Скъпи наши родители и бабо, приятели мои – близки и далечни!
Отново днес е понеделник (13.11.1995), аз отново съм на работа и пиша в
почивката си, и пак отново (както обикновено) изтеклите съботно-неделни
дни преминаха под стихия от събития, емоции, финансови трусове и
търговия на едро, както и при повишена степен на трудова дейност. Ще се
върна съвсем малко по-назад - на момента, в който завърших предишното си
писмо, което пък до това време се надявам вече да сте получили и
прочели поне до средата. Не ми се прибавяше друг лист, защото те и без
друго вече бяха станали достатъчно много, за това приключих писането си
по-накратко и делово. Това стана в петък, докато все още бях на работа, а
и ние бяхме решили в събота сутринта така или иначе да изпращаме
колета. Сметнах, че информацията от тогава може да се пренесе на новата
страница – а именно в настоящият си далечен репортаж.
Петъчната
вечер премина без особени емоции. Аз след работа ходих да помагам на
Румен и Ива за пренасянето на покъщнината в новият им дом. Още там се
оказа, че Боби (техния син) в неделя (вчера) имал рожден ден, та по този
повод ни поканиха на гости за следобеда – мисълта, че вече имахме
някаква набелязана “програма”, свързана с тържества и срещи с приятели
ме съпътстваше през цялото време на почивните дни и ми създаваше
подчертано добро настроение. Проявявах дори странна склонност: например
да не обръщам чак толкова внимание на известни просъсквания, злъчни думи
и подхвърлени реплики витаещи из домашното пространство, та до степен
на великодушното им опрощение; станал съм напоследък подчертано добър,
забелязвам …
В
събота сутринта всички заедно излязохме сравнително рано и първо
отидохме на пощата. Тя се намира в един огромен магазин (търговски
център), от където ние често пазаруваме, а в същото време пак от там
трябваше да купим и подарък за рождения ден на Боби. В самата поща на
мене отново ми се наложи да извадя някои дребни неща от колета, защото
последният надхвърли 1 кг бруто тегло - а както съм ви казвал и преди:
всяка отделна пощаджийка по принцип е строга и стриктна, колкото една
партийна секретарка на обединена със свинеугоителен комплекс кравеферма;
тази също не направи изключение от колежките си, като че ли са ходили
на едно и също училище. Всеки грам над допустимите едва 5 грама
превишение се таксува по тарифата за цяло следващо кило. Така аз
неохотно извадих плановете и скиците на къщата, няколкото химикалки,
както и едни карти, които Нени беше приготвил за баба си Веска. Не е
беда – в следващата пратка ще ги получите.
Изпратихме
благополучно значи ние колета и отидохме за подаръка на Боби. На
излизане от магазина, минахме и през музикалният му щанд. Гледам там
изложили едно електрическо пиано/орган за $400. Понеже било втора
употреба, цената му вече била намалена от $900 на $400. Даже
демонстратора ни изсвири няколко парчета и на нас много ни хареса.
Веднага започнах преговори и пазарлъци с този човек, просто така - за
умствено и словесно развитие и колкото да си чешем езиците, въргаляйки
из устата си шепа заучени стандартни фрази. Аз казах, че ако този
електронен орган струваше само $250, можех да го купя веднага и то
парите бих му ги дал в брой и на ръка (като не очаквах обаче следващата
реакция на продавача). А той, след известни секунди на мълчание и
размисъл си подаде ръката и каза: “Готово! Твой е!” Точно в този момент
аз си задавах въпроса: “Дали пък чак толкова много ни е изтрябвало това
проклето пиано в къщи?”, но вече беше станало твърде късно да си
отговарям сам и да си давам отговори на милион странични въпроси, все
свързани с тази моя прибързана и ненавременна покупка. Разбира се, аз
съм беден, но горд – за мене търговската чест стои над всичко и дадената
дума тежи като воденичен камък, хвърлен в дълбок геран – даже ако
другият край на въжето е усукан около шията ми. Вадим парите от дамската
чантичка на Женя и плащаме мигновено, докато търговецът не се е
отметнал от думата си. Дорде Неничко премигна няколко пъти на парцали,
онемял от смелостта на баща си (която той друг път не е забелязвал),
пианото вече беше факт и премина под наша собственост, така да се каже.
На този етап го оставихме в магазина, защото поради едрогабаритните си
размери и тегло, аз нямах как да го завлека до дома. После чак се
обаждах на Сашо, та да го прекараме с неговия микробус, който е
значително по-голям от моя – а моят, както всички си спомняте, беше вече
отдавна продаден и не съществуваше за нас.
Пианото
иначе е много красиво – кутията му представлява тежка дървена мебел, с
вграден усилвател и тонколони. Има множество ефекти, тактове и различни
тембри. Барабанна секция (ударни инструменти) съпровождат в определен
такт свиренето и т.н. С две ръчни клавиатури (горна и долна) и една
крачна за басовата секция – абе един истински електронен орган. Аз
отдавна имах мерак за такава усъвършенствана йоника, даже в Аделаида за
малко да купим нещо подобно. Но ето че добрият дядо Божи пак нареди
нещата, както е трябвало да станат. Нени започна да се мъчи и да докарва
по слух разни мелодийки, ама за сега повечето само си играе с
копчетата. Аз ще се опитам да му дам поне някакви елементарни насоки в
това направление, а ако го видя че се запали или че много го обхване
меракът (в което аз лично се съмнявам), може да го дадем и на уроци по
пиано. В Аделаида си имахме учителка по музика от Варна и щеше да бъде
лесно с обучението, защото тя даваше частни уроци, но тук сме
заобиколени предимно от прости инженери, които въобще не разбират от
изкуство...
След
тази емоционална покупка се прибрахме в къщи и се заловихме с
подредбата на каравана. Женя го почисти основно отвътре, а аз почнах да
му боядисвам тавана в резедав цвят. Интериорът ще бъде в зелено-кафявите
тонове. После пък дойде Сашо с микробуса да даде едно рамо за
докарването на пианото от магазина. С голям зор го качихме горе до етажа
и го разположихме в стаята на Неничко. Пак с помощта на Сашо ходихме да
натоварим и едно легло, специално за караван, което с Женя купихме
същата сутрин от един сервиз за такива туристически ремаркета. Изобщо
всичко беше “на панагон”, при 36°C температура на околната среда. По
някое време ми свърши зелената боя за тавана на каравана - преместих се
на черната блажна, с която боядисах и леглото. Иска още една ръка да му
се удари, но нея ще я нанасям през седмицата. В събота вечерта си
правихме барбекю с Женя - сами и в къщи. С това първият ден от тъй
наречените “почивни” завърши...
В
неделята станахме много рано (в 06:00) и ние с Нени отидохме на битака.
Все още търся тръба за прахосмукачката, въпреки че имаме нова, дошла с
ремаркето. Тръба на битака не намерихме, но пък си купих един червен фар
- допълнителна светлина за стоповете на колата, който се монтира на
задното стъкло, а за Неничко взехме обичайните карти, на които той се
радва най-много. Този път не сме се мотали много-много, защото имахме
доста работа в къщи. Прибрахме се и аз пак се залових с бояджилъка. След
обяд в 14:00 излязохме и отидохме на рожденния ден на Боби в новата му
къща. Освен основния подарък, Нени му подари и старото си колело. Той е
дребничък и е тъкмо за него, защото на нашия вече му омаля – напоследък
доста порасна и наедря. На път към тях минахме и покрай една гаражна
разпродажба, от където купихме много хубави кибрити за моята колекция –
60 бр. за $2.50, както и един чисто нов надуваем дюшек за Нени – $2.
Нали съм голям търговец, та на края останахме без пукнат цент в нас, но
пък взехме добри неща. Аз още у Румен си монтирах червения фар на
колата, защото партито беше предназначено повечето за дребните деца и
младите им майки – татковци нямаше. После към края се включих и аз, а
привечер се прибрахме...
Сега
продължавам с мемоарите си вече от дома. Въпреки че вече е 20:30,
когато обикновено е време за зяпане на филми, аз няма да гледам нищо
тази вечер. Няма такива, които да ми харесват. Аз обичам кървави филми -
дето червената боя се лее с кофи, да има много пищови, гонитби с коли и
т.н. Така много лесно разбирам кои са от “добрите”, а и те нямат много
реплики, на които да се мъча с английския превода. Та, връщам се на
момента, където спрях днес на работа. Всъщност думата ми беше за
рожденния ден - бяхме всички, децата играха, вилняха, ядоха сладкиши и
т.н. Ние не сме закъснявали много - в 19:30 си бяхме вече в къщи.
Днешният
работен ден започна по най-обикновения и рутинен начин. Карах дългата
смяна до 17:10, а после в къщи си играх със свързването на допълнителния
стоп-фар на колата. Стана много хубаво.
Получихме
писмо от Валя и Сашо. Пишат, че сестрата на Кожухаров ще се връща от
България, ама не знам дали вие изобщо сте се срещали с нея. Аз сега съм
толкова зает, а и самият ми мозък е доволно препълнен с всякаква плява,
та изобщо не мога да мисля за нещо странично, освен за нашите си
конкретни проблеми и вълнения. Нени от мерак в момента си надува дюшека,
който му купихме вчера и довечера ще спи на него и на пода – все едно
че е на палатка. Вечер, след работа, ще продължавам усилено дейността си
по общото оправяне на каравана. Имам да свързвам и проводниците към
щепсела на самата кола. Изобщо претрупан съм с домашна и лична работа, а
в завода с нищо не мога да си помогна и да си направя – това просто е
абсурдно. Нито пък мога да си позволя лукса и да си свия нещо от там;
всичко купувам от магазина – бои, четки, шайби, болтове и т.н. Не знаех,
че ще изпадна до такова плачевно състояние: да не мога да си открадна
едно парче желязо от фабриката и за всяко нещо да тичам при
търговците-кожодери. Но така е устроен живота тук, което е и нормалното;
самоуспокоявам се с това. Добре, че поне си намирам сегиз-тогиз по нещо
от боклуците, та да си помагам малко на масрафите.
Скоро
и нови количества наденици ще поръчваме - този път ще искам касапина да
ми натъпче направо 50 кг; нека има по 10 кила на семейство, за да можем
да поемем по-охолно и щастливо Коледно-Новогодишните празненства. В
същото време изгоря захранването на телевизора за каравана, та сега и с
него трябва да се разправям. Изобщо – разпънат съм не на кръст, ами във
формата на еврейска звезда, но с Божията помощ ще се оправим едно по
едно...
Онзи
ден в петък (сигурно вече съм го казал, но и да се повторя - не ми се
сърдете, понеже на шиш ме въртят и на бавен огън ме пекат) сложих малко
парички на срочен влог за 6 месеца при 7% годишна лихва. Днес на обяд
пак ходих за справка в банката, та за това не можах да пиша дълго. Човек
като се позамогне и почва по-често да ходи по банки, учреждения и т.н. –
и това забелязвам. Автоматично от “Ангеле” става “Господин Михов - как е
съпругата Ви, децата, Вие самият?” и т.н. А съм сигурен, че никой
чиновник в тая продажна банка не знае, че същият този “Г-н Михов”, вече
втора седмица наред яде сърми с лозови листа. Женя изобщо не яде такава
манджа, малкия също се назлъндисва на това толкова българско блюдо -
побутне от тук-от там, рови из чинията като кокошка и на края остават
само самите листи. И аз набивам яко от тенджерата с много хляб, че сéра
зелено чак. Но това е животът - нямам шанс и да се оплача даже. Всъщност
аз тук само споделям, не се оплаквам – нали така се разбрахме...
Онзи
ден пак ни попаднаха едни български вестници “24 часа”. Там на всяка
страница рекламират кредитните карти VISA (“ВИЗА”). Нашите са точно
такива, за които разправят че важат из целия свят, а аз едва сега
разбирам че и в България вървят, бидейки и тя част от същият тоз
пропаднал свят. Значи има известен напредък в родната държава - не е
съвсем без хич. Обаче не сте ми писали скоро за цените, заплати и
пенсии; колко струва тока, телефоните, какви са наемите и т.н. Дайте
малко прясна информация за тези неща, защото ние чуваме по нещо от
всеки, но данните са много противоречиви, на моменти дори заблуждаващи
действителността и на нас ни е много трудно да съдим за истинското
благосъстояние на българина и в частност вашето лично положение. Също
така и доларът как е - растат ли му мустаци, наедрял ли е пак в последно
време? Мисля че повече не се сещам какво да ви напиша, но се надявам
утре от работа да продължа пак с нещо по-свежо и приповдигнато.
14.11.1995
– Добре – ето, днес е вече вчерашното “утре” и аз продължавам с
описанието на случките от работното си място. Онзи ден с голяма радост
установихме, че някой (може би по погрешка или по вина на банката) е
внесъл $835 в кредитният ни влог. Ние определено не сме, защото няма от
къде да сме взели парите. Аз за сега си трая и изчаквам, но пък в същото
време и не съм много наясно как да постъпя и какво да направя. Ще чакам
следващ развой на събитията – за всеки случай парите сега ще си стоят
там, но ние няма да ги харчим, защото после може да се наложи и да ги
връщаме; а това ще бъде вече много трагично. Просто на нас няма кой да
ни внесе тази сума, а и съвсем пък дето няма за какво; заради черните ми
очи? – не, не вярвам. Виж, ако на Женя някой нещо… - хайде, стига бе! –
че тя не е “такава”… Ще я видя аз по-нататък тази работа и какво ще
става от тук насетне - ще следя изкъсо и ще наблюдавам отблизо специално
развоят на този финансов прецедент...
Последните
дни бяха доста горещи, а времето съответно тежко и задушно. Но сега се
поразхлади и се стабилизира около райските 25°C. Снощи се обаждах и на
архитекта, за да му се извиня, че по домашни причини малко ще забавим
разглеждането на плановете и скиците. Няма никакви проблеми - когато сме
готови, тогава ще се срещнем пак за ново обсъждане. Казах му, че съвсем
наскоро сме се преместили в друго жилище, а всички тук знаят какво
означава това и на какво е равносилно (на малка гражданска война или
поне революция).
Женя
от вчера вече е започнала сериозната си работа на компютъра в къщи.
Подготвя и изглажда резюмето си, пише писма за кандидатстване за работа.
Аз за сега само си играя на игричките, но скоро ще започна да действам и
по моите документи. Нека малко да ни отвалят работата и ангажиментите,
пак ще направим един домашен филм, с новите придобивки и т.н. Нени за
сега проявява голям мерак и ентусиазъм към пианото, но като разбра че
може да го дадем на частни уроци по музика, че ще трябва да учи нотите и
т.н., каза че той това всичкото си го знаел. Дебела кратуна е той, при
това излишно много - но съм сигурен, че ще се оправи в живота по-добре и
от мене. Научил се е да се пазари и да си прави сметката и все измисля
разни комбинации. Ама снощи когато го питах колко вода трябва да прибави
към 2 л гъст сироп, за да получи 10 л разреден сок, каза че не ме
разбира, калпазанина. Но като го изгледах с бялото на очите ме разбра
веднага и каза – 8 литра, тате. Ама не си и признава дяволът, че се
прави на луд – “Аз, вика, само отгатнах - не съм го знаел, че е
толкова”...
Женя
ми се обажда рутинно напред, но с особени новини не ме зарадва. Плащала
е разни сметки за ток, телефони и т.н. – трошила е пари безогледно един
вид. Стана ясно, че тази събота и неделя няма да можем да отидем някъде
с нашия караван, защото ми се иска първо да го подготвя изцяло и
безупречно, а тогава вече да му започне експлоатацията. Дано успея да
отхвърля повече работа през тази седмица. Аз следващият понеделник пак
не съм на работа, та ще използвам и този ден да се занимавам с него.
Сигурен съм че ще стане като кукла, но иска много труд и грижи. Надявам
се да го сменим за някой с по-малки размери, но ако не можем – и така ще
си го коландрим. Просто ще купим една по-мощна кола и въпроса ще се
ликвидира без остатък. Ние и без друго трябва рано или късно да купуваме
още една кола за Женя.
От
22 Декември разпускат завода за Коледна ваканция – чак до 08 Януари. В
този период има много национални празници, които не се считат за
фактически дни от отпуската. Така че на мене ще ми останат още няколко
свободни дни, които мога да ползвам когато искам. Обикновено по Великден
пак се падат много поредни почивни дни и ако понадя още малко от
отпуската си, може да се изкарат две пълни седмици на някъде. Но това е
твърде далечна перспектива и аз не смея да мисля с такова голямо
предварение – нека сега Коледата да оправим по-напред, пък за другото
има време кога да решаваме.
През
Януари нашите приятели Васил и Албена ще си отидат до България. Те не
са се връщали там от 9 години. Не знам с какво време ще разполагат, но
ако нещата позволяват, може да се срещнете с тях в София и да
разговаряте “на живо” за всичко и всички нас. Ние сме постоянно заедно с
тях и сме много близки. Не знаем още дали ще пътуват с много багаж, та
да изпратим Новогодишния ви колет по тях – първо ще видим дали това ще е
удобно, но аз лично се съмнявам че е добре да ги товарим с допълнителни
ангажименти. Аз ще продължавам да пиша и да събирам материали за вас, а
пък ние можем отново по пощата да ги изпратим. Ще гледаме да има за
всекиго по нещо дребничко.
Дойде
ми на ума – майка дали разби черния хайвер, дето бяхме го пратили в
предния колет? Той става много вкусен. По-нататък ще ви изпратим и
червен (според мене разликата е само в оцветяването, но пък може и да
съм прост, та за това да не отбирам много на хайверените продукти). А
сега отново се залавям за работа и в 17:10 си тръгвам. Искам да си
надработя часовете още в началото на седмицата, та да мога в четвъртък и
петък да си отивам по-рано в къщи и да отхвърлям повече от чакащата
само мене домашна работа. Тя обаче край няма, бре - представям си какво
чудо ще бъде, ако и къща с двор поемем в ръцете си. А пък тези хорица,
дето си накупиха старите къщи – въобще не искам да съм на тяхното място!
То ново нещо вземеш, та половин живот го оправяш и доизкусуряваш, ами
ако е старо – акъла ми не го побира направо; плаша се не на шега...
15.11.1995
- Големи планове имах за снощи, обаче нищо от това не се осъществи.
Прибрах се в къщи много изморен и нямах желание да правя каквото и да е.
Предната нощ до 00:30 четох вестници в клозета и страшно ми се спеше.
Като хапнахме обилно, пих преди това и две малки ракийци за апетит и в
20:30 си легнах “официално”, а не първо на дивана с дрехите, а после от
там полузаспал да се местя на прибежки в кревата. Днес съм по-бодър след
по-дългото спане нощес и довечера вече ще си свърша набелязаното. Утре
вечер с Женя ще отидем до един магазин съвсем близо до нас, от който да
купим балатум за каравана, че да му застелем пода. Той и сега си е
постлан, но е направено много неграмотно, а аз това не мога да го търпя.
Щом дойде новото парче балатум, ще отпоря стария и ще скроя новия от
край до край.
В
събота следобед ще ходя у Румен да ги снимам с камерата. Искат да
изпратят една видеокасета на техните в България с кадри от новата си
къща. После заедно с тях пък ще отидем у дома, където той ще ни
инсталира някаква много сериозна програма на компютъра, след което ще се
и почерпим, разумява се. Пак няма да мога пълноценно да се занимавам с
моите ръкоделия, но няма как – те са ни много близки и аз в никой случай
не искам да им отказвам. Все ще посвърша нещо през деня - като стана и
по-рано, ще се оправя до времето за излизане.
Не
ми идва на ума какво да изпратим на леля Венче Попка в знак на
благодарност за това, че ви е съдействала за продажбата на апартамента.
Ние наистина високо оценяваме нейната намеса – несъмнено Женя ще измисли
нещо оригинално и подходящо, с което да я сайдисаме. Обаче няма да
стане точно сега и в момента, а може би чак в Новогодишния ни колет
(който също не е много надалеч по време). Пък и сега сме малко на зор,
защото много разходи ни се събраха напоследък, докато приходите си стоят
на едно и също ниско ниво. Обаче вече и другата седмица като платят -
напълно сме оправени! Ще продължа на обяд, защото хем почивката свърши,
хем и аз се изчерпах откъм информация…
Женя
напред ми се обади, че е пристигнало писмо от вас – предполагам, че
това е № 127, дошло вече на новия ни адрес. Писмото е писано след
телефонния ни разговор и преди майка да замине за с. Искра, но повече
подробности не знам. Не искам тя да ми се казва нищо предварително по
телефона, за да ми е интересно после четенето. Аз даже по същия начин
бих посъветвал и вас – това, което вече сте ни написали в писмото, не го
преразказвайте по телефона когато ви се обаждаме. Защото така поне две
писма губят от смисъла си, след като знаем какви са нещата около вас. А
сами виждате колко е интересно, когато четете нашите писма и всеки ред
информация е нов за вас...
И
днес ще работя извънредно – това са последните ми 2 часа от полагаемите
се само 6. Като се прибера довечера ще боядисам леглото на каравана –
ще му ударя втората ръка, както се изразяват истинските бояджии. Утре
трябва да си купя и тинол за поялника, защото моят който по малко съм си
открадвал на времето от “Електроника”-та вече свърши. Имам да направя
доста запоявания на проводници и клеми по колата... Вече пет минути
дремя с химикалката в уста и й дъвча горния край в чудене какво да ви
напиша. Просто няма нищо за сега и за това ще отида да си направя едно
кафе, че да си покарам сухите сандвичи. Не всеки ден има интересни
събития около нас и не винаги може да се пише за тях. А не се знае и
тези, които ние смятаме за интересни, колко пък те са забавни за вас. Но
така или иначе съдбата ви е отредила да четете всичко, докато един ден
най-сетне се видим и започнат разказите ни “на живо”…
Да,
действително че дошлото вчера ваше писмо носи № 127 - точно както беше
по моите пресмятания. То отново ни направи съпричастни на голямата ви
радост, която сте изпитали при получаването на предният ни колет
(големия). Много сме щастливи, че всичко е пристигнало при вас, във вида
и количеството точно както ние сме го изпратили от Австралия (изглежда,
че старите крадци на писма вече са ги уволнили или са се изплашили да
не им изпратя някоя мина или граната; не бойте се бре, хора – аз само
така си говоря, иначе не съм лош човек, но много ме беше яд тогава; ако
обаче сега рече някой пак да бара където не му е работата, с тъпа чекия
откъм носа му ще го дера, така да знае – пардон, извинете). Надявам се,
че майка ще продължи писането си от с. Искра, вече на спокойствие и
тишина, а няма само да се развява ту при една комшийка, ту при друга.
Ама чакай бе! Че тя къщата нали вече е продадена - тя къде ще отседне
тогава? Аз всъщност си мислех, че майка отива в с. Искра, но може и да
съм грешен. Нищо - ние по-късно ще разберем от писмото й. По телефона
само разбрахме, че е била в Пловдив при чичо Ичко, но повече подробности
– тя ще ни напише.
Сетих
се за моите съученички Пепа и Николинка (те двете все неразделни бяха, а
пък после как се ожениха поотделно - не знам) и за Пейо – моят
най-голям и верен приятел от прогимназията. Не знам по какви причини, но
аз повече харесвах Николинка отколкото Пепа. Добре ама тя беше една
такава тихичка, свитичка, умничка – учеше се много и беше прилежна
ученичка за пример и подражание; тя беше мечтата за потенциална снаха на
майчицата ми златната, обаче и съвсем не толкова подходяща за буйният
ми и бунтарски, грубиянски даже нрав. А пък после какви работи станаха –
отиде, та се не видя. Сега ми е мъчно за всички тях и всеки път за
когото и да се сетя, отронвам си скришом по една сълза. Жалко е това за
родителите на Николинка – аз нея не съм я виждал откакто сме завършили
основното училище, но тях специално добре си ги спомням. Баща й беше
дърводелец и правеше на другарката Георгиева показалки, пък тя после ни
пердашеше с тях – мене и Пейо най-много. Спомням си даже, че един път
пръчката се удари в чина, вместо в Пейовия задник и стана на трески. Ама
после пак направихме нова показалка. Биеха ни като маче у дирек и за това станахме човеци – при едни помага благата дума, но в повечето случаи дебелия прът по гъза му е майката…
А
за изборите вие не съжалявайте - резултатите се очакваха да бъдат
такива. Народът е прост, неук и не знае, а и съвсем не иска да научи
какво има по света. Хората се отегчиха и им писна от всичко. Но в същото
време, в условията на сегашният “особен” строй (който аз не мога вече
да оприлича на нищо – дори самият Маркс не го е писал в букварите си
това чудо!) нищо прогресивно не може да се очаква - нито за държавата
като цяло, нито пък за народа в качеството си на изнемощял данъкоплатец.
Кучетата ще си лаят, но керванът ще си върви; така един подобен керван
вървя цели 45 години, но колко ще издържат волските каруци на този - не
се знае още; въпрос на време е и на изчерпване на народното търпение...
Вчера
за първи път ми се обади пак сенната хрема. Тези дни изглежда времето е
било малко по-сухо и прашеца се е вдигнал във въздуха. Всъщност това
стана онзи ден – като взех един вълшебен “Синпрамин” и се оправих на
мига. От тогава нищо не ме е дразнило, освен Женя - но за нея няма
хапчета още открити. Явно всичко зависи от времето и влажността на
въздуха, докато жената ме дразни винаги, когато ми се свършат парите в
кесията. Тук по принцип е влажно и за това нямам страдания, но болестта
си е в мен, защото щом изсъхне въздуха и веднага се проявява и то само
през периода Ноември/Декември. През останалото време съм здрав като кон.
Но като общо съм значително по-добре, отколкото бях в България и в
Аделаида. Можех и да не вземам хапчето, но много звучно кихам и с шума
от тези многобройни кихавици разстройвам работата на целия отдел. Сега
вече ми няма нищо. Женя обаче крачи до мене рамо до рамо целогодишно и в
продължение на 10 години – баси, дали не съм си заслужил вече
бюст-паметника насред селския мегдан; или пък тя самата – статуята на
Афродита в цял ръст…
Снощи
боядисах втори път леглото на каравана. Довечера отиваме да купуваме
допълнително бои, лепило и балатум, за да си подготвим работата през
почивните дни. Ще се отбия и при моя месар да му поръчаме надениците.
Нени тези дни беше включен в училищният отбор по плуване. Днес му е
състезанието и той много се вълнуваше как ще се представи. Продължава да
проявява мерак към пианото, майка му показала няколко лесни песнички и
той се е научил да ги дрънка. Не мога да съм му от голяма полза, защото
самият аз не знам как се свири на това огромно чудо. Което правя от
време на време като седна зад клавишите, е нищо повече от една
обикновена “чалгия” - натискане на акорди, които си знам от време онó
покрай акордеона и китарата. Но в никакъв случай не може да се нарече
професионализъм и правене на истинска музика; моето е по-скоро шум,
особено за съседите. За Нени определено ще трябва учител или ако му
намерим някакви специални школи за самоподготовка, това ще е
най-доброто. Само че не знам дали ще иска да ги учи, завалията, защото
все гледа лесното и да мине по късата процедура. Пък и на него няма кой
да му боде ръцете с куките – аз не мога да плета...
Днес
съм само до 15:10 на работа, както и утре – да, по-щастлив съм, макар и
материално обеднял. Почвам даже сам да си се чудя на акъла: как съм
блъскал по 10 часа всеки ден, башка други 6 в съботите. Ебах аз тез
пари, след като нямам минута свободно време и се движа на автопилот,
като сомнамбул. По-добре беден но свободен, отколкото богат роб! Написал
съм си един списък с 10 точки за изпълнение довечера – на знам още
колко ще отметна като свършени.
Искам
да ви уверя, че изобщо не съм забравил и за специалните снимки на чичо
Божко и чичо Ваньо Малджиев – копие от онази стара снимка на к-г
“Лозенец”. Оригиналната снимка е у дома, не се е загубила - само дето си
чака реда кога да я увелича. Напоследък пó си правим сметката вече и
гледаме да пестим от всичко възможно (последните сериозни покупки
напълно доказват това!...). Но дали беден или богат, аз съм си обещал да
им ги направя тези снимки, като знак на дълбоко уважение и обич към
тези стари къмпингари – в името на отколешното ни приятелство, което ще
остане завинаги. На снимката също личат образите на Ян и Йежи – поляците
с караваните; заснети са на по-преден план. Какво стана с тези хора или
и вие не сте чували повече нищо за тях?..
Сега
когато се връщам толкова години назад в спомените си, та с умиление се
сещам за Кибото с надуваемата лодка “Моби Дик”; отпуската му минаваше в
ежедневни и целодневни ремонти на двигателчето й, вместо спускането й
“на вода”. Изплува ми и образът на Вилито, който дойде с “Балканче” до
морето от София чак. Мога ли изобщо пък да забравя и Савината (тя дали
не беше дъщеря на чичо Фильо, а може би греша; всъщност не – чичо Филип
беше бащата на Вили, а пък Кибото викаха на другия чичо Иван; май че
Савина беше негова щерка…) – Господи, колко много я харесвах тогава и
всеки път се изчервявах, когато я погледнех в кристално чистите й очи и
сочни устни. А аз бях само един хлапак за нея, вероятно тя да е била с
не повече от година-две по-голяма от мене, но кой знае къде е бил
моминският й акъл тогава; всеки случай не при мене, за моя най-голяма
жалост. Спомням си, че веднъж баща й ни заведе за миди на скалите. Добре
ама времето беше малко лошо, имаше мъртво вълнение и по едно време
морето взе да я намича навътре. Тя се уплаши и взе да вика, а пък аз бях
съвсем наблизо. Сграбих я през кръста и я “спасих”, образно казано.
Боже-е-е, амчи аз после две нощи подред не можах да дойда на себе си
след този случай, бре! Какви ли работи на сънувах тогава - и розови
сънища, и “мокри”, и всякакви… Какъв глупак съм – това всъщност беше
сънят ми. Баща й я измъкна от водовъртежа и после й опърли мокрия задник
за назидание на всички малолетни, докато тя си триеше сълзите – áко че
беше голяма. Това ме успокои, че подобни превантивни мерки не се вземаха
само в моя конкретен случай, ами и другите ги потупваха наравно с мене;
а пък солидарността по общата съдба и участ сближава потъпканите и
унижените. Такъв беше редът по онова време – истински, суров, строг но
справедлив. Спомням си за още много, много други наши общи приятели и
познати: Иван “Горнобанския кмет” (“С-РЕНО-В-СЕЛО”), Цезар и Мирей (той
беше перуанец и приличаше на истински индиански вожд, докато тя беше
французойка, като извадена от моден журнал – там какви мераци са били,
няма що…); бате Жоро (с големите черни мустаци и още по-хубавата му
жена; а пък нея колкото я харесвах – не само се изчервявах, ами и
образът си губех като я видех да се размотава по бански…). Ако случайно
някога и някъде животът ви срещне с който и да е от тези изброени хора
(или поне тези, които са в София и всички онези, които неволно съм
пропуснал да спомена тук), непременно им предайте моите най-сърдечни
поздрави. Времето прекарано с тях е незабравимо, а спомените които са
оставили в съзнанието ми - незаличими. Ето, сълзите ми се стичат и капят
по измачканите листи; мамка му, живее ми се – но къде сте, хора?...
17.11.1995
- Баба Тека от Ямбол днес има рожден ден. Да е жива и здрава, като й
желаем дълъг и щастлив живот! Женя сигурно утре сутринта ще им се обади
да ги поздрави. Финансовото ми до скоро разстройство, от снощи вече
направо премина към дизентерия в най-остра форма - особено когато
разбрахме, че внесените ни по погрешка от някого или от самата банка
$835, са си ги взели обратно. Не ги е срам: добре бе, сбъркали – хубаво,
сбъркали! Ами нека да си ги оставят там, че да им се израдват бедните
хорица като нас. Бълха я ухапала банката с някакви си 800 долара –
свличат милиони, че и милиарди от гърбовете ни, а когато те трябва да
дадат на някого – проучват го до девето коляно. Но тук при тази гъста
компютърна мрежа и грешката не може да остане незабелязана. Така че
имаше $835 дошли от някъде си – вече ги няма; върнаха се пак там, от
където бяха дошли.
Този
тъжен и мрачен факт обаче, съвсем не ни попречи да си направим нашия
пазар – първо ходих до Електронния магазин (нещо като “Млад Техник”) и
си купих един трансформатор, защото освен диода който беше изгорял, беше
гръмнала и първичната намотка на трансформаторчето. Говоря за
захранващото устройство на мини-телевизора, което взехме заедно с
покупката на каравана. Един универсален трансформатор, понижаващ от ~240
V на =6.5/7.5/9/12.5/15 V при 2 А изход струва $18. Имаше най-различни
модификации, но цената им е горе-долу същата, при най-разнообразни
параметри – изходно напрежение и мощност. Този беше най-подходящ за
нашия случай. Още вечерта го свързах и телевизорът запя. Ако знаете само
каква кристална цветна картина дава, нищо че екранът му е само ¼ от
този на “Велико Търново”, че може би и по-малък (по-скоро бих го
съпоставил с екранчето на един осцилоскоп например). Телевизионният
приемник хваща всичките програми в метровия и дециметровия обхват и то
само с помощта на собствената си телескопична антена. Ние много му се
радваме, нищо че не е чисто нов - работи си безупречно, а и видът му по
нищо не личи, че не е излязъл сравнително скоро от завода-производител. С
други думи - много е запазен. За караванен начин на живот и почивка е
чуден! Сега ще му направя отделен кабел за захранване директно от
запалката на колата. Самият караван има две инсталации – ~240 V и =12 V,
последното идващо от акумулатора на колата. Има обаче и една специална
ниша за допълнителна батерия, захранваща само каравана. Това е главно за
осветлението, защото хладилника и печката поначало са на газ.
Снощи
купихме и допълнителните бои, които ни трябваха. Влязохме във връзка с
един търговец на едро за мокети и балатуми. Той има големи парчета
(изрезки), които ще ни ги даде без пари. В събота ще отидем в склада му,
за да си подберем размер и разцветка. Защото иначе в редовен магазин
трябваше да купим, но срещу $160. А аз нали не обичам много-много да
плащам за щяло и нещяло, та намерихме този по-прост и лесен начин. Първо
отидохме в един магазин за употребявани вещи и там питахме дали нямат
някое старо парче балатум. Човекът нямаше в момента, но беше много
любезен да ни изпрати във въпросния склад. Изобщо “думата дума отваря” и
с питане стигнахме до Цариграда.
Неничко
вчера завършил втори състезанието по плуване в училище, но като си
дойде беше страшно изморен, та едвам се навечеря и легна. Аз се
занимавах с телевизорчето и така вечерта ни мина. След работа днес и
довечера ще снемам точните размери на каравана, за да го застелем, а
после ще се занимавам с разни кабели по колата. Утре вечер Румен и Ива
ще ни идват на гости - той специално ще се занимава и малко с компютъра
ни.
Вчера
и днес е дъждовно, но все пак топло, задушно и влажно. Това ще да е
тропическия климат, който се оказа не чак толкова неприятен. Работната
ни програма я знаете за предстоящите почивни дни. Бяхме решили да ходим
някъде за тези три дена, защото в понеделник ми е компенсационен и не
съм на работа, но искаме напълно да си направим и оборудваме подвижната
къща и чак тогава да започне използването й по предназначение. Можем
дори да се комбинираме с по още едно семейство и така заедно да ходим по
разни места. Най-често ще сме си сами обаче, защото тези дето купиха
къщи се занимават с дворове, градини, трева, плочки и т.н., на други пък
повечето им се почива в събота и неделя и не им се мърда никъде –
изобщо ние сме малко разпасана команда, ама какво да се прави – нямаме
избор и се съобразяваме с мераците и капризите на всички...
На
работа всичко е наред - отхвърлям една по една задачите, на техни места
ме засипват с нови и изобщо дъх не мога да си поема. “Електронският”
начин на съществуване и темпо на работа е рай в сравнение с положението,
в което се намирам сега. Това да отидеш в работно време да си правиш
спирачките на колата на паркинга пред черквата, да слезеш до центъра на
града за да изпиеш едно кафе с този или онзи или пък началниците да си
събират работниците от кръчмата на “Километъра” – в историята го няма и
не е съществувало никога. Но строевете са различни и политическият режим
- ето защо е така. Да не говорим пък за изнасяне на материали от
завода, болтове или каквото и да е, пък било то и отпадъци от
контейнерите или изрезки от гилотината. Това просто граничи с абсурда!
Че и аз – коз коджа ми ти бабаитин съм, а не смея нищо да пипна и
каквото ми потрябва – тичам да го купувам в магазина. Там разбира се го
има същото - само дето струва пари, а пък на мене това не ми е любима
тема...
21.11.1995
- Вторник. След няколкодневно мълчание от моя страна, отново се
включвам с новините от горещите точки на света. Тези дни не съм имал
никаква възможност за писане на писма, почивка или за каквото и да е
било друго занимание. Времето ни изцяло беше посветено на подвижният ни
туристически дом (каравана), който с малко усилие от наша страна
превърнахме в едно малко бижу. В петък след работа разчертах пода и в
събота сутринта отидохме при нашия човек за балатума. Като ни видя, че
сме свестни хора (щото ние си личим и ни е написано на челата, че сме
харни люде), търговецът направо ни отряза едно парче 4 м дълго на 2 м
широко, от редовния топ. Имаше и много парчета-изрезки, но трябваше да
ги понаждаме и нямаше да стане красиво. Разбира се балатума ни излезе
съвсем без пари с уговорката, че ние от своя страна ще рекламираме и
препоръчваме този човек и бизнеса му на всеки друг. Естествено, че ще го
направим. Освен това, ние ще отидем отново при него, когато започнем да
строим къщата и от там ще поръчаме подовите настилки. Като прибавка си
взехме и едно парче 4 м x 3 м мокет - чисто ново, което бяха изхвърлили
вече на боклука; ей тъй, колкото да не сме капо, не че ни трябва. Може
да си го постеля в гаража, защото все пак той се явява моята най-главна
стая - там са ми всичките боклуци, ценности, съкровища и т.н.,
велосипеди, гуми, ракия и пр. Но нека да продължа сега нататък, без
излишни отклонения…
Като
се прибрахме с парчетата постелки, веднага се заловихме за каравана. Аз
довърших боядисването на тавана. Започнахме да се занимаваме с пода,
махнахме стария балатум - той беше залепен, та се наложи допълнително да
му остъргваме лепилото. После аз реших да боядисам и самите дъски, още
преди да постелем новият балатум върху тях. Всъщност това е точно същата
материя като Ботевградския ботекс. Много красиви и най-разнообразни
разцветки, шарки и т.н. Вечерта в събота дойдоха Румен и Ива и имахме
моабет до късно...
В
неделя сутринта дейността ни продължи. Макар и с натежали от
среднощният запой кратуни, стъргахме, псувахме, борихме се с неудачите
но в крайна сметка всичко стана тип-топ. На всичкото отгоре и дъжд
валеше непрекъснато, та освен изморени бяхме и мокри. След обяда оставих
Женя да продължи с боядисването на пода, а аз отидох да снимам Румен и
Ива в новата си къща, както им бях обещал. Като се прибрах, вечерта пък
скроихме ботекса - този път горе у дома, на сухо. Аз имах много точен
чертеж на всички извивки и изрезки. С това дейността приключи.
Вчера,
понеже не бях на работа, още рано сутринта отидох да слагам балатума.
Наложи се с едно остро ножче малко да обрязвам тук-там в ъглите и покрай
мебелите, за да легне и прилепне хубаво на пода. Стана много
професионално – даже са учудих на самия себе си: от къде имах тези
умения (вероятно бяха наследствени). После започнахме монтажа на
леглото, с няколкократно въртене и разместване разбира се, за да му се
намери най-подходящото място, а в същото време да заема и най-малко
свободна площ. Парчето балатум, което ми трябваше е точно с размери 4.20
м x 2.20 м .Това е всъщност идеалната вътрешна площ на каравана, а от
там насетне се прибавят стени, тегличи, брони, газови бутилки и т.н.
Големичък е един вид, но колкото повече го гиздим и пудрим, толкова
повече ми се мисли, че няма да ни се иска да се разделим с него. Няма
място, където да не съм уплътнил, боядисал или пипнал. Това и в завода,
където е произведен не го правят. Но ще видим във времето какви качества
ще покаже, при самата му експлоатация. Точно в 16:20 вчера приключихме с
трудовата дейност. Остава да се наковат прагове покрай стените и
мебелите, които да скрият кройките около тях и да притиснат балатума към
пода, но това ще е предмет на дейност за другата неделя. Цял ден не
бяхме яли, пили или пикали – точно до този момент. Качихме се в къщи за
всичката тази дейност. Аз както се бях въргалял в локвите отдолу, защото
лягах под каравана да му боядисвам и шасито, първо влязох в басейна с
дрехите, че да ми опада на грубо калта и мръсотията, и чак тогава бях
допуснат до официалната баня в апартамента. Амчи иска ли питане, бе –
разбира се, че там се и изпиках; няма да се стискам, я! Последва и
официално къпане и бръснене в банята, обилно ядене до спиране на дъха и
всички останали ритуали.
Междувременно
компютърът ми беше дал някакви дефекти и имахме уговорка да го занесем в
магазина за преглед. Та хайде товарим всичката екипировка в колата и
отиваме при специалистите. Онези му смениха захранващия блок и още една
друга платка за видеосигнала към монитора. Тестваха го по всички техни
методи, на края ни записаха и една дискета с игрички за Нени. И целия
този тропулак – съвсем безплатно; докато си приказвахме с момчетата в
ателието, те пипаха през това време. Така се свърши успешно и тази
дейност.
Снощи
седнахме с Женя да погледнем и архитектурните планове на спокойствие,
та най-после да се срещнем с нашия човек за новите изменения. Изобщо –
огън гори отвсякъде – горещо олово ни се излива във вратовете! През това
време още в петъка дойде и третия отговор на моето запитване за
змийската отрова. Нямам време изобщо да се разправям с това баш сега, но
въпреки всичко ще ви преведа и изпратя писмото им.
Русан
си тръгва за България на 29 Ноември, но дали ще успеем да изпратим нещо
по него не знам още. Като ли не – по пощата ще е пак. Имаме идея да ви
запишем и видеокасета, но подготовката й изисква много време, а и тук
денонощията са само с по 24 часа. Аз не искам да претупвам нещата, само
защото се е рекло едно нещо да стане как да е, а искам по
най-табиетлийски начин да изпипам всичко. А пък то не става бързо, както
виждате...
С
няколко думи, вече от къщи искам да завърша започнатия лист, както и
днешния прекрасен ден. Утре на работа ще започна нов. Тази вечер се
занимавах с разтегляне на подправките за надениците. Утре ще поръчам 50
кг – по 10 на семейна глава. С тази дейност ще бъда зает през обедната
си почивка и няма да напиша много, но все пак. Вечерта ще отида у Румен и
Ива да им завърша видеофилма, а в четвъртък вечерта ще ходим у
архитекта – тъкмо напред се уговорихме да се срещнем, за да разговаряме
по плановете. Няма писма тези дни. Ходихме напред до магазина за прагове
- има всякакви профили, по около $1 за линеен метър. На нас ни трябват
около 12 м обща дължина – ето ги пак масрафите, наизскачаха като дърти
мадури из селски потури...
23.11.1995
- Вчера се навършиха три кръгли години откакто сме се установили в
Австралия. Аз бях толкова зает мисловно и физически, че за този
своеобразен юбилей се сетих едва нощес, преди да си легнем. Така ние
пропуснахме да отбележим тази годишнина по някакъв по-специален начин.
Вчера след работа отидох направо у Румен да ги снимам с камерата. После
се прибрах – вечеря, малко гледане на телевизия и хайде по креватите.
Напоследък
тук падат чудни освежаващи дъждове – типични за този сезон. От
прекомерното им “напояване” обаче, някои райони се превърнаха в цели
оризища, огромни блата и необятни езера. Тук-там в по-ниското стават
наводнения, но ние сме на високо и тези бесни капризи на природата не ни
засягат пряко. Е, косвено разбира се това засяга всички, защото щетите
от наводненията не се поемат от държавата. Пардон – напротив,
най-великодушно дори се финансират от нея, само че мангизите за това
излизат от нашите такси и данъци (разбирай гърла и джобове).
Другата
седмица заводският Профкомитет е организирал Новогодишно тържество за
децата. То ще се проведе в един воден парк с басейни, водни пързалки и
други щуротии. Казва се “Wet and Wild” (“Мокър и Див”, вероятно по
смисъла на “луд”, “подивял” или нещо подобно), изразяващо се в къпане и
плуване по най-странен начин. Дано времето да се оправи до тогава. Ние
ще ходим фамилиарно, дори със закачен зад колата караван, защото после
ще продължим на някаква малка екскурзия… Тоя тиквеник, шефа ми отне
цялата почивка в спор за едни мои чертежи, които на края се оказаха
верни и ми се извини, но сега трябва да спра до тук, за да продължа на
обяд при по-спокойна атмосфера...
Дадох
вчера надениците да се правят – за 50 кг месо имаме 2.500 кг подправки:
сол, пипер, кимион, чубрица и т.н. Надявам се, че ще станат хубави.
Половината от тях ще бъдат пушени, което ще допълни изключителният им
вкус. В месарницата има специална камера, където могат да се оставят
всякакви продукти (месо, риба, колбаси) при определени условия,
температура и подходящ дим от бавно тлеещи дървени въглища, които след
определеното време излизат от там вече “опушени” и със съвсем друг вкус
от обикновените.
Вече
всички сме в обедна почивка. Дано никой не ме... …ех, мамка ви – абе
оставете ме на мира, бре! Току що пишех тези думи и шефовете пак ми се
изредиха в задаване на разни въпроси с повишена трудност. Но този път аз
бях много бърз и акуратен в отговорите си, та не ми отне много време в
дълги обяснения (до колкото това можеше да бъде възможно и с пълните си
на всичкото отгоре уста; ами ям, разбира се – нали сме в почивка уж).
Надявам се, че до края на законното време ще си остана само с вас и няма
да ми се мъкнат по бюрото разни нахални навлеци и тюфлеци. Имам още 23
минути, защото седемте вече изтекоха – изсмукаха ми ги
кръвопийците-капиталисти. В момента предъвквам един сандвич, за който
Женя изобщо не е жалила материала (както е според инструкциите ми – с
много масло и други благинки), но за сметка на това пък така съм се
оплескал с него по устата, по лицето и по ръцете, че съм директно за
къпане… Тук спрях за миг, за да си преглътна хапката, че да не оцапам и
листите – стана ми смешно от омазаният ми вид, та ме достраша като се
изхиля да не би да избълвам всичко на бюрото и да заплескам написаното
до тук. Ще прощавате значи, ама аз когато съм гладен се храня доста
шумно и възторжено – тогава Алековият бай Ганю ми става кумир…
Довечера
(може би съм споменал вече), отиваме у архитекта за поредно обсъждане
на плановете. Женя започна сериозната си работа на компютъра в къщи –
пише писма, преправя си резюмето и т.н. Тя ще започне отново да атакува
работните позиции, пък дано излезе нещо положително на края. Неничко
скоро пак ще излиза във ваканция. Постоянно иска по нещо да му се купува
– гледа от другите деца и иска и той. Де книжки, де часовник, де
по-големи работи – с една дума: всичко което съществува в търговската
мрежа; той има неограничени детски мечти и мераци и не се спира пред
нищо. Ние успешно му отбиваме напористите атаки, но понякога се
предаваме и вдигаме белия байрак – купуваме нещото само мир да има и
спокойствие. За Никулден например ще му купим часовника, защото много го
иска, страшно му е необходим, а и което е най-важното – неговият
приятел Брентън има същия и се къпе с него в басейна! А това вече си е
ебаси геройството - да си се къпеш с часовника и да не ти пука, че ще
спре във водата като се намокри! Проклетият часовник струва $10 и ние ще
му го вземем, но до тогава ще видим голям зор – и Нени, с настоятелните
си молби, както и ние отклонявайки му вниманието някъде другаде. В
същото време искаме да го изненадаме и да си получи подаръка точно на
празника, само че той избързва и си го иска СЕГА и ВЕДНАГА! Но ще има да
почака още малко – всъщност именният му ден е след две седмици, какво
толкова. Още малко след това – и хайде пак голямата лятна ваканция!
Хайде отпуската! Хайде пътуването! Хайде морето! Хайде екскурзията и
прочие “хайдета”! Но нека да не бързаме предварително и постепенно да
видим кое от всички тях ще осъществим и как. Евентуалното ни ходене до
Сидней ще се падне по много неудобно Коледно време. Още не знаем какви
са намеренията на Валя и Сашо за тези дни. Не съм се обаждал и на
Кожухаров още, нито пък на Ясен. И ние не знаем още какво да правим.
Това ходене ще глътне средства колкото за цяла екскурзия по морето.
После пък ни се ходи и на къмпинг, защото в Сидней да се отиде това
изобщо не може да се нарече почивка; там е една лудница, където всеки се
надпреварва с времето и обстоятелствата, а трафикът е такъв, че на една
пейка само да стоиш и гледаш ти се завива свят и се изморяваш, какво
остава да попаднеш сам в тази глутница от бясно препускащи коли. Всеки
си прави сметката и си урежда нещата както да са му удобни само на него.
Единствено ние, като някакви главанаци тичаме и уйдисваме на всеки,
само за да е в името на приятелството и добрите отношения между хората.
Женя да беше се повлякла по корем миналата Нова Година, аз пак нямаше да
кажа на приятелите ни: не, не е удобно, не идвайте. Докато Сашо си го
каза директно: тясно ни е, място нямаме, дайте да го отложим за друг път
и т.н. Говоря за пропадналото ни ходене в Сидней с Мони и Боряна. После
ни дойдоха пък гостите от Аделаида – двама души за две седмици, ама с
претенции и капризи, като че са настанени в хотел “Кубан” на Слънчев
бряг. И пак Женя го отнесе в тичане, слугуване, готвене, миене на паници
и т.н. Това нямаше да го направи никой тук, пък бил той и “истински”
българин. Ама какво да се прави – нали уж всичко е все в името на
доброто. Хората действат по техните си цели, преследват си задачите и
хич не ги е еня за другите. А ние се мъчим да угодим на всички. Казвам
ви го всичко това не за да се оплакваме от съдбата си или от самите
хора, а защото и то е част от нас и нашия живот. Просто това са си наши
разсъждения, които гласно споделяме и с вас (въпреки че за да изрека и
напиша всичко това, аз съм силно повлиян от мърморенията и натякванията
на Женя; на мене и през умът ми не биха минали подобни мисли, но тя нали
е зодия “Везни” – слага всичко на кантара и тегли: аз давам толкова, а
пък видите ли другите не са ми отвърнали със същото; отделно от това, че
въпреки моето несъгласие, всичкото до тук е и до болка вярно - само че
аз не бих го направил на въпрос, докато тя не пропуска да го отбележи,
което лично мене ме издразва из дълбини, но)...
24.11.1995
- Днес е петък - последен работен ден от седмицата. Въпреки че в
понеделник не съм бил на работа – нещо доста ми се увидя времето.
Изобщо, уточнявам: никак не е хубаво да работи човек, защото е зает по
цял ден. Но от това отърване няма вече – то е като неизлечима и коварна
болест, за която няма лекове и билки. След работа ще ходя да плащам
наема за новото жилище и да върна ключовете от старото. Надяваме се да
получим и писмо от вас, но ако не е тази седмица – другата ще е. Времето
се оправи и пак стана 30°C. Тези дни ще са ни готови и надениците. За
Никулден вместо шаран пълнен с орехи, завит в тестена пита и много лук
отстрани в тавата, ще караме на по-обикновените Правешки карначета ала
“Тропикана” (рецептата е единствено те самите да са горещи, а пък бирата
ледена). Имаме идея на самия ден Никулден всички да се съберем на
вечерно барбекю в някой парк под лампите, но да видим как ще се
организираме цялата бригада...
Вече
сме в обедната почивка, но и аз като Неничко ще река: “Няма за какво да
пиша, всичко съм казал!” Снощи с архитекта доуточнихме плана на
заветната ни къща. Той от своя страна ще се срещне с представители на
строителна компания и от тях ще поиска някаква по-конкретна цена на
проекта. Ако масрафът излезе под предвиденият ни таван от $85,000, можем
да си позволим добавянето на някои изгъзици, докато натаманим сумата.
Но аз все си мисля, че по-скоро ще се лишаваме от много неща, за да
намалим разходите, вместо да прибавяме повече, но дано да не съм прав.
Всичко ще си проличи в близко предстоящото време, а и ние не само от
един строител ще вземем цена – все пак от няколко сондирани мнения, ще
изберем най-евтиния вариант. Най-важно от всичко обаче е Женя да започне
работа, а аз да запазя моята. Другото е толкова лесно, колкото никой не
може да си го представи. Невероятни неща мога да разказвам, за всичките
удобства, с които разполага цивилизования човек тук. От него се иска
само да плаща за всичко останало, което буквално му се подлага на
тепсия...
Стоя
вече десет минути и хапя молива, защото наистина нямам какво да ви кажа
повече. Дано през съботата и неделята да се случат някои по-интересни
неща, които да споделя с всички вас. За сега спирам до тук, за да не
изхабявам само листите и мастилото.
27.11.1995
- Здравейте мили наши. Включвам се за да запълня листа, а Ачо ще
продължи довечера. Тези дни отново имаше доста работа. Ачо оправя
каравана, аз печатах писма за работа, които днес изпратих. И пак започва
едно страхотно и безкрайно чакане, с надеждата този път нещо да стане.
В събота вечер Нени спа у неговото австралийско
приятелче Родни, в неделя играха, къпаха се (в басейна), а днес е отново
на училище. Тази седмица ще правят контролни за края на срока и той
обеща да има само отлични резултати, но ще видим.
Много е горещо тези дни - над 30°C. Може би само
на мене така да ми се струва, но този апартамент като че ли е малко
по-проветрив от предишния. Това е сигурно защото е на първия етаж и е
някак си по-хладно вътре (отдолу под нас са само гаражи). При нас вече
всичко си тече нормално - подредихме се и се чувстваме отлично. Днес
след обяд Ачо ще си дойде в 15:30 и ще отидем до един частник да оправят
разни неща за каравана. Не че си е наш, но вие си ни знаете - искаме
всичко да е “тип-топ” и направено по мерак, та за това основните ни
занимания напоследък са по него.
Вече уточнихме плана на къщата. Нашият архитект
го даде на един строител и постоянно сме в очакване на първото
предложение за цена. Ще проверим доста строителни компании, докато
намерим подходяща. Аз спирам до тук, а повече подробности ще имате от
Ачо. Женя
27.11.1995
- Понеделник е и то чак вечерта в 21:00. Тези дни пак нямаше никакво
време за писане. Изцяло се посветихме в дооправянето на този проклет
караван. Боядисване, инсталации, крушки, светлини и т.н. Всичко си иска
“ръчичка” да пипне, а моите са само две - за кое по-напред? Женя и
Неничко се включват много активно в съвместната ни дейност, но аз само
дето командвам и разпределям задачите, вървейки подир задника на всеки,
за да следя правилното им изпълнение, та пак и от това се изморявам. Не
им е лесно на директорите, които управляват толкова много сган по
фабриките и заводите. Съботата така премина – в тичане нагоре-надолу,
бояджилък и т.н. Даже аз и поизгорях малко на слънцето, защото работя
гол, само по едни къси гащи - като прегрея много и скачам в басейна
както съм с дрехите, да ми държат после влага известно време. След което
пак се залавям за работата.
В
неделята много рано и докато не е започнала дневната смяна, ходих на
битака. От там си купих една пластмасова кутийка, в която вечерта пък
(след всичкото бачкане през деня) монтирах захранването на
мини-телевизора (онзи, който купихме с каравана). Стана много
професионално – ако ме беше видял от някъде другаря Андреев (по Трудово
обучение), със сигурност щеше да ми пише Отличен (5½+), докато тогава в
неговите часове аз бях малко смотан и несръчен. През деня имахме
довършителни работи, защото следващата седмица щяхме да правим пробно
пътуване. И тъй го мислихме и иначе – трябват ни маса, столове, походно
легло и т.н., за да се завърши напълно оборудването на нашия караван.
Той в началото си е имал всичко, но понеже не са им били необходими,
предните собственици са ги махнали. Всъщност ние го купихме с маса и два
стола, но те пък са много луксозни и си ги прибрахме за наше ползване в
апартамента; сега компютъра стои на тях. Освен това те не се сгъват, за
да станат на трето легло (нар). Ето защо ние решихме, че всичко ще
направим като хората, за да можем един ден да сменим този караван с
някакъв по-малък или пък да го продадем евентуално. По тези съображения
цялостното му оборудване трябваше да отговаря на стандартите и
изискванията за къмпингуването на едно 3- или даже 4-членно семейство.
Та днес Женя, застана до телефона и с помощта на указателя намери един
майстор-дърводелец, който ще изработи съответните седалки и маса между
тях, като после, след храна цялото това нещо се сгъва надолу и се
превръща на единично легло (нещо като диван). Иска $300 за цялата тази
работа – малко множко ми се видяха, но все пак се съгласихме и напред
закарахме каравана у тях. Човекът е частник и си работи в двора, а
ремаркето му трябваше постоянно, за да взема мерките си от там и на края
да монтира готовите мебели. Така пътуването ни определено за събота и
неделя се отложи за неопределено време, а с това пък и Сиднейското
ходене съвсем започна да избледнява. Просто напоследък направихме много
разходи, които са си все едни добри капиталовложения (компютър, караван и
т.н.), но ако дадем и още $1000 за екскурзия до Сидней, съвсем ще се
озъбим пред полупразната си банкова сметка. Ние всъщност предпочитаме да
отидем някъде с каравана за три седмици и да си починем, вместо да
потрошим сума пари в Сидней. Сумата като количество парични средства
може да е и същата, но няма да я оставя по пътищата до там и обратно във
вид на бензинови пáри, надпреварвайки се с ветровете, ами напротив - ще
си я изхарчим лично за нас и правейки собственият си кеф. Не ни
обвинявайте за това – всичко което сме поели и носим на плещите си,
други като нас и при подобни условия не могат и да си го помислят все
още; това са покупки и то все едри: основното е тази земя, на която
изплащаме заема от банката, не се лишаваме и от екскурзии, имаме и не
малки ежедневни и текущи разходи и пр. - просто не ни е по силите и във
възможностите да можем всичко да си позволим. Ние ще обясним тези наши
съображения на Валя и Сашо, като се надяваме че ще ни разберат. Аз тук
по-скоро искам на вас да разкажа как действително стоят нещата около нас
и защо няма да се видим с чичо Ванчо и леля Денка на този етап.
Украшенията, които те са ни донесли от вас могат да ги сложат в колет и
ще пристигнат невредими. А пък ние в същото време ще си починем като
бели човеци, без да мислим за нищо друго – най-малко пък за хората. За
съжаление обаче и двете неща едновременно не можем да си позволим, но
първопричината е, че самите ние не искаме. Защото финансово погледнато,
макар и трудно, с определени гърчове и лишения от наша страна вероятно
идеята може да се осъществи - но има ли смисъл и в името на какво да
правя тези жертви? Нали ние също си правим някаква сметка и се
разпростираме в определените ни граници. Искаме много добре да ни
разберете, вие специално, защото аз няма и да се стремя нито да изисквам
от другите да ме разбират. Ние си знаем най-добре положението и така
преценяваме, че ще бъде най-добре да постъпим в нашия конкретен случай.
Разбира се, това отново са едни предварителни размишления, които не са
само мои, а са съгласувани и с останалата част от фамилията. Но ако
междувременно възникне друга възможност, вие ще сте първите, които ще
научите за нейното осъществяване. Имам предвид, че докато получите
настоящото ми писмо, ние вече отдавна ще сме се върнали от където сме
ходили, но както и да е – така или иначе, за вас всичко това ще е ново.
Запознах ви с новините до последния час към днешната дата – сега се
местя на общите информационни теми и въпроси, които не изискват никакви
разсъждения и излишно напрягане на мозъка.
Днес
дойде и вашето писмо № 128, писано след ходенето на майка в Пловдив и
с. Искра. Общо взето ние всичките тези неща ги знаем от телефонните ни
сеанси. Благодаря ви за поздравленията и пожеланията по случай
Архангелов ден. Хубаво е, че и вие сте се събрали със съседите да
почетете големият християнски празник. В Новогодишния си колет (който ще
получите най-вероятно след Атанасов ден), ще намерите всички поръчани
от вас неща – филмчета, ножчетата за бръснене на татко, календар за
кухнята и т.н. Така ми е много по-лесно да работя – по поръчка, с
материали на клиента. Аз пращам от тук кинкалерия – вие ми отвръщате
сърдечно с едно шише ракия; чисто, точно и удобно, като второкласните
вагони на БДЖ-то. Иначе ще се чудим какво да ви изпращаме и най-често
прибягваме до евтини китайски боклуци, които аз лично презирам...
Сами
разбирате вече, че с къмпинговият ни инвентар в Габрово само вие можете
на място да решавате какво да правите. Както и преди съм споменавал -
мислете за най-доброто и изгодно решение: ползвайте някои неща или
продавайте/подарявайте на хората. Ние явно минахме в малко по-високата
си степен на жизнено равнище и към палатка, колчета и надуваеми дюшеци
не ще се завърнем повече. Започват нашите нови емоции и моменти в
оборудването ни на “караванно” ниво. С много умиление запазваме
прекрасните си спомени по разпъване на палатки, набиване на колци,
препъване във въжета, надуване на дюшеци и всичко останало, неразривно
свързано с този чергарски начин на летуване (с който аз израснах и
ревностно запазих до преди заминаването ни в Австралия). Това беше
чудесно, даже прекрасно и представлява един огромен отрязък от моите
незаличими житейски спомени, но има като че ли и нещо друго, което е
малко по-добро. Ние избрахме именно него, смятайки го за прогрес в
известен смисъл и някаква жалка крачка напред, но понеже пък неусетно
стана и 23:00, та ще продължа утре от работа, защото няма да мога да
стана рано сутринта – лека ви нощ за сега...
28.11.1995
- Вчера не писах от работа, защото размножавах на ксерокса едни
документи на Женя. Тя по цял ден стои на компютъра в нас и бълва разни
писма, резюмета и пр., а за да пазим нашия принтер (печатащото
устройство) в оригиналното му ново състояние, аз пък ги копирам на
работа. Това да речеш, не е особено приета практика или кой знае колко
разрешено от главните, но въпреки всичко успявам да намеря пролуки във
времето, когато машината е свободна от служебни разпечатки, та да си
свърша и частната работа на нея. В тая връзка споменавам още едно
съображение, което ми е неудобно да споделя на всеослушание с колегите
си: ако 8-9 милиона българина (или ако вече не са останали само 7) рекат
да нахлуят в Австралия, за по-малко от месец и камъните в пустинята ще
изчезнат, а самата държава ще се превърне в Марсианско поле или Лунен
пейзаж. Всеки ако си открадне по нещо, било то дребно, едро или
по-значимо, за тази държава ще пишат: “Имало едно време една много
богата и китна държава, заобиколена отвсякъде с морета и океани. Тя се
казвала Австралия, но случайно я открили българските гладни племена и я
опустошили до шушка”. Та и аз, нали си нося все още балканската
кръвчица, все гледам да чопна по нещо от тук-от там. Помагам си на
бюджета, както благородно съм нарекъл дейността си. Разбира се аз съвсем
не крада, както би си помислил някой непросветен, а само прибирам на
съхранение разпилени, захвърлени или непотребни за другите неща. Като
мина два пъти през цеха и пълня джоба с разни изгубени свредла от
бормашини, болтове и винтове с по-интересни глави и т.н. Защото пък и
самите хора си заслужават наказанието – няма да се наведе да го вземе
като е паднало на пода, ами тича в склада и взема ново. А-аа, рекох –
сега аз ще ви изцеря мръсните капиталистически навици. Фирмата е уж
частна, обаче има големи субсидии от държавата, която също участва като
партньор в акциите и е една бездънна яма – не крадат за вкъщи, обаче за
сметка на това разпиляват, губят и поголовно изхвърлят разни ценности. И
аз като видя такава нередност и ценност, въргаляща се безпризорно по
земята, па се огледам малко като мишка в трици и си я натиквам
светкавично в джоба, за да си я отнеса завинаги в съкровищницата. Е, че
това като кражба ли се класифицира сега? - питам аз и отговор не
искам...
Онзи
ден във фабриката ни пък имаше и стачка на работниците (те, освен че не
пазят и пилеят частната собственост, ами и стачкуват на всичкото отгоре
– ебаси нахалниците са тези бачкатори). В петък всички си тръгнаха
веднага след обедната почивка. Сега всички се чудят как и кой ще плати
масрафа на неотработените надници – работягите питат, а Профсъюза вдига
рамене и казва: “Ама, другари - нали гласувахме, нали за ваше добро
беше...” и все в тоя дух. Изобщо лайна и помия има навсякъде по света,
забелязва се и с просто око. За всички от работническата класа е почти
задължително да членуват в юнионите (профсъюзите), докато за ИТР
единиците (Интелектуална Трудова Резерва или Инженерно-Технически
Работник по старому) това членство не е необходимо, а само по желание.
Аз съм пълноправен член единствено на заводският Социален клуб, който е
съвсем отделна организация; вноските от $1 седмично са задължителни, но в
същото време този клуб организира много общозаводски мероприятия като
барбекюта, ходения на кино и концерти, подаряват Коледни подаръци за
децата на персонала и т.н. Преди Коледа на всеки раздават и по един
огромен пушен свински бут: “Ох, запей ми ти сърце юнашко – подхвръквай
ти, мой мазен гъз!” Та общо взето това е кярът от цялата работа, но не е
за подценяване.
Напред
си подадох молбата за официалната отпуска, която тече от 27 Декември до
05 Януари включително. Дните не са много, но заедно с официалните
празници, съботи и недели стават общо 17 на брой; 22-ри се пада
компенсационен ден (петък); 23-ти и 24-ти са събота и неделя, от Господа
дадени; 25-ти и 26-ти – Коледа (това пък са официални неработни дни).
За това отпуската започва на 27-ми, но запразняваме още от 22-ри. После
следват още едни събота и неделя, 01 Януари е пак неприсъствен ден и
т.н. Още не знаем как най-добре да оползотворим тези две седмици и
половина, но съм сигурен че ще измислим нещо.
Отново
тежък финансов катаклизъм помрачи иначе доброто ми настроение за деня.
Невероятна “обида” изотзад, по най-турският и гнусен начин получихме по
пощата преди около час - с най-чепатият и заострен кол, без упойка и без
вазелин! От Кметството искат $600 данък за земята, понеже сме вече
нейни собственици – независимо дали там има или няма някаква постройка.
Парите били заради факта, че до мястото има прекаран ток, тръби за вода,
телефон и други комуникации, а това че ние не ги ползваме все още си
остава за наша собствена сметка. Ах, какви изроди – леле-е-е, шъ въ
испузъстрелям ве, фашисти недни и долни! И това е само за период от ½
година - за една цяла, сумата е двойна! Така Сидней окончателно се
потопи в пелерината от белина за пране и съвсем загуби ясните си
очертания, да не говорим за своите цветови багри. Идеята ни за ходене
нататък съвсем избеля, а пък който иска да ни разбира какво яйце ни се е
запекло на задниците. Ще бъдем големи късметлии, ако успеем да
осъществим поне някаква почивка/екскурзия, макар и малко по-наблизо и в
по-скромен мащаб. Ние пари имаме, но не ни се дават за щяло и нещяло.
Напред установихме връзка с нашия адвокат, с когото ще се срещнем и ще
разговаряме дали аджеба ще трябва да плащаме и за какво, след като нито
сме строили нещо, нито сме ползвали още “кметските” облаги. Но
най-вероятно ще плащаме - не съм чул на някого да му се е разминало или
пък да са му опростили дълговете.
Изобщо
– ей такива работи около нас: тъкмо си подадеш главата от кацата с
говна, поемеш си свободно въздух и си кажеш: “Ех - свърши се вече, мамка
му!” и току нещо друго те тупне отгоре и се намериш чак на дъното й; че
и капака някой бърза да турга връз тебе, да не би случайно да изплуваш
от батака. А ти се набирай нагоре колкото щеш и опъвай шия до скъсване –
все си си долу в гириза! Но това пък съвсем не е болка за умиране,
защото иначе сме здрави и живи, добре и щастливи. Такива малки пречки по
трънливия път на живота има по всичките земни кълбета и те не могат да
станат причина, за да изпадаме в някакъв сълзлив драматизъм. Докато съм
здрав и на крак – няма проблеми, а после – яка им дýша на тези след
мене! Животът си тече нормално и всички емоции, които той ни предлага и
охотно поднася са само за да ни подложи на изпитания. Но при нас огъване
няма и ние вървим смело напред. Така че не бива да се притеснявате и
вие за нас. Всичко рано или късно ще се оправи и ще заеме нормалният си
вид, само дето не знаем с точност кога ще стане това...
29.11.1995
– Вече текат и последните пролетни дни на отиващата си календарна
година – от 01 Декември официално идва лятото, когато се правят и
Коледните елхи. Доста е горещичко времето обаче напоследък, áко че все
още е пролет като сезон. Температурите се въртят около 35°C-36°C, но за
сметка на това пък по-често влизаме в басейна. По-правилно би трябвало
да се каже, че Нени не излиза от там. Аз по-рядко влизам, главно за да
лежа вътре като хипопотам. Умишлено не плувам, защото басейнът е много
къс и аз като замахна няколко пъти си удрям главата в отсрещната му
стена. За това се отдавам повечето на изкисване, отколкото на плуване.
За моя голяма радост, Нени плува много хубаво вече. Помня че миналата
година по това време не можеше да се задържа на водата и го беше страх, а
сега е като един малък воден плъх. Особено като дойдат и другите
разбойници – водата в басейна завира чак от техните игри и беснеене.
Днес
Женя ще плаща регистрацията на фургона – $45 годишно, както и една
солидна телефонна сметка. Предният път баят си е поприказвала с техните и
по тази причина тя онзи ден дори не се обади на майка си за рождения й
ден. Вие от ваша страна можете да им подскажете много деликатно, че
когато пет души се изредят един след друг, с абсолютно едни и същи
въпроси, отговорите на които се знаят по подразбиране и досещане защото
са традиционни, а като се и повторят пет пъти, сметката ни за телефон
набъбва страхотно недопустимо. Тя не смее да сподели всичките си
съображение на техните и се притеснява много от тези обаждания. Нека
бъдат малко по-кратки и делови, за да можем и по-често да се чуваме.
Напоследък много разходи ни се струпаха изведнъж, а това ни вади от
релсите, а мене специално ме изкарва и извън кожата. И все пак, това
което другите си позволяват да замислят едва след като и двамата са
работили по 2-3 години и до тогава само са трупали средства, защото
всички са били с хубави заплати, ние се нагърбихме и започнахме едва
след като само аз работих и то само след 6-7 месеца стаж. Това трябва да
се има предвид като голям “+” за нас, което е и достойно за уважение.
Но всяко едно странично финансово отклонение сериозно ни се отразява
както на възможностите, така и на самочувствието и вярата в успеха. И
тук аз отново дебело подчертавам, че гласното ми споделяне с вас на
всички тези разсъждения, в никакъв случай не е за да се оплакваме или
пък да ни съжалявате – напротив; пак ще кажа че сега, в това си
положение (като на гол гъз в коприва), ние сме много по-добре от в който
и да е бил момент, докато си бяхме в България. И ако там дереджето ни
беше около средата на най-ниското ниво, без никакви перспективи за
излизане от металните стиски на житейското менгеме, тук поне имаме
шансове и надежди за някакво подобрение, след като се отчете, че дори и
за момента не сме чак толкова зле.
По
принцип ние не правим паралел и не се сравняваме с този или онзи, но не
може да не ни направи впечатление, че у Сашови например вещи от втора
употреба почти няма, без вино/бира, водчици и уискинца хладилникът им не
е оставал - да не говорим за всевъзможни сокчета, лимонади и кока-кола
за децата, множество други глезотии, купища играчки и то съвсем не
евтини и прочие примери. Това нас изобщо не ни дразни или намъчнява, но
не ни прави и особено щастливи, виждайки че не можем да осигурим подобни
гъдели на нашия малък Неничко. А то завалийчето, гледа и очите му по
детски се пълнят с желания за същите играчки; другите пък в същото време
се фукат и го дразнят. И всички около нас са все такива. Сравнени с тях
ние сме на границата на мизерията, но на нас и така си ни е добре – още
повече, че това е и таванът на възможностите ни за сега. Сашо едва ли
взема повече от мене като работна заплата, но изглежда че не спестяват
нищо. А пък и защо им е притрябвало, след като парите за къщата или поне
половината ги имат готови; това е една доста голяма сума, която ние
обаче трябва да спестим от залъка си, от играчките на Нени, от дрехите и
обувките си и от всичко възможно. Той напоследък поработва извънредно и
частно, което е едно много сериозно начинание като прибавка към
семейния бюджет, но просто така стоят нещата – аз къде да отида и да
правя частпром, след като по 10 часа на ден съм в завода? При нас
поначало житието и битието ни е построено по съвсем друг начин, който
сме приели за добър, прогресивен и който сме длъжни да следваме, за да
успеем. Аз в Тото не вярвам – единственото е това, което излезе изпод
ръцете ми и на него се радвам. Но пък погледнато от друг ъгъл, ние имаме
много повече с мизерните си възможности, отколкото всеки един друг на
нашето положение. А с хората от Аделаида изобщо не се и сравняваме,
защото ние сме вече богаташи в очите им и пред техните възможности. И
пак в заключение ще кажа, че всеки си знае дереджето и се простира
според чергата си. Изпадам си аз понякога в такива тъжни размишления, но
то е сравнително рядко и много бързо ми минава. Освен това ежедневието
ни е наситено с толкова разнообразни емоции от всякакъв характер, че аз
просто нямам време за акълуване по тези въпроси. Ако до тук споделих
нещо, то е единствено в тясна връзка с нашия конкретен живот, а
примерите които посочвам са за сравнение и индивидуална преценка –
никому нищо лошо, мой основен принцип и символ верую. Понеже съм
сигурен, че един ден тези редове ще се четат от по-широк спектър
читатели и ще станат достояние на люде от най-различни прослойки,
позволих си да дам по-точна информация за всички онези, които дръзнат да
зарежат роден дом и покрив и хукнат по света да дирят щастие и
богатство – внимавайте; бъдете сигурни, че ви чакат изпитания. Парите
идват наготово само при мама и при тате – навсякъде другаде се
заработват. Дано сте разбрали какво ви е рекъл поета...
Може
да ви се обадя по телефона довечера, за да допълним лимита, защото
последният ни разговор не беше дълъг и имаме още малко средства за
Ноември, а пък за Декември ще му мислим като дойде. На Никулден
определено ще станем по-рано сутринта (при нас ще бъде вече 07 Декември,
но при вас ще е още 06-ти вечерта), за да поздравим татко за именния му
ден. А и да се чуят с другото Нени, защото отдавна не са го правили.
Вчера
Женя е писала писмо на Валя и Сашо и им е загатнала, че ходенето ни
може би ще се осуети по финансови причини. Дори си мислим, че всички те
ще се зарадват на това наше решение, защото аз мога да си представя
каква каша е сега около тях: с малки бебета и деца покрай тях, с големи
гости от България и т.н. – изобщо един малък ужас! Ако е рекъл Господ по
Великден може да ги посетим, а пък и да не отидем – няма да е голяма
беда...
Продължавам
вече от вкъщи с рубриката “Черна хроника”. Днес дойде сметката и за
данъка на колата – нови $355 за следващата година, които до 04 Януари
трябва да платим. Изобщо ударите следват един след друг, а трицифрените
числа на сметките ми напомнят стойността на динарите и рублите, но за
съжаление са си чисти, реални и скъпи, нашенски долари. Като се прибрах
напред установих, че и хладилникът ни нещо не работи нормално. Сега го
размразявам и си мисля наивно, че вероятно прекалено много лед е
насъбрал и за това не ще да му работи компресора. Защото релето му се
включва, но само секунди след това изключва. А пък и цялостно
хладилникът издава един малко по-особен шум, който не предвещава нищо
добро, съгласно моите ограничени познания по хладилно дело. Като го
подсуша напълно ще го пусна отново - да видим, ще търсим ли друг или не.
Щото пък ако и това ни се стовари отгоре на главите и ще си помисля, че
просто сме урочасани. То мене ако питаш - има и кой, има и за какво; но
нали уж Господ бди от горе и ни варди от такива неща. А иначе сме си
добре – хич не се оплакваме, въпреки че на мене идва да се обеся. Женя
предвидливо излезе и отиде за хляб, за да предотврати една евентуална
напълно предсказуема “буря”. Милата, колко е съобразителна – от умиление
се просълзявам чак... А и нали хората най-добре се разбират и най-много
се обичат, когато взаимно си мълчат... Имам чувството, че тази вечер ще
извадя малко ракия от дълбокия резерв, за да ми се отпусне нервът. А
като се прибере госпожата от пазар, ще пробваме да ви се обадим по
телефона. Знам че по това време само с майка ще чуем, но поне да
разберем дали сте получили предния ни колет с видеокасетата.
Започнаха
контролните упражнения и класните на Неничко, които тук се наричат
тестове. Уж всичко бил направил както трябва, но официални резултати още
няма. Ще учат и през следващите две седмици, след което излизат в
голямата лятна ваканция. Преди това ще им раздадат свидетелствата за
завършена учебна година, а последното (дали добро или лошо е без особено
значение тук) дава ход на преминаването му в следващият, пети клас...
Сега
е точно 19:45 местно австралийско време – току що позвъних по телефона,
но никой не вдигна слушалката в отговор. Къде ли ходи милата ми майчица
посред бял ден, посред зима - акъла ми не стига? Същинска баба Софка,
да поменем и нея с добро! По-късно ще опитаме пак. Нени в момента си
играе игричките на компютъра (да бе, да – той да не е луд, че да седне и
да прочете една книга), а Женя нещо измъчва клавишите на пианото...
30.11.1995
- Снощи се увъртях с проклетият и нещастен хладилник, та втори път не
съм звънял по телефона. Дори и напълно отопен, избърсан и подсушен,
последният пак не заработи като хората. Проблемът ми намирисва на
изгорял компресор, но съм се обадил тази сутрин на техник - да дойде, да
види и да каже какво му е с точност. Ако ремонтът се окаже много скъп,
този ще го изхвърля на боклука, а ще купим друг, също втора употреба
разбира се. Новите и хубави хладилници са по $700-$800 с 5-годишна
гаранция, но сега нямаме бюджет за такова нещо. След обяд ще тичам при
адвокатката да ми разясни ще плащам ли на Кметството или не, а после ще
ходим у Румен. Те пък купили една пералня от някакви хора, която не
искала да пере. Та ще гледаме довечера да й вдъхнем още малко живот. Че и
те завалийките, с този заем за къщата, баят има да перат на ръка или с
хорските боклуци. Но животът е такъв тука – имаш много избор, но ти
самият нямаш шанс да избираш.
Предполагам
че не ви радвам особено с последните си редове, които изписах
напоследък, но това е ситуацията около нас за сега. Като че ли хората ни
завидяха и за караваната, и за пианото, и за компютъра, и за къщата, и
за земята и за всичко, до което едвам сме се добрали с изплезени езици и
със сетни сили. Разбира се, аз не смея да обвинявам никого от нашите
близки приятели; нито пък мога да допусна нещо подобно и от по-далечните
- уж никой не е такъв, а е и глупаво да ги подозирам в тези неща, но
тайничко и дълбоко в свитата си душа се осмелявам и да си го помисля;
дано да не съм прав и нека вината бъде изцяло моя. Защото всичкото това
падение и срутване стана непосредствено след като се разчуха покупките
ни. А пък скрито-покрито не може да остане нищо - нали сме все заедно,
за добро или за зло. Живея оптимистично с мисълта, че след всичко лошо
идва поне малко някакво добро и понеже “лошото” има определено само
финансов характер, дано пък “доброто” да има същият - т.е. Женя да
намери работа. А и от Тото-то да спечели 1 милион, пак няма да й се
разсърдя...
Сега
е вече 12:00 по пладне. Още не знам какво е станало у дома с хладилния
техник и самия хладилник. В същото време вестникът е бъкан с обяви за
продажби на хладилници, така че практически ние не можем да останем без
никакъв. Само дето хич, ама хич не му беше баш сега времето да подменяме
нашия, но то като дойде – не пита. Ако може повредата да се оправи за
някаква разумно допустима сума от $40-$50 или наоколо – добре. Но ако ще
трябва да се плащат $150 и повече – по-добре е да си купим за $300-$400
един друг хладилник на старо, но всъщност в перфектно състояние, все
още в гаранция и т.н. Като нов такъв в магазина струва около $1000 че и
над $1100 даже, но вече един път употребяван, цената му пада от ½ до 2/3
от стойността на ново. За това аз така много уважавам пазаруването от
хората - защото в по-голямата си част от случаите едно нещо се купува
значително по-евтино, а пък човек се сдобива със стока, много близка до
новото си състояние. Няма никакъв смисъл да се хвърлят грешни пари за
каквото и да е било, само за да си платиш удоволствието за отпарянето на
лъскавият му етикет. Тези кефове са за богаташите, ние и с по-вехто се
задоволяваме. По тези въпроси съществуват хиляди теории, поговорки и
принципи, но в края на краищата човек следва това правило, което му
отговаря на джоба и кесията си в него. Не виждам с просто око времето,
когато ще се замогнем дотолкова, че да хукнем все нови неща да си
купуваме, но поне това ни дередже да се запази - пак ще сме доволни.
Вярно е, че не е особено приятно да се изръсваш с пари, които трудно си
спечелил, но факта че ги имаме е по-добре, отколкото всичкото това чудо
пак да трябва да се плати, а пък да няма от къде да се вземат парите.
Ние ги имаме – просто не ни се отделят. В “замразената” сметка на срочен
влог има известна малка сума – ние нея няма да набутваме; в сметката ни
за земята има $1000 и още $1000 имаме в кредитната карта. А и заплатите
ми като идват редовно, ще се оправим някак. Само дето едно по едно ще
отпадат удоволствията, за които предварително бяха събирани тези пари.
Както например е случаят с пътуването до Сидней. За там бяхме нагласили
$700-$800, но ето че те ще отидат за данъка на земята. Малко кофти, ама
няма как. Ето сега ако и хладилник рече да купуваме, съвсем ще “зацапаме
свещите” и ще се издавим във фекалната вода...
01.12.1995
– Петък е, но този път не пиша в почивката си от работа, ами много рано
сутринта от нас - а пък сега ще видите и защо. Ще карам подред, за да
не пропусна нещо. Ако все пак успея да завърша разказа си до самият му
край, това ще означава че съм напълно здрав и не съм получил мозъчен
инсулт или инфаркт по време на писането. Слушайте сега.
Първо
още вчера следобед, докато продължавах да се боря с оставащите часове
на дългия работен ден, по телефона бях известен чрез единствената ми и
ненагледна Женя, че на хладилника му е изгорял мотора, а ремонтът и
смяната му с нов ще ни струва само някакви си $385 (идваше ми да я удуша
заради тази й лоша вест, но за неин голям късмет тя в момента не ми
беше пред очите, а пък и с нищо не беше виновна; поне този път). Това
напълно потвърди дълбоките ми съмнения и затвърди убеждението, че ще
купуваме друг хладилен шкаф. Междувременно майстора си взел неговите $20
само заради това, че е идвал до нас и е изкачвал стълбите до първия
етаж, а пък понеже последният, видите ли много харесал Женя, та не й
поискал $30, каквато му била обикновената тарифа. По този най-трогателен
начин и благодарение физическите черти на жена ми, ние като семейство
спестихме общо $10, но пък за сметка на това ни предстои да се изръсим с
други $1000 по всяка вероятност. До тук – добре, макар и не съвсем...
Като
се разбра, че ще купуваме друг хладилник, Женя веднага започна да върти
телефоните по обявите във вестника, но уви всичко е било вече
разпродадено (народа не си дреме по къщите, ами действа – “Един миг
невнимание и после цял живот мъртъв”, са казали великите умове). Този
вестник излиза два пъти месечно, т.е. на всеки две седмици, а нашия брой
беше още от миналия четвъртък. Хората веднага го купуват и хубавите
неща изчезват веднага, още същия ден. Разбра се вече, че пак ще пада
обикаляне подобно на това, когато купувахме караван и аз вчера си
изпросих един ден от отпуската (т.е. за днес), че да имаме достатъчно
време за търсене по магазините; като ще вземаме нещо, поне да е свястно.
После
след работа отидох при адвокатката. Тя каза простичко и ясно, че щом
като сме собственици на това парче земя, длъжни сме да плащаме
необходимите такси и данъци на съответните служби. Единственото, което
неправилно са ни начислили от Кметството е един месец повече, защото ние
официално и по документи сме собственици от 01 Август, а те са ни
таксували като от 01 Юли (не им мина номерът). Ние сега ще си платим
цялата сума от $560, а пък адвокатката на свой ред ще изиска от Съвета
да ни върнат с чек надвзетите $60 (отново много “трогателен” момент!).
Занапред и до гроб (всъщност само докато сме собственици на този блок
или ако смъртта настъпи преди това…) допълнително над заема от банката,
ще плащаме на Съвета (или Кметството) по около $800 годишно под формата
на данъци и такси, които всяка година тенденциозно помръдват (познайте
на къде – не, не е надолу, ами тъкмо обратното...).
От
адвокатката се прибрах в къщи – там нямаше съборени стени, таванът си
беше на мястото, а и съседите от горе не бяха изтървали водата; един вид
поне в квартирата всичко беше наред и на мястото си – ето ти вече не
един, ами няколко добри и просветляващи момента! Намерихме междувременно
и един хладилник, та ходихме да го видим преди да отидем у Руменови.
Избихме 50-60 км път, защото мястото беше чак в другия край на града, за
да установим, че хладилникът на тези хора съвсем не беше подходящ за
нас, защото нямаше камера – а къде щях да си правя леда за уискито, а?!
Това беше абсурд! Отказахме се от покупката му и заминахме у Румен и
Ива...
И
там се установи един изгорял мотор, всъщност само половината от
намотката, която е за бавния ход. Пералните в Австралия са специални, с
двускоростни мотори, без кондензатори (или поне не се виждат външно). Аз
не бях виждал такива в краткият си смислен живот. Та сега където ходим
днес за хладилник, ще проверявам и за мотор на пералнята им. Снощи не се
мина без традиционното почерпване и барбекю, но това не ни направи
положението по-леко. След малко изпращаме Неничко на училище, а ние с
Женя хукваме да търсим хладилник. Дано да не изхвърлим надениците до
тогава. Но каквото е вече – нямам сили и нерви да се боря срещу
непобедимото.
Като
се прибрахме снощи, рекох пак да се обадя по телефона. Радвам се, че
поне се чухме. Разбрах всичко за изпращането на къмпинговото оборудване,
но забравих да питам колко би струвало евентуалното му пристигане тук.
Сега при новите придобивки това съвсем няма да е нужно, но нека за всеки
случай да знаем срещу колко долара такса можем да имаме всичко
доставено в Австралия. Тогава ще вземаме окончателно решение, но смея да
си мисля, че до същинско изпращане и разправии с корабни контейнери
няма да се стигне.
Сега
в нас взе да се завърта и заражда още една идея – да продадем тази
кола, която е малка, полуспортна и не особено семейна като размер, а да
купим един по-голям и мощен автоматичен автомобил, който да управлява
Женя – същевременно семейна и удобна, а и за да теглим каравана с нея. А
аз пък може да си взема една моторетка, за да ходя на работа с нея.
Това трябва да стане в най-скоро време, докато сегашната ни кола все още
се намира в отличен вид и държи парите в себе си. Но ще видим как ще се
развият събитията, свързани с тази крайна мярка и отчаяна стъпка –
излизаме, чао!...
Сега
искам с няколко реда да довърша описанието и на този днешен ден, който
за щастие вече изтича. Чувствам се не като ударен с мокър парцал, а като
самият парцал. Сутринта излязохме рано за да търсим хладилника, който
трябваше да ни върне към нормалния живот. Голямо обикаляне падна по
магазините за втора употреба. Жегата навън беше непоносима, къпахме се в
собствената си пот и дори климатичната инсталация на колата не помагаше
за охлаждане на бедственото ни положение. Имахме на места и малко пеша
да походим, та това съвсем допълни нажеженият до огнено червено пейзаж.
След 100 км обикаляне по пътищата като въртоглави и оглеждане на стотици
хладилници от всякакъв вид, най-после се спряхме на един 5-годишен
(което по принцип минава за ново) и го спазарихме за $350 + $20 да ни го
докарат с камион до нас. Това обаче беше вече чак в 15:00. До тогава ни
се беше вода пило, ни хляб яло, нито пък в клозет пикало. Аз бях
загубил цветния си образ и картина – беше ми останал само едничкият
говор, който се изразяваше предимно в звучни и цветущи клетви по адрес
на комунистически роднини от най-първо коляно. На края с Женя влязохме в
една долна кръчма, където пихме бира до премала, но аз дори и вкусът й
не усещах - така се бях скапал като избутел и полускашкан, миризлив
картоф. После отидохме до банката да си взема нова карта за паричните
автомати, че на старата й изтече срока. След това се отбихме в
Транспортния отдел, за да сменим адресите на шофьорските си книжки. В
16:00 най-после се прибрахме в къщи и след задължителното изпикаване на
поетите количества бира, смирено и смълчано зачакахме доставката на
шибаното съоръжение за охлаждане на хранителни продукти и производство
на ледени кубчета за мастика.
Междувременно
Женя от единия край постепенно започна да изхвърля разни храни – първо
изля в клозета една моя шупнала вече супа, която аз си бях готвил и тя
отдавна й имаше зъб; след нея запъди почти цяла тенджера със зеле, което
пък беше готвено от нея самата, но тя и пред него не се спря.
Надениците също взеха да понамирисват от целодневното им запарване, уж
плътно затворени в камерата на неработещият хладилник (всъщност те си се
вмирисваха бавно и методично още от онзи ден насам – зер 15 кила с
карнаци, как се овардват на почти 40°C жега), обаче този път й казах, че
ако ми изхвърли и надениците – тя ще замине подире им. Тях вече ми ги
остави, че се уплаши да не изхвърля и нея през балкона. Но ако беше и
баба Фанче тук, двете със сигурност щяха да се съюзят срещу мене и
карначетата ми да идат в кофата за боклук (а аз сега ще си ги ям сам,
какво да правя – миришат, не миришат: суха пара се е давало, ей!)…
След
много притеснения и взаимно лазене по нервите, хладилникът най-после
пристигна – часът беше 18:30. Веднага започна трескавото му почистване
отвсякъде – вън, вътре, рафтове, етажерки, камера; като се избърса и
заприлича на нов. Веднага го включихме и зачакахме ледообразувателният
процес. Той е с обем от 340 л, с отделна камера и по принцип никога не
се размразява – това е специално изпълнение за мързеливи австралийци.
Хладилникът действително започна да охлажда, но още не може да преодолее
топлината, която е акумулирал в себе си по складове и магазини. Той има
и 30 дни гаранция - сега съм го усилил на “max”, та ако има да му става
нещо – да се случи поне през този период.
През
вечерта падна и един съкрушителен дъжд – страхотна буря с гръмотевици и
светкавици. Тая жега днес не беше случайна. Сега е малко по-хладно,
сигурно е вече под 30°C, но всичко наоколо е толкова нажежено от
слънцето през деня, че продължава да излъчва топлина. Дори в басейна е
неприятно да се влезе, защото водата е топла като кравешка понужда и
никаква тръпка на хлад не се усеща. Дори като се постои малко повечко
време във водата и ти се иска да излизаш от тая пикня.
Така
завърши тази епопея и този дълъг, тежък ден. Сега остава да се борим с
останалите проблеми, които са чисто финансови. А един проблем дето се
оправя с пари, не е никакъв проблем – ако искате да знаете, това от
татко съм го чувал...
В
днешният горещ и лепкав ден пристигна вашето писмо № 129. Дълго и
хубаво, каквито аз обичам - докато стигнеш края и да си забравил
началото, та пак да се върнеш отпред за препрочитане. Веднага започвам с
болният въпрос за зъбите на майка и за заболяването на венците й.
Действително тук съм чувал да рекламират такива специални пасти за зъби –
веднага ще отида да разпитам по аптеките, та да ми препоръчат нещо и ще
изпратим всичко каквото трябва. Опасявам се обаче да изпращаме каквото и
да е сега точно преди Коледа, защото то тъй или иначе ще се забави
много, ако изобщо пристигне. Започват празници и всичко умира, но
веднага след Нова Година ще изпратим пратката. Освен това ще избегнем и
Коледните задръствания в претъпканите с подаръци и колети пощенски
клонове по света.
Леля
Цонка (на Ива майка й), може и изобщо да не си дойде вече в България,
защото са задействали документите за постоянното й оставане в Австралия.
После автоматично и бащата на Ива ще пристигне. Така че ако изобщо
някога ще се срещате, то ще стане тук на местна почва. В това писмо
вероятно ще изпратя плана на къщата, като ще опиша кое какво е и за
какво ще се използва. Изменението, което архитекта е направил е нищожно
спрямо моите оригинални чертежи. Той просто ги е преправил и докарал на
по-стандартни размери, за да бъде евтин, лесен и въобще възможен този
строеж, но иначе всичко останало е изцяло запазено като идея. Жилищната
площ е 150 м² + 36 м² гараж. Значи близо 190 м² е общата подпокривна
повърхнина.
Сега
да кажа няколко думи и за нещата, които имахме и останаха вие да се
разправяте с тях. От всичко изброено до тук и описано в последното ви
писмо, ние нямаме никакви претенции и изисквания. Връщане към тях няма
да има, за това продавайте, раздавайте, използвайте вие и т.н.
Единствено акордеона ми ще оставите на съхранение при вас като реликва,
безспорен спомен и символ на едно начало, което той ми е дал,
благодарение на вашата настоятелност и упоритост разбира се. Чрез него
аз научих музиката по принцип, бях музикант - свирех и още свиря на
каквото ми попадне в ръцете, пък макар и не толкова професионално. От
него научих да дрънкам китарата, после дойде йониката, че пиано, сега
орган и т.н. Този акордеон ми е дал още една професия, да не говорим за
безбройните спивки и спявки които съм направил, благодарение на
елементарните си умения; с тази музика съм бил в основата на стотици
моабети, импровизирани и официални концерти, които съм изнесъл във
влакове, по селски дувари и мегдани, горски хижи, по плажове, поляни,
реки, вили, пред камини, под юргани и т.н. Горд съм с това и винаги ще
ми е мъчно, ако повече няма да имам такива изяви. Аз съм си гуляйджия,
моабетчия и бохем, от което хич даже не ми е неудобно. Така че акордеона
ми го запазете заради тези мои спомени и в името на музикалната
култура. Все някога ще му опъна мяха пак. Нека да си стои - не яде, не
пие. Приберете го пак там, където аз най-първо го открих (в гардероба)
преди да ми го подарите, а като ви попитах какво е това в кутията,
казахте ми: “Пишеща машина”. Абе вие на мене ли ще ги разправяте тия? –
че аз нали го свалих много внимателно на килима и лично отворих капака
да видя какво има под него; никаква пишеща машина – беше си един чисто
нов акордеон, само че тогава все още не знаех, че ще бъде за мене. Но
благодаря ви за подаръка де - все пак след толкова много години, едва
сега се сетих да поднеса благодарностите си…
С
всичко останало правете това, което най-няма да ви затормози, притесни и
затрудни. Не искам повече да ви товаря със задачи, спуснати по
сателита. На Женя туристическите обувки нека да ги носи майка по Балкана
(но не и на лозето в калта; за там да обува цървули или гуминетки) или
пък през зимата в снега. Съответно татко да носи моите, ако му стават.
Или продавайте всичко на вехтошарите и се разчистете от боклуците.
Надявам
се, че в общи линии засегнах всичко - и от деня, и от писмото ви. Утре
отиваме на Коледно тържество от завода в един воден парк с пързалки,
басейни и още лудории. Ще направим и снимки, а с описанието на събитията
най-вероятно ще продължа през идущата седмица...
03.12.1995
– Неделя – тъп ден по принцип. С няколко изречения ми се иска да опиша
изтеклите почивни дни, в които ние отново хич не си починахме. Целия
вчерашен ден прекарахме във водния парк на пързалките и в басейните.
Бяхме там в 10:00, а мястото е на 70-80 км от нас по пътя за Сидней.
Времето не беше слънчево и горещо и добре че беше така, защото иначе
щяхме да изгорим и живи да се опечем под палещите му лъчи. Всичко си
мина по набелязаната програма – барбекю, обяд, Дядо Мраз и раздаване на
подаръци за малчуганите. Междувременно влизахме–излизахме от басейните, а
Неничко беше най-щастлив от всички ни. Профкомитета на завода
(социалния клуб демек) се беше подготвил отлично за тържеството и беше
много весело. Точно когато Дядо Мраз ровеше из чувала и разпределяше
даровете си, се изля един страхотен дъжд с градушка, но точно в този
момент ние бяхме под покрива на една беседка. Тези подробности ги има на
филм – ще ги видите. После тръгнахме да се снимаме из отделните водни
съоръжения – пързалки, басейни и т.н. И така - цял ден. Женя в 19:00
отиде да гледа филм, а ние с Нени продължихме да се трепем от пързалка
на пързалка – капнахме на края, а той заспа в мигът щом влязохме в
колата. Едвам го събудих тази сутрин, когато трябваше да ставаме за
срещата ни със строителната компания...
Снощи започна филма, та даже не си довърших и изречението. За това си продължавам мисълта днес от работа - 04.12.1995. След изтощителното къпане и пързаляне
в събота се прибрахме късно вечерта. Вчера пък рано трябваше да
ставаме, защото имахме предварително организирана среща със строителите
на бъдещият ни дом. Над два часа разсъждавахме, умувахме и дискутирахме
по плановете. От фирмата ни дадоха списък на дейностите и нещата
включени в цената от $85,000. С някои неизбежни изменения и допълнения в
хода на строежа сигурно ще достигнем и цифрата $90,000, което също е
приемливо като цена, но само в случай ако и Женя работи. Всъщност ако тя
не започне работа, къща няма да има изобщо, но пък ако все пак я
построим, ще бъде нещо за чудо и приказ. С тези два дохода ще можем да
си позволим някои архитектурни детайли и допълнения, като например
наклонени тавани и т.н. Много са нещата, които могат да се направят, но
трябват много пари. Сега вложени по някакъв начин в този имот и строеж,
те винаги ще имат своята възвръщаемост, но проблемът е че ги нямаме в
наличност на този етап.
След
срещата със строителната фирма разгледахме някои от техните
предварително построени къщи, които в момента те самите продаваха на
място. После си направихме едно барбекю и имахме план следобеда да
прекараме на плажа. Добре ама нашето диване ни изкара нервите с
капризите си, с мърморенето си и т.н., изяде пердаха и всички се
прибрахме сърдити в къщи. Сега е наказан една седмица без къпане в
басейна, без излизане, без колело, без компютър и т.н. за лошо отношение
и държание към родителите си, за отговаряне, апострофи и други
“прилични” форми на общуване, които определено не е заучил от мене (към
серията от наказания трябваше да му прибавя и “без храна”, но не се
сетих – това вече щеше да го съкруши, нехранимайкото)...
Така
завърши седмицата и почивните дни - и на нас много ни се събра
напоследък. Сега усещам, че амбреажа на колата почва да преплъзва и да
боксува, а това са нови $600 масраф за ремонт. Особено ако закачим и 1
тон ремарке, ще се срине съвсем. Самите ние вече не знаем какво да
предприемаме, но времето и събитията занапред ще ни подскажат. Вчера
следобеда, след като разбрахме че няма да има плаж, аз се заех с
изхвърлянето на стария хладилник. Първо взех от него всичко годно,
терморегулатора, кабели, дръжки, уплътнения и т.н. После Женя и Нени ми
помогнаха да го дотътрузим до кофите за боклук. А от там кой ще го поема
не ми е ясно, но не е и моя работа да знам.
Като
част от всекидневните задължения по време на строгият “режимен” период
на Неничко, е да пише и по един лист писмо. Той това го започна още
вчера и сигурно до края на седмицата ще излезе дълго и хубаво съчинение.
Не пише много вярно горкият, но какво да го правим. Дано английския
научи поне като хората – то е ясно, че българският език ще му остане
недъгав. За сега няма проблеми в училище, но свидетелството на края ще
покаже по-добре. Бяхме се нагласили да правим домашен филм за новия
апартамент и новите ни придобивки, но изглежда доста сме се изморили, че
вместо това следобеда поспахме малко. Събудихме се привечер, но вече
беше мръкнало и оставихме това мероприятие за следващата неделя.
В
събота сме канени на Никулден у Васил и Албена. Техният син е Никола,
баща й също, та моабетът ще се състои по този повод. Отделно от това, на
връх Никулден пък всички приятели ще се съберем на вечерно барбекю в
един централен парк. Там е много красиво, точно до реката е, има много
поляни, басейни, кръчми, алеи и т.н. Построен е специално заради
Международното ЕКСПО 1988, което се е провело в Бризбън през тази не
толкова далечна година и милионите са хвърчали без отчет, но пък всичко е
направено много хубаво. Още в началото на пристигането ни в Бризбън от
този парк имате разни снимки, а мисля че и видеокасета.
Иначе
седмицата започна с обичайното си ежедневие. Женя е намерила още обяви
за работа в съботния вестник, та от днес ще започне да подготвя писмата
за кандидатстване и ще си ги разпрати по фирмите. Нени е на училище и
мисля, че другата седмица вече ги разпускат. Аз си върша моята работа
полека и търпеливо чакам отпуската. Времето е хубаво, слънчево и топло -
нали лятото започна още онзи ден, на 01 Декември. През деня е 30°C,
нощем 18°C - за сега няма много комари, констатирам с известна доза
облекчение и задоволство. Миналата година ни побъркаха направо, да видим
това лято как ще бъде. До края на седмицата ще си приберем каравана,
като за нас ще остане само да си направим възглавничките (тапицерията на
седалките и облегалките). Последните са подвижни и заедно с плота на
масичката се сгъват надолу, превръщайки се в единично легло. Ще трябва
да купим плат и да ги облечем, а сигурно заедно с Ани ще ги ушием,
защото те имат шевна машина у тях. Утре вечер ще отидем и да пазаруваме,
за да напълним новия хладилник със стока. Заплатата ми идва в сряда, но
ще теглим пари от кредитната карта, а на другия ден ще ги възстановим
като се опаричим…
Няма коментари:
Публикуване на коментар