Скъпи наши майко, татко и бабо; приятели, близки и далечни роднини!
Ето
че само ден не съм отразявал събитията около нас, а като че ли се мина
цяла вечност. Както вече сте разбрали, ние успяхме да дадем на Роси само
писмата, а обещаната батерия татко ще си я получи по пощата - и то само
след като я проверя и се убедя, че е годна. Аз ще се опитам да я заредя
и ще я оставя за известно време “под наблюдение”, за да видя дали
задържа ток. Тъкмо поглеждам неволно към часовника – в момента е 09:30
(австралийско време), 25.03.1996 и
си мисля, че точно в този миг писмата ни летят към вас с 1000 км/ч,
заедно с нашия приятел Русан. Вълненията ни през днешния ден обаче са в
малко по-друга посока – от 11:00 Женя ще има интервю, този път по много
странен начин. Вместо тя да ходи във фирмата, самият й директор ще дойде
в къщи и ще разговарят по техните въпроси. Утре ще опиша какво е
станало, а може би тя самата най-добре ще може да каже до къде са
стигнали преговорите им.
Снощи
Валя от Сидней се обади по телефона. Приказвала с леля Денка и от нея
разбрала, че майка по това време била в Пловдив (нищо скрито няма на тоя
свят и нещата се научават даже и от опакото му, където се намираме
ние). Предполагам че татко си е останал в къщи - аз утре ще стана
по-рано и ще му се обадя. Довечера понеже е сряда, Женя е на вечерен
курс, а ние с Неничко ще напазаруваме от близките магазини докато чакаме
да й свършат занятията. Той сега е доста зает с поредният си проект,
който има да пише за нашия щат, Куинсланд. Този път уж по-самостоятелно
работи от предния - майка му само се включи за изрисуването на някои
картинки. Ще видим на края резултатите...
Вече
е обед, Женя не се е обаждала до сега, но сигурно още дискутират. Може
би се пазарят за заплатата – ха-ха-ха! В събота сме канени на гости у
другите ни познати, македонците. Те пак са ни купили българско сирене,
та ще отидем да си го приберем - тъкмо и да се видим. Последния път
партидата беше много хубава - такова сирене и в България не сме яли
(защото това тук е овчо, а ние тогава си купувахме все кравешко, че беше
по-евтино...). Неничко щеше да се посере – на всяко ядене омита и по
една бучка сиренце (обикновено от четвърт кило). Три буци заминаха за
по-малко от две седмици. Яде като не видял – а той всъщност може и да не
е. Аз не помня дали Нени обичаше сирене по-рано, но специално това го
харесва. Толкова много му се е променил вкуса, че не знам какво обича
вече и какво не. Почна да се мръщи на храни, които като малък е ял като
разпран – сърми, зелен боб и др. Сега зрял боб не поглежда – абе, да яде
каквото намери; няма човек умрял от глад в тази държава...
28.03.1996
- Интервюто на Женя, от което толкова много очаквахме всички, мина
благополучно, но то било за съвсем друга работа, от това което тя в
момента разбира, както продължава да изучава и усвоява – особено след
професионалните курсове, които изкара напоследък. Тя на времето им е
пращала документите си, но тогава е било за нещо съвсем неподходящо
съгласно нейните критерии. Те пък чак сега се сетили да търсят хора и с
тази цел решили да потърсят Женя. Така че вълненията са напразни - поне
за сега и по този въпрос...
Снощи
беше една изключително напрегната и динамична вечер, та чак аз самият
се изморих от ситуации. Първо заведохме Женя на курс, после пазарувахме с
Неничко. Прибрахме се в къщи – той си почна домашното, а аз взех да
разтоварвам пазарските чанти и да прибирам покупките из долапите и
хладилника, сготвих нещо за вечеря и т.н. Обадиха се някакви хора, че в
21:30 ще дойдат да гледат колата. През това време аз пък трябваше да
отида до училището и да прибера Женя от курса. Докато се обърна и хората
дойдоха. Те много харесаха колата и може би ще я купят. Огледаха я
отвсякъде, возих ги из квартала и т.н. Довечера ще ми се обадят за
окончателното си решение. Нощес си легнах в 24:00 като труп. А като
прибавим, че най-малко до 22:30 не бях и вечерял, картината ви става
ясна. Но както и да е, жертвата си заслужава - ако колата междувременно
се продаде, от там насетне пък ме очакват други тичания. Сега трябва да й
сменя предните гуми, за да взема документ за пълна изправност на
превозното средство, с който пък собствеността на последното ще се
прехвърли на друго име. Очаква ме ходене по сервизи, висене и губене на
време. Но всичко трябва да си мине по реда, няма как. Мислех тази сутрин
да стана много рано и да се обадя на татко, но аз едвам се надигнах за
работа предвид късното ми лягане. Нека да видим какъв ще бъде резултата
довечера от продажбата на тази кола, че тогава чак ще се хвалим и
разлайваме кучетата.
Валя
онази вечер споменала на Женя, че майка поръчала да си оправим
червените паспорти. Ние отдавна се каним да свършим тази работа и все
отлагаме. Не знам дали ще ни ги удължат за още 5 години или ще трябва да
си ги подновяваме година за година. Това са доста пари, които все не ни
се дават, а ако трябва и всяко лято да участваме със съответната сума -
къде ще му излезе края. За всеки случай, а и за да не предприемаме
прибързани стъпки, ще чакаме и информация от вас със съответен
инструктаж, по въпроса какво да правим с тези паспорти. Добре разбирам,
че запазването на двойното ни гражданство е важно, но и цената му не е
малка. Аз мисля, че то важи за наследяване на разни имоти и т.н. После,
има и друго нещо – защо трябва да си оправям аз червения паспорт, който е
задграничен, а все още мой личен официален документ е зеления, който е
тук и важи до края на 2001! Не е ли именно той документа за самоличност
(личния паспорт), който трябва да се поднови и актуализира? Пишете ми
пак по тези въпроси, защото затъваме в неяснота.
Не
помня дали ви споменах – миналата седмица моя колега (руснак) ми подари
около 50-60 кг книги с техническа литература на руски език -
справочници и други библии по машинно инженерство. Той скоро се
пенсионира, децата му имат друг бизнес и не можели да четат руски.
Човекът щял да ги изхвърля на боклука, та ме попита дали пък не ги искам
аз. Разбира се, че на мене те пък хептен не са ми притрябвали, но нали
все пак това представлява някаква литературна ценност, та прибрах и тях.
Грехота е да се унищожават книги и да се затриват без следа.
Натоварихме половината багажник – всичките книги са разни стари
технически издания, някои датират от преди Революцията, но за сметка на
това пък са добре запазени и обхващат всички области на техниката. Абе –
Плюшкин, какво да ви разправям повече за себе си. Ама аз съм такъв, че
като видя някой да изхвърля нещо и сърцето ми се свива. Как забогатява
тоя народ, щом толкова много изхвърлят - акъла ми не стига; не ще да е
сигурно от боклуци...
29.03.1996
- Хората, които се интересуваха от колата, снощи пак ми се обаждаха, но
ще дойдат да я видят още един път в събота – вече на дневна светлина.
Тогава окончателно ще решат дали да я купуват или не. Преди това ще имам
възможност поне малко да я лъсна, та повече да лови окото. Утре
сутринта вече трябва да ви се обадя по телефона, защото ще изтървем
лимита на обажданията ни за месеца.
Снощи
с Женя пак си направихме пенсионерската обиколка на улиците из
квартала. На тези разходки обикновено градим “пясъчните кули” на живота,
говорим си за къщата, дискутираме начините за честното забогатяване и
т.н. Следобед в завода ще има тържество-барбекю - вероятно по повод
заминаването на стария шеф по висините на управлението и встъпването в
длъжност на новия. Планове нямаме за събота и неделя - по всяка
вероятност ще си бъдем из къщи заради продажбите. Другата седмица
Неничко има рожден ден, но същия ден пък е и Велики петък по тукашния
календар (католическия). Няма да се работи, а децата излизат във
Великденската си ваканция още от предния ден. Заради това може би ще
отложим тържеството на Нени за по-следващата събота, когато дечурлигата
се завърнат на училище. Още нямаме и много ясен план за тези почивни
дни, защото се събират 4 поредни, а ние още не знаем как ще ги
оползотворим. Много ни се искаше да отидем някъде, но този път
организацията не е много ясна, така че за сега не знам нищо. Роси ще има
1-2 дена престой в Прага и едва тогава ще пристигне в София. Той със
сигурност вече е кацнал в Европа.
Тъкмо
напред гледах в телефонния указател как се избира Либия и колко часа са
по-назад във времето от нас. Оказаха се точно 8 – същия часови пояс,
както е в България. Тези дни ще се обадим на Денчо и Снежа в
джамахирията. Само че защо майка ни е изпратила служебния телефон на
Снежана в болницата, а не домашният им в квартирата? Не може да нямат
телефон и в къщи - нищо че либийците са малко назад в развитието, ама
той и вожда им е такъв. Както добре се знае: прост народ – слаба
държава; а пък ако вече и вождовете й са калпави, тогава сме хептен за
никъде…
Обед
е сега, но не ям. Пазя си силите после за барбекюто, за да мога да
поема повече бира и карнаци. Пържолите им много аз не ги харесвам,
защото са предимно агнешки или говежди - свински не правят. Но
наденичките биват. А и като се изправи човек пред един огромен
контейнер, пълен най-малко с хиляда бири, целите покрити с ледени
кубчета, направо му се подкосяват краката. Яж, пий на корем – няма
лимит. Почивката ми свърши, не написах много, но нещо съм разсеян –
вероятно още от сега ми се “разбири” мозъка...
31.03.1996
- Ето че лавина от събития и тяхното описване, ме карат да седна в тази
ранна неделна утрин, за да ги отразя в писмото, което съвсем не знам
кога ще пристигне при вас, но все пак – ще оставя поредната си
неизличима диря по трънливата урва на живота.
Първо
с няколко думи ще се спра на телефонният ни разговор. Радвам се, че ви
чух и двамата и че майка се е завърнала от комитетската си дейност в
Пловдивския и Софийския революционен окръг. Надявам се, че е развила
широкомащабна политическа активност навсякъде, където е била. С
нетърпение ще очакваме да ни опише подробности около срещата си с чичо
Ванчо и леля Денка. Сигурно и видеокасети е гледала, защото Валя каза,
че са се снимали с камера, докато са били в Сидней. Разбрах и за
новостите, които са ни сервирали в България от страна на Правителството и
за това, което ни гласят местните тук. Като първа изява на новото ни
държавно управление е въвеждането на зимно-лятно разписание на времето с
преместване стрелките на часовниците 1 час напред или назад (в
зависимост от съответния сезон). Така ние още от нощес минаваме с 1 час
назад (понеже се приближаваме към зимата) и разликата ни с вас ще стане 9
часа. Когато тези дни пък вие вече преминете на лятното си часово
време, времената ще се нормализират и разликата ни ще се запази отново 8
часа (макар че в нищо от това, което казах до тук не мога да съм
сигурен; много се обърках се тези времена и часови пояси – ще внеса
допълнителни разяснения по този въпрос, след като един път и за мене
самият стане ясно в какво ни вкарва новата управа). Аз и друг път съм
споменавал, защо единствено в нашия щат Куинсланд, не сменят времето –
заради протеста на фермерите, че се нарушавал биологичния часовник на
животните; телетата не искали да се хранят и не наддават на живо тегло.
Добре ама тези новите, ни пред бици се спряха, ни пред крави, овце и
други хранителни продукти. Казаха “раз” и вече не е 09:10, както все още
показва моя часовник, ами 08:10.
Сигурно
е, че ще се проведе и много сериозна политика против безразборното
нашествие на емигранти в Австралия - това го имаше и в предизборните им
платформи. Само не можах да намеря логика и разумно обяснение, защо
аджеба австралийците биха ни лишили от двойното гражданство. Но понеже в
политиката няма логика и правила – всичко може да очакваме.
Австралийците-кореняци и сега нямат право на двойно гражданство.
Приемайки другото, например американско, албанско, македонско или всяко
едно друго, те автоматично губят основното си австралийско поданство. С
такива като нас нещата са малко по-инакви или поне такива бяха до сега.
Но не е изключено и съвсем да ни изравнят с коренното население. Според
мене българите от своя страна са тези, които разрешават или не на
поданиците си да приемат и друго гражданство различно от българското,
какъвто е нашия конкретен случай с придобитото наскоро второ
австралийско поданство. Но искам тука и аз на свой ред да попитам: коя
официална институция в България знае, че всички ние които живеем вън от
Родината сме приели каквото и да е чуждо гражданство, отново в този
случай - австралийско? И веднага отговорът е: абсолютно никоя, защото
ние въобще пък не сме задължени да приемем тукашното. По никой начин
австралийските власти няма да седнат да се разправят с външните
министерства на тази или онази държава по света, известявайки ги, че
видите ли, до скоро техен поданик е приел и австралийското гражданство;
тогава какво – онези да го отписват от регистрите си ли? Австралия е
горда с ежегодният си прираст на населението, освен откъм раждаемост на
бебета и чрез всички нас, емигрантите. Съответните държави обаче –
напротив: по една икономическа или друга политическа причина, те губят
от своята многочисленост, в полза на други, които са предоставили
подслон, убежище, по-добри условия на живот, работа и т.н. за техните
собствени и отритнати от самите тях жители. Обаче Австралия няма никаква
вина за това положение. Следователно, за българските официални власти
ние си оставаме единствено и само българи, които само временно
пребивават в чужбина – работят, учат, живеят и т.н., но ние никога и под
никакъв предлог не сме се отричали от българското си гражданство; нито
някой пък го е изисквал от нас. Може би тук е и трикът – именно в
продължителността на този термин “временно пребиваване”, та след като се
просрочи определен период от време, посочен в Конституцията,
автоматично да губим българското си поданство. Само така най-просто и
елементарно аз мога да си обясня тези машинации на родното Правителство,
като в същото време подчертавам, че съм и сигурен, че дори на тях
самите всичко това не им е съвсем ясно. Добре – да речем ще ме лишат от
българското ми гражданство. Обаче като мене са близо 2 милиона народ по
света (без да броим турските ни аркадаши от Анадола). Нали ще дойдат
избори, ще трябват гласове и то “правилните”, а не добре познатите на
всички червени или купените за по тройка кебапчета с бира на
“мнозинството”, застанало зад цар Киро. Няма власт, която и да е начело
за дадения момент, да си позволи този лукс и да си засира пътеките,
идващи от чужбина и разбира се, отиващи натам. Отделих достатъчно много
място от листа и времето си за нещо, за което още никой нищо не знае с
точност. Всеки приказва наляво и надясно, преповтаря кой каквото е
чул/недоразбрал и въз основата на тези съмнителни твърдения, се правят
кардинални заключения, вземат се глобални решения и малко се излиза
извън нормалните форми на мислене, клонящи към истерия. Аз от своя
страна с нетърпение ще очаквам да ми опишете подробно тези нови
постановки и дребни политически клоунади, за да видим всички дали
правилно съм разсъждавал до сега или приказките ми са били само плява.
Но като заключение ще обобщя само с една дума, че аз от своя страна ще
направя абсолютно всичко необходимо, което е единствено във ваш интерес,
без ни най-малко да се съобразявам с гражданствата на този или онзи.
Противно на вроденият ми патриотизъм, не мога да премълча и следното, че
като поданик на Австралия аз все пак съм и един достоен гражданин на
света, докато като горд и славен българин, за жалост си оставам само
една кръгла нула с малко по-голяма дупка. Тъжна равносметка, но отново
вярна и която няма как да подмина, без да я спомена. Тук ми идва на ума
да си задам и следният въпрос: от къде и как австралийците знаят, че ние
имаме и друго гражданство? Никой никъде не ни е искал българските
паспорти и не знае за съществуването им (говоря отново за официални
Австралийски инстанции). Единственото, което те знаят е държавата от
която емигрираме и отново по презумпция би се считало, че сме нейни
граждани. Но както и да е, много време и хартия ягмосах по всичките тези
въпроси – спокойно може и да не съм прав в някои отношения. За това ще
чакам вие да ми пишете какво да правя и как да постъпя; пак повтарям –
единствено, за да сте добре вие. А пък аз мога всякак, отново защото вие
сте ме научили на това. Аз поначало не можах много добре да разбера по
телефона каква е ситуацията в действителност. После, без да обиждам тук
никой персонално и да отправям закани, но нещата звучат и в следната
диаграма: Валя чула нещо/недочула и недоразбрала от Австралия; после
казала на майка си в Пловдив, която също си перифразирала фактите и им
прибавила елементи от себе си за повече тежест. Тя пък рекла след това
на вас вече Бог знае какво, а вие съответно на нас, с известни
допълнителни разклонения и така информацията се изкривява. Вие
представяте ли си само маршрута на тази мълва какъв е и през колко
междинни станции минава: тръгва от Сидней, стига до Пловдив; от там
полита към Габрово, за да пристигне при нас обратно в Австралия, с
крайна спирка гара Бризбън! Амчи гледайте атласа бре и сами ще се
убедите за какво намеквам – в детската градина, а и по разните пионерски
лагери, навремето играехме една игра, “Развален телефон” се казваше.
Пошепнеш на някой в ухото, например думата “пантоф”; след като мине през
ушите и устата на 10-15 души от кръга на играта, тя отново се връща при
първоизточника, но вече под звученето на “танур” да речем. Както и да е
- аз разчитам само на вас и вашата далновидност, знаейки най-добре
положението в България, за да ни посъветвате какво да правим. Но
най-много съм ви благодарен за това, че поне не искате от нас да се
връщаме назад, въпреки аз прекрасно да разбирам, че това е най-голямото
ви желание за момента. Реалностите са съвсем други и едва когато дойдете
тук и видите всичко с очите си, ще се уверите сами. До съвсем скоро и
Денкини не са вярвали на нищо от това, което Валя и Сашо са им
разказвали. Познавам хора, които умишлено крият от близките си разни
свои неудачи и предават само суперлативи за Австралия. Не облазявам
подобни личности, които до такава степен са се оплели в собствените си
лъжи, че вече сами не знаят на какво да вярват и на какво не; не знаят
кому какво са казвали и кого с какво са излъгали. При цялото ми величие,
аз няма да мога да създам подобен сценарий, не бих могъл да изиграя и
подобен спектакъл. За разлика от всички подобни, вие обаче сте
натоварени да знаете всичко и цялата истина - и добро и лошо, което
става с нас. В същото време знаем и хора изключително недоволни от
живота тук, без работа са или на някаква непривлекателна и непрестижна
позиция (защото вече са на възраст или без нужното образование и т.н. –
все фактори, които са от изключителна важност за доброто поминуване).
Такива постоянно се оплакват от експлоататорския режим на капитализма и
мечтаят за връщане в България - но онази България между 1965-1985,
защото те горе-долу тогава са я напуснали и нямат най-малката представа
какво е станало “после”. Такива хора са изключително нещастни и ако
такъв един човек започне да ви разказва за живота тук, просто живи ще ни
оплачете. Но пак казвам – аз предавам нашия живот, описвам случките
откъм нашата страна и гледани под наш ъгъл. За това за всичко написано
до тук във времето и в писмата си, достоверността е 100% за нас и
вероятно си остава такава само за нас. Може би за много други хора
всичко това не би било баш така, но ние сме благодарни на Господ, че
поне нам така е отредил...
Като
свършихме разговора си по телефона аз пак легнах, но дълго време не
можах да заспя. Премислях отново и отново всичко казано и споделено,
заради което не случайно отделих толкова много място и внимание напред.
После пък започнах да ви сънувам, като че ли вие сте тук или ние сме там
при вас. Много объркано нещо, но напълно ясно виждах образите ви. После
Женя като ме попита какво сме си приказвали, аз така обърках сънищата с
действителността, че на края може да съм й разказал и небивалици. На 05
Април обаче ще ви дам да си приказвате с нея както и с Неничко разбира
се, защото аз много бързо забравям какво сте ми казали, а тя се сърди
като не й разкажа всичко от игла до конец, с най-малката подробност.
Това беше общо взето от телефонният ни разговор, който предизвика и този
предълъг монолог. Дано само не съм се увлякъл в излишни обяснения,
защото ще е язък за старанието ми, с което се опитах да ви успокоя...
Предната
вечер излизахме с Женя - имахме да прехвърляме разни пари из сметките
на кредитните карти, после направихме малко разходка и се прибрахме. В
събота сутринта, аз станах по-рано, защото лъсках и чистих колата.
Направих я като кукла, завалийката. После Женя ме води в един магазин и
най-после ми купи панталони, та да миряса и тя на края. Само че Ани ще
трябва да ми ги подгъне на машината, защото са ми дълги. Те всъщност
гащите са си ушити много добре, ами моите крака са малко нестандартно
отрязани и скроени по-късо. И понеже няма как от сега нататък да си ги
издължавам, та за сметка на това ще подгъваме крачолите, че е
по-лесно...
Тъкмо
се прибрахме и хората за огледа на колата пристигнаха - семейство с
дъщеря си, като колата е за нея и тя си я купува с нейни собствени
спестени парички. Момичето е на възраст около 18-19. Работи някаква
секретарска работа, но тя си е господарка на кесията, въпреки че майка й
и баща й имат собствена компания за водопроводни услуги. Това го пиша
нарочно, за да ви опиша какъв е начина на живот тук, как от малки децата
си поемат пътя и се възпитават да бъдат самостоятелни. Всички харесаха
колата, девойката я покара малко и решиха, че ще я купят. Между другото
преди 6 месеца родителите й са били на голяма екскурзия из Европа, като
са посетили Унгария, циганска Румъния, както и нашенска България. Минали
са през Русе на път за София. Казаха че много им е харесала родната ни
държава, въпреки че са забелязали доста висока степен на примитивност -
специално по нивите и селскостопанските масиви. Иначе хората и природата
доста са им се понравили. Оставиха ми $400 капаро, аз само трябва да
сменя предните гуми и да взема един документ за изправност на колата.
Когато всичко стане готово, те ще ми дадат останалите $6000 и ще си я
вземат. Това е точно цената, на която аз преди две години купих колата –
точно за $6400. Продажната й цена е изключително добра. Веднага
отидохме с тях до сервиза за гуми - те не харесаха задните ми гуми, че
бяха регенерат, но си платиха отделно за да се сменят и те. Сега колата
ми е с 4 чисто нови гуми, както никога вероятно не е била, освен когато е
слязла от конвейера в завода. Разделихме се с хората по живо-по здраво,
а аз отидох в друг сервиз да се запиша за преглед и вземане на
въпросния документ. Ще отида в понеделник след работа в 16:30 - той е
съвсем близо до дома, като се надявам да не ми се създават допълнителни
усложнения и кахърности...
До
времето за което обикалях града напред-назад като малоумник, стана
14:30, та обядвах чак в 15:00. Много се бях изнервил от глад. А преди
това пък, съвсем до нас, видяхме една гаражна разпродажба. Там имаше
едно много хубаво колело, дамско. Искаха му $15, но аз го купих за $10 –
подарък на госпожата (нали тя купи моето, рекох да й върна жеста). Този
велосипед е почти нов, само гумите му трябва да се сменят, но аз имам
няколко броя в гаража, които съм привлачвал от тук-от там. Колелото е
бяло на цвят, с калници, багажник и т.н. Има и три скорости даже. Женя
се научи да кара старото колело на Нени още в Аделаида, та сега и
тримата ще ходим на велосипедни разходки. Тукашните хора така правят -
нищо че нямат и българско гражданство. Сега вече практически ние кола
повече нямаме, но пък в замяна на това всеки един от нас си има собствен
велосипед. Може би през седмицата хората ще дойдат да си вземат колата и
да ми донесат останалата част от парите. Така едно по едно нещата взеха
да се нареждат - и пак в наша полза, за слава на Бога. Веднага след
това с парите в джоба тръгваме да търсим друга кола. Но тези емоции ще
бъдат описвани като им дойде времето – няма да избързвам с предварителни
прогнози, защото колкото по-малко знам за бъдещето, толкова по-добре се
чувствам в настоящето и спя спокойно нощем.
Снощи
ходихме на гости, правихме си барбекю – хапнахме, сръбнахме и се
прибрахме. Сега като свърша с описанията си, с Неничко веднага слизаме в
гаража, за да се занимаем този път с колелото на майка му. То също има
нужда от намазване тук-таме, масълце, гресчица и т.н. – за мене тази
профилактика е закон, а напоследък се превърна и в съвсем рутинно
занимание; зер, малко ли колелета ми минаха през ръцете…
Здравейте мили наши. Току що се прибрахме от
църква. Отидохме да запалим свещички и да благодарим на Господ и Св.
Богородичка за доброто, което става при нас и да се помолим да ни
помагат все така и занапред. Като потръгне един път – върви, да знаете.
Обаче като се закучи – няма мърдане. Ето във вчерашния вестник намерих 5
работни места за мене – такова чудо не е бивало от дълго време насам.
Имам чувството, че тази седмица вече ще ме извикат на интервю и все за
едно от тези 5 позиции ще стане работата. Просто трябва малко да се
размърда колелото и после то само ще се търкаля напред. Ако и аз започна
работа, безкрайно ще съм благодарна на нашия Бог и ще се опитам да му
се отблагодаря от сърце. Не ламтя за много, нали? Ние само искаме да ни
помогне достатъчно, за да си спечелим с честен труд всичко, за което си
мечтаем. Представа нямате колко трудно се изживяват разочарованията,
само като гледаме отстрани как лесно би се уредило всичко, колко сме
близко до целта и изведнъж хоп – пак попадаме извън борда. И
най-интересното е, че аз съм тази, която давам куража, импулса, мотива.
Ачо много често изпада в меланхолия и губи вяра, че това един ден изобщо
ще стане. Аз до голяма степен се осланям на чувствата и предчувствията
си. Той се смее и не вярва, но слава Богу, до сега не съм се лъгала.
Много от нещата сме постигнали благодарение на тази моя интуиция. Ама
сега за кой ли път интуицията ми подсказва, че много скоро ще започна
работа. Повече от сигурна съм, че ако започна ще си я върша много добре.
И с хората ще се разбирам, защото до сега (нека не прозвучи като
хвалба) навсякъде където съм била на курс или на стаж, след себе си съм
оставяла добри впечатления у хората и околните. А то си личи, когато на
самите тях им е приятно да бъдат с мене. Освен това австралийците са
много ограничен народ. Може всичко да е било по времето на нашето
детство, юношество, студентство и т.н., но духовната и обществена
култура която сме придобили и въобще на българина, е поне 10 пъти
по-богата. Тези тук са като коне с капаци. Знаят само за работата си,
която пряко работят и се занимават, за всичко друго дават луди пари да
го имат или да им го направят други. Имат бегла представа за азиатския
свят (нали той е най-близо до тях). За Европа говорят с подчертан
респект като пред нещо голямо, но твърде непознато за тях. Америка ги е
обсебила навсякъде – култура, политика, икономика, просвета. Едва в
10-ти клас учат зоология, ботаника, биология и разни други
общообразователни предмети, че да имат поне една елементарна представа
за света, който ги заобикаля. Въобще тук е златна мина за умни и упорити
деца. Все това повтарям на Нени, че е умен и трябва само малко повече
упоритост и труд, за да бъде “най-” от всичките останали. Ама много му е
трудно да го разбере това, горкият – а и защо му трябва, след като в
училище нямат такава политика: нито ги натискат да учат повече, нито пък
имат някакво съревнование между тях самите. Ако всички се справят с
материала за по-посредствения и среден ученик, викат “браво” на учителя
за гдето е постигнал такива добри резултати и висока степен на
успеваемост. Ама че някой друг, по-буден от общата маса, има нужда от
повече знания – това си остава негов проблем или по-скоро проблем на
родителите му. Ние разбира се не го оставяме, без да го тикаме напред,
защото и характерът на Нени е такъв - не знам на кого се е метнал, да ни
е жив и здрав. Много, много рядко ще се сети сам да направи нещо - все
трябва подканяне, ръчкане, викане и разправии. По душа не е лошо дете –
обичлив е, миловиден, но е и много доверчив и глуповат. Тук той има две
приятелчета, австралийци - намахани и бих казала “нахални”, които много
често го използват за разни бели или му правят “детски номера”. Той си е
наивен и добродушко, сляпо им вярва и на края излиза все той виновен,
от което пък на нас с Ачо ни става много мъчно. Въобще сега му се
отварят очите към живота и във времето има да разбира много неща. Но се
намира и във възрастта, в която хем е голям, хем пък и достатъчно малък,
за да не може да проумее много неща. Аз мисля, че му е много рано, за
да го оставяме сам да се оправя. Пък е и доста важно в каква среда ще
попадне един ден. Животът тук е такъв, че рано или късно детето си поема
собствения път. Ще видим - да сме живи и здрави само. Господ да пази
нас и него от злини, лоши мисли и среди: Женя
01.04.1996
- Продължавам с отразяването на събитията от горещите точки на света.
Днес е денят на глупостта, шегата и лъжата. Нямам за какво да ви излъжа,
хич не ми е до шеги и изобщо не се чувствам глупав (ей туй пък
последното беше най-големия майтап...). Тази сутрин ми попадна една
много умна мисъл на Марк Твен по повод на днешния ден: “Това е един ден
от годината, казва той, в който всеки ни напомня какви сме през
останалите й 364”...
Вчера
съвсем инцидентно решихме да отидем на черква, за да отдадем една много
скромна благодарност към добрия развой на нещата до тук. Оставайки без
кола от сега нататък сигурно скоро няма да можем да отидем да запалим по
някоя свещ. Дори и на самият Великден не се знае дали ще отидем на
черква. Освен ако някой не ни вземе от къщи с кола. По план с до скоро
нашия автомобил, окончателно ще се разделим през тези близки няколко
дена, но определено това ще се случи преди настъпването на предстоящите
четири почивни дни. Сега в четвъртък излиза новия вестник с обявите за
продажби. Още тогава ще започнем търсенето на следващата ни кола, за да
можем по празниците да обиколим адресите. Ако не си изберем и не купим
до това време, ще трябва да изчакаме следващия вестник, който излиза
след други две седмици - а именно след нашия Великден. Много ще ни се
иска да отделим повече време и средства, за да намерим и купим нещо
свястно. А пък за да ходим по огледите, трябва да вземем друга кола под
наем и с нея да обикаляме града. Ако адресите са близо до дома, ще ходя с
колелото, но те обикновено са в радиус от 50 км и като правило, ако има
един в отсамния край на града, другия ще е точно в противоположният.
Това само по себе си ще предизвика и допълнителни разходи, защото
таксата за една каква да е най-проста кола под наем е минимум $30 на
ден, отделно от масрафите за бензин и т.н. Но така или иначе, хванали
сме се на хорото - ще го играем до край.
Това
за часовото разписание с преместването на часовника 1 час назад, трябва
да ви кажа че аз изобщо не съм го разбрал правилно – прося извинение
(аз бях сигурен, че пиша глупости, защото още тогава не бях съвсем
наясно с положението). Това което съм чул, всъщност се е отнасяло за
всички останали щатове, само че без нашия. Пък аз веднага обвиних
политиците, че не зачетоха нещастните животинки от фермите, та чак ми
стана съвестно, дето упрекнах “добрите” хора от Правителството. И
наистина се ми добрички те - аз знам, че и от второто гражданство няма
да ни лишат, миличките...
Довечера
ще се извърши масово и тотално пазаруване, за да използваме багажника
на колата, дорде все още я имаме в наше владение. Защото докато чакаме
да дойде следващата пък, няма да можем да ходим никъде – нито по
магазини, нито по разходки. А на ръце не може да се мъкне нищо тук,
защото разстоянията са големи. Та, довечершното ни зареждане ще бъде
като за пред страшния потоп на второто пришествие, със запасяване за
най-малко един месец напред. Меса, яйца, сиренета, кашкавали и пр. Само
по някой хляб ще ни остане да си купуваме периодично, колкото да оцелеем
през това време.
Вчера
след черква с Неничко ремонтирахме колелото на Женя. Стана като ново -
нищо че тя не може да го кара още; поне има мерак да се научи. Днес няма
да работя много до късно, нали ще водя колата на преглед. Пак се сетих
за тези черпаци, че се ядосах. Как можахте да дадете толкова много пари
за три колета и да ни ги изпращате, ама то се свършило вече. Чунким
много са ни изтрябвали, ама карай - късно се сетих и не можах да ви спра
навреме.
Снощи
ни се обаждаха едни приятели от Аделаида. Там постоянно пристигат нови
български семейства като нас. Говорихме с Петранка и Красимир, дето са
от Троян - тя беше колежка на татко в завода и приятелка на Ленчето (на
Огнян); живееха заедно в една стая в студентските общежития. Та ни
казаха пресни клюки, че някакви хора дошли пак от Троян, поседели малко в
Австралия и се върнали обратно на село. Не им е харесало нещо - сигурно
и тях небето ги е затискало отгоре и облаците са им били големи или пък
тежки. Всякакъв народ има по тая грешна земя. Други пък едни, дошли от
София преди три месеца и жената си намерила работа в Бризбън с $45,000
годишна заплата. Голям късмет е извадила, безспорно. Та нашите хора от
Аделаида са им дали телефонният ни номер и тези дни ги чакаме да ни се
обадят. Разширяваме състава един вид - дано да са свестни хора като нас
(моабетчии имам предвид). И някакви Гошо и Мариела или Маринела от
Габрово щели да идват в Австралия. Майко, я разбери това да не е
Маринела, една колежка от нашата група в Института - дето щях да я женя
за някой, че ми беше дерт да не остане стара мома и все я бъзиках на тая
тема (ама и аз съм един голям глупак, има да се червя пред момичето;
толкова ми е бил акъла тогава – дано поне до сега да ми е простила
простотиите, дето съм й ги приказвал навремето). Мисля че леля Менча ги
познава тези хора. Тя живееше с майка си на централната улица, съвсем
близко до Цеца – на татко колежката от “Електроника”-та, дето пък тя е
много болна, горката...
02.04.1996
- Днес е първият ми ден, в който практически съм вече без кола. Снощи в
сервиза провериха всичко ажур и тип-топ, взех необходимия документ за
пълна изправност на МеПеСе-то, самият който струва $40 и се прибрах
доволен в нас. Отидохме на пазар и дълго-дълго харчихме и трошихме пари.
Напълнихме багажника със стока и се прибрахме, заключих колата в гаража
и край. Не смея повече да я карам, за да не й се случи нещо баш на края
– и без друго съединителят й преплъзва и плаче за нов. Не знам
механиците в сервиза как не са го открили, защото ако действително си
гледаха добре и съвестно работата, колата нямаше да прескочи трапа с
този дефект. Довечера хората ще дойдат да си я вземат, а аз от днес
тръгнах на работа с колелото. Чувствам се малко като лъжец, подлец и
измамник заради този амбреаж, обаче първичната ми лакомия за пари се
оказа по-силна от тези вътрешни тревожни чувства и се опитвам да ги
потискам със самоуспокоения и внушения за невинност – как ли ще ме
накаже Господ за тази моя грозна и непочтена постъпка; интересно ми е да
си науча предварително наказанието, въпреки че сега и да се разкайвам,
вече е твърде късно за всичко. Прекрасно осъзнавам, че възмездието няма
да закъснее и ще ме намери където и да съм, но Лукавият и този път взе
превес и надделя над човешките ми усещания…
За
пътуването си до завода взех на Нени раницата за училище, че там си
нося чистите дрехи и храната. Сутринта пристигнах за 20 минути от нас -
хладно и приятно е това ранно сутрешно раздвижване. Като дойдох на
работа се окъпах най-културно, намирисах се със съответните помади и
заработих като вол. Довечера пак ще си обуя късите гащи и хайде, обратно
към дома. Такъв ще ми бъде режима известно време, докато купим другата
кола - а ако ми хареса и си свикна по този начин, може и да продължа да
ходя на работа с колелото. Неничко днес е на някаква екскурзия от
училището - те в четвъртък свършват и тези дни са го ударили само на
разходки, игри и т.н. Кога и как учат тези деца не знам, но те са
толкова образовани и после - въобще вече не се учудвам на пословичната
им тъпота. Това да не прочетеш една книга докато си ученик, да не научиш
няколко стихосбирки от стихотворения наизуст - за сборници по
математика и решаване на допълнителни задачи да не отварям дума, че там
темата ще е нескончаемо дълга; маса – те не са нищо повече, от една
опростяла и празноглава гласоподаваща маса. Търсим я сега България с
нейната строгост в образователната система – тази, при която учехме ние
обаче (тя май че беше по руски образ и подобие, но ето че е дала добри
резултати; направи ни човеци и мислещи същества – някои от нас поне)...
Днес
Женя ще изпрати нови 5 молби за работа, ще купи месо от касапина и с
това поголовните Великденски пазарувания се изчерпват. Остава само едно
вино да вземем и запразняваме. Окончателно ще допием ракията с прясна
зелена салата и с това ще се положи нейният нерадостен и окончателен
финал. В същото време обаче, заедно с един приятел снощи уредих да си
купим 300 кг грозде за около стотина долара, а той ще има грижата да го
даде на някой друг хайдутин, че да ни свари малко ракия. Аз не очаквам
да се получат добри резултати, защото няма да мога да упражнявам контрол
върху варителния процес. Не знам даже дали и чепките ще си играе някой
да маха, но нейсе - орташка работа е, няма как; каквото и както ни го
направят, такова ще си го чуваме. Хората са букчии, немарливи, което
най-много ме дразни; че даже и у Нени – няма го в него онова
табиетлийското изпипване на нещата, основен признак и отличителен белег
на аристократичният ни габровски джинс. Ама нали и той е една “орташка”
работа с тракийката от Кабиле (майка му) - какво да го правя, ще трябва
си чуваме и него.
Пак
вчера, в последния момент преди да затворят ателието, дадохме да ми
подгънат новия панталона, който купихме наскоро. За $5 ще го направят
хората професионално, а и дюкянът е съвсем близо до дома. Те там
продават готови дрехи, но освен търговията извършват и дребни шивашки
услуги. Женя ще отиде да го прибере тези дни.
На
работа всичко е спокойно (като след кръвопролитните боеве на Шипка...) -
имам си ежедневни задачи, следвам ги и си ги изпълнявам съвестно (татко
поне на ред и дисциплина ме научи, áко че не успя с връзването на
вратовръзки и намотаването на войнишки партенки).
Снощи
приказвахме по телефона с Албена и Васил. Те също са чули, че щял да се
разглежда въпроса за двойното гражданство на българите. Едно нещо
заговори ли се, особено пък ако е и в ущърб на народа, то рано или късно
става. Аз тук не мога да разбера само едно нещо обаче: след като по
юридически документи аз съм собственик на вашия апартамент и вие си
живеете в него спокойно и щастливо от 30 години, сега лишавайки ме от
тази собственост, комунистите ще ви изгонят ли от него или ще го
конфискуват, както постъпиха с имота на вуйчо, на дядовците ми, а и на
целия български народ? А може би ще предприемат някаква друга,
по-“демократична” мярка да речем: могат да го подпалят например; или пък
да ви изселят горе на тавана, а долу на етажа да настанят по две
“крайно нуждаещи се” цигански семейства във всяка стая. Но най-добре ще
бъде, ако просто ви депортират от там и само с по едно куфарче дрипи ви
изселят в Австралия. Чудно ми е какво още ще измислят тъпите им
кратуни?! Между другото, не са много държавите по света, които
разрешават на поданиците си да притежават двойно гражданство. Във всяка
силно развита страна хората имат право само на едно, но по избор. Тук,
ако е придобито първо австралийското гражданство, т.е. родените в
Австралия хора, нямат право на друго поданство или ако по някакъв начин
го придобият, съответно губят австралийското си. Само че аз не познавам
нормален гражданин на Канада, Америка, Франция, Германия та дори и на
една Австралия, до сега да е загърбил оригиналното си гражданство, за
сметка на новопридобитото от Бангладеш, Албания, вероятно даже Либия и
Пакистан, а защо не и от самата България. Албена снощи предложи един
много съблазнителен вариант, който аз тепърва имам да изследвам и
проучвам с подробности: според нея единият от семейството трябвало да си
остане българин, а другия нека да е австралиец. По този начин попадаме
под категорията на смесените бракове, което пък от своя страна
значително би “освежило” самият брак като такъв. Автоматично си ставаме
чужди един на друг (доста повече, отколкото сега) и започваме процеса
със “свалянето на звезди от небосклона”, т.е. от самото му начало.
Тогава няма да има караници, ще живеем във вечна любов, в тих семеен
сговор и разбирателство (ПФУ! – това да го видя, няма да го
повярвам...). И за всичко това, естествено ще бъдем още по-благодарни на
“милите” хора от всички минали, настоящи и бъдещи български
комунистически правителства...
03.04.1996
- Ето ме вече - застанал пред вас физически и юридически като
австралийски поданик, а пък без нито една кола в гаража. Това положение е
много частен случай и рядко може да се случи на някого от по-новата
история на нацията, но в момента е налице и аз съм потърпевшият. Снощи
хората дойдоха, платиха, взеха колата и си заминаха по живо-по здраво.
Сега започва нашето ходене по мъките в търсенето на друга кола за нас.
Аз сутрин и вечер си карам колелото и се чувствам много добре. Снощи
даже старателно се опипвах да видя дали съм отслабнал на дадени места и
дали случайно не съм се вкоравнил повече мускулно, но не забелязах
чувствителна разлика, освен прогресивното ми умствено заслабване. Днес
имам по-дълъг преход, защото трябва да отида до един зеленчуков магазин и
да проверя на място какво ни става с гроздето. Чак тогава ще се прибера
в къщи.
Утре
излиза вестника с продажбите и още същия миг започва търсенето на
подходящо возило за фамилията. Може би пак ще бъде “NISSAN”, защото това
е много сериозна марка, но повечето неща ще зависят от цената и вида на
самата кола, както и от годините й - без значение какво име има (човек
като си легне с една женица от пътя, нали гледа да е по-младичка – за
името й хич не я и пита даже; същото е и с колите – само гледам да няма
ръждиви пъпки по нея, а как се казва е последната ми грижа). Тази моята
беше 1983 модел, но сега трябва да вземем нещо по-новичко. От порядъка
на 1987 или 1988. За още по-нова кола нямаме достатъчно пари и финансови
сили, а пък и не ни е изтрябвала чак толкова – гледаме да се
разпростираме в разумните ценови граници. Често пъти добре гледаната
стара кола е по-добра от някоя нова, но нестопанисвана както трябва –
особено от непрестижна марка (защото за престижните пък ние хептен сме
на опашката).
Утре
и нас, честните труженици и верни поданици на Н. В. Кралица Елизабет
Втора ни разпускат за Великденските празници. Ще почиваме в петък,
събота, неделя и понеделник. След други две седмици пак се зарежда нова
серия от четири поредни почивни дни. Изобщо Април е пълен със свободни
дни и празници – това ме прави много крилат и щастлив. Докато карам
колелото сутрин, само новините по радиото ми липсват. Веднага се сетих
за онова малко радио, което преди години майка ми купи от Кореком за 6
американски долара (точно колкото струваха едни дънки “Levi Strauss”).
То беше специално за велосипед - марка “Сименс”, но още на времето
безславно замина на сръбския биташки пазар, когато събирахме парите за
таксата на документите за емиграция в Австралия. Какви времена, какви
чудесии бяха и тогава – в съзнанието ми е останал само спомена от тях,
но като че ли сега не искам да си връщам паметта и да се замислям
толкова много назад в годините. А това беше само през ледения Февруари
на 1990 - сякаш цяла вечност мина от тогава...
Отдавна
се каня да си купя измерителен уред (мултицет). Сега са пуснали едни
цифрови (т.нар. “дигитални”), който като си го купиш за $40, безплатно
получаваш още един – същия модел, но аналогов (със стрелка), струващ
$17. След като продадохме колата толкова добре, нарекъл съм да отделя
едни пари от многото и най-после да си купя такъв уред. Понеже нямам
какво да ги правя и двата, ще си оставя цифровия за мене, а другия може
да го изпратя на татко. Той в никакъв случай няма да бъде по-добър от
руския дето го има, но все пак този е “западно” производство (или поне е
сглобяван в някоя западна Китайска провинция).
Навярно
вече сте получили писмото и Великденските ни картички, които пратихме
по Роси. Чакаме с нетърпение вашите дълги и хубави писма. Напоследък съм
по-доволен от майка, защото взе да пише повече и на по-големи листи. И
всеки ден да получаваме такива писма от нея, пак няма да ни омръзне. Аз
знам че това е невъзможно, особено сега и с грижите покрай баба. Ние не
ви насилваме, нито настояваме да ни пишете често. Просто когато има
възможност – тогава. Пък и с тези нови цени на марките – хептен лошо
стана. Че взеха и печати да им бият вече по-акуратно и безмилостно -
изглежда са се усетили, дяволите, та не мога повече да ги отлепям и да
ви ги пращам обратно. Е-ййй, какво нещо е вроденият хайдутлук – мама му
стара! Ето тук, веднага ми дойде на ума една страхотна далавера. Ако
майка се запознае с някоя жена от гишето на пощата и започне само при
нея да ходи, за да претегля и изпраща писмата, нека тихомълком да я
помоли да си слага печата малко по-отстрани - уж случайно, уж без да
иска и т.н. Давайте й по 20-30 лв. на писмо, а пък аз ще изпращам
марките обратно. Така с едни марки можем да поминем няколко и всички ще
са доволни, с изключение на самата поща. Но тя има от къде да печели с
милиони, така че на нея не й берете гайлето. Обсъдете го този вариант,
майка да се завърти из гишетата и да види дали няма някоя нейна позната.
Защото печата се слага там и повече никой не се интересува от писмото -
нито по граници, нито по митници. Нали все тая пуста конспирация ме
тегли, та от нея не мога да прокопсам - но все пак, това си е една
възможност и няма нищо нехуманно в нея. Нито пък обидно...
04.04.1996
– Продължава да няма нищо ново около нас. От довечера започва ровенето
ни из вестника с обявите да си търсим друга кола. Тези дни това ще са ни
единствените занимания, развлечения и евентуално разходки. Снощи
уредихме гроздето със зарзаватчията и в събота вечерта ще го товарим.
Сега мисълта ни основно е заета от предстоящата едра покупка, а аз не
съм на себе си чак от мисли и вълнения. Не ми е ясно само как ще успеем
да си изберем следващата кола измежду хилядите предлагани на пазара -
коя от друга по-хубави, евтини и т.н. Ще имаме прекалено много емоции
тези дни, от сега предчувствам. Дано да вземем нещо добро. Максимално,
което като цена можем да си позволим е $7000, от които $6250 взехме
чисто от предната кола, а останалите бихме били в състояние да понадим
от скромните ни спестявания - ако се наложи и ако си заслужава. Но
всичко ще зависи от огледа, който ще направим в следващите няколко дена.
Забелязвам,
че откакто тръгнах с колелото на работа, нещо ми намаля апетита. Ето
сега е обед вече, но аз не съм гладен. Също и в къщи ям по-малко. Дали
пък няма да отслабна така? – ба, не вярвам. Разстоянието от нас до
работа е около 7 ½ км. Изминавам го точно за 25 минути. Навъртам по 15
км на ден из сравнително пресечени местности. Има хълмове които качвам
със зор, а после се спускам по инерция. Ако не са тези скорости на
колелото, нагоре по баирите трябваше да го тикам. Но така ги минавам
лесно и бързо. Ще видя колко време ще изкарам на този “спортен” режим.
Сутрин ставам в 05:45, излизам в 05:55 и в 06:20 съм в банята на работа.
После в 06:30 сядам зад бюрото си - чукам малко лаф с колегите и в
06:45 работния процес започва. И така изкарвам до 17:10, когато по
обратния път се прибирам в къщи, но дали всичките 29 години, които ми
остават до пенсията ще преминат все така – това още никой не може да
каже. Но за сега всичко е добре, очакваме даже и да се оправи един
ден...
Вчера
от една агенция са търсили Женя за работа, но сега по Великден нищо
няма да стане. Ако нещо се случи, то ще е след празниците. Напред исках
да я чуя по телефона, но тя имаше разни задачи за през деня и сигурно е
излязла да си ги върши. Пак ще внася пари за погасяване на кредитната
сметка и ще ми вземе панталона от подгъв. През тези почивни дни ще имам и
малко домашна работа – трябва да завърша ремонта на колелото и да
почнем с Нени да учим майка му да го кара. Ще приспособя и
токоизправителя на малкото ни телевизорче с една допълнителна букса, от
където ще заредя батерията на татко. Скоро ще си купя и уреда, за да си
извършвам електротехническите измервания. По-рано вземах от Тошко,
докато бяхме в Аделаида – те живееха през няколко улици от нас и беше
лесно. Тук Сашо има и съм го вземал веднъж от него, но като се подпътя
от дома до тях за един мултицет – ако си спестя разходите от три
ходения, ще си го купя сам от магазина. Пък и човек като мене трябва да
има под ръка такава вещ в къщата си. Все ми изпадат разни електрически
прибори от тук-от там, та да мога да ги ремонтирам. Онзи ден Родни дал
на Неничко една печка-вентилатор. Изгорял й беше нагревателя, но аз му
усуках жичките където беше прекъснат и сега работи, та пушек се вдига.
Нени си го прибра в неговата стая и се духа от време на време с него,
като му пламне главата от “учене”. А иначе самата печка е като ламя – за
миг прави баня в стаята; обаче тук не може да се използва, защото и без
друго е достатъчно топло.
05.04.1996
– “Good Friday” или хубавия/добрия петък, както е известен този ден по
целия свят. Като ден от серията Великденски дни, този е подобен на нашия
Разпети Петък, който пък тази година се пада точно след една седмица. С
тази разлика само, че днес всичко живо от земното кълбо почива и не
работи (без Източно-Православните християни), докато на нашенския
Великден аз ще трябва да си работя все едно, че изобщо не е празник. Но
такъв е обичаят в тази част на света, където важи Католическия календар и
ние, както ни свирят така ще им играем. Необяснимо е само защо са
кръстили този ден с това прозвище “добрия петък”, след като именно днес
Исус Христос е бил разпънат на кръста – какво му е доброто тогава? Това е
малко бяло петно в историята и съзнанието ми - тепърва ще има да си го
обяснявам. А пък не смея и да попитам някого, за да не ме помислят за
чак толкова много прост и духовно ограничен…
Снощи
не можахме да намерим подходящи обяви за коли, защото вестника беше
стар и всъщност новият ще излезе другия четвъртък, а не този, както аз
грешно бях помислил. Няколкото хубави коли, на които ни се спряха очите
по обявите, бяха вече продадени. Вчера са се обадили на Женя, че й
отказват курса, за който тя беше кандидатствала, защото бил много скъп, а
Бюрото по труда не се наема да го плати. За нас пък е невъзможно да
извадим $4000 на камара, та да си го платим сами и другата седмица Женя
ще ходи да се разправя с тези твърдоглавци. Ако от Бюрото окончателно й
откажат курса, ще се запише за друг. В същото време обаче, тя вчера
получи писмо, с което я канят на интервю за работа в една много голяма
компания за продажба на коли. Точно в 10:00 на Разпети Петък ще й бъде
срещата с шефа и може би пък няма да има нужда от други курсове, ако там
я вземат на работа. Дядо Божи си знае работата...
Неничко
вчера успешно завърши учебния срок и сега е във ваканция – децата се
връщат на училище чак по-следващия вторник. Сега го чакам да се събуди, а
с това и героичната му майчица, че да ги поздравя и двамата за рождения
му ден, който също е днес. Нали става вече тийнейджър – така наричат
децата на възраст между 10 и 19, защото в числото на годините им има 10.
Последното твърдение също е малко противоречиво и силно зависи от
гледната точка. Някои избързват с него и започват да се докарват на
тийнейджъри още от 10-годишна възраст. По-скоро правилото е, че всичко
това започва с навършването на 13, защото едва тогава годините се
охарактеризират с числителните бройни имена “thirteen, fourteen, fifteen
и т.н. до nineteen” – т.е. сричката “–teen” (-тийн) определя
тийнейджърската възраст между 13 и 19, а не както някои охотно избързват
още от 10. По простата причина, че в “ten, eleven и twelve” (10, 11 и
12) тази така важна сричка, определяща едва ли не една човешка епоха,
просто я няма. Но карай да върви - тук няма да се впускаме в излишни
граматически подробности на английския език – нека се радват хлапетата
сега, че ако знаят само какво дърво ги чака после, няма да си помислят
дори за преждевременно израстване. Снощи докато ние гледахме филма, Нени
пак измайстори с конструктора си “LEGO” един много хубав камион с
ремарке и лодка в него. Той сам си измисля моделите и ги конструира –
доста подобни неща му идват на акъла, всичките с много интересни идеи и
първоначален замисъл. Може би както татко си един ден и той ще се зароби
като прост инженер. За лекар, адвокат или икономист трябва много учене и
яко дупе, а ние комай “не сме от тях как’ Сийке!” По случай рождения
ден за довечера сме предвидили и съответното празнично меню: немско
кюфте (руло “Стефани” дето му викат по-образованите в кулинарно
отношение), пържени картофи, българско сирене, пикантни сосове,
кьопоолу, напитки и прочие блюда. Нашия “инженер” веднага заяви, че
такава манджа не яде, въпреки че той не я е виждал през живота си - да
не говорим пък че не е опитвал. А Женя ще го направи по всичките тертипи
- с вареното му яйце, моркови, гъби, кисели краставички из вътре и т.н.
Спирам до тука, че пак ще накапя листите – лигите ми вече потекоха…
Утре
рано сутринта ще трябва да ви се обадим по телефона, защото татко ще е
на работа през деня. Най-после ни се обадиха американците от телефонната
компания. Сега ще им платим всичко със стара дата, точно както си го
представях аз - абе влезеш ли им веднъж в компютрите, отърване няма. И
после – имали били демокрация. Имат само един гол грездей – това ако е
демокрация, дето по всяко време на денонощието всеки знае движенията ти,
действията ти, банковите ти сметки и влогове; запечатват те на лента в
което и държавно учреждение да влезеш – ебаси, аз май вече не съм навит
на толкова много “права” и такива големи “свободи”. Няма да се учудя,
ако и телефоните ни вземат да подслушват. В нашия случай това е
безпредметно, защото както си приказваме зад гърбовете им на български и
си ги попържаме директно в лицата, това е в наш плюс; не вярвам в
милицията да са назначили някое наше българско юначе да им превежда
какво сме си говорили – но пък знае ли се: човекът за пари и сам гъза си
може да разтвори, докато едно животно - никога…
Продължавам
по средата на следобедния ден, веднага след телефонният ни разговор.
Първо сутринта с Нени ходихме да караме колелета по алеята. През това
време Иван от Gold Coast се обадил, че ще ни дойдат на гости вечерта.
Разгеле има и манджи, и напитки, та се зарадвахме много. Тъкмо и Нени ще
има гостенчета за рождения си ден. Чакаме ги всеки момент да пристигнат
- аз до напред правих картофено пюре, а Женя си довърши немските
кюфтета. Неничко целия ден кисна в басейна с другите деца – ако излязат
за малко почват да играят тенис; даже не е обядвал. Но сутринта се
напраска с “животни” (бухти) като прасе, та те сигурно още му държат
ситост.
Започнахме
да звъним по телефона още от 13:30 по нашето време, което по моите
изчисления в България би трябвало да е било със 7 часа назад - т.е.
06:30 сутринта. Учудвах се, че дълго време никой не вдига телефона.
Мислех си че ви няма, но сигурно не сте чули злокобното му дрънчене през
стаите. Както и да е - радвам се, че все пак всички взаимно се чухме за
рождения ден на Нени и за Великден. Аз съвсем изключих, че сега не е
баш нашия си празник и удължихме разговора до последния лимит. Сега няма
да можем да си кажем “Христос Воскресе” другата неделя, но не се
съобразих. Радвам се, че поприказвахте и с Неничко, защото той друг път
говори с вас и спи - нали все сутрин рано ви се обаждаме. Днес ми се
стори по-словоохотлив. Разбрах, че сте получили и нашата малка, скромна
Великденска пратчица, но такива са ни възможностите за сега. Всичките ни
сили и средства са дислоцирани (или дислокирани – употребете което е
по-правилно по смисъла на “струпани”) за покупката на новата кола, но
финансово не сме чак толкова зле (знаем и по-лошо). Просто имаме тази
цел и я следваме неотклонно. Аз инак мо’й да изглеждам смотан отстрани,
ама като набележа нещо и като си го пожелая - докато не си го получа, не
мирясвам.
От
разговора разбрахме, че сте ни изпратили разни документи и инструкции
какво трябва да правим. Всичко ще изпълним “точ-в-точ” каквото е
необходимо. В Аделаида имам близък адвокат, който помогна при
подписването на предните документи. Ако трябва пак до него ще се допитам
или ще търся други решения на местна почва. Но по най-бърз начин ще
оправим нещата – за това бъдете спокойни. Дано до това време да купим
кола, защото иначе сме загубени. Не можем да мръднем до никъде, а с
обществен транспорт е абсурдно да се върши каквато и да е важна работа.
Сигурен съм, че веднага в съзнанието ви ще изплува и въпроса: “А как го
правят другите, дето нямат коли?” Веднага ще кажа, че такива хора тук
почти няма, да не казвам че изобщо не съществуват. Автобуси се ползват
само от безработни и възрастни хора, за които времето е спряло някога и
някъде; те за никъде не бързат, нито пък извършват някаква спешна,
неотложна или отговорна дейност. Просто се придвижват от едно място на
друго, но тяхната цел е само да стигнат до там, а не да свършат и
някаква работа, още повече пък и бързо. Сутрин и вечер много хора
пътуват с влакове за и от работа, които през деня вървят полупразни.
Разбира се тогава и разписанието им е по-нарядко. Изобщо живота тук така
е организиран и устроен, щото да използваш своя собствен транспорт. На
много от работодателите едно от изискванията им към бъдещите си
подчинени е да имат собствена кола, т.е. да са независими от градски
транспорт, за да няма после словосъчетания от рода на: “Изтървах рейса и
закъснях за работа”, “Влакът не спря на моята спирка, защото беше много
пълен” или “Нафтата беше замръзнала нощес и до обяд автобусите не
можаха да излязат от ДАП-а; за това не дойдох на работа”. Тук тези
оправдания са наивни и абсурдни. Аз в Аделаида съм се возил два-три пъти
на автобус, два пъти на трамвай и един път на влак (то ми беше първото и
последно – от училище ни водиха някъде, тя бяхме цяла група; събрахме
се всичките на една от станциите и от там продължихме с влака). В
Бризбън обаче нямам никакъв опит – нито знам кой рейс до къде ходи и
през кои квартали минава, ни за разписанията му съм чувал, нито пък имам
идея за цените на билетите. Женя по-често се е движила с автобусите, но
аз – хич. Сега когато примерно в един ден трябва да огледаме 5 коли и
те се намират в четирите посоки на света, без собствен транспорт това не
само ще е немислимо, а и невъзможно. Представете си да трябва от
Габрово да се отиде поотделно до Ловеч, Търново, Казанлък и Трявна, за
да се види някоя кола за продан или каквото и да е друго. Въпросът с
ходенето ми на работа се реши с колелото по много щастлив начин, но то е
единствено и само, защото завода по тукашните стандарти за разстояния
ми е до гъза, та дето се вика и пеша мога да ходя – това е все едно да
се подпътя от Гарата до цех “Стомана” в кв. “Болтата” или “Гарванов
камък”. Смятам че до някое от тези места разстоянието е около 7 ½ км, но
нека ако татко иска някога нарочно да го премери с километража на
колата - от интерес просто. Спомням си само, че от Театъра до
“Електроника”-та беше 3 ½ км и пак ми се струваше далече за ходене пеш. А
това е все едно още толкова нагоре след Бичкинята. Ако обаче работех на
по-отдалечено място, трябваше да вземам влакове, че да ги сменям, да
вися по спирки и гари – ужас и безумие, с една дума. Но нали съм Божие
чáдо (а и аз самият често пъти в ролята на “бог”), нещата се наредиха от
само себе си, с Божията помощ разбира се...
09.04.1996
- Отминаха четирите Великденски почивни дни съгласно Католическия
календар. Напрежението около нас отново започна да се покачва и да
достига пределните си горни граници – почти до пръсване на котела с
парата. Това е свързано с покупката на колата, но ще започна да описвам
нещата от там, от където спрях в петък, след разговора ни по телефона.
Към
16:30 Иван и Керъл дойдоха, децата си започнаха игрите, а ние –
моабета; кой от каквото разбира най-много, нали така. Изкарахме си доста
весело, че отдавна не се бяхме виждали, а и те откакто зарязаха бизнеса
са и малко по-спокойни вече. Керъл работи в магазин за злато, бижутерия
и т.н., а Иван търси работа като електронен техник. Гостите ни спаха у
дома - на другия ден даже с тях ходихме да разгледаме една кола, но не
ни хареса. Стана ясно, че за 6-7 хиляди долара няма да можем да вземем
нещо хубаво, за това решихме да вдигнем тавана на сумата до $9000. Тъй
като ние имаме само $6000 в наличност, сега ще вземем още $6000 на заем
от банката, като с $2000 ще покрием кредитната карта до $5000 и ще я
оставим настрана, а с останалите вече $10,000 ще купуваме колата. Така
вече и с такава сума в задния джоб може да се вземе кола, която е била
обявена дори за 12 или 13 хиляди. Хората тук много се радват като видят
пари на ръка, защото никой не купува по този начин. Ходят и вземат
заеми, чакат одобрение от банките и т.н. (естествено: за да имаш пари в
задния си джоб, първо трябва да си ги спестил; да си се лишил от
хилядите други предизвикателства и съблазни на живота, в името на нещо
по-голямо и смислено; много малко са тези, които са склонни към такива
жертви – ние обаче сме едни от тях). Отпускането на един банков заем не
става мигновено - иска време да се уреди, за това ние този въпрос ще го
организираме още преди покупката. При вида на 10 хиляди долара, хората
са склонни и към по-големи отстъпки - още повече, че това става веднага и
те си получават парите на мига. Днес Женя ще вземе необходимите
документи от банката, аз ще ги попълня довечера и до ден-два трябва да
имаме сумата. Сега в четвъртък излиза новия вестник с обявите и за нас
отново започва голямото търсене. Дано успеем да намерим нещо свястно
през тази седмица.
През
останалите почивни дни се занимавах с гумите на моето колело и с
велосипеда на Женя. Тя вчера взе първите си уроци по колоездене. Научи
се да тръгва и да пази горе-долу равновесие, но не може да завива все
още; кара само направо. Неничко се радва на ваканционните си дни, докато
в същото време Женя се подготвя и за интервюто, което ще се проведе на
връх Разпети Петък (по нашенският си календар). Тя се е подложила на
невероятна диета (за упокой...) - една седмица, даже 10 дни яде само сух
хляб с шарена сол и вода. Ако не умре преждевременно от глад и
недохранване, така ще кара до Великден. Това стана от момента, в който
продадохме колата – зарече се и почна да гладува. В четвъртък обаче няма
да можем да очервим яйцата, т.е. Женя няма да може, защото тогава ще се
подготвя за интервюто си на другия ден. В събота пък ще хвърчим
нагоре-надолу да търсим кола – изобщо пак ни обхвана бесът. Добре че
отложихме рождения ден на Нени за по-другата събота, защото много
нагорно щеше да ни дойде, ако трябваше да подготвяме и него. Предполагам
че тази седмица вече ще получим нещичко от вас. Как и кога ще тичам
подир тези документи - акъла ми не стига. По-рано беше лесно че бях без
работа, но сега ще видим как ще организираме всичките тези дейности.
Един път да вземем колата, после е лесно - дето се вика и Женя дори може
да свършва по нещо с нея. Но ако я вземат пък и на работа – тогава
хептен ще я закъсаме откъм свободно време. Но нещата са степенувани и
подредени по важност – едно по едно ще се свършват, докато изникнат
други; но така ще е предполагам, цял живот...
Този
заем, който се надяваме да ни отпуснат от банката, ще бъде с по-ниска
лихва – 13% и това е най-ниската възможна. Има множество други
организации, които много по-бързо отпускат заеми, но техните лихви са
убийствени - 18%, 20%, че и до 26% могат да стигнат (в зависимост кой на
какъв зор е – мръсни лихвари са те, бял ден да не видят дано). Това
вече граничи с пладнешкият обирджилък, но хората когато са принудени,
ходят при тях и вземат. А после връщат до живот. То и нас това ни чака
ако построим къщата, но не сме чули до сега някой да е умрял от това,
защото всички хора живеят по този начин. Най-хубав е живота, когато е на
кредит. Вземаш пари на заем, купуваш си това което искаш, радваш му се
докле е младост, а не да трупаш цял живот и да събираш - ха за това, ха
за онова и докато се обърнеш, живота ти минал без да си се израдвал на
нищо...
Албенчето
днес има рожден ден - ако не се лъжа на 09 Април беше родена. Близко до
тези дати е и чичо Божковият мисля, но даже и да съм се разминал малко в
датите, непременно им предайте и на двамата нашите най-сърдечни
поздрави и благопожелания. Знам че рождения ден на Катето от София пък
беше на 09 Август или някъде наблизо до тази дата. Може би 04-ти или на
06-ти - около Преображение се падаше. Боже, колко помня значи! Такова
умно дете да съм бил! Виж, рождените дати на Ленин, Маркс и другите
вождове не съм запомнил, но аз не съм и искал - за това не ги знам. А
иначе много са ми били набивани в главата, но нали си бях и поначало
неблагонадежден - комунягите загубиха една много сериозна, стожерна
фигура в мое лице...
Разбрах
от Женя, че Красьо и Викито ще имат бебе. Браво, те сигурно отдавна са
влезли в новата къща; надявам се ремонта е завършил и са забравили даже.
Възстановиха ли цеха на Куката? Като помня само какви отломки бяха
останали след пожара, та и сега ми домъчнява за тези хора. Но дано
всичко да се е оправило и всички пак да си работят по колите - “Petev
& Sons Pty Ltd”...
10.04.1996
- На днешния ден, през не тъй далечната 1983 кумувахме на Цецо и
Светлана. Нито за миг не сме забравили тези хора, постоянно се сещаме за
всички – ту за едно, ту пък за друго; все моменти, които сме
преживявали заедно. Макар и с много стара дата, при случай непременно ги
поздравете за годишнината от сватбения им ден. Те окончателно ли се
отказаха от идване тук? Какво стана с документите им?...
Женя
днес ще отиде до фирмата където ще й бъде интервюто - да вземе разни
информации за тях, а и да види как се ходи до там. Транспортът бил много
удобен – само два автобуса се сменяли. Мястото е близо до кварталът, в
който живеят Сашо/Ани и Румен/Ива. Говорихме по телефона с Албена и
Васил. Те ни предложиха съдействие с транспорт, докато търсим нашата
кола. Ще изготвя списък с адресите, които в събота ще обиколим с тяхната
кола, а вечерта ще ни дойдат на гости, заедно с гостенина от България
(нали на Албена баща й е тук). Може по някое време да отидем и на
черква, ще видим как ще го измислим – сега всичко е малко по-сложно с
липсата на транспорт. Женя ще отиде и до банката, за да подаде
документите за заема. Надяваме се, че ще ни го разрешат - на банките
нали им трябват точно такива баламурници като нас; иначе не биха
съществували.
Снощи
пак излизахме на вечерна разходка - почне ли Женя работа голямо
благоденствие ни чака. На мене нещо ми говори, че този път ще я вземат.
Иначе защо ще я викат на интервю. Ако им трябва точно мъж за тази
позиция, значи нещо друго ги е заинтригувало в резюмето й и за това,
независимо че е жена, биха били склонни да й дадат работата. Компанията,
както ви писах онзи ден, е много голяма фирма за продажба на
употребявани и нови автомобили, с много филиали в различните квартали на
града и из страната. Но просто трябва да изчакаме резултата от самото
интервю. То не случайно е баш на Разпети Петък...
Тази
сутрин ми се пада да плащам наема. Трябва да отида с колелото до
агенцията в 08:00 и после да се върна много бързо, че от там насетне да
тръгваме с Васил пък, да търсим колата на нашите мечти. Добре че си го
купих този велосипед, т.е. Женя ми го купи от нейните пари, защото моята
заплата беше вече отишла цялата за погасяване на кредитната карта.
Моето колело, което имах преди това също не беше лошо, но му бяха тънки
гумите (полубегач) и беше по-неудобно за дълги преходи. Сега това което
имам е с широки гуми като на “Балканче” и вози по-меко (почти като MZ).
Купих го от немай къде, въпреки че очаквах такъв развой на събитията и
ето, че наистина му излезе късмета да ми служи вярно. Неничко има ключ
от гаража и също съхранява съкровищата си там – колелета, тенис ракети
(4 броя), топки, плавници, очила, шнорхели и т.н. И той е вехтошар като
мене – току събира боклуците и все влачи по нещо. Аз сега използвам
каската му и раницата, дето ходи на училище с нея. Не ми се купуват тези
неща и за мене, но не знам до кога ще продължа да ходя с колелото на
работа. Времето и събитията занапред ще покажат. Но все пак – да караме
едно по едно: сега първо заема да оправим, после на Женя интервюто да
мине, да видим и яйцата кога ще боядисаме, колите да огледаме. Абе като
няма – няма и голям застой настъпва, но като се оттули чепът – не можем
да му насмогнем; страхотно тичане пада. Аз както по цял ден съм на
работа, та Женя го отнася изцяло. Но нали пък мъдро ръководя поне и
настанявам кой какво да прави. Тя има само да изпълнява, което е
по-лесната и неотговорна част...
11.04.1996
- Снощи след работа тримата си направихме една много светкавична
разходка, за да си вземем видеокасети от библиотеката. Понеже доста
бързахме, след като направих сметка се оказа, че за час и половина бърз
ход сме минали разстояние от около 7-8 км. То мястото е уж ей тук,
съвсем до дома - обаче така ми се струва като летя с колата; а като се
опънахме да го вървим пеша, стори ми се колкото от Гарата до кв.
“Жълтеш” и обратно. Хубаво се разтъпкахме поне и се раздвижихме. Неничко
мърмори непрестанно през целия път, но на края се стегна и започна да
върви с нас, защото видя че не мога да го нося както едно време “на
чуш”. Довечера в 18:00 имаме среща с директора на банката и се надяваме,
че веднага ще можем да изтеглим парите, за да ни са готови под ръка.
Женя днес прави последните си приготовления за утрешното интервю, ще
ходи да купи и боя за яйца. Довечера може да спазим традицията с
очервяването на яйцата - нали е Велики Четвъртък. Все “велики” неща са
се замислили и задали за този Великден и дано Бог помогне за
осъществяването им по предварителния план.
Тази
сутрин голям студ брах с колелото - нощес беше ясно и сигурно не повече
от 10°C. В България на тази температура се ходи с костюм и балтон
отгоре. А аз бях само по къси гащи и една тънка фланелка с къс ръкав -
памучна и естествено без потник. Върнах се в годините, когато за
последен път карах мотора по заснежените пътища на Пампорово и Шипка.
Сигурно си спомняте нашето сватбено пътешествие до Банско с вас и чичо
Божкови. Толкова хубаво беше всичко, само дето подходящо време не
можахме да улучим – Октомври вече беше дошъл; гроздето обрано, смачкано и
налято в бъчвите, а ние – на екскурзия. Женя тогава беше леко
забременяла, та се возеше при вас с колата. А пък аз бях с мотора –
моята вярна и неотлъчна дружка, дето през всичките си години на
експлоатация никога не ми изневери, нито веднъж не ме остави на пътя и
не ме е дразнил с капризите си. За сметка на студа обаче, който събрах
тогава, аз съм запазил едни от най-прекрасните си спомени от това
пътуване. Зорът започна още като тръгнахме да се изкачваме от Смолян към
Пампорово. Снегът прехвръкваше, но не беше така силен, за да се задържа
по пътя. Времето беше меко, но на мотор то все пак се усеща, като че
бях спуснат с въже в геран с ледено студена вода. Същинската драма обаче
настъпи при преминаването през Шипченския проход и особено горе на
върха, където тези малки снежинки от Пампорово, там вече се бяха
превърнали в преспи от мокър и тежък първи за годината сняг. Въпреки
всичко аз успях да изгазя и да прецапам през лапавицата, но много Лади и
Москвичи не можаха и трябваше да обикалят обратно през “Хаинбоаз”, за
да прескочат Балкана. Спаси ме единствено извънгабаритния размер на
задната мотокросна гума, която същото лято купих от Чехия, като предната
беше от подобен калибър, но малко по-тясна. Няколко часа след мене
проходът “Шипка” беше затворен за леки автомобили, с изключение на
камиони снабдени с вериги. Вероятно си спомняте, че ние с вас след
Пловдив се разделихме и аз избързах напред, за да не ме завари
лапавицата още по пътя. Е, усетих началният й стадий, но самият аз и
особено краката ми представляваха една обща буца вледенен блок. Прибрах
се криво-ляво и се хвърлих направо в банята. Като се размразих, веднага
заминах на гости (при мене празно няма, аз и друг път съм го казвал) –
помните ли, трябваше да ви чакам у Албенчето. Тя също беше подготвена за
случая със съответните мезета и докато ви чакахме, одрънкахме два
самовара с греяна ракия – целият пламтях и изгарях; външно и вътрешно.
Впоследствие вече се оказа, че проходът е затворен и поради лошото време
оставате да спите в Казанлък. Кеф! – а ние с Албенчето се почерпихме за
ваше здраве и за здравето на още нероденият тогава, мой малък и свиден
Неничко, когото майка му носеше в утробата си. После се прибрах и тази
малка епопея свърши – сега остават само спомените от всичко това; кожата
ми от гърба да свлекат, спомените не си ги давам...
Та,
подобно на този така далечен и вероятно малко позабравен случай, за
припомнянето на който аз отново се извинявам на аудиторията, след студа
който поех с колелото докато пристигнах на работа, изпáрих се едно
хубаво в банята, стоплих се доволно и ми се възвърнаха жизнените
функции, които аз до този момент мислех, че съм изгубил. Иначе в момента
времето отвън е прекрасно – слънчево е, но не много топло; “зъбато”
слънце, както го наричаше баба Фанче. Дано не съм ви отегчил с
преразказа си...
Вчера
получихме писмо от Валя и Сашо. Изпратили са ни и една снимка на
бебето. Амчи то си е вече баят детенце, да им е живо и здраво - защото
стои право и се мъчи да ходи, а пък е само на 7 ½ месеца още. Във връзка
с клюката за отнемането на българското ни гражданство, Валя пише, че
всъщност ние не го изгубваме напълно, а само трябвало да подпишем
някаква декларация, че не се отказваме от него. При това положение
ситуацията съвсем не е така тревожна, както си помислихме ние отначало и
аз изписах една кофа с мастило с обяснения и политически анализи по
несъществуващ случай. Дори и това, за което само се приказва и носят
мълви, все още се обсъждало в Парламента, писала майка й. А колко от
всичкото действително ще се случи е съвсем отделен въпрос. Ето защо аз
ви казах, че информацията се изкривява и изопачава волно или неволно,
след като мине през толкова много уста и уши, а и пропътува по близо
30,000 км трасе докато пристигне при нас в Австралия. Тя техниката се
изкривява и музиката като преминава от устройство на устройство, та
какво остана за казал-рекъл от ухо на ухо и т.н. С риск да се отклоня
отново от основната тема, но в подкрепа на думите ми, навремето си
спрягахме един такъв анекдот:
Чул
Киркор, че Гарабед си купил “Волга”. Разпитал из селото и в
действителност се оказало, че всъщност не било “Волга”, ами само едно
“Балканче”; и не че си го бил купил, ами му го откраднали. С този виц аз
отново подчертавам същността на мълвата, как се пренася информацията,
как се предава от този на онзи и какво в крайна сметка достига до
крайния “абонат”. Разбира се че ние ще направим абсолютно всичко,
каквото е необходимо за вашето спокойствие, но в същото време се
опитайте и малко по-точно да разберете какво е положението наистина и
ако трябва такава декларация, да я подписваме óвреме.
Днес
следобед Нени ще отиде до магазина да купи яйца, та довечера да се
опитаме и да ги боядисаме. Те сега са на малък локален пазар с майка си,
а като си дойдат в къщи, ще ми се обадят. Работата ми върви полека-лека
- нямам голям зор, но все по нещо изниква и трябва да се оправя. Това
ми поддържа 100% заетост и пълно уплътняване на работния ден. После
яхвам велосипеда и се прибирам. Винаги карам по не много шумни и оживени
улици, а после продължавам по колоездачната пътека покрай една от
реките. Не видях как се изниза тази седмица, ето - утре пак ще е петък.
Много емоции имахме напоследък, които тепърва ще се развиват през
почивните дни. Своевременно ще ви информираме за хода на събитията. И
тази седмица чакаме някакъв хабер от вас. Караванът още стои за продан,
но до сега никой не се е обадил с проявен интерес към него. Сега не е
подходящият сезон през този период на годината - ако това беше през
Октомври, Ноември или началото на Декември, да се е продал 10 пъти до
това време. Тогава е по-активният отпускарски сезон. Но на този етап ще
продължава да стои във вестника с обявите за продажби на никому ненужни и
непотребни вехтории...
12.04.1996
- Разпети Петък! Днес на работа и мене вече ще ме разпънат на кръста -
голям зор, голямо чудо! А дето по правилата на нашия календар не
трябваше да попипвам нищо на тоя ден. Ама няма как - нека Господ гледа
от горе и да ми прости тези неволни грехове. Снощи според уговорката
отидохме в банката, подписахме документите и взехме парите. Сега в къщи
има $12,000, които са скрити на тайно място. След интервюто си Женя ще
внесе $2000, а с другите трябва да купим колата. Сложихме яйцата да се
варят и започнахме да въртим телефоните. Намерихме около десетина
адреса, които в събота трябва да обиколим. Какво ще стане не може да се
каже от сега, но ни се иска да вземем нещо час по-скоро, защото още
малко и живота у нас ще замре без транспорт. Късно вечерта двамата с
Неничко боядисахме яйцата – първо червените и после всички останали. В
един тукашен супермаркет намерихме някаква боя за сладкиши, торти,
сладоледи, кремове и т.н., която казаха че ставала и за яйца. Станаха ми
много хубави яйчицата. Довечера ще ги лъсна с малко олио и съвсем ще ги
засмея. Ами струват ми се малко - само 30 на брой са, но нямахме
възможност да боядисваме повече. След толкова много емоции през деня,
нощес не можах да спя - будих се на няколко пъти; сънувах че купувам
кола, после пък на кръст не разпъваха и т.н. Пък и малко ми е притеснено
- все пак толкова много пари на камара в къщи никога не е имало, а и аз
освен по филмите където са хартиени, на друго място не съм виждал. Само
веднъж си спомням, че държах 5600 лв. в шепата си, но това беше когато
купувахме Трабанта през 1985 и те много бързо ми се изнизаха между
пръстите, когато ги оставих на онази проскубана шафрантия зад гишето на
ДП “Мототехника”, Велико Търново.
Женя
от 10:00 е на интервю, тя вече отдавна е излязла от нас. Неничко
геройски стои в къщи сам и чака завръщането на майка си, която сигурно
пак му е обещала, че ще му купи нещо за да мирува - след малко ще му се
обадя да го проверя какво прави. До този момент имам две запитвания за
каравана от негови потенциални клиенти. Нени е приел съобщенията и
напред ми се обади по телефона. Той сега си прави разни записи с
микрофона и се намира на работа. Доста хубаво се е научил да свири на
органа песента “Кукла” на група “Атлас”. Преди години тя беше много
популярна, даже стана мелодия на годината, но не помня на коя. Аз
напоследък започнах да си я свиря по-често и той й запомнил мелодията.
Трябваше да му покажа само някои места и сега я свири по слух по-хубаво
от мене даже. Явно че е талантлив (само когато и за каквото иска) и щом
Женя започне работа, ще му вземем учител по музика. Нали и той самият ни
е една такава огромна инвестиция, дето не се равнява ни с къщи, ни със
земи, нито пък с коли. Всъщност до това време, Женя вече е излязла от
интервюто. Тези срещи траят обикновено по час, час и половина, защото
няма какво повече да се надлъгват взаимно. Сигурно си е по пътя към къщи
и скоро ще разбера кое как е минало. Тя доби такава сериозна рутина, че
хич не се притеснява да ходи по интервюта. Само това я мъчи, че са все
безрезултатни. Но един ден ще трябва да стане работата. Тя до голяма
степен ще оттули развитието ни във финансов аспект...
15.04.1996
– Понеделник: Христос Воскресе! Честит Великден, макар и с известно
закъснение. Голямата ми заетост, тичане, емоции и т.н. не позволиха да
седна да ви драсна някой празничен ред на вчерашния свят ден. Започвам
направо подред, като с няколко думи се връщам обратно на петъка.
Интервюто на Женя е минало много добре. Ако я одобрят, ще я повикат на
втори кръг събеседване, което ще се проведе в края на тази седмица. Сега
ни остава отново само търпеливо да чакаме.
В
събота излязохме с намерения да купуваме кола, но и този път не се
спряхме на нещо подходящо. Имаме да оглеждаме още някои модели, но
сигурно пак ще оставим мероприятието за следващия вестник. До тук и от
тези огледи поне разбрахме какво искаме, кое как изглежда и на каква
цена се продава. Вечерта Албена и Васил ни бяха на гости, заедно с баща й
и кучката Сóфи, която е само на няколко дни. Дядото като пристигнал в
Австралия и купил едно кученце - подарък за рождения ден на малкия
Никола. Падна голяма игра вечерта с това куче – малките го подлудиха и
имах чувството, че то вече съжаляваше защо се беше родило. И двамата не
мирясаха, докато на края кучето се измори и си легна в панера, с който
го бяха донесли. Единодушно сме очаровани от впечатленията, които остави
у нас бащата на Албена. Това е един изключително интелигентен мъж,
скулптор по професия, ходил и обикалял много по света - изобщо зад
благородният му образ веднага си пролича културния и възпитан човек, с
обноски, маниери и т.н. Той ни разказа по-пресни политически и финансови
клюки от България. Точно в 24:00 под звуците на “Шуми Марица” се
чукнахме с червените яйца за Великден. За църква естествено не можахме
да отделим време, но щом вземем колата веднага ще отидем да запалим
свещи, макар и с по-задна дата. Децата се надчукваха с яйца, докато
стаята и специално мокета заприличаха на курник от разпилените черупки
по пода. Гостите ни си тръгнаха чак в 01:30, а ние си легнахме веднага
след тях, че много се бяхме изтощили от преживелиците през деня.
Вчера
(неделя) имах едни клиенти за каравана, въртяхме се из дома и
почивахме. Неничко заяви, че ще си почине само 10 минути. Дори си
гледаше непрекъснато часовника, да не би да си просрочи времето. На
третата минута вече дишаше равно, а на петата – и похъркваше. Така
изкара до 17:00, а и не само той – цялата фамилия. После всички станахме
и ходихме из парка да съберем малко дърва и съчки за барбекюто.
Накладохме го на балкона и си пекохме свински пържоли по случай Великден
(знам че баш тогава се яде агнешка плешка, но тя не влиза в любимите ми
блюда; иначе всички други ритуали бяха спазени). Имаше зелена салата с
варени яйца, както и малко ракия, която аз бях скрил и нарочил именно за
този ден. Вечеряхме и се отдадохме на дълги телефонни разговори из цяла
Австралия. Много приятели от Аделаида ни се обадиха, ние звъняхме на
други и т.н. Телефонната компания направи някакво голямо намаление за
всички обаждания в страната - плаща се само по 9 цента на минута,
независимо с кой щат е разговорът и на какво разстояние е съответния
абонат. После и с Валя говорихме в Сидней. Като пристигне декларацията,
ще я подпишем и ще я изпратим на консула да ни я завери. Те ще ни я
пратят обратно, а ние пък съответно на вас. Така че няма страшно, всичко
ще се уреди – освен че ние сме само едни новоизлюпени австралийци,
повечето от нас и в червата даже си оставаме чистокръвни българи;
проклет от мен би онзи бил, който да отнеме дръзне и това ни малко право
- за резил...
Другата
седмица, когато отново излиза вестника с обявите за продажби на коли
(четвъртък), ще бъде неработен за цяла Австралия. На този ден (ANZAC
Day) се почита паметта на загиналите австралийски войници, офицери,
доброволци и всякакъв друг помощен персонал през военновременните бойни
полеви действия във всички войни по света до съвсем днешни дни. Нещо
каквото представлява Денят на Ботев 02 Юни за нас в България или 09 Май
за руснаците (капитулацията на Велика до тогава Германия, няколко дни
след самоубийството на Хитлер, с която се слага и краят на Втората
световна война). Ще използвам времето, че хората ще си бъдат по къщите, а
и аз самият свободен, та да можем навреме да хванем хубавите коли преди
да са се продали под носа ни. Този път ще помоля Румен или Сашо да ме
возят напред-назад и така ще обиколим повече адреси.
След
малко пак ще излизам със служебната кола. Ще ходя до един завод, който
се намира на другия край на града. Ще мина покрай нас да взема Нени, за
да го разходя малко с лимузината. Времето е много хубаво - сутрин
хладно, до студено даже, но през деня и вечер е приятно. В Аделаида вече
са напускали печките, а тук си ходим с летните одежди все още...
Продължавам
да се движа с колелото напред-назад, защото нямам друго превозно
средство. Тук е някакъв невероятен ужас без кола - пълен блокаж по
всички направления. Онзи ден, докато се лутахме неориентирани из града
като изгубени в гората стадо съсели, Господ ни срещна с един човек,
който познавал друг пък един, дето си продавал колата, защото си купил
друга. Тя е точно такава, каквато искаме ние и на приемлива за нас цена.
Та сега чакаме тези хора да ни се обадят в близките няколко дни, за да
направим връзка с тях и разберем каква е тази кола. Довечера пък друг
човек ще мине покрай нас да ни покаже неговата. Ние като нямаме превозно
средство и като не можем да се движим, та хората сами идват на крака да
ни показват колите си. Но нали сме им клиенти – гледат да ни угодят
всякак, само и само да се отърват от това, което продават. Нали до онзи
ден аз самият се пържих в същото олио – прекрасно знам какво
представлява стремежът на всяка цена да се отървеш от нещо, дето повече
не искаш да погледнеш, а пък в същото време да не можеш. Чувството е
същото, както когато човек престане да понася жена си, а пък го е страх
да се разведе заради децата...
16.04.1996
- Снощи човекът, дето щяхме да му гледаме колата не дойде. В замяна на
това Женя намерила във вестника друга една обява, която аз в бързината
онзи ден съм пропуснал да видя и отбележа. Та се уговорихме с хората,
довечера в 17:30 да дойдат пред дома и да ни покажат колата си.
Продавачът работи много близо до нас и ще му бъде удобно да прескочи за
15 минути. В същото време подготвяме рождения ден на Неничко за събота,
когато той ще покани някои негови съученици и приятели от махалата. Дано
да е хубаво времето - ще изведа цялото стадо на поляната до басейна, ще
свалим пластмасовата маса от балкона, ще им запаля барбекюто и с по
някое карначе и малко пържени картофи ще ги гостим. Там могат да играят,
да викат и т.н., а не у дома да ми правят лудницата. От вчера учебният
срок за учителите започна, а от днес на училище тръгват и децата. Те
винаги отиват с един ден по-късно, за да могат през това време
преподавателите да си подготвят програмите, материалите и т.н.
Женя
напред се е обаждала във фирмата, където онзи ден беше на интервю, но
все още разглеждали и умували над молбите. Утре ще стане ясно дали са я
одобрили за втория кръг събеседване. Ако отиде и на него вече, според
мене тя ще вземе работата. Но ще видим тези дни, то само ще си покаже.
Много
ще ми се иска довечера и колата да сме купили, защото имам чувството че
тази ще е добра - поне според описанието й във вестника, както го чета.
На всичкото отгоре е само на 84,000 км, което за тукашните представи и
стандарти е почти нова. Обявена е за $10,900, но ако успея да я спазаря
за $9000, ще се ритна с пета в задника от кеф. Ще използвам до краен
предел търговските си способности, но дали хората ще свалят толкова
много от цената й, не се знае. А повече от $9000 ние не можем да
отделим, защото отгоре над тях трябва да плащаме за прехвърляне $200,
разни пътни данъци, застраховки, регистрации и т.н., които са си
допълнителни близо $1000. Ние парите ги имаме на ръка, но все още не ни
се дават, като смятаме че бихме намерили нещо по-евтино, а достатъчно
хубаво. Зависи кой на какъв зор е – продавачите или ние. Сега ще
потърсим по-внимателно, защото не бързаме особено много. Целта е след
като ще се наринат толкова пари на камара, да бъде поне за нещо, което
си заслужава и което ще ползваме по-дълго време.
От
днес на работа започнах следващият си обект и пак съм доста зает. Всеки
си има по някое изделие и му движи документацията - нещо като отговорен
конструктор. Изобщо не мога да се оплача че ми е скучно, започнах пак
да поработвам до по-късно - главно заради допълнителното парично
възнаграждение, а не за чест, слава и доброто име на компанията; нека за
това да работят директорите й. Аз все още не ходя на работа в съботните
дни, но по-нататък (и то само ако нямаме какво да правим или да ходим
някъде), ще започна от време на време и в събота да работя, защото
тогава заплатата е най-тлъста.
17.04.1996
- В момента около нас има известно затишие във всички направления.
Снощи видяхме въпросната кола, която много ни хареса и ни грабна акъла.
Единственият й проблем беше, че тя е внесена от Япония и за всяко нещо,
което не дай си Боже й стане, трябва да се тича до там за резервни
части. Много е луксозна, но се опасявам че не е за нас в нашия случай.
Обадихме се в отговор на друга обява и в събота пак ще идва някой да ни
показва колата си. Чакаме и от още едно място да ни потърсят, та ще
видим какво ще излезе на края. Като основен принцип, към който сляпо се
придържаме, използваме правилото, че “нашето трябва да е най-добро”,
както и винаги до сега е било. Именно поради тези съображения отделяме
повече време в търсене, за да открием наистина нещото, за което всички
да ни завиждат и да ни радва окото в същото време. Аз нали си падам и
малко хвалипръцко, та си мисля че ще шашна света (а никой не знае, колко
много съм затънал в лайната – не до устата, ами вече и носът ми е
вътре). На мене и с колелото ми е добре, само че наближава време да се
пазарува, а без кола това ще е невъзможно. Следващото домашно на Нени ще
бъде за коли. Правят нещо като проект/съчинение, с рисунки, снимки и
т.н. Той ще пише за марката “Ферари”. Не ми дойде на ума снощи да го
подсетя да напише нещо за “Трабант”, което тук ще бъде уникално, но ще
му предложа довечера – в края на краищата, по тези географски ширини
всеки знае кой е Енцо Ферари и какви коли е измислил; съмнявам се обаче
някой да е чувал нещо за славата на “Траби-Галаксис” и неговото
пластмасово купе…
Днес
Женя ще излиза да накупи някои дребни неща за рождения ден на Неничко.
Ще му прави и торта. Гостите ще съставляват една банда от около 6-7
разбойника и предчувствам, че ще падне голяма игра. Надяваме се
днес-утре да се обадят за ново интервю, ако мама е преминала успешно
първото. Но каквото стане вече – от тук нататък всичко е извън нашия
контрол. Дано и някое писъмце пристигне от вас, но вие не се
притеснявайте. Пишете ни само когато можете и когато финансите
позволяват. Ние сме добре, гоним и преследваме целите и мечтите си;
единственото което искаме е само вие да сте спокойни, живи и здрави.
Сигурен съм, че един ден ще се радвате на всичко, което сега се гради и
постига с толкова много мъка, труд, лишения и несгоди. Търпение трябва
повечко – това е всичко...
Този
уред-мултицет, който в началото на писмото си бях обещал да го изпратя
на татко, се оказа много прост и изглежда съвсем като сувенир. В никой
случай не е по-добър от онзи, който той има на тавана, пък бил той и
руски. Това е една джобна играчка, която далече не може да се назове с
професионално име. В същото време един мой колега ми предложи, че ще го
купи от мене, ако аз купя двата. Така моят ще ми излезе малко по-евтин и
ще бъде сравнително сносен. А пък и на мене самият не ми трябва да
измервам нещо кой знае какво специално: нещо дребно по колата,
напрежение, “верига” и това е. За домашно ползване е чудно нещо. Такива
уреди има разбира се и съвсем високо професионални и качествени, които
са много скъпи – от порядъка на $200-$300 и нагоре. Но ако човек работи и
това му е заниманието, с което заработва насъщният си, тази цена пък е
несравнимо ниска с дохода който се докарва, използвайки даден качествен
инструмент или съоръжение – то си изплаща парите един вид, но в моя
случай ми трябва нещо съвсем обикновено. Чакам да си купя мултицета, за
да пригодя изправителя за зареждане – искам да проверя онази
акумулаторна батерия дали е годна. Но нали знаете, че и при мене нещата
не стават изведнъж, а трябва да отлежат и престоят. Няма да се учудя,
ако до времето докато умувам и вземам смели решения за покупката им,
уредите в магазина да са се свършили вече. Но пък и сега както съм
неподвижен, не мога много свободно да обикалям наоколо. Магазина е
далече от нас - не е подходящ маршрут за колелото, най-малко пък за
ходене до там пеша. Обикновено тук хората първо купуват следващата си
кола, а после вече продават старата. Но ние трябваше първо да вземем
парите от старата и едва тогава да гледаме и търсим друга. Но това е
жизненият ни стандарт на етапа, на който се намираме...
18.04.1996
- Продължавам бясната надпревара за покупката на прословутата ни кола
(започвам вече и нея да намразявам, макар и все още в зародиша си). По
следите сме на една, която е обявена за $11,900, но ще мъчим
собствениците да й намалят от цената. Ако не се съгласят, просто няма да
я купим, а ще се спрем на някоя друга, по-евтина. Вчера никой не се
обади за работата на Женя, дано пък днес се сетят за нея. Но аз от много
горчив опит вече знам, че не се ли обадят веднага, значи са си намерили
някой друг. Е, ще чакаме за сега, но аз предчувствам резултата...
Довечера
ще отидем до махленския магазин за някои дребни покупки. Снощи отново
си направихме една дълга разходка из квартала. Пак ни свиха перките на
работа за ограничаване на извънработното време (допълнителното). Аз уж
наивно си мислех, че бурята е преминала и ще започна да работя повече,
но изрично ни предупредиха, че горницата над лимита от 6 часа извънреден
труд няма да ни се заплаща. Щом е така - ето ви го средният ми пръст,
капиталисти скапани; кукиш, ако така пó ви се харесва! При това
положение днес и утре ще бачкам само до 15:10 и ще се прибера по-рано.
Е-йй, мамка му! - няма забогатяване и това си е! И да иска човек да
работи повече, да е здрав и да може да блъска като вол – пак ще се
намери някой от горе да не му разрешава!...
Като
стана напред дума за извънредния труд, та сега на обяд разбрах, че
управниците щели изобщо да го премахнат. Хе-хе, наближава краят -
познавам аз. Първо от 16 възможни (с работа и в събота) намалиха
часовете само на 6. Сега ако и тези 6 ги ликвидират, последното което
вече остава е затварянето на фабриката и обявяването на фалита й. Ще
трябва óвреме да започна да си търся друга работа комай. Аз непрекъснато
го имам предвид, но нали все чакам първо Женя да се закачи на някъде,
че тогава аз да избирам. Но обстоятелствата може и да наложат някаква
друга, преждевременна реакция. Абе – омразен капитализъм, какво да се
прави. В същото време всички в отдела имаме доволно много работа и
постоянно нещо се прави, но производството закъсва – поръчки няма и т.н.
Позната картинка! Ще видим до къде ще стигнем. Каквото и да е, аз
смятам че вече по-лесно бих си намерил друга работа - още повече с този
стаж и опит, който имам; но някак си повече ми се иска да си остана в
завода. Защото където и да отида от тук нататък, винаги ще започвам
отново от нулата. А сега съм навлязъл горе-долу в нещата и ги движа
сравнително добре, обаче друг ги решава тези неща вместо нас…
19.04.1996
– И днес - нищо особено, без новини и вълнуващи моменти. Най-после
вчера получихме писмо от Снежа и Денчо, но с голямо закъснение, защото е
дошло на стария ни адрес. Там хората ни познават, помнят и знаят че
живеем два номера нагоре, та ни се обадиха по телефона и Неничко ходи да
вземе писмата. Денчови пишат, че са си били в България за Великден, ама
дали са се видяли с вас не знаем. Писмото им е писано в Малта, през
където са се прибирали за България, а е пуснато от техни близки, които
вече са пристигнали в Австралия. Предполагам че те вече са се завърнали
обратно в Либия, но пишат че ще задействат документите си за тук. Ако
знаехме по-рано, можехме да ви се обадим и да направите връзка с тях.
Много от нещата за нас, които сме ви изпращали назад в годините, биха
били полезни като информация и за тях. Женя ще им пише тези дни и ще им
изпратим писмото с новия ни адрес.
Вече
е обед и постепенно започвам да си мисля и настройвам за предстоящите
почивни дни. Не че кой знае какво ще има да се случва през това време,
но поне няма да съм на работа, която също взе да ми опротивява покрай
създалите се противоречиви производствени отношения. Другата седмица има
само три работни дни и пак ще запразняваме за следващите четири. Тогава
много се надявам вече да сме взели и колата, но докато не разгледам
обявите във вестника, нищо не мога да кажа предварително. Тази сутрин
говорих с един човек и в събота може би ще отидем да му разгледаме
автомобила, защото той живее близо до нас и пеша можем да стигнем до
там. Но той пък иска $12,000 за тази кола, които ние в никакъв случай не
можем да отделим на тоя етап. Ама поне ще я разгледаме така или иначе, а
пък ако ни хареса, ще го натискаме да ни отстъпи от цената.
Времето
е много хубаво и по всичко изглежда, че тържеството на Неничко ще се
проведе успешно. Сутрин е доста студено, но през деня става много
приятно. Ако мога образно да опиша времето, сезона и климата, то ще бъде
нещо като следното: сутрин, когато човек тръгва за работа трябва да си
пусне парното в колата, защото е 9°C; вечер когато се прибира, трябва да
си пусне климатичната инсталация, защото пък става 27°C. Ей такива
работи...
Иначе
всичко е наред - работа, училище, домакинство. Всички очакваме и Женя
да започне работа, че да се усмихнем малко по-нашироко, но голямо
закучване се е закучило. Всеки работодател иска тя да е имала някакъв
стаж в Австралия, а как да го има, след като пък никой не я взема на
работа. Изобщо това е един такъв адски омагьосан кръг, от който Женя
специално много се измъчва. А пък малкото ни диване, с неговият вроден
пословичен мързел, тъпа овнешка упоритост и ямболска небрежност, да знае
само какво го чака занапред - акъла ми не стига да си го помисля. Както
я кара през пръсти, много има да подсмърча подир лъскавата страна и
лустрото на живота. Говорим, убеждаваме, поучаваме, примери даваме, но
магарешкият му инат може да ни влуди. Не ми харесва неговата
посредственост и примиряване с нещата, направени “как да е”, през пръсти
дето се казва, но какво да го направя – нали и то е с някакво
характерче. Майка му, а и аз постоянно се занимаваме с него, но те в
училище като не ги натискат, в къщи е вятър работа. Идва си и от вратата
хвърля чантата с думите: “И днес нямаме домашно” и до тук се простира
самоподготовката му; пълна трагедия...
Няма коментари:
Публикуване на коментар