те никога не биха
узнали какви трудове мога да напиша аз по тези теми. Защото та са си
стояли на гъзовете и само са драскали пасквили без да имат и един
трудоден зад гърба си, докато аз мога да им кажа каква е реалната
действителност за пролетариата. Ами дип, че не ми се занимава с
политика...
17.05.1996
- Снощи с Неничко излизахме до магазина за електронни части. Щях да
купувам допълнителни атрибути да приспособя изправителя на телевизорчето
за зареждане на татковата батерия. Но първо влязохме в един магазин за
вещи втора употреба. Там намерих някакво зарядно устройство 12 V/4 A за
автомобилни акумулатори. Беше обявено за $12 - новите струват по $36 в
магазините. Спазарихме го за $7 - такова нещо винаги трябва да се намира
из гаража на един истински мъж. Обаче аз в немотията си едвам събрах
$5.80 от всичките пребъркани джобове и това беше всичкото, което платих
вместо седемте долара. Пазарлъка е голяма работа, но и аз съм много
силен в тази област – признавам си. Така вместо допълнителни букси,
копчета и приспособления, ние взехме направо нужното устройство. Снощи
го разглобих, почистих всичко, запоих клемите – изобщо стана като ново.
Включих и батерията да се зарежда, но не съм я пробвал още дали е поела
някакъв ток. Тя ако е повредена няма да се зареди изобщо - ще видя
довечера какво е станало. Услугата за зареждане на акумулатора в сервиза
струва $10. Аз сега ще си го зареждам сам, когато се наложи.
Преди
всичко това, ходих да ми центроват и фаровете. Уж щях да си използвам
талончето което имах за тази услуга, но там пък нямаха стенд та ходих на
нашата бензиностанция. Човека ги направи за 15 минути и ми взе само
$10. Сега са много добре и светят хубаво. Късите светлини са две крушки
90 W, а дългите са четири по 130 W – ден става отпред в тъмното като се
облещят всичките. Така оборудвахме домакинството с още едно нещо, почти
без пари. Все трупаме и градим основи и все край няма. Каквото и да
погледнем – все ни върши работа, все ни е нужно и бихме искали да го
имаме. Чудя се само къде ли си държат боклуците богатите хора, след като
те могат да имат всяко нещо, на което им се спре погледа? Но те пък
имат по няколко къщи, та сигурно има къде да си подреждат “съкровищата”.
А аз трупам за всеки случай – и този гараж вече ми отесня от стока.
Нали все се надявам, че един ден ще живеете тук при нас, та да обзаведем
още един апартамент с това-онова. Вече имате: телевизор, стереоуредба,
тостер за печени филии, кафеварка, радиатор (въпреки че няма да ви
потрябва), посуда и…, и…, и… - трудно ми е да изброя всичко, но стоката е
в наличност, като аз продължавам да събирам и трупам...
Пак
ми дойде на ума за главоломното повишение на долара в България. Направо
щяхме да загубим всичко, ако бяхме чакали до сега с продажбата на
апартамента. В същото време вече при нас банковият курс е AUS$1.00 =
USA$0.81, а не както когато пристигнахме в Австралия само $0.64;
напоследък стана дори $0.70, та да стигне до $0.81 в последните няколко
дни. Ако се превръщат американски долари в австралийски, вече загубата
от вдигането на курса ще бъде значителна. Тенденцията е да се достигне
банков курс от 1 : 1 че и нагоре, което показва растеж в икономиката,
стабилност в политиката и излизане от кризата. Навремето австралийския
долар е бил по-скъп и от американския даже. Това е било точно когато са
премахнали английските пари (лирите стерлинги) и са въвели чисто
австралийски долари. След това идват 20-годишни смущения в икономиката,
долара пада - не знам колко е била най-ниската му стойност тогава в
онези времена, но за близо четири години да се повиши с 20% - това все
пак е добър знак. За сравнение ще дам нещастният наш лев балкански,
който отново за същия разглеждан период от четири години успя да падне с
900%. Както всеки от нас добре си спомня, преди четири години 1 долар
се равняваше на 20 лв., докато сега този същия долар вече струва 180
лв., което съгласно елементарните ми познания по аритметика прави нашия
лев точно 9 пъти или 900% по-евтин. После - в нормалния свят не могат да
стават такива скокообразни обрати. Всичко се движи плавно, пък било то
нагоре или надолу. И все пак +20% звучи много по-добре отколкото -900%.
Ще има комай нови избори в България, на такова ми мирише. Чувам, че тоя
червен лалугер Жан Виденов щели да го сменят - но защо поначало го
избраха, по-скоро питам аз? Единствено за вас ми е мъчно и тежко, че
целият ви живот премина в стискане и лишения, породени обаче от други – а
те самите кога ще операт пешкира и ще си платят, заради страданията,
които са причинили на толкова много като вас?! Но пък и доста други хора
са бъркали в меда покрай всички, за това сега са недоволни. Тези коли,
вили и апартаменти за тях и семействата им, че пък за децата и внуците
им съвсем не са от една или две чиновнически, най-малко пък инженерски
заплати. Те за това сега ще си я искат същата тази власт, при която
безчинствата можеха свободно да съществуват и да се развиват,
необезпокоявани от никой...
20.05.1996
- Понеделник по ракиено време, въпреки че ракия отдавна вече нямам.
Много време мина от петъка насам, много труд се хвърли, много информация
се събра. За това започвам преразказа си от самото му начало, пък до
където стигна.
В
петък след работа и вечерта се занимавах главно с “второто ни дете”
(колата). Както всяко “второ”, знаете че то винаги е малко по-разглезено
– трябва повече грижи и внимание да му се отделят. Клемата на
отоплението за задното стъкло беше изкъртена, та ми отне сума време
докато я лепя, запоявам и свързвам. В крайна сметка всичко стана добре,
но голямо пъшкане падна по стъклото.
Съботата
отново беше изцяло посветена на осемгодишното ни японско
отроче-самурайче. Сутринта с Неничко ходихме до автомобилните гробища,
където бях намерил един теглич. Добре ама той не уйдиса на шасито и язък
дето пропътувахме десетките километри из града. В крайна сметка
намерихме едно друго място, където правят тегличи по поръчка. Оказа се
че тези хора имат на склад такъв като за нашия модел, само че срещу $170
с поставянето, свързването на кабели, монтиране на специален куплунг и
т.н. Онзи другия от гробницата за стари коли го бях спазарил за $70 и аз
трябваше сам да си го слагам, после да го свързвам и пр. Мислих-мислих и
на края решихме да дадем възможност на механиците да направят каквото и
както трябва професионално и им оставихме колата в сервиза. След
по-малко от час всичко беше готово - платихме и си тръгнахме. Следобеда
пък имах други занимавки - електрически, механични и т.н. И така целия
ден – до мръкнало. Вечерта гледахме тъпата телевизия и нищо повече не се
случи.
В
неделя сутринта за разнообразие отидохме до битака. От там си дойдох с
една торба кибрити за $4 (моята колекционерска страст продължава и
когато съм далече от Родината). Купих си и специално устройство за
улавяне на електромагнитни вълни, излъчвани от полицейски радари,
дебнещи за превишена скорост бързащите шофьори като мене – то пък ми
дойде за $6. В Австралия тези устройства (антирадари) са забранени за
използване, но аз първо ще го пробвам дали работи – чак тогава ще мисля
какво ще го правя. Между другото, зареждам батерията на татко вече
четвърти ден подред. Татко - зарядния ток от изправителя е само 25 mА!
Струва ми се много нищожен - батерията е 12 V/1.9 Аh. Така или иначе, по
малко ток почна да влиза в нея и вече мога да измеря около 7 V
напрежение. Аз периодично я проверявам и тя постоянно си вдига
капацитета (напрежението), но процеса на зареждане е много бавен. Не
знам това дали е причинено от самата батерия или пък моя изправител е
нещо дефектен, но това са фактите. Като се зареди напълно, ще пробвам
при какъв ток ще зарежда акумулатора на колата. Може и самата батерия да
е специална, с някакво ограничително съпротивление вътре в нея – нищо
не знам за това. Смятам след още два-три дни вече напълно да е заредена -
тогава ще я изпратя, а пък татко да си я зарежда и от баеркасата на
клозета ако иска; не мога да се разправям повече с нея, освен това аз
нищо не разбирам и познанията ми по тези процеси са доста ограничени.
След битака ходихме на черква, та да запалим по една благодарствена свещ
за всичко добро, което се случи напоследък. После следобеда пак се
занимавах с колата.
Днес
рано сутринта излязох и отидох чак на другия край на града, за да купя
въпросните бобини, та да оправя и паленето на колата (последната се
оказа с множество “скрити” дефекти, които аз в първоначалното си
заслепение единствено от боята й, просто не забелязах или не им обърнах
достатъчно внимание). Платих ги, но ще ми ги доставят утре на работа,
защото ги нямаха в момента. А аз като се прибера вечерта ще ги монтирам в
гаража.
От
този сервиз се отправих към изчерпването на другата, не по-малко важна
задача за деня – Министерството на емиграцията. Там проверих как стоят
нещата с пристигането ви тук. По принцип официалните начини са два: на
гости, с виза за временно пребиваване в страната или за постоянно
заселване в Австралия. По-надолу ще опиша какво е нужно за всеки един от
случаите поотделно.
Неа
да разгледаме първо гостуването, като по-вероятен и лесно осъществим
вариант - без значение кой от родителите пристига, майка/баща или и
двамата едновременно. Молбата е една и съща, самата форма (бланката)
струва $10 стандартна такса и се взема от всяко едно посолство - в
случая Белград, като най-близко. Тук тази молба я нямат - иначе аз щях
да я взема веднага и да ви я изпратя. След като тази молба се купи,
попълва се грамотно (чрез фирма или преводач най-добре) и се носи
обратно в посолството за разглеждане. За там вече са необходими няколко
допълнителни документа. Единият и най-важен е писмо-покана в свободен
стил на английски език, с която аз ви каня на гости. Другото нещо е
резервация за самолетните билети. Казаха ми че самата пътническа агенция
би трябвало да има тези молби-форми за туристически визи, което би
спестило поне едно ходене до Белград. Обратното изпращане на целия
вързоп от документи може да стане по пощата с препоръчано писмо, чрез
DHL-куриер или нещо подобно. Точно тук има един триков момент обаче. За
да направи резервация за самолетни билети, туристическата агенция (или
съответната авиокомпания) ще поиска насреща валидна австралийска виза,
въз основа на която тя ще издаде и самите билети. В същото време онези
калмуци в Белград ще поискат да видят самолетната ви резервация (във
всички случаи двупосочна), за да издадат визите. Ако авиокомпанията не
направи въпросната резервация без валидна виза, ще изискате от нея
документ, с който се доказва, че те правят резервации само срещу
издадена виза. Това също трябва да се преведе на английски и заедно с
всичко останало да се изпрати в Белград. Чрез този документ, в
посолството не могат да откажат визите, под предлог че все още нямате
направена резервация за пътуването. Това всичкото също звучи малко като в
омагьосан кръг, но ние живеем в света на абсурдите, с които трябва да
се съобразяваме и да правим съответните завои за избягването им. После
вече като вземете визите от посолството в Белград, с тях и
международните паспорти се отива обратно в авиокомпанията и се прави
официалната резервация за най-евтината възможна самолетна тарифа, без
значение по кое време ще бъде пътуването. Коледно-Новогодишният сезон по
принцип е скъп период за такива “екскурзии”. Трябва да се търси
по-разумен вариант. Аз допълнително ще ви информирам коя е най-евтината
авиокомпания, а вие ако намерите още по-евтина, толкова по-добре. Визата
се издава за срок от 1 година, а периодът на престой в страната е 3 или
6 месеца – много рядко мръсниците дават визи за 12 месеца. Вие ще
искате разрешение за пребиваване в страната от половин година поне. Три
месеца са нищо повече от няколко седмици, които минават като един розов
сън в емоции, суетня, плачове и т.н. и разхода по пътя не е оправдан за
такъв кратък престой. За хора на възраст под 70 не се изисква медицински
преглед, а виза до 3 месеца продължителност е безплатна; от три месеца
нагоре до 1 година струва $35. Самото подаване на документите е
безплатно, освен в случая когато ще се платят само тези $35 за
шестмесечната виза например. Тук на място, при желание от продължение на
визата, това става веднага срещу една нищожна такса от $140. Това е
всичко в най-общи линии. Писмото-покана трябва да бъде придружено и от
документ, доказващ доходите ни. Обикновено това е годишния фиш за
заплатата - аз съм си запазил миналогодишният, а за тази година ще го
имам едва в края на Юни. Щом получа и него, ще им направя фотокопия, ще
напиша писмото-покана и ще ви ги изпратя. От вас вече ще зависи кога и
как ще задействате цялата процедура. За съжаление аз от тук с нищо и по
никакъв начин не мога да помогна, освен само да ви посрещна на летището и
да се радвам на пристигането ви. Всичко се решава и действа в
Белградското посолство и ние нямаме достъп до тези неща. Доколкото знам
не се чака много – до месец-два визата излиза. Това е цялата процедура.
Дано не съм изпуснал нещо важно.
Това
на което сега ми се иска да акцентирам е отново финансовият въпрос.
Бихме желали всички разходи по вашето пътуване за Австралия да ги поемем
ние, но докато Женя се върти из къщи, вместо да ходи на работа това е
абсурдно. Малко след като и тя започне трудовата си кариера, ние ще се
преместим в друго жилище, поне тристайно: дали в къща или в друг
апартамент, но вече самото ни положение ще бъде малко по-установено от
сегашното, ще имаме повече възможности и всичко ще бъде по-другояче.
Всички ние чакаме това да стане час по-скоро и си мисля, че именно
тогава е най-доброто време за визити; освен всичко това, майка ще ни е
нужна да следи за учебния процес на Неничко, защото ние ще се прибираме
едва късно вечерта и изобщо няма да знаем какво и колко той е учил през
деня, докато е бил сам. Мислете и вие там по всичките тези поставени
въпроси - нещата така или иначе ще ги движим полека-лека, пък вече
каквото Бог е отредил да стане, това и ще бъде. В другото жилище ще има
повече условия за гости и посетители – поне от гледна точка на
пространство.
Сега
с няколко думи ще опиша другата възможност – издаването на виза за
постоянно живеене в Австралия. Първо отново ние декларираме доходите и
условията, които ние можем да ви предложим за живеене. Самата молба
можем да я вземем от тук и да ви я изпратим, но подаването й в Белград
струва вече $550. Освен това ние тук даваме декларация, че ще ви
издържаме материално, което се доказва с доходите и трябва да депозираме
една сума от $5000, която е възвръщаема след двете години изчаквателен
период. Тези пари се използват в случай на медицинска или някаква друга
нужда, евентуално възникнала през това време. След тези две години вие
автоматично ставате австралийски поданици и ще имате право на социална
помощ. Но за да развием този сюжет пък, ние и двамата трябва да сме
работили поне още 2-3 години, че да е финансово възможно осъществяването
му. Вярно е, че в последно време доста хора дойдоха тук на гости за по 3
или 6 месеца. Но като се огледаме и преценим обстоятелствата отстрани,
всички те са доста по-добре материално от нас, работили са и двамата
дълго време и т.н.; повечето са със свои къщи вече (макар и все още
собственост на банките, но все пак) - въобще те са здраво и стабилно
установени на земята. Докато ние продължаваме да се клатим в безвъздушно
пространство, без изобщо да знаем до кога ще ни мятка махалото
насам-натам. Ние също не сме зле, но за жалост това е преценка само за
самите себе си. Иначе трудно можем да си позволим повече волности,
защото живеем в свят, в който до каквото и да се докоснем, към каквото и
да устремим жадните си погледи – всичко това е свързано с
освобождаването на парични суми; къде по-големи, къде по-малки. Още
дълго време ще имаме да ги умуваме и дъвчем тези неща, докато на края
дойде най-разумното решение. Това е всичко или поне повечето по
въпросите с емиграцията и гостуването. Ще чакам да ми пишете и вашите
становища по тях и чрез следващите ни писма, наред с останалите
злободневки, ще водим и този диалог.
Днес
следобеда пак уплътнявах свободното си време с новата “каляска”. Водих я
да й балансират гумите, да промият радиатора и целия й блок, налях нова
охладителна течност и т.н. Изобщо освежавам всяка част, всеки възел. За
пореден път установих следващия дефект на колата – сега пък е спукан
маркуча на кормилното управление, защото и то е хидравлично. Днес цял
ден се ръсеше масло по пътя, а аз не можах да разбера от къде. Когато
обаче проследих капките от къде идват, видях че маркуча се е пръснал и
тече от там. Веднага взех разни бабичешко-превантивни мерки, скоби,
гумени уплътнения и т.н. – ако ме бяха видяли японците от някъде, щяха
да ме накарат да си направя “харакири” или да ме обесят на първия дирек.
Стана стабилно, макар и не до там професионално. Тук продават едни
жестоки скоби, по лиценз на фабриката в Горна Малина, Софийско. Та с тях
стягам и пускане няма. Много хубави устройства, да са живи и здрави пак
добрите американци – сигурно те са ги измислили.
Не
съм замръквал в работа по колата - свърших по-рано, защото пристигна и
писмо № 144, та се прибрах да си го чета, а и да ви нахвърлям малко
информационен материал. Тези дни няма да мога да ви пиша през почивките
си на работа, защото съм обещал на един приятел да му изографисам нещо
на компютъра. Та ще използвам обедите за тази цел. То не е нещо голямо,
като го свърша ще ви пиша пак. За сега лека нощ, защото и филма започва
по телевизията. Качихме и ние най-после космонавт-австралиец на ракета и
го изведохме в орбиталното пространство около Планетите. Не знам в
каква посока е заминал, защото не давам много-много ухо на новините, но
човекът е вече горе - там някъде се рее из свободния Космос. Хайде, лека
нощ че окъснях!...
24.05.1996
- На тази светла дата отново се връщам към традиционното описване на
дните от нашия живот в Австралия. Нищо особено не се е случило докато
трая това ми своеобразно мълчание, така че не се притеснявайте - не сте
изтървали много. Трябваше да свърша нещо на един приятел и през
почивките на работа бях зает с тази дейност. Вчера вече всичко беше
готово. Онази вечер ходихме да пазаруваме, а снощи пак се разправях с
колата (ама че хубава занимавка си намерих – няма що; зер малко ми беше
оная руса шведка на име “Волво”, дето лежах все под нея, ами сега и на
тая гейша да робувам). Действително че една от бобините се оказа
повредена - аз намерих друга, смених я и всичко се оправи. Сега поне
двигателят е много добре - работи като японски механизъм и пее български
възрожденски песни. Остават ми още някои дребни неща да доизкусуря, но
те ще минат в графа “изгъзици”. С тях ще се занимавам когато имам време и
главно за удоволствие, с цел отпускане на нервите.
Утре
ще ходим до гръцкия магазин, за да купим една тенекия българско сирене,
което после ще си разделим между четири семейства. Така излиза много
евтино в сравнение с цената, на която го продават в магазините ($12-$13
килото). На нас ни излиза наполовина и това е все още поносимо като
масраф за такъв ценен продукт.
Времето
напоследък е много хубаво - нощем студено, до към 10°C-12°C, а през
деня слънчево и топло – 23°C. Онзи ден имахме писмо от Валя и Сашо. Те
писаха, че на тях не са им трябвали такива пълномощни и заверки, но
техният случай бил друг; какъв е – не го описват. Дано вече и пратката
да е пристигнала с документите. Татко, тази батерия дето я зареждах
повече от една седмица не можа да вдигне над 5.5 V напрежение. Изглежда
има нещо грешно в нея или самият ми изправител не е в ред. Ще проверя
как се държи на акумулатора от колата и тогава ще правя финални
заключения. Но той си дава на изхода 13 V, както е по предназначение.
Опитите ми обаче продължават и ще ги доведа до някакъв край...
Все
забравям да питам – когато ширата за виното се пробва колко е гъста
(силна) с яйце, то варено ли трябва да бъде или сурово? Пишете ми я тази
подробност, защото сега подготвям инсталация за производство на вино.
Намерил съм си едно чудно хубаво малко бидонче (80 л), с канелка,
прозрачно за да следя нивото на батака и т.н. Трябва само да се
поосвободя от грижите по колата, че малко да се занимая и със стопанска
дейност. За моята свръх секретна лаборатория по изотопен анализ на
ядрено-физически дестилати, производни фракции на високо спиртни пáри и
превръщането им в огнена вода, много ще ми е необходим един спиртомер за
битови нужди. Това не е никак спешно - просто когато нагласите нещо за
изпращане, сложете и него - той не тежи хич. Ако тези измерителни
“прибори” са евтини в България, даже ми изпратете два за всеки случай –
може да падне, да се счупи или да се повреди от “ниския вискозитет” на
измерваната течност. Съществуват и подобни захаромери. Те пък са за вино
- уж отиваме в 21 Век, а още мерим виното с яйца; нали е срамота. Така
че не е лошо и един такъв уред да ми пратите. Позволявам си да ги искам
тези дребни неща, защото са много леки. Но ако са скъпи, хич не си
правете труда. За тестване на готовия материал можем да използваме и
жива стока – хлебарки или мишки: даваме им по няколко капки от
субстанцията и варим докато спрат да умират. Това ще означава, че силата
на спирта е намаляла и каквото трябва вече е усвоено и изсмукано от
варивото (ракиената каша в нашият конкретен случай)...
Днес
ще ходя пак до автомобилните гробища да си купя маркуча за
хидравличната помпа на кормилното управление. Завоите се правят със
завидна лекота – достатъчно е едно малко мръдване с нокътя на малкия
пръст на левия крак. Обаче и тази система иска своето поддържане – то са
хидросъединения, че масла, проверки да няма течове и т.н. Мечтая си за
един Трабант, пък бил той и сглобяван в Америка. Такова просто моторно
возило (кола) едва ли някога е съществувало по света. Но за съжаление и
неговата ера свърши, заедно с тая на Ерих Хонекер. Сега другаря Хелмут
Кол като ги пое братята германци, едва ли ще им разреши подобна
подигравка с техниката и народонаселението. Но все пак, това мукавено
кубче с двутактов мотор, ще си остане завинаги изписано със златни букви
в нашият семеен летопис и ще запази най-скъпи и трайни спомени в
сърцата ни. Разбира се основата, която е била простата кола и двигател,
както и повишеният интерес към този сорт наука, сега позволява с леснина
да се разберат и предположат доста от хрумванията на авангардните
автомобилостроители. Настоящите съвременници не са измислили нищо ново -
просто са усъвършенствали до феноменалност вече създаденото и
съществуващо от преди 100 години техническо творение…
27.05.1996
– През последните няколко дни не съм писал – в събота и неделя
обикновено сме доста заети и много рядко ми остава време и спокойствие
да се занимавам с творчество. Връщам се отново на петъчния ден или
по-скоро вечер, когато освен книжния празник, отпразнувахме и
годишнината от годежа ни. Уж нищо не бяхме мислили по-специално за този
ден, но излязохме съвсем за малко да изтеглим пари от автомата. После
пък влязохме в магазина - видяхме евтина кайма и едни наденички.
Намалили ги хората, въргалят се по рафтовете на супермаркета и всички ги
избикалят, като че ли са отровни. Тъкмо работа за нас обаче – веднага
си ги представих печени на жаравата и за кой ли път в съзнанието ми
изплуваха спомените за Правешките ханове. Тези карначета всъщност
засилиха желанието ни час по-скоро да ги опитаме - пък нали имаше и
повод за тържество. Хайде, от там минахме да си купим и едно мяхче вино,
та картината съвсем се оформи. После в къщи на балкона вече се разрази
истинската вечеринка – скари, огньове, дървени въглища, пушек, миризма и
т.н.; долу в двора кучета вият, котки скимтят, а ние си направихме една
богата семейна вечеря, с което този ден приключи.
На
другия ден ходих да плащам наема. От съседен до агенцията магазин взех
една тенекия българско сирене, което си разделихме с македонците. След
обяд пък ходихме да купуваме разни дрехи на Неничко, защото всичко му е
омаляло, отесняло или пък безнадеждно раздрано от носене и непазене.
Вечерта нямаше особени изживявания.
Вчера
всички ходихме на битак - даже посетихме два, но този път нищо не си
купихме; е, то не може всеки път да има интересни стоки. Следобеда пък с
Ива и Румен отидохме на барбекю. И понеже паркът беше в техния квартал,
та всички отново се видяхме, без да сме се гласили специално за това.
После ходихме на кафе у тях и чак в 19:00 се прибрахме. Румен скоро е
подготвял документи за пристигането на майка му, която идва на 15 Юни
тук. Той знае всичко каквото е необходимо, какви документи и т.н. В
близко време ще се съберем да приказваме само по тези въпроси, като аз
междувременно ще събирам необходимата за целта документация. За сега,
поне по думите на майка му, най-евтиния билет от София до Бризбън е чрез
английските авиолинии “British Airways”. Маршрута е първо от София до
Лондон, а от там директно се лети за Австралия с едно кратко
презареждане на самолета в някоя Азиатска столица – Сингапур, Куала
Лумпур, Бангкок или която и да е съседна. Целия масраф стъпва на около
USA$1800, за който аз продължавам да си мисля, че това е една космически
висока сума. При всички налични документи, надлежно подготвени и
заверени, като се подадат сутринта през гишето в Белград, пак там на
обяд залепят визата в паспорта. Сега положението било много облекчено и
изобщо не се чакало дълго. Но аз пак ще пиша за всяка информация, която
междувременно науча...
Ето
че пак стана обед. От цялата ми трудова дейност в завода, най-много си
обичам почивките. Тогава съм изцяло с вас, предавайки в монолог потока
от мисли, които напират като огнена лава в главата ми. Тези дни вече и
Н. В. Цар Симеон ІІ би трябвало да пристигне в България. Ще се радваме
много, ако ни информирате за хода на посещението му и всичко свързано и
произтичащо от това важно за държавата събитие. Новините от там, които
пристигат до нас не са особено радостни – фалират банки и заводи, има
безработица, инфлацията е ударила тавана, престъпност се шири
повсеместно: ами браво на постигнатото от “народната власт”! Много
хубаво ще влезем в 21 Век, а пък и Царя ще се трогне до сълзи, като види
какъв батак е останал от Родината след подлото убийство на баща му и
особено след насилствено отнетата власт и изгонването му от комунистите
извън пределите на неговото собствено Царство...
Наближава
рождения ми ден. Майка малко по-рано е изпратила поздравителната
картичка, която получихме с последното ви писмо. Много благодаря за
хубавите пожелания. Една стотна от тях да се осъществят, пак ще бъдем
доволни, защото ние добре знаем колко много мислите за нас и как се
молите да бъдем добре. Ние се задоволяваме с малко, караме я много
икономично, но сме “най-ларж” от всички други наоколо. Забелязвам как
постепенно започнаха да изплуват един по един все по-нагоре в службите
си, а в същото време станаха още по-свидливи и по-големи сметкаджии от
мене самият. Сега с госпожата сме решили, моя рожден ден да го изкараме
сред природата, на брега на някое езеро - с въдиците и на спокойствие.
Ще си закача фургона отзад и от петъка изпушваме, да е живот и здраве. В
понеделник (10 Юни) ще честваме рождения ден на Кралицата и няма да се
работи. Аз и вторника ще си взема, защото имам компенсационен ден. Така
пак се събират 4 ½ поредни почивни дни - малко да си отдъхнем. И Женя
вече е изтощена от неуспехите си: колко пъти курсове й отказваха, колко
позиции за работа й отказваха – чет нямат. Закучи се нещо много лошо, но
може би Господ регулира нещата от високо, защото ако и тя работеше, ние
стигане нямаше да имаме. Сега всяка седмица се освобождаваме от $407
под формата на задължителни разходи за най-различни неща, които е все
едно че връщаме на банката: наем плащаме - $145, земята изплащаме -
$112, заема за колата – $150. Живеем с останалите чисти $198, които са
ни и за бензин, и за ток, храна (включая вино), дрехи и за всичко
останало което си поискаме, а не можем да имаме. На практика ние
отделяме и изплащаме сума, необходима за покриване на заем от 160-180
хиляди долара (в дълъг аспект имам предвид). Все едно че сме си
построили къщата, оправили градината, двора, басейна и само трябва да се
изхранваме! И това е само на една мижава заплата, докато онези си
накупиха къщите и то стари; и двамата от семейството работят и още от
сега почнаха да вият, че нямат пари. Да не би случайно да похарчат някой
излишен цент за нещо друго; човек да не им влезе през прага! А ние от
нямането си, та пак сме по-добре - не финансово, но поне морално и
душевно. Не я схващам икономията аз по този начин, но може пък и да не
разбирам достатъчно; нали другите са все по-учени от мене...
28.05.1996
- Татко, снощи ходих да проверявам как върви зареждането на
акумулатора. Токът беше паднал, клетките вряха (бълбукаха) и изобщо
всички данни за успех бяха на лице. Мерих напрежението – 13 V. Това
доказа, че изправителят ми е в изправност, но изглежда че твоята батерия
не е в ред. За да не се зарежда, значи може и да е прекъсната отвътре.
Ще си поиграя още малко на “Млад техник” с нея и на края ще я изхвърля.
Вчера
пристигнаха добри новини от Аделаида – Мони на Боряна е започнал работа
в много голяма компания като програмен инженер. Много се радваме за
тях, те са много добри наши приятели. Боряна продължава да си работи
секретарската работа. Други клюки няма, стягаме се от края за малката
екскурзия, която сме проектирали в началото на другия месец. Снощи
разбивах кьопоолу, а Женя беше направила мусака със сини домати. Много
хубава стана и в тавата имаме още за цяла седмица напред. Тя като
свърши, веднага слагам бобът пак...
Напоследък
съм доста зает на работа (че аз не помня случай да не съм бил).
Постоянно има какво да се прави и всичкото е все спешно. Онзи ден бяхме
взели фотоапаратчето с нас, че да се снимаме с новата кола, но само го
разходихме и не се стигна до снимки. Сега ако осъществим някаква малка
екскурзия, ще има време и за снимки, за филми и за всичко останало.
Взехме единодушно решение да обявим колата за продан във вестника, за да
се отървем от проблемите с резервните части. Реалната й пазарна цена в
момента е около 12-13 хиляди долара, а ние сме я взели за $7500. Колата е
в отлично състояние и парите са си в нея. Ще продължим да я караме и
използваме, но ако се намери някой абдал да даде поне $12,500, ще му я
дадем веднага, а пък ние ще си купим същата, само че австралийски
вариант. За тях поне има части бол, а и авто-гробниците са пълни с
най-различни възли и детайли. Колата иначе е чудно хубава, но е голям
проблем поддържането й. А да я караме постоянно със страх да не би да й
стане нещо - и така не става. Ние отлично го знаехме това положение, но
видът й в началото ни грабна очите и това ни накара да я купим. Сега
като потичах нагоре-надолу за дребни неща подир задника й (ауспуха
демек), в крайна сметка се убедихме че това не е лъжица за нашата уста.
Ако можем да спечелим нещо от нея, ще бъде хубаво - но то ще си покаже
като излезе обявата във вестника. Женя още не я е подкарала защото не
смее, а и няма време за това. Тя все отлага, аз се прибирам късно,
когато вече е мръкнало; в събота и неделя пък постоянно имаме някаква
програма и така времето си отлита.
Ясен
онази вечер се е обаждал на Женя и са си поприказвали. Чакам отново да
дойде намалението, та да му се обадя и аз някоя вечер. Сега ни засипаха с
камара неплатени телефонни сметки за разговорите ни с България, та ще
видим зор докато ги уравним. Ако усетим че много почнем да затъваме, ще
откачим телефона за някой и друг месец. Сега сме малко притеснени,
защото искаме да изплатим много бързо заема, който взехме за колата.
Вместо за три години – само за 9 месеца. Това обаче се отразява
чувствително върху бюджета (не Федералния, разбирай семейния)...
29.05.1996
- Снощи написах обявата за продажба на колата, а днес Женя ще изпрати
писмото във вестника. Вчера пък някакви запалени клиенти идвали да
гледат каравана, но пак няма окончателен резултат от тях. Така в
покупко-продажби си разнообразяваме живота, защото иначе ни е скучен.
Сега поне не сме притеснени с колата и няма да бързаме с продаването й.
Само че се съмнявам дали ще се задържи достатъчно дълго време при нас,
защото е много хубава и бързо ще я лапне някой паралия. Но хайде, да не
избързвам с прибързаните си прогнози - времето напред най-добре ще
покаже кое как ще бъде.
Неничко
след две седмици пак излиза във ваканция, а само след други няколко дни
започва и зимата (01 Юни). Нощем вече е доста хладно (10°C-12°C), а
през деня е сравнително приятно – 22°C-23°C. Женя е одобрена за един
много хубав курс по нейната специалност, та сега ще се надява от Бюрото
по труда да й го платят. Но и те са закъсали яко, особено пък сега в
края на финансовата година, която изтича на 30 Юни. Уж богати-богати, а
пък като стане дума за пари – всички нямат и вдигат рамене. Аман от
беднотия, казвам ви!...
Чудя
се дали вече сте получили пратката с документите - тази седмица се
надяваме и на писмо от вас. Днес Женя ще води Нени на бръснар да му
подстриже косата, че взе много да му влиза в очите. Аз съм малко на зор с
работата – правим едни градски автобуси, поръчка за Канбера (ако
случайно съм пропуснал да кажа до сега, подчертавам че това е столицата
на Австралия; аз допреди да пристигнем тук винаги съм си мислил, че е
Сидней, но явно съм бил в голяма географска грешка). Особеното в
конструкцията на този автобус е, че предната врата е снабдена със
специална рампа за инвалидни колички. Тук инвалидите също ги броят за
хора и имат същия социален статут в обществото, както останалите човешки
същества. Всички учреждения, улици, паркове, тротоари, обществени
тоалетни и т.н. са пригодени и за хора в инвалидни столове (колички).
Направени са специални рампи, паралелно до стълбите, както и още много
други улеснения за тези нещастни създания на природата.
Отново
стана обед. Онзи ден само се одумахме пред Руменови, че майка му като
идва насам, може да ни донесе гоблените (не че на мене са ми изтрябвали
чак толкова много, но Женя им се превъзнася, та за това). Добре ама те
щели да имат много багаж – тенджери, сервизи и друга покъщнина. Луд
народ, но не се чудя на нищо. Аз моята майка я искам тук само с дамската
си чанта, е... и с едно шише мастика в ръка, ако позволяват
обстоятелствата разбира се. Никакви други боклуци не ни трябват, защото
тук всичко има – само да се протегнеш и го имаш. Ние постоянно посягаме -
хá към това, хá към онова, но изглежда и ръцете са ни “къси” за някои
работи. Но все пак се оправяме някак си, без излишно големи финансови
сътресения.
Вчера
и сметката ни за ток дойде – по $1 на ден е средната консумация на
нашето домакинство. Това никак не е много, само че се плаща на
тримесечие и когато сумата дойде изведнъж ни се подкосяват краката, но и
това се преживява. Може би ще ви се стори, че доста често пиша за
сметки, пари, доходи и т.н. По този начин аз не целя да ви се оплаквам
или пък да недоволствам от нещо, а само описвам начина ни на живот в
Австралия и отчасти съпоставям с този, който имахме на Балканите. То и
сравняване не може да става даже, но когато четете тези редове, вие
самите ще добиете представа за това как сме и как се справяме с всичко.
Е, не сме цъфнали и вързали кой знае колко, но спрямо положението ни в
България (поне това, което оставихме и това, което бихме били към днешна
дата), аз преценявам че сме далече над очакваното. Временните
затруднения, които настъпват сегиз-тогиз, просто ние самите си ги
създаваме напълно съзнателно де с някоя по-едра покупка, де с известни
инвестиции тук-там – от рода на по-скъпа кола, караван, имот и т.н...
Ако тези разходи не съществуваха, ние щяхме да живеем бейски, но зад
себе си нямаше да оставим нищо друго, освен купчини тор. Аз и друг път
съм давал подобен пример – нали все пак не сме дошли на майната си в
края на света само заради едното ядене…
30.05.1996
– Продължава да няма нищо особено около нас. Всичко си върви и се е
канализирало по обичайното старому. Въртим се в омагьосания си кръг
между работа, училище, курсове, домакинство и т.н. Нямаме и ясни планове
за близките дни. Може би ще измием колата, ще я лъснем с паста и ще я
освежим отвътре – ако се яви някой заблуден клиент, нека да му се
завърти акъла, както нашия и да я повлича подире си. Аз още имам какво
да си бутам по нея – все дреболии, но трябва да ги оправям. Вчера й
направих първото засичане на разхода – 13.5 л/100 км изключително само
при режим на градско движение. Това не е малко като се има предвид, че
предната кола гореше само 8-9 л в града. Но тази нали е по-голяма,
по-тежка и мощна; многото коне искат и повече зоб!...
Докато
се обърнем и половината година мина. Ето, Юни влиза след няколко дни.
Невероятно бързо лети времето тук, чак започва да ме обзема страх, че
“бъдещето” ще дойде много скоро. Докато се наканим с подготовката на
винените инсталации и апаратите за дестилация, изтървахме сезона на
евтините плодове за суровина, специално грозде и сливи имам предвид –
цените на другите не ме вълнуват особено. Но тук растат много тропически
плодове, от които също става ракия и са почти без пари. Миналата година
на онова село, където варихме нашата ракия, пихме и от парцуцата на
казанджията. Тогава той беше направил една от ананаси – ами чудна беше;
спор няма! На вкус е нещо като нашата Силистренска, дето я варят от
кайсии, само че тази беше с дъх на ананас. Тук има цели плантации с
такива насаждения и спокойно може да се купи много евтино до не повече
от няколкостотин влакови композиции с товарни вагони. В случай на
необходимост от повече количества, просто трябва да се отиде на друга
нива, която е в съседство и съвсем на близо – не повече от 15 минути със
самолет. Та, иска ми се следващата реколта от ракия да бъде от този
екзотичен плод – нека само да е живот и здраве. Целият проблем се състои
обаче единствено в липсата на време: това да ми беше в Аделаида на
безработицата – чудеса щях да направя! Но нещата са взаимно свързани –
имаш работа и от там пари, но пък нямаш време да пръднеш като хората.
Когато нямаш работа – вярно, нямаш много пари, ама за сметка на това
времето е безкрайно. Само че тогава пърдиш тъжно и вяло, на гладно и на
сиромашия. Ей там е разликата между свободата и зависимостта от нещо или
някой (най-често и двете). Не знам дали Маркс е мислил всичко да стане
баш така, но тези тука добре са се наредили - хем са сити, хем си пърдят
на воля...
Скоро
ще започнат Олимпийските игри в Атланта, САЩ. Следващите ще бъдат вече
при нас в Сидней (2000). Сега всички спортисти покриват квалификационни
нормативи, за да оправдаят билетите си до Америка. На много от тях
намериха допингови съставки в организма и не можаха да прескочат трапа.
Водят се даже разни дела, една плувкиня още се влачи по съдилищата и все
не могат да докажат какво друго е яла, освен пици и банани. Много се
разчита голямата част от Олимпийското злато да дойде в Австралия, но
какво ще стане един Господ знае. Ще следим с интерес и проявите на
българите – надявам се, че през последните години ще са изгрели нови
звезди в спорта, освен ако не са решили да бойкотират Олимпиадата за
по-евтино. Ами нека новобогаташите да си поразвържат малко кесиите, пък
да им купят едни билети до Щатите – няма да обеднеят с много; хем
реклама ще си направят за самите тях, хем пък и едно добро дело да
направят – той Господ кражбите и убийствата няма да им ги прости, ама
поне може да им смекчи малко наказанията като ги качи горе при себе си.
Така ще излезе най-евтино за всички. Може и само еднопосочни билети да
им вземат – веднъж като кацнат, там вече ще има кой да се погрижи за
бедните спортисти, които са без билет за връщане назад в ограбената и
оглозгана като кучешки кокал Татковина...
31.05.1996
- Продължавам със списването на семейната ни сага в днешния последен
ден на есента и още по-последен работен ден за седмицата. Отново нищо
ново и вълнуващо не се случва под иначе ясното и безоблачно австралийско
небе. Вчера на Неничко ангажирах един урок по пиано (електрическо,
орган). Пада се точно на моя рожден ден (в сряда, другата седмица), но
ще отделим малко време, за да го заведем. Този урок е безплатен – имаме
го като подарък от онези купони, които получихме неотдавна. В тази
музикална школа ще проверим как стоят нещата с уроците по принцип, колко
се плаща и дали ще можем да си позволим тези разходи. От друга страна
пък виждам, че Нени има известни музикални заложби и дарба, защото много
лесно заучава мелодии, които е чул някъде или пък си измисля сам.
Определено има нужда от учител, който да развие тази дарба (ако въобще я
има) и да го насочи към нотите и клавишите. Един такъв частен урок
струва около $20 за половин час – на пръв поглед е доста скъпо, но поне
ще пробваме да видим как ще потръгне този процес. От кочана със същите
талончетата имам безплатен купон за диагностика-центровка на кола. В
събота ще я водя да я видят, а от там ще бягам на другия край на града
(разбирай Велико Търново като разстояние), където пък съм намерил
хидравлично съединение за кормилната уредба. Ще го взема и ще си го
сменя сам следобеда. Ето че за събота програмата ми вече е запълнена.
В
неделя предстои тържествено посещение на традиционния махленски битак, а
след това може да отидем на една къмпинг-караван изложба в Панаирното
градче. Ще позяпаме последните модни тенденции в туристическото
оборудване, но всичко това са само предварителни планове за сега - на
място ще се вземат решенията и в движение. От кога се каним да отидем до
Иванови на Gold Coast и все не ни стигат парите за това. Онзи ден
направих страшно откритие – амчи вие знаете ли, че тези шибани пари се
явяват единствената пречка и бариера пред нормалния човек (стига да е и
здрав, разбира се), които всячески могат да му попречат за
осъществяването на някои негови планове – пътуване, екскурзии и т.н.
Това изобщо не е до нямане на време, защото ако човек има достатъчно
пари, той и време ще намери за малките си удоволствия. Така ми се ходи в
Сидней, че защо не и в Аделаида. До Сидней е точно един ден път, до
Аделаида – нека да са два. И отпуска имам, и почивни дни – дал Господ.
Само че всяко едно от тези ходения биха разтърсили из основи иначе много
стройната ни и безупречна финансова система. Един път да изплатим този
заем за колата и ще ни олекне малко. Не отделяме малко пари, за да
погасяваме това-онова, но от страни погледнато не сме зле. Само дето не
можем да ходим тук-там, а това доста ни тежи...
Много
съм на зор и с работата си тези дни. Друг проект ме чака на бюрото
веднага щом свърша с този. Задачите ми взеха да се залягат една връз
друга, но аз много не се притеснявам - когато стане. Хората виждат, че
не стоя със скръстени ръце. Имаше нещо за което трябваше да ви питам, но
нали не си записвам – забравих го. А, да - майко, помоли пак леля Ани
да ми изпрати една-две лепенки BG с царската корона за новата кола.
Предполагам че като й я залепя на задника и ще тръгне по-добре. Неничко
постоянно влачи разни негови лепенки, но те не са подходящи за лепене по
това луксозно моторно возило. Сузукито обаче го бяхме облепили
отвсякъде като тапет, защото то беше бойна машина, но сега тази кола е
съвсем друго нещо. Освен това при фургончето случая беше и малко
по-специален – на всяко място, където се появеше ръждива пъпка по купето
и аз я замаскирах отгоре с по една шарена лепенка; уж като че нарочно.
За това то беше облепено цялото, но под всяка малка цветна реклама, се
криеше голяма червена и ръждива язва (да не казвам направо дупка; голяма
заблуда е да се мисли, че само руските коли изгниват – е, сега нека да
знаете, че и японските го правят, вероятно само малко по-бавно)...
03.06.1996
- Изминалите почивни дни бяха малко по-наситени със събития и
изживявания, та поне сега имам какво да ви опиша с няколко думи. Първо в
петък много се зарадвах на пристигналото ви писмо № 145. Иначе вечерта
ни премина по обичайната скучно-сивкава домашна програма, в тягостно
мълчание и взаимна ненавист.
В
събота всички станахме рано, защото Неничко щеше да ходи на училищен
празник. Сутринта го заведохме до училището, а ние с Женя излязохме с
колата и се прибрахме чак в 14:00. Уж вечерта на гости щяха да ни идват
Ива и Румен, но на тях пък през деня им се “счупил телевизорът” и не
дойдоха, за да не се карат и пред нас. Разправят, единия загубил
“говорът”, а другия нямал “картина” – хе-хе, на мене ли ще ги разправят
тия? Точно аз ли не познавам това чувство, което в даден момент те кара
да приемеш и бесилото като спасение, но да се отървеш от дразнителя си
веднъж и за винаги. Както и да е – случва се и в най-добрите семейства;
ще преспят над проблема и ще им мине…
Като
видяхме че Руменови освободиха кувертите и отказаха резервацията за
гала-вечеринката у нас, потърсихме Иван и Керъл, с надеждата че поне ние
можехме да им отидем на гости (те са по-трудни на ходене и излизане, но
на нас само да ни свирне някой и тутакси се отзоваваме; вероятно и
заради това хората не ни канят тъй често, защото с готовност откликваме
на поканата на всеки) – за зла врага обаче тях пък ги нямаше и така
всички възможни варианти за моабет пропаднаха. Изобщо, получи се един
масивен съботен провал. Видях се в чудо и се принудих да отида до
хоремага и да купя един мях с вино за вкъщи, омесих едни експресни
кебапчета и си направихме тържеството сами у дома. Пекох ги на барбекюто
което имаме, на дървени въглища. Така вечерта приключи с частично
опиянение, довело до непосредственото ми и съвсем не навременно
заспиване на дивана пред телевизора.
Вчера
(неделя) също станахме рано (аз както заспах вечерта още в 20:00, на
ранина в 03:00 вече бях готов, кукуряк). Отидохме фамилно на битака, но
предварително бяхме решили (по настояване на Нени) да излезем някъде на
парк. Завалийчето никак не е щастливо, когато ние с майка му се караме и
никой никъде не го води – а то си иска своето, без да го е грижа колко
много и какви чувства има между родителите му; нещастно дете… Та, взехме
си остатъците от вечерта, сипахме и малко салата в една кутия и
излязохме. Бяхме определили да си направим малко снимки с колата и да
довършим поне единия филм, който сме започнали преди повече от 7 месеца.
На
битака не се случиха особено вълнуващи неща, освен само едно, което
мене специално ме разтърси издъно. На някаква сергия видях един
фотоапарат (нали тези устройства са ми слабост - едно време половината
град заведох в Казанлък да си купят “ФЁД-5” и “КИЕВ”, които ги бяха
преоценили на фотографския щанд в тамошния ГУМ и които смея да вярвам,
че още работят надеждно при клиентите си). За разлика от другите,
специално този фотоапарат се казваше “Зенит-Е” (не знам по какви
стечения на обстоятелствата). Пак руски разбира се, но това е другото
нещо на руснаците, което единствено правят като хората - освен водката и
шмайзерите, конечно. Целия беше потънал в паяжини и прах – неползван от
години. Когато любезно попитах продавачката-манекен на списание
“Playboy” за цената, обля ме гореща вълна – $3 (тая търсачка на мъжки
грехопадения искаше цифром и словом само три долара; аз не случайно се
завъртях и позадържах на щанда й). Направих се на изключително
незаинтересован, изразих съмнение че апарата не работи и други
търговско-биташки прийоми, но на края й рекох в прав текст: “Слушай,
чоджум - давам ти $2 и го вземам! И не че ми трябва, ами просто в името
на бизнеса - да не спи търговията, един вид!” Жената се съгласи и аз с
треперещи ръце поех свещената вещ. А пък фотоапарата си работи отвсякъде
- това е много сериозна фотографска вещ от миналото и с доказани във
времето качества (и в по-старата история, разбира се). Обектива е
“ХЕЛИОС” 2/58 и е на резба, т.е. могат да се слагат всякакви други
видове обективи. Сега остава да пробвам дали прави снимки и какви, та
едва тогава ще бързам да се радвам на находката си, но смятам че всичко
ще бъде добре (какво пък има да му стане от продължително стоене в някой
долап или чекмедже). Дори експонометърът му работи, фокусира се през
самия обектив и т.н. Татко, изпрати ми междувременно едно ръководство за
тези апарати. Питай Киселенков или някой от твоите колеги - Тошко
Шкодров, Монката и т.н. Те бяха, а и продължават да бъдат доста
разпространени в България. По смътни детски спомени, един такъв апарат в
Спортния магазин струваше 260 лв., което по времето за което говоря
представляваше 3-4 месечни заплати на инженер. Впоследствие станаха по
120 лв., което пак се равняваше на една скромна заплата. Както и да е –
думата ми беше да му вземеш описанието от някого, който има същия
фотоапарат, ксерографирай го и майка да ми го изпрати с някое следващо
писмо. Трябва да знам кое за какво е и как се борави с обектива
специално. За чесане на крастата става, но ако видя че е добър и прави
хубави снимки, постепенно мога да си набавя и допълнителни обективи.
Хората продават всякакъв вид боклуци и стока, на някои от които просто
не им знаят цената или пък не им трябват. После, тук на фона на
страшната японска техника, с електроника и т.н., тези фотоапарати са
само за големи ентусиасти и бедняци като мене. Има фотоапарати по 10-15
хиляди долара – те какво правят акъла ми не стига до толкова да си
представя, но така или иначе – има ги. Сега на моята бракма ще й направя
една освежителна манипулация, с почистване на механиката, намазване
тук-там и смятам че ще прави снимки. Дано не се налага само да ходи в
сервиз, защото ако е така, пак ще го изхвърля в боклука...
Емоциите
около фотографията попреминаха, взехме си яденето и отидохме до един
морски квартал в крайбрежен парк да си го изядем. Там си направихме
малко снимки, също и някой кадър с камерата, след което се прибрахме.
Обаждахме се по телефона на Даниела в Аделаида, защото тя вчера имаше
рожден ден. Поприказвахме си с тях и приключихме вечерта. Нейната майка
също членувала в Монархическата партия и била привърженичка на Царя. Те
ще говорят с техните по телефона тези дни и на 05 Юни като се обадят за
моя рожден ден пък, ще ми разкажат и новини от София. Казаха, че по
местния Национален телевизионен канал са предавали някакъв репортаж от
26 Май за посрещането на Н. В. Симеон ІІ в България, но не са успели да
го видят. Ние също нищо не сме гледали, но ще разберем кое как е било от
писмата ви. Вчера валя и малко дъжд, та освежи въздуха...
04.06.1996
- Започвам писмото си с голяма доза огорчение, защото още ме е яд на
мене си, дето така профански срах на фотоапарата снощи. Започнах уж да
го почиствам - отворих го да му намажа частите и механизмите с малко
масло, а после вече не можах да го сглобя; пердето му изскочи от релсите
и се наложи целокупно да влезе в кофата за боклук. Щях да полудея снощи
- плаках чак от яд и мъка; кой дявол ме накара да ровя из вътре и аз не
знам! Много ме доядя, защото аз просто насила го разбих, без да имаше
изобщо някаква нужда от разглобяване. Не ми е дадено на мене да си имам
нещо свястно и това е. Всичкото трябва да е с мъките, лишенията и нищо
не ми идва ей тъй, “от горе”. Този фотоапарат не е кой знае какъв ярък
пример за това, но чрез него аз отново доказах “теорията на
великомъченика”. Рекох си със задоволство: “Е, ударих келепира най-сетне
и аз!” Да - ама не! Сега от цялата работа съм си запазил само обектива,
защото съм решил рано или късно, че ще имам свестен фотоапарат - с
много обективи: дълги, къси и всякакви. Аз пак ще търся и със сигурност
ще намеря някой друг, но защо трябваше точно този да ягмосвам. Но тя се
свърши вече - татко може да не ми търси повече ръководство. Нека да видя
следващият каква марка ще бъде, че тогава ще му търсим описанията. Тук
по пазари и тържища често се срещат “PRAKTICA” или “EXAKTA” – това са
бивши източно-германски фотоапарати, които също са (били) много хубави
(пак от спомени по миналото) и по битаците са на безценица.
Иначе
други новини нямам (че тази с фотоапарата, малка ли ви е?!). Вчера
едвам съм устискал на работа, за да се прибера и час по-скоро да започна
ремонта на този апарат, но нямало късмет момчето пак. Играх си до 22:00
– чак тогава вечерях. Много се натъжих и много ме доядя. Че нямаше и на
кого да се сърдя, та да си го изкарам на него, което пък още повече
засили мъката ми. Много ни се е стъжнило положението напоследък – голямо
отпушване се очаква. Вчера на Женя за пореден път й отказват един курс,
тя също се ядосва и тревожи – изобщо нечии клетви и завист ни
застигнаха много яко, но де да видим. Знам че всичко ще се оправи и не
бива да тревожа и вас с нашите проблеми, но нали съм свикнал всичко да
описвам в дневника си, та за това го споменавам. Сега ме крепи
единствено надеждата, че тези дни ако е рекъл Господ ще поизлезем малко
на въздух, та малко да се нивелираме и да се отръскаме от несполуките си
напоследък. Прогнозата за времето не е особено очарователна, но каквото
е. Сигурни сме само в едно, че поне сняг няма да вали, а пък и ние не
сме нито с мотор, нито на палатка. Каквото и да е отвън, в каравана е
сухо, топло и спокойно. Ще си пия червеното вино, докато не ми пламнат
ушите, а японците нека да работят и по осем дни в седмицата ако искат...
Вече
е обед - тъжно предъвквам сухия сандвич, поливам го с някаква кафена
помия и тихо и еднолично си скърбя за повредения фотоапарат. Не съм
очаквал, че ще го обикна толкова много, та сега да ми е така мъчно за
него. Колата вече е добре - струва ми се дори, че гори по-малко бензин
след като я оправих и смених бобината. Всяка сряда като взема заплатата,
доливам резервоара до горе - има-няма нужда. Тя трябва винаги да е в
бойна готовност. Така по-добре се разпределя бюджета, който напоследък е
като този на Бангладеш или Етиопия. Сега ако продадем тази кола за
парите, за които сме я обявили (близо 13 хиляди долара), ще купим на
Женя една трошка за $500-$600 първо да се научи да кара сама, защото в
тази като влезе и й се взема акъла. Аз допълнително я смразявам с
естествените си реакции, защото на пътя шега няма. Не знам един нормален
човек (за какъвто все пак се смятам) какви биволски нерви трябва да
има, за да стои спокойно на предната седалка, докато тя шофира. Аз
определено нямам тези качества. За това така решихме – да купим по-малка
и евтина кола за Женя и да я троши; да я качва по тротоарите, да я
ръчка както си иска. После ще я изхвърлим или Неничко ще си играе с нея в
задния двор...
Във
вестника от тази седмица пак има няколко обяви за работа. Сега Женя
подготвя документите си в къщи на компютъра, с които отново ще
кандидатства за тези позиции. Добре че я взехме тази шибана кутия, че
иначе не знам къде щеше да ходи и да пише всичките тези купища хартия.
Онзи ден купих вече трета опаковка от по 500 листа. Значи до сега е
изпратила близо 1000. Хапем се където не се стигаме и двамата, за гдето
тя отказа онази служба преди година и половина. С такси да беше ходила,
пак по-добре щеше да е сега. Но тогава аз вземах достатъчно пари на
седмица - съвсем нямахме нужда и тя да работи. Но сега вече, с тези
постоянно нарастващи мераци за земи, за имоти, къщи с басейни, скъпи
коли и т.н. само един чифт ръце не стигат до никъде. В хазната трябва да
влиза още една заплата, за да се осъществи всичко замислено. Но когато
стане - зор нямаме. Хората цял живот чакат за една гарсониера, по 10-15
години за кола (поне така беше на времето; сега сигурно е още по-зле,
защото много от тях не могат да си го позволят пък); живеят по мази и
влажни дупки – несравними са условията, при които се намираме ние сега и
то на това положение (което уж е “зле”). Но нали окото човешко е
толкова лакомо и ненаситно, та все настрани гледа да види как са другите
– иска му се и на него поне една малка част от всичко и то да има. А
като се прибави и факта, че това съвсем не е невъзможно, тогава
амбициите се засилват. Виж, апартамент на последния етаж на небостъргач,
който струва над 5 милиона долара не можем да имаме, въпреки че аз го
предпочитам многократно пред най-златната къща с дворове, дето трябва да
се метат и да им подстригвам тревата; с проклетия басейн дори, дето
иска да се чисти постоянно, защото водата му зеленясва и хваща попови
лъжички; с оградите дето трябва да се укрепват почти всяка неделя и да
боядисвам, защото таборките изгниват и ги изяждат червеите и... и...
и..., да спра с изброяването че ми се завива свят - ай сиктир от тука,
ве! Докато когато аристократичната ми душа се разхожда бавно по дебелия
килим или мокет и си пие ледената вода на балкона от 32-я етаж, хич не
ме е и еня дори за тогоз, комуто е паднал дувара, защото пияница някаква
среднощна, просто баш там намерила да спре с колата си и едва до тоз
стобор й стигнали силите, преди да повърне изпитото. Аз нали съм си
градско чедо (въпреки че нищо селско и просташко не ми е чуждо), пó
предпочитам апартаментният начин на живот, защото го намирам за
по-спокоен и цивилизован. Няма капчуци, няма улуци, няма герани, лехи от
цветя и простири на двора “въз плевнята, дУ сами дуварЯ”; нито куФнята
ти’й тясна, нито кУЛидора къс, а и пуФкав сняК да бръска вънка, на тебе
пак ти е добре на сянка и по ризка тънка - verstehen Sie?...
05.06.1996
- Освен че днес е Международният ден на околната среда (което случайно
разбрах от новините по радиото), това е също и денят, в който начевам
38-та си годишнина. Самият аз се чувствам на 18 обаче, правя глупости
като за 8, а всичко което съм постигнал до сега, трябваше да е станало
до навършването на 28. Но тъй или иначе природата не може да се промени,
нито пък възрастта. Пожелавам си да съм жив и здрав, да се запазя
максимално такъв какъвто съм си в момента, а нека Бог да определя точно
до кога. Аз още миналата, даже по-миналата седмица, получих
поздравителната ви картичка и отново горещо ви благодаря. Много е
интересна и различна от обичайните цветя с лаконичен поздрав “Честит
Празник!” И тука има подобни – за всеки отделен случай в човешкия живот:
раждане на момче/момиче, кръщене, женитба (специално по тези тъжни
поводи раздават траурни картички…) и т.н. Довечера у нас ще има
гала-вечеря с италиански манджи - днес Женя ще прави лазаня, а Неничко
от мерак не е ял снощи, за да си запази силите за после. Хич не беше
гладен вечерта (защото в менюто имаше само картофи с ориз или боб чорба,
по избор – щеше да умре горкия от глад и мъка, че не може да си хапне
нещо, което той обича повече). Но не може всеки ден гюзлеми да му се
готвят. Довечера ще го водя и на урок по електрическо пиано.
Вчера
получихме много мило писмо от Валери и Даниела, както и няколко петала
от тяхната луканка, която заедно с още две семейства са си направили за
зимата. Наистина беше много хубава, с типично нашенски български вкус.
Те довечера ще ми се обадят по телефона, та ще ги питам за рецептата.
Иначе други новини няма - разглеждахме картите снощи, но така не можахме
да си изберем къде да отидем. Тези дни ще мислим по-сериозно...
В
момента си заговявам със сандвичи и кафе, но предимно си мисля за
довечершната гозба. Обяд е вече, с други думи. Остават ми още точно 5
часа, докато поема обратния път към дома. Неничко малко се вълнува и
притеснява от предстоящият си урок по пиано, защото още не знае нотите, а
свири по слух. Има музикални уши изглежда, защото все си пее нещо,
тананика с радиото разни негови щурави мелодии и т.н., но ги е запомнил
въпреки всичко. Утре сутринта ще стана рано да ви се обадя по телефона.
Тъкмо при вас ще продължава да бъде 05 Юни, само че вечерта.
Женя
утре ще ходи на интервю в една агенция за намиране на работа. Отново
надеждите ни се засилват, въпреки че те нямат определена позиция за нея,
но ако я харесат - те са именно хората, които могат да я препоръчат
някъде.
Иначе
други новини няма – пак ми дойде на ума за фотоапарата и пак се ядосах.
Завърших успешно едната си задача и от днес съм на нов проект. От
последното писмо ми се струва, че майка грешно е разбрала за каравана –
все още не сме го продали, ами постоянно идват разни хора на оглед,
защото искаме да го продадем. Ние нямаме зор за това, защото ни е добър -
особено сега с по-мощната кола. Всъщност още не сме изпробвали как ще
се наешат един към друг, но тези дни дано и това стане.
06.06.1996
– Търпение нямам да дойде почивката, че да седна на спокойствие да си
гледам работата, т.е. да си пиша мемоарите. А сега направо започвам от
вчерашния празнично-рожден ден. Веднага след работа се прибрах, Неничко
ме чакаше на пътя, за да отидем на урока по орган. Той беше много
скептично-негативно настроен и отидохме с уговорката (от негова страна
само, разбира се), че това ще се случи само веднъж, само сега и никога
няма да се повтори повече. Аз естествено не казах “ДА”, а само си
премълчах - при мене мълчанието съвсем не е знак за съгласие. Отидохме в
школата, където имаше още много други млади таланти - кой пее “Аве
Мария”, кой надува кларинет или тромпет, кой пък дрънка на китара -
изобщо попаднахме в една малка стационарна лудница. Намериха ни учител,
който по-късно се оказа самият директор на тази музикална академия и
естествено неин собственик (както поне аз предполагам). Той е със
завършено професионално музикално образование - много симпатичен човек
на средна възраст. Накара Нени да му изсвири нещо, той пък му даде разни
упражнения от една школа и т.н. Показа му много неща и веднага го
запозна как се свири с двете ръце + краката. Нашият се шашна малко, но в
същото време пианото на което се упражнява е електронно, с много
копчета, ритми, тъпани, зурни и прочие изгъзици и половината от
мелодията то си я свири само - единствено дето трябва да се знае е кой
клавиш се натиска, за да го накараш да засвири. На Нени много му хареса -
естествено обвини нашето в къщи, че не става и че е боклук (а то
действително е, в сравнение с това - с тази малка разлика, че нашето
струва само $250, а онова в школата е 4-5 хиляди, но това е отделен
въпрос). Обещах му, че ако се научи да свири и да виждам желание и мерак
у него, ще му купим и такова пиано. В същото време обаче, урокът се
хареса на нашия бъдещ музикален “виртуоз” (за огромна радост,
предполагам на баба му Веска и не чак до там на дядо си Нено) и решихме,
че пак ще идваме. Уредихме веднага уроците, програмата им е същата,
както в училището – и там са на срокове. Ще се плаща по $16 на урок,
който трае около 30 минути. В учебния материал са залегнати 11 урока за
срок + 2 допълнителни, докато свърши този (предстои ваканция и този срок
е към края си). Решихме да опитаме, защото и учителят е изумен от това
колко бързо възприема и запомня Нени. Аз забелязвам същото и в къщи.
Освен това той е и упорит, не е като мене - едно нещо го повтаря много
пъти, докато го запомни; аз нямах чак такава силна воля и инат. Струва
ми се, че от “куки за плетене” той няма да има нужда, но ще го видим -
да не бързам с прогнозите. Веднага като се прибрахме в къщи започнаха
репетициите. Имаше малко зор, но тази сутрин Нени пак станал рано,
посвирил още малко и си научил упражнението – напред ми се обади по
телефона, за да се похвали.
Снощи
след урока отидохме да си купим салам за екскурзията и се прибрахме.
Женя беше наредила масата, всичко сложено по нея – само да седнем и да
започнем. Тържеството ни завърши с музикална “продукция” и малка нощна
музика от страна на Нени. Тази сутрин станах в 05:15, за да ви се обадя
по телефона. Знаех, че ще сте си в къщи и ще чакате с нетърпение.
Предполагам че е било около 22:00 при вас. Много се зарадвах, че сте
получили писмото и то баш на този ден. Макар че не говорихме дълго,
успяхме да си кажем по-важните неща. Разбрах за документите – те
законите от сега нататък има да се сменят. Но каквото и да стане
занапред – вие ще сте готови да посрещнете всяка изненада и нова
идиотска приумица на Правителството. Разбрах че изборите са спечелени -
майка сигурно е имала предвид президентските. Пак Желю Желев ли избраха?
Той е бита карта вече, трябва друг да идва на негово място. Ще чакам с
нетърпение да ми пишете за подробностите. То не че нещо ще се промени
към по-добро, но все пак – хубаво е да знаем и ние тук, които сме на
хиляди километри от Татковината. Както се казва, те всичките пърдят в
едни гащи – който и да дойде на власт, спасение и отърване от комунягите
няма да има (дано и сега да не съм прав)…
За
чубрицата дето снощи споменах на татко – хич не е зор. Пишете отстрани
на един списък какво съм поръчвал в писмо или по телефона и някога,
когато решите да правите колет – слагайте от поръчките. Или пък който
идва насам – нека това да носи. Чубрицата може много лесно да се прекара
през границата – трябва само да се каже на митничарите, че човекът има
разхлабен стомах и пие чай от тези билки по всяко време на денонощието,
за да го затяга. Как ще се обясни всичко това на английски не знам, но
за всеки случай могат да се покажат едни посрани гащи на гишето – за
доказателство и авторитет (не прани, разбира се). А най-доброто решение
би било да се мушне някъде малко семе от чубрица, а ние ще си го
разсадим в саксии или из двора. Такова семе може да се изпрати и в плик,
заедно с някое писмо - нищо че е малко забранено. Скоро ще трябва пак
да започвам работа, защото почивката ми изтича - като се прибера в къщи
ще се разправям с подготовка на живата сила и техника за предстоящият ни
поход.
07.06.1996
– УРА! - последен ден на работната седмица. Снощи имахме доста работа
по приготовлението на храната и багажа за пътуването. Освен всичко
останало ходихме и на пазар. Купих филми да заредя фотоапаратите, но
тези са само 100 ASA. За майка ще купя специално по-силен (400 ASA)
когато наближи да изпращаме колета. Още днес след работа се отправяме,
този път надолу (на юг) - по Сиднейското шосе. Това крайбрежие е много
красиво и се надяваме да видим доста неща. Прогнозата е преобладаваща
купесто-дъждовна облачност с чести превалявания – точно каквато е по
правилата за всемирната гадост, особено когато човек затръгва на някъде и
се е гласил за това повече от половин година. Но каквото е, ние вече
сме се нагласили и ще вървим, пък ако ще и камъни да падат по главите
ни.
Вчера
Женя беше на интервю, което е преминало добре. Сега ще чакаме с
надеждата, че ако нещо подходящо се появи чрез тази агенция, те да й се
обадят за някое работно място (чакай от умрял писмо, ако си нямаш друга
работа). Тя в момента подготвя документите си за една работа в Градския
съвет (“те не я пущат в селото, тя пита за поповата къща”)... Позицията е
много съблазнителна, държавна и изобщо има всички данни да не стане,
просто защото е много хубаво, а на нас не ни е дадено да сърбаме от
каймака. Но така или иначе, Женя кандидатства за всяка едно свободно
работно място, появило се във вестника. Правила няма в тази игра -
разчита се само на изключенията и случайността. Късметът също е от
голямо значение.
Решихме
довечера да се установим в някой къмпинг, а през останалите дни от
почивката да правим отделни еднодневни лъчове до по-забележителни места,
намиращи се в околностите. Така няма да тракаме ремаркето подире си,
защото ще го оставим застопорено в лагера, докато ние се движим
напред-назад само с колата. Надявам се че след това пътуване, макар и не
толкова значимо колкото предишните ни грандиозни екскурзии, ще довършим
втората видеокасета и вече ще изпратим колета. До тогава ще продължа да
описвам събитията и случките, по реда на тяхното преживяване.
Не
знам дали някъде споменах, но този понеделник ще празнуваме рождения
ден на Кралицата (която всъщност е родена през Април, но не знам точната
дата – срамота, все пак). Този ден е обявен за неработен, който е
различен за различните щати на Австралия. Аз и във вторник не съм на
работа, защото пък за тогава си изтеглям по-напред компенсационния ден.
Така с днешния следобед се събират 5 поредни дни да си починем като бели
хора. Аз ще си взема и писалищните материали, та да водя дневника в
движение и от мястото на събитията да описвам преживелиците. Ако времето
се установи много лошо, ще се отдам на злоупотреба с алкохола и
непрекъснато писане на топло и сухо в каравана.
На
22 Юни пък ще местим Сашови в новата къща - не може да няма и обилна
почерпка после. А сега се ориентирам към привършване, а следващото
включване ще бъде от брега на езерото - дори не и от нашия щат
Queensland, ами от съседния (New South Wales). Ще ходим в “чужбина” един
вид...
08.06.1996
- Намираме в къмпинг “Хасиенда” (Hacienda). Името звучи малко по
испански, но съдържателите му са си чистокръвни австралийци (ако такова
понятие изобщо може да съществува). Поредното ми включване е по ракиено
време, но ние се давим с едно червено вино (аз го меша с лимонада, че
така пó ми се намича и го поемам като помпа). Вчера след работа
донапълнихме каравана и колата, след което незабавно потеглихме без да
губим и минута от екскурзионното си време - добре че Женя през деня беше
наслагала основните неща от багажа. В 16:30 вече бяхме на път, но тъкмо
тогава ни хвана вечерния пиков трафик с големите си задръствания по
улиците и от голямото ни бързане и препускане, всъщност ни остана само
притеснението и ядовете, без да можем с нещо да променим създалата се
пътно-транспортна ситуация. Повече от час не можахме да се измъкнем от
града, но полека-лека изпъплихме и се закачихме към останалия
автомобилен поток от препускащи за някъде курортисти. Колата се държа
добре със закачения отзад караван и почти не усещаше товарът му.
Пътувахме по тъмното, защото тук през зимата в 17:30 е вече мръкнало.
Преваляваше и малко дъжд, който не знам от къде идваше, защото небето
над нас беше напълно ясно. Пристигнахме в набелязаното населено място
Tweed Heads, отстоящо на около 110 км южно от Бризбън (съдейки по името,
това бяха някакви глави, но аз така и не можах да разбера точно какви;
впоследствие стана ясно, че така всъщност назовават устието на река
“Tweed”, преминаваща наблизо и вливаща се малко по-надолу в океана).
Места имаше навсякъде из къмпингите и мотелите, защото сега не е активен
туристически сезон (човек трябва да е малко откачен или да се казва
непременно Ангел Михов, за да зареже топлия уют на жилището си и да
хукне посред зима по поляните)…
Установихме
базовия лагер на брега на гореспоменатата река в един много хубав и
добре уреден къмпинг. Това винаги ми е било мечтата – да си опъна
палатката или каравана точно до водата. Не знаех, че такива места
съществуват по тази грешна земя – мислех, че ще си осъществя мечтата
едва когато самият аз отида в Рая, но ето че това стана малко по-рано
(нали за Австралия казват, че тук пък бил земният Рай; е, че тя и
България сама по себе си представлява една Райска градина, само че
попадна в лоши ръце и на бърза ръка я оплячкосаха, та за това сега
немили-недраги всички търсим по света подобни “райове” - отделна тема,
нямаща нищо общо с нашето конкретно екскурзионно зимуване). Хората от
къмпинга ни настаниха, ошетахме за около 1 час – уж всичко ни беше
готово, но все пак отне доста време докато подхраня кабели и токове, да
вържа маркучите за водата, за подравняване на самия караван и т.н.
Имахме сериозен проблем с газопровода – като съм махнал лятото
редуцир-вентила, за да не го открадне някой, тръбата която отива към
печката се беше запушила с най-различен боклук – кал, изгнили листа,
свили гнездо мравки и друга гад. Че ръчках с една тел цяла вечер, докато
пробия тапата и направя път за газта. Сега вече като разкача бутилката,
ще я затапвам – не знаех че може да ми се сервира такава неприятна
изненада. За една бройка да нямаме печка, но всичко се оправи, защото
Женя даде идеята и намери телта от една нейна телена закачалка. Аз бях
загубил нормалното си състояние и човешки образ; бях дори готов да се
връщаме обратно в къщи – Божичко, колко съм се изнервил напоследък. Но
тя ме нивелира и сега всичко е наред – колко ми е добра, миличката. Така
вечеряхме топла манджа и легнахме почти веднага, защото бяхме доста
изморени…
Тази
сутрин се събудихме от светлината на силното и ослепително ярко зимно
слънце, лъснало се върху ясното, кристално-чисто и синьо като индиго
небе и в най-доброто възможно отпускарско настроение. В такива крайни
състояния изпадам обикновено когато тръгваме за море – само тогава мога
да бъда толкова много щастлив. А, за останалото време ли питате? – абе,
за тогава не ми се приказва баш сега; нека да гледаме малко по-ведро на
настоящето…
Метнахме
се на колата и отидохме обратно в градчето, защото къмпинга в който се
намираме е малко извън него. Ходихме до един парк, където беше издигнат
голям паметник по повод обиколката на капитан Кук по тези брегове и
заради факта, че тази географска точка се явява най-източната част от
сушата на континента. От тук земята прави лека чупка надолу и на запад,
завивайки към Сидней. От мястото се откриваше чудна панорама, която
многократно запечатахме на филмова и видео лента. След това се
разходихме из градчето - нещо подобно като Созопол, но стъпило малко
по-нашироко. Морето се намира от едната страна; огромната река (Tweed
river), която се влива точно тук пък е от другата. Навред има мостове,
яхти, лодки, рибари и т.н. Много красиво и привлекателно място, като от
третата му страна пък се намира гордия Коджа Балкан, където по план утре
ще направим кратък планински поход. Точно тук има един връх, който
трябва да изкачим. Днес взехме и малко повече информация за този район,
който е бивш вулкан, но без опасност от изригване в днешни дни.
Докато
ни трая разходката из главните улички на малкия градец, минахме и през
един друг парк, където за своя собствена реклама една местна УКВ
радиостанция раздаваше на поразия барбекю, сандвичи и сокове без пари.
Хората се наредили чинно, възпитано и прилично – не се натискат, не се
пререждат, не се карат помежду си или подвикват мръсни приказки; като му
дойде реда, всеки минава през гишето, взема си полагаемото му се
карначе, прекръства се три пъти и си казва: “Добре е все пак, че Господ
ходи по земята и се спира тук-таме”, след което мазно премлясква сочният
и горещ кренвирш. Някои се спират, други подминават, трети се редят по
няколко пъти – народ всякакъв, хора разни...
Непосредствено
след атракционът с безплатните карначета, станахме свидетели и на един
уличен карнавал/фестивал/шествие/парад, по подобие на Габровския, но
този беше в по-малък мащаб. В момента в градчето се провежда някакъв
музикален празник, та по този повод беше тази олелийна и джумбиш. На
края минахме и през един магазин да дозаредим хранителните си запаси и
се прибрахме в къмпинга. След като обядвахме, излязохме за риба –
забелязвате вече, че програмата ни е пълна, а уж бяхме дошли само да си
почиваме. Реката, която точно пред нас прави един огромен разлив във вид
на езеро, е бъкана с всякакъв вид скумрии, но този ден те предпочитаха
куките на другите рибари и на нашите не се закачи нито една рибка –
биваше барем да замирише, ама и това не стана. Така във висене,
вторачване и съзерцание в неподвижната плувка, както и в празни надежди
ни мина следобедът. Ежедневието, както го знаете е къмпингарско -
готвене, потягане на това-онова и времето минава главно в потриване,
бездействие и въртене около собствената си ос, без особени видими
резултати.
Докато
си почиваше най-активно по време на следобеда и необезпокоявана от
никой (защото дразнителите й бяха за риба), Женя направи една мощна супа
топчета. Неничко в момента гледа телевизия и вече премрежва очите,
въпреки че е само 20:00. Аз съм стъкнал барбекюто и отивам да го паля,
защото приключваме с аперитивите и пристъпваме към вечерята. От другите
бунгала и каравани се чуват веселби, гръмки смехове и женски кикот на
вече пияна австралийска свинка; реката си тече бавно и тържествено
надолу към морето, а нека този който има ограда да си й кове таборките и
който има трева – да си я подстригва; аз съм аристократ и съм на
почивка. Утре се отправяме на поход към върха, а като се върнем ще
продължа с описанието на краткото ни екскурзионно летуване – пардон,
зимуване е по-правилното да се каже. В подкрепа на казаното до тук,
разполагаме с богат филмов и снимков материал, който ще потвърди
теорията ми, че всеки може да се блъска и работи през целия си смислен
живот, да трупа богатства и да строи къщи, но ако веднъж не е излязъл,
отишъл и видял светът в който живее от близо, а не само през прозореца
на канцеларията си – по-добре хич да не се е раждал комай...
10.06.1996
- Вчерашния ден беше изцяло посветен на пешеходния туризъм и
годишнината от Деветоюнският преврат. Станахме сутринта сравнително рано
и поехме към един връх, за който аз мислех че се е образувал преди
хиляди, а може би и милиони години от застиването на вулканична лава.
Тръгнахме в една посока, но след 30-40 км се оказа, че е трябвало да
вървим точно в обратната. Върнахме се назад и намерихме въпросното
отклонение. Между другото цялата тази долина в която се намираме, много
преди да се появят маймуните, Дарвин и учението му за произхода на
човека, е представлявала огромен кратер на вулкан, който е действал до
съвсем скоро, току до наши дни – около 14 века назад, броено от днес.
Постепенно е застивал във времето, горе-долу успоредно с образуването на
Българската държава (през лето 681 - за информация на тези, чиито
развлечения и интереси се заключават само в редовно посещение на
дискотеки и смъркане на “бéло”). Така от вулканът, изстиващ отдолу
нагоре се е образувал и самият връх “WARNING”, висок 1156 м (значението
на думата се превежда по смисъла на предупреждение, опасност или нещо
подобно). Доста стръмен, макар и не толкова висок като надморска
височина, но тръгвайки от кота “0” където се намираме в момента, трябва
да си призная че изкачването му баят ни се увидя и озори. Отначало
Неничко прокара своите детски номерца, изразяващи се в недопустимо
изоставане след нас, постоянно мрънкане, хленчене, негодуване и
всевъзможни реакции с цел да ни отрови деня, но много скоро всичко се
оправи (след едно хубаво нащипване по тлъстичкото му дупенце, естествено
в отсъствието на “свидетелки” на наказателният ми акт). След това пък
като хукна напред, та не можехме да го стигнем – просто трябва да се
търси правилният подход към детето и аз отдавна съм го намерил, но все
още не мога да открия начина, по който да подходя към майка му: към ръба
на някоя по-дълбока пропаст ли да я отведа или да й набера отровни гъби
да си свари каша…
Вървяхме
дълго (по-точно безкрайно) в една гъста тропическа гора - тъмна,
влажна, лепкава и непрогледна като… - абе сещате се като какво. След 2 ½
часа непрекъснато ходене стигнахме до едно място, на което се
разделихме на групи. Женя с дрехите ни, сандвичите и запасите от вода
остана в този своеобразен базов лагер, а ние с Неничко и цялата насъщна
оптика продължихме към най-горната точка на самия връх. От подножието
тази точка не се виждаше, но надписът на една предупредителна табела
поясняваше, че тя отстоеше само на някакви си други 200 м, но по почти
отвесна стена и до която се стигаше само с пълзене, лазене на лакти и
колене и с помощта на една верига за издърпване и самозадържане.
Слизането от там пък ставаше по още по-първобитен и мечешки начин (чрез
директно свличане по гъз).
След
много пръхтене, задъхване до премала и псувни на ум, ние най-после се
изкачихме на самия връх, от който пред нас се разкри една наистина
величествена гледка надолу към низината, настрани към останалата част от
масивната планинска верига, реката долу в ниското и към безбрежния
океан напред в далечината. За да запечатаме завинаги този геройски
подвиг си направихме и по някоя снимка. Точно тук обаче камерата пак се
повреди – сега пък й изчезна образа във визьора и не можеше да се следи
какво точно се снима с нея. Насочвах я напосоки, като от този момент
нататък, целия останал филм ще бъде сниман по този начин – само каквото
успее да хване обектива, когато го насочвам към заснимания обект по нюх.
По този начин няма да мога да използвам приближаване и отдалечаване на
обектите с вариообектива, защото не може да се следят кадрите през
визьора. Без жертви не може, а нас специално ни съпътстват на всяка
крачка… Амчи то излиза, че след като съм такъв Марко Тотев и кърък –
един път да река да изневеря на жена си и току съм се уловил у някой
трипер или не дай си Боже нещо по-страшно. Аз именно за това не се и
подлъгвам дори да щъкам настрани, но думата е че желание не ми липсва
(че кой пък може да го отрече – хайде да не се надлъгваме). Обаче с този
мой лош късмет – не ми трябват усложнения на и без друго сложния живот…
След
прибирането ни в базовия лагер, Женя беше вече почти замръзнала докато
ни е чакала – а ние с Нени не усетихме никакъв студ. Тя всъщност не
предприе последния етап на изкачването поради дисбаланс в главния си
вестибуларен апарат, т.е. става й лошо от височините, премалява й, пада
на място и остава там където е, без да може да продължи нито пък някой
да й помогне. За това избягва изкачване на такива върхове, пропасти,
небостъргачи и т.н. Абе, тя е земен човек - не хвърчи във въздуха като
мене и малкия татков калпазанин. Та, изядохме по един сандвич за
подкрепяване на изнемощелите си тела, пихме и по една вода, която
най-после се беше размразила, защото аз я взех на буца лед от хладилника
на каравана и поехме по обратния лизгав път надолу.
Слизането
не се оказа кой знае колко по-бързо от изкачването, защото пътеката
беше много камениста, препречена от всякакви корени на дървета и
нападали по земята клони и дървесни отломки. В 17:00 вече бяхме
застанали пред колата, каталясали и изтощени като три прекършени от
снежна буря пъна - всъщност голям пън, пънка и малко пънче. Намирахме се
на 50 км от къмпинга, от горещата баня, ароматното кафето и
последвалото ги мощно барбекю. След хигиенно-възстановителните
процедури, бавно започваме да идваме на себе си, мислейки за
предстоящата обилна вечеря, посръбвайки горещи напитки и зяпайки
телевизия с полузатворени очи. Така и вторият ни ден от почивката
завърши.
Сега
вече е следобед, но сутринта пак ходихме из околността за риба. По
реката нагоре има хиляди подходящи места, където наивни ентусиасти се
пишат на по-умни от самата риба, но понеже някои все пак успяват да я
надхитрят, та напливът е голям - като всеки се надява, че поне той ще
бъде един от щастливците да закачи някоя заблудена мерлуза. Ние отново
бяхме от другата страна на барикадата, но поне се умирисахме на червеи,
тиня, стръв и пр. свинщини. Риба не хванахме, но загубихме множество
кукички, закачени по камъните на дъното. Ходихме и на един язовир в
балкана, но там имаше много хора, които пречеха както на нас, така и на
самият риболовен процес. Прибрахме се отново гладни и жадни; обядвахме
едва в 15:30. Вече е близо 18:00, а аз с тревога установявам, че нещо
хич не съм гладен. Но за сметка на късния обяд, ще изтеглим и вечерята
към по-късен час - то и без друго всичкият ни здравословен режим се
обърка на тази екскурзия.
Сега
с Нени ще поиграем карти, Женя ще си пие кафето пред телевизора, а утре
полека-лека ще се ориентираме към прибиране обратно в къщи. Кога минаха
тези дни, така и не разбрах. Уж 4-5 дена имахме на разположение, пък
докато се обърнеш – и те свършили. Но тъй или иначе посменихме домашната
обстановка и атмосфера, променихме за кратко условията си на живот,
разходихме се - сега отново ни чакат трудови и напрегнати дни до
следващото събитие, ходене, почивка или нещо подобно. Женя отново се
заема с нейната дейност по търсене на работа, Нени излиза във ваканция
от края на месеца, а аз – е, тя моята е ясна; няма какво да ви се хваля
това...
11.06.1996
- Вече сме си у дома - прибрахме се по живо-по здраво, прибрахме
инвентара, ошетахме кочината от разнасянето на нещата нагоре-надолу,
окъпахме се и всеки си пое задълженията и любимите занимания. Днес
сутринта дъжда се усили, времето съвсем се развали и това окончателно ни
принуди да си тръгнем от къмпинга малко преждевременно. Сгънахме
набързо сергията и на обед в 12:30 вече си бяхме в къщи. Следобеда ви
казах вече как премина - в прибиране и подреждане на изнесения от къщата
багаж. Записахме филма от кратката ни екскурзия на вашата касетка -
остана още малко място, което довършихме с фрагменти на малкия маестро.
Вече и двете касетки са готови за изпращане и от края ще стягаме
поредният ни колет. Няма да е скоро, но след няколко седмици и това ще
стане.
През
цялото време на няколкодневната ни почивката имах чувство, че като се
приберем ще получим писмо от вас и не се излъгах. Пристигна поредната
“телеграма” под № 146, с подробното описание за посрещането на Н. В. Цар
Симеон ІІ в България и по-специално в София. Много се зарадвах, че
майка е присъствала на тази тържествена церемония – прецедент в цялата
европейска, а може би и световна история. По-нататък се надяваме на още
подробности по този изключителен случай.
Повече
ме развълнува обаче историята с банките, новия скок в цената на долара и
пропадналите спестявания на хората. Те не са пропаднали по смисъла на
тази дума, но не се знае кога ще ги освободят и дали до това време
самата банка няма да фалира, без дори да каже “Извинявайте –
изпонасрахме се!” Съвсем не е изключено, при тази не растяща ами направо
скачаща нагоре инфлация, до времето до което от банките вдигнат
мандалото, нещастните парици на народа толкова да са се обезценили, че
хартията им да не става даже и гъза си да избърше човек с нея. Аз
очаквах подобен развой на нещата, защото точно такава беше и ситуацията
на нашия македонски търговец, с когото търгувахме доматите преди време.
Неговите влогове също стояха блокирани в банката, както на всички хора в
оная нещастна държава и той можеше да разполага само с онова, което в
момента продаде и вземе на ръка от продажбата. Изобщо трагедията е пълна
- не мога да разбера само как всичкият този бъркоч го крият толкова
умело от света, та хората да си мислят, че демокрацията се развива с
устремно бързи крачки и по цялото земно кълбо да броят България и народа
й за равноправни членове на Вселената. Това е такава заблуда за пред
наивния “свободен” свят, на който дори и през ума му не минава, че
някъде хлябът не достига или пък направо липсва. Не знам дали и Царят ще
е в състояние да оправи тази каша, но нали всички живеем в надежди,
които ни крепят. Изправете се пред банката и им заявете, че ще пътувате
за Австралия и тези пари ви трябват. Нека дори майка да пише писмо до
финансовия министър – не вярвам да улови ред, но все пак трябва да се
разлаят кучетата. Аз междувременно ще изпратя всички необходими
документи за визите, но при нас нещата не могат да стават така
светкавично, с каквито темпове се променят ситуациите при вас. Аз
предсказвам всичко сравнително разумно и предвидливо; политическият
развой в Родината ми е ясен като капка утринна роса – единственото е, че
не мога да реагирам достатъчно навреме поради разстоянието, което ни
разделя. Докато политическите ми анализи прелетят през морета и планини,
пристигайки при вас те само потвърждават това, което вече се е случило,
докато са пътували. И аз се кръстя с две ръце, че се отървахме от
всичко това. Не знам какво щяхме да правим там. Сега ще гледаме ние на
вас да помогнем и да ви измъкнем от тези кръвопийци. Вие знаете кой е
пътя и какъв е начина. Родителите на Ани и Сашо само чакат те да станат
австралийски граждани и пристигат незабавно, зарязвайки всичко зад себе
си. Абе не е за живот оттатък и си мисля, че вие също заслужавате да
изживеете остатъка си от живот по-човешки. Стига мъка вече!...
Аз
от утре пак съм на работа и естествено ще продължа да пиша от там. Това
е всичко за сега, защото много силно ми домириса на “тиган” - нещо се
пържи, ухае, мирише: ще се и яде значи...
12.06.1996
- Макар че днес е сряда, настроението ми на работа е понеделнишко, като
след дълъг и приятен уикенд. За няколко дена съвсем бях забравил, че на
бюрото ме чакат купища чертежи и предстоящи задачи – край нямат.
Довечера ще ходим на пазар; ние третираме този акт като социално
развлечение – ще правим генерално зареждане на хладилника и долапите. Ще
видим свят, а света – маймуни. Защото всяко едно семейно пазаруване, на
края се превръща в малък кошмар: един иска едно, друг – друго; третия
пък – гладен и изнервен, едвам понасящ първите двама (ролите ни не са
постоянни и постоянно се въртят – всеки от нас може да влезе в която и
да е от тях, в зависимост от състоянието на вътрешният му/й душевен
мир). Но така или иначе мероприятието е задължително и неизбежно.
Независимо от всичко, по-добре в магазина сред останалото стадо от
себеподобни, отколкото затворени като единаци в къщи пред телевизора.
Срещаш хора, гледаш ги какво си купуват; сравняваш се с тях по физика,
по облекло – на някои дори се и усмихваш неволно; става нещо като ням
диалог. Всячески се стремиш да купиш нещо, което в момента е преоценено и
това ти доставя една кратковременна и тъпа радост, докато наум
пресмяташ с колко цента си надхитрил магазина. А пък той ти го е взел
стократно още на входа с прекрачването на прага му, без дори ни
най-малко и да се усетиш...
В
оставащите три дни до края на седмицата ще работя до 17:10, за да си
направя извънредните часове. В събота и неделя трябва да изчистим
колата, защото я върнахме на кочина след това пътуване. Независимо от
всичко, ние доста добре си прекарахме няколкото почивни дни –
единственото за което съжалявам е, че нямахме малко повечко време на
разположение. Нямах достатъчна възможност да се намързелувам и да си
полентяйствам малко – все някъде ходихме, все нещо правихме; риболовци
постоянно късат куки и през 5 минути идват да им връзвам нови. Изобщо
имахме напрегната програма, макар и на почивка. Добре че скоро пак идват
съботно-неделни дни, та да видя и аз малко от собствения си живот.
Мисля
си пак за вашите тревоги около замразените влогове. Те рано или късно
ще ги освободят - знам че майка чудо ще направи и ще си прибере
париците, но като че ли не ви съветвам вече да купувате долари на тази
убийствено висока цена. Вярно е, че капка по капка – вир става, но на
каква стойност? Използвайте си средствата за живеене, а не за трупане на
нищожни долари. Съгласете се, че за да купи човек 5 долара по цени на
дребно 240 лв. трябва да отдели половината си пенсия. А с тези $5 и
кюлоти не могат да се купят в Австралия. Друг е въпроса, ако толкова
много пари идват на камара, а няма в какво да се оползотворят. Тогава
моята теория си остава в пълна сила, че това е най-добрата инвестиция за
запазване на левовата им равностойност, защото всичко расте и се
равнява по курса на долара. Така както вчерашните 1000 лв. днес са вече
едно нищо, но 5-те долара, колкото и мизерни да са те, ще важат и утре с
номиналната си стойност. Толкова много съм откъснат от всичко, което
става в момента в България, че аз въобще не мога да го проумея - но ми
стига и малкото от това, което чувам или прочитам от тук-от там, за да
добия представа за плачевното ви състояние и съществуване. Изразявам
най-дълбокото си съжаление, че аз с нищо не мога да ви помогна и по
никакъв начин не мога да ви облекча страданието и теглото. Но и вие
разберете, че още по-безпомощен щях да бъда, ако бях останал при вас –
сега поне живея с някакви надежди, че един ден нещата ще се пооправят
поне при нас. А като си помисля само какво можеше да стане и с двата
имота – направо косата ми настръхва. Защото да прежалиш дребни
спестявания е едно, но да се простиш с трупаното парче по парче от
години и поколения наред - това вече е крах! Сега вече си обяснявам защо
хора, на които са им отнемали къщите, земите, горите, стоката, добитъка
и имота въобще, са полудявали, самоубивали са се или пък те са убивали.
За това тук продават оръжие на всяко кьоше и много им тежи момента, че с
влизането на новия закон, това оръжие ще им бъде отнето. Хората из
дивотията нямат друг начин да се бранят нито от лоши хора, нито от
животни и друга напаст. Там полиция няма, най-малкото пък армия. А
знаете ли как се опазва една ферма с размерите на Белгия? Обаче заради
злоупотреби от страна на разни малоумници, сега ще изгорят всички.
Законът не предвижда “вратички”, уговорки, допълнения и изменения. Раз –
и прас! Няма “ако”, няма “или”, няма “може, но само в случаите изброени
в точка еди-коя си” (която пък по правило обезсмисля предходната
алинея)...
13.06.1996
- Днешният ден по нищо не се отличава от останалите. Вчера стана много
тежка злополука с два военни хеликоптера. По време на нощни учения и
маневри на специални отряди за борба с тероризма, двете машини нещо се
оплитат една в друга и от 50 метра височина се сгромолясват долу на
земята. От 48 души екипажи, до тази сутрин 22 войници са обявени за
загинали, но за жалост се чакат и още жертви, защото останалите са в
критично състояние, настанени по болници и лазарети. Още нощес
главнокомандващият генерал излезе пред телевизионните камери да даде
интервю/пресконференция и каза, че това е най-тежката злополука в цялата
история на Австралийската армия (вероятно се имаше предвид само в мирно
време). Продължават разследванията около причината, която е
предизвикала този трагичен инцидент, но така или иначе загубите са
страхотни. Много му се събра напоследък на Австралийския народ - защо
така и аз не знам...
Снощи
с Женя ходихме на пазар - Неничко си остана в къщи (един дразнител
по-малко). Иначе всичко друго си е по старому. Като се прибрахме говорих
по телефона с Васил на Албена. Той също каза, че е разбрал за
затварянето на банките и запирането на валутните влогове, но това не
било абсолютно и тотално, ами можело да се теглят само ограничени суми,
не повече от четири пъти годишно. Къде е истината (и къде пък е логиката
на банките?) самият аз не знам вече, но смятам че вие най-добре сте на
ясно с обстановката (ако може изобщо да има някаква яснота по тези
въпроси)...
Майко,
прегледай по-старите ни видеокасети, датиращи от Март 1995 и ще видиш
краткия епизод от тържеството по случай приемането ни за Австралийски
граждани. Там лично кмета на Бризбън, представители на властта и
политически фигури ни връчиха удостоверенията, копия от които имате и
вие. И снимки сме изпращали от това събитие. Ние сме приели
Австралийското поданство, но от българското не сме се отказвали (все
още). Така че няма никакви проблеми нито с имоти, нито с наследства,
нито с нищо. За България ние сме си още нейни граждани, но живеещи в
чужбина. В подкрепа на всичко това и за да покажа колко много си обичам
Родината, аз заявявам най-чистосърдечно и отговорно, че с подчертано
голяма радост в момента мога да изкарам един военен лагер-сбор (т.нар.
запас), за 20 и повече дни в лозята край гр. Сунгурларе (бил съм там, та
знам колко тежко е сутрин на ставане, с натежала от вино кратуна поради
липса на питейна вода, а и там последния артикул не е на почит и
уважение; зъбите си миехме дори с вино – ужасно “лошо” беше...). От
българското правителство ще се изисква само да ми поемат пътните
разноски от тук до там и обратно, да ми изплащат надниците в завода под
формата на неплатен отпуск за прекараното в калните траншеи и във
войнишките палатки време, както и няколко други съвсем малки разходи и
масрафи. Моят бивш ротен командир от казармата в Казанлък (тогава старши
лейтенант Костадинов, а вече може би майор или подполковник) стана
началник на Военния отдел към Градския съвет. Не знам дали тази
институция още продължава да съществува, но аз често съм го виждал да
мята крачоли нагоре-надолу из града. Ако майка го срещне случайно по
улиците, нека да го поздрави специално от мене (редника Михов, “Швейк”
или “Парцалев”, както ме наричаше тогава той) и използвайки всичките си
връзки и ходатайства чрез него да ми издейства един такъв запас (при
по-горните условия). За 48 часа мога да се озова в която и да е
стратегическа точка на Републиката, която “те” си мислеха че старателно
пазят в тайна – в пълно бойно снаряжение при това...
Довечера
имам ходене до нашите хора – македонците. Те са планирали по Коледа да
си отидат до България, та може да организираме да се видите с тях по
някакъв начин - има много време до тогава. След два дни пристигат
близките на Румен. Те може и да са тръгнали вече от София - тъкмо ще
донесат пресни сведения за тръгналата по обратния път към вековете наша
нещастна България.
Неничко
в петък вечер отново е на урок по музика - вече свири упражненията без
да гледа нотите. Страшно помни това дете – водата ще му изкарам, но ще
го карам да учи, защото велико бъдеще го чака. Обаче за нещастие е
ужасно мързелив и винаги се сравнява с австралийските тъпанари, с които
учи заедно. Ако не са били емигрантите в тази държава (та дори и в
днешни времена), сега Австралия щеше да е малко преди Бангладеш по
своята изостаналост. Те и сега не са кой знае колко напреднали, но все
пак - нали всичко копират от по-големият си американски брат. Е, вярно
че поне в това отношение правилно са избрали от кого да вземат пример,
че ако бяха почнали да копират от СССР, тогава щяха да ядат дървото
така, както всички останали държави от “Съветския блок” (забележете, че
тук аз дори не употребявам думата “бивш” когато става въпрос за “блока”,
защото всички те по един или друг начин и в някаква степен продължават
да зависят от руския колхозник; наред с България включително и вероятно
най-много)...
Няма коментари:
Публикуване на коментар