Добра поредна среща, скъпи мои майко и татко; добра стига и на вас, приятели, читатели и на изкуството ваятели!
Днес
е първият ми работен ден след едно много дълго и мъчително прекъсване
от 6 месеца. Като историческа дата от календара това е 19.05.1997,
а денят от седмицата - понеделник. За самата работа все още нищо не
мога да кажа, тъй като е твърде рано за каквито и да са изявления,
констатации и прибързани хвалебствия – просто защото не съм въведен чак
до дълбините й, но успокояващото поне е, че изглежда обнадеждаваща.
Каквато и да е обаче, от тук нататък трябва постепенно да се влюбвам в
нея, защото това беше единственото, което в продължение на месеци някой
въобще ми предложи и аз бях изправен пред нелекият избор да приема или
да си остана в къщи за още неопределено време. Чувството на изправеното
да избира и приема единствената си алтернатива (че пък да я и харесва)
не е от най-приятните за едно човешко същество, но в живота много често
се случва охотно да се съгласяваме с нещо, с което никога не сме били
съгласни. Поради факта, че трябваше да се закача като веяна скумрия за
първата отдала се възможност и нямах право на избор, мястото където
попаднах се оказа една сравнително малка компания, занимаваща се с
проектиране и изработка на складово оборудване и конструкции – от тук
излизат всички възможни рафтове, етажерки, стелажи, стълби, палетни
установки и т.н. Общо взето работата ми се вижда проста, което не мене
лично не ми се нрави особено – но все пак ще гледам да я усвоя колкото е
възможно по-добре и да добия нужния опит и рутина. Вероятно по-нататък в
мемоарите ми, за тази моя работа ще стане на въпрос и то не веднъж или
два пъти – но за сега това което вече казах е напълно достатъчно като
информация и смятам да не ви отегчавам с повече подробности.
Тъй
като вчера беше неделя, ние най-после се наканихме да отидем на черква,
за да изразим дълбоката си благодарност и признателност за щастливия
развой на всичко, което се случи в последно време около нас – събития,
които въпреки всички трудности, препятствия и бариери съпътстващи ги
почти денонощно, в крайна сметка резултатът е точно такъв, за какъвто
всички ние се молихме. През деня довършвахме опаковането на багажа,
който вече бяхме започнали още през седмицата, а надвечер за кратко се
отбихме през Ани и Сашо. Там се видяхме с всички наши приятели - всеки
дошъл да каже “довиждане” на родителите им и по тях да изпрати по нещо
дребно на своите близки в Родината. За разлика от друг път, сега всички
бързахме и не сме се застоявали дълго – така както и двамата с госпожата
вече сме на работа, от тук насетне режимът ни ще бъде малко по-строг и
трезвен; неизвестно защо и съвсем необичайно за моя дебелокож характер,
но на мене ми беше и малко притеснено от неизвестността, която ме
очакваше на другия ден.
Сутринта
благополучно закарах Женя в 07:15 на нейната работа, а аз от там след
още 1 час надбягване по пътищата бях на моята - като разстояние това
беше точно 75 км от нас (30 км до завода на Женя и от там още 45 км в
обратната посока до фабриката за рафтове и палетни конструкции). След
края на работния ден аз се прибрах направо в къщи, а Женя е ползвала
всевъзможни коли на нейни колеги, които да я закарат до някъде, след
което и “удобните” автобуси на градската транспортна мрежа, за да си
дойде у нас. В четвъртък и петък обаче, това разстояние ще го минавам по
два пъти – сутрин и вечер по веднъж. Е, аз нали обичам екскурзиите и
най-вече да пътувам – сега намирам утеха, обикаляйки града като
въртоглав, с усещането че се движа по пътищата на Европа...
Женя
започва да се чувства все по-уверена на работното си място – струва ми
се, че и с мене ще се случи същото, но ми трябва още малко време да се
съвзема и окопитя; за сега съм все още като едно хлапе, попаднало за
пръв път в детските ясли, което по цял ден се чуди защо не го обичат
родителите му, че да го зарежат така при тез омразни каки и лелки – с
единствената разлика, че не плача по цял ден и не пълня гащите.
У
дома всичко е на “вили и мотовили”, обърнато с краката нагоре. Не мога
да си намеря канцеларските материали и пособия, за това пиша на листите в
една от тетрадките на Неничко. Той завалийката, днес се е справял
сам-самичък докато си дойда от работа в 17:30, но от утре ще се връщаме
още по-късно с майка му. Беше си пекъл принцеси - Женя му ги беше
приготвила в хладилника, той само да ги нареди на скарата. Добре ама
нашия понеже бил гладен за глутница вълци и много бързал да се нахвърля
като мисирка с горещ качамак, пуснал си грила на силно, та ги изгорил на
въглен. Обаче ги ял и така черни - само корите им беше оставил (нали
искат повече дъвкане, а ние “не сме от тях как’ Сийке...”). Независимо
от всичко, добре се беше справило детето - даже го заварих над
учебниците, вероятно ме е чакал да затръшна вратата на гаража и тогава
се е стреснал. Може и само да е дремал над тях, но “декорите” бяха
разхвърляни по бюрото му и отстрани изглеждаше като съвсем истинско
учене...
Аз
от своя страна ходих на локални покупки, а после отидохме на урок с
Нени. През това време Женя си беше вече дошла. Е, много време беше
загубила, но това ще е така само през оставащите дни на тази седмица,
докато се преместим. От новото ни място няма да е толкова далече.
Снощи
предадохме пакетчето на чичо Гого и леля Вили, пратихме по тях едно
голо “много здраве” от нас за вас и си тръгнахме. Те в сряда на обяд
летят за България и до края на седмицата вече ще сте научили новините,
след като се чуете по телефона. Ние по план ще ви се обадим чак на 05
Юни, за да ме поздравите за рождения ден. На първо време аз няма да мога
да водя дневника от работа, както беше на предното ми работно място.
Още нямам бюро, но тези дни ще ми купуват; ще инсталират и три чисто
нови компютъра с най-новата версия на чертожната програма “AutoCAD R13”.
Ние сме общо трима души в цялата фирма, които ще се занимаваме с
конструиране и чертане.
Утре
Нени ще изкара целия си ден сам в къщи, защото учителите им пак ще
участват в стачка. Той има достатъчно много домашни дейности, с които да
се занимава - инструктирали сме го какво да прави, дневният му режим е
натоварен за през деня, без да включва излизане навън. Сутрин ние с
майка му ставаме в 06:15 и излизаме в 06:45, а той се надига (уж) в
07:00, за да свири до 08:00 (още повече “уж”; дали действително свири
съвестно или си играе игричките на компютъра – на това само Господ
отгоре може да бъде свидетел). Тогава отива на училище. Изобщо
програмата на всички е толкова сгъстена, както никога до сега не е била
през целият ни смислен живот. Но ще се справим - просто трябва, заради
всички нас...
20.05.1997
- Използвам пак няколкото свободни мига преди да стане вечерята, за да
напиша някоя и друга дума. Днес на работа вече ми зададоха реални
задачи, които в продължение на няколко дни ще бъдат едни и същи или
подобни. Работя по един много голям и скъп проект, но за сега не
конструирам, а изчислявам и вписвам в документацията теглата на суровите
материали и отделните детайли. Ебаси – това са тонове с желязо, бре!
Това всичкото трябва да се накрои, да се завари, да се вдигнат пилоните и
после отделните напречни греди, върху които ще лежат палетите със
стоката. Доста внушителни числа получавам като общ тонаж на вкарания в
проекта материал. Работата ми пак е свързана с използването на компютър и
днес при същата програма протече целия ми ден до вечерта. Сутрин
пътуваме заедно до работата на Женя, оставям я там, а после веднага се
връщам обратно до моята. Вечер аз директно се прибирам у дома, защото
бързам да не оставяме Нени дълго време сам, докато тя си идва чак след
18:30 и то след като е сменяла разни влакове и автобуси. И утре графикът
ни ще бъде такъв, но в четвъртък и петък аз ще ходя да я вземам от
работа и вечерите. Освен това в четвъртък от 20:00 тя е на някакво
интервю, на което ние отново залагаме доста, независимо че вече е
започнала настоящата си работа. Ако разбира се й предложат другата, тя
във всички случаи ще я приеме, защото един път мястото е почти в центъра
на Бризбън, а пък позицията е малко шефска и съответно ще бъде с
по-високо заплащане. Но какво ще стане с всичко това, пак времето ще ни
покаже и обстоятелствата...
Днес,
докато Неничко си е бил сам в къщи, някаква агентка пак се е обаждала
да търси Женя – най-вероятно отново във връзка с друга работа. Абе, няма
мирясване и това си е. Вече всички сме в къщи след дългите работни дни.
След щателната проверка се оказа, че Нени се е справял сравнително
добре със задачите си, докато беше сам из нас. Той пък утре ще ходи на
някакво състезание от училище по хокей на трева и ще участва в
централният училищен отбор на Бризбън. Ще играят срещу северната градска
зона.
Пак
днес получихме и вашето писмо № 175, писано точно след изборите в
България. Като му гледам датата – дошло е точно за 14 дена. Радвам се,
че вече малко сте мирясали политически и сега само чакате да станат
добрите чудеса, които новото правителство е обещало да направи за народа
си. Дано да е наистина така - и на нас ни се иска да бъде. След малко
сядаме да свирим с Неничко.
Цяло
удоволствие е да се управлява новата кола - много комфортна, бърза и
удобна. Не че предната не беше, но в същото време не могат да се отрекат
качествата на световните модни тенденции в автомобилостроенето на 90-те
години. Климатичната инсталация е толкова силна, че само след като
поработи няколко минути от тавана почват да се стичат ледени висулки;
човек загубва гласовите си качества и пресипва, ако не е облечен с
балтон и шал, увит през устата, а предното стъкло се покрива със скреж
(ех, че хубаво стана това изречение - чак на мене ми се прииска да е
истина!). Очертава се и да гори по-малко бензин от предната кола, която
ми харчеше повече от 12 л/100 км в градски условия. Тази още не съм я
засичал, но сега с това ежедневно интензивно каране и това ще направя.
Гледайте
да не се преуморявате толкова много на това лозе. Аз съм съгласен с
енергията, която е присъща на третата възраст и в същото време дълбоко
уважавам и почитам, но не забравяйте че вече за съжаление не сте в първа
младост. Почивайте си повечко, което в никой случай не се тълкува като
улежаване; просто се пазете - силите си, а и вас самите. Радвам се, че
сте изкарали весели, приятни дни и вечери около Великден. Били сте на
софра с любими приятели и близки. Това много ме радва и според
подробните описания в писмото, беше все едно, че и аз съм бил там с
всички вас. Жалко за приятелката на майка, която е починала. Аз не я
познавам лично, но независимо от всичко ми е мъчно като науча, че някой
си е отишъл от света - ей тъй, без време и в мъки.
Неничко
в момента свири сам и в същото време си подсвирва с уста. Той може и да
пее даже някои песни, докато ги свири на органа. Абе има много талант в
него и е страшно умен, но за съжаление е адски мързелив. Нервите ти
може да изкара за един миг само...
Приключвам
деня – гледам, че е станало 22:30. Аз тъкмо се окъпах, та се разсъних.
Иначе всички други отдавна вече спят. На госпожата напоследък нещо хич
не й е до телевизия. Тя по-рано гледаше всичките възможни предавания до
среднощ че оставаше и за след това, защото тук телевизионните програми
са денонощни. Но от онзи ден забелязвам, че вместо да виси пред “синия
екран” предпочита да си почине. То и нейното е голяма мъка. Сутрин става
в 06:15 и докато я закарам отива на работа в 07:15. Там в труд и
напрежение изкарва до 17:00 и след друго кошмарно пътуване с градския
транспорт, едва в 18:30 се прибира обратно в къщи. От този момент
нататък следват чистене, оправяне на къщата, готвене и т.н. Аз помагам с
каквото мога, но докато тя не го бутне с ръцете си, нищо не става...
Пак
препрочетох писмото ви - обичам да правя така, защото когато го чета
първия път, не мога да запомня всичко - а ми е интересно всяко нещо,
което става около вас. Аз след малко също си лягам, защото утре цял ден
има да се блещя пред тоя тъп компютър. Поръчал съм на Сашо да ми търси
някоя факс машина на изгодна цена (без пари например – като “подарък”).
Той нали е в тоя бранш – все ще се спъне в нещо подходящо. Нали трябва и
ние да сме в крак с модата във века на информационния обмен. Аз не че
толкова ще я използвам или пък че ми е изтрябвала тази машина, ама
понеже е модно - просто да има още едно нещо повече, на което да му се
бърше праха; с други думи: “Като видяла жабата че подковават коня, та и
тя вдигнала крак”…
Скоро
нищо не сме чували за Краси и Петранка от Аделаида. Сигурно са добре -
щом човек има работа, оправен е за цял живот (и ако до това време не го
съкратят обаче). Аз до колкото знам само той работи, но то им стига ако е
с добра заплата. А ние започваме да се издигаме пак от пепелта, та да
видим какво ще стане и до къде ще стигнем. В тази фирма където съм сега,
мисля че ще мога да се наложа като добър специалист, защото другите са
доста боси що се отнася до чертежи и документация. Е, оправят се и така,
но на много по-ниско ниво според мене. Дано успея да им покажа своите
умения и най-важното – трябва не само да ги харесат, но да искат и да ги
възприемат...
Времето
вече трайно се оправи – в смисъл че поне не валят дъждове; иначе си е
бахър. През деня е слънчево - около 25°C, но вечер е студено. Пада до
10°C-12°C. Спим вече с пижами и на затворен прозорец, но не се очертава
да включваме и радиатор, въпреки че аз имам един в гаража за зор-заман. И
него намерих преди време на пътя, та го прибрах – знае ли човек кога
какво ще му дотрябва.
21.05.1997
- И в най-усилното време отново съм с вас, скъпи мои братя и сестри!
Чакам Женя всеки момент да си дойде от работа, докато аз правя доматен
сос за пържени кюфтета (трябва да има и нещо чорбесто, че да топнем
залъка – иначе така само на хляб и кюфтета, къде ще му излезе края; мяза
ми малко като на селски сбор). Добре че я има тая кайма в хладилника,
за да спасим положението с изхранването на добитъка. Всички останали
продукти са дълбоко прибрани из разните кашони и отдавна са готови за
пренасянето ни. Ние дояждаме разните остатъци и огризки от хладилника,
де каквото е останало да се въргаля из рафтовете му: няколко килограма
кайма, по кило сирене и кашкавал, парче салам и няколко други не съвсем
“трайни” хранителни артикула. Общо взето има толкова храна, колкото да
се изхрани едно Сомалийско село. Така че за гладуване не може и дума да
става...
Днес
на обяд чичо Гого и леля Вили вече са тръгнали, а с тях и пакетчето,
което проводихме по тях. С нетърпение ще очакваме писмото, в което с
подробности да ни опишете срещата ви с тях. Аз днес получих първата си
заплата – само за два дни, защото в понеделник започнах. Още не мога да
хвана сумата, която ще получавам, но така както гледам фиша хич няма да е
лошо – обаче моите сметки показват по-занижени резултати. Всъщност току
що установих, че са ми платили и за днес в аванс. Значи грешката е
вярна. Работната седмица официално се състои от 38 часа и тези пари би
трябвало да се получават само за въпросните часове. Добре ама общо взето
работното време на всички ни е от 08:30 до 17:30, с едно набързо
прелапване на някой сандвич (ето, и тук тези омразни сандвичи) по обяд,
което прави грубо по 8.5 часа на ден или 42.5 седмично. Тях обаче никой
не ги плаща - в смисъл разликата до 38. Е, те уж се ползват във вид на
компенсация, ако на някой от нас му се наложи да излезе от работа за
свършване на нещо лично и важно, но то ще е в много редки случаи –
портиер нямаме, че да ни спира на портала и да пита кой къде отива,
защото такъв просто не съществува. Офиса представлява един фургон,
долепен до ламаринения производствен цех. Компанията е чисто частна и
правилата в нея се определят изцяло от собственика й. Никой не е вързан –
всеки може да напусне по всяко време, ако не му отърва или нещо не му
харесва, но в нашия конкретен случай - нали вече сами разбирате кой е
изюденият пак. Така че ще си натискаме парцалите по столовете, че отвън е
още по-лошо. Тогава пък толкова много си “свободен” и толкова много
часове имаш на разположение, та чак се чудиш къде да се денеш от
прекомерната “свобода”. Женя междувременно си дойде, стягаме вечерята и
денят го отмятаме като минал. Утре я подкарваме на нова сметка...
23.05.1997
- Вчера въобще не ми беше възможно да седна на спокойствие и да пиша
докладни записки. Сутринта закарах Женя на работа, вечерта я прибрах.
Навъртях общо 150 км – не е лошо, спомням си че като тръгнехме с
Трабанта от Габрово, след 2 ½ часа пристигахме в Ямбол, а разстоянието е
същото. Бързахме да се приберем по-навреме, защото тя пък от 20:00
трябваше да ходи на едно интервю. То мина добре, но както вече се оказа
почти навсякъде - ще има още едно, т.е. втори кръг при положение, че
името й намери място в списъците на кандидатите за това работно място.
И
двамата донесохме заплати вчера, та от една закусвалня “KFC” си взехме
“купешка” храна за вечеря – нали сме буржоазия вече, аристократи; стига
мизерия, стига сух ‘ляп и голи кифтета. Както разбирам, такава верига за
пържени пилета имало и в България вече, та за това посочвам името на
престижният “ресторант”. Легнахме много изморени и днес отново сме на
педал. Аз си дойдох по-рано, а Женя ще се прибере с влака. Като време и
средства е едно и също, но аз исках да си дойда направо в къщи, че да
нагледам Неничко. Той цяла седмица се е оправял сам – готвил си, топлил и
загарял манджи, но така ще е поне докато дойде някоя баба. От другата
седмица, понеже вече ще сме се преместили на новото място, а той все още
ще ходи в старото си училище, следобедите ще остава там на занималня, а
аз ще го прибирам вечерта в 18:00. Несъмнено тези маневри ще бъдат
доста изморителни за него, но това за сега е единствената ни възможност
за въвеждането на някакъв що-годе семеен ритъм и житейски режим...
След
малко като си дойде и Женя, всички ще отидем на малък локален пазар.
Въздържаме се от купуване на много и излишни неща, за да не се
затрупваме със стока. Утре идват докерите с камиона и товарим багажа. В
неделя пък ще дойдем да изчистим, за да предадем този апартамент. Доста
ще ни бъде напрегнато пак тези дни. Надявам се, че това ще трае само
докато се установим на новото място и да заживеем по новата програма.
Днес
следобед на моята работа се занимавахме с чистене и разместване на
мебелите, за да ми вместят едно бюро, та да си имам отделно работно
място. Шефът обяви бирена почивка още в 15:30, та свършихме и по-рано –
обичам такива шефове...
Гледам
датата и си мисля, че родителите на Ани вече са пристигнали в София, а с
това и вие ще сте научили новините около нас. Предполагам че и много
скоро ще се видите, за да си говорите надълго и нашироко и за да ви
предадат нашата малка пратка, която изпратихме по тях. А пък като
погледна към това чудо от мебели, столове, маси и масички - лошо ми
става само при мисълта за утрешното ни товарене и разкарване. По всичко
личи, че тези два дни няма да мога да пиша писма, докато не оправим
къщите – новата, за да заживеем в нея, а старата – да я издадем успешно.
Така че аз свършвам до тук, защото Женя си дойде от работа и излизаме –
не внимавам, пиша хаотично, не мога да си събера акъла; аман вече -
дано мирясаме по-скоро!...
27.05.1997
– Ето че стана чак вторник, след като не съм писал от петък вечерта
насам. Сега обаче дойде време да направя своя преразказ, докато са ми
все още живи картинките и спомените в главата; ще се опитам да пресъздам
и самата драматизация по пренасянето ни от едното място на другото.
В
събота всички станахме много рано и първата ми работа сутринта беше да
закарам колата там, от където я купих миналата седмица. Бях се уговорил с
хората да й сменят жилото, управляващо ключалката на багажника, което
не действаше и аз открих този дефект впоследствие. От гаража ми дадоха
да ползвам една друга кола, комби (което за предстоящото мероприятие
беше хубаво), но за сметка на това пък беше такава бричка, каквато дори в
Албания по времето на Енвер Ходжа не се е мяркала по пътищата им.
Криво-ляво се справих с нея, нали съм свикнал да карам всякакви бараки.
Прибрах се в къщи, защото новата кола щеше да е готова някъде към обед, а
часът все още беше 08:00.
В
08:30, както беше според предварителната ни уговорка по телефона с
транспортната фирма, пристигна камионът дето ще ни товари багажа. Като
се зададе обаче откъм завоя и взе да влиза в двора пред блока, на мене
тутакси ми прималня като го видях – направо си бях за хапче под езика
(спомням си, че милият ми дядо Ангел, на времето като се разядосаше нещо
на някой, лапваше едно “Прениламин”-че и така си успокояваше сърцето,
та и аз сега имах нужда точно от такова лечение...). Возилото, което се
появи откъм пътя и което аз лично не знам защо някой беше кръстил
“камион”, всъщност представляваше една раздрънкана бронирана кола от
времето на Виетнамската война, отдавна отчислена от армейска служба и
излязла завинаги “в запас” - отгоре на всичкото открита и малка;
вероятно е возила по десетина войника отзад с пълното си бойно
снаряжение, но сега каросерията беше издърмушена и пригодена уж за
пренасяне на багаж. Ако тук ставаше въпрос за няколко бидона с каша за
ракия – да, тогава мога да се съглася, че именно това е най-подходящото
превозно средство до някой селски казан в края на калната нива. Обаче да
нахвърляме почти нова и чиста мебелировка вътре, все едно че това са
щайги с картофи или патладжани – това вече хич не ми се върза с
разбиранията и усещанията за естетичност и здрав разум. На всичкото
отгоре, за него ден синоптиците обещаваха дъжд и си удържаха на думата…
Независимо
от създалата се многострадална и конфузна прединфарктна ситуация, ние
самоотвержено започнахме да товарим дреболии и кашони, като за основните
ни мебели взехме решение да повикаме професионална фирма за пренасяне,
които разполагат с истински и закрити камиони. Този малкия така или
иначе се напълни много бързо с насипния инвентар, като основният ни
багаж все още изобщо не беше натоварен. Във всички случаи трябваше да се
връщаме няколко пъти и ако щяхме да правим втори курс с тая смешна
камионетка, единствената възможност беше да се разберем отново за на
другия ден (т.е. неделя вече), защото на същия ден не можело да се
правят по два курса (само дето не разбрах защо, но и умишлено не попитах
шофьора, за да си запазя здраво самообладанието и що-годе приличната
човешката форма).
През
това време Женя грабна телефонния указател и започна да звъни наред по
транспортните компании. От около 30 фирми, само едни хора се оказаха
свободни и казаха, че ще дойдат да ни свършат работата. Бях помолил Жоро
да дойде и да ни даде едно рамо за преместването на боклуците и
покъщнината - междувременно, докато ние се суетяхме и препирахме със
стареца, той вече беше пристигнал да помага. Аз очаквам камион с докери,
те ми пращат ветеран от войната - при това сам, с някаква си стара и
допотопна джипка; – полудях!...
Като
натоварихме все пак камиончето, ние с Жоро тръгнахме за новото място да
го разтоварваме и нанасяме багажа навътре в къщата, а Женя остана в
апартамента да чака големия камион с докерите. След като го опразнихме,
тоя малкия го освободихме - платих на дядката $90, казах си няколко
“молитви” на ума по адрес на гадното време, Кралицата и този нечестив
старец и зачакахме втората пратка, вече с мебелите. Ние с Жоро бяхме в
къщата, на 35-40 км от старата квартира, където пренасяхме боклуците
докато чакаме, а Женя в това време се разправяше с натоварването на
остатъка от инвентара, който трябваше да изпрати с втория камион.
Времето
тъкмо се разлигави - съвсем по прогнозата. Часът също напредна доста,
та аз от там скочих и отидох да си прибера колата от ремонт и да им
оставя таратайката. А пък Жоро завалията, го оставих сам да чака камиона
пред къщата. Добре че поне с моята кола и новата транспортна фирма
нямах никакви допълнителни изненади и гафове, защото сигурно някоя от
сърдечните ми клапи щеше вече да спре функциите си, та тогаз и Господ
нямаше да може да ми помогне. От сервиза си отидох до в къщи, за да видя
какво става с товарителния процес, но ония били вече дошли, натоварили
всичко каквото имало и тръгнали към новата къща - така каза Женя, която
пък беше останала в апартамента и започнала да го чисти от края; значи
за съвсем малко се бяхме разминали по пътя. Скачам обратно в колата и за
рекордно време от няма и 30 минути вече бях там - на новото място, при
къщата и при нещастният, самотен наш Жоро. Разстоянието е 40 км, но в
условията на градското движение, баш в събота по обяд и стотиците
светофари, които по правило всичките светеха червено, не можеше да се
кара много чевръсто, но все пак не съм се бавил много.
Пристигам
вече горе в гората (там е новата квартира), а в това време докерите
започнали да стоварват мебелите. Добре че Жоро и Неничко бяха там, за да
им помагат. Включих се и аз активно и много скоро големият, почти
колкото един TIR камион го опразнихме и му видяхме дъното. Хайде и на
него изтърсих $300, та вече бях напълно готов и за “шокова зала” да ме
вадят от комата. Както и да е - нали веднъж за винаги се свърши тая
неприятна процедура. Нахвърляхме всичко в гаража и само на грубо
подредихме мебелите по стаите. Макар че разказът ми наглед изглежда
кратък и лишен от много подробности, след всичко това до тук и точно в
този момент, часовниците недвусмислено и безкомпромисно вече показваха
16:30 – кога и как хвръкна тоя ден, не можах да разбера? Ние самите
повече нямахме работа там и се върнахме в старата квартира при Женя. Тя
най-съвестно се беше вече заловила да чисти за издаването й.
Поприказвахме малко и Жоро си замина - добре все пак, че беше той; много
ми помогна. Аз на другите приятели не се бях обаждал за помощ, защото
заедно с тях и докерите щяхме пък да станем много - само да се въртим в
кръг и да си пречим един на друг...
В
апартамента бяха останали малко дрехи и дреболии, които трябваше да
пренесем вече с колата. Добре ама и тя не е чак разтегателна като мях на
акордеон, нито пък е толкова голяма, колкото пикап “Варшава”, с които
едно време зареждаха зарзаватчийските магазини. Въпреки че багажника й
събира две прасета по 150 кг всяко и в едното кьоше остава място за
малко буренце с вино, наложи се отново да направя един самостоятелен
курс с част от дрехите и другите боклуци. Неничко беше много щастлив,
защото щеше да се вози с мене, в новата кола и на предната седалка,
въпреки че неговите малки и детски очички едвам стояха отворени. Колко
много му мина и на него през главицата заради родителите му, които
правят всичко възможно да подсигурят неговото малко по-добро бъдеще, а
като че ли тъпчат на едно и също място, потъвайки все по-надолу. Какво
ли има още да види от нас, миличкият ми… Та, хайде - направихме още едно
пътуване образно казано до Стара Загора и обратно, за да вземем и Женя
на края. Тя тъкмо беше свършила с почистването в 19:30 - оставихме
ключовете на агенцията в пощенската кутия (така се бяхме разбрали с тях)
и с това тази ярка страница от живота ни там се затвори окончателно...
И
разбира се, веднага с това се отваря следващата - на новото място, в
чисто новата къща, с двора, с градинките, полянките и тревните площи.
Единственото нещо което продължава да ни свързва със старата квартира е
предварително депозираната от нас вноска в размер на $580 (стандартна
сума, възлизаща на четири седмични наема), които агенцията трябва да ни
освободи, след като си приспадне цената за почистване на мокета. Ние се
съгласихме на този вариант, който всъщност те ни предложиха, защото
нямаме нито време, нито сили да се занимаваме и с това. От време на
време ще минаваме покрай нашите съседи, които ще ни прибират писмата, та
да си ги вземаме от тях и това ще е (което пък ще ми позволи за
последен път да срещна съседката Елвира, която толкова много харесвах, а
с мислите и копнежите си по нея така добре разнообразявах посивялото
напоследък ежедневие; дано има някоя подобна особа и в новия квартал, че
иначе животът става много скучен и несъдържателен). Нени продължава да
ходи в старото училище, та сутрин и вечер го карам с колата...
След
това кратко лирично отклонение, нека отново да продължа със съботата,
която още не беше съвсем приключила. На връщане към нас (вече новото
“нас” и от сега нататък все то), минахме през една закусвалня да
вечеряме с хамбургери, прибрахме се като пребити псета и имахме сили
единствено да се дотътрим до леглата. За следващия ден беше насрочена
друга подобна офанзива по прибирането и подреждането на всичката стока
от гаража, която чакаше заемането на местата си по стаите...
В
неделя пак станахме рано и започнахме разопаковането на кашоните един
по един. Много стока, казвам ви - много нещо! Толкова боклуци и в
България сме нямали през най-заможните ни времена. Цял ден вадихме и
нареждахме, а гаража е още пълен с инвентар и продължава да стои
разхвърлян като след потоп – трета вечер новата ни кола спи отвън на
студа. Като казах “студ” хич дори не си мислете, че се шегувам, защото
независимо че през деня температурата е 23°C, тук в тази част на Бризбън
нощем тя пада под 10°C, което за нашите географски ширини и дължини се
разглежда и определя като полярен мраз – палят се печки (радиатори),
камини, обличат се пуловери и се нахлузват калцуни. Ние обаче, родените и
израсли в условията на реалния социализъм сме минали през “3 часа
тъмно-3 часа светло” и през всякакви други енергийни, водни и петролни
режими; стояли сме безмълвно “на колене” и с наведени глави пред лъскави
витрини и ценовите им бариери; гледали сме как някои замезват с луканка
и суджук, докато ние сме си пекли сланина и Македонска наденица тип
“кучешка радост” - така че на това леко захлаждане не отдаваме такова
съществено внимание, освен да си метнем по някоя камизолка на гърба;
основно обаче си ходим голи и боси като туземци и се правим, че ни е
топло дори. А всъщност от 01 Юни започва истинската зима и е напълно
нормално времето да стане малко по-студено. Аз сутрин даже си пускам и
парното в колата - тя все пак си остава единственото топло място за този
сезон и аз най-пълноценно използвам това й завидно свойство...
Подреждането
на багажа продължава и през седмицата, макар и вече на по-малки порции,
но времето не ни стига до никъде. В момента отново всички обитатели на
хралупата спят дълбок “зимен” сън, защото в сладки приказки и откровени
монолози, то пак стана 22:30. Женя обикновено си идва от работа към
17:30, а ние с Нени - малко преди 19:00. Сутрин всички ставаме в 06:15 и
излизаме около 07:00. Караме Женя до някъде – тя от там се качва на
автобус, а на връщане все намира някой, който да я прибера с кола;
колеги, колежки - хората са отзивчиви и гледат да помогнат с каквото
могат, когато и както им прилегне. От там ние продължаваме до училището
на Нени и го оставям там, а аз после отивам на работа в 08:30. Вечер в
17:30 по обратния път първо вземам Неничко от занималнята и се
прибираме. По пътя с него си приказваме само за ядене – какво най-много
ни се яде в момента, гадаем какво по-точно ще вечеряме и каква манджа е
приготвила майка му. Веднъж прекрачили прага, само се окъпваме и сядаме
на масата като освирепели зверове – гладни и жадни, като че ли не сме
виждали храна през цялата зима. Общо взето при тоя правилен хранителен
режим и стройна диетична програма протичат тези наши напрегнати и
изтощителни дни...
Още
не сме свикнали напълно с новата обстановка у дома. Постоянно на всяко
нещо търсим къде му е мястото, защото сега го няма там, където винаги си
е било. Къщата не е голяма - не знам дали има и 200 квадрата даже, но
ние се губим из вътре когато всеки е в някаква различна посока. Имаме
три отделни спални, голям хол/трапезария/кухня на едно, дълъг коридор
който свързва всички помещения, баня и тоалетна отделно, като
най-голямата спалня която Нени окупира, си има свой собствен санитарен
възел (баня и тоалетна). Не знам това творение на съвременната
архитектура дали не е чисто австралийска измислица и приумица, защото не
познавам западноевропейските къщи и строителство по принцип. Аз лично
не мога да поощря една толкова налудничава идея за допълнително сервизно
помещение към най-голямата стая. Смятам, че австралийците малко са се
престарали в стремежите си към модернизъм – до преди 20-30 години са
срали и пикали на трап, а сега в навечерието на 21 Век си вкараха
нужниците и мивките в спалните. Но пък не изключвам и вероятността
самият аз да съм си малко прост и да не разбирам от мода, та за това да
мисля така. Каквото и да е, нашата къща е точно такава – с основни баня и
тоалетна + допълнителни подобни към голямата спалня. Там се влиза през
самата спалня и по принцип това “удобство” се ползва от тези, които я
обитават. За всички останали наематели, както за гости и посетители, на
разположение има друг отходен възел по средата на къщата...
Дворчето
ни не е много голямо - хубавото е, че в самата земя са вградени едни
пръскалки, които автоматично по часовник поливат тревата; няма нужда да
стоя с маркуча и да ръся вода отгоре. Времето за поливане и
продължителността се наглася с електронно устройство, монтирано в
електрическото табло на къщата. Отделно от всичко, аз ще направя
подробен филм и там ще обяснявам повече неща.
Онази
вечер (в понеделник) Нени беше на урок по орган. В събота пък му е
концерта. Остават му още три урока и учебния срок свършва. Сега сме в
процес за издирване на подобна музикална школа в тази част на града.
Решили сме да не го спираме от тези занимания, защото той много добре
върви за сега. Но е абсолютно невъзможно вече да посещаваме досегашната
школа, тъй като тя е отдалечена още повече, при това в обратната посока.
Общо
взето това са по-главните моменти около нас. Сега само работим и
гледаме да навлизаме в служебната материя все повече и повече. А пък
както напоследък сме и заети толкова много, та просто няма и какво да се
случи за описване. За четвъртък вечерта е запланувано сериозно
търговско мероприятие – локално пазаруване. Тогава плащат от завода, та
ще можем по-лесно да харчим грешните си парици, изкарани с толкова зор и
кървава пот.
А
сега вече си лягам и аз - радвам се че бяхме заедно и ме изтърпяхте до
толкова късно. Трябва да прехвърлим американския телефон на новият ни
номер (който е 3372 3714), че тогава да ви се обадим. Всички останали
цифри и кодове са си същите, само домашния абонат е сменен (отново
последните 8 цифри). Аз го пиша за всеки случай, но не да ни звъните
вие, защото знаем че е адски скъпо. Ние съвсем скоро ще се чуем отново –
имайте търпение...
Това
писмо тръгна на тази Неничкова тетрадка и така ще си отиде до края. Но
от следващото вече аз пак ще възстановя стандартния формат. Това сега е
само едно изключение, защото в суматохата и неразборията покрай това
преместване не можах да си намеря листите и грабнах първото нещо, което
ми попадна пред погледа.
30.05.1997
- Ето че и този месец си замина – отчитаме го с добро все пак. Отново
настана късна доба вечерна – петък е, 22:40. Реших да понапиша някой ред
преди да се хвърля като отсечен в постелята. С днешния ден и тази
работна седмица изтече - ние все още продължаваме да свикваме и да се
пренастройваме на новите вълни, които ни връхлетяха напоследък. Общо
взето дните ни минават в работа и пътуване. Сега както ежедневно пътувам
до училището на Нени и после отивам на работа, изминаваме общо по 120
км на ден. Когато го преместим в Колежа до нас, пробегът ми значително
ще падне и ще се закрепи на 80 км. Новото му училище е само на 10 минути
от дома и той ще се придвижва с колелото си до там или пък ще върви
пеш. Така ще е обаче докато свърши този срок в старото школо, а със
започването на новия семестър от 08 Юли, ще се облекчи транспортният
режим и на двама ни. Преди тази дата децата ще имат две седмици ваканция
и ние през това време ще трябва да сме го преместили вече в нашия
квартален Колеж.
Снощи
с госпожата ходихме на пазар - освен от храна, домът ни имаше нужда и
от някои чисто домакински и къщни пособия. Между другото аз купих и
въпросният миксер/бъркалка (блендера), за да си разбивам бъркочите с
него. Нали сме новодомци, та си го купихме чисто нов от магазина - с
етикета и найлончето (брей, каква сила е парáта, мама му стара – веднъж
човек да се улови у някой грош и почва безогледното харчене; забравя
пост, забравя молитва, глад и немотия). Мъча се да си спомня дали сме
имали нещо друго чисто ново, освен видеото, което си купихме с
пристигането ни още в Аделаида и то с последните пари от социалната
помощ. Сега като го гледам и това, в тази хубава, шарена опаковка, та не
ми се отваря чак - камо ли пък да го цапам с олио и други продукти. Ще
видя - може да продължа да разбивам с вилицата, а пък новото да го вардя
за чеиза на Нени, като се зажени един ден...
Тази
вечер се занимавахме с последните приготовления за утрешния концерт,
оправяхме ноти, партитури и т.н. Имах да запиша на касетка кратко филмче
– епизод от едно тържество в училището на Нени. Като го записах пък
установих, че касетката нещо не струва - появиха се едни черти и
смущения в записа. Доказах че е от самата лента и с най-голямо
удоволствие я поставих в коша за боклук, при обелките от лук, картофи и
доматени люспи (ебаси жизнения стандарт – до преди седмица не можех и да
си помисля за такъв брутален акт; да изхвърля нещо за мене граничи с
абсурда). Още утре обаче ще купя нова и на нея ще презапиша самия филм,
както и концерта на Нени, който също ще заснема с камерата. Концертните
представления ще бъдат две – сутрешно и следобедно (матине и соаре,
както са известни сред по-висшата и изтънчена прослойка на обществото).
Нени ще вземе участие и в двете части с по две негови изпълнения. Преди
това обаче сутринта имаме да свършим малко друга работа и да купим някои
неща, след което отиваме на концерта, който образно казано ще бъде в
Ловеч, ако изходната база се запази като кв. “Падало” в Габрово.
Новата
кола е много добре и съм изключително доволен от покупката си (един от
малкото подобни случаи). Аз само карам - капака й още не съм отворил, та
не зная мотора отзад ли е или отпред. Изобщо нямам време да я погледна и
да й се порадвам. Минавам по 600-700 км на седмица и хич не ми се и
помисля за коли и ремонти. Тази вечер почнах да подреждам и гаража – ами
че то е ужас там, бе! Добре че Женя ме повика за вечеря, иначе щях да
осъмна в него. Този гараж е доста по-малък от предишния, за това всичко
трябва да подредя и натъпча по места, а в същото време ми свиди да си
изхвърлям съкровищата – това са най-различни жички, телчета, бурми,
болтове, ламаринки – също като склад на железарски магазин от ерата на
“1001 Стоки”, “Домашни Потреби” и “Млад Техник”. Всичко в къщи е хубаво,
ново и чисто, но вечерта се прибирам като размазана хлебарка, ям и
веднага заспивам пред телевизора. Кога да ти гледам цветенца, градинки,
лехички, че да им подстригвам и тревата по ливадите? Естествено през
седмицата е невъзможно. Остава една кратка събота и още по-кратка
неделя. А за тези два дни кое по-напред да се свърши, че и да отиде
човек някъде - да се разтуши и отмори след идиотската надпревара през
седмицата. Така като има кой да се грижи за всичко е най-добре – ние
едвам смогваме да мислим нас самите си как да оправим, какво остава да
търсим допълнително време за къщи и градини...
Годишнината
ни от годежа (24 Май) премина в местене, емоции и напрежение, та даже
не се и сетихме за това. Но утре може да го отчетем както му прилича –
нищо, че ще е със стара дата. Още не сме мислили и рожденият ми ден как
ще протече. Като наближи, ще видим тогава. Аз когато виждам, че
хладилникът ми е пълен и зареден като селска бакалница от времето на
Вълко Червенков - не се плаша нито от немотия, нито от глад. Снощи
намерих пак една свинска каймица – преоценена беше, та купих няколко
килца; да ни се намира за изхранване на дивите животни в гората...
01.06.1997
- Денят на детето и началото на зимата в Австралия. Връщам се за малко
на вчерашния ден, защото повечето неща се случиха тогава, отколкото
днес. Сутринта пак станахме рано - имахме да довършваме някои неща от
домакински характер; трябваше също да купим разни дреболии – отново
необходими за гладкото протичане на живота, след което всички отидохме в
залата за концерта на Нени. Там той първо трябваше да си нагласи всички
копчета на органа в съответствие със звученето на отделните изпълнения,
както и да направи генерална репетиция преди самото представление.
Първата част на концерта започна в 12:00 и Нени я откри с едно нежно
парче (валс). После имаше представяне на най-малките от академията - 2, 3
и 4-годишни току що проходили и едвам проговорили дребосъци, но и те
правят изкуство. Бяха големи скици. По средата на цялото това шоу Нени
имá още едно представяне и с това участието му в първия концерт
приключи. По време на антракта между отделните части беше организирана и
разпъната една спонтанна шведска маса с всевъзможни сандвичи, мезета,
салатки, сокчета, чайове и кафета. Тук на това му казват “освежаване”.
Веднага след като се ометоха чиниите до дъно и се “освежихме” доволно
сито, започна и втория концерт от 14:30. В тази част имаше по-големи
изпълнители (около възрастта на Нени) на пиано, барабани, тромпети,
саксофони и други гайди и пискуни. Там конкуренцията беше по-голяма, но
от всички най-добре се представи нашият малък Неничко (не че си е
наш...). Той изпълни най-дългите парчета, най-класическите като мелодии и
относително най-добре (без много бъркане на нотите). На този концерт
той свири тангото “Компарсита”, което стана невероятно добре - дори в
къщи не го беше свирил толкова хубаво. На валса “Дунавски вълни” съвсем
малко сбърка, но бързо се поправи и с чест излезе от ситуацията на
конфуз. Аз съм заснел всичко с видеокамерата и в най-скоро време ще
имате удоволствието да чуете и видите как се е представил...
Следобедният
концерт завърши в 16:30 и понеже залата беше много близо до Жорови, та
се отбихме и у тях да ги видим какво правят. После на път за вкъщи,
минахме през Ани и Сашо да им направим проверка. Те пък от няколко дни
насам имат гости - едно тяхно приятелско семейство от Мелбърн. Познават
се от София, но причината на онези да са тук в Бризбън е, че и двамата
тези дни ще се явяват на интервюта за работа. Вероятността да започнат е
огромна и така с тях допълнително ще си увеличим компанията. Та след
малко дъра-бъра у тях, всички щели да ходят у Румен и Ива (нали
кажи-речи са на отсрещния тротоар). Ние също им се натресохме, макар да
бяхме непредвидени гости и извън кувертите, ама компанията беше толкова
хубава, че аз за нищо на света не можех да си тръгна за у нас и то баш в
събота вечер. С други думи - самопоканихме се и ние с Женя. Аз купих
една торбичка с вино, та да не отиваме с празни ръце и стана веселбата.
Тържеството ни продължи до има-няма 01:00 посред нощ и си прекарахме
много хубаво. Прибрахме се каталясали от ходене, емоции и умора, та
едвам станахме в 09:00 тази сутрин. Нени спа до 11:00, което не помня да
се е случвало въобще в живота му. Обикновено става много рано и се
занимава с неговите неща, но този път и той беше много изморен...
Аз
за днес бях запланувал най-после да си оправя гаража, защото колата не
можеше повече да спи отвън. Подредих всички боклуци и целия ми инвентар в
няколко кашони и кутии, като много малка част от нещата се наложи дори
да изхвърля на боклука. Прибрах обаче почти всичко, което до този момент
се въргаляше разпиляно по пода. С тази дейност приключих чак късно
следобед, като почистих и барбекюто, защото в неделя пък цялата áвра се
очертава да е у дома. Хем рождения ми ден ще отпразнуваме, хем курбан да
сторим за хубавите неща които станаха около нас, хем почерпка за новата
къща, хем за всичко като цяло...
Вчера
пътьом минахме и покрай старата квартира, та си взехме пощата от нашите
съседи, които са я събирали цялата седмица докато ни е нямало (не –
съседката не я видях, ако питате за това). С едно от писмата отново
викат Женя на интервю, вече второ. Тя миналата седмица беше на първия
кръг - явно са я харесали и сега я викат пак. Та през седмицата, която
започва от утре тя сигурно ще има нова среща с тези хора. Ако пък я
вземат и на работа, това допълнително ще усложни и промени ситуацията
около нас в такава степен, за която не ми се и помисля на този етап. Но
каквото има да става, то ще си стане с Божията помощ и воля, а пък ние
ще гледаме да се нагаждаме по него, така че резултатите от всичко да са
добри за всички нас.
Тази
вечер имахме малка почерпка с кебапчета на барбекю, с което първата
седмица от живота ни в новата къща приключи. От утре отново ни чакат
напрегнати и натоварени дни - ставане рано, дълго пътуване, уроци по
музика и т.н. Добре че другия понеделник не се работи – ще празнуваме
рождения ден на Кралицата и е Национален празник. Нашето тържество в
къщи на двора естествено ще включи и този повод, та се очертава да стане
голям моабет. Днес между другото записах филмите от двете представления
на Нени - едното беше маршовете им в училището, а другото - вчерашният
му концерт от музикалната школа. Ще направим някои кадри от новото място
където живеем, новата кола и пак ще изпратим една видеокасета...
03.06.1997
- Тази вечер се обадих на всички наши приятели да ги предизвестя за
голямото пладнешко парти в неделя. Дано и времето да е хубаво - в смисъл
поне да не вали, защото по план този път ще седнем на теферич в
градината, а не вътре както до сега. Не че няма да се съберем всички, но
ще стане голяма свинщина. Та за това ще бъдем отвън на тревата. Васил
(на Албена) си дойде днес (той нали си беше в България), та разказа как
цялата Витоша побеляла от сняг посред месец Май. Продължава да не й
върви на тая наша държава – можеше поне от зимата и кожусите да се
отърве, а то ето: пак студ, високи сметки за ток, всякакви масрафи и
повсеместна немотия...
Може
би вече знаете, че леля Марги (на Албена майка й) получи одобрение за
австралийски поданик. Сега само трябва да изчака две години, които ще
изкара в България и като се завърне в Австралия ще започне да си
получава пенсията, естествено в тукашни банкноти – тя през Август пътува
за София. Предполагам, че и с нея ще се видите като си дойде. Ние много
често сме били заедно, по разни сбирки, тържества, барбекюта и пр.
Женя
снощи ходи на интервю – това беше втория кръг, за което споменах
по-нагоре в писмото си. Тя пак се е представила блестящо и онези много я
харесали - до четвъртък ще има резултати. Само че сме се разминали нещо
с нея, та после се наложило да се прибира до вкъщи с такси. Втората
кола вече става абсолютна необходимост, но ще видим какво ще измислим –
аз просто няма да мога физически да покривам всички транспортни нужди на
семейството.
На
работата приключих успешно първата си задача, от утре започвам нова. И
на Женя нещата вървят добре - дано се закрепим по-дълго време в тези
фирми. Междувременно чакаме да се поуталожи водовъртежът около новото ни
местоживеене. Искаме и Нени да започне училище в Колежа, та да ми
отпаднат допълнителните разходки - да го водя сутрин и да го прибирам
вечер; веднага с това и двамата ще започнем пак да кандидатстваме на
други работни места. Аз специално много време губя (а и средства) с
моята работа. Трябва съвсем отговорно да заявя, че да се пътуват по 100
км на ден хич не е най-удобната алтернатива. Около нас има хиляди други
фабрички, където мога да проверя за свободни позиции, но и това ще стане
в близкото бъдеще. Сега първо имаме да се пооправим малко финансово, да
влезем в някакви нормални релси и да подкараме живота си по новия
начин. Напоследък доста проблеми ни се изсипаха върху главите, та голямо
нагаждане трябва, докато се съвземем. Нали обаче всяка седмица
започнаха да прииждат и валят приходите от заплатите – съвсем по друг
начин се диша вече така.
Има
още много неща да се купуват за къщата - платченца разни, четки; някои
други пък са ми са нужни за колата. Тя уж е нова, но все се налага масло
да се долива, течности и пр. Усещам че акумулаторът ще ме издъни всеки
момент, за това по вечеря го сложих да се зарежда. Ще го наблюдавам тези
дни и ако продължи да умалява сутрин при палене в студеното, ще трябва
нов. Навън температурите паднаха до към 10°C, но през деня е 22°C-25°C.
Така ще е този месец и най-много другия. Това са най-студените месеци от
годината и после пак настъпва вечното горещо лято.
След
малко ще си ударя един топъл душ, че замръзнах в този змиярник и също
лягам, че пак замръкнах по късното – вече стана 22:30. Женя и Неничко
отдавна си легнаха, а аз останах на спокойствие да драсна някой ред.
Напоследък нямам много време за писане на писма. Като се приберем в
19:00, кое по-напред да направя от там насетне? Че и свирене с Нени ме
чака на всичкото отгоре. Но справяме се де - с взаимната и Божията
помощ.
Извадил
съм 5 кг кайма да се размразява за гостите в неделя. Трябва да смеля
едни свински гърди, та да ги размеся с останалата част. Така каймата
става по-мощна (мазна) - каквото и да направя от нея, добива невероятен
вкус. Отне ми 4 години и половина, докато я открия и докажа тази рецепта
и най-после се получи.
Снощи
се обаждахме на Валери и Даниела – тя нали на вчерашната дата имаше
рожден ден, че да я поздравим за празника. Когато бяхме в Аделаида все
заедно с тях си празнувахме рождените дни, та гледахме с един масраф да
поминем по-изтънко. Но сега вече всички се замогнахме и не си правим
много-много сметките на дребно...
Няма коментари:
Публикуване на коментар