Скъпи наши майко и татко; близки, далечни приятели и врагове!
Днес е 19.02.1997
и вероятно предвид тържествената дата (годишнина от обесването на Васил
Левски), доста неща се случиха и около нас. Не знам дали всичко това
има някаква пряка връзка с това историческо събитие, към което аз лично
съм особено чувствителен и съпричастен, но по свой собствен начин
свързвам събитията с трагичната кончина на Апостола.
Като
за начало на деня, нашата малка и скромна пратка, която ви бяхме
нагласили, най-после щастливо потегли от Австралия още в ранните му зори
заедно с роднините на Васил и Албена, станали вече покрай тях и наши
приятели. Независимо, че татко ме увери по телефона, че пари не ви
трябват (на него никога не са му трябвали – ако всички бяха такива като
него, комунизмът отдавна щеше да е възтържествувал не само на книга), аз
все пак си позволих да изпратя няколко съвсем дребни банкноти – само
колкото за в случай на остра нужда. Тук тази сума е символична и дори
смешна, но за нас това е максималното, което можем да отделим на този
етап от помощите си за безработни, които от скоро получаваме. С тези
средства, колкото и малко да са те, ние искаме нещо да си купите -
сметката за тока да си платите или по някакъв начин да си помогнете на
масрафите. За нас не мислете, защото тук държавата има тази задача –
поне от това не можем да се оплачем. Ние сме добре и се оправяме с всяка
ситуация.
Онзи
ден (в понеделник вечерта) отидох у Василови да занеса пакетчето на
прибиращите се за България техни роднини – безкрайно сме им благодарни
за стореният от тяхна страна жест. До няколко дни вече ще сте получили
всичко. Вчера си дадох малко почивка и не съм водил дневника. А същият
понеделнишки ден, само че следобеда ми се обадиха от две места за работа
– от едното даже ме повикаха на интервю за днес, но на това ще се спра
по-нататък из редовете. От другото място, което беше някаква агенция за
набиране на работна ръка, казаха че ще ми изпратят документите на техен
клиент, който имал нужда от човек като мен. Хубаво - сега ще чакам, да
видим какво ще стане. Пак в понеделник се обажда и бившият ми шеф,
когото от някое друго място са го търсили да даде сведения за мене -
като що за човек и специалист съм. Обикновено тези фигури застават с
имената си като гаранти и препоръчители за даден кандидат – преди
последният да бъде назначен на новото място, евентуалните му бъдещи
началници първо се допитват до предишните мениджъри и вземат сведения за
дадената кандидатура. Никой няма да назначи някой си от пътя, без друг
да е дал адекватно мнение за него (задължително положително). Изобщо
постоянно нещо ври и кипи около нас и все се надяваме на скорошен развой
на нещата в посоката, към която всички се стремим.
Вчера,
както вече споменах не съм писал, но за сметка на това прекарах целия
си ден пред компютъра с моите упражнения по машинно конструиране и
дизайн. Вечерта с Женя излязохме за хляб и аз съвсем случайно на
тротоара намерих една банкнота от $20. Рекох си веднага, че туй ще е
някаква парична поличба. Е, разбира се и тези средства влязоха във фонда
на Неничко, който напоследък нещо много често взе да ми се пише “човек”
и да си повишава жизнения стандарт за моя сметка и на мой гръб. С тях
той реши да си купи часовник, който пък му беше необходим, защото онзи
ден счупи неговия. Та напред пък ходихме да го купим от магазина. Взехме
един наистина много хубав и точно какъвто той си хареса. Днес Нени
донесе и добри бележки от училище, та всичките “подаръци” минаха под
един общ знаменател – за поощрение и насърчение на учебния процес един
вид...
А
сега с няколко думи ще се спра на сутрешното ми интервю. Компанията,
където бях е единствена в цяла Австралия. Главната им квартира така да
се каже, се намира в Америка, като имат и доста филиали по света. В
понятието “по света” влиза дори и нашата Европа, само че откъм
оттатъшната страна на река Одер (имам предвид реката в Германия, на
която руснаците са се срещнали с американците през 1945 и са си я
поделили “по братски”, а с нея и почти целия най-стар континент; но може
това да е било и на р. Елба – почвам вече много неща да забравям от
Историята, така че простете ми неточността, тя съвсем не е от
невежество...). Та, тази въпросна компания произвежда и разработва
най-различна медицинска апаратура, всякакви подобни устройства от рода
на изкуствени сърца, бъбреци, кокали, далаци и много други разновидности
в услуга на човешкото тяло и в частност на лекарската практика.
Специално фирмата в Австралия и където бях днес на интервю, произвежда
апаратурите и системите за изкуствено оплождане (забременяване) –
зачеването на т.нар. бебета от епруветки, “in vitro”. Едно време на
Господ задачата му е била много лесна – създал е мъжът и от там нататък
работата е ясна. Но всичко останало, което не е естествено и което
трябва да пресъздаде един истински човешки организъм – това е вече доста
сложно нещо. То са тръбички, маркучета, игли, стерилна среда,
апаратура, електроника и т.н. Работата е изключително интересна и
престижна и ако я започна, аз с достойнство ще оправдая прозвището си на
“инженер-гинеколог”, с което сам съм се коронясал благодарение и на
дългогодишната “медицинска” практика, която имам. Хората от фирмата
останаха много доволни от представянето ми и приятно изненадани от
знанията, уменията ми и опита, който съм постигнал в конструирането. Ще
бъда изключително щастлив да започна работа точно в тази фирма – при тях
всичко е оборудвано по най-модерния начин, помещават се и в едни нови
сгради - нещо като БАН или някой от нашите престижни институти. Казаха,
че ще се обадят в петък, за да ми съобщят резултатите (“Too good to be
true” – “Твърде добре/хубаво, за да бъде истина” казват местните;
вероятно има за какво да бъдат прави). Сега остава само да чакаме и да
се надяваме.
Също
в петък, чрез бившият ми шеф имам уговорка за преговори с една друга
автобусна компания, купена подобно на моята предишна фабрика, при това
от същите хора - сега дори фирмите им носят еднакви имена. Та и там има
да се изчерпват някои въпроси, които още висят неразрешени, но всичко ще
става едно по едно и полека.
По
тези хора, дето наскоро бяха в Аделаида (роднините на Васил), Валери и
Даниела са ни изпратили прекрасни армагани – бутилка бяло вино, бутилка
червено и едно шише с ракия. Българите там са намерили някакво страхотно
вино в едни изби край града и освен че всички го пият вместо вода, като
им омръзне го преваряват на ракия. Наистина в Австралия има невероятно
грозде, от което става още по-невероятно вино (и ракия, разбира се). Не
случайно сме на първо място в света по винопроизводство, продажба зад
граница и т.н. И сега в цяла Аделаида, българчетата пият здравословно
вино и правят лековита ракия от него - да са ми живи и здрави всичките
до един!...
А
- дойде ми още нещо на ум, като допълнение след телефонният ни
разговор. По родителите на Сашо, които ще идват някъде през Май-Юни,
можете да изпратите всички школи които имах от акордеона (тангата +
латиноамериканските песни и всички други, за които не се сещам). Няма да
изпращате други неща – по-добре е да изпратите нотите. Така татко няма
нужда да прави копия и да изпращате отделни хвърчащи листи, а нотната ми
колекция ще има по-завършен и приличен вид.
След
няколко седмици ще изплатим на Нени заема от $300, които аз взех, за да
оправя колата и смятам че до това време вече ще сме се постабилизирали
малко във финансово отношение. Тогава ще имаме възможност да поканим на
гости Ани и Сашо, Васил и Албена и всички, към които сме толкова много
задължени - а и не само по задължение, разбира се; нали трябва да се
поддържа социалния живот. Но поне докато настъпи тази тъй далечна и
мечтана финансова стабилизация, ще трябва да се поограничаваме малко -
главно откъм сбирки или ходене тук-там. Е, достатъчно е само да сме живи
и здрави - ще издържим и този напън...
21.02.1997
- Петък вечерта. Седмицата приключва без особени емоции. Още нямам
резултати от онзиденшното ми интервю във фабриката за изкуствени бебета.
В края на краищата, ако се наложи заради избавлението на семейството от
нищета и мизерия, там могат да ме назначат да правя и естествени. Само
трябва да попитам Женя, ако е съгласна и дали ще ме пуска да ходя
“надомно” – но щом като ще е за трудовата ми кариера, предполагам тя
няма да има много напротив…
Днес
следобед ми се обадиха за една много кратка работа, която ще свърша
другата седмица. Все пак нищо не се отказва, особено щом се касае за
плата от $25 на час. В понеделник ще се срещна с агентката, която
организира това, а във вторник започвам. Работата била само за един ден –
в някаква компания имали нещо да им се начертае; по готови скици да се
изработи официална документация на компютъра. Чертежите са все машинни и
повечето ще отида, за да се обиграя с тази компютърна програма, която
аз изучавам у нас, а не че това е някакво окончателно решение за трайна и
постоянна работа. После, то така се почва - уж за ден-два, пък не се
знае дали впоследствие няма да възникне повече работа и да се закотвя
там за по-дълго време. Та това беше най-забавното от този ден...
Преди
малко се върнахме с Неничко от урока му по музика и той пак замина на
гости с преспиване у негов приятел. Ние пък утре вечер ще бъдем у Жоро и
Ели. В неделя сме на битак, но вече като купувачи (по-точно зяпачи), а
не като продавачи. По тези тържища продават много евтини плодове и
зеленчуци, та ще си напазаруваме поне, ако не друго.
Снощи
по наше време, хората от Австралия сигурно са кацнали в София и другата
седмица се надявам вече да сте получили нашата пратка. Ех, че радост ще
бъде за вас – разглеждане на снимки, филми; четене на писма; ще има с
какво да си разнообразите скованото от студ ежедневие…
Вчера
получихме писмо от Валя и Сашо. От тях разбрахме, че изборите в
България ще бъдат на 19 Април. То съвсем е наближило - дано този път
комунистите завинаги да си отидат от управлението на страната (поне
официално). В никакъв случай не можем да се надяваме на пълната си
победа над тях, защото те така дълбоко и здраво са се окопали като
пиявици във всички слоеве на обществото, политиката и икономиката, но
все пак – нали надеждата умирала последна. Освен ако не се изтребят до
крак. Хитлер на времето добре ги е почнал, ами защо не е карал до края.
То бива-бива тяхното, ама те са ненаситни лами бре; нямат наяждане,
нямат засищане. Но ще видим какво ще стане. Дано народът да е прогледнал
вече – сега поне има възможност да си каже думата. Но ако пак отидат да
гласуват една шепа хора, голямо тегло ги чака бедните хорица.
В
края на Май Нени отново ще има концерт-продукция. Този път се надявам
да бъде малко по-смел и сръчен на клавишите. Учителят му ще го подготви с
няколко популярни парчета, които той ще изпълни пред публиката...
25.02.1997
- Както се вижда и от датите - за няколко дни бях изпаднал в неловко
мълчание и не съм писал. В събота вечерта ходихме у Жорови. В неделя се
мотахме безцелно по битака. Черната хроника продължава да трупа активи и
да изсипва върху нас помията си - този път принтерът ни пак направи
беля и вече не иска да печата. Уж мастилото му се беше свършило – аз
вчера купих ново за $45, но днес Женя ме зарадва, че отново не е добре.
Сили ми останаха единствено само за псувни, но не знам по чий адрес да
ги разпратя. Обадих се по спешност на Сашо, та го чакам всеки момент да
дойде и да й види болката на тая злополучна печатарска машина. И от там
ще ми се роди някаква пак... Аз решението на уравнението вече го знам:
очаква се ново освобождаване на средства, които трябва да заделяме от
нищото...
Днес
ходих на работа - доволен съм, въпреки че всичко ще приключи за много
кратко. Утре имам да довърша нещо за още няколко часа и край. Това което
изкарах, една голяма част ще отиде за данъци, друга порция ще е за
сметка на социалната ни помощ, та все едно трудът ми е “танто за
кукуригу”, но рекох да не отказвам на хората – може да ме повикат пак.
От Социалните служби следят всеки цент който съм изкарал горница за
даден период. Щом има наличност и движение на пари от такива приходи,
онези автоматично намаляват помощта. Няма ги онези години, когато освен
нея в пълен размер, си докарвахме и по 50 кинта на ден отгоре, при това
от онези, най-сладките - без да се описват в тефтерите. Сега всичко е
свързано с документи, последните отиват в Министерството на финансите,
копие от тях става дознание на Социалните служби и от цялата работа на
края излиза, че битият си е бит и ебания – ебан (тук и в двата случая,
все за едно и също лице става въпрос – моето). Майната му – правила и
закони; срещу ръжена не се рита.
От
онази фабрика за изкуствените деца ми отказаха работното място - вчера
им се обаждах да ги питам какво става и защо така мълчат като ембриони,
че и те ме зарадваха с новината (е, за мене не беше неочаквано, но все
пак поживях няколко дена в надежди; благодарен съм им поне за това).
Изобщо заредили са се едни “радости” около мене, та инфаркт да получи
човек направо, ама нейсе – нали ще сме оптимисти...
Снощи
у дома идваха Васил и Менка (македонците), та опитахме от ракията на
татко. Там вече си отбих номера, сега съм запазил остатъка за Ани и
Сашо, като дойдат със старите. Кога ще ги посрещаме пък тях само не
знам, след като сме затънали толкова много в кал и тиня, но все някога
ще стане. Никой не ни се сърди за нищо, защото виждат в какви гъсти и
дълбоки говна газим, мъчейки се да се придвижваме напред. Добре че
всичките приятели ни помагат всеотдайно и всячески - де морално, де по
друг начин, защото иначе съвсем сме за мустака.
Нени
е добре. Днес е на рожден ден на негов приятел. Всеки момент ще си
дойде. И неговите апапи взеха нещо много често да се раждат, но не му
придирям – няма да се метне на гората я! Само трябва да свири и да учи -
друго не се иска от него.
В
същото време ние с Женя буквално се надпреварваме да получаваме откази
за работа чрез писмата на работодателите - кои от други по-учтиви,
натрапчиво вежливи и по английски лицемерни. Не можем да се сърдим на
никого обаче, нито пък да си проклинаме съдбата - защото ние сами сме си
виновни за цялата тази ситуация, в която се намираме. Господ ни даде
достатъчно в началото, ритна ни в гъзовете по веднъж и ни даде начален
тласък. Само че ние профукахме и пропиляхме всичко с честността и
наивността си. Едва ли нещо ще се върне повече в съответната си форма и
измерения – кой знае какво друго ни очаква от сега нататък...
27.02.1997
- И тази седмица мина неусетно, без да се случи нещо по-значимо. Към
черната поредица можем да прибавим вече трайно повреденият ни принтер
(печатащото устройство към компютъра). Сашо го взе миналата вечер в
техния сервиз и каза, че е станала голяма и скъпа повреда. Ще се мъчи
нещо да го оправя по втория начин, защото той знае, че в момента сме в
неплатежоспособност. Във вторник и сряда бях на работа, по силата на
един много краткосрочен договор. Конструирахме някаква огромна лебедка
за презокеанските кораби. Предполагам, че с нея изтеглят котвата или пък
прибират наловените китове от водата. Както и да е - задачата беше
чисто изпълнителска, по техни готови скици, но все пак имаше известни
елементи на съобразителност, собствено творчество и т.н. Хората останаха
много доволни от работата ми и е твърде вероятно да ме оставят на
работа. Аз им дадох резюмето и документите си и ще чакаме да се
обадят...
Днес
сутринта ходих до Бюрото по труда да ги моля да ми платят един курс, но
се оказа че не мога да разчитам на никакви финансови помощи от тяхна
страна – нямал съм още 12 месеца като безработен. Едва след като изтече
този период, тогава чак можели да ми поемат разноските по разни курсове
за квалификации, които бих искал да придобия. А на мене пък хич не ми се
дават $2000 сега баш на този зор, за да си го платя от джоба - така че
този въпрос е още висящ във вакуумното пространство, в което се намираме
(ако съществува такова понятие във физиката).
Понеже
нашия принтер не се знае кога ще стане готов след ремонта, ние ще
вземем на Ива и Румен стария за временно ползване. Те имат друг и този
не им трябвал повече. Женя има да разпечатва разни важни документи и
сега останала без това кирливо устройство е като бясна (той всъщност
бесът нея никога не я е пускал, но със създалите се допълнителни пречки и
неудачи, тя вече има и пяна по устата си; не разбрах само кой беше
виновен за повредата – това тепърва има да се изяснява и да се разнищва
случая). Аз също ще изпратя няколко молби за работа. Тази седмица поради
възникналата повреда в принтера и аз не съм пращал документи за работни
позиции, а това вече е пагубно за нас.
За
да допълня мрачната поредица, трябва да спомена още една съвсем не
маловажна вещ, която съвсем наскоро излезе от строя. Повреди се
бъркалката с ножа на миксера, която се закача отпред, а не отдолу. С нея
до сега много успешно си разбивах майонезата, кьопоолуто и други чисто
мои кулинарни произведения, превърнали се вече в хитове на домашната ни
кухня и съм просто като болен след тази тежка загуба. Самият шестостен
вътре в миксера е здрав - превъртя обаче другата част, в оста на
бъркалката. Аз не мисля че това може вече да се ремонтира, за това ще
моля по родителите на Сашо да ми изпратите една цяла бъркалка с
ножовете, както и няколко резервни части за миксера (шестостените –
татко ги има много на тавана - едни сиви такива, пластмасови). От друго
нямаме нужда. И ако изобщо може да се намери разбира се такава бъркалка и
не е зверски скъпа – предполагам, че в магазините все още продават
резервни части за тях, освен ако вече не са залели пазара с евтините
китайски боклуци, както е по целия свят. Само тогава има смисъл от
цялата работа. В случай че това е невъзможно (и аз съм склонен да си
мисля, че това е горчивата истина), просто ще си купим един нов
миксер-нож (пасатор или блендер както ги наричат просветените).
Проблемът е, че те се продават отделно, а не са комбинирани като
нашенските (руски и немски). В търговската мрежа има един миксер за
долните бъркалки-перки, с които се разбъркват кремове, тесто и други
вещества, докато съвсем друго е устройството, специално за
бъркалката-нож (въпросния блендер). Такъв с нож струва само някакви си
$20 и ние можем да го купим по всяко време (единствено и само
съобразявайки се с работното време на съответния магазин), но на мене
повече ми се иска да възстановя нашия миксер, но пак повтарям – само ако
е възможно и това не ви затруднява.
Докато
днес бях в Бюрото по труда, намерих една работна позиция за машинен
инженер-конструктор. Веднага чрез служителите там задействахме нещата,
изпратих си резюмето във фирмата и сега пак остава да чакаме обаждането
им. Чудя се дали сте получили вече предишната ни пратка. То самото
писъмце е пак доста дълго, но докато го прочетете няколко пъти и
вникнете във всяка моя дума, може и това което пиша в момента да
пристигне. Чакаме известно парично разведряване, за да отидем на онзи
парк, където щяхме да ходим преди известно време, а все нещо осуетяваше
добрите ни намерения. Там също ще снимаме - Нени вече знае много нови
песни, та съвсем скоро ще има достатъчно материал за още една
видеокасета.
Днес
валя дъжд и поосвежи малко нажежената обстановка около нас. Бяха се
заредили едни горещи и лепкави дни, но сега е много по-добре. Нени учи
до напред, та сега излезе малко да покара колелото. Като се прибере пък
ще свирим. А иначе, както се казва - ние сме добре и “Утрините тук са
тихи”. Нищо ново не се случва и нищо старо не се променя. Чакаме
настъпването на големия ден в близкото бъдеще и живеем в спомени от
миналото...
02.03.1997
- Неделя. Честита Баба Марта, макар и с ден закъснение. Най-после тези
дни около нас има малко по-добри новини и известно покачване на
емоционалния градус. Както знаете, аз напоследък доста усилено търся
работа. Но това, което може би не знаете е, че паралелно с тази си
трудна и мъчителна ежедневна дейност, също толкова усърдно търся и
евтини плодове (грозде, сливи, ананаси и т.н.) за “компоти”, “мармалади”
и други спиртни напитки. Така вчера ходихме с Женя до нашия зеленчуков
магазин да си пазаруваме - чорбаджията ме вкара в склада с думите: “Имам
стока за тебе!” И ме изправи пред 30 касетки с полусплули се и скашкани
сливи, целите протекли с милиони кръжащи около тях мушици и виненки -
тъкмо готови за “рачела”. И понеже стоката беше в такъв плачевен вид, та
и цената на сливите беше много символична – $10 за около 300 кг
материал. Иначе на щанда ги харчат по $2-$3 килото. Вземам се внезапно
целия в ръце, мобилизирам наличната жива сила и полева техника, грабвам
се и аз и почти мигновено напълваме японското возило с тая сливова
пихтия. Оказа се, че за тази сериозна аграрна дейност не само Москвичите
и Ладите са добри, ами и други марки - като Nissan например, както беше
в моя случай. На два курса прекарах безценната стока до нас и я
складирах в гаража, а от там пък, заедно с две пластмасови бурета по 200
л – тичам право у македонеца Васил. Всъщност тази процедура стана в
петък следобед. Той още същата вечер взе на съхранение и топли грижи под
сайванта си половината количество, а аз вчера му закарах и останалото.
Сложихме и 20 кг захар на цялата огнена продукция, намачкахме сливите с
лизгара, колкото да им натрошим люспите, наложихме ги със захарния
разтвор и сега само чакаме да втасат, че да ги варим. Тази дейност малко
ми приповдигна настроението и събуди приятни лозарски и изобщо кърски
спомени. Само дето сняг си нямаме тука, но и така бива. Тъкмо на 30°C
по-бързо ще шупне материалът...
В
петък вечерта Ива и Румен ни бяха на гости. Той ни инсталира някаква
програма в компютъра и предостави техния стар принтер за ползване,
докато нашият е на ремонт. Ние пък по-предната вечер пак бяхме у тях
нещо да си печатаме, но не успяхме. Тези дни това са ни грижите,
емоциите, разнообразието и културния живот, разбира се. Днес сутринта с
Неничко ходихме да се разпишем на битака, да не би да ни пишат отсъствия
- той следобеда свири, а аз работих нещо зад електронната кутия. Сега
той се занимава с нещо негово в свободното си време, а после ще отидем
да поиграем на тенис. От битака се прибрахме с разни дреболии и ценни
боклуци за нашата малка съкровищница в гаража (аз освен евреин, в
предишният си живот вероятно съм бил и вехтошар – така излиза, след вече
доказаната ми любов към отпадъчните продукти)...
Утре
имам да изпращам писма за работа и да чакам от някъде да ми се обадят
за интервю. Тъкмо си гледам календарчето – амчи то другата седмица се
падат Заговезни, но дали ще има някакви тържества, не знам. Ние като сме
така малко финансово затруднени, та не даваме и много зор за моабети.
По принцип всяка година ходим у Сашови, но тази може и да се промени
програмата. Те сега имат гости - да видим кое как ще организираме. През
седмицата Албена и Васил ще ни посетят, пак нещо във връзка с
компютрите. Тя специално от дълги години работи на тази чертожна
програма, която аз в момента изучавам, та имам да я питам за разни неща и
тънкости от занаята. Не знам какво щяхме да правим ако ги нямахме
всичките тези наши приятели – всеки от тях е специалист в дадена област и
много ни помагат, особено сега както сме закъсали по всички
направления. Защото в противен случай, ако трябваше да плащаме за всяко
нещо - хептен щяхме да сме затънали до гуша в блатото.
Та
общо взето с такава информация и при такова положение влизаме в новия
месец Март. А пък той какво ще ни донесе от своя страна, ще видите
по-нататък из редовете на писмото – аз самият също не знам; не мога и да
отгатна даже...
05.03.1997
- До тук няма нищо ново. Днес явно ще определя денят си за писма,
защото отвън вали дъжд, времето е мрачно и схлупено като всичко
останало. Вече трета седмица нямаме вест от вас - може би днес ще дойде
нещо; още не сме ходили да си приберем обедната поща. Снощи поканихме
Ани и Сашо да дойдат у нас на официално посещение в събота вечер. Хем
тогава се пада Заговезни, хем пък и с родителите им да се видим
по-отблизо.
От
тези дни телефонната ни компания за комуникации с България подобрява
връзките си и вече няма да има нужда да звъним първо в Америка и от там
да ни свързват с вас, а набирането ще става директно от тук. Има и още
няколко подобрения, които баш сега не ми се описват, пък и те не са чак
толкова важни - не касаят пряко или косвено никой от нас...
Напоследък
паднаха обилни дъждове в един район от нашия щат, на около 2000 км
нагоре от Бризбън по пътя за Екватора. Там има срутвания на сгради,
потъвания на земните пластове, дадени са няколко жертви и материалните
щети отново подминаха числата с много нули отзад. По тези места е
обявено национално бедствие, а загубите са катастрофални.
След
две седмици ще гласуваме за кмет на Бризбън. Но който и да дойде начело
на властта, не знам дали ще се справи с безработицата. Напоследък имах
няколко телефонни разговора за работа, но по принцип отвсякъде чакам да
се обадят и да потвърдят назначението ми. В последния вестник нямаше
много обяви. Независимо от всичко, аз всяка седмица изпращам по няколко
молби, но нещо се е закучило в последно време (то пък като че ли някога
се е откучвало, но хайде - нека да не е все черното, нали съм
“белогледец” вече)...
Неничко
днес е на някакъв концерт от училище. Но не случиха на време децата.
Той продължава упорито и целенасочено да свири, макар и насила. Толкова
много е напреднал – а пък представям си ако имаше и по-голямо желание за
това, до къде щеше да е стигнал вече. Всяка сутрин свирим по около един
час, след това той заминава на училище. Вечер пак репетираме около час.
Добре се справя, но как аз ще се справя с мързела му, не ми е ясно. Аз
не бях такова проклето дете, мисля си – изглежда, че той се е метнал
изцяло на майка си! Миличкият ми татков дундьо - толкова много го
обичам, че и нея бих убил заради него. От няколко дни си отглежда една
малка костенурка, голяма колкото кибритена кутийка. Казва се
Микеланджело по подобие на един от героите в детския рисуван филм
“Костенурките нинджа”. Бандата, на която наш Нени е атаман, са я хванали
в реката дето минава покрай нас и е символ на тяхното могъщество над
останалите. Не знам дали и другите бандюги имат по една такава твар в
къщите си, но ние на нашата й сменяме водата най-редовно, храним я
упорито с най-отбрани екологично чисти храни и я чакаме да порасне
достатъчно голяма, че Неничко да може да я язди из дома в стаите или да
ходи с нея на училище. Чувал съм, че тези животни карат по 300 години –
още баят зор има да видим покрай нея значи. Водата й не е проста и
чешмяна от градския водопровод, ами нашия сутрин става по-рано от сън,
отива с легена на майка си, в който тя си пере гащите и гребва от вира
под моста “натурална” речна вода, за да се запази естествената среда на
добитъка. Независимо че последният временно обитава тенджерата под
налягане (естествено с отхлупен капак), в която пък ние всяка седмица си
варим боба, в “квартирата” му са създадени всички условия за правилното
развитие на подрастващите. На дъното й има няколко речни камъчета,
водорасли и малко тиня от размити употребявани тоалетни хартийки и други
санитарни отпадъци – всичкото част от речната флора на канала. Докато
Нени се прибере до нас, зад себе си оставя мокра диря от разплискващата
се и излизаща от легена вода, докато той тича с него обратно към къщи.
Е, на дъното му все пак остава половин буркан течност, колкото да
опресним “средата” в тенджерата. Когато готвим в нея, местим обора в
друга подобна съдинка. Спомням си една нощ, когато Микеланджело беше
тръгнал да опознава родният си край и се беше намъкнал в спалнята при
нас със стопанката. За малко да стане жертва на чехъла, с който аз
обикновено трепя разни любопитни хлебарки, разхождащи се посред нощ на
мокета, като че ли се намират по чаршията в пъпа на Габрово (така на
времето са наричали гюзмето или още “стъргалото”, както мястото за срещи
и разходки на влюбени гимназистки с докерите от Сточна гара е също
известно в някои други географски райони на Татковината). Както и да е –
аз едва в последния миг разпознах черупчицата на малката черепаха,
защото в просъница и след виното което вече бях поел с обилната вечеря
помислих, че ни нападат гигантски извънземни Марсиански хлебарки. После
се оказа че това бил само палавникът от тенджерата и той след миг се
намери обратно на дъното й – този път затиснат с капака отгоре…
Тъкмо
напред дойде пощата за деня. Писмо от вас нямаше, но пък пристигна
списание “Борба”, за което майка писа, че ни е абонирала. Списанието
дойде в плик изпратен от Мелбърн, Австралия. Адресант е лицето П.
Сарайдаров, което на мене не ми е известно, но аз обезателно ще му пиша
едно благодарствено писмо. Предполагам, че той е резидента на
организацията за Австралия. Тези дни ще има какво да четем. Аз като ми
превърти още малко чивията, може да изпратя някоя и друга дописка до
Чикаго – нали цялото списание се списва от такива емигранти като нас. А
иначе дъждът отвън продължава да вали и телефонът вътре да мълчи...
06.03.1997
- Тези дни в Австралия се проведе много важно събитие с голямо културно
значение. Онази вечер в Мелбърн пяха най-великите за всички времена три
тенора Пласидо Доминго, Хосе Карерас и Лучано Павароти. Те изнесоха
величествено грандиозен концерт пред близо 100,000 души публика. На
гала-представлението присъстваха най-отбраните люде от политическия,
икономическия и разбира се подземния свят на държавата. Министри,
губернатори, щатски първенци и прочее елитарна плява. Естествено сред
тяхното обкръжение, пърхащи с крилца бяха и “елитарките” - елегантно и
пищно натруфени по последните модните журнали на Армани, Пиер Карден,
Коко Шанел та дори и Слава Зайцев. Всеки един от тях се беше бръкнал,
моля забележете - в собственият си джоб с по $1300 за входно билетче.
Колосалният концерт се проведе на един от Олимпийските стадиони и освен
по трибуните, народ имаше и по ливадата на самото игрище - типично в
австралийски стил: с фракове и папионки, насядали насред зелената морава
на градински пластмасови столове, на рибарски разтегателни или трикраки
столчета. За просяци, безделници и по-малко елитни персони като нас,
музикалният форум беше представен няколко дни по-късно и по един от
каналите на телевизията, където ние също снощи станахме съпричастни на
изключителното по рода си културно събитие. Така ни излезе доста
по-евтино - даже и семки не сме плюли по пода в къщи...
Днес
Женя има една важна среща с преподавателя си – консултант от курса,
който тя кара чрез взаимна кореспонденция от дома. Тя сега отиде на тази
среща с него, а аз съм седнал на едно бюро във фоайето на Института и
предавам репортажа си на живо така да се каже - директно от “центъра на
света”.
Най-после
пристигна писмо от вас под картотечен № 169 от регистъра на майка,
което струва ми се е писано и изпратено доста или непосредствено преди
последният ни телефонен разговор. Разбираме за тревогите и вълненията ви
през студените и мизерни зимни дни, а най-вече във връзка с
политическото и икономическото напрежение в България. Аз като по-вещ в
електротехниката, бих даже охарактеризирал създалото се безпрецедентно
положение като мощно трифазно късо съединение – но дано все пак сред
народа се намерят хора умни и будни, та да оправят тази галимация и
анархия, която за момента цари в Родината. Разбира се ние също следим
събитията и безспорно се вълнуваме от всичко което става там, но с риск
да бъда откровен и болезнено честен, повечето някак си се вълнуваме за
нас самите - как ние да се оправим тук и по какъв най-безболезнен начин
да излезем от батака, в който без да искаме се завряхме. За да можем да
помогнем на ближния, първо ние трябва да изплуваме; с други думи – никой
не скача подир давещият се, ако не може да плува. Защото (без тук да
цитирам конкретни имена на все жалващи и оплакващи се българи...), но
само за сравнение мога да посоча, че моето дете например не отиде нито
на море тази година, нито пък някъде другаде през ваканцията си; аз и
жена ми се обличаме с дрехите на умрелите, които купуваме на безценица
от специализираните магазини за бедни; пак ние сме тези, които си правим
сметката за всеки цент – и т.н., и т.н. Докато цари това безнадеждно
положение около нас, много-много не давам превес на това, което става
извън този силно затворен и стегнат семеен обръч. Въпреки че без нито
капчица съмнение, доволно много ме боли за приятелите ми, близките,
най-вече за родителите ми и всички онези, които знам и познавам. Но за
жалост с нищо не можем да помогнем, докато ние самите не се
стабилизираме тук. Това са изключително тъжни констатации, но в същото
време една абсолютна истина, въпреки че и никой до сега не ми е
протегнал ръка за помощ - аз говоря по принцип само. Вярно е, че
ситуациите и условията са несравними, но всеки гледа от неговата си
позиция и камбанария.
Много
ми е интересно как новоизбраният Президент, Петър Стоянов, а и Н. В.
Цар Симеон II евентуално по-късно (ако въобще се нагърби отново да поеме
“царството”), ще се справят с корупцията, икономическите групировки, с
подмолните сили и други подобни организации; аз именно това не знам а и
не го разбирам. Червените така здраво са се окопали, че и атомна бомба
да им хвърлят отгоре, пак няма да ги разбие. Всичко това обаче ужасно
много пречи на България като държава и в частност на целия народ, за да
се завърти колелото на промяната. То уж се върти, обаче като че ли
боксува само на едно място...
Както
и да е – аз най-неволно пак се отплеснах с политически си анализи, като
че ли съм на кандидат-студентски изпит – боли ме бе, сърцето ми се къса
като гледам и слушам какво става наоколо; макар че аз не съм цъфнал и
вързал тука, на мене пак ми е криво на нашего брата български. Но ние
сега трябва да си гледаме нашата работа, а за политиката има кой да
мисли. Вече дори и на мене ми станаха ясни дълбокосмислените думи на моя
скъп татко: “Оправяне няма!” и “Не чакай нищо добро!” Изглежда че аз
постепенно започвам да излизам от пубертета, защото взех и да
проглеждам, макар за сега само с едното око - както и да го гледам
обаче, “розовия” цвят все ми се губи от спектъра. Ще взема да отида на
лекар, мама му стара – може ли пък само в черно да виждам, бре мамка
му?...
В
неделя вече ще се завлечем на черква да запалим по някоя свещ, че е
срамота от Господа. Тъкмо тогава ще бъде и на връх Заговезни. Дано
кумците ни си спомнят за нас на този тъй тържествен ден, пък макар и в
Южна Африка – далеч от род, Родина и близки. Между другото, ако им
знаете телефоните там, пишете ни ги. Може някой ден да им се обадим с
тези наши евтини тарифи. Нека татко да ми изпрати и телефона на Богдана и
Евгени в Америка. Чрез Нина или Лилито от АСУП в “Електроника”-та може
да го разбере. Аз отдавна се каня да ви пиша за това и все забравям.
Освен това аз искам да разбера какво е положението при тях - не че сме
хукнали за Щатите, но просто да знаем; за разширение на кръгозора от
познания...
Женя
я няма вече цели 30 минути, голям разговор му удариха с този другар и
учител. Ебаси - ако бях малко по-ревнив, до сега щях да отида и да им
похлопам на вратата... Тя се надява, че този преподавател може да уреди
нещо да започне стаж или евентуално работа, но де да видим. На мене
никой не ми се е обаждал - и аз чакам по цял ден и се ослушвам като
глуха кучка, но няма нищо до този момент. Днес взех парите от
онзиденшната си работа – $350 за 14 часа труд. С тях ще доплатим на
Неничко уроците по орган. И той беше много доволен от вчерашният си
концерт, на който са ги водили от училище - изобщо много културен живот
ни се събра напоследък, на цялата фамилия.
В
събота вечер, както вече знаете - Сашови ще са ни на гости. А в неделя
следобед Васил и Албена ще дойдат да оправяме пак прословутия шибан
компютър, дето и на него съм му взел мерника, ама де да видим кога и той
ще полети през парапета на балкона; естествено е с тях да изпием и по
няколко бокала с вино за добрите резултати (в които аз не се съмнявам).
От другият срок може би ще имаме възможност да дадем Нени на тренировки
по тенис. Той много иска горкия, но и те струват цифром и словом 100
(сто) нашенски кинта...
Напред
много набързо прочетох писмото ви в къщи и веднага излязохме. Като се
приберем ще си го чета отново и подробно ще му отговарям, за това сега
пиша само общи приказки, без нищо конкретно – всъщност, те всичките ми
писма са все такива; един безконечен низ от еднообразни и сухи, лишени
от всякакъв разумен помисъл безсмислици - какво да се прави, толкова
мога. На връщане от тук ще мина през касапина, та едно свинско вратле да
ми отсече пак за съботното барбекю. Ние тази ракия, дето я донесоха
родителите на Ани, за жалост вече я изпихме (аз даже една сутрин
повърнах част от нея, но вие не се притеснявайте за това – тя не беше
много; гледах да не я ягмосвам и изхвърлих само мезето). Но за събота
вечер ще извадя друга от скритите ми запаси - пак от татковата, която
Васил и Менка ми донесоха чрез прословутия студент. Та за гостите ще се
отсрамим с качествени напитки...
08.03.1997
- Винаги когато пиша тази дата, си спомням за Денят на жената и майката
- все не мога да се въздържа и да не кажа: “Честит празник, мила мамо!
Ние всички те обичаме много!” Тук, както знаете, има специално отреден
ден в календара за майката през Май, през Септември пък за таткото и ние
си караме по тях. Но за хилядите нещастници зад решетките на комунизма и
зад бодливата тел на оная, “обновената” партия, денят 08 Март ще си
бъде още дълго време актуален. За това аз използвам поводът да поздравя
всички жени и майки, пък макар задочно и малко задгранично. Мисля че в
българският Православен календар съществува някаква нарочна за целта
дата, но не знам дали е влязла като официален празник на майката. Аз от
своя страна ще се опитам да се запозная по-подробно с този въпрос, но ще
посрещна с интерес и бих приветствал всяка една допълнителна информация
по темата. Така хората от нашето поколение ще си останем неуки, след
като вместо Вероучение на времето изучавахме историята на българската
компартия – какво свинство...
Вчера
не писах, защото нямах тази възможност от ходене напред-назад, пазар и
приготовления, но известни събития станали през последните 24 часа, ме
карат да се спра по-подробно на тях. Първо - срещата на Женя в
четвъртъка с преподавателя й не даде желаните от нас резултати. Разбира
се, човекът много е харесал нейната работата, резюмето – изобщо всички
документите, но освен със съвети с нищо друго не й е помогнал (то така
се и очакваше, но на нас вече от съвети ни се повдига). Както и да е -
Женя си е взела някои бележки, продължава със същите усилия и старание
да завърши този курс и да вземе дипломата си. В петък излязохме сутринта
на пазар – “пенсията” ми идва тогава, че заради това. С дневната поща
пристигна и едно писмо за мене, с което ме викат на интервю от някаква
проектантска фирма. Даже тази сутрин ще им се обаждам - чакам да стане
09:00, защото все още е 07:30. Директорът на тази компания, с когото ще
разговарям след малко (моля, забележете и тук) е на работа и в съботните
си дни. Тази по-ведра новина с много малко повиши градусът ни на
емоции, та поне успяхме спокойно да си напазаруваме в дружеска, сговорна
и приятелска атмосфера, а не както обикновено - във взаимни препирни и
караници, стигащи до крайности като например издиране очите си един на
друг за всеки похарчен извън ограничения лимит долар. Прибрахме се и се
заловихме с трескави приготовления за довечера. Пържоли – начукване,
сол, пипер; картофени салати – майонези (пардон – майонезата я казах по
инерция, защото така много ни се иска, но не можем да си направим поради
повредата в ножа на миксера; по магазините естествено продават, но
евтината е страхотен боклук и не се яде, а хубавата ни е скъпа - сега
убедихте ли се колко жизнено необходимо ни е това приспособление);
пюрета разни правихме за гарнитура и т.н. Тъкмо си бъркаме бъркочите и
телефона звъни. Хоп – викат Женя на интервю в понеделник от 10:00. Този
факт още повече засили вълненията ни, въпреки че ние и двамата не
вярваме в добрата фея, с крилцата и вълшебното си перце, но знае ли
човек; може пък да сме си изстрадали заслуженото и вече да ни е дошло
времето за изкачване по стълбичката на възхода. Ще видим, то ще си
покаже. Така в емоции и надежди премина денят.
Вечерта
ходихме с Нени на урок. Учителят му е много доволен и каза, че той
върви изключително добре и успешно. На връщане минахме покрай един
боклук, та пак прибрах един телевизор. Този път огромен - 61 см диагонал
на екрана, марка “Филипс” и страшно тежи (въпреки че не е на лампи;
руският “РУБИН” е по-лек). Телевизорът имаше нужда само от малко
почистване и оправяне на един куплунг, защото нещо прекъсваше от там.
Ние с Женя веднага му извършихме профилактиката и ремонта, след което го
инсталирахме в стаята на Нени. Сега той вече работи страхотно на пълна
мощност, защото малкия освен за детските си предавания, го използва и за
нощна лампа. Неговият пък портативния, който до скоро вършеше същата
работа, ще си го сложим в нашата стая. Изобщо – повдигнахме жизнената
летва, хем с много; само в клозета нямаме телевизор, но аз и за там съм
намислил един вариант (ако това е мерило за някакъв успех)…
Днес
Неничко ще ходи на някакъв училищен празник, та след малко ще излиза.
Той в момента още се излежава, но първо има да посвири малко, че тогава
чак ще му започват обществените мероприятия. Гледам, че писмото ви доста
се е бавило – цял месец и горница даже. Изглежда забавянето му е било
във връзка с транспортната блокада. Но тя все пак е едно нищо в
сравнение с това, което нашите профсъюзи от транспорта сервираха на
правителството и в частност на целия град Мелбърн. Тази седмица там се
провежда първият за тази година кръг от автомобилните състезания на
Формула 1. В неделя е официалната гонка, а днес се правят генералните
тренировки за стартова позиция и т.н. Обаче шофьорите от градския
транспорт нещо ги мотали по-дълго време с решенията на исканията им. И
профсъюзът им веднага обяви 48-часова стачка, което тотално блокира
Мелбърн – влакове, автобуси и трамваи са запечатани в депата си и чак в
неделя през нощта в 24:00 ще излязат отново. Хората се придвижват пеша, с
торби, сакове и куфари както по време на бомбардировките в Лондон през
1940. Изкарани са частни автобуси и превозвачи, но те до никъде няма да
се справят с тълпите от народ – особено и с гостите, пристигнали
специално да гледат голямата автомобилна надпревара. По предварителни
сметки този профсъюзен акт ще струва 10 милиона долара на самото
състезание, отделно от другите загуби за самата локална икономика.
Министър-председателят на Австралия е като ударен с мокър парцал –
изобщо всички са шашнати. Отново се прочухме по света – това несъмнено
ще даде широк международен отзвук, но последствията вероятно ще видим и
изпитаме като всичкото се стовари върху собствените ни гърбове малко
по-късно в близкото бъдеще. Та и тук стават такива работи...
Сега
препрочитам вашето писмо и със следващите няколко реда ще гледам да му
отговоря. Ние общо взето всички неща си ги казахме по телефона, а и аз
повечето от по-интересните и вълнуващи моменти съм ги описал в
предишният си разказ. Не мога да се сетя за това момче, Велимир –
сигурно го познавам по физиономия, но Женя веднага се сети за жена му –
Миглена (или Меглена – не съм много сигурен, както не съм и за Велемир;
моля за прошка и този път). Те са работили двете по-рано. Но както и да
е, нека са добре дошли във входа на нашия блок – от него са излезли
множество славни хора (като вземете мене например, Огнян и други подобни
калпазани). Надявам се да бъдат ваши добри съседи, в което не се
съмнявам.
Искрено
се радвам за вас, че въпреки всичкият политически и икономически зор в
Татковината сте успели да се съберете на небезизвестното и станало
емблематично село Тодоровци и да прекарате весело сред добри приятели и
дружки (от там също е минал много славен народ – пак аз начело, пак
Огнян, Бойко и всички останали от бандата). Най-много се радвам обаче,
че на майка й е минало заболяването на кожата – дано всичко вече да е
наред, защото аз много се тревожех за това. Пишете ми непременно как е и
ако има нужда, да изпратя някакви лекарства.
Стигнах
и до къщата на леля Здравка – пак питам съвсем сериозно: искате ли я
или не, защото тези пари са смешна цифра за тук, а това все пак си е
един сериозен имот. През Юли се освобождават парите ни от срочния влог, а
цената й представлява само една част от лихвата им за половин година.
Не би представлявало никакъв проблем ние да купим тази къща - разбира
се, ако на вас ви трябва, харесва ви там и я искате за вас самите. Мене
обаче не ме намесвайте ни в оран, ни в сеитба, нито пък ме чакайте да си
идвам от края на света за копан. Ако смятате, че можете и искате да се
грижите за това място – щракаме с пръсти и го имате. Аз за сега се
наимотствах за дълго време напред и не ми е до никакви недвижимости на
този етап...
Много
благодарим за мартениците. Женя си я сложи веднага, но аз ходя по цял
ден гол и нямам къде да си я закача (освен на увисналите цици, които
преди време представляваха добре оформени и очертани гръдни мускули,
бицепси, трицепси и т.н., а сега са само едни увиснали и мазни, тресящи
се от тлъстина кожи) – всяко нещо с времето си…
Ужасявам
се от тези цифри на цени, за които ми пишете из писмата си. А как
тогава носите по толкова много пари в себе си и за колко пък време ви ги
изброяват на касите по магазините? Интересен факт за сравнение –
феноменален дори: до преди няколко години, нормалната селскостопанска
надница беше от порядъка на унизителните 3.50 лв. Това вземаха всички
бабички по полетата, краварки, пастирки, звеноводки и знатни доячки.
Добре ама към това историческо време, с тези пари всеки ден се купуваха
по 2 кг краве сирене и оставаха 10 ст. за кифла с мармалад или 12 ст. за
милинка с малко повечко въображение. И тогава беше мизерно, и тогава
роптаехме, псувахме и приказвахме какво ли не. Докато сега същите тези
два килограма сирене да не могат да се купят с цяла месечна пенсия -
това вече хептен не го разбирам. Но то по-зле ще става, по-добре – не!
Само че, и което още пó не ми е ясно: до кога бе джанъм ще търпи тоз
народ и до кога ще им мълчи, по дяволите? Сега на изборите през Април,
ясно е като бял ден, че комунистите ще загубят властта (само привидно,
разбира се - аз вече съм обяснявал защо). Но ако СДС спечели само с
няколко процента отгоре над тях, това пак не може да се нарече победа,
защото ще стане същото както през 1992. На комунистите не трябва да им
се дадат повече от 5% (дори и това им е много, но приемам че за да има
една силна демократична власт, трябва да съществува и някаква опозиция –
но без възможност да бъркат в меда и без да си облизват пръстите). Едва
тогава можем да се надяваме на някакви по-добри резултати. Но ще чакаме
- да ги видим какво ще направят...
Вече е близо 09:00 - ще спра с излиянията си, за да се обадя по телефона на тази фирма, а после ще ви кажа какво е станало...
10.03.1997
– Вече е понеделник, но сега ще се върна там, където прекъснах
потеклите си като баеркаса на общински нужник мисли в събота сутринта -
миг преди да се обадя по телефона за интервюто. В момента Женя е на
нейното интервю, а аз я чакам отвън в колата и пиша подпрян на кормилото
- за това редовете ми са разкривени и всичко е доста по-грозно от
допустимите граници за краснопис.
Та,
в събота сутринта точно в 09:00 се обадих по телефона и човекът ме
повика веднага на интервю. В 10:30 аз бях вече при него, въпреки че
фирмата е на около 40 км от дома. Приказвахме си доста, надлъгвахме се
пак както обикновено, но на края ме сложиха и зад компютъра, за да ми
тестват знанията и способностите. Именно там аз мисля, че не се
представих съвсем убедително и рутинно, както би трябвало да бъде. Тази
чертожна компютърна програма е все още нова за мене; независимо, че в
момента я изучавам самостоятелно в къщи, трябва ми една истинска и
реална практика, за да я задвижа на професионално ниво. Каквото и както -
представих се според ограничените си възможности и направих каквото
можах, сега е ред да чакаме на нечие благоволение. Прибрах се чак
следобед, защото пътуването и самият тест ми отнеха половината ден.
Върнах се към моите си домашни занимания пред компютъра. А колкото и да
звучи странно, че и може би жалко, на самия “изпит” на който бях
подложен, аз разбрах и научих доста много неща от тази програма. С това
за сетен път доказах своите собствени способности и с огорчение разбрах,
че все пак трябва да има някой, който да ми даде шанс, да ми покаже
много малко – а аз от там насетне вече ще поема на собствен ход. Амчи
пък и мамка му, бре – и корабът дето е кораб, па първо вземат че го
пързулнат по дъските за да се пльосне във водата и чак тогава той
започва да пори вълните по безбрежните океани и морета; нали и той не
изскача сам от доковете. Аз също имам нужда от един по-силен шут в гъза -
но не все назад, а в малко по-правилната посока; ебаси задънената
улица…
Вечерта
дойдоха Сашови, заедно с родителите на Ани. Изкарахме много весело с
приповдигнато бунтовническо-революционно настроение, във
високопатриотичен и силен антикомунистически дух. Те ни донесоха една
видеокасета с българските телевизионни предавания “Панорама” и
“Каналето”. Това, което ми направи неприятно впечатление още в самото
начало, беше елементарният и плосък тон на водещите, та даже и начело с
до скоро смятаните от нас за светила в журналистиката като един Иван
Гарелов например. Сигурен съм, че те в действителност не звучат по този
бездарен и елементарен начин, особено за българския зрител. Аз тук
съвсем не искам да упреквам никого и умишлено се въздържам да давам
подобни отрицателни оценки, тъй като това първо не би било много
колегиално, а е и непочтено; в края на краищата, аз дори нямам право на
това. Единственото което си позволявам чрез настоящите редове е да
предам едни лични впечатления и изразявайки само моето собствено мнение,
с това аз далеч не целя неговото натрапване пред останалите. Веднага
със започване на предаването, изведнъж обаче всичко ми се стори много
странно – начина на говор, изказът и коментарите; въобще цялата рубрика
беше най-малкото дразнеща слуха и зрението. Изглежда за тези няколко
години ние доста сме свикнали с тукашните новини, с музиката на езика и
сега разликата тутакси ми прави силно впечатление. Забелязах също, че
всички интервюта се водят с един равен безапелационен тон, лишени от
всякаква тръпка, емоция – абе плоско ми звучеше някак си. Тези огромни
паузи между отделните реплики, запъването и търсенето на подходящи думи -
това направо може да ти скъса нервите като го гледаш и да те влуди, но
вероятно такава да им е “школовката” на по-младите. Снощи след гостите
аз даже започнах да гледам касетката, но стана късно и ми се доспа...
Вчера
пък Васил и Албена минаха през нас, та и с тях свършихме добра и
полезна работа. След като ги изпратихме аз следобеда и до късно вечерта
зверих големите си биволски очи пред екрана на компютъра. Постепенно
взеха да ми се изясняват доста от нещата, но това от което имам нужда е
много работа, а после практиката и рутината се добиват във времето много
лесно. Ето сега, тази седмица пак започва усилно и напрежително. Като
се приберем след интервюто на Женя, ще започнем подготовката на
традиционните ни писма и молби за работа. Пак намерихме няколко обяви в
съботния вестник. Аз после ще се занимавам с моите неща на компютъра,
довечера ще свирим с Неничко и така денят ни ще мине.
Другата
неделя ще ходя да помогна на Жоро и Ели, че те пък ще се местят в друга
къща - пак под наем, но на по-тихо място от досегашното. Не знам какво
ново ще ни донесе тази седмица, освен един нов селски кмет (е, добре де –
и градски да е; какво от това). В събота ще се проведат местните ни
избори за градоначалник на Бризбън. Времето е хладно и приятно, спи се
леко, понякога превалява и всичко е много добре, погледнато с бялото на
окото (ами така де, нали не сме черногледци вече)...
12.03.1997
– Денят е сряда – много рано сутринта. Доста неща станаха през
изминалите няколко дни, описанието на които заслужават известно
внимание. За да подредя всичко по хронология, аз тук отново се връщам на
момента, в който онзи ден приключих с писателската дейност, за да се
превъплътя и в другите си житейски роли – готвач, надзирател,
съдия-изпълнител, възпитател, командир на наказателен взвод, телефонист,
музикален педагог и пр.; с една дума - съпруг.
Първо,
автомобилното състезание в Мелбърн се проведе при най-добър обществен
ред, въпреки неуредиците и последиците от транспортната стачка. Е,
загубите от нея си остават загуби и тях никой не може да ни ги опрости,
но те са именно за това: да си ги отчетат едни, а да ги покрием всички
ние, другите.
Домашните
ни животни се увеличиха с още няколко микроскопични костенурки и
множество още по-дребни рибки. Неничко като загребе с легена на майка си
от вира и в него попада всякаква друга водна твар: малки жабчета,
рибенца и т.н. които всеки път попълват парламентарното мнозинство в
импровизираната ферма-аквариум. Всички те се помещават и живеят
сравнително охолно в една пластмасова кутия за торта, по точно в капака
й, който е прозрачен, слънчев и светъл като една малка детска ясла от
годините на тоталитаризма. Нени много добре се занимава с всички гадинки
от този негов своеобразен воден обор - всеки ден ходи на реката и
най-уставно им сменя водата, при което обаче в кухнята става така, все
едно че ти е изтървал маркуча на автоматичната пералня. Това до тук беше
все информация от сферата на културния ни живот, развлекателните
забавления и заниманията в свободното от репетиции време. Надолу следва
по-сериозната част…
Според
собствените думи на Женя, тя онзи ден се е представила доста добре на
интервюто си. То отново беше през една агенция за намиране на работа.
Какво ще стане по-нататък само Господ знае, а на нас времето ще ни
покаже. Аз тези дни продължавам усилено да се занимавам с чертожната си
програма на компютъра. Сега ще му слагаме допълнително устройство –
“факс-модем” се казва, чрез който “модем” ще мога да изпращам писма,
резюмета и други документи направо от компютъра през телефонните кабели,
защото самият компютър се връзва към телефонната розетка. Ба мааму –
ако някой чете това, ще си помисли че съм много голям разбирач – а аз
съм такъв профан по тези въпроси и всичко което казвам е само едно
повторение като папагал на това, което съм чул-недочул от по-големите
капацитети. Най-интересното е, че на мене тези теми са ми съвсем пък
безинтересни и дори не се стремя да вникна в същността им. Дано само
динамизмът на съвремието, в което живеем не ме принудят противно на
волята ми да изуча всичко това – за сега обаче гледам много-много да не
им надавам ухо. Така както го разбрах аз с простия си акъл, по факс
линиите може да се кореспондира с целия свят – та дори и с една
майка-България. Само че получателят отсреща също трябва да има факс
машина или вероятно такъв подобен модем на компютъра си. Абе прогреса
крачи с епохи напред, а пък ние едвам можем пръднята да му вдъхнем, но
все пак се мъчим да сме горе-долу в крак с модните тенденции.
Това
допълнително устройство, за което дойде реч по-горе, струва само $150 и
чрез него ще отпаднат всякакви разходи за пощенски пликове, таксови
марки, размножаване на ксерокс, разпечатване на документите и т.н. В
същото време разходът за изпращане на един документ е колкото отделен
телефонен импулс (позвъняване, което в нашия случай струва 25 цента),
независимо колко страници с материал се изпращат. Аз до сега съм дал
сигурно $500 само за изпращане на молби за работа по пощата. Но нали
човек се учи и постоянно се обогатява - ако не материално, то поне със
знания; и това си е нещо. Та модемът ще бъде следващата ни “пушка”...
Вчера
Женя кандидатства за един курс и от понеделник вече го започва. Той е
специално за безработни като нас и след него почти всички си намират
работа. Така тя почна и намери работата преди две години, след
завършване на подобен курс. Дори учителят й ще бъде същия, той още я
помни. Преди обяд пак ходихме до пощата да изпращаме писмата си за
работа и така цялата сутрин мина. Интересните неща обаче, станаха
следобеда - по смисъла на няколкото телефонни обаждания, които получих
от агенти за работа. Сега чакам “повикване” от две места - първото е
съвсем близо до нас, само на 50 км в едната посока, а другото е малко
по-далеч – то пък отстои на 500 км в същото направление и отново само на
едната страна (обратно са други 500 км). Ако нещата узреят за първото
място, ще пътувам по 100 км всеки ден, но ако стане за второто – тогава
май ще се наложи да се изселим в гр. Гладстон. Там бяхме по време на
почивката ни миналата Коледа, когато летувахме с каравана на море и
правихме отделни малки екскурзии из тези райони. От това място съм
снимал част от филма – кадрите от най-голямата фабрика за преработка и
добиване на алуминий в света са правени в това градче. Ние имаме
горе-долу представа за самото географско място и в името на работата
бихме се преместили. Но за сега първо ще чакаме да видим какво ще стане,
пък тогава ще вземаме окончателните си решения. Усеща се някакво
икономическо раздвижване и повишаване на интереса в търсенето на работна
ръка. През последните месеци нивото на безработицата рязко се е
понижило, та се надяваме, че в това благоприятно време ще можем пак да
се закачим на куката. И двете работни места са за доста дълъг период от
време (от 6 до 12 месеца), по договор със заплата $25-$30 на час, което е
изключително добре за нас. При 40-часова работна седмица това прави
един много сериозен годишен доход. Но хайде нека да не бързаме с
оптимистичните прогнози и сметките без кръчмар, а търпеливо и
хладнокръвно да изчакаме развоя на събитията, за да видим пък този път
съдбата какъв курвенски номер ни е скроила...
Американската
телефонна компания, чрез която осъществяваме разговорите с България,
отново намали цените на услугите си и вече 1 минута струва USA$0.79,
докато до сега беше USA$0.99 – ама това е безобразие направо! Ние искаме
да ни ги повишават, а пък те не ги намаляват – ебаси тъпия
капиталистически строй! На тях им трябват само едни комунисти - да видиш
тогава как всичко ще си отиде по местата. Не само намалението в
тарифите, ами добрите хора премахнаха и задължителните минимални
разговори, които трябваше да се проведат всеки месец, за да имаме изобщо
право на техните услуги. Тази компания направи много облекчения за
клиентите си, та покрай всички закачихме и ние от благото; да им се чуди
човек на акъла. Даже смятаме да се обадим отново, но дядо Вельо на 17
Март има рожден ден, та ще използваме сигурно този повод са следващият
ни междуконтинентален сеанс.
Друго
нещо важно като че ли няма за сега (че то пък до тук кое му беше
важното, но все пак). Нени замина на училище напред, като преди това
посвирихме около 40 минути. Женя още спи традиционно, а аз залягам зад
компютъра, за да стъпвам в крак с прогреса...
Отново
съм зад листите - вече е 14:30. Сутринта си свърших работата на
компютъра, но пак закъсах - имам нужда от нови консултации и събеседване
със специалистите. Сега Женя зае мястото ми зад вълшебната кутия и
подготвя поредният си изпит, който е последен за този модул (нещо като
група от учебни предмети или по-скоро учебен срок, ако понятието “модул”
ви звучи така странно, както и на мене самият). Тя завършва втория етап
от този курс, като й остават още 6 модула (нека да ги наречем семестри
за яснота).
Иначе
нищо особено не се случи до това време на деня, освен че пристигнаха
две много важни за нас писма – вашето (№ 170) и това от Албенчето и
Драго. Много им се зарадвахме и си ги четохме по няколко пъти. Човек
като няма какво да прави по цял ден, та най-добре си уплътнява времето с
това, което му е любимо занимание. Вярно е, че аз отделям повече от
времето си за писане, но обичам и да чета – особено писма. Не знам защо,
но те носят малко по-различна магия и повече лична емоция, отколкото
един обикновен роман или повест например. Посредством писмата човек
заживява със съдбините и вълненията на този, който ги е писал – вниква в
тях, вживява се, превръща се в част от сюжета.
От
редовете разбирам, че вашето писмо е писано и пуснато преди получаване
на пратката, която проводихме по сестрата на Васил, но пък като коментар
и анализ включва двете ни телефонни обаждания. Чувствам, че сега сте
по-спокойни за нас, след като получихте нашия хабер – особено като се
чухме и по телефона. Усещам, че политическите сътресения и страсти са
вече отшумели - сега се чакат само изборите. Радваме се, че майка е
имала приятни емоции около конференцията на СДС. Аз единствено
препоръчвам малко по-умерено политизиране, защото със същата душевна
удовлетвореност и овча слепота, хиляди наивни хора присъстваха по
Конгресите на БКП - от I-ви та до XIII-ти включително (до толкова поне
ги знам и помня аз – ако са имали повече, нека бъдат още по-проклети!);
пълнеха националните зали, бурно и възторжено скандираха: “БКП-БКП,
КПСС-БКП, КПСС-БКП…”. Независимо коя е политическата сила, която е
актуална за деня, на нея й трябва електорална маса от освирепели и
оскотели безумци-лумпени, а аз горещо моля вие самите да не се
превръщате в такива. Притесняват ме методите и похватите, с които
действат и сините. Редовно и най-задълбочено чета статиите до една в
списание “Борба” – и там имали конгреси, пак провеждали срещи с
първенци, създавали се задгранични бюра, изявявали се лидери, наградени с
ордени, медалисти и пр. Нещо в много позната тоналност ми звучат тези
гръмки фрази, пък макар да са откъм другата страна – т.е. не вече в
червения сектор, ами в синия. И при тях се говори за структури,
преструктуриране, привличане на хора към този или онзи. Според мене
масите сами ще тръгнат и сами ще се определят към тези, които най-много
им изнасят; към тези, които им напълнят джобовете, софрите и ги направят
относително свободни и привидно независими. Употребявам изразите
“относително” и “привидно”, защото пълната свобода и истинската
независимост настъпват едва когато човек се отърве веднъж за винаги от
този нелеп и продажен свят (както и светът от него). И в най-големите
световни демокрации, тези понятия продължават да се разискват и дъвчат,
едва заченати в ембрионалният си зародиш и намиращи се все още сферата
на добрите пожелания. Но както и да е - аз пак се “заполитиках”, та се
отплеснах от основната тема на разказа. А че комунистите трябва да си
отидат и с тях да се свърши, в това няма и капка съмнение. Само дано
онези другите, които дойдат на тяхно място да оправдаят доверието на
този славен народ и да не посрамят паметта на близки и родственици, с
чиито кости са осеяни световните бойни полета и които са гнили по
лагери, затвори и дунавски острови, а с труповете им са хранили
прасета...
Не
знам дали Петко Мечев ще се нагърби с тази услуга (по-скоро благородна
лъжа) и да напише препоръка, че Женя е работила две-три години при него.
Това като начало е малко непочтено, въпреки че аз не страдам от излишни
скрупули и братският австралийски народ напълно си го заслужава - след
като не ми дава никакъв шанс и възможност за успех, аз да използвам дори
и непозволени методи за постигане на благородната си цел. В края на
краищата убит човек няма да има, само че на мене ми е неудобно да
унизявам по такъв начин самият Мечев; той в никакъв случай не го
заслужава. Независимо от всичко идеята е много добра и ще оставя Женя да
ви напише какво трябва да се съдържа в писмото. А евентуално ние от тук
можем да се срещнем с него в Сидней и да се разберем какво точно ни
трябва. Вие само организирайте тази среща, та той да е хаберлия, пък ние
знаем какво да правим от там насетне. След като Наполеон е обичал да
казва, че “Целта оправдава средствата”, една благородна лъжа няма да
навреди никому (това за Наполеон може да е мит или легенда, но цитатът
действително е на един древен философ, някой си Николо Макиавели, чиито
думи великият Бонапарт е възприел като свое мото)…
От
Еми и Христо наистина получихме писмо и картичка някъде през Януари, но
мисля, че то беше изпратено лично от тях и от София. Може би въпросното
писмо, за което става дума е някакво друго - чрез техния близък от
Мелбърн. Защото те не са споменавали такива подробности – но това изобщо
не е важно.
Много
се радвам, че майка се е видяла с майката на Жоро. Дай Боже един ден те
тук пак да се срещнат и да си сърбат кафето заедно. Радвам се, че и с
нашите от Ямбол ще се и видите пак (ако вече не сте го сторили до този
момент). Съжалявам много за тая пакост, която са направили гамените и
безпризорните на лозето. Ето защо при нас и в Америка, всички фермери
притежават оръжие и то съвсем законно. Нека такъв случай да се случи тук
или там - от тялото на този серсемин не остава и една малка частичка
дори за следствените органи; той просто се “разпрашава” във въздуха като
го запукат с манлихерата или с “помпата”. Полицията вярно бди, но не е
слънце, че да огрее навсякъде. За това хората сами си вардят законното
лично стопанство и неприкосновената частна собственост. Наскоро след
онези масови убийства в Тасмания, въведоха закон за оръжието -
по-специално за изземането на автоматичното и полуавтоматичното.
Фермерите бяха първите които излязоха на протест, защото на тях това
оръжие им е всичкото - и спокойствието, и любовта, и съдията.
Представяте ли си някой да живее с фамилията си на вр. Столетов (в
самостоятелна къща, наоколо пустош - няма никой и нищо), а оградата на
нивата му от горната страна да е Дунава и Средиземно море отдолу; от
дясно да са му плажовете на Черноморието, а пък входа за фермата да е
откъм Адриатика - че как се опазва тоя имот поне от диви зверове (в това
число и човекоподобни)? Само с пушката, защото на всяка ограда виси по
една огромна табела, че насилственото влизане в имота, без разрешение и
без покана от собственика са нежелателни и подлежат на наказание. А
най-добрият наказателен закон за всички времена си остава бренекето - с
по-голям калибър, в челото или между веждите...
Много
хубаво сте постъпили, че сте раздали нашите стари дрехи, за да
помогнете на бедните хора и сираците. Тук този почин е изключително
широко разпространен и масово възприет от всички, но имам чувството, че
българчетата все още се срамуват от това. За да тръгне една нация да се
изправя на крака, тя трябва да мине и през такова падение. Тогава именно
опадват излишните ореоли, фалшивата гордост, предразсъдъците и човек
започва да мисли единствено и само за оцеляването си, а постепенно с
това и за своя прогрес. После вече, в зависимост от “багажа” който всеки
носи в главата си, някои действително се изправят и поемат по
стремителния път нагоре към висините, докато пък някои други си остават
вечно там, в калта и тинята. Тук вече настъпва съществения момент, на
който искам да обърна специално внимание: изправилите се обаче и
изплувалите от батака, никога нито за миг не забравят от къде са
тръгнали, какво са били преди да завоюват и постигнат успехите си и за
това цял живот всячески се стремят да помагат на онези пък, които по
една или друга причина са закъсали за момента или не са успели да се
избавят от теглото. Това е именно “грижата за човека” и точно там “човек
за човека” става “другар, приятел и брат” – а не да ми се издигат и
навират в очите само празноглави лозунги и недоизказани цитати. Точно
тук ми идва на ума да вметна един подобен изказ на онзи нещастен
сифилистик, Владимир Улянов (Ленин, за по-изостаналите и невежи),
цитирам: “Комунизмът е Съветска власт плюс електрификация на цялата
страна…”, след което комунистическите подлоги и болшевишки мекерета в
един глас започват да повтарят тази половинчата теорема до умопомрачение
от Октомври 1917 насам (образно казано – иначе изказването е направено
някъде чак през 1920), изписвайки го милиони пъти в тетрадки, учебници и
плакати, промивайки мозъците на други милиони нормални човеци. Само че
не знам защо така угоднически забравяха да цитират и остатъка от това,
вероятно прогресивно за времето си твърдение, а именно: “… - с пруска
дисциплина (германска, б.а.) и американска организация на труда”.
Анализите са ясни, резултатите са налице – видяхме ги и изпитахме на
гърбовете си всички; а коментарите са излишни…
Надявам
се, че следващото ви писмо вече ще е писано след като сте получили
нашата пратка и ще имаме повече материал за събеседване и съгласуване.
По-надвечер ще отидем до македонците да нагледаме онзи плодов материал -
да го видим, ще става ли на “мармалад” или не. Като казах “мармалад”,
та пак се сетих за една епизодична случка от моя бурен и стихиен живот.
Онзи ден, докато траеха бизнес преговорите със зарзаватчията, който
буквално ни подари 300 кг сливов материал за някакви си $10, на края той
ме попита какво ще правим с него. А аз по такива места и особено когато
имам подобни “неудобни” запитвания се представям, че съм търговски
представител на малка компания за производство на мармалади и конфитюри,
а шефът ме е натоварил с постоянната задача да търся евтини за целта
плодове. Просто защото производството на алкохол е силно забранено и по
принцип е една много секретна мисия под носа на противника – направо в
тила, в задния му двор, дето се вика. Та на въпроса на продавача, аз с
достойнство отвърнах: “Мармалад!” – “Хайде, казва оня – като го сварите с
твоя бос, да ми донесеш едно “шише” мармалад, че да ви опитам
продукцията!”, намига ми съзаклятнически с едното око и се усмихва
приятелски под мустак. А пък магазинера е италианец по произход и е
много мой човек – стана ми веднага ясно, че на него пък му е хептен ясно
какъв ще бъде нашия краен продукт. “И нека, пак вика той – конфитюрът
да е по-гъст!”, по смисъла на по-силен в градусите; слаба ракия
италианците не пият. Та сега като опечем кашата ще отделя една бутилка
да се отсрамя и да си затвърдя търговските отношения с този човек – няма
как, човещината трябва да се проявява и на края на света, дето е
речено.
Това
е цялостната ни програма до края на деня. След малко Нени ще си дойде
от училище, а с прекрачването му през прага започват всички ужаси и
безумия – домашни, той гладен – иска да яде; мръсен, съдран - изобщо
един малък АД под покрива! Ще ви държим както се казва “на течение” за
всичко, което става около нас. А сега спирам, защото днес вече съм в
голям преразход с листи и химикалки! Я гледай колко нещо изписах – е все
глупости, ха-ха-ха!...
13.03.1997
- Днес е ден за пенсиите - демек пристигат социалните помощи, а от там
респективно и по подразбиране е пазарен ден. Вчера следобед, тъкмо преди
да излезем от къщи за да си нагледаме ракиената каша (от която ще
правим ужким конфитюр), по телефона ми се обадиха за още едно интервю –
за другата седмица в четвъртък сутринта. То пък ще е на съвсем другия
край на града, дори в предградията, но ще вървя - какво да правя. Даже
ако там ме вземат и на работа, хич няма да се чудя, а ще приема каквато и
да бъде офертата им, защото повече време за назлъндисване няма, а пък
ако трябва ще се преместим по-наблизо, за да пътувам по-малко. Но то ще
си покаже – нека видим първо какви ще са резултатите...
Снощи
установихме, че “мармаладът” е в изключително добро състояние и с висок
спиртен градус; втасал е вече и сигурно до няколко седмици ще трябва да
сварим сместа. След малко ще излизаме, та докато Женя се приготви аз
рекох да напиша още някоя и друга простотия. Времето тези дни е много
хубаво, докато в същото време по горните части на щата бушува някакъв
опустошителен ураган. Но той е далеч, на около 2500 км нагоре от нас,
към Екватора. Въпреки че силата му е отслабнала в момента когато е
връхлетял на брега, той пак е направил сума поразии – всички подобни
щети се измерват в десетки милиони долари, а те ще излизат все от
джобовете на данъкоплатците; тук няма МВФ, че да ни помогне…
Голяма
гласност се даде в тукашните медии за чистката, която Борис Елцин
направи миналия ден около себе си. Сигурно и вие знаете за тези събития в
братската страна на Съветите. Той макар и бивш комунист, за сега се
изявява като доста положителен и прогресивен герой – вероятно с това
заблуждава западните си партньори, но аз тях съвсем на мога да ги мисля;
300 милиона свине имат в червената си кочина, все ще се оправят някак
си. Безкрайно много по-интересно ще бъде обаче как ще се развият
събитията в България след тези Априлски избори. В исторически план,
специално тоя месец не е известен с някакъв особен успех за вечно
потиснатият и поробен български народ – Априлското въстание през 1876
бива потушено и потопено в невинна кръв; пак тогава се провежда и
Априлският пленум на БКП през 1956, когато пък Тато поема властта, та
еба майката на цялата държава и докара народа си до просешка тояга.
Предполагам че има и други все такива мрачни факти в историята ни, но
сега не ми се човърка из мозъка да си ги припомням. Дано поне
тазгодишният месец Април да бъде малко по-успешен и да влезе в
най-новите исторически анали с малко по-положителен актив от до сега
изброените събития. Защото отново ще припомня, че никога не бива да се
подценяват срамните и имащи катастрофални последици за българският
човешки род събития, като бомбеният атентат в софийската църква “Света
Неделя” през 1925, изригването на Чернобилската атомна централа през
1986 и умишленото му прикриване от комунистите, сравнявайки го с дребна и
безобидна производствена авария – пак всичко става през Април. И какво
сега: дайте да забравим? Да простим? – Е, никога; нека да го знаят!...
14.03.1997
- Вчера късно след обяд ми се обадиха за още едно интервю – то пък ще
бъде сега в понеделник. Отново позицията е за машинен инженер чрез една
посредническа агенция. На самото интервю ще разбера повече подробности.
Днес вече ми се обадиха от едното място, където евентуално ще ме викат
на работа. Разбрахме се с хората, че те пак ще ме потърсят, за да се
разберем кога точно ще се срещнем да разискваме подробностите. Няма още
нищо сигурно за никое от изброените места, ето защо и надеждите ми са
големи и се умножават прогресивно по броя на вероятните позиции (три за
сега). Непрекъснато чакаме някакъв развой на събитията и се намираме
притиснати под 100°C пáра!
Женя
усилено си пише изпитите на компютъра и скоро ще завърши етапа. Тези
почивни дни не се предвижда нещо особено и вълнуващо, освен че в неделя
ще местим Жорови в друга квартира. Нени напред излезе с колелото, след
като се прибра от училище – каза че ще си дойде в 17:00, за да отиваме
после на урок по музика. Довечера той пак ще ходи на гости у негов
приятел с преспиване. Утре програмата ще включва свирене, търсене на
работа в съботния вестник и т.н. Действията ни са стихийни и абсолютно
безпрограмни – поне за сега в тези усилни за нас мигове. Каквото дойде,
решаваме го на място и действаме според конкретната обстановка...
Днес
прочетох и третата книга от онази разбойническа поредица “Нерон Вълка” и
т.н., за която ви бях споменал в предишното си писмо и която горещо ви
препоръчвам. Там е описано всичко – и минало, и настояще, и бъдеще на
България (в политически и икономически аспект); трябва само да се чете
между редовете и да се схване голата истина за далаверата във всички
слоеве и сфери на живота и обществото...
16.03.1997
- Неделя, 18:30. И тези дни имахме много емоции; и тези дни показаха,
че Марко Тотевците не живеят само в България; и тези дни за пореден път
поехме тежките и неочаквани удари на изненадите и неприятностите. Но да
карам подред, за да не чудите излишно какво пък толкова е станало.
Първо,
в петък вечерта урокът на Нени мина добре, но гостито му не се състоя
(за мое лично успокоение и удовлетворение, тъй като аз не посрещам с
особен възторг неговите вечерно-нощни отсъствия от къщи и захождания; но
мама като каже: “Нека да отиде детето” и аз тутакси неохотно се
съгласявам, защото все пак преценявам че е много по-добре същото това
дете да се намира сред негова среда и приятели, вместо да гледа и търпи
намръщените ни физиономии с майка му; виждам че така Нени постепенно
излиза от контрол, но и с нищо не мога да им се противопоставя, без да
последва серия от скандали – приемам всичко философски като някаква
даденост, за да ги избегна и за да не си навличам повече неприязън).
Вечерта с Нени се разровихме из вестника и се спряхме на няколко
стереоуредби, които искахме да видим в събота и евентуално ако харесаме
някоя от тях, да я купим незабавно с изкараните парички от битака. Така и
стана - в събота се обадихме на едно-две места – отидохме при хората,
харесахме стоката и я взехме след задължителните кратки пазарлъци за
$225. Уредбата, макар и 7-8 годишна е много хубава и качествена, мощна, с
огромни тонколони и всички възможни звуковъзпроизвеждащи устройства -
от грамофон до компакт диск. Нени също много си я хареса – толкова беше
голяма, че едвам я натоварихме в колата и тръгнахме да се прибираме. До
тук добре, но само до тук…
На
връщане обаче, точно преди един огромен и дълъг мост ни хвана страхотно
задръстване, поради провеждащото се същия ден шествие-карнавал на
Шотландското общество (до колкото знам, на 17 Март е Денят на Св. Патрик
– идолизиран светия, когото особено ирландците пък и шотландците
разбира се, много почитат и отбелязват празника с поглъщането на тонове
бира; официален цвят е зеленият и всички се обличат в такива краски от
главата до петите: от чорапите до шапките, всичко е в зелено). Заради
създалата се сгъстена транспортна обстановка на пътя, в продължение на
около един час ние не можахме да прекосим един пиклив мост с дължина
по-малко от 800 м, простиращ се 75 м над коритото на едноименната р.
Бризбън, която в същото време много живописно опасва целия град. От
честите спирания и потегляния и работата на едно място, двигателят на
колата загря особено много и едната от металните тапи на цилиндровия
блок изби. Плиснаха се отвред води, шурнаха антифризи, пáра се вдига до
Бога и всички останали последици, свързани с прекомерното и недопустимо
прегряване на един автомобил – колкото и японски да е той. А пък да се
спре по средата беше изключено – все пак това беше мост, с трилентов
поток в едната посока, задръстване – народ, коли и т.н. Като видях зора и
разбрах че радиатора е напълно сух, почнах да паля и да гася колата
само докато се придвижвахме за по няколко метра...
В
крайна сметка успяхме да излезем от задръстването и не след дълго спрях
в една задънена уличка, колкото да изстине мотора. След малко пак
продължихме с надеждата че ще се доберем криво-ляво до нас (бяхме само
на няколко километра от дома, но и те са достатъчни при такава повреда).
Обаче едвам стигнахме до друг един парк и усетих, че самият двигател не
работи много нормално (а и как ли иначе – без вода може ли?). Тогава
вече се стреснах съвсем, спрях незабавно и там на място останах. След
като моторът поизстина, едва тогава почнах да гледам какво става под
капака – преди това беше невъзможно; отпред всичко беше нажежено като
доменна пещ. Край пътя намерих една полуиздънена кофа, разгеле в парка
имаше и чешма - почнах да наливам вода в радиатора. Като взе обаче
водата да се изтича свободно от някъде и да се разлива долу по асфалта,
аз чак тогава забелязах въпросната дупка в тапата на блока. Заключихме
колата в парка и се прибрахме пеша – мястото не беше много надалече от
нас, но с Женя трябваше допълнително да обикаляме квартала, за да си
търсим избирателната секция - че нали пък баш тогава беше и ден за
избори. Намерихме я, гласувахме по инерция за демократичните сили,
въпреки че аз и от тях съм разочарован. Така или иначе, с нашите или без
нашите гласове, изборите пак се спечелиха задкулисно и с фалшифициране
от страната на Работническата партия (червените социалисти) и сегашният
им кмет си продължава властването и през следващия мандат. Това обаче е
един тревожен камбанен звън за бъдещите резултатите от следващите
Федерални избори. Демократите, както във всяка една държава по света, и
тук се изложиха и се опасявам, че едва ли ще бъдат преизбрани. Както и
да е – политиката е мръсна курвенска помия, áко и да се намира в
свободният и демократичен свят...
Прибрахме
се капнали от умора и жега в 15:00 (хванахме най-“приятното” време за
разходки - баш на право пладне, когато слънцето щеше да ни отхлупи
черепите и да ни се опекат мозъците; Боже – амчи тя колата възвря, дето
има една туба вода, какво остава за полуизсъхналите ни и сплути от жлъч и
ярост остатъци от сиво вещество). Щом се прибрахме веднага се обадих по
тревога на Жоро - той човека незабавно си заряза преместването, та
дойде на минутата у дома; това беше най-бързият и лесен начин за
придвижване. С него ходихме до магазина за авто-части да купя един
мехлем, с който препарат щях уж да лепя и да запълвам дупката в блока.
Химията тук е на космическо ниво и съществуват невероятни лепила,
химикали, бои и всякакви други продукти – цяр за всяка болежка. После
пак с Жоро отидохме до мястото, където бяхме зарязали нещастната си
каручка, натоварихме на нашия “принц Кирил” уредбите в неговата и се
прибрахме. От дума на дума се разбрахме те вечерта да дойдат у дома, че
малко да си отпуснем нервите “на широката маса с бялата покривчица”.
Междувременно
ние с Нени сглобихме музикалните му чудеса и включихме всички силови
агрегати. Уредбата заработи вместо озвучаване на градски стадион
приготвен за концерт на Майкъл Джексън и сега постоянно се крещи от
другата стая: “Намали го туй чудо или ще го изхвърля през балкона!”
Вечерта дойдоха Жорови, пихме по някое вино, хапнахме каквото Бог дал и
това беше. Ден първи едва беше завършил...
Днес
станахме с Нени по-рано и с колелетата отидохме в парка уж да оправяме
колата. Навинтих в дупката един винт за ламарина и около него започнах
да обмазвам с лепкавото вещество. То е някакво специално от рода на
пластификаторите-уплътнители, двукомпонентно като епоксидната смола, но
съдържа графит и е издръжливо на висока температура. Не знам само на
налягане колко и как ще държи, но се надявам че там поначало няма много
голямо. Положих няколко слоя, заплеснах го хубаво и оставих колата пак
там да съхне. Утре ще отида с автобуса на интервюто, а после като се
прибера, ще се занимавам с нея. Всеки момент очаквам да ме повикат и на
две други интервюта, на които мога да отида само с кола. Как ще се
оправям, не зная - така пак ме замлати всичко, че сега само се чудя от
къде да я почвам, в какво да вярвам и на кого повече да разчитам. Знам
едно, че нещата рано или късно ще се оправят, но само аз си зная на
каква висока цена. Надявам се тая дупка в блока да се е запълнила и ако
се е закиснала, веднага обявявам тая трошка за продан. Много й се
събраха нещо черните точки за по-малко и от една година време. Сега пак
трябва да си подреждам проблемите и да ги решавам един по един, според
тяхната важност – но кажете ми: кой да сложа на първото и най-челно
място, след като те всичките скимтят и драпат за него. Абе, по-добре
нищо не ми казвайте...
Сега
първото нещо е утре да си изкарам успешно интервюто, после да видя
какво е станало с колата (защото и там съмненията ми са твърде
реалистични и обезпокоителни, че всъщност аз нищо не съм поправил); след
това… – е, за след това ще мисля допълнително, защото аз никога не
награбвам повече от две дини под една мишница.
След
днешния ремонт се прибрахме с Нени и следобеда направихме един кратък
видеофилм (разни семейни сюжети от тук-от там, нови домашни придобивки,
кратък неделен музикален концерт и т.н.). Получи се епизод с
продължителност от 1 час и 10 минути, като остатъка от касетката ще
допълваме при други случаи и обстоятелства.
Така
с всичко до тук аз привършвам този кратък отрязък от време, защото след
малко започва някакъв филм по телевизията, та ми се иска да го проспя и
издремя на дивана. След него пък и преди да си легнем окончателно в
брачното ложе, сигурно ще се обадим до Ямбол за рождения ден на дядо
Вельо, да го поздравим с празника и да се чуем с всички там по принцип. В
зависимост от останалите минути, може и на вас да се обадим, че да
видим и вие как сте, без да коментираме с подробности как сме ние...
17.03.1997
- Снощи, точно както си бяхме намислили се обадихме до нашите хора в
Ямбол. Там беше баш по обед - тъкмо ракиено време, само че ние бяхме
много далече от софрата. Поприказвахме си десетина минути и от тях
разбрахме, че те днес ще са ви на гости в Габрово. Аз мислех тази вечер
да се обаждам до Габрово, но ще го отложим за утре когато си изкарате и
изпратите гостите. Всички, начело с дядо Вельо тъй или иначе ще ви
предадат поздравите ни. Даже като си правя сметка на времето и часовата
разлика между Австралия и България, би трябвало точно в този настоящ
момент вие вече да сте всички заедно. Сега тук е 18:45, а при вас -
10:45...
Днес
денят ми започна както обикновено с пукването на зората. Свирихме с
Нени после той замина на училище, след него излезе и Женя – тя пък отиде
на курс. Аз малко по-късно също излязох и отидох на моето интервю. Тъй
като колата ми не е в подвижност качих се на автобус от градската
транспортна мрежа – това ми се случваше за първи път откакто сме се
заселили в Бризбън и за трети – откакто пък изобщо съм стъпил в
Австралия преди точно 4.333 години (4 години и 4 месеца от онзи 22-ри
Ноемврийски ден на 1992). Пътуването ми беше много интересно и забавно.
По стар хайдушки обичай, придобит и утвърден като рутина с годините от
времето на тоталитаризма, аз се оглеждах на всяка спирка като циганин
във влаково купе от първа класа да не би да се качи контролата, въпреки
че още с влизането си купих необходимия билет от шофьора – такъв е редът
тук. Билетът се издава и важи за два часа по всички обществени
транспортни средства, след което автоматично изгаря. Но нали навиците са
си втора природа, та за това се озъртах наляво-надясно и не смеех да
седна на седалката, за да ми е по-удобно да избягам в случай на остра
нужда. Както и да е – никаква мустаката контрольорка не се качи за
времето на пътуването, защото всъщност самият шофьор на автобуса играе
ролята и на кондуктор. Аз слязох на съответната спирка и повървях около
200 м до сградата, където ми беше насрочено интервюто.
Добре
ама нали обувчиците са ми чисто нови (купените с толкова много зор онзи
ден), а друг път никога не съм ги носил за повече от 5 стъпала между
вратата на апартамента и гаража, където пък се качвам на колата и сега
взеха, че ми убиха. Ама като казвам това, значи положението беше
извънредно – все едно че си стъпвах по очите; едвам се довлякох до
офиса, по дяволите. А пък и крачетата ми вече са много чувствителни,
свикнали са да ходят предимно босички или най-много с джапанки
(единствено когато се обувам официално и отиваме семейно на пазар), а в
тези модерни но тесни трандафори направо ми идваше да тръгна по чорапи.
Криво-ляво, интервюто ми мина много добре и в ползотворна бизнес
атмосфера. Същите хора утре пак ме викат за някакъв сериозен изпит-тест
(вероятно отново за интелигентност – това сега е много модерно и
популярно; след като се знаят какви профани са те самите, искат да
докажат че и останалите са им на нивото) и чак тогава с всички резултати
от интервюто и от този изпит, документите ми ще бъдат изпратени във
фирмата, където пък онези от своя страна евентуално ще ме изберат за
повторно интервю - този път на тяхна територия или пък и те за пореден
път ще преценят, че не съм подходящият им кандидат (което е значително
по-вероятното)...
След
като свърши интервюто, което трая 1 час, пак с автобуса се прибрах в
къщи. Хапнах набързо, метнах се на колелото и отидох да видя колата,
оставена без никакъв надзор и контрол в един случаен парк край улицата.
Заварих всичко на мястото си, така както и цялата кола - в смисъл, че не
е имало намеса на хулигани и крадци. Налях много вода в радиатора и
даже отначало наивно си помислих, че дори съм оправил повредата. Малко
след това установих, че водата пак изтича – е, поне не шурти така както
беше онзи ден; само капе малко по-интензивно, обаче то е напълно
достатъчно, колата да не може да се ползва по предназначението си.
Гледах набързо поне да я прибера до вкъщи и веднага започнах да търся
частите за ремонта й. Естествено те идват от Страната на изгряващото
слънце (Япония) и цялата процедура се превръща в едно извънредно сложно,
мъчително и не на последно място – скъпо разбира се, начинание. Така
сега аз започвам всичко наново, правя всевъзможни комбинации и варианти,
като най-тревожно се чудя как ще отида в четвъртък на интервюто си,
което е в някаква компания на разстояние 50-60 км от дома само в едната
посока. Тая кола веднъж да я оправя и ще я продам без да ми мигне окото.
Не ща да я виждам, че покрай нея намразих иначе реномираната и
уважавана от мнозина марка “NISSAN”. Но ще се оправям някак си - няма
положение без изход и проблем без решение...
18.03.1997
- Спазвам създадената вече традиция и днес отново съм зад писалищната
маса, над листите с перо в ръка. При мене няма кой знае какво ново и
интересно за описване, но все ще измисля нещо, с което да ви разтревожа
повече (пардон – “забавлявам” исках да кажа).
Днешния
тест мина гладко, резултатите си не ги знам още, но за три цели часа
висене, все се надявам нещо да съм измъдрил. Днес човекът, от когото ще
купувам частите за колата не е на работа, та ремонта й се отдалечава все
повече. Аз тези тапи въпреки всичко ги намерих, само че за да се избие
старата и в отвора на нейното място да се начука друга, трябва да се
демонтира целия ауспух (колекторните тръби). При тази интервенция обаче
ще се разруши гарнитурата, както ми поясни механикът. А тези коли имат
някакви специални датчици и в тези тръби, с които по електронен път се
контролира емисията на изгорелите газове, а от там се следи и разхода на
гориво – дрън-дрън, та пляс. Заради това тази гарнитура трябвало винаги
да се сменя с нова при подобни манипулации по ауспуховите тръби. Не
помагало нито херметик нито други уплътнителни вещества. Абе японска му
работа – че не е от някъде оня ми ти Москвич или Запорожец, че с
ножицата да изрежеш от клингерит или азбест каквито искаш гарнитури и да
си караш колата до село и обратно всяка събота и неделя, дорде не я
приберат от ДП “Вторични суровини”. А тези коли тук си искат своето и са
много капризни. Но ще им угаждам, какво да ги правя - като няма внос на
съветски, така ще е. Аз много взех да се замислям дали да не взема една
“Лада-Нива” - хем джипка и върви навсякъде, хем голяма и просторна за
всичкият ни съпътстващ всяко едно наше излизане багаж и антураж, хем пък
и евтина на всичкото отгоре. Такива руски псевдо-джипки могат да се
намерят за по 3-4 хиляди долара, защото те трудно конкурират чудовища от
рода на Мицубиши, Нисан и други подобни супер автомобили. Освен по цена
разбира се, простота и ниска надеждност (направо безнадеждност)...
Довечера
преди да си легне Неничко ще се обадим по телефона. Да, обаче се сетих
че татко тръгва по-късно на работа, а сега е 17:00. Така че веднага ще
се обадим - хем да се чуем и с него, хем и Нени няма да е заспал...
Вече
пиша след телефонният ни разговор. Радвам се, че сте добре, справяте се
с трудностите и сте относително спокойни. Аз пак ще пиша като се случи
нещо важно (но докато чакам да се случат важните неща, ще ви разсейвам с
по-маловажни). Сега в четвъртък имам да се преборя с едно изключително
важно интервю. Само че ще се опитам да го прехвърля в петък, защото
тогава Жоро не е на училище и ще може да ме закара с неговата кола. Аз
не смея да тръгвам с моята капеща отвред барака на такова дълго
разстояние – всеки момент може пак да ме остави насред пътя. Като я
оправя, тогава ще я карам пак. Та утре отново ще имам новости за вас и
около нас...
19.03.1997
- Включвам се с последната емисия на новините от тази част на света,
малко преди да се гътна на миндера, подкосен от целодневно напрежение и
умора. Днес още от тъмни зори започнах да дрънкам телефоните, за да
търся необходимите ми части за колата. Гарнитурата за колекторните тръби
действително се оказа много сложен процес, доставката на която би ми
струвала $180 – оригинално поръчана от Япония (и предполагам, с личният
подпис на Императора, щампован по целофановата й опаковка). В крайна
сметка от някъде ми намериха една гарнитура местно австралийско
производство, за която ме увериха че уж щяла да стане на моя специален и
уникален модел автомобил. След като не беше и никак скъпа ($19) спрямо
първоначалната шокираща цена, за която ме подготвиха да не би да получа
удар, аз реших че вече съм ударил кьоравото и ще помина с по-малко
масраф. Е, да - ама пак не! Защото едва след като куриера ми достави
частите, които аз най-уставно бях платил с кредитната си карта още по
телефона, механикът пък при когото ходих за ремонта каза, че всъщност
тази гарнитура не била каквато се полагало по каталога – как да не му
завреш главата в ауспуха, ха кажете ми сега?! Всъщност разликата между
двете си беше достатъчно очебийна, но аз нямах повече сили и нерви да се
боря за доставката на друга. В най-крайна сметка стана точно така,
както аз и без друго щях да постъпя ако бях сам и което предложих още в
началото, но майстора го отхвърли като несериозно и неграмотно –
неговото мнение беше безупречно правилно, обаче моето решение вършеше
работа и спасяваше положението; така използвахме старата гарнитура,
обилно намазана със специален херметик. И стана разбира се, абсолютно
всичко като по нотите на Моцарт или Бах – естествено съгласно гениалните
български правила на гаражният майсторлък. Сега ще се чудя как да им
връщам тази нова гарнитура, че фирмата им е на другия край на града чак.
Без съмнение, че в сервиза ще я приемат и осребрят, обаче аз докато
отида до там половината от цената й ще съм я изразходил под формата на
бензин – башка времето, което ще загубя, но то ми е в повече, така че
поне този фактор не го слагам в сметките си за сега. С нововъзникналият
въпрос ще се разправям утре или в други ден – за сега единственото важно
нещо е, че колата пак се изправи “на крака” само срещу $45 за труд и
$29, похарчени за резервните й части. Божичко, какъв главозамайващ успех
постигнах, какъв авангарден напредък само – да се просълзиш от умиление
чак...
Днес
отново разговарях с един човек за работа, където съм заложил много
стръв и кукички, та да видим на коя ще клъвне тлъстия шаран. По този
въпрос пак ще говорим в понеделник, защото с днешния разговор не
стигнахме до никъде. Иначе други тревожни новини няма и промени в
семейното статукво не са регистрирани. Сега силите ми са концентрирани
върху петъчното интервю, което беше планувано за утре, но аз
своевременно промених защото не знаех какво ще стане с ремонта на
колата. Това е всичко – хайде, лека - утре пак; нов ден, нов късмет...
20.03.1997
- Днешният четвъртък започна с телефонен разговор, чрез който ми
съобщиха че не съм одобрен за позицията, за която кандидатствах онзи ден
и ходих на тоя прословут тест за интелигентност (вероятно не съм
прескочил трапа – ба, бива ли пък да съм толкоз прост, бе; ебаси – не
вярвам вече дори на сетивата си). След това аз се обаждах пък на един
друг човек, от когото уж също чакам някаква работа и му поддържам
интереса, както една проститутка ухажва клиента си дорде й изтече
платеното време, за да може тутакси да го отпрати и да си вдигне гащите
за следващия. Само дето не знам до кога ще мога да играя тази деликатна
роля на доброволен мастурбатор.
После
излязох - имах малко работа из квартала. Пуснах обява за продажбата
колата в специализираният за такива случаи вестник и сигурно в
следващото си издание след две седмици вече ще излезе. Дано този път
успеем да се отървем от това японско недоносче, та да можем да си купим
друго – вероятно същото или подобно.
Другата
седмица в петък е католическия Разпети Петък - няма да се работи и
следващият понеделник. Тогава е времето на тукашния Великден, когато ние
с Васил (Македонския) ще сварим ракиената каша. Мисля че точно седмица
след това пък е нашия, Християнският – не, в грешка съм. Точно сега
направих справка с църковното календарче. Православният Великден тази
година е на 27 Април. Пада се неделя, а също такава една неделя се е
падало и преди 39 години, когато пък е бил първият ви сватбен ден (т.е.
денят на вашето бракосъчетание). Така че тогава тази дата ще бъде двоен
празник, а специално за мене – двоен Великден. Защото аз съм безкрайно
щастлив и горд, че съм се родил и израснал благодарение на вашата
огромна любов и топлите грижи, които сте положили за отглеждането и
възпитанието ми през всичките тези години. Ще бъда толкова радостен на
този ден, та вероятно ще използвам светлия повод даже и да се напия като
красноармейски казак преди сражение с белогвардейците. Но до тогава има
повече от месец време - може пък и нещо да се промени в желаната от
всички положителна посока. Много ще ми се иска да ви направя и някакъв
подходящ сватбен подарък за този празничен ден – а всички вече се
досещат какъв би могъл да бъде той. Моля се на Бог - ако не за друго, то
поне заради вас да направи така, че да започнем работа (независимо кой
от нас). Вие най-много го заслужавате! Сега обаче повече мисля за
утрешното интервю, та не мога да си събера акъла и да се концентрирам.
Но ви предупреждавам, че аз утре пак ще продължа – веднага след като се
поуталожат домашните духове и таласъми...
22.03.1997
- Честита Първа Пролет! Дано вече да са отшумели зимните и сковани от
студ мразовити дни с гладните си и мизерни мигове. Дай Боже отново
всичко да си отиде по местата с настъпването на новият, малко по-весел
от зимата сезон. Дано поне той донесе някаква промяна към по-добро,
въпреки че аз лично много дълбоко се съмнявам в това. Но, дано! –
пожелавам го на всички...
Аз
вчера сутринта, както вече на няколко пъти споменавам бях на интервю.
Компанията е свързана с производство на съоръжения за водоснабдяването –
промишленото в частност. Помпи, резервоари, филтри и други устройства
за пречиствателни, утаителни и други подобни станции. Намира се в
западния край на града, от където нататък започва пустош и дивотия;
просто градското строителство там свършва, след което започват редки
гори, обширни поля и ниски възвишения. Разстоянието от нас до там е
точно 50 км, което аз едвам преодолях за времето от 1 ½ часа, но това
съвсем не беше защото колата ми не може да върви бързо - тъкмо напротив.
Обаче трасето преминава през доста по-натоварени с пътен трафик улици,
после за малко се излиза на една автомагистрала, след това пак се връща
по задръстените улици на едно близко градче, станало вече отделен
квартал на Бризбън и т.н. Независимо от продължителното ми пътуване,
интервюто мина много добре - друг час и половина си приказвахме и
надлъгвахме пък там, след което ме сложиха зад компютъра, за да ми
тестват знанията. Аз всичко си направих без грешка, с нужната рутина и
разбиране – плод на доскорошните ми усърдни упражнения в къщи и
неоценимата помощ, която ми оказа Албена (ето, виждате ли сега защо си я
обичам – а пък и не само заради това; нали сме приятелки, в края на
краищата…) - много силно ми се струва, че май щастието ще се засмее и
този път ще взема работата. Хората казаха, че в началото на другата
седмица ще ме известят за резултатите (ама как не ги обичам тези
уклончиви и провлачващи се като свински черва отговори – кажи ми в
очите: “Не ставаш! Ще търсим друг!” и това е; какво има да умуват
толкова много дни). Ако действително започна работа там, ще ми се наложи
да пътувам всеки ден по 100 км за общото време от 3 часа. Но каквото и
да е – аз ще се хващам на хорото, пък по-нататък ще му мислим. Като
приключих със срещата си в този завод, пропътувах други 60 км, за да
стигна до Васил и Албена, че нещо трябваше да взема от тях. След още 40
км си бях вече в къщи…
Хапнахме
набързо и излязохме с Женя по пазар. Вечерта с Нени ходихме на урок –
от другата седмица нататък той вече ще е във ваканция и това ни беше
последното свирене в школата за този учебен срок. Уроците се
възобновяват на 11 Април. До тогава ще се занимаваме у нас с разни
песни, които имаме от учителя и ще преговаряме и затвърждаваме старите
изпълнения. Вчера Нени донесе от училище една специална грамота-награда
за най-добре представен проект-домашно – Боже мили, ощипи ме, че не мога
да повярвам на очите си; дано да не сънувам...
Днес
е събота, но денят ни започна още с изгрева на небесното светило. Аз
ходих да купя вестника с работните позиции и пак изрязах няколко, за
които ще си изпратя документите веднага в понеделник. Имаше дори и за
Женя една обява. Нени отиде на реката да донесе прясна вода, че да
подменим околната среда на всички риби и костенурки, помещаващи се в
кутията върху новата ни маса (вместо ваза с цветя, отглеждаме тези
животинки). Обаче взехме решение, че в следващия вестник ще погледнем за
някакъв по-специален аквариум и ако намерим ще го купим, за да им
сменим квартирата на малките нещастни твари. През деня ще имаме и
занимания по свирене, свободни игри и ще отделим известно време за
безделие.
Гледам
че гумата ми на колата вече спада доста осезаемо - изглежда вчера съм я
убол някъде по тези криви сокаци. Ето, днес ще трябва да отида и до
сервиза, за да я залепят. Ауспуха от онзи ден насам също почна нещо да
гърми и да трещи – изобщо проблемите ми не се раждат, ами направо
извират; бълват и връщат назад лайняна пихтия като през запушен гириз.
Утре вече трябва да отидем на черква – то не че Господ ще опрости
безбройните ми грехове, но просто от човещина и благодарност, че все пак
ни пази здрави и живи; а аз комай че повече и не искам – останалото ще
се нареди само. Онзи ден не успяхме да посетим Божия храм, защото имахме
хора из къщи - но за утре няма планирани мероприятия, освен само
станалият вече традиционен битак.
След
малко ще правя палачинки, въпреки че като стана още в 06:30, Нени мина
набързо и ошета по долапите де каквото беше останало. Заварих го на
“местопрестъплението” с пълна уста. Сега е вече 09:00. Мисля си че ако
започна работа в оная фабрика дето е на майната си, може и с влака да
ходя. Тепърва имат да се проучват възможностите и вариантите. Но ще ги
мислим в последствие, каквото дойде - стъпваме по задачите за деня една
по една и внимателно, защото всякак една от тях крие в себе си
“подхлъзване” в преносен смисъл...
Ето,
едната вече е отметната като изпълнена. Гумата на колата - тъкмо се
връщам от сервиза. Ремонта й струваше $18 за да я свалят, да я залепят
отвътре с една лепенка “TIP-TOP”, да сложат гумата обратно на джантата и
да я балансират. Разбира се, повдигане на колата с хидравличен крик,
монтаж-демонтаж на колелото и т.н. Работа за нямаше и половин час,
докато някои хора като моя милост влагат ум, творчество, разбиране и
множество други положителни дейности и качества, за да заработят
въшливите си $18 и то за цял един час. Но изглежда така е и тук, в тази
част на света - както и навред по земята. Грубия труд (независимо от
това до каква степен е квалифициран) е по-платен; платен е този, който
може без дори да мисли да извършва само няколко добре заучени действия,
превърнал се в нищо повече от един робот-машина, а не онзи, който дава
акъл и казва кое как и защо да стане. Онзи ден механикът ми взе $45 –
просто толкова му е тарифата на час за труда, който полага. Аз съвсем не
мисля тук, че той се е явявал на тест за интелигентност, нито че знае
колко е 30% от 27. Да не говорим за английска граматика, за писатели,
световни композитори и прочие обща култура. Но си взема човекът своето, а
понеже тук всички са под средно интелигентно ниво, та му минава и
номерът. През него минават хиляди жени (не през постелята му, бре – аман
от мръснишки помисли, дееба мааму; за сервиза му ви приказвам) и
всякакви други автонепросветени личности, които не знаят от къде се
отваря капака на мотора. Такива са идеалните клиенти, на които може
всякакъв проблем да им се представи - те тъй или иначе нищо не разбират,
но си плащат акуратно. Абе, кашата навред е една и съща и плуваме в
една и съща помия, само че тук малко по-лесно се живее и животът е доста
по-спокоен и организиран. Само това е разликата...
23.03.1997
- Пак е неделя, но кога мина тази седмица, така и не разбрах - че и
всички останали като нея. Аз мисля и друг път съм споменавал, че тук
времето върви по-бързо – дали защото се намираме откъм опакото на
земната топка и стрелките на часовника се въртят по инерция; не знам.
Докато се обърнеш и си вече извън играта. Вчера цял ден се разправяхме с
аквариуми, рибки, растения, химикали и други подобни. Нали бяхме
изтървали приказка и обещали на Нени, че в скоро време ще купим някакъв
подходящ съд за тези негови животинки, дето живяха повече от месец в
тенджерата и въпреки всичките си квартирни неудобства те пак оцеляха
(защото ние само не сме ги варили). Та тоя малък наш душевад – да ни е
жив и здрав, сутринта още от 06:30 започна да говори за аквариуми, да
търси обяви из вестника, да се обажда по телефона на хората и да се
пазари като циганин на Сточна гара. Разбра се най-после, че отърваване
няма да има и всички ние, “хазаите” на живата гад излязохме на оглед.
Сутринта видяхме един много хубав аквариум, но искахме да имаме
представа от повече – вид, състояние и т.н.
Следобеда
отидохме у едно момче, което заминава за Швейцария и разпродава всичко
от тях. Неговият съд беше съвсем завършен, с растения вътре, с всички
принадлежности от рода на помпи, филтри, термометри, химикали за водата и
т.н., че дава и една огромна книга-атлас барабар, описваща всички
декоративни животни, съществуващи по света. Цялото това съоръжение беше
обявено за $150, но ние го спазарихме за $110, заедно с храната на
рибките и две негови допълнителни рибета, продължаващи да обитават
полупразният вече аквариум. Последният беше наистина хубав - имаше нужда
само от едно по-основно измиване, подреждане на пясък, камъни, миди,
водорасли и т.н. декорации, всичкото което правихме снощи до 21:00.
Наляхме вода, объркахме химикалите, пуснахме всичко живо вътре и стана
много хубаво. Ако трябва да бъда много честен, аз също отдавна имах
мерак за едно такова нещо и ето, че то вече е факт. По-нататък като
забогатеем и се замогнем достатъчно много, ще си купим голям колкото
стена аквариум, защото този е само с размери 60 x 30 x 30 см, но на
първо време ни е достатъчен и само такъв. Водата, както и целия интериор
в него до голяма степен успокояват нервите и е много приятно да се
взираш в мълчаливата игра на нещастните затворени живинки (аз, за да
получа желания ефект от такова едно подобно успокоение, по лекарско
предписание допълнително приемам достатъчни количества алкохолни
напитки, а пък водата ми служи само за сутрин на гладно и изпразнен след
съответното повръщане стомах). Така тази благородна природолюбителска и
научна мисия приключи успешно. Понеже самият аквариум стои на една
дървена рамка/поставка, аз след малко ще сляза до гаража да я лакирам, с
което обекта съвсем ще се привърши. Преди малко си дойдохме и сега
първо ще обядваме - тогава чак ще се занимавам с тези неща…
Тази
сутрин ходихме и на битака. Този път търговският ни ден беше много
успешен, защото си купихме няколко полезни, а пък иначе доволно евтини
неща. Първата и най-съществена покупка беше един цял чисто нов костюм за
мене - италиански, като че ли е бил шит за мене и моите нестандартни
мерни единици. Не Петър Стоянов, ами самият Бил Клинтън няма такъв
костюм в гардероба си. На цвят е тъмен, нещо сиво, но е лъскав, на
ефекти – абе по последната мода на 60-те години. Хората зад щанда искаха
$10, но аз пак се спазарих и го взех само за $6. Толкова пари и едното
копче не му струва само - да оставим дето пък и панталонът ми става,
което по принцип в моя частен случай е рядкост за каквато и да е готова
конфекция. Такива костюмчета ги харчат по $200-$300 из тузарските
магазини. Женя ми го намери, избира го от десетките други провесени на
пръта и тя настоя да го вземем. Защото иначе по парцали на мене не ми се
спира окото, гледам все в “твърдите” неща; а пък и пари за дрехи не
давам. Аз може гол да тръгна, но ще си купя всяко друго нещо, което ми е
по мерака, докато дрешките и парцалките са ми последни в списъка.
После
на Женя купихме една чудна кожена чанта – черна, да й отива на очите. В
магазина същата чантичка струва $75, но ние тази я взехме само за $5.
Неничко също отнесе някои негови дреболии, които го правят щастлив, а аз
тенденциозно купих и една грамофонна плоча на Бах – “Токата и Фуга в
Ре-минор”, изпълнение на орган. Нали вече си имаме органист в къщата, та
за това. Той обаче не дава много-много ухо на този жанр музика, но все
пак.
След
като приключихме със страстната си търговска дейност на тържището, от
там отидохме на черква да запалим по някоя свещица за всичко и за всички
– живи и умрели. Ходихме в Македонската църква, но и те нали са
Балканска нация и наша кръвна група, та още нямат поп, след като се
пенсионира стария. Нещо не могат да се споразумеят помежду си кой да
кара влака – добре позната и нам картинка; нищо учудващо. Може би ще
започнем да ходим в някоя гръцка черква – византийците от край време са
си на мястото и разни дребни дразги не им влияят. На края се прибрахме и
Женя следобеда се втурна да чисти къщата, аз ще се занимавам с моите си
тъмни дела в гаража, а Нени сигурно ще се изкисва в басейна с новите си
плавници, които също купихме днес от битака за 2$, а и те са чисто
нови. Изобщо да се ходи на битак, освен че е изключително забавно, е
много полезно и финансово изгодно – това мога да заявя в заключение.
С
тези няколко реда мисля, че обхванах събитията и случките от отиващите
си вече почивни дни. От утре ни чака една нова седмица на празни надежди
за промени, вероятно на изненади от всякакъв характер и какво ли не
още, за което не смея да мисля. Децата ще учат до четвъртък и ги
разпускат във Великденската си ваканция. Аз ще отразявам всичко според
хронологията, а сега спирам до тук и се потапям в моя си аквариум
(гаража)...
24.03.1997
- Баш по ракиено време. Милички на мама! Мощен взрив от емоции и
надежди отново ни разтърси този ден, което в същото време ни хвърли във
вълнения и кроежи на планове. Днес сутринта ходих да изпратя още 4 писма
за работа. Върнах се у нас и междувременно на телефонния секретар бях
получил съобщение от един агент във връзка с някаква работа. После
говорих с онзи човек, дето го къткам и галя с гъше перо за работа вече
от половин месец насам. Най-после си организирах интервю/среща/дискусия с
него за сряда сутринта. Не знам защо, но аз много залагам на тая
версия, висяща на паяжини. През деня заедно с обедната поща дойде едно
писмо, с което пък викат Женя на интервю за сряда в 17:00. Тя си дойде
от курса с една нейна приятелка, та си побъбрихме и с нея, докато си
сърбахме отварата от кафе. През това кратко време ми се обадиха от друга
една компания, също за интервю, което насрочихме за четвъртък сутринта.
То пък е в един завод, подобен на нашите Електроапаратурни заводи в
Пловдив, Русе и т.н. Занимават се с трансформатори, контактори, релета и
пр. устройства за автоматиката. Златно място! Страшна седмица ще бъде
тая по време на католическия Великден – много напрежения, много стрес;
направо ще се пръсна по шевовете – как да не пие човек бе, мама му
стара! Неничко замина на мач с още двама хлапака и бащата на единия,
Женя реже салата за аперитива, а аз бързам да свърша с писателската си
дейност, защото вече взе да ми трепери долната джука за една малка
ракия. След малко ще допием последните капки от татковия еликсир, който
Васил (на Менка македонката) ми донесе. На къде ще избие всичко това и
аз не знам още, но тъй или иначе сега сме на голям зор – усеща ли се? Е,
нищо – аз си го усещам, а то ми стига да ме държи нащрек. Може би едва в
края на седмицата за кратко ще отпуснем заплетените си нервни възли и
окончания, защото пак се падат няколко поредни почивни дни. Сигурно
тогава ще се видим с Иванови на Gold Coast и ще прекараме известно време
с тях в забрава и опиянение...
Утре
учителите на Нени имат стачка, та той ще бъде неотлъчно с мене,
преследвайки целите и задачите, планирани за деня. Ще намерим време и да
посвирим, естествено. Абе нали ви казвам аз, напрежение - хем високо,
хем трифазно! Имах много работи да ви описвам, обаче нещо ми се объркаха
мислите в кратуната и сега не мога да ги подредя и систематизирам.
Толкова даже съм изкукал, че не знам и какво съм написал до тук. Но,
хайде – свършвам тук и слагам многоточието, че ще ми се оводни салатата,
а пък аз не я обичам такава на чорба...
29.03.1997
- Сигурно отдавна вече се чудите, защо аджеба не съм писал цели 5 дена.
Ами защото просто нямаше нищо за описване, освен огромното тичане и
търчане по интервюта и моабети, за които неотдавна споменах в предишните
си репортажи. Резултати обаче нямам още от нито едно от тях. Ще се
надявам другата седмица евентуално да ми се обадят. Всъщност аз за
последен път “предавах” в понеделник вечерта, когато беше последното ми
включване от тази тъй гореща точка на Планетата.
Във
вторник съдбата като по някакво си чудо ни подмина (или просто не й
остана време да се занимава с нас от другите си ангажименти) и абсолютно
нищо (лошо) не ни се случи; необичайно и необяснимо - ние не сме
свикнали така. В сряда сутринта аз имах интервю, а Женя - вечерта.
Нейните резултати също ще станат известни през идната седмица.
В
четвъртък аз бях на другото си интервю, от което също чакам резултати
(предпочитам положителни, но може и да не са). Същия ден, който беше и
последен работен за тази седмица преди Великденската почивка, след обяд
ходихме да си напълним хладилника за предстоящите празници. Когато се
върнахме, на телефонния секретар имах съобщение от една агенция, която
ми намери последната работа (която свърших само за два дни, а трябваше
да се мотая барем цяла неделя, но с моята пословична честност…). Сега
този път контрактът бил за 4 месеца и ако успея да го взема аз, ще бъда
на работа за малко по-дълъг период от време. Но и това ще стане ясно
другата седмица. По този начин всички текущи служебни задължения и
проблеми се изчерпаха на тоя етап - имахме да мислим само за едното
ядене и пиене (за което аз специално не съм преставал)...
Така
дойде и вчерашния петък – ден първи от поредицата четири почивни (за
работещите, разбира се – за такива като нас, всеки ден е неделя). Него
ден цялата българска колония, натоварени в осем каруци (разбирай
автомобили) се изнесохме извън града в местността “Бонсови поляни” на
Люлин планина, където проведохме дълго, тежко и опустошително тържество.
Аз поради носталгията и високият си патриотизъм оприличавам всяко едно
подобно посетено място с нещо нашенско, а пък нека да ме съди който иска
за краен шовинизъм и обвинява в безкраен национализъм. Над Бризбън също
има такива балкани и възвишения, та сега пояснявам че бяхме там. В
събора взеха участие “братски партии” и народни будители от
Македоно-Одринското освободително движение, както и група представители
от Босненско-Хърватският бунтовнически комитет. Заедно с тази добре
смесена и много пъстроцветна международна трупа, в най-дружеска и
сговорна обстановка, под дебелата сянка на палми и други екзотични
растения, се опитаха най-отбрани мезета от Балканската кухня – шишчета,
кебапчета, пържоли и т.н. Ястията биваха и обилно “прокарвани” с
първостепенни бели вина и ледени бири. Срещата-разговор продължи до
късно след обяд, когато се взеха и други съдбоносни решения, а именно:
от планинската морава и още неугаснал, “огънят” се преместваше във
Василовия (Албенин) вилает, на хладно и влажно покрай басейна. Имаше
много недоусвоено мезе, въпреки че питието отдавна беше свършило.
Четници от съседни квартали, в няколко стройни лъча направиха
благотворителни акции за събиране и струпване на нови количества от
липсващите напитки. В крайна сметка, международната среща, прераснала
вече в Конгрес, продължи от 18:00 насетне в градината на Албена и Васил.
Целият личен състав беше на лице (до този момент нямаше паднали в боя
бойци; дори и аз с достойнство се държах на краката си - благопристойно и
порядъчно, здраво стъпил върху подметките си), а въпросното занятие
продължи до посрещането на новия ден. Разбира се, пишещият настоящите
редове и водещ на забавната програма, с благородна завист и скрита
неприязън тихо наблюдаваше пиющите мужици, като той в същото време цяла
нощ се плацика с една пиклива бира. Полицейските проверки и акции щяха
да бъдат страховити в тази иначе пълнолунна и многозвездна Великденска
нощ. Именно тогава щяха да паднат много буйни и непокорни партизански
глави, множество шофьорски книжки щяха да бъдат насилствено иззети и
вдигнати “на трупчета”, както много и тежки глоби щяха да бъдат събрани в
полза на държавния бюджет на Австралия. Това беше и единствената
сериозна причина за мене да се въздържам от злоупотреба с алкохола, да
си остана трезвен като водопровод, задоволявайки се само с умерената му
употреба в рамките на закона. Разбира се пак всичко беше много весело,
къпахме се в басейна целокупно с дрехите и часовниците, имаше среднощен
карнавал с кратки сценки и водевили от семейният живот на 12-те
Апостоли, участващи пряко в този форум и вакханалия. На края всички ние
благополучно се прибрахме; по прашните селски друмища нямаше никакви
полицейски засади, постове и проверки, въпреки късният нощен караулен
час. Язък само дето се вардих цял ден трезвен – можеха поне да ме
проверят с надуването на балона! Но нали за всеки случай връзваме попа,
та да е мирно селото...
Днешният
съботен ден отново започна със закупуване на вестника с обявите на
свободни работни позиции. Ние с Женя пак отделихме няколко настрана, по
които на всяка цена ще изпратим кандидатурите си веднага щом всички се
завърнат на работа другата седмица. Онзи ден получихме писмо от Валя и
Сашо. Те са относително добре и пластично се гърчат и увиват около
проблемите си. Освен днес, до края на тази празнична серия има още два
почивни дни. В някой от тях най-вероятно ще си направим и едно
по-интимно парти с Жорови, като този път ще заменим горската трева и
ливади с истинска маса и бяла покривка. Отдавна не сме се събирали с тях
така, по-сериозно. Но и те завалиите напоследък бяха в големи стресове
около преместването си в новата квартира и издаването на старата. Ние в
последно време също не сме много материално благоразположени за широки
моабети, с многобройни гости и посетители, но полека-лека нещата
започват да се стабилизират (естествено, до появата на следващият удар
под пояса)...
Във
вторник ще заведа Нени на концерт (класически орган), който е безплатен
и ще се проведе в градската централна зала за изпълнения. Предполагам
че ще му хареса. Той даже в момента свири и си преговаря старите
упражнения (под непрекъснатият ми надзор, строг контрол и постоянно
“ръчкане с остена”, разбира се). Наближава и рожденият му ден, за който
ние още нямаме ясна програма. Може би официалното тържество със
съучениците му ще стане след ваканцията, а на 05 Април ще празнуваме
само ние в къщи. Има време - ще помислим до тогава. А сега пак дойде
време временно да се разделим с приключването на писателската ми
дейност, за да се залавям със заниманията си покрай машините и пътната
техника: колата, колелетата и т.н.
Няма коментари:
Публикуване на коментар