22.04.1996
- Измина още една седмица + няколко почивни дни в тичане, ходене и
търсене на кола. Още нямаме нищо конкретно. Единственото, което вече със
сигурност знаем и със сигурност нямаме, това са достатъчно пари. Защото
очите ни постоянно се заглеждат в по-новите и хубави коли, с многото
изгъзици вътре, като се почне от електрическо настройване на огледалата,
та се мине през електрическите прозорци, централно затваряне и се
стигне до автоматично подаване на газ, при зададена на компютъра
скорост. Но за да притежаваме всичкото това, трябва да се изръсим с
14-15 хиляди долара, което пък не ни се иска, а и би било непосилно за
нас. В четвъртък сутринта сме се уговорили с Румен да ни вози и хукваме
пак по адресите. Явно обикаляне трябва, за да се намери верния човек и
съответно още по-вярната му кола. Вчера за малко бяхме полудели да
купуваме “FORD”, но се отказахме. Те са много големи коли и чак такъв
комфорт на нас не ни е нужен. Продължаваме да си държим на “NISSAN” като
марка и даже сме намерили няколко. Надяваме се поне за един от всичките
да стане пазарлъка.
Не
сме се виждали или събирали с никой от приятелите ни - сега като сме
вързани в къщи, та не можем да щъкаме много нагоре-надолу. Онзи ден
стана приказка за температури, климат и т.н. В подкрепа на този природен
и климатичен феномен, ще ви предам прогнозата за времето в петък и
събота. В определени квартали сутринта е било 3°C (да, три градуса), а
през деня е стигнало до 29°C! В съботата обаче нищо не попречи на децата
да прекарат добре на Неничковият рожден ден - ядоха пици, торта,
играха, къпаха се в басейна и вилняха на воля. Гостите му си заминаха в
14:30, а ние с Женя, след като поринахме след тях, излязохме на разходка
с цел да видим една кола. Тя уж беше в съседен квартал, а пък вървяхме 2
часа в едната посока и още толкова на обратно. Голямо тъпкане падна на
тротоарните плочи - Женя на края вика: “Отходихме си я тази кола!” На
мене не гъза, ами ушите ми чак се протриха от уж полезното за всички
движение. Добре че малкото мрънкало го нямаше с нас, защото то щеше да
го отнесе заради цялостното ни изтощение, завалийчето. Вечерта обаче,
като се прибрахме утрепани като византийски войници в отстъпление, след
освежителната баня всичко вече беше много добре. Аз даже и салата си
направих от маруля, последните Великденски яйца счупихме, допихме
окончателно ракията (без запасите разбира се), вечеряхме дълго и обилно,
пихме по една бира за капак и аз вече бях готов за лягане. Правех си
много смели и наивни сметки да гледам филмите по телевизията, но много
рано излязох от строя и паднах в постелите.
Вчера
пак направихме една обиколка на гаражите за продажба на автомобили, но
този път на по-кратки и умерени разстояния (не мене още ми е зачервен
гъза като на маймуна от предното безмилостно ходене). Женя ми се обади
напред, че някой щял да идва довечера да гледа каравана. Ако е късмет и
се продаде, ето от къде ще дойде горницата за колата, но ще видим. Тази
седмица се е задала една много тлъста телефонна сметка за плащане. Както
не бяха ни пращали известия, та сега всичкото ще си го платим на
камара. Но ще се оправим – няма да измрем от глад. Чакаме да купим
колата, та ще я снимаме подробно с камерата, като ще направим и още
някои домашни кадри. Смятам да завършим и двете касетки, та да ви ги
изпратим своевременно. Неничко много хубаво се е научил да свири една
песничка на пианото, обаче като му пусна и барабаните малко й обърква
ритъма. Но иначе я докарва на мелодия. Упорито учи и запаметява много,
повтаря едни и същи места, за да ги изглади - не го мързи както мене
едно време с акордеона. Обаче това става само когато е на кеф, а то
толкова рядко му се случва, че аз за по-лесно не го и броя даже...
23.04.1996
- Продължавам с описанието на мемоарната книга, въпреки че напоследък
няма какво толкова да се пише. Събитията сами следват хода си и добре че
е така, защото ние и без друго нищо не можем да променим за сега.
Чакаме утре вечер да стане ясно до къде ще доведем пазарлъка за една
кола, а ако нищо не стане – в четвъртък потегляме за други. Снощи този
човек не дойде, нито се обади после по телефона – типична австралийска
коректност, която на моменти ме вбесява и за която вече много пъти е
ставало на дума (а предполагам, че и от сега нататък ще продължавам да
отбелязвам подобни явления). Чудя се само как просперира тази страна, на
какви “народни” навици и добродетели почива и как в крайна сметка е
постигнато всичкото това чудо? Но и отговорът ми е също ясен –
изключително и само от емигрантите, от будните умове, в основата си на
културните и възпитани предимно европейски хора. Останалото е боклук,
което и за сапун не става. Как го няма другаря Хитлер в днешните
времена, та да я прочисти тая нация от “фурдътъ” и измета! Това етика,
морал – тези понятия изобщо не са познати на австралийската сволочь.
Казва някой че ще дойде, а после не се и обажда по телефона даже да се
извини. А телефоните им висят на гъзовете и почти всеки трети човек има
MOBILE PHONE (подвижен или мобилен телефон, т.нар. от българската преса
“мобифон” – лош превод на понятие, достатъчно смешно и жалко, че не мога
да се начудя как може да се афишира в толкова широк кръг една подобна
безсмислица, но това е отделна тема; да не разводнявам сега основната си
мисъл). Тези апарати са изключително много популярни тук, та куцо и
сакато си ги носи закачени на каиша, с който стяга отпуснатият си от
мързел и бира корем; и в клозета не се разделят с тях, ама да рече да
звънне някой и да се извини за допусната от него грешка – не, не дават
турците! Такива телефони са по $200, $300 и нагоре, но притежанието им
изобщо не се смята за някакъв признак на кой знае какъв престиж всред
обитателите на житейското блато. Всеки може да има и почти всеки го има –
от гиризчията, касапина и зарзаватчията, през омазания до ушите си
монтьор, който сменя маслото на колата и забравя преди това да стегне
пробката, та до най-големите върхове на политическата и икономическа
йерархия...
Снощи
по телевизията имаше публицистично предаване по повод заплатите на
някои отговорни другари, специално в сферата на икономиката. Тези хора
са генералните директори на обединения, мощни индустриални фирми,
тръстове и компании. Те движат и ръководят икономиката не само на
Австралия, но и на много други икономически подвластни й държави.
Заплатата на една такава личност е между 1.5 и 2 милиона долара на
година (около $33,000 седмично, че и малко повече). Инженерът е
значително по-скромен и също получава 35-40 хиляди долара, само че
годишно. Раздухването на огъня снощи беше, как аджеба при масов спад на
производството в границите на 40% и 60%, заплатите на тези юнаци
(негодяи) са пораснали с по 150%-300% за миналата финансова година.
Изглежда тези новите, дето сега поеха кормилото на властта са започнали
да се ровят “на стария в канчето” и на яве ще изплуват много подобни
спекулации. От това обаче на нас, простосмъртните не ни става
“по-хладно” (защото общо взето е топло, та нямаме нужда от повече
топлина), но поне ни е интересно да слушаме и гледаме с каква охота им
вадят кирливите ризи. Аз се чудя от къде $3000 да понадя, за да си купя
една сравнително добра 8-годишна кола, а онзи моля ви се, се разписва за
$40,000 седмично - демокрация в остра форма! Добре че няма много
българи тука, защото революцията ни е в кърпа вързана. Не знам дали вече
и в България разликата в доходите на хората не е 50-60 пъти един от
друг, но в тази част на света това е доста осезателно. Единственото
което ни радва е, че ние все пак се намираме всред тези хора, всеки
момент можеш да му блъснеш колата на светофара, да му припикаеш дувара
на къщата или заедно да караме велосипеди по алеята в парка. И той и аз
пием една и съща бира, ядем едно и също филе от магазина и дишаме един и
същ (чист) въздух. Всеки си е щастлив и задоволен по своему и никому не
пречи с нищо. Това е само един малък епизод от живота на този шарен и
объркан свят. Разказах ви го, за да добиете представа за всичките му
светлини, разцветки, нюанси и разновидности. Може би до времето, до
което всичките тези писма ще влязат в една обща мемоарна книга и
достигнат до по-широкият кръг от читатели, нещата да са се попроменили -
и тук в Австралия, а защо не и в България. Ала най-много ми се иска
промяната да не е само вятър, а действително нещо да стане и то в
положителен смисъл...
Тази
сутрин беше мокро по пътя - не валеше дъжд, но изглежда нощес беше
валяло. И сега го гледам такова лигаво, като сив софийски ноемврийски
ден. Само дето жълти листа от кестени няма по пътя – това също е минус
за държавата и чувствително липсва от общия натюрморт...
24.04.1996
- Снощи се наложи да се прибирам от работа с колелото в най-големия
дъжд. Добре че поне беше топло, но иначе по мене нямаше сухо място -
плюс кал, пясък и другите боклуци от пътя. Влязох направо в банята, за
да заприличам отново на човек. Тази сутрин дойдох на работа почти сух,
но напред пак започна да вали и както го е закротило, ще отиде до
довечера. Пак ще съм мокър, но дано да ми е за последен път днес.
Снощи
цяла вечер се разправях с едни наши момчета – дошли от България с
туристически визи за по 1 месец и искат да останат тук. Че да си намерят
и работа на всичкото отгоре, без да знаят дума английски. А аз нали съм
и без кола, та помолих Румен да ми съдейства, че и той изгуби цялата си
вечер покрай мене. Били в Аделаида и някой им е дал нашия телефон - да
им помогнем с нещо, нали аз съм като Странджата и Апостола взети заедно.
Ще направим каквото изисква човещината, но няма да сме им много
полезни. Струва ми се, че на тях и Господ не може да им помогне - но
както и да е, ще се оправяме някак си...
Вчера
пак имахме писмо от Валя и Сашо. Те сега жените като са си из къщи, та
намират време и за писане на писма. Но почнат ли работа – край с тяхното
земно и домакинско царство; ще им се стъжни положението. Дълго време
обаче нямаме никаква вест от вас. Молим се само да сте добре, живи и
здрави, пък другото е лесно. Нека да вземем и ние един път колата, че да
мирясаме малко. А пък и навън едно мръсно време се отвори за обикаляне,
та няма на къде повече. Е, полагаше му се вече и да повали малко, но
баш сега ли намери - когато липсва покрива над главата ми? Аз иначе
нямам нищо против природата и климатичните й сезонни капризи. Но едва
тези дни започвам да разбирам, че когато вали, човек всъщност може и да
се намокри. До сега не ми беше правило впечатление; от стълбите – в
колата, от колата – на масата. Много-много не съм имал допир с
природните явления и стихии. Трябваше да остана без кола, че да го видя
какво е. Но се надявам, че ще е за кратко...
Женя
ми се обади напред – ходила да плаща разни сметки и да пазарува.
Получила писмо-отказ от онази автомобилна компания, където тя
кандидатства неотдавна за работа и онзи ден беше на интервю. Пореден
шамар на съдбата, но какво да се прави – трябва и него да изядем. Тази
сутрин на пода в банята си изтървах часовника и той спря безмълвно и за
постоянно, с което доказах че и швейцарските часовници се повреждат,
когато се хвърлят безотговорно по цимента. Аз го бях намерил в каравана,
докато го чистихме и ми е максул, но все пак не ми стана много драго.
При случай ще го изпратя на татко – той има приятел часовникар; нека да
му го оправи срещу една половинка ракия и да си го носи със здраве. Тук
за ремонт е немислимо, защото ще ми струва колкото да си купя два нови
часовника. Връщам си се към моя стар “CITIZEN”, който имам още от
Аделаида и който е много хубав. Е, швейцарският беше по-хубав, защото
доктора едва ли би си позволил да носи боклуци и аз бях много щастлив с
находката си, но както вече се видя – не за дълго; сиромахът кога ли е
имал късмет, та и аз. Точно тук ми идва на ума една народна приказка,
която аз знам от моя много голям приятел, Йовчо. По повод на сиромашията
и че принципно късметът бяга от нея, той подкрепяше с думите: “Ще рече
веднъж да се разгони на сиромаха кравата, баш тогаз на селския бик му се
чупи х*я обаче” – много вярна приказка; тъжна, но вярна. Не ми потръгна
нещо на часовници в тая Австралия, защото на моя пък преди време му
ударих стъклото в парапета на стълбището и една кварцова люспа се
откърти от него. Сега се е разхерметизирал, защото от там може да влезе
вода. Е, аз го пазя уж от влага, но за ново стъкло ми искат $60, а целия
часовник чисто нов струва $100. Така че ще го нося докато може и ще го
изхвърля после - нали и ние сме богаташи вече, ха-ха-ха!...
Женя
днес пак е купила вестника с обявите за продажби. Излязъл е с един ден
по-рано, защото утре е национален празник. Значи още довечера започвам
да въртя телефоните, та да видим какво ще стане с тези коли. Тя през
деня ще ми е нагласила списъка с подходящите обекти - аз само трябва да
уговоря срещите за утре. Много ми се иска да купим колата тези дни, за
да възстановим нормалния си ритъм на живот, защото както много пъти съм
писал и подчертавал – човек без кола тук просто е загубен! Онзи ден
варих боб. Отначало го ядохме гъст на яхния (на официалните моменти), но
после го бъкнах с малко вода и цяла неделя го ядем на чорба. Абе досущ
като капиталистите, дето вземат по 2 милиона годишно. Разбира се цялата
тая история не е до нямане на пари, а защото хладилника започна да се
изпразва, а без кола не можем да напазаруваме генерално. Но щом купим
возилото и отново ще излеем рогът на изобилието в кухнята...
26.04.1996
- Включвам се извънредно от работа в днешния петъчен ден, въпреки че
този ден щях да го почивам. Вчера след неимоверно обикаляне и
продължително оглеждане на колите за продан, най-после се спряхме на
нещо, което отговори на вид, състояние и по цена на всички наши капризи.
За $7500 успях да спазаря един “Nissan”, като този който ние искахме,
само че оригинално произведен в Япония и внесен с кораб от там.
Подобните модели, които се произвеждат в Мелбърн за местния пазар, по
качество се намират на светлинни години от тези, които се докоснати от
изкусните ръце на японеца. Разликата между тях и произвежданите в
Австралия е горе-долу, каквато е приликата между “Запорожец” и “BMW” в
полза на японците, разбира се. Не смея още да описвам какви изгъзици
има, докато не го вкарам окончателно в гаража, но като предварително
мога да кажа, че единственото нещо което тази кола няма, е автоматическа
клечка за зъби и пръст, който да ти чопли пилетата от носа докато
караш. Всичко останало е електроника, електрика, лукс, удобства и
комфорт. Ще има подробен филмов репортаж в предстоящите дни или седмици,
но това което мога да кажа за сега е, че сме безкрайно много доволни от
покупката си. Снощи оставихме на човека $500 капаро, той ще оправи
всички документи и в понеделник ще отидем да я прехвърлим на мое име,
след което ще си я вземем. Много хубав силен, наситен син цвят е - като
че ли наскоро излязла от завода. Произвеждана е през 1988-1989, което в
нашия случай това е просто “вчера” и я класифицираме като почти нова.
Двигателят е 2 л, с 24 клапана и двоен разпределителен вал, 6 цилиндъра.
С четири автоматични скорости и т.н. Остава Господ да я запази в този й
вид. А пък какви колелета има – не е за разправяне: 215 x 15” гуми и
лети джанти от някаква жълта специална алуминиева сплав. Изобщо –
самолет! Разликата от другата, която спазарихме за $9500 е само в
3-литровия двигател, но купетата са почти същите, така че един ден ако
искам мога да сменя мотора, но в никакъв случай няма да струва $2000,
които пари сега спестихме. Има някои дреболии по арматурното табло –
копченца, пластмасови решетчици и т.н., които трябва да се сменят едно
по едно в близко време, но това ще бъде част от удоволствието и
развлечението в свободното ми време. Иначе уж всичко друго е в ред. Аз я
покарах малко, добре върви. Остава сега да й свикнем с табиетите и да
си я коландрим…
Без
да искам аз отново се връщам на колата, като най-прясното,
най-емоционалното, замисляно от толкова време насам и чакано събитие, а в
същото време и радостно, отбелязващо нова крачка напред в развитието
ни. Толкова съм радостен, че не жълто по гащите, ами целия съм в лайна
от кеф! Но хайде, ще спра за сега до тук по този въпрос, да не би нещо
да стане в последния момент. Занапред много има да се връщам на темата
“кола”, така че технически няма да остане нито един неизяснен момент.
Може би заради “ръката”, която подадох онази вечер на двете български
момчета, та сега съдбата да ми отвръща на жеста чрез намирането и
покупката на тази кола. Аз разбира се, не съм го направил за някаква
благодарност или с користна цел, а просто от човещина. Те, горките едва
ли ще могат да ми се отблагодарят - не че няма да искат, а просто ще им
липсва възможност. Шансовете им за успех са толкова нищожни, но все пак
един път човек тръгнал по този авантюристичен начин е решен и готов на
всичко. Единия е от София, другият е от Пловдив - сервитьор-барман и
строител. Професии не много престижни, но все пак дано успеят някак си.
Веднага със съдействието на Румен и Наско, намерихме друго едно момче,
което вече три години е в нелегалност тук, работи но в същото време
действа за оставане в Австралия. И той е строител. Постоянно му отказват
поданство и неговия случай се движи от адвокат. Той сигурно плаща луди
пари за това и въпреки всичко, пак не може да успее и да се легализира. В
момента дори се води дело по неговия въпрос - последната инстанция е да
подаде жалба и до Федералния съд, но ако и от там му откажат визата,
просто ще го качат на самолета и ще трябва да излезе от страната в срок
от 48 часа. Изобщо положението за такива хора е много трудно, да не
казвам абсурдно. Някаква фирма от България издала туристически визи на
тези момчета за по 1 месец, казали им че могат да потърсят политическо
убежище тук, но те работите съвсем не стават така – дори и на мене
самият не ми е ясно как всъщност стават. Тези момчета сега са настанени в
една евтина квартира, а аз утре ще отида да ги навестя. Свързал съм ги и
с човека, за когото споменах напред - дано нещо измислят като се
съберат. Утре ще им занеса кафе, Женя нещо ще им направи за закуска, но
как ще е от тук нататък - Бог да им е на помощ! И тук аз пак се връщам
на нашата ситуация и времето, в което ние тръгнахме за насам – това е
просто едно историческо време, както аз казвах на татко. Първата голяма
вълна от емигранти в Австралия е била непосредствено след войните.
Следващата е била малко след 1950, когато комунистите остават с
погрешното впечатление, че вече са застанали начело на света и световния
пролетариат, а революцията им е победила във всички страни. От тогава
по-масово проявление на емиграция се забелязва едва напоследък, след
тоталното сриване на червените комунистически лъжи и химери, веднага с
падането на Берлинската стена. И това разбира се не е постоянно явление,
нито пък някаква праволинейна политическа програма. Тогава ние просто
улучихме подходящия момент. Вярно е, че сега живеем далече от вас; и вие
и ние страдаме и ни е мъчно едни за други, но залогът е много голям и
вярата и надеждата ни крепи, че един ден пак ще бъдем заедно. От всичко
най-много ни се иска вие да дойдете тук и сами да се срещнете с тукашния
живот, защото онзи оттатък, т.нар. “реален”, ние добре си го знаем и
изобщо не ни съблазнява...
28.04.1996
- Въпреки че днес е неделя по икиндия, рекох да драсна някой и друг
ред, пък макар и да нямам такива навици за писане баш по това време.
Стоим и чакаме да дойде “утрето”, за да си приберем колата - два дни
вали дъжд и не сме мърдали на никъде. В петък след работа направихме
едно частично и половинчато пазаруване с колелото и раницата. Вчера
ходих да плащам наема и там се отбих при тези момчета, които дойдоха
онзи ден. Занесох им кафе, хляб, кренвирши, вилици и т.н. Те съвсем
изпрягат горките, защото привършват и малкото пари, които са имали.
Времето беше много лошо, но отидох защото им бях обещал. Пък и нали
трябва да помогнем с нещо. Въртях до тях с колелото 10-15 км в
най-големия дъжд, но дано поне Господ им покаже правилния път, защото аз
няма да мога. Заведох ги и до Македонската църква, с надеждата че там
могат да срещнат някой, който да им даде някакъв акъл, подслон, работа и
т.н. Аз утре ще се обадя в Емиграционната служба, за да им организирам
официално интервю. Колко обаче това ще помогне не знам, но каквото
стане.
Вчера
следобед като попрестана дъжда, та излязохме да купим и малко
зеленчуци. Снощи си пържихме тиквички с чесън. Независимо че е с един
ден закъснение, искам да ви честитя вчерашния сватбен ден. Хубаво беше и
по телефона да се чуем, но сега сме прескочили даже и над лимита за
този месец, та за това не се обадихме - другия месец пак ще ударим една
шайба. Сега предстоят емоции около колата, снимки, филми и т.н. Сигурно и
по-голямо колетче ще изпратим. Чакаме вече и някаква вест от вас,
защото нищо не сме получавали напоследък - сигурно има вече цели 3
седмици. Чуваме се от време на време с нашите приятели, но живеем в
изолация, сега като си нямаме “крилца”. Но дано от утре да нормализираме
живота с новата кола, защото ми дотегна.
Иначе
всичко друго си е както до сега, в съботния вестник Женя намери доста
обяви за работа и от утре ще започне да изпраща документите си. Нещо ми
говори, че утре ще пристигне и някакъв хабер от вас - аз не съм на
работа. Сутринта ще ходя да се подстригвам и ще чакам собственика на
колата да ми се обади, за да отидем да я прехвърлим. Сега ще спирам до
тук, защото малкото зверче съвсем пощуря тези дни затворено в домашната
клетка и иска да го забавлявам с игра на карти. На морето се научи да
играе на “Сантасе” и вече ме бие като шкембе у дувар. Женя ще пържи
картофи и шницели. Бира само дето нямаме и това ме прави много тъжен,
но... Онзи ден най-после си купих измервателния уред (мултицет), но кога
ще го вкарам в редовна употреба не се знае още. Вероятно ще си го пазя
за нов, а пък в контактите ще бъркам с пръсти за проверка на тока и ще
ближа с език електродите на батериите...
Все
се каня да помоля майка да ми напише рецептата как се прави кисело
мляко от прясно (процеса се казва “квасене” или “подквасване” на мляко,
ако случайно сте забравили това в годините на непрекъснатият
социалистически растеж и възход). Тук 1 кг кисело мляко струва колкото 2
кг месо (когато е намалено) - $3. А за един литър прясно искат само $1.
Колко прясно мляко трябва за получаването на 1 кг кисело и как става
кондиката? Нека майка да се консултира с баба, че да почнем да си го
правим в домашни условия. Нени много го обича а и аз, но когато купим,
гледаме да има за него. На мене ми се пие айран, обаче той стъпва
колкото цената на бирата. По тези причини не употребявам активно и двата
артикула. Та, нека майка да помисли за бедните си дечица, дето
петимисват за едно бурканче кисело мляко от 22 стотинки (с амбалажа)...
30.04.1996
- Вторник. След много емоции отново съм на работа както обичайно -
естествено с новата лимузина. Няма вече пот, няма дъжд, кал и
велосипедни мизерии. Вчера имахме малки проблеми по установяване
самоличността на колата, защото номера на шасито й не отговаряше на
този, който е влязъл в компютрите. Оказа се после, че било някаква
грешка или неточност и всичко се оправи. Само че цялата тази история
отне точно 5 часа. Сега всичко вече е наред; снощи, след като нещата се
улегнаха, купихме една боца с уиски, та го изпихме у Руменови за
хубавата работа. Добре че беше той - един път, че ме насърчи да вземем
тази кола и втори път - дето цял ден ни разкарва напред-назад из
огромния град. Отново сме мобилни и живота влиза в нормалния си ритъм.
Довечера ще ходя да занеса малко пари и храна на онези български момци.
Те вчера са си задействали нещата в Емиграционната служба, но какво ще
излезе от цялата работа, никой не знае...
Тези
дни цяла Австралия е настръхнала от един нечуван до сега в историята й
брутален нечовешки акт. В доста известен и силно посещаван курортен
център в Тасмания, някакъв изрод да вземе един автомат и да избие сума
народ. Гърмял ги е като зайци – от упор. Първо влязъл в бара и стрелял
наред по всичко живо. После почнал да гърми по бунгалата; де що види
мърдаща фигура – отстрелва я. Има 34 души убити на място, отделно сума
ранени и т.н. Задържал даже и заложници. Разбира се не след дълго е
задържан и най-интелигентно прострелян в крака, за да го настанят в
болница. Сега се води следствие и т.н., но трагедията си остава
трагедия. Това е най-злополучният подобен инцидент на убийства в
историята на Австралия, без да се смята масовото клане и избиване на
аборигени при пристигането на белите заселници (за тях обаче никой не
скърби и до сега не е имало общонационален траур). Това беше черната
хроника, а сега да продължа с нещо по-ведро…
Времето
е ужасно - вали, но не дъжд, а ситно пръска някаква влага и
единствената разлика с Лондон е, че тук поне е топло. Надяваме се, че
този фронт ще премине и пак ще се установи чудното време, което винаги
сме имали. Оказа се че и другия понеделник е официален празник – тогава
пък е Денят на труда. В Австралия също се почитат Марксистко-Ленинските
революционни завоевания и се отбелязват с празнично настроение, много
бира, карначета и неотиване на работа. В някои щати на необятната
държава дори самият Първи май се почива. Тук обаче за почивен ден е
приет непосредственият понеделник след празника. За нас той повече ще
звучи като Гергьовден и по стара българска традиция ще се “уважим” с
някоя агнешка плешчица (кебапчета, картофи и боб за тези, които се
въздържат от употреба на агнешко месо...). Ние вероятно тогава ще
запрашим към Gold Coast, за да гостуваме на Иван, но още не сме
съгласували и уточнили идеята си с тях.
Ще
започна от края да се запознавам с изгъзиците на колата. Имам книжката
й, но тя е на японски език, та не ми е от особена полза. Ще пиша на
фирмата да ми я пратят на английски (като компромисен вариант - първо
обаче ще я изискам на български език или в най-лошия случай на руски).
От наградата която бяхме спечелили преди няколко месеца, имаме много
талончета за безплатни авто услуги. Сега ще ги употребя всичките –
баланс на гуми, центровка на фарове и т.н. Едно по едно ще проверя
всички системи по колата, а няма да ми струва нито цент.
01.05.1996
- Независимо от празничното настроение на пролетариата, времето навън е
ужасно. Вали дъжд, студено е – само 20°C. За изнежени организми като
нашите, това е равносилно на измръзване от първа степен! Не сме свикнали
ние на такива студове, но ще ги преживеем някак си. Снощи имахме
занимания с нашия питомец, на когото математиката не му се отдава
особено добре. Знае правилата, но обърква събиране с умножение, не
внимава и допуска грешки от разсеяност.
Вчера
пристигна съобщение за колетите и Женя днес ще ги вземе от пощата.
Надяваме се на някакво писмо вътре, защото скоро не сме научавали новини
от вас. Довечера ще ходим на пазар, защото сандвичите ми са с едно
миризливо сирене, което дори и татко не би ял. Беше малко пожълтяло и
мухлясало, но аз обичам такива вълнуващи и екзотични вкусове. Обрязах
буцата от всичките й страни и с тези изрезки (дето са най-пожълтели и
посинели) си направих сандвич, който сега сладко-сладко си ям с един
домат. И пак не е могло да се умирише още повече, както е по моята
рецепта, но въпреки това съвсем ясно се усеща горчиво-киселата му жилка и
привкус на спарен войнишки чорап (е, добре де – нека е партенка, щом
така се възбуждате повече). Докато трая този акт снощи, на малкия
демонстративно му се повдигаше, а милата му майчица не спря да ме хока
през цялото време, но аз най-невъзмутимо и хладнокръвно си приготвих
деликатеса (аз не съм войнствена натура; не бия и не удрям жена, а пък и
защо? – тя по-умна няма да стане, а пък после аз трябва да й лежа
присъдата в затвора за убийство; мерси от такава алтернатива, ще си я
търпя такава – до когато мога, до тогава). У-фф, и тук се сетих за един
виц, който сърце не ми дава да подмина без да го споделя с вас –
прочетох го онзи ден в някакво списание, та се просълзих от смях.
Преводът му буквално би звучал по следния начин:
Мъж
и жена мълчаливо празнуват 25-та годишнина от сватбата си. Тя си мисли:
“За всичките тези години аз го научих да глади, да готви, да чисти, с
децата се занимава, купува ми подаръци, родителите ми почита и уважава,
работи от сутрин до вечер и всичките си пари носи в къщи”. В това време
мъжът си казва: “Ако още тогава в денят на сватбата ни я бях убил, сега
отдавна вече да съм я излежал и да съм си свободен” (тук за убийство на
жена не дават много – най-много 15-20 години; б.а.)…
Та,
да се върна пак на миризливото ми сирене - с умиление си спомних как и
на мене ми се потърсваше и повдигаше на морето, когато един път татко
донесе малка бучка синьо сиренце от някакви чужденци. После поумнях, но
такива сирена нямаше вече. Тук естествено също продават, но тези
артикули спадат към деликатесните стоки и са много скъпи – по над $20
килото. Обикновеното бяло саламурено сирене е само $6-$7 и с малко
повече настойчивост, устойчивост и търпение, една буца забравена в
долапа от месеци и затворена плътно в пластмасова кутия, с достатъчна
точност може да се приближи до вкуса и миризмата на истинското синьо
сирене, т.нар. “Рокфор” (Roquefort). Е, не скривам, че доста от колегите
в момента ме избикалят и избягват да се задържат покрай бюрото ми.
По-смелите и безпардонни ме питаха директно какво по дяволите ям днес за
обяд, че така вони и е умирисало целия отдел, че и навън в коридора.
Някои дори си помислиха, че случайно съм се изпуснал или направо съм
“изтървал” нещо в гащите си, но аз постоянно говоря и подчертавам
ниската култура на средния австралопитек – какво му разбира тиквата от
деликатесни манджи и мезета. В завършек само ще добавя, че ако листите и
на вас са домирисали “странно”, то е само защото едновременно с
консумацията на миризливия си сандвич в едната ръка, с другата и с вече
омазани от сиренето пръсти пиша настоящите си исторически редове – сега
разбрахте защо писмото ми леко намирисва на развалено; а пък вие
прощавайте, ако с това съм засегнал нечии по-лабилни чувства и изострено
обоняние. С подобно сирене имам още една история, но нея ще ви я
разказвам при друг повод, че сега и без друго достатъчно много
вмирисахме темата…
Дано
тези дни се оправи времето, че да разхвърлям колата. Тя си върви и
така, но все пак аз искам моята ръка да пипне и моето око да види, кое
как е и в какво състояние се намира. Имам вече прясна информация, че
Женя е прибрала колетите от пощата. Всичко е пристигнало, макар и не в
същия вид, в който е било изпратено. Някои пластмасови неща са се
счупили по пътя, алуминиевите тенджерки са леко деформирани от
хвърлянето им из самолетите и т.н. Такава глупост допуснах с тези
черпаци, че в кожата си още не мога да се побера! С кой акъл ви писах
тогава да ги изпращате на толкова хиляди километри?! Ама свършила се
вече тя - връщане назад няма. Има дълги и хубави писма, които ще си чета
сигурно седмици наред. Документите също са пристигнали – пълномощните и
т.н. Трябва само хубаво да разбера какво точно искате да се превежда и
заверява. Аз нищо не помня от предишната процедура в Аделаида. Не знам
дали тогава превеждахме документите на английски или не сме. Помня само,
че отидох при мой познат адвокат; той подписа всичко, после нотариуса
удари държавния печат върху подписа му и от там – директно в Сидней на
консула. След това получих всичко по обратния ред и което изпратих
съответно на вас. Но каква ще бъде сегашната процедура - тепърва ще
видим.
Колко
навреме дойде и тази кола, та с двете ръце се кръстя чак. Каквото е
време отвън, нямаше да мога да ходя на работа. Абе свещи трябва да се
палят в черква, колкото диреци големи! Независимо от всичко и от
отровните приказки, които изрекох по повод на колетите, аз горещо ви
благодаря за това, което сте направили за нас. Обвинявам се единствено
за това, че не трябваше изобщо да ви въвличам в тази моя приумица, но
нали знаете – глупостта се събира-събира, пък току избие на някъде. Може
би не трябваше да ви споделям и недоволството си, но на кого да го
кажа, ако не на вас: на Женя вече й надух главата и тя не ме слуша –
ужасна е!...
Не
сме получавали скоро писмо и от Ямболските Щати. Сега си обяснявам защо
писмата ви са се бавили – вие сте ги пуснали с колетите, а те са
пътували по-бавно. Но нищо – важното е, че всичко е пристигнало и сега в
следващите дни ще отговарям последователно на писмата ви. Като изчерпя
всичко на този етап, пак ще изпратим един голям колет. Дано и времето да
се оправи, че да направим снимки и филми.
На
работа – все така, при обичайната заетост. Сега ме чакат да завърша
един обект, та да се включа към друг и да помогна на мой колега.
Почивката ми е към края си вече, а следващото ми включване ще бъде след
като си прочета писмата. Женя чете много бързо, но аз ще има да ги
сричам с дни – просто тренинг, не че аз съм по-прост от нея. После - аз
съм писател, а не читател; нали така...
Продължавам
вечерта от вкъщи. Мъката си не мога да изразя с обикновени думи, когато
научих за нелепата кончина на милото ми Ети (Иринка Кавалова, а
понастоящем Д-р Анчева по мъж...). Толкова съм покрусен, че цяла вечер
ходя като замотан и не мога нищо да предприема. Писмото още не съм чел, в
което се съобщава за трагичния инцидент, но когато Женя ми се обади
допълнително на работа за да ми каже грозната вест, стана ми лошо и ми
се подкосиха краката. Веднага си тръгнах, а пък в петък ще си
надработвам часовете. Навън вали като из ведро и ми е много, много
мъчно. Чичо Пончо горкия, дали ще издържи на всичкия тоз удар при
неговото критично състояние - и аз не знам. Не сте ми казвали, че е имал
инфаркт. Изобщо – голяма трагедия; страшна! Бебето сигурно няма и
годинка - нали скоро ми писахте, че се е родило. Майко, траурни картички
да изпращам няма смисъл. Моля те отиди при случай при Аньо (Ангел
Анчев) и при леля Цеца и им предай горещите ми и най-искрени, дълбоки
съболезнования. Тъжа заедно с всички, които познавахме Етито. Никога
няма да забравя прекрасните мигове, които сме имали с нея – от деца,
през ученическите ни и ергенски години, та до по-късни времена. Бог нека
да й прости греховете и да закриля поне децата й. Много ми е тъжно за
да пиша повече, каквото вие разберете подробности за случая –
информирайте ме. Дано и Захари да се обади, та да хвърли малко светлина
за този злощастен инцидент, който предполагам е покрил с траур
половината град. Сбогом и почивай в мир, приятелко моя добра – някога
при теб отново всички ще се съберем, когато там ще няма нощ, а само
слънчев, топъл ден; и единствено ще сме отдали се на приятелството старо
в плен...
Сами
разбирате вероятно, че след всичко което научих и през сълзи написах,
самият аз имах нужда от известно прекъсване за събиране и подравняване
на разпилените си мисли. Независимо че мъката в сърцето ми е още твърде
прясна, няколко часа по-късно се връщам да опиша какво свършихме до тук,
а после ще се местя да допрочета писмата ви.
Първо
кофичката и една малка чинийка дойдоха счупени и ние ги изхвърлихме. От
сега нататък ако нещо ще се изпраща, ще ви се обаждам специално по
телефона като предварително ще обмисляме всичко, за да избегнем подобни
безумия като сега. Пълномощните декларационни документи попълнихме
веднага с данните си от зелените карти, които не знам защо някои
продължават да наричат “паспорти”. Те поне са валидни все още – моят е
със срок на годност до 2001, а на Женя - до 2005. На края всичко
подписахме и Женя утре ще ги изпрати на Валя в Сидней. Те са много
близки с консула и ще му ги предаде по кратката процедура, а той ще ги
завери още по-експресно и ще ни ги върне обратно. А пък ние ще ги сложим
вътре в колета, за да пътуват заедно с останалите джунджурии. Така би
било по-добре, отколкото в отделно писмо което може да се загуби. Всичко
се извърши толкова светкавично, както и в Америка не може да стане.
Следващите дни ще пиша по-подробно и по самите писма - сега исках само
да ви уверя, че нещата са задействани със завидна точност и бързина,
както само един Ангел Михов може!...
Тази
вечер ходихме на пазар, после вечеряхме - сега аз пиша и полагам
финалните си за деня редове. От там насетне ако ми останат сили ще си
чета писмата; Нени легна, а Женя гледа “кутията” с екрана. След всичко
това и аз лягам, защото сутрин ми е много тежко ставането. По прогнозата
времето го дават дъждовно поне до събота. Отново ще има наводнения
някъде, познавам. Нашето поточе, което минава покрай блока и алеята за
велосипеди, пак е изскочило и вече водата му минава над мостовете. Нашия
днес го домързяло да заобикаля, та хем дъжда го валял докато се
прибирал от училище, хем газил и водата по моста. Дошъл си мокър като
плъх и сега всичко се суши из стаите. В момента обстановката у дома е
като в горска хижа, само дето камина с дърва нямаме. Добре че
ремонтирахме онзи калорифер, друг радиатор имам в гаража, но него ще го
пускам на колата, че и тя е мокра до ушите горката. Иначе е топло –
около 22°C, но този дъжд взе да ни дотяга. От много “плодородие” ни
стана байгън.
02.05.1996
- Продължавам с писмото си, което отново има вероятност да стане доста
дълго и подробно. При случай, можете да ми пишете - ако действително се
отегчавате, аз мога и да преустановя със скучните си излияния. И без
друго около нас нищо вълнуващо не се случва, което да заслужава такова
голямо внимание. Но аз все пак пиша всичко това, за да има един ден
какво да оставя след себе си. Вярно е, че аз съм един незначителен човек
и моята история едва ли би заинтригувала който и да е друг извън
семейния кръг и приятелите ми. Тези редове обаче ме правят същият този
дребен и невзрачен човечец, само че вече с написана история. Макар че в
нея ще липсват всичките години от една шепа бебе до напускането ми от
България, но един ден това дори може да се окаже по-интересно, отколкото
ако си бях останал там. Използвайки поводът за написването на този
дневник под формата на писма до родителите си, аз продължавам да смятам
че това е една своеобразна диря, която аз искам да завещая на идните
поколения. Дори и без капчица художествена стойност, това остава едно
настолно четиво, достойно за всеки домашен или обществен кенеф. Така че в
заключение на този кратък увод, мога да успокоя бъдещите си читатели че
“сагата ще продължи”. А вас мили родители мои уверявам, че прочитайки
всичко това собственоръчно написано от мене, всички ние ще бъдем поне с
една малка стъпчица по-близко един до друг…
А
сега за протокола и отчета на майка - вчера получихме писма № 140 и №
141 в колетите, а № 142, дойде по пощата в обикновен плик. Пак с няколко
думи ще се върна на тези прословути пълномощни. Днес Женя ги е
изпратила в Сидней за заверка, но ми направи впечатление, че в
документите е посочен адрес на който живеем ул. “Скобелевска 28А”. Добре
де, ама ние нали продадохме апартамента и сега там живеят други хора.
Но щом адвокатката така е казала - добре, ще бъде изпълнено. Обаче
трябва всички да знаете, че това е много объркана работа - чудя се даже
защо изобщо й трябва президент на тая държава? Ама то е един ужас, бе!
След това още повече се зачудих, защо аджеба документите ни трябва да се
превеждат на английски? Това би трябвало да бъде само в случая, когато
отида при австралийски адвокат, та той да разбере за какво става на
дума. Ние обаче кореспондираме директно с консула, все едно че сме се
подписали в негово присъствие и той заверява документите, че подписалите
се лица сме именно точно ние. Така че от преводи изобщо няма нужда.
Така поне ни обясни Валя и аз я подкрепям в разсъжденията й, защото е
логично да е така. Чакаме да подпишат листите и веднага ви ги изпращам.
Дано свършат работа и дано да пристигнат преди крайният срок, 01 Юни.
Румен
ми се обажда снощи – и той е под ударите на “милите хора”, даже надълго
и нашироко ми обясни за какво става дума. Но аз толкова много бях
разстроен след новината за Иринка, че нищо не запомних от разговора ни.
Помня само като спомена, че българите щели да ни лишат от раздаване на
бонове (акции) за приватизацията. Голям праз – че малко ли са ми тука
фабриките и компаниите, в които ако имам достатъчно пари, мога спокойно
да си ги вложа? При това без да се страхувам от нищо и никой. И поне
акциите ми ще бъдат в печеливши обекти, дето съм сигурен, че няма да си
загубя средствата и да пропадна заедно с някой червен боклук, пък бил
той и вече станал едър земевладелец или фабрикант. Довечера на
спокойствие ще го попитам за подробностите, които изтървах поради
невнимание от снощната ни телефонна дискусия. Прочетох всичките писма,
но сега всичко стана на каша в главата ми. По-нататък ще седна пак да ги
чета лист по лист и паралелно с това ще отговарям на въпросите ви,
защото иначе забравям.
Отначало
се зарадвах, че сте ми изпратили адреса на тези хора в Нова Зеландия.
Но тая история с мъжа й малко ми мирише на КаГеБе-йска. Народа масово
бяга от там и идва в Австралия, за да търси препитание и по-добър живот,
че там е битер и от Бангладеш, а той видите ли - почнал и работа
веднага на всичкото отгоре, а пък после изтеглил жена си и децата си. Не
е много чисто всичко това, но ще видим какво ще правим. Вече като чуя
за комунист, та лошо ми става. Може да има и свестни хора измежду тях,
но аз ги слагам под един знаменател и ги варя в общия казан с катран. Не
ми се занимава и забърква с такива хора – то вече на демократите не
може да се вярва и разчита, че и тях не ги знае човек кои са истински и
кои фалшиви, камо ли пък с някой комуняга да се наешвам.
Тази
сутрин слушах по радиото, че нашите управници тук, като направили
баланс от приходите на хората, икономическото състояние и т.н.,
практически инфлацията била победена и надживяна. Хубаво де, ама тя за
миналата година беше части от процента. Така че на нас кой знае колко
няма да ни се промени живота, но все пак отиваме на по-хубаво...
Установих
нещо много неудобно на иначе страхотната стереоуредба в новата кола. На
УКВ (FM-обхвата) горната граница е само до 90.0 MHz вместо 108.0 MHz
каквато е в Австралия, а предполагам и в останалата част на
цивилизования свят. Повечето станции работят от 94.0 MHz нагоре до 105.0
MHz. Така че УКВ няма да може да се слуша в тази таратайка. Просто “FM”
диапазона е изместен с 10-15 MHz надолу, защото вместо да започва от
88.0 MHz, той слиза до 76.0 MHz, където пък радиостанции и предавания на
УКВ в Австралия изобщо няма. Изглежда японците са на друг честотен
обхват, различен от стандартния и понеже тази кола е внесена направо от
там, а не е произведена по австралийските стандарти, за това се получава
така. Сигурно има майстори, които могат да ми преместят обхвата в
стандартния диапазон, но то ще ми струва колкото да сменя цялата уредба.
А иначе последната е много модерна, с автоматично изваждаща и прибираща
се антена, памет на няколко радиостанции, автоматики и т.н. Колата е
предназначена за безоловен бензин, който тук се продава в две категории
на качество и цени – обикновен и супер. Снощи заредих от супера и така
ще си карам вече. Той е с 2-3 цента по-скъп, но е по-хубав и ще бъде
по-добре за мотора.
Довечера
имам да ходя до банката нещо да ги питам и ще се прибирам. Понеже няма
телевизия, ще продължа да пиша и да отговарям на запитванията от писмата
ви. Много се радвам, че и татко ни е писал. Благодаря за рецептата на
пелина. То каквото е времето отвън - не само че е за червено вино, ами
трябва и да е греяно на всичкото отгоре, с мед и чер пипер. Такъв студ е
свило (22°C) - ще умрем като кучета. В къщи вече не може да се стои гол
и бос, само по късите гащи. Налага се да си обличаме и по една тениска.
Спим и завити вече с чаршаф – абе, сибирски бели нощи…
Започнаха
да се наводняват улиците из Бризбън - ами то от три дни вали. Не силно,
но постоянно. Летните дъждове се изсипват изведнъж, но сега го е
кротнало и няма изгледи за проясняване. Също както при вас снегът и
продължителната зима, само че тук валежите са по-воднисти. И не седем
месеца, каквато е зимата в България, ами само 7 дни; после се оправя и
забравяме че е било...
Продължавам
с описанието на случките вече от вкъщи на сухо и топло. Отвън просто не
е за мъже - сега пък излезе и един напорист бурен вятър, който
допълнително усложнява обстановката. Пак има наводнени пътища, скъсани
далекопроводи и т.н. Отбелязано е максимално ниво на падналите дъждове –
165 мм. Това е дебелината на падналата водна маса върху единица площ.
Нашето поточе, което обикновено е колкото Жълтешката река, сега е
по-голямо от Марица или Искъра в най-долните си течения. И помен няма от
велосипедната алея, нито от мостовете над рекичката. За сега проходими
са останали само няколкото големи и високи моста, по които минава целия
автомобилен трафик. Имам чувството, че тая огромна водна стихия ще
помете и тях. Голямо бедствие настана от един нищо и никакъв дъжд. Аз
съм ви изпращал снимки на тази рекичка в нормалното й състояние и при
едни проливни дъждове миналата година. Но това, което е сега надмина
представите ми. Утре Женя ще отиде да заснеме с апаратчето новото
положение, а вие сравнявайте снимките. Дъждовете продължават - такава е
прогнозата и за следващите дни. Лошо!...
Сега
започвам разсъжденията си по вашите писма, като първо ще започна с
татковото. За виното и пелина вече споменах. Още веднъж благодаря -
наздраве, а като приготвя такъмите, ще пиша за резултатите.
Отделям
няколко реда и за видеокасетите. Приемам забележката и вече ще
съблюдавам това правило. Обикновено до 240-минутни се стига само когато
има голяма екскурзия и много филмов материал. Но ще ги правя на две по
120 или по 180 минути, като ще допълваме с нещо втората. Тук има
всякакви касетки, но най-популярни и евтини са 3-часовите. Има и някакви
300-минутни, но те са много фини, а същевременно тежки, та се съмнявам
дали обикновени и прости видеомагнетофони ще са в състояние да ги
въртят. Положението е абсолютно същото, както при аудио касетките С90 и
С120. Само отбрани марки касетофони могат да ги свирят. Простите
най-добре вървят само с С60. Татко, не знам защо ми е това ключенце на
видеото за SECAM програми. Аз нали доказах, че можем да гледаме цветно
изпратени от вас касетки, зависи само как са записани. Тази касетка със
старите шлагери, специално в средата е чудна. Но ще проверя във видео
сервиза. Аз там също ще питам за преместване на честотата на радиото на
колата - така че ще имам ходене, така или иначе.
И
тук долара ни поскъпва спрямо американския. Като дойдохме курса беше
USA$1.00 = AUS$0.65, а сега е USA$1.00 = AUS$0.80, но това е добре и
говори за стабилизиране на австралийската икономика. Аз ви ги обяснявах
тези неща по време на апартаментната суматоха. Ако сега бяха дошли
парите от България, първо вие нямаше да вземете тази сума в американски
долари, а после ние щяхме допълнително да загубим от прехвърлянето им в
нашенски пари, защото и местния долар постоянно расте. Не съм забелязал
обаче да са се увеличили цените, въпреки че тези неща стават неусетно и
незабележимо, без много шум. С това отговорът специално на татковото
писмо привърши, но аз продължавам да пиша и където има специализирана
информация за него, нарочно ще акцентирам върху нея.
Аз
също се присъединявам към мнението ви, че апартамента се продаде точно
навреме и на сравнително добра сметка. Вие нямаше да издържите вече да
тичате и там да оправяте, особено сега след като и милата ни баба е вече
на легло при вас. То, ако е рекъл Господ, един ден мога да си го откупя
обратно – нищо не се знае. Но нещата са по-важни тук да вървят както
сме ги набелязали. Майко, кибритите ми от колекцията нека за сега да си
стоят на тавана, но така както тече покрива, да не би да се ягмосат
нещо. Изпращането им наистина е невъзможно при тези цени. Освен това те
са много – близо 3500 броя. Пък и щом трябват специални разрешения –
оставете ги за сега. Хубаво беше да са ми тук под ръка - все пак това е
една огромна многогодишна колекция, но аз не съм си я отписал все още.
Щом е при вас, значи още я имам. Друг е варианта, ако се изпратят
всичките на куп чрез най-бавната поща, с кораб. Нали така щяха да идват
палатките. Без да го чувствате като задължение и бреме, при случай
проверете на митницата за разрешението и колко би струвало, а в писмата
по-нататък ще се доразберем. Гледам да ви създавам странични емоции и
разнообразие, че да се поддържа тръпката за живот. За изпращане на
сервизи и стъклария – и дума да не става! Видяхте какво стана с
пластмасовите и алуминиеви черпаци, какво остана за порцелан и стъкло.
Абсурд!
Абе
до кога ще вали сняг при вас, няма ли да хвърляте кожусите вече? То е
бивало, но такова чудо и в детството си не помня. Ето за този снежен
момент ми е мъчно, но и аз имам много “бели” спомени – скиорски,
планински, хижарски, греяни ракии, кисели и мазни мезета и т.н. Сигурно
децата са си отиграли на снега, хората са се накарали на ски по Узана, а
язовирите преливат от вода. Дано да е така, търся нещо положително в
иначе изцяло лайняната обстановка в България – нито икономика, нито
политика, нито човеците са хора, нито пък нещо друго е като хората.
Кучешка работа, но дори и това не е добро като сравнение, защото в нашия
свят куче да си - живот ще си живееш. Глад, студ, бой и други мизерии
не са познати дори и за кучетата, но нейсе. Защо се обърка така тази
прекрасна страна, не мога да си обясня? Впрочем аз отговор имам, ами не
ми се разводнява темата пак с шибаната политика...
Такива
цветя дето майка споменава са много популярни тук. Има и истински, но
изкуствените са по-красиви и има всякакви видове. Ние често когато се
снимаме слагаме едни червени цветя отпред - уж за интериор и декорация.
Те са изкуствени, но допълват картината на домашния пейзаж.
Сега
малко данни за лихвения процент. Пари сложени на срочен влог поне за
една година носят 7%, което е най-високата възможна лихва. Зависи и от
сумата разбира се - това се отнася за суми до $100,000. От там нагоре
започва договаряне между инвеститора и банката. Тогава може да се
откърти още някой и друг мизерен процент, но до такъв договор почти
никога не се стига, защото би било пълна загуба за този, който извади
100 или повече хиляди долара на ръка и да ги запечата в банка – т.е. да
им ги подари, та те там да си работят с тях вместо него. Да не говорим
пък за милионите на някои хора. Най-добре е тези пари да се вложат в
нещо недвижимо – земя, къщи, акции и т.н., защото именно е там голямата
им възвръщаемост, далече над нещастната банкова лихва от 7%. Иначе
парите за харчлък, които ни стоят из банките и с които боравим
ежедневно, са постоянно в някакъв оборот (приходи и разходи). Те от своя
страна носят само 1.5%-2.0%, което пък е смешно и жалко…
В
момента има предаване по телевизията за животните. Лекуват някакви
мечки в гръцките планини, като в същото време дават кадри на цигани с
гъдулки и мечки с пробити носове, които ги карат да играят. Този акт
беше заклеймен и го цитираха като сериозно престъпление спрямо
животинския свят. Филмът е правен в Гърция, но той със същата сила важи и
за България. Това беше едно много малко отклонение - да се върнем
отново на лихвения процент и въпроса за парите.
Когато
обаче човек отиде да иска в заем пари от банката, точно тогава изпод
банковото гише се подава големият и заострен кол, който човек си
самозабива в седалищните части с поставянето на своя личен подпис върху
парчето хартия, в ролята си на заробващ договор. Заеми за къщи (в размер
на 60-70 хиляди до 150-160 хиляди долара) се дават срещу 7%-9% годишна
лихва, фиксирана за една до две-три години максимален период. После се
преминава на т.нар. плаваща лихва, която варира с икономиката,
съответния процент на инфлация и е за по-къс период от време. Тя пък
обикновено е 11%-13% (до преди няколко години беше 17%-18%, но пък и
имотите бяха значително по-евтини; аз не знам кое е по-добрият вариант –
еднакво прецакан си и в двата случая, струва ми се). При тези прости
аритметични действия, представете си сега колко пари човек трябва да
върне след 30 години, ако е изтеглил $100,000 за да си купи къща, при
средна лихва 12% на година. Цифрата е астрономична, лихвата е сложна
(само върху остатъка на парите и за справка леля Маринка може да ви
помогне в пресмятането). Значи като си сложиш този хомот на шията,
докато се пенсионираш може и да си се стопил като восъчна свещ, защото
пък едно оставане без работа дори и само на единия член от семейството,
затваря примката около врата много плътно - до загуба на въздух и
съзнание. Отпускат се и заеми за лично ползване в размер до $10,000 –
например за кола, покъщнина, мебели или кой за каквото иска. Ако човекът
е сигурен в евентуалната си печалба, още същата вечер парите може да си
ги похарчи и в Казиното - на ролетката или пък на покер. Е, ако се
загубят обаче - после се връщат до второ пришествие, като и за една
студена вода не остават. Но пък ако се спечели, сигурно е голям кеф...
Следващите
заеми са т.нар. кредити, с кредитни карти до $10,000, но срещу
по-високата 16%-17% лихва. Тези пари се отпускат еднократно и могат да
се ползват по всяко време - всичките на камара или част от сумата за
по-дребна покупка. Връща се известна сума, после пак се тегли и т.н. до
безкрайност. И при тях лихвата се начислява само върху остатъка от
сумата, който трябва да се възстанови до момента на първоначалния
кредит. Тогава лихвите спират да се начисляват (както е в нашия случай),
докато наново не се набутат за нещо друго. С това въпроса за банковото
дело в Австралия е развит и смятам че ви осветлих достатъчно. Не знам
какво е дереджето в България за момента, но май тези исторически и
нереални 60%-70%, които бяха в последно време значително са паднали...
Сега
от вас чувам, че родителите на Ани и Сашо се стягат за насам. За
майката на Албена знаем, но за другите не (нали ви разправям аз, че
хората са потайни и никой не плямпа излишно наляво и надясно, но можеха
все пак да споделят; а уж сме толкова близки – майната му). Да са живи и
здрави всички и нека бъдат добре дошли. Моля се само и вас да видя един
ден тук. Приятно ви завиждам за задружния и приятелски живот, който си
живеете със съседите. Те всички са чудесни хора. При случай на някое
следващо общо събрание искам духовно да присъстваме и ние; нека всички
приемат нашите далечни поздрави и пожелания за успех: на младите работа и
повече любов, на по-възрастните – спокойни старини. Здраве и живот за
всички! С голяма радост и подчертано задоволство, както и с душевно
спокойствие също чета за прекараните ви часове заедно с чичо Божкови на
лозето и на с. Стоевци. Те са едни прекрасни хора, които аз много обичам
и уважавам. Много добре си безделничите с тях, когато нямате работа на
полето. Не знам само дали чичо Божко ви оставя за дълго да се
наслаждавате на скуката си или все намира по нещо да се бута. Но нищо де
- тъкмо да се поддържа формата и да не се вхайлазявате.
Татко,
кои са тези Олга и Румен Петкови, които също били в Нова Зеландия? Аз
познавам ли ги, жената била рускиня - инженери и двамата. Ако можеш
подсети ме за тези хора. Резачка за салам, хляб и картофи имаме тук. И
дума да не става да изпращате нашите, дето ги имахме и които влачихме с
мотора чак от Унгария преди години. Ползвайте ги вие или ги подарете на
Ленчето и Огнян. Също и кантарчето. Тук са по $10 – без пари. Ако ни
потрябва ще си купим. А нашето го дайте на някой, дето си няма. Така
отговорих най-после на първото ви писмо, ще започна да пиша и по
второто, но часът ми за лягане дойде, та може и да не го довърша...
Чичо
Мачо пък какъв зор видя, че и той да лежи в болницата. Толкова много
близки хора станаха вече с някакви проблеми. Зачестиха и удари, инфаркти
- и всичкото е все от хубав живот. В тая връзка се сетих, че преди
няколко дни, точно на 25 или 26 Април се навършиха 10 години от “малката
случка” с трагични последици в Чернобилската атомната електроцентрала.
По този тъжен повод по един от каналите на телевизията излъчиха
документален филм, а после и игрален (руски), правен точно по случая. Ад
е било там! – земен ад, който продължава и до сега! Дадоха как извозват
хората с автобуси, в открити камионетки и т.н., а в същото време
семействата на “правоимащите” с черните автомобили, ги натовариха на
специалните им самолети и хайде, да ги няма. Не могат те да дишат
радиоактивност, от която дечицата на работещите там инженери се заваляха
по земята и падаха едно след друго в несвяст. Този филм ни развълнува
много и отново засили изконните ми чувства към “милите хора”. Проклети
да бъдат трижди и на онзи свят дори!...
Сега
идвам на мястото, което майка подробно е отделила в инструктаж за
документите, законите за земи, имоти и т.н. Смятам, че всичко е ясно или
по-точно: нищо не ми е ясно, но сме задействали всичко, както вие го
искате. Само че не виждам реално как тези пълномощни ще пристигнат при
вас преди 01 Юни. Времето е много късо и дори си мисля, че това е
невъзможно. Валя ще получи писмото в най-добрия случай утре (също е
нереално, но все пак нека да се надяваме). Следват събота, неделя и
понеделник – официални почивни дни, през които освен с ядене и пиене,
хората не се занимават с никаква друга странична дейност, която им пречи
на основната. В най-добрия случай ако във вторник ги занесат за подпис и
веднага станат готови, едва в сряда могат да ни ги пратят назад към
Бризбън; ние ще ги получим в петък. Така пак в понеделник (следващия, 13
Май) е най-първата възможна дата тези документи да тръгнат с колета. А
как последният ще пристигне в България само за 15-16 дни? Аз го смятам
за невъзможно - но от тук нататък, каквото стане вече. Не е трябвало
толкова дълго да чакате с пълномощните, а веднага да ни ги изпратите с
писмо. Дано все пак всичко да е наред - аз ще се обадя тези дни по
телефона, за да ви кажа какво е станало и до къде сме стигнали с тези
подписи. Мисля, че ако самото дело започне преди 01 Юни, може би ще се
спаси положението, защото най-много до няколко дни след тази дата, вие
вече ще имате документите. Но нека да изчакаме и видим как ще се развие
всичко. Писмото с тези информации е писано на 24 Март, а пък при нас
дойде едва на 01 Май. Ето къде загубихме повече от месец, но както и да
е. Струва ми се, че в най-общ смисъл все още не е съвсем ясно какво
точно е станало - от какво са ни лишили и на какво имаме право. Но
каквото и да става, вие бъдете спокойни, защото зад нас стои Кралицата
на една велика нация и държава, а не селяндури от Шуменско, Влашко,
Пернишко или от където и да е било. Когато дойде царя в България и
изчисти всичката тая измет, тогава ще мислим другояче. За сега
положението обаче е такова. А пък ситуация, каквато вие ми обяснихте с
прибързаните си притеснения просто не съществува: т.е. след като един
път съм получил австралийско поданство и автоматично да загубя
българското си. Тези неща стават официално с молби, с декларации,
документи и пр. Освен това, кой друг освен вас и най-близките ми в
България знае, че аз освен българин съм и австралийски гражданин? Аз
никъде не съм се отказвал от българското си поданство, освен това
австралийското съвсем не е било задължително да го приема, нито пък ми е
натрапено по някакъв начин. Изобщо по тази тема има толкова много
въпроси, с още повече неясни отговори, но аз нямам никакво време и сили
да ги разисквам в момента. Имаме предостатъчно други по-важни проблеми и
задачи, които непосредствено стоят пред нас, че това е най-малкият ни
дерт. Ако сега правим нещо, то е изключително и само заради вас самите,
за вашето спокойствие и благополучие...
Тъкмо
съм в края и на второто писмо. Прочетох още веднъж внимателно всичко по
въпроса за гостуването ви тук. Обаче ще го оставя за утрешната си
дискусия, която ще проведа от работното си място. А сега на всички
пожелавам “лека нощ”, защото вече е 22:30 и аз отдавна трябваше да съм
засънувал розовите си сънища...
03.05.1996
- На работа съм. Автоматично като стар грамофон се връщам на мястото,
където спрях снощи – трябва да знаете, че голямо писане му ударих. Не че
казах кой знае какво като значимост и колко като количество, но цялата
вечер бях плътно на писалищната маса. После, вместо да си легна като
едно нормално човешко същество, аз от 23:00 насетне ходих да гледам
буйната река до нас – ако мостът беше отнесен, сутринта трябваше доста
да обикалям по страничните улици, докато пристигна на работа. За мое
разочарование обаче, мостът си стоеше непокътнат (ебаси, колко яко
строят тези австралийци – щом като такава водна стихия не можа да го
срути), а вече и нивото на реката беше поспаднало. Тази сутрин пак
ходих, но водата почти се беше оттекла и съвсем не изглеждаше толкова
страховито, както вчера следобеда и снощи. Днес Женя ще отиде да направи
една снимка от моста с изглед надолу към бушуващата река, но ефектът
няма да бъде така внушителен и величествен, както беше. Язък – изтървах
една изключителна възможност за уникални снимки от района на бедствието.
На самата снимка от страни добре личи до къде е стигнала водата; аз
нарочно ще отбележа тези ивици с цветен химикал направо върху хартията.
Днес напече и слънце даже, валежите постепенно спират и народа почва да
изважда мокрите си дрипи навън да се сушат. Районът ни изглежда по същия
начин, както къмпинга на с. Лозенец непосредствено след
Илинденско-Преображенски потоп през Август.
С
особено задоволство прочетох редовете за изявеното желание на майка,
първо тя да дойде на гости при нас. Ето, заговори се най-после и по този
въпрос, а щом като по една тема се поведе диалог, на края всичко се
превръща и в реалност. Вярно е, че определението “един ден” е много
разтегливо и за сега нищо не значи освен “по принцип” или любимият лаф
на татко “ще видим”. Ние нашите планове ще ги движим в крак с времето и
обстоятелствата, но те са осъществими само в случая, когато и Женя
започне работа; а това пък никой от нас не може да предскаже кога ще
стане. В условията, при които живеем сега (битови и финансови) ние
спокойно можем да поемем един човек даже и двама ви, с единствената
уговорка, че през цялото време ще бъдем всички заедно и няма да можем да
осигурим на гостите си отделна стая. Но холът ни е голям, на Нени
стаята е голяма, каравана също е огромен и стои долу в двора – изобщо,
толкова много различни решения съществуват, колкото пясък има в морето.
Манджата е евтина и не би представлявала някакъв проблем за изхранването
и оцеляването на всички ни. Обаче къде ще търся, за да осигуря на майка
ракийцата всяка вечер – това вече е сериозен проблем. Както си е
свикнала на режима и се е впиянчила – тук няма да има такъв “лукс”. Ако
си донесе в куфара - ще пие; ако не – само на водка и уиски ще кара като
нас; нека види, дали ни е лесно. Аз още в първият си възможен свободен
от работа ден ще отида в Емиграционната служба и ще разбера кое как
става за гостуване на родители - просто ще задействам документите. Ще
знам колко пари струва молбата, дали трябва да ходите лично в
Белградското ни посолство или всичко ще се тика от тука. Цялата тази
процедура отнема много време, така че от рано да я започваме. Периодично
в писмата си аз ще пиша как вървят тези дела - дано Женя започне работа
до тогава, че поне пътните ви разноски да поемем. Иначе това е страшна
сума, да се изръсят на камара толкова много средства и то за едно нищо и
никакво возене на самолет. После, друг въпрос: веднъж хвърлени такива
баснословни суми само за пътя, просто не е оправдано за който и да е от
вас да остане в Австралия само някакви си три месеца. Не можете да си
представите, че те ще минат като три дни или три седмици, в най-добрия
случай. Аз от тъмно до тъмно съм на работа. Дай Боже и Женя до тогава ще
работи, но то ще е при същото разписание – по цял ден, от ранна сутрин
до късна вечер. Неничко през деня е на училище - прибира се чак в 16:00.
Кога ще се видим за това късо време, къде ще отидем, къде ще ви
заведем, какво ще ви покажем и какво ще видите вие самите от
Австралията? Изгърмим ли си патроните за пътя, няма да можем да осигурим
идването ви всяка календарна година единствено поради финансови
причини. Иначе за вземане на виза и разрешение проблеми няма. Задавайки
всички тези въпроси, аз нямам за цел да ви отчайвам, разубеждавам и т.н.
Вие докато реагирате на това писмо и ми отговорите, вече може и да сте с
визи. Нещата ще ги задействам при първа възможност и от там насетне ще
чакаме. Въпросите ми са повечето с цел вие самите да си изясните
обстановката и да сте на ясно с това, което ви предстои. Защото едно
ходене до Австралия не е баш същото като отиване до Стоевци, Първомай,
пък било то и до София. Но така или иначе аз ще направя каквото трябва,
защото пък и това е вярно, че 4 години си минаха ей така, съвсем
неусетно за нас, но вие сте броили и часовете даже на времето, през
което не сме били заедно...
В
неделя или понеделник ще се видим с Албена и Васил. Баща й най-скоро
пристигна тук и тя ще ни каже къде се ходи и какво се прави. До колкото
знам майка й ще идва за постоянно пребиваване тук и нейният случай е
малко по-различен от нашия. На мене най-много така ми се искаше да стане
и вашето пристигане, защото ще стоите две години, приемате
австралийското жителство и от там нататък автоматично започвате да
получавате пенсии. А с тези пенсии представа нямате как можете да
живеете – като шведските крале! Но каквото Бог е отредил, това ще стане и
за когото първо го е планирал. Аз сега ще задействам нещата за
гостуване, пък после ще видим какво ще правим.
Женя
не е направила снимка на реката, защото докато се нагласи да отиде и
водата се е оцедила, особено след като е спрял и дъжда. Но страшно чудо
беше нощес, казвам ви. Като дойдете тук, ще ви покажа до къде беше
стигнало нивото на иначе малкото поточе. Аз ако забелязвате, говоря все
за вас двамата, че ще ни гостувате. Вие там се разберете кой ще е пръв и
кой втори, а то промени могат да настъпят всеки миг.
04.05.1996
- Събота. Добро утро от мрачен и дъждовен Бризбън. Постепенно локалните
наводнения започват да стават все по-широкомащабни, реките отново
започнаха да излизат от коритата си и да повличат всичко след себе си.
Бедствието от вчера вече премина в катастрофално наводнение, сравнимо
само с фаталното за времето си, което се е случило през 1974 и когато от
Бризбън са се виждали само антените и малка част от покривите на
къщите. Продължава непрестанно да вали, въпреки че вчера даже слънцето
напече за два часа. Евакуират се цели квартали, училищата преустановиха
учебния процес, има скъсани далекопроводни жици, разрушени мостове и
т.н. Лошото се чака обаче да настъпи от понеделник нататък, когато нов
пристъп на дъждовен циклон ще покачи нивото на някои реки с по 12 м (да,
дванадесет метра - няма печатна грешка). Голяма трагедия ще бъде за
тези хора, които живеят покрай речните корита, в по-ниски и наводними
места. Те дори не са покрити и от застраховките, които плащат за къщите
си. Компаниите не признават наводнението за застрахователен случай.
Измислили са го така, защото тук това е доста често явление и ако рекат
да плащат за всяка останала под водата и калта къща, да са фалирали до
сега. А както всички знаем, тези фирми са мафиотски подразделения и като
правило те никога не са на загуба. Макар че тукашните действат малко
по-интелигентно, а не така брутално както българските, в основата си те
имат една и съща отличителна черта – лесното и бързо забогатяване, за
сметка на нещастния клиент. Аз вчера следобед въпреки всичко отидох на
моста, за да заснема нашето малко “ручейче”. То още нощес се беше
вдигнало нагоре, защото напред като ходих да купя вестника, го снимах
отново и веднага намерих разлика в нивата. Такова чудо не съм виждал и
когато преди няколко години р. Янтра изскочи от коритото си след едни
летни проливни дъждове.
Тези
дни щяхме да ходим към Иванови, но поради бедствието по-добре е да си
стоим из къщи. Постоянно хвърчат линейки, пожарни камиони, хеликоптери,
лодки и т.н. - да не им се пречкаме и ние допълнително по пътя. Нашия
апартамент е на високо, както и всички наши приятели са на сигурни
позиции. Никой не е застрашен от бедствието и последиците му, но все пак
е неприятно, че това става в нашия град и с нашия народ. Уж данни за
човешки жертви няма за сега, но все още не е теглена чертата на
загубите. По телевизията предадоха разни куриози, пък макар и
сравнително тъжни. Обявяват някакво изолирано населено място за
бедстващо поради страшната суша от седем години насам. Отпускат им се
държавни помощи да подпомогнат хората и стопанствата. Сега от това село
или градче се виждаха едва няколко покрива на отделни къщи, като снимаха
от вертолет – всичко останало беше под водата. Като допълнителен
елемент, усложняващ и влошаващ и без друго бедственото положение е
гигантският прилив на океана, който пък ще подпре всички оттичащи се
реки откъм брега и те ще продължат да се завиряват, вместо да се оцеждат
надолу. В морето са се надигнали страхотни вълни, които помитат всичко
по крайбрежната ивица. Има потопени яхти, лодки, корабчета и т.н. В
същото време те подкопават и ерозират пясъчния бряг, пътищата се свличат
и колите потъват за един миг в бушуващата бездна. Както е много
интересно и вълнуващо да се гледа отстрани този природен катаклизъм,
така си е и доста страшничко пред покъртителните картини, които виждаме
непрекъснато. А отвън продължава да си вали, все едно че отгоре източват
язовирите “Студен кладенец” и “Искър” едновременно. Ние сме благодарни
на Бог, че и този път ни сложи под “крушовото” си листенце. Аз
предполагам, че средствата за масова дезинформация дори и в България ще
отразят по някакъв начин случката в Бризбънския гарнизон - поне като
клюка, любопитна хроника или нещо подобно. Не знам до каква степен ще
бъде предадена точността на събитието, та за това рекох да опиша нещата
такива каквито ги виждам аз в действителност и каквито ги предават по
телевизията. Екипи от всяка телевизионна програма се намират на отделни
критични места и предават директно – на всеки час има включване от
бедстващите райони. Ние също следим от близо нещата. Това е, друго няма -
освен че небесната мелиорация продължава, обаче системите ни вече не
издържат на толкова много вода...
А
сега ще продължа с кратки вести от домакинството. Снощи Ани и Сашо ни
бяха на гости – така, набързо и за кратко. Понеже сред всички нас той е
най-големият специалист и хоноруван професор по право (гражданско и
наказателно-процесуално), по икономика (на социалистическите и
капиталистическите производствени взаимоотношения), всякакви инженерни
науки (от строителство на дувар, през поправка на принтери, до
построяване на космически кораб) и обща култура (регистрирани са
познания по литература, кино, изкуство, варене на ракия и т.н.), та наш
Сашо съвсем компетентно се изказа, че нямало никакви опасения относно
българското ни гражданство, запазването на имотите ни в Татковината и
т.н. По силата на кое правило нас ни третират като чужденци? Нали все
още са валидни личните ни паспорти (зелените) - какво майната си искат?
Аз същите лични съображения изложих много отдавна, с няколко страници
назад в настоящият си материал, въпреки че спрямо Сашовата академична
справка, моите елементарни бележки са само на ниво петокласник. На мене
също не ми е много ясно какво става в България и защо така всички сте
подскрежени. Но няма значение, аз съм убеден пък, че татко ми е
бакалавър по тези въпроси и той най-добре ще знае какво е истинското
положение на състоянието. Веднага щом пристигнат пълномощните от Сидней
ще ви ги изпратим, пък дано помогнат с нещо. По телефона ще се обадя чак
когато пуснем колета - надявам се това да стане най-рано през
следващата седмица.
Така
или иначе съм седнал да пиша и достатъчно обемно ви запознах с поредица
глупости от кухнята на нашето посивяло ежедневие, сега ще прекарам и
един поглед през последното ви писмо № 142, та да съм си “на чисто” от
понеделник нататък. Чета, че селскостопанският или т.нар. “аграрен”
живот отново се е активизирал след дългата и изтощителна зима. Пак сте
започнали да ходите по лозето и с. Стоевци. Колко пари иска леля Здравка
за къщата си там? Има ли купувачи? Спомням си, че тя на времето я купи
за $500 (може и американски да са били), което е размерът на месечната й
социална пенсия - върти ми се нещо из ума числото 10,000 лв., които
тогава броихме на Славчо. Представа нямам колко би струвал този имот
сега - тогава курса беше USA$1 = 20 лв.; сега е 80-90 лв. Би ли дал
някой ½ милион лева за тая къща или може и повече да се вземат? Дебело
подчертавам, че за всеки цент над сумата, която първоначално беше
вложена там при покупката, заслугата имате единствено вие и чичо
Божкови, както и индиректно имахте поддръжката и помощта на чичо Христо и
останалите съселяни. Защото сега вече тази къща там щеше да се е
самосъборила от неподдържане и нестопанисване, докато всички вие не само
че се занимавахте най-съвестно с това, ами башка колко други подобрения
й се направиха с общ и безвъзмезден труд. Но каквото е решила, нека
това да прави. Аз все се каня да се обадя по телефона на Ясен и все
забравям - мокаятлък повечето. Ако бяхме отишли до Сидней по Нова Година
както мислехме, обезателно щяхме и да се видим с тях. Трябва да му
звънна някоя вечер, когато има намаление на телефонните услуги...
Ще
си поправя телефона на Снежа в болницата. Женя им е писала веднага след
тяхното писмо. Сега се надяваме и ние да получим отговор. Специално ще
чакаме информация за пристигането, посрещането и пребиваването на Н. В.
Цар Симеон Втори в България. Това е събитие със световно значение и се
надяваме нашата телевизия също да отрази, макар и по-скромно и бегло
този важен за нашата държава случай. Ще гледаме постоянно предаванията
около 24 Май. Сашо, понеже той и на Царя е приближен, каза че последният
щял да пристигне на 28 Май. Както и да е - посрещнете го както подобава
и пишете после какво е станало...
Тъкмо
гледам през прозореца, че някои деца от блока и приятели на Нени не
издържаха на мокрежа и скуката и се набухаха в басейна, защото то иначе е
топло, 22°C-23°C. Слушам че Нени също водеше пазарлъци с майка си да
отидел и той при момчетата, но се появи таткото на едното с една сопа и
бързо ги изкара навън, така преждевременно приключи и нашия разговор в
полза на родителския екип.
Вчера
си ремонтирах един тостер – нали така казват на устройството за печене
на филии. Бях го намерил пред един магазин - чисто нов, но беше
изхвърлен, защото не работи. Смених му кабела, завързах му реотана който
беше прекъснат и сега е достатъчно само хляб да има – пече, та пушек се
вдига. В същото време на Неничко печката изгоря, нагревателят й пак се
прекъсна точно на мястото, където го бях усукал предния път. Сега вече
ще го направя по-надеждно, защото напоследък тази печка се ползва много
интензивно за сушене на дрехи, мокри от училище, басейни, дъждове и т.н.
После и до гаража ще сляза да погледна нещо по колата, но там нямам
достатъчно светлина, а пък работата не е за отвън в този дъжд. Намерил
съм си една голяма лампа от магазин, с две луминесцентни тръби, та ще
пускам и нея. Но все пак и това не е работа - отвън на слънцето е
най-добре, но от засилен мерак не мога да дочакам настъпването на
слънчевото време.
Нени
пак започна да ви пише писмо. Вчера надраска две странички - накарах го
и днес да пише, но на седмия ред му се доспа и си легна. Той напред се
напраска като свинче с палачинки и мед - сега се капична на леглото, че
не можеше да диша от преяждане. Но после като стане, ще си продължи
писането.
В
момента дъжда пада от небето с нестихваща сила и няма никакви намерения
да спира. Току що в 13:00 казаха новините. Положението става критично и
вече на места не може да се овладее. През Бризбън минават две огромни
реки, които също вдигат нивото си. Но и малките, които се спускат от
дерета и възвишения също правят бели. Основно бедстващите райони са
надолу от нас, югозападно - към границата с Нови Южен Уелс (New South
Wales). Там са големите наводнения, между Бризбън и Сидней - но повечето
е насам, защото Сидней е на 1000 км от нас, ама и там имат зор. Целия
този район е планинска верига и като се застичат калните води от
балканите, долу в низината става бирбат. Морето подпира от другата
страна и единствения шанс да се спасиш е да се намираш на по-високо
местенце, с надеждата че до там чак няма да те застигне прииждащата
вода. Абе - лоша работа, не е за разправяне...
07.05.1996
- Ден на Радиото и Телевизията, само че в тази част на света той не се
отбелязва и не е известен с такива исторически факти. Аз отново съм “на
хармана” след дълги, влажни и изпълнени с работа почивни дни. Дъждовете
ще продължат до четвъртък, но те вече направиха поразиите, така че всяко
тяхно следващо поражение ще бъде обявено за потоп. Който оцелял –
оцелял; който се евакуирал – вече започва да се завръща; започваме да
изчисляваме и загубите. За фермерите тези дъждове пък са добре дошли,
защото във вестниците се появиха и статии със заглавия “Милиони падат от
небето” и други подобни. Реките се укротяват и живота се възвръща към
нормалния си ритъм.
Аз
през тези дни бях плътно зает с колата. В неделя сутринта я водих на
майстор. Човекът, от когото я купихме беше организирал да се сменят едни
специални щепсели, които задействат инжекторите. Обаче майстора само ги
стисна с клещите надве-натри, но кабела към клемата си остана хлабав.
Още по пътя за вкъщи цилиндрите започнаха да прекъсват, което ме влуди и
изкара от равновесие. “Ще се спекат след ден-два, вика майстора и сами
ще се оправят”. Добре де, ама аз нали си падам пó майстор и от
най-големия възможен, като се прибрах в къщи ги започнах едно по едно и
всичките клеми и електроди ги запоих с поялника. Тази превантивна
процедура ми отне точно половин ден обаче, защото много трудно извадих
клемите от гнездата им. Всяка една съм я оправял поотделно и притягал с
малки клещи, после кадърно запояване на проводниците и отново сглобяване
- академично изпълнение, както само в библиите пише. А пък като видях
какъв палат е вдигнал въпросния майстор с този си “майсторлък” -
българите дворци да са построили със златните си ръце, които имат (тук
имам предвид само отделни и определени хора, истински табиетлийски
майстори, а не букчии и парапусчии).
Както и да е - тази част
от мотора вече е подсигурена. Вчера започнах да смазвам вратите,
ключалките и т.н. Отварях тапицериите и от вътре всичко намазах с грес.
Колата е с централно заключване и на четирите врати; има по един
електромагнит, който задейства бутоните на заключването. Добре ама като
ги погледнах и ми стана лошо: всичко беше клеясало, защото не е било
пипвано откакто е излязло от завода. Тези електромагнити се товарят,
понеже заяждат и не действат добре. След като почистих и намазах всичко с
масло, сега механизмите работят като швейцарски часовник. Ръчица си
иска да пипне на всякъде - но не чия да е, а само моята. След тази
процедура и множеството проби които правих, сега на свой ред пък
акумулатора естествено се изтощи. Тази кола, понеже е с автоматични
скорости, не може да се тикне по надолнището и да запали. Трансмисията й
е построена на базата на друг принцип и “балканските” навици с тикането
на Москвичите по пътищата тук са невалидни. Звъня веднага на един
приятел и срещу $100 получавам чисто нов акумулатор, с две години
гаранция – директно от магазина. Стария ще се опитам да го заредя и да
си го имам за резерва, но той поначало може и да не е годен, ако е бил
вече доста стар. Издърмуших и багажното отделение, задните седалки,
облегалките и т.н. Ще се почисти, ще се освежи и пак ще сложа
постелките. Мундарска работа аз не търпя. Така ще се местя от възел на
възел, докато в крайна сметка колата добие вид и състояние като за нас, а
не само за продан. Постепенно всичко ще оправя и ще проверя. За сега
само колелетата й не знам как се сменят, защото няма гайки и болтове по
самата джанта, както сме свикнали да виждаме. В средата има една голяма
капачка и под нея е предполагаемата колесна гайка, която притяга цялото
колело към главината. Това е много рядък монтаж за пътнически
автомобили, защото се използва предимно при състезателните – с цел
улесняване на механиците за по-бърз монтаж/демонтаж по време на самото
състезание. Още имам да го проучвам този въпрос. Мога да се похваля, че
вече си имам доста приятни и забавни занимания и въобще няма да ми е
скучно от тук нататък. Неничко също много ми помага, но бързо му минава
мерака и се отегчава...
Иначе
друго няма около нас - Женя продължава да изпраща молби за работа и
чака резултати; Нени ходи на училище. Като най-пресен и вълнуващ момент
(след успешното приключване с покупката на колата), за кратко отново се
връщам на наводненията и последствията от тях. Огромните вълни и прилива
опустошиха плажовете на Gold Coast - световно известният курорт,
недалеч от Бризбън. Пясъкът е отмит от водата и сега сигурно ще внасяме
друг от пустинята Сахара, за да се възстанови плажната ивица. Понеже
шосето и хотелите са на самия бряг, вълните изхвърлиха навън много
морска пяна, всякакъв боклук и пясък. Булдозери работиха денонощно, за
да връщат и изриват пясъка обратно. Изобщо голяма битка със стихията
падна. Това бяха събитията през последните дни, които следихме от близо.
Сега вече всичко се нормализира. Чакаме Валя да се обади от Сидней, че
са ни получили документите и ще следим движението и развитието им, за да
ви ги изпратим навреме.
08.05.1996
- Няма нищо ново, освен че най-после видяхме слънцето и отново усетихме
топлите му галещи лъчи, след почти двуседмична “сянка”. Нени продължава
да пише писмото си, всеки ден по две странички. Ще го освободя за малко
като ви изпратим колета, след което пък ще започне да пише на другата
си баба. Все няма за какво да ви пише, та аз му подсказвам разни идеи.
Обаче той един факт го представя с две думички или най-много с едно
изречение, вместо да го опише подробно.
Снощи
си разглеждах сервизната книжка, която върви заедно с колата. Много
интересно четиво, с много и най-различни картинки, огромна армия от
герои и все главни, но от цялата работа единствено разбрах само номерата
на отделните страници. Всичко останало е написано с неразгадаеми
японски йероглифи – човек даже и руски език да знае, та пак не може да я
разчете. Но ще взема да пиша до компанията да ми изпратят една
английска.
Вчера
онези пари, които бяхме сложили на срочен влог се освободиха (виждате
ли колко бързо минаха 6 месеца). Е, донесоха малко лихва, ние прибавихме
още по-малко от нашите скромни спестявания, за да ги натаманим до
кръгла сума и отново ги сложихме на подобен влог при същия лихвен
процент (7% годишно). За сега тези пари не ни трябват и за това сме ги
запечатали в банката. Това общо взето е най-глупавия начин на
инвестиция, но понеже нямам кураж нито акции да купувам, нито в бизнес
да ги вложа, нито за нещо подобно - сложихме ги в банката, за да не ги
мислим. Те имат съвсем друго предназначение и едва когато му дойде
времето, тогава ще ги развъртим.
Не
знам дали ви казах, но доларът вече струва 120 лв. Сашо онази вечер
говорил с родителите си в София, та от там разбрал. Само допреди месец
или две-три седмици бил 95 лв., но от тези дни скочил много. Това ще да е
сигурно хиперинфлацията, за която майка споменава че се чакала. На мене
това понятие не ми беше известно до този момент, защото не сме го учили
в часовете по Марксистко-Ленинска Политикономия на Социализма. Там нали
само за невероятен подем и възход, единствено благодарение на Партията
столетница се говореше и с определения, охарактеризиращи само гнилия
капитализъм не са ни занимавали. Дееба и идиотите мръсни - на какви
глупости са ни учили само и с колко помия са ни пълнили кухите лейки!
Добре че сме имали достатъчно акъл да не им вярваме (поне някои от нас) –
сега трябва да ги съдя за нанесени трайни душевни травми и да ме
обезщетят за изгубените ми нерви и време. А пък са си и съвсем прави
хората от правителството като казват, че нямало инфлация в България. Тя
обикновено се измерва с части от процента до около няколко единици – ето
защо и гореупоменатото понятие изобщо не е приложимо в съвременната
икономика на още по-съвременна България. Да мародери мръсни -
гробокопачи на прекрасната ни Родина и българоубийци! Инфлация
действително че няма за вас и вероятно за неимоверните ви богатства от
крадена народна пара! Но пък за сметка на това, виж, хиперинфлацията
вече е съвсем друго нещо. От нея има в изобилие, нали - там нещата се
измерват в “пъти” и тежко му и горко на тоз нещастен народ, който ще
трябва да се гърчи и превива гръб всред тази икономическа и политическа
каша. В същото време си мисля и друго: как ли ще се подсмихват бъдещите
поколения, когато един ден ще четат тези редове? Тогава вече всички тези
катастрофални последици от недъгаво, недалновидно и корумпирано
управление ще са отдавна забравени. Какво пък – може рогът на изобилието
да се е спрял и над нашата мила и родна страна, и непрекъснато да ръси
своите блага върху шепата оцелели български племена. Как няма да съм
жив, за да го видя с очите си. Така тези мои редове и статии ще бъдат
само един зъл, кошмарен спомен, за един мрачен период, за който всички
вече няма или пък ще избягват да си спомнят. Аз твърдо съм решил да
издам тези свои писма под някаква книжовна форма и информацията от тях
ще бъде доста остаряла, но така или иначе това е една история и тя се
предава такава каквато е, а не както би била угодна някому. Вярно е, че
книгата ми няма да има нужната художествена и литературна стойност,
броят на действащите лица е силно ограничен, няма тежки сражения в
мразовити нощи, няма нелегални и ятаци, нито пък помпозни маршови
победи; в сюжета ще липсват сцените за “голямата” любов на главната
героиня и горещите й страстни нощи, прекарани с автора на творбата, но
се надявам че веднъж достигнала до широкия кръг от читатели, тя достойно
ще се нареди до нивото на трудове като “Овчарчето Калитко”,
“Партизански песни”, “Как се каляваше стоманата”, “Тимур и неговата
команда”, а защо не и наред със “Син на работническата класа”, както и
редица други подобни издания от до болка познатата на всеки серия на
Партиздат...
Боже-ее,
хора - представяте ли си го това?! Напред на работа спря тока -
всъщност изглежда, че стана някаква авария в трафопоста и за няколко
минути останахме без електричество. Това не разстрои кой знае колко
цялостната система, но чертежът с който се занимавах цяла сутрин, сега
просто изчезна и след малко го започвам отново. Непредвидливо, случайно
явление и по тези съображения от време на време по принцип се прави
аварийно запаметяване на това, което е правено до момента. Така ако нещо
инцидентно възникне в мрежата, не се загуби абсолютно всичко, а само
тази малка част, която не е била вкарана в паметта до момента на
аварията. Това е лично задължение на всеки един компютърен оператор -
добре ама аз нямам навик да я правя тази манипулация (просто винаги
забравям) и сега започвам от нулата. Е, след няколко подобни “инцидента”
вероятно ще се науча, но за сега продължавам да упорствам. Това би
могло да се сравни с чувството, когато един студент е чертал даден
проект цял семестър, а вечерта преди предаването му го е полял обилно с
кафе, бира, шкембе чорба или ракия – нему остава едничката алтернатива
да го почне отначало на чисто или да се обеси на лампата в стаята на
общежитието. Но стават и такива неща, даже и по тези географски ширини.
Никой не е застрахован от неуспехи (както и от глупост), а единственото
ведро нещо е, че слънцето трайно застана отново на небето - нощес даже
видях и няколко звезди. Добър е Бог и отмени потопа (или го отложи...),
защото аз през миналите дни вече си мислех, че това ще е въпросният край
на света, за който всички така оживено говорят и с тревога очакват.
Сега всичко си отиде на мястото и все едно че не е било. Е, има няколко
милиона загуби от нанесените щети, но Австралия бълха я ухапала за
такава дребна сума. Ама пък падна дъжд повече от 1 метър на места. Между
другото, което също не знаех до сега – количествата на валежите от дъжд
също се измерват в линейни мерни единици, най-често в милиметри.
Подобно както снега, който мерят в сантиметри. При нас в последните
няколко дни паднаха средно към 600-800 мм на квадратен метър
(представете си 70-80 см снежна покривка, на места до метър, само че от
вода). За това реките качват нивото си с по 10-12 метра, защото
отвсякъде тези води се стичат натам. То не е като снега, че да си стои
там където е паднал, ами се разлива. Абе австралийска му работа, не е
като например поетичната руска зима...
09.05.1996
- Ден на победата. Някъде по света дори и не работят на този ден, но
тук си е един обикновен, трудов четвъртък. Броим часовете до заветния
петък, след който следват обичайните почивни дни. Все още чакаме Валя и
Сашо да ни се обадят от Сидней, че са ни получили документите. Довечера
може ние да ги потърсим по телефона – в края на краищата, зорът си е
чисто наш.
Други
новини няма, отново всичко се притаи и затихна тревожно. Тази неделя е
Денят на майката. Сигурно ще направим едно масово барбекю по този
случай, но то зависи и от времето. Вече навсякъде изсъхна и валежите
спряха – закрепи се слънчево и приятно, както винаги си е било (е, само
когато не вали разбира се).
Снощи
колата ми направи още един мръсен номер – не рачи да се запали и
шестият й цилиндър. Тя и на пет върви достатъчно пълноценно - дори не се
усеща, че на едното бутало му липсва тягата, но опитното ми ухо долавя
смущението в такта на ритъма и цял настръхвам, когато нещо не е наред.
Колата е с електронно инжекторно запалване, командвано от компютър. Няма
запалителни свещи, както обикновените коли – впрочем има едни специални
електроди, до които много трудно се стига. Това е много сложна система и
само майстор трябва да я пипа, но аз по принцип си ровя из мотора по
стар навик от Трабанта. Нищо не открих, а тази сутрин всичко си беше
добре. Не знам даже и какво съм бутнал, та се оправи. Може би лоша
връзка е имало някъде или нещо друго. С много сложен уред за превозване
на стока и хора се сдобихме напоследък, но тук по-новите коли са все
така. Автомобилостроенето върви със цели скокове напред и въобще не може
да се догонва по познанията и опита, които имаме от миналото с руския
автопарк или със социалистическият, като по-общо понятие. Молим се само
нищо да не й става на тази кола, защото тогава няма да мога да се
наплатя на майсторите. Тук също се свличат по няколко кожи от гърбовете
на клиентите, веднъж попаднали в лапите им...
Продължавам
с размишленията си през обедната почивка. На 20 Май, понеделник, имам
свободен ден, когато ще отида в Емигрантския отдел на Министерството, за
да питам и евентуално да задействам въпроса с визата на майка или на
татко - както вече се разберете вие. Ако пък и Женя е започнала работа
до времето на пристигането ви тук, освен гостуването ще имате и нелеката
задача да упражнявате контрол върху нашия малък и палав Неничко, на
който нещо хич не му се учи. Тогава дори ще ни бъдете и необходими
заради него, освен всички останали чувства и емоции.
Довечера
пак ще извършим малък локален пазар - главно за плодове и зеленчуци. В
Аделаида си отядохме на портокали, тук пък на банани. Там беше район
залесен само с лимони, портокали и лозя. Краят на цитрусовите нивя не се
виждаше. Викал съм си на акъла, като сме минавали покрай такива
плантации: мама му стара - това да е мое, да съм умрял още преди да
вляза в нивата. Амчи нали бране иска всичкото това чудо, бре! То е ужас
да се събира само на ръка. Не е работа и фермер да си, по дяволите;
вярно е, че хората не си знаят парите – мерят ги “на кило”. Но слънцето
го посрещат и изпращат вътре “на браздата”. Кал, прах, химикали, отрови и
т.н. Машини има, всичко е добре механизирано и подредено, но иска и
ръка да го бута. Не е за завиждане такова богатство. Така бяха и хората
от Аделаида - аз по-отблизо познавам този фермерски живот, та знам. И
там беше работа от тъмно до тъмно. Само за мене работа - как съм клел и
проклинал тази дейност, само Валери знае; нали работехме заедно с него.
Но независимо от всичко имам добри спомени от тогава - и от хората, и от
онова тежко, усилно време. Лошото се забравя бързо, умората минава след
един хладен душ и последвал го разлат моабет, а калта от ноктите се
измива с вода - по света има и много по-лошо, а за жалост и у нас...
10.05.1996
- Снощи купихме много евтини чушки и ябълки, та ходихме да занесем на
нашите хора македонците и да си ги поделим. Те пък предложиха да опекат
чушките на барбекюто у тях на двора. Та довечера, следобед всъщност, ще
ходим да ги печем - хем и салата ще си направим, ще се почерпим, една
касетка с македонски песни ще гледаме – изобщо очертава се добро
мероприятие. Утре ще се занимавам с колата - главно почистване,
подреждане и изучаване на табиетите й. Когато човек скочи от една руска
пачавра върху японска гейша, трудно ми е да преценя това като някакъв
прогрес ли трябва да се счита и известна крачка напред или връщане към
първичното. Не знам, вероятно времето ще си покаже. Друг план за сега
нямаме за почивните дни, но той много бързо може да възникне.
Американската
телефонна компания ни зарадва безкрайно много с новите си цени на
междуконтиненталните разговори. Вместо да ги увеличат, както правят
хората във всички “напреднали” Европейски страни от “Блока” със силно
“развит” политически строй, те взеха че ги намалиха, моля ви се с 25%.
Сега минута разговор до България ще струва само 99 американски цента,
вместо USA$1.254 както беше до сега. Много са глупави тези американци, а
глупав човек стига ли се? – той и насреща ти да бяга, пак няма
застигане (защото с такива обикновено можем да се разминем, но не и да
ги стигнем). Същата изненада ни гласят и нашите хора от Австралийската
телефонна компания. До сега плащаме по $0.25 на градски разговор, а от
сега нататък ще стане $0.15. Това се прави с цел да можем повече да си
приказваме. То отдавна се говореше и ето че ще стане скоро. Най-големия
удар обаче ще бъде с бензина. Реалната му цена с всички печалби, данъци,
такси и т.н. е около 40 цента на литър. Сега го продават по 65-70 и се
говори, че ще го нормализират към по-ниската цена. Ако и това стане, ще
започна да го пия. Изобщо - хубаво се живее всред богати хора! Бакала
обичаше да казва: “Богатият човек е великодушен!” и беше прав...
Тази
сутрин стана малък инцидент в къщи. Без да искам, освен моите ключове
от колата и апартамента, съм взел и ключовете на Женя. Аз сутринта
излязох и заключих вратата отвън. Сега Женя стои заключена у дома, а
Неничко е заминал на училище през терасата и после се е промъкнал през
прозореца на общото стълбище (по същия път, само че на обратно
обикновено влизат и крадците по домовете – не винаги е преимущество,
когато човек живее на първия етаж). Довечера като се прибера ще я
отключа пак - аз ще си дойда преди той да се е върнал от школото.
Щях
снощи да се обаждам на Валя, но се прибрахме късно и докато разтоварим
багажа, вечери, къпане и прочие ритуали, та стана съвсем късно. Но днес
ще звънна да видя какво става с тези въжишки документи. Дано да са ги
получили вече, защото мина точно една седмица, откакто сме им ги
изпратили.
Времето
сравнително се пооправи, но туземците казват, че това е всъщност
нормално за този сезон - дъждове, наводнения и поразии. Просто през
изминалите 5-6 години е било страшна суша, та за това хората са
забравили какво е било. Както в България зимата, така и тук сезоните
започват да си отиват на мястото. Защото и до сега зимата при вас не е
била като тазгодишната, което обаче не е нормално - многото сняг или
дъжд е готово плодородие. Те не случайно тукашните вестници писаха за
милионите, дето падат от небето. Ще чакаме, ще видим какво ще стане.
Може пък да намалят и хляба, който сега е по $1.50-$2.30 за един самун
от 700 гр или пък да го пуснат без пари - като си купиш салам, да ти
дадат и хляба като добавка (както се е раздавала горчицата едно време -
ако искате да знаете и това от татко съм го чувал...). Всичко може да се
очаква от тези хайвани. То и много плодородие пак не е на добре, защото
тогава пък падат изкупните цени на продукцията. И вместо
производителите едно нещо да го продават евтино, било домати, жито и
т.н., те предпочитат да го унищожат, но да запазят пазара от подбиване
на цените. Така се избиват милиони глави добитък, заравят се в земята
тонове зеленчуци и други култури. Не могат хората и да изнасят навън,
защото поради ниската цена, износът не си изплаща труда по обработката и
приготовление на стоката за продан. По-лесно е да мине багера отгоре
през нивата и край. Другата година - наново. Това е феномен на
свръхпроизводството и ако всичко в този живот си беше на мястото, по
света глад и жажда нямаше да съществуват. Защото житото се заравя или
изхвърля по дъното на океана, а пък в същото време по телевизията
апелират за събиране на помощи - я за Етиопия, я за някоя друга
Африканска или Азиатска държава. Но над всичко и всички стоят
икономическите интереси и в частност политиката. Това не се случва само в
Австралия – в Америка, в Европа: навсякъде е едно и също (под Европа
разбирам частта оттатък р. Елба; за жалост откъм отсамният й бряг е
достатъчно изгазено и безмилостно опустошено от руските ботуши, които са
върлували по онова време, но ние на историята не можем да се сърдим,
нали)...
11.05.1996
- Извънредни събития наложиха изключително експедитивната ни реакция.
Ние уж чакахме Валя да се обади от Сидней, че документите са
пристигнали, а пък вчера те самите пристигнаха обратно – готови,
заверени и подпечатани. За това днес (събота) използвам случая, че нашия
клон на пощата работи, та веднага да изпратя нещата. Колета ни е малък,
без много подаръци, но е спешно подготвен в последния миг, за да тръгне
час по скоро. Не успяхме да довършим видеокасетите. По-нататък и това
ще стане. Батерията на татко също не я изпращам сега, защото много
натежа в кутията, а и не съм я изпробвал още. Шоколадовите яйчица са
символични по случай нашия Великден. Самобръсначката не е определена за
никого. Ако татко смята да я ползва - хубаво; като ли не - дайте я на
Живко. Слончето е за “СЛОНЪТ, моя приятел”. Картичките са за баба Веска
от Нени...
Току
що направих по едно ксерокопие на всеки документ - просто за всеки
случай, които ще запазя аз, като на вас изпращам оригиналите. Сега с
Нени се намираме в пощата, след което се прибираме. Чувам, че доларът
вече е 150 лв. в София и 200 лв. в Пловдив. Щели да запират валутните
влогове. Ако това действително е така, сами ще се издавят в собствената
си помия. Следобед ще се обадя по телефона - тогава ще се доразберем. За
сега това е всичко - много поздрави и целувки от всички нас: Женя,
Нени, Ангел…
Няма коментари:
Публикуване на коментар