Добра ви поредна среща от отвъдното - скъпа майко, добър и обичен татко мой; мила бабо! Приятели!
След
всичкото чудовищно чудо, което изписах през последните два месеца под
формата на писмо, тези дни нарочно си дадох малко почивка от литературни
изяви. Предният ми репортаж беше доста обемист и обхвана всички
по-важни и маловажни моменти около нашия задграничен живот. Мислех си
даже, че отсъствието ми от ефира ще продължи по-дълго, но набраната вече
скорост и инерция не ми позволиха да стоя със скръстени ръце и ето, че
аз отново се залових за перодръжката. В случая това е само една проста
химикалка, но си спомних как в първи клас ни учеха да пишем с перодръжка
- топяхме перото й в мастилницата на чина, което постоянно засъхваше и
тук аз трябва най-чистосърдечно да си призная, че това съвсем не беше
някакво приятно занимание; сега ми стана даже и смешно, като се замислих
какво щях да правя, ако трябваше цялата си писмена информация да я
предавам по този “египетски” начин - по-скоро бих се подложил на
доброволно мумифициране, с подчертана готовност след това да ме заключат
в някоя древна пирамида. Добре все пак, че измислиха тези химикалки, та
сменихме мастилниците с нещо по-модерно. Аз и с молив съм писал в
началния стадий на образованието ми, а впоследствие на мода дойдоха
автоматичните писалки - отново с перо, но поне нямаше нужда всеки път да
се забожда в бурканчето с мастилото, защото писалката се пълнеше веднъж
седмично или през няколко дена. Най-големия цирк настъпваше, когато
последната изтече в чантата при останалите тетрадки и учебници,
вследствие на хвърлянето й по земята или водене на кръвопролитни битки,
ползвайки я за нападателно оръжие или като щит за прикритие. Изтичането
на мастилото от въпросната писалка обаче в горното джобче на бялата
ризка, чисто изпрана, огладена и облечена сутринта, даваше недвусмислен
повод за домашна революция, която почти във всички случаи завършваше с
тотална загуба на справедливата ми кауза и последващ яростен пердах.
Макар в днешно време това на някой да звучи забавно, за други вероятно
смешно, аз лично все пак възхвалявам откривателят на модерните химикалки
- особено онези, с дебелите пълнители…
След
този кратък встъпителен увод, връщайки се в детските си спомени с близо
30 години назад, пристъпвам към началото на новия том и страница от
настоящият ми житейски роман. Онзи ден, както беше в плана за деня,
отидохме до пощата и най-сетне изпратихме Коледният си колет –
независимо, че вече влязохме в следващата календарна година.
Оправданията ми за това с пълна сила важат и за момента, като се надявам
че след като вече сте прочели редовете на предишното писмо, би трябвало
да сте ми и простили това така дълго закъснение. Въпросният колет като
тегло дойде точно 5 кг и 90 грама отгоре, което пък наложи да махна от
него опаковките на всички подаръци. В края на краищата, нали е важно
съдържанието, а не опаковката му – колкото лъскава и примамлива да е тя.
С тази малка хитрост едвам докарахме грамажа на необходимите стойности,
дори малко под лимита и изпратихме абсолютно всичко, което бяхме
набелязали. Сега остава само горещо да се молим този колет да пристигне
невредим до адреса на получателя, а пък от там нататък ще давам
допълнителни сведения и разяснения относно съдържанието му. С този наш
благороден акт сложихме окончателната точка на великото ни дело.
През
почивните дни се занимавахме главно с превозните средства – миене,
чистене, лъскане и т.н. на колата и каравана. Сложих табелите “FOR SALE”
(“Продава се”), за сега само по стъклата на колата и отново започва
голямото денонощно чакане и висене пред телефона, с единствената надежда
шараните да захапят куката. Самата кола стана много хубава, лъскава и
чиста – дано улови окото на някой. Отдавна не я бях виждал в подобен вид
и състояние – всъщност точно откакто съм я купил през Август, миналата
година. От тогава не беше нито мита отвън, нито пък чистена отвътре.
Сега вече беше невъзможно да не се направи тази хигиенизираща
профилактика, защото освен с местни боклуци, от почивката ни по морето
бяхме довлачили пясък, листа, клечки, миди и всякакви други строителни
материали. След известно време ще пусна и обява във вестника, но така
както карам постоянно с тези надписи из града, то си е една подвижна
обява.
За протокола, днес е понеделник - 15.01.1996, но когато сутринта ви се обаждах по
телефона, при вас в България е било все още неделя. Много се зарадвахме,
че сте се видяли с нашите хора от Ямбол. Аз едва снощи успях да
изгледам видеокасетата с кръщенето на малката. Стана ми много интересно
като гледах всичко. Имаше доста снимани кадри в църквата, после в къщи
видяхме и добре познатите ни лица на всички присъстващи. Разбрах от
татко, че и вие сте ни изпратили разни снимки, но не ми стана ясно точно
кои. Както и да е - когато пристигнат, ще ги разгледаме. Майка сигурно е
вече на път за София или още не е тръгнала за влака. Като си дойдат
Албена и Васил, ще ни разказват с подробности. Дано и този голям колет
да пристигне до вас благополучно, защото съдържа много ценна информация и
множество дреболии под формата на подаръци. С нетърпение ще очакваме
сведения за получаването и отзиви за съдържанието му...
Следобед
Ани ще отиде у нас с децата да си поиграят с Нени, защото те когато са
във ваканция обикновено ги обзема бяс и всички подлудяват в къщи,
затворени между стените. Това важи с пълна сила и за нашата скромна
фамилия. Нени психически започна да се подготвя за следващото си писмо,
което този път трябва да напише на другата баба в Ямбол, но усещам че
нещо не му се започва. Като бяхме на малката ни екскурзия до град
Рокемптън, съвсем случайно в един универмаг срещнахме учителят му от
училището в Бризбън – той имал сестра там и отишли на гости по
празниците. Та и Австралия се оказва малка значи - съвсем не знаеш къде
кого можеш да срещнеш и при какви обстоятелства.
Забравих
да ви питам тази сутрин дали сте се свързали с чичо Ванчо от Пловдив.
Надявам се, че ще си направите едно дълго гости, а пък те охотно ще ви
разказват пресните си впечатления от гостуването им тук. Аз наистина
много съжалявам, че не можахме да се видим с тях, но данъкът на земята и
изгорелия хладилник ни изядоха ходенето в Сидней. Това бяха точно
$1000, които ние поначало имахме спестени и сумата беше нарочно
прегласена да се изхарчи там, но съвсем не по наша вина или пък желание,
заминаха подир тези непредвидени разходи. Нека да е само живот и здраве
- пак ще се организираме да им отидем на гости. Ей го къде е – няма и
1000 км разстояние, премерено от вратата на гаража (всъщност, около 980
км - за любителите на статистиката и точните науки); за половин ден и
малко отгоре ще сме там. Но напоследък пред нас пак застанаха важни и
неотложни семейни задачи – продажбата на колата и евентуалната подмяна
на сегашния караван с по-малък. Ако тези неща се продадат, ще ни
предстоят нови тичания и лутания докато купим нова кола, някакъв
мотоциклет за мене и естествено друг караван. Изобщо няма спиране, няма
покой. Голямо обикаляне ще падне пак – съжалявам само, че майка няма да
бъде тук с нас – аз знам, че тя много ги обича тези търговски
похождения. Но един ден като дойде, тогава ще я вземаме навсякъде с нас -
ние и без друго няма да се спрем само с купуването на тези неща.
Дано
и за работата на Женя да се обадят хората от фирмата – ние много се
надяваме, че този път старанието и настоятелните й опити ще излязат
успешни, но знае ли човек. До последния момент не може да има нищо
сигурно. Обнадеждени сме единствено и главно от добрия ход на самото
интервю, но в същото време съвсем не изключено да се е явил някой
по-добър и по-подходящ кандидат. Гаранции за успех няма – надеждата
умира последна...
16.01.1996
- Поради силно главоболие и остра форма на махмурлук не съм писал в
малката си почивка днес. Снощи Ани и Сашо ни бяха на гости и това беше
причината за общото ми неразположение и физическа отпадналост. Сабахлен и
аз изпих едно силно кафе, да не съм башка от другите колеги и вече се
даврандисах. Върша си работата съвестно и безропотно, като всеки момент
очаквам да ми позвъни Женя с радостната новина, че са й предложили
работната позиция (ако и на нея самата са се обадили, разбира се). Тъй
както може и никой да не я потърси - след като добре познавам вече
пословичната им австралийска коректност, спокойно мога да си помисля и
за такава мрачна развръзка...
Вчера
и аз най-после имах възможност да ползвам една от служебните коли на
завода. Трябваше да ходя до някакви магазини и да проверявам за едни
материали. Пътят ми минаваше и покрай нас, та нарочно се отбих да взема
Нени с мене и да го повозя в истински автомобил. Женя в това време ни
направи няколко снимки за спомен с лимузината - то не е просто кола, ами
цял самолет, но и цената й е с космически (за нас) размери. Неничко
беше много впечатлен и реши, че баща му наистина е много велик, щом са
му дали да кара такава хубава кола. То всъщност не беше нищо особено, но
аз му запазих детските илюзии – зер, напоследък на какво ли се е
израдвало и то завалийчето, като гледа в какви финансови лайна сме
потънали с майка му.
Вчера
получихме и писмо от Валя, но аз чак днес ще си го чета, защото снощи
нямаше възможност за това. Дано и от вас да е пристигнало вече нещо. По
фиша си забелязвам, че от миналата седмица са ми увеличили заплатата. Не
знам дали само на мене или това е обща мярка за цялата фирма, но вместо
досегашните $17.66 на час, сега вече получавам “астрономическите”
$17.93 – “повишението” възлиза на цели 27 цента на час, което всякак
погледнато е почти символично, но все пак си е нещо; дали са ми хората,
не са ми взели - нали така. Седмично работим по 40 редовни + 6
извънредни часа, които се плащат с коефициент 1.5 пъти - или все едно,
че работя по 49 стандартни часа. Значи “забогатяхме” с $15 на седмица –
все е кяр. Е, като ми удържат данъците остават по-малко и от $10, но
такива са икономическите закони тук. Данъчната политика е много тежка,
ама от тези пари пък държавата също процъфтява (както и държавните
синекурци, които са неизброими като количество, без някакво съществено
качество...). Тук поне виждаме къде отиват част от парите ни – пътища,
строителства, здравеопазване, образование, социална политика и т.н...
17.01.1996
- Сбъднаха ми се прогнозите, че ще получим писмо от вас за слава на
Бога. Действително като се прибрах снощи, намерих пристигналото през
деня № 133, както и картичката за Нова Година от Огнян и Ленчето.
Благодарим ви за хубавите Коледни пожелания. Майка правилно е
предчувствала, че точно тогава сме пътували, макар и не съвсем в
буквален смисъл – но нима разходките по плажа и из селото не се смятат
за пътуване? Разбира се, че да. За нас всяко едно мръдване до някъде,
всяко едно излизане си е една малка екскурзия, малко пътешествие и
преживелица. Не е необходимо да се пропътуват стотици или хиляди
километри – късите разстояния са също свързани с емоции и душевно
разтоварване. Прочетох и писмото на Валя – много им е тежко и мъчно след
раздялата с техните. Аз тези неща също ги предвиждам и мога да си
представя какво би било в душата на всеки един от нас след подобна
евентуална среща, пък била тя с продължителност от 6 месеца или цяла
година. Раздялата после ще бъде още по-мъчителна за всички ни, знаейки
че чак след други 4 или 5 години ще можем да се видим отново. Сега поне
живеем в надежди, създаден е един строен стереотип на контакти – чрез
телефони, писма и т.н. А след срещата ни “на живо”, връщането към този
единствен начин на общуване помежду ще ни съсипе всички – и нас, че и
вас. Аз за това пледирам и настоявам за по-смели и решителни стъпки, с
цел постоянното ви установяване тук. Такова иди ми-дойди ми за по
няколко месеца не признавам. Погледнато от другата му страна пък, никой
не би бил в състояние всеки път да отделя по $10,000 за едното ни
виждане само, независимо на коя територия се извършва това. Самолетните
билети за нас до България са еднакво безумно скъпи, както и за вас до
Австралия - което именно ни разтърсва и убива из основи. Изобщо това е
един толкова деликатен, толкова труден и тъп момент - точно както на
изпадналият в гъсталака от коприва гол гъз (универсален лаф, който аз
обожавам и важащ с пълна сила за всяка една житейска ситуация, която по
презумпция е почти нерешима). И аз го мисля: от тук, от там и от всички
страни; денонощно умувам и все не мога да стигна до някакво разумно
решение. Сънувах нощес, че татко е пристигнал при нас. “От летището,
тичаме право в магазина за батериите, му викам - пък после ще видим
какво ще правим!” Но продължавам дълбоко да се надявам, че Бог ще ни
подскаже по кой път да тръгнем и как да осъществим нещата при
най-разумен и оптимален вариант за всички ни...
За
земетресението в Австралия хич не съм чул и една дума - че пък да е
било и от 7-ма степен по скалата Рихтер; хайде стига с тези майтапи, бе!
То ако е било така, сега само булдозерите щяха да са останали, за да
разравят руините от последиците му. Действително че някъде е имало
подобен подземен трус, на 1000 км северно от Дарвин навътре в океана, но
Австралия не го е и усетила даже. Това идва да покаже и подкрепи
твърдението ми, че една клюка или лъжа, като се повтори 1оо пъти и тя
автоматично се превръща в истина. Това много наподобява твърдението, ако
някой каже че сестра ти е ку*ва – върви и доказвай после, че ти изобщо
нямаш сестра. А от всичко до тук следва и до каква степен може да се
вярва и разчита на българските средства за масова информация – казвам ви
и го повтарям за пореден път: вярвайте умерено и пресметливо, отсявайте
плявата и се придържайте към репортажите ми като единствен достоверен
източник на правдоподобна информация. Аз нямам за цел да премълчавам
истината, нито да я пресилвам – най-малко пък бих си позволил да
разнасям клюки и лъжи. Хубаво или лошо – научавате го лично от мене, а
аз под собственоръчно написаното мога да си заложа и двете глави. А пък
месото, дето са го изпратили австралийците, за да спасят българския
народ от гладната си гибел, след като ви се струва заразено или така са
се изказали някои “специалисти” в медиите, не е страшно – като ни го
върнат обратно с корабите, тъкмо ще си го изядем ние, щом толкова му се
назлъндисват в България. Приказката “Хем посран, хем голям” в случая
важи с пълна сила, а пък и не само в този конкретен пример. Продуктът
може да не отговаря само на някои отделни точки от определени санитарни
или здравно-епидемични норми, породени от разлики в стандартите на двете
държави, но как точно ще бъде заразен, не ми е много ясно. Но нищо де -
ние като го прекараме през барбекютата, ще му излапаме и бацилите, а
пък вие там питайте къде серат гладните, като ви е толкова акъла. И пак
очаквайте Австралия да изпрати помощи на България - дано този път
стоката да е по-добра. Но независимо какво ви разправят там и дали е
отровно или не – аз горещо насърчавам да опитате все пак това месо и ми
кажете после какъв ви се е сторил вкуса му. Съвсем не си внушавам - то
наистина е по-особено и различно тук, отколкото в Европа.
Снощи
написахме обявите във вестника за колата и каравана. Обявили сме ги за
по $7000 - да видим на края какво ще вземем “на джоб”. Снощи като се
ровихме из вестника с Нени за да търсим някакъв мотор за мене,
натъкнахме се на един MZ 250 см³ - най-новия модел (т.нар. “ETZ”), дето
го пуснаха и в България в последно време. Спомням си, че бяха оборудвали
катаджиите по пътя с такива мотоциклети, та се бяха изпопребили в
началото с тях – амчи те много бягат, бре; това е MZ, а не някоя
дръглива “Honda” или скапана “Yamaha”! Мотора струваше обаче $2200,
което минава за доста скъпо или средно скъпо моторно возило на две
колела. Има мотоциклети по 5, 6 че и по 20 хиляди долара, но нормалните
вървят на старо по около $1000-$1500. Може да се намери и някоя бракма
за по-евтино, пък аз да си я оправям после докато си почивам. Дори и в
момента, когато изписвам настоящите си разпилени мисли в тези стройни
редове, по гърба ми пролазват тръпки на приятно усещане и душевна
носталгия по моя верен “MZ ES250/2 Trophy” – къде ли не ходих с него,
какво ли не правих, какви ли спомени нямам от това славно и безгрижно
време! Но нека да видим първо как ще потръгнат продажбите - покупките са
най-лесното нещо на този свят...
Никой
не се обади вчера за работата на Женя. Не е изключено и да е изтървала
шанса си – каквото зависеше от нея тя го даде от себе си; всичко
останало обаче е в ръцете на работодателите, а както се знае нашите
съдби също се намират в ръцете им и могат да ни разиграват както си
искат. Тя между другото пак урежда да започне някакви други
професионални курсове, които в края си предвиждат и производствен стаж в
някоя компания. Със завършването на такъв стаж много по-лесно може да
се намери работа, особено след като се вземе хубава характеристика и
препоръка от преките началници.
“Октопода”
свърши снощи - в последните кадри убиха “Сергей”, но понеже той беше
отрицателен герой, ние не страдахме много. Неничко е добре – само брои
дните до началото на учебната година, когато отново ще се види с
приятелите си. Тук играят само тримата с Родни и Брентън, но бързо се
насищат един на друг. След известно време заедно, започват взаимно да се
дразнят и агитката се разваля с излизането на някой от строя и
преждевременното му прибиране в къщи. А пък на Нени му е скучно да стои
по цял ден само с майка си - тя също има купища задачи и не може
постоянно да му обръща внимание, да го забавлява и да му се върти на
пета. За това на мене ми се иска през тези 4 почивни дни да отидем
някъде, че да изведа дразнителите за малко от къщи. Сигурно ще сме сами,
но както и да е – ние сме свикнали.
Времето
е хубаво, слънчево и топло. Живеем в постоянни надежди за всичко –
писмо, колет, работа за Женя, продажби на превозните средства и т.н.
Нямам нито миг спокоен или свободен. Все се мисли нещо, все се умува,
правят се варианти, от които обикновено се случва точно този, който пък
изобщо не е бил предвиден в предварителния план. Но нищо не ме събаря,
освен някой комар, който цяла нощ е бръмчал в стаята покрай ухото ми и
не ме е оставил да мигна до сутринта...
18.01.1996
- Вчера получихме картичка от Викито и Красьо Петеви. Много се
зарадвахме на тяхното внимание - те и миналата година ни изпратиха. Нека
обаче да не ни се сърдят, че ние от своя страна не им изпращаме нищо – в
никой случай не сме ги забравили и много често си спомняме за времето,
прекарано с тях на морето, по Тодоровци и на Лесичарка. Там пък сме били
заедно с Галя и Рязката, на тяхната вила. Ицката сигурно вече е
пораснал. Непременно им се обадете и им предайте нашите поздрави и
пожелания за щастлива Нова Година. На Женя ако й дойде писателско сърце,
може да седне и да им пише. Но тя скоро ще започва някакъв целодневен
курс с продължителност от 13 седмици и съвсем не знам дали ще има
достатъчно време за писане, както до сега. В момента е много отчаяна, за
това че не успя да вземе точно тази работа, за която много се надявахме
и двамата. Но със сигурност ще се появи някоя друга, още по-хубава. Тя
все още няма никаква информация от там – за сега не са й отказали
официално, но в същото време не се и обаждат, за да потвърдят че я
наемат. Аз тайничко се надявам все пак чудото да стане, защото съм
наивен и вярвам винаги в доброто - обаче реално погледнато, мълчанието
им означава само едно: че просто не са одобрили кандидатурата й...
Обед
е вече – тъкмо напред ми се обажда Женя, че въпреки всичко тя сама се е
обаждала във фирмата и че онези са й отказали работата. Говеда - не
знаят какво губят! Сега естествено, тя продължава да търси други
възможности. Хубавото от днешния ден е, че получихме писмо от вас, което
довечера аз ще си чета на спокойствие. Другото положително нещо е
връщането на онези $20, които банковия автомат ми глътна по погрешка,
защото малко се забавих с вземането им (за справка – някъде из редовете
на предното писмо). Също така с чек ми възстановиха и 10-те долара за
радиатора, които също от сервиза ми бяха надвзели неправилно. Но къде са
ми стотиците; кой прибра хилядите, питам аз? Кой ще ми върне тях? И
Кралицата няма отговор на този въпрос, защото всеизвестна истина е, че
веднъж похарчиш ли си парите подир собствения гъз (или този на ближния),
връщане назад няма. Но както и да е - ние вървим смело напред, въпреки
че началната точка постоянно ни следва по петите. Ние а-хá да се
отдалечим от нея, помисляйки си че сме вече по-близо да заветната цел,
тя току пак ни настигне и ние се намерим отново на изходна позиция. Но,
напред вървим – или поне с това се залъгваме...
Не
знам в кой брой на вестника ще излязат обявите ни за продажбите на
колата и каравана - ако не е през тази седмица, ще стане чак след други
две, защото той излиза само два пъти месечно. Спомням си, че и миналата
година по това време се занимавахме с продажби – тогава на дневен ред
бяха Волвото и Сузукито, но цените им бяха далеч по-ниски. С Божията
воля успяхме да се отървем от тях - дано и сега ни се усмихне щастието.
Тази година сме си поставили много по-големи цели и планове, та да видим
(какво нещо е богатия човек, мама му стара - ха-ха-ха!). Нашия случай е
малко както се разказва в приказката на Лафонтен за момичето, което
имало едни яйца. Как щяло да ги продаде, че да си купи крава, а от
млякото й да си купи прасенца и т.н. Но като отивала към пазара се
спънала на пътя, паднала и счупила яйцата. Така с това й рухнали и
мечтите. Е, на нас все още нищо не ни се е счупило, слава на Бога –
полека-лека всичко ще стане. А и не можем да бъдем недоволни от всичко
постигнато до сега. Просто нещата не винаги стават така както ние ги
искаме, но това май че и в Рая го няма. Нагаждаме се според обстановката
и това е...
19.01.1996
- Вчера на Женя са се обадили едни хора от друго място и тя днес в
12:00 е на интервю при тях. Абе постоянно се мъти някаква, започва да се
оформя нещо, но още крайният му резултат не е известен. Така или иначе,
усеща се някакво раздвижване на пластовете, ама де да видим на къде ще
избие всичко това. Ако в крайна сметка никъде нищо не стане, Женя ще се
запише да учи в Техническия университет, защото както уж са ни признати
българските дипломи, така без Австралийска тапия сме си една абсолютна и
кръгла нула. Нямаш ли тукашна диплома за завършено нещо, все едно е че
нямаш нищо. Моя случай е изключение на природата (каквото аз съм си
поначало) и в никакъв случай не е правило. Румен и Ива в Мелбърн са
завършили австралийски Университет и имат тукашни дипломи. Благодарение
именно на тях, те и двамата работят в момента. Много от нашите приятели в
Аделаида предприеха подобно допълнително образование и също вече са си
намерили добри служби и работни позиции. Признаването на дипломите ни от
България е един хитър, мръсен и заблуждаващ ход на Съюза на
Австралийските инженери, единствено с цел да ни вземат парите от
членския внос, чието членство беше едно от задължителните условия за
приемането ни в тази държава. После като отидеш при работодателя и му
кажеш, че дипломата ти е например българска, румънска, албанска или
подобна – нещата тогава стават съвсем други и обикновено ти показват
средният си пръст (макар и зад гърба, защото пък са и лицемери на
всичкото отгоре). Така че ние може да си имаме студентка в семейството,
вместо работничка - но и това твърдение е още сурово и подлежи на
множество дискусии помежду ни. Тепърва ще се гледат какви специалности
има, дали не са изтървани сроковете за кандидатстване и най-важното: кой
ще плати обучението - Бюрото по труда или ние самите. Полека ще
изчерпваме въпросите един по един, докато вземем някакво конкретно
решение.
Вчера
съвсем ненадейно дойде и вашето писмо № 134, пристигнало само за 15-16
дена - писано и пуснато непосредствено след Нова Година. Разбрахме за
емоциите, които сте имали по празниците – в България снегът ви е
затрупал, а нас пък дъжд щеше да ни отнесе и издави. Но съгласно
хитлеристката свастика: “JEDEM DAS SEINE” (Каждому своё или всекиму
своето), както е написано над входа на концлагера в Бухенвалд.
По-важното е, че сте изкарали весело и сред компанията на истински
приятели, за което аз честно и искрено казано, но в същото време и много
благородно, открито ви завиждам. Ние бяхме сами в Новогодишната нощ,
без особени сърцераздирателни емоции. Това, което аз никога няма да
прежаля е на първо място приятелите ми от България, следвани от новите
ми запознанства със себеподобни и сродни души от Аделаида. За нищо на
света не бих загърбил едно мое приятелство, като най-обширно понятие.
Тук сме далеч един от друг; ние сме в единия край на града, всички
останали – в другия и те са си наблизко. Сашови и Руменови са през
няколко къщи само. Там са също Ели и Наско, в съседен квартал; Албена и
Васил пък живеят още по-далече от нас, на около 40 км - точно в
обратната посока. Едно гости до тях е равносилно да се отиде от Габрово
до Велико Търново. Но това си е даденост и ние нищо по-различно не можем
да направим за промяната на положението. Пък и самите хора не са
особено големи гостари. Забелязвам, че малко ги мързи да шетат, да
готвят, да слагат маси и да ги вдигат после. Викам им един път: “Като ви
тежи толкова да посрещате гости, защо поне вие не идвате в къщи? Нас
гости не ни бъркат...” Но, с една дума – лошо; откъм тази гледна точка
сме просто живи да ни оплачете, особено мене. Защото Женя си има
всякакви занимавки по цял ден – готвене, чистене, телевизия, компютър. А
аз, който само за едното ядене и пиене мисля - при мене положението е
по-тежко. Ще дойдат времена, когато заради едното гости сигурно ще
трябва да ходим чак до Аделаида. Но и там нещата се сменят постепенно
към по-лошо: кой започнал работа и няма никакво време за нищо, кой пък
се изпокарал с другите и не се събира с никой и т.н. - все типични,
чисто наши, български черти…
Зарадвахме
се като разбрахме, че ще ни изпратите албумите и снимките. А вашия
албум, действително че беше в секцията и би трябвало да сте го намерили
там, освен ако при някакъв повод съм го дал на баба Фанче, а тя от своя
страна да го е сложила някъде другаде. Но аз лично не си спомням такъв
факт. Пак го потърсете, няма къде да е избягал.
Аз
общо взето правилно съм предположил и предчувствал къде и с кого ще
изкарате Новогодишната нощ. Дано да сте се повеселили достатъчно, че да
ви държи влага за повечко време напред. Но те скоро идват Зарезански
празнични дни, после Заговезни и т.н. Зимата кажи-речи я изтикахте -
дано само не сте брали много студ, че тази година беше зор. При нас се
задават събота и неделя, но ние още нямаме ясна представа какво ще
правим през почивните си дни...
Снощи
като се разхождахме с Женя из квартала, до един боклук пак намерих
велосипед. Взех го за части и евентуално да го ремонтирам за себе си или
за Неничко. Добре че Господ ми изпраща такива находки от дъжд на вятър -
аз пó се радвам на намерено, отколкото на нещо чисто ново. Лошото е
обаче, че тук хората не изхвърлят така безогледно, както съм виждал и
чувал да правят в Европа. Всичко се ползва до такава крайна степен,
докато напълно се скапе и започне да се саморазпада, когато действително
трябва да се изхвърли, без възможност за възстановяване. Бедна е
нацията австралийска, ама какво да ги правиш. Това да ти е някой
германец, австриец, французин или по-цивилизован европеец, ще изхвърли
нещо на улицата само защото му е омръзнало да го гледа у тях в
продължение на 4-5 години, а иначе стоката си е напълно годна – отделно
от приличният й вид. А тук една готварска печка да речем я ползват до
такава степен на изгниване, че котлоните й започват да падат долу във
фурната. Същото е с перални, дивани и каква ли не покъщнина. Гледал съм
изхвърлени от някого боклуци и съм се чудил, как е било възможно те да
стоят до последния момент в къщата му; вещи които е трябвало да се
изхвърлят години преди това. То пак добре, че ние сме си по-заможнички,
та да се отличаваме от тях – ха-ха-ха!...
Женя
вече е влязла на интервюто, защото сега е 12:25, а аз спирам до тук, за
да си продължа със служебната работа. Ще гледам пак да се включа с
някоя глупост довечера или утре.
20.01.1996
– Събота привечер, по ракиено време. Само че ни ракия имам повече, нито
пък и да ми се намираше, та щях да намеря с кого да си я пия. С няколко
кратки думи ще се повърна на вчерашния ден и интервюто на Женя. Според
самата нея и нейните преки впечатления то е минало добре, но позицията
май че не е била съвсем подходяща за специалността и квалификацията й. А
и условията им не са особено приемливи. Останало е пак да се съветват
помежду си и да се свържат с нея за допълнителни уточнения, ако това е
необходимо. По-важното обаче и по-приятната част от деня е, че вчера
пристигнаха и трите колета от вас – кутиите със снимките. Това е особено
голяма радост за нас и в частност за мен самият. С носталгия и
просълзени очи отново разглеждам всяка отделна снимка и си спомням
всичко с най-големи и “пикантни” подробности - каква
кристално-феноменална памет имам само, а! От всяка малка снимчица мога
да направя обширен преразказ по картинка с размер от най-малко пет
страници, а от всяка поредица със събития – цели сценарии за филмови
сериали могат да се изпишат. Някои ще са приключенски, други ще имат
туристическо-опознавателен характер, трети пък ще бъдат строго забранени
за ученици и деца в крехка възраст и т.н. Изобщо това е една огромна
част от историята на смисленият ми живот. Някои от снимките датират от
преди 15-20 години. По-назад още не съм ги гледал, а по-пресните пък ги
помня от скоро и не са ми чак толкова интересни (от сватбата ни
например; те по-скоро са тъжни…). Когато и Женя разгледа подробно
всичко, последната установи че в мене намира голяма разлика - особено
във външния ми вид. Сега съм грозен, подпухнал и дебел, докато тогава
съм бил малко по-фин и елегантен. Аз едно време имах сериозен комплекс,
че ми е дебел вратът и твърде голям гъза; представям си сега на какво
мязам в очите на другите – вероятно на борчé. Но даже и в по-новите
настоящи времена и такъв какъвто съм в момента - като се гледам в
огледалото, аз пак си се харесвам. Но пък и как няма да се променя –
дали поне за миг се е спирало с ходене, обикаляне, емоции, ядене и
пиене? През колко огньове се е минало и колко батаци са се изгазили? Но,
да сме живи и здрави още стотина години, пък после ще видим. Това е
най-хубавият ни подарък, който сте ни правили до сега, дето не може да
се замени ни с морени, ни от гащи и потници, нито пък с кухненски
везнички и кантарчета. Нека да не прозвучава нескромно от моя страна, но
аз тук ще ви насърча да ни изпратите и албумите. Не наведнъж и не точно
в същия момент. Това може да става постепенно във времето, например
само по един на година. Даже и тези снимки не е трябвало всичките да ги
изпращате на едно, но за тях специално аз пореден път ви благодаря от
цялото си сърце и душа!
Везничката,
за която майка споменава в последното си писмо, мисля че ни беше
подарък от леля Златка и чичо Цеко или от леля ти Ники – дано да не
греша. Но си спомням много добре, че тя оригинално беше жълта на цвят и
аз при едно мое ходене до София я подмених за червена. Отидох в един
магазин “Домашни потреби” или “1001 стоки” на “Жданов” и заявих на
момата зад щанда, че без червена везничка жената ще ме изгони от къщи –
ако й стиска, нека тя да ме прибере у тях. Та ходи миличката, да рови из
склада и на края ми даде една червена. Аз й върнах нашата и си
стиснахме ръцете. При мене не вървят реплики от сорта: “Не може”,
“Нямаме в момента”, “Елате утре”, “Приемам стока” или “Санитарен
полуден”. Действам незабавно - сега, веднага, на мига. Цялата тази
маневра се проведе заради кухнята, която беше в червени тиролски мотиви,
та и кантарчето трябваше да е в тон – аз, не стига дето съм хубав, ами
нали съм и естет пък на всичкото отгоре. От къде се пръкнах такъв? –
нямам идея. Ние от сега чак не знаем в какви краски и десени ще бъде
декорирана новата ни кухня, за това е най-добре да не ни изпращате тези
неща; отделно дето те изобщо не са ни изтрябвали. Подарете ги я на
Ленчето, на Петеви или на Галя. Кантарите за теглене на хора тук ги
продават по $9, които са със стрелка, а $16 струват такива с електронни
цифри. Ако нещо такова ни дотрябва – купуваме си от магазина и край. Но
сега не ни е тумнало да се теглим – вместо да следим грамовете, повечето
гледаме за размерите на панталони, поли, ризи и т.н. Така се
контролираме, но не строго обаче...
По
този изключително приятен начин, в далечни спомени и горещи емоции
приключи вчерашният ми следобед. Привечер щяхме да ходим на пазар, но ни
се обадиха Румен и Ива, та отидохме на гости у тях. Снощи се прибрахме
много късно. Днес сутринта продължих да си разглеждам снимките. Вие сте
ми изпратили и цветните снимки от вуйчо, още когато са живели в Нова
Зеландия. Това е прекрасно, но не иска ли и майка да има някакви спомени
от това време, пък макар и във вид на снимки? Тя може би си е оставила
някои, не знам. Но ако случайно няма – ще й изпратим част от тези. Нека в
някое следващо писмо да ни пише какво да правим. Ние ще си запазим
абсолютно всичко като много скъп, семеен спомен.
Тази
сутрин продължих с разглеждането на снимките, докато се размърдаха и
останалите. После ние с Нени излязохме по разни наши, момчешки задачи.
Следобеда пък пазарувахме. Накупихме моливите и тетрадките за 5-ти клас.
Купихме и нова чанта. Върнахме се в къщи и започна суетнята около
прибиране на покупките из хладилника, подготовка на вечерята и т.н.
Сложил съм един шарен боб да се изкисва, който ще наготвя с пушени
кокали. Пекох сини домати за кьопоолу, а между другото стъкнах и един
мощен миш-маш. Аз като се завъртя в кухнята и правя по няколко неща
наведнъж – така си уплътнявам движенията и времето. Женя в момента вари
крака от свиня за себе си и за Нени. Аз такава пача презирам и от
миризмата й ми става дори лошо…
Сега
вече всички сме спокойни, нахранени, дори преяли (както обикновено) и
всеки момент чакаме да започне филма по телевизията. Утре по всяка
вероятност ще се въртим предимно из дома, сигурно ще правим колелетата -
нямаме план още...
22.01.1996
- Понеделник. Вчерашният “Бабин ден” (или Денят на родилната помощ,
както също е известен) го изкарахме навън, в един парк точно на брега на
океана, макар и не всички от фамилията. След като закусихме надебело с
пържени филии на балкона, пихме кафе, какао и т.н., Женя се зае със
своите резюмета, писане на писма и документи за работа. Ние с Нени, за
да не й пречим, слязохме в гаража да се занимаваме с пътната техника –
кола, велосипеди, караван и т.н. През това време обаче Ани и Сашо се
обадиха, че са решили да излязат малко на въздух, та повикаха и нас. На
мене и специално за Нени, възможността да се измъкнем ни дойде доста
добре дошла, защото нашето евентуално оставане в къщи и без друго не
беше никак желателно. Взехме си с него хладилната чанта, малко наденици,
няколко домата, питиета, сокове и хайде на барбекю. Натоварих му и
колелото, та цял ден караха като бесни със Сашко. Женя си остана в къщи
да се бори над нейните писмени задължения. Като приключихме с
парково-оздравителната дейност, отидохме у Сашови да изпием по едно
кафе. Прибрахме се чак в 19:00, а Женя тъкмо привършваше с учебните си
занимания. Последваха рутинни дейности като къпане, гледане на
телевизия, въртене цяла нощ от жега и набезите на нахалните комари - ето
при какви условия днес започвам новата си работна седмица.
През
деня Женя ще има служебно ходене тук-там, а Нени през това време ще си
стои сам в къщи и ще я чака да се върне. Иначе нищо особено не е
предвидено да се случва, освен ако пак не ни изненада нещо непредвидено.
Още не знаем дали в края на седмицата ще отидем някъде - Женя ще се
обажда в един къмпинг да провери за свободни места. Този път мястото е
планинско - езера, водопади и т.н. Ама дали ще тръгнем – зависи от много
неща. В четвъртък ще излязат обявите във вестника за продажбите на
колата и каравана. Може би ще бъде хубаво пък да си останем в къщи и да
посрещаме телефонните запитвания на заинтересованите клиенти, само че за
момента и самите ние не знаем какво да правим. От друга страна пък цели
4 ½ дни да си стоим в къщи, при това всички заедно – това ще е ад; че
ние един друг ще си избодем очите! Дано все пак можем да излезем на
някъде, че не ми се губи толкова много време в бездействие, затворен
между четири стени.
Дойде
ми на ума пак да спомена нещо за новополучените снимки. Вчера
разглеждах тези от детско-юношеският си период. Струва ми се, че вие сте
ми изпратили абсолютно всичко, без да си оставите някоя и друга
фотография за вас самите. В кутията намерих и разни дребни снимчици на
Неничко от времето на млечно-восъчната му зрялост. Има кадри от
рождените дни, с две, три, четири свещички и т.н. Мисля че и вие трябва
да имате поне по 1-2 екземпляра от всеки негов по-важен момент и период
на развитие. Тъй като аз не знам какво имате точно и дали нещо сте си
оставили – пишете ми непременно, а аз от тук ще направя един набор от
всички етапи на развитие син-баща и ще ви ги изпратя обратно. Независимо
че по-новата ни история е представена в цветно-шарени краски и е много
богато илюстрована, черно-белите спомени са също важни и ценни. А аз
искам да имате от всичко по малко, пък макар и само отделни снимки. Но
преди да изпращам нещо, ще чакам да ми кажете какво е останало за вас
самите. Има множество морски снимки, лозарски и т.н. - аз докато се
занимавах с фотография, не помня дали съм правил отделни комплекти и за
вас. Така че е твърде възможно архива на историята да се състои от един
единствен екземпляр...
Като
го гледам Нени по снимките какво хубаво, нежно и чаровно детенце е бил,
а сега какво зверче е понякога - особено когато е гладен или пък нещо
не му е по гайдата; в състояние е да те подлуди чак. Иначе пак си е
добър, засмян, но и ужасно много му знаят устенцата. Поумня ли изведнъж и
излишно много, какво стана с него не знам, но голям професор и философ
се извъди.
Февруарското
ни обаждане по телефона може би ще бъде след като се срещнем и ние с
Албена и Васил, когато се завърнат от България и обменим информациите
помежду си. Тъкмо до тогава би трябвало да сте получили вече големият ни
Коледен колет от 5 кг. Женя ми се обади напред, че е разговаряла с
хората от къмпинга и се оказало че още имали няколко свободни места –
значи ще вървим. Обаждала се е и до някаква друга фирма, където ще
изпрати молба за работа. В същото време действа да се запише и за един
курс - много сериозен, със стаж на края и т.н. Изобщо – огън гори по
всички бойни линии и на всички фронтове! Аз си карам моята работа и
мълчаливо си мисля за продажбите – дали ще се осъществят, какво ще
вземем от тях и какво ще купим с взетото. Вече имахме едно запитване
онзи ден за каравана, но се оказа неуспешно. Той също стои на улицата с
една табела “FOR SALE” (“Продава се”) и търпеливо чака клиентите си.
Неничко
започва училище от другия вторник, 30 Януари. Ще се опитаме през тези
четири дни да осъществим нещо като малка екскурзия/обиколка, с посещение
на повече природни забележителности. Такива няколко поредни почивни дни
ще имаме едва за Великден, когато пак може да замислим нещо подобно. Не
е изключено тогава пък да отидем до Сидней. Има много време занапред –
ще видим как ще се развиват събитията около нас, а решението за пътуване
се взема най-лесно; на мене лично ми трябват само две ракии вечерта и
на следващата сутрин съм тръгнал...
23.01.1996
– Добрата новина от вчера е, че са разрешили курсовете на Женя, които
тя искаше да изкара, като от Бюрото по труда ще й ги платят. Тя
продължава усилено да си оправя резюмето, за да кандидатства за всяка
една появила се във вестника подходяща работна позиция.
Снощи
се изля един много солиден освежителен дъжд - още е влажно и мокро тази
сутрин. В резултат на това колата вече се напръска с кал от локвите по
пътя - язък дето я мих и лъсках толкова усърдно онзи ден. Аз защо по
принцип коли не мия – точно заради това: търкаш цял ден, вечерта вземе,
че се изсипе някой дъжд и всичко отива на вятъра. Трабанта го карах в
продължение на две години с ваксата, с която беше намазан още в завода –
не ми пречеше изобщо; изпод калта цветът на боята не си личеше изобщо.
Спомням си, че моя много добър приятел Бакала постоянно лъскаше и
чистеше неговата кола, докато аз бях коренната му противоположност. Все
ми се подиграваше, че като отида да живея на Запад нямало да съм повече
такъв мундарин – кой, аз ли бе? Не ме е познавал достатъчно, за това
така е приказвал. Ето че мога, защото аз и тук съм си същия – тази
дейност с миенето и триенето на коли никога не ме е привличала. Строгите
навици и привички съм си ги запазил дори попадайки и в края на света,
където се пада Австралия съгласно географските атласи – за някой може да
е срамно, но за мен не е; е - не чак толкова много поне…
Снощи
по един от каналите на телевизията предаваха някакъв документален филм,
но без коментар – само музика и отделни картини за дейността на
Световната организация за защита на околната среда “GREENPEACE” (нещо
като нашенската “Екогласност”). Измежду хилядите снимки на варварство
срещу природата – замърсени води, разлят нефт из океана, безотговорно
изхвърлени радиоактивни отпадъци, малката и незначителна “авария” в
Чернобил и т.н., видях и една пътна табела/знак “Козлодуй”, написана на
чист български език. Този обект явно също е под прицела на “зелените” и е
една опасна невралгична точка в природата от гледна точка опазването на
околната среда. Филмът съдържаше покъртителни и доста тревожни кадри от
целия свят и щом това иначе свято и историческо място го нареждат
заедно с Чернобил и другите постоянни замърсители на Планетата, значи
това наистина е така и съвпадението хич не е случайно, нито пък носи
някакъв политически елемент. Просто нещата се предават такива каквито
са, а народа сам да си избира кой е виновният и кой носи отговорност за
трагичните и плачевни последици. А не сляпо да вярва на партийни
прислужници, че и да ги оправдава после като напълно невинни. Тук съвсем
бегло припомням случая “Шиндеров” (тогавашният заместник-министър на
Народното здраве и член-кореспондент на БАН, Любомир Шиндеров), заедно с
другият му подгласник (заместник-председател на Министерския съвет,
Григор Стоичков – пак по онова време). Тези двамата тарикати-гъзолизци, в
паметните дни непосредствено след Чернобилската катастрофа, един през
друг се надпреварваха да се кълнат в чистотата на въздуха и от
най-високите форуми заявяваха, че всичко е нормално, а пък народа го
гони едва ли не повсеместна параноя заради тази незначителна случка. За
ядрените “инциденти”, както и за останалите трагични случаи с последици
от масов и по-мащабен характер, в английския език има една още
по-страшна дума – “disaster”, трудно преводима и не знам дали самата тя
има български аналог, но в никакъв случай не се класифицира като просто
някаква си “авария”. По-скоро това се обрисува като апокалипсис или
епохален потоп. А защо си спомних всичко това ли? – ами защото моят
малък Неничко е роден само 20 дни преди избухването на реактора. Е, как
сега да не си ги обичкам червените партийни гниди аз, наред с
геноцидната им доктрина – напротив, обожавам ви лумпени червиви! Къде ли
щях да съм сега без вас?...
Ето
че денят го преполовихме. Вече е обед - остават още 5 часа и отново ще
си бъда в къщи. Напоследък вечер поиграваме и малко тенис с Нени. Той
доста се е запалил по този аристократичен спорт покрай Международния
турнир, който предават в момента пряко от Мелбърн. Женя гледа всички
срещи до късно през нощта, докато аз не мога да засвидетелствам такава
спортна страст. След завършването на нашите махленски турнири, ние с
Нени се окъпваме в басейна, после минаваме и през банята в нас,
вечеряме, позяпваме малко телевизия и край. По този влудяващо
еднообразен начин се изнизват дните ми един след друг. Онзи ден докато
си гледах мълчаливо снимките, та си мислих: дали достатъчно походих,
поживях и повидях това-онова от света? На мене все ми се струва малко и
сега от време на време си наваксвам пропуснатото - нищо че съм по-грозен
и по-дебел от преди. Акъла ми като развитие, не е мръднал нито с инч
напред, което говори за буйна и тревожна младост - тежкó на тези, дето
ще остаряват покрай мене...
Бобът
ми с пушеното месо стана чуден. Напомня ми за онзи, с който ни гощаваха
в едно Пиринско село заедно с Огнян. От морето тръгнахме с моторите на
обиколка из Родината и по някакви случайни и непонятни закони се
озовахме в гр. Гоце Делчев. От там ударихме през баирите на Папаз чаир,
уж за по-напряко, но се изгубихме по тогавашните кални пътеки (пътят по
това време все още го правеха; беше проходим само за булдозери,
пътно-строителни машини и разбира се за нашите мотори – излишно е да
припомням марката им MZ). Така към привечер замръкнахме в една
високопланинска махала - точно над гр. Мелник – всъщност беше малко
по-нататък, след с. Рожен; Роженския манастир се издигаше на едно бърдо,
а ние се намирахме още по-нагоре на отсрещното. И ако в момента
използвам моментният лъч на проблясък в съзнанието ми, мога с достатъчна
сигурност да твърдя, че тази махала или малко село, беше именно с.
Кашина (ако такова населено място някъде съществува из пределите на
Татковината, значи то е точно там - но пък може и да греша, за което
прося задочно извинение).
Та
именно там едни добри хора ни приютиха в къщата си и ни нахраниха с
такъв боб, врял заедно с пушени свински гърди. Ние както не бяхме яли
топла манджа от седмици, нахвърляхме се на боба като глутница
прегладнели вълци на прясна агнешка плешка – аз специално опразних 4-5
купички с манджа и женицата остана много доволна от мене и непринуденият
ми апетит. Каза даже, че имала щерка вече за женене, ама на мене тогава
мозъчните ми клетки бяха все още запълнени с бляновете по Керстин
(германката) и не обърнах достатъчно внимание на сватовническите й
приказки – какъв глупак! Де да бях, ама нá - имала глава да пати. Какво –
не знаете за германката ли? А, това е отделен случай и може да ви го
разкажа някой друг път.
Така
спахме ние у тези хора – вечерта даже с брата на момата излизахме и до
мегдана на селото. Понеже и Огнян по същото време в главата си имаше
една следа от “немска овчарка” (която пък се казваше Инес), та и двамата
не проявихме нужният интерес към моминското сборище. А пък те, момите
де – насядали по дуварите, наредили се в шпалир по камъните - само се
подбутват и изчервени се кикотят дружно в един глас. Ние обаче бяхме
“твърди” и не се поддадохме на техните подмятания и закачки (които често
дори самите ние не разбирахме; доста странно говорят тези хорица по
онази част на Родината). Това да ми е бако сега, едва ли бих проявил
такава “твърдост”, че да се правя зорлем на “честната Марийка от долната
махала”. Ама такива бяха тогава времената, другояче стояха любовните
взаимоотношения и сношения между отделните разнополови индивиди…
На
другия ден като съмна и слънцето се подаде иззад исполинските Пирински
върхове и чукари, най-сетне разбрахме къде се намираме и къде бяхме
попаднали предната вечер - оправихме се набързо и се спуснахме по
инерция към низината. Е-е-ех, какво ли не е било с тези мотори и
интересно: как сте били спокойни за мене по онова време - не знам. Но
сега като гледам Неничко какви сметки си прави (не по-различни от
моите...) - как ще ги осъществява само, не ми е много ясно. Майка му до
магазина не го оставя да отиде сам, камо ли за по-далечни места. Но дано
с времето постепенно да си дойде всичко на мястото – и на нас няма да
ни се размине, така ми намирисва...
24.01.1996
- Нещо пак се одъжди тези дни, та може и да не отидем никъде поради
лошото време. Снощи валя, тази сутрин също. Не е неприятно, но навън в
никой случай не е много подходящо за екскурзии. Още повече, че където
бяхме запланували да отидем е силно планинска местност и може би там
вали още по-интензивно, отколкото долу в града. Е, ние дори и в Бризбън
да си останем, пак има какво да правим през всичкото това време…
Предвид
извънредното положение с дъжда, с Женя окончателно взехме решение да не
ходим на предвиденото в началото място. Може би ще предприемем отделни
лъчове за по един цял ден и то само ако времето позволява. Ще се опитаме
да заснемем и едно кратко филмче за посетените от нас места. Но както
продължава да вали, най-вероятно е нищо от това да не се осъществи.
Прогнозата я дават такава до края на седмицата, а тук синоптиците рядко
грешат – излезе ли на сателита мокрото синьо петно, значи че това е дъжд
и той обикновено се изсипва точно там, където са го засекли в
метеорологичните станции. Понякога нещата не се свеждат само до пари и
свободно време, а изискват и добра синоптична обстановка на околната
среда. Имаме една започната видеокасета, която искаме да допълним тези
дни и да ви я изпратим.
Нямам
нищо за описване, та в момента се чудя за какво да ви пиша. Ей го,
вчера например – попаднах в плен на спомените си и ви описах една малка
случка от миналото. Обаче днес е доста “постно” откъм събития. Добре че
до сега винаги е имало по нещо за споделяне, че да ми се оформят
писмата. Иначе не ми е много ясно с какво щях да ви забавлявам. Защото
аз веднъж като ви пиша кое колко струва, че времето е прекрасно (въпреки
че баш в тази минута вали дъжд) и че аз по цял ден съм на работа, без
да виждам небето, слънцето и облаците – от това повече нищо по-различно
не би могло да се каже. В тези няколко описания се заключава целият ми
живот, както и този на околните. А пък така, когато има по някое и друго
събитийце за описване, в краен резултат се получава и разговорът
помежду ни – нищо, че това за момента е само един монолог. Но сега
наистина преустановявам с писането, защото се чувствам кух и нищо
смислено не мога да измъдря...
25.01.1996
- Днес излиза вестника с обявите за продажби (винаги в четвъртък,
всъщност всеки втори). Очаквам да имам много вълнения около продажбите
на колата и каравана. Междувременно ще гледаме и да поизлезем някъде на
въздух. Но иначе около нас продължава да няма нищо особено и да не се
случва почти нищо съществено. Голямо затишие е настанало – значи и
бурята предвещава да е скоро; мирише ми въздуха на барут – казвам ви аз,
няма майтап!...
Постепенно
започна и рехабилитационния ни период след тежките финансови
наранявания, които получихме в края на миналата година – бавно и
мъчително се възстановяваме и от отпуската. Дъното на празната семейна
хазна отново взе да се покрива – много внимателно се раздвижваме и
изправяме на крака, но все още сме доста слаби. Смятам обаче (наивно…),
че след още няколко получени заплати и ще сме напълно парично здрави
(дано не бъркам нещо с бляскавите си прогнози).
Женя
онзи ден е писала писмо на Красьо и Викито. Тези дни ще им го изпратим.
Силно се надявам, че ще повикат Женя поне на интервю от едно работно
място, за което тя е много подходяща кандидатура. Дано и за колата да
започнат обажданията вече – независимо че аз в началото много си я
обичах, от мигът в който влезе във вестника с обявите за продажби, аз
повече не мога да я гледам (ебаси силните чувства – амчи то по същия
начин човек и жена си може да намрази; въй-въй, да пази Господ). Искам
час по-скоро да се отърва от нея и на мястото й да дойде нещо по-голямо и
внушително. Дори караванът не искам да се продаде толкова много,
колкото колата. Защото ако купим някакъв по-мощен автомобил, спокойно ще
можем да го теглим и през Шипченският проход даже...
28.01.1996
– Неделя е - но какво от това, след като съм си в къщи, затворен между
четири стени (всъщност шест, ако броим пода и таванът). След
няколкодневно “мълчание” от моя страна, ето че едва днес намирам време
да седна и да опиша всичко, както се е случило през този сравнително
кратък период от време. Събитията изведнъж промениха своя стремителен
ход и се развиха толкова стихийно и бясно в съвсем други посоки, които
аз не очаквах и за които не бях подготвен. Но за да се свърже всичко по
време, с ваше позволение аз сега ще се върна там, където бях прекъснал
писането си в петък на работа - всъщност това стана още в четвъртък,
защото в петък (26 Януари) беше Денят на Австралия и ние не сме
работили. А ако пак се отклоня от темата с някоя странична случка, това
ще бъде напълно случайно и аз предварително изпросвам извинението ви.
Слушайте сега…
В
четвъртъчният ранен следобед се прибрах в къщи със скритата надежда, че
въпреки предварителните дъждовни обстоятелства, ние все пак ще заминем
на заплануваната си четиридневна екскурзия. Времето тогава беше
слънчево, топло и от дъждовете които тукашната “Любка Кумчева” беше
прогнозирала да паднат точно през тези дни, едва напред се изля един
много силен, но кратковременен порой. Последният освежи времето доста
добре, защото иначе тук се топим под изпепеляващите 33°C на сянка
(естествено че над нулата - нищо че е Януари и че някъде по света
булдозери разриват сняг...). Та прибирам се аз в къщи онзи ден и Женя ми
каза, че някакви хора са се обаждали за колата и са проявили интерес
към купуването й. Щели да се обадят пак, та се наложи да чакаме известно
време замръзнали по местата си в слухтене и ослушване за телефонен
звън. Точно те обаче не се обадиха отново (нали и друг път съм ви
разказвал за пословичната акуратност и точност на средностатистическият
австралоидален индивидуал), но за сметка на това пък точно в 16:00 по
телефона звънна една секретарка на някаква фирма, за да повикат Женя на
интервю. А това е точно онова работно място, за което аз бях предсказал
гласно дори в писмото си, че хората ще се заинтересуват от нея, от
резюмето и опита й в областта и че поне ще я повикат на интервю, ако не
нищо повече. Така разбира се и стана, защото въпросната им среща трябва
да се проведе утре в 09:30, а това окончателно измени нашата програма за
тези дни и екскурзията ни съвсем отпадна.
След
тази суетня и емоции, ние с Нени излязохме и отидохме до една заложна
къща. Той имаше разни негови неща, които не му трябваха повече, та ги
размени срещу една много хубава тенис-ракета. После с Женя излизахме
малко по пазар, докато Нени се къпа в басейна. Вечерта с Ани и Сашо,
Румен и Ива се разбрахме да излезем другия ден на разходка, за да уважим
Националния празник на Австралия и да се почерпим, естествено на
барбекю. Така ние в петък сутринта отидохме до Ботаническата градина с
цел разходка и разглеждане на отделните екзотични растения, а следобеда
се срещнахме и с останалите ни приятели. В Градината си правихме много
снимки, както и видеофилм, но този път не така дълъг, защото батериите
на камерата свършиха много бързо – бях забравил да ги заредя; по-скоро
не ми беше напомнено навреме, че трябва да ги зареждам и виновникът за
този съществен пропуск беше друг (друга, ако трябва да съм граматически
коректен и издържан; досещате се вече кой и че този път това не беше
Нени). Там нашето малко отроче се тъпка със сладолед, ние с майка му се
наливахме безразборно с кока-кола (от най-отровната, дето най-много я
отричаха в България и препоръчваха само жълта лимонада и “Алтай”, а пък
тая “отровната” си я пиеха други – нищо, нека сега вашите черва да
изгният, мръсни комуноидиотски богоизбраници и червени сатрапи;
благодарение на вас, ние се запазихме чисти и неопетнени). После
празненството ни продължи на един близък връх, малко над Бризбън, където
са инсталирани телевизионните кули на предавателните станции (нещо като
местностите “Градище” или “Петкова нива” в Габрово). Понеже на всичкото
отгоре беше и доста топло, след обилния обяд се свлякохме в централния
градски парк. За там вече съм споменавал, че има множество алеи за дълги
пешеходни и велосипедни разходки, чудна природа, разположен покрай
реката и с няколко басейна. Така, потопени до гуша във водата като
хипопотами и без излишни движения, изкарахме до късно вечерта.
За
следващия ден (събота, т.е. вчера) нашата фамилия беше запланувала
посещение на един парк “Морски свят”, с много аквариуми, атракции, водни
пързалки, влакчета, въжени линии и т.н. Това място се намира в курорта
Gold Coast, на около 80 км от Бризбън. Там изкарахме чудесно и от
мястото има заснет подробен филм (след съответното зареждане батериите
на видеокамерата още от предния ден), а вечерта се вляхме измежду
туристическия поток в самата централна част на курорта. Това място е с
население от 300,000 жители, но в активния летен сезон добитъка му стига
над 1 милион. Представа нямате каква лудница и олелия е там, но в
същото време на фона от скъпи небостъргачи/хотели, изящни магазини и
търговски вериги, аркади, фонтани, неонови светлини, ефекти, реклами,
казино, барове и ресторанти, бряг, море и пясък, богаташи и на последно
място просяци като нас. По време на надвечерната ни променада, съвсем
случайно на улицата срещнахме Ани и Сашо - и те решили да допълнят
цифрата от 1 милион туристи, та така отново доказахме колко малък е
света за такива извисени души като нашите (Сашовата и моята имам
предвид, другите не ги споменавам от скромност...). Та, разходката
продължи вече в малко по-италиански стил и вариант, с викове и крясъци,
предупреждения на висок глас: “Спри!”, “Чакай!”, “Оглеждай се като
пресичаш!”, “Хайде, вървете де!” и все от тоя сорт. Решихме и да
вечеряме в ресторант, но добре че се разделихме с тях, защото ние
искахме морски специалитети и деликатеси + италианско меню за мене,
докато Сашови бяха любители на китайската кухня (от която на мене ми се
гади, без изобщо да съм я опитвал; просто си знам, че такива манджи аз
не ям). Късно снощи в 23:00 се прибрахме - уморени и сити. На телефонния
секретар имаше няколко обаждания за колата и каравана, с които пък днес
трябваше да се разправям почти през целия ден. Идваха няколко души на
оглед, но остана да решават в последствие какво искат да правят и уж ще
ми се обаждат допълнително. Не знам още какво ще стане с всичко това.
Женя
в момента се подготвя за утрешното си интервю, което е бетер и от
държавен изпит по Научен комунизъм. Нени отиде у свой приятел да си
играят, а аз записвам филма от вчера, като същевременно съм седнал на
терасата и пиша настоящото писмо. Оказа се че филмът ми е доста дълъг и
не мога да го събера на останалото празно място от вашата касетка и за
това започнах нова с целия филм, който стана повече от 80 минути. На
тази видеокасета записах малката част от Ботаническата градина, но в нея
има още място за около 50-минутно допълване. Нямам идея още с какъв
материал ще стане това, но все ще намерим с нещо да го запълним. Не е
оправдано, а е и глупаво да ви изпращаме полупразни касети. Вярно, че ще
трябва още малко да почакате, но така пък удоволствието ви ще е
по-пълно.
Утре
както знаете, аз не съм на работа и това е добре - тъкмо да закарам
Женя на интервюто. Ще я чакам отвън – не знам дали ще ме пуснат вътре с
нея, че да я държа поне за ръчичката докато я изпитват - аз иначе от
нейните науки не разбирам нищо и не мога да й подсказвам. Пак утре ще
дадем още едно филмче за снимки, ще плащаме наема и ще се помотаем малко
из центъра. Ще продължа да ви информирам своевременно за събития и
факти от общ или конкретен характер – независимо искате или не. Очакват
се големи раздвижвания на пластовете около нас, но нека всичко да върви
по реда си. Само от едно нещо се опасявам много обаче: да не би от
многото “раздвижване” на тези пластове, да вземат че да му се срутят
основите на този мост, по който трябва да преминем на отсрещната страна
(където е уж по-завет или поне ние така си мислим и надяваме)...
30.01.1996
- Вчерашният ден премина под напора и напреженията около интервюто на
Женя. Точно както бях предсказал, тя там отново беше приета на работа,
само че с обидно ниска заплата - $25,000 годишно. Това е далеч под
необходимите 32-33 хиляди долара, отговарящи на нейния ценз,
квалификация, образование и т.н. Остана директорът да се консултира със
собственика на фирмата и отново да имат срещи и преговори. Иначе много
са я харесали и точно такъв човек им трябвал, само че нямат достатъчно
пари да му платят. Нещата не са утихнали още, защото ги чакаме да се
обадят за повторно интервю или за евентуален отказ. След интервюто
имахме няколко други задачи за изпълнение и после се прибрахме. От
потенциалните клиенти, които имах за колата и каравана, никой не се
обади повторно. Мирише ми на някакво закучване пак, но аз нали съм си
хроничен черногледец – не очаквам нищо друго.
Работната
ми седмица започна след четиридневно прекъсване с обичайните ежедневни
задачи, в гонитба на пускови срокове и вечна припряност. Тези дни е
доста топло (35°C-38°C), но в басейна, под душа и на климатична
инсталация се издържа – иначе е ад! Нени вчера започна петият си клас -
вече започнаха да им дават повече домашни и положението ми се струва с
една степен по-затегнато. Самият директор на училището им е преподавател
и изглежда той е по-сериозен от останалите. Женя сигурно няма да се
обажда по телефона на техните в Ямбол. Така че може би аз ще звънна
малко по-късно до Габрово, за да си доизприказвам лимита. Друго просто
не се сещам - нещо ми се е затлачил мозъка тези дни, а това ми положение
и състояние никак не ми харесва...
31.01.1996
- И този тежък горещ месец вече изтече. Нощес беше много топло, че
ставах в 01:30 да се къпя със студена вода. Но каква ти студена? – тя е
дори по-топла, отколкото тече горещата вода от бойлера. Тръбите вървят
външно по задните фасади на сградите и са закопани на плитко в земята.
Колкото топло е отвън, такава е и водата в чешмите – но след като
издържахме на социал-комунистическото управление толкова години, ще
устискаме и на австралийската жега; в Сибир да не би да е по-добре, а?…
Тази
година на всяко дете раздадоха по $50 преди започването на учебния срок
– елементарно-подигравателен политически ход на сега управляващата
Работническа партия, защото вече влязоха в предизборната си кампания за
федералните избори, които ще се проведат на 02 Март. Опозицията прецени
обаче, че тези пари е можело да бъдат оползотворени по далеч по-добър
начин. И това сигурно е така, защото по телевизията дадоха стотици
нещастни първолаци, за които нямаше достатъчно класни стаи, училищата им
с недовършени ремонти от преди месеци и т.н. Изобщо – каша, лайна и
помия, като навред по света, където управляват истински или предрешени,
настоящи или бивши комунистически продажници.
Женя
от 05 Февруари започва някакъв кратък курс, а от 12-ти – двуседмичен
стаж. Учителката й се е обадила напред и казала, че фирмите проявили
голям интерес към нейните документи и към нея самата. От две места вече я
искали да отиде и при тях да си изкара въпросният стаж. Това също в
някаква степен ни повдига надеждите за евентуален успех, въпреки че
гаранции няма никакви. Днес снимките ще са готови и ние ще ви изпратим
поне част от тях. Сигурно утре вечерта ще отидем и на междинен пазар,
защото още имаме разни изостанали храни от лани. Нека първо да доядем
всичко, пък тогава ще направим следващото генерално зареждане на
хладилника. То в тази жега не ни се и яде много, но все пак се нареждаме
около масата в определения час – по навик...
Дано
вече да сте получили нашия закъснял, но обявен за “Новогодишен” колет.
Аз мисля, че минаха 2-3 седмици откакто сме го изпратили. Довечера ще се
обадя по телефона за да разбера. Трябва вече и писмо да имаме тези дни
от вас – ето, че пак се изчерпах откъм дар-слово; нещо става с мен,
мамка му...
01.02.1996
- Отново се включвам с “горещите” новини за деня, които са такива не
само от жегата и знойното време навън. Вчера на Женя се е обаждал
директора на онази компания, при когото тя онзи ден беше на интервю.
Нещата там са се развили с главоломна скорост в положителна посока -
дано само това да е вярната посока за нас. Какво става – отначало във
вестника те обявяват вакантна позиция за секретарка, която едновременно
да се грижи и за стандартизационните документи (там, където й е силата
на нашата жена-мъченица и майка-героиня). Именно поради тези причини
заплатата също е “секретарска” – демек ниска. След интервюто с Женя,
която ги убеждава в своите качества, в нейно лице директорът вижда
човека, точно който му трябва и то не за да попълва разни бланки и вари
кафета на управленческото звено, а действително да се занимава с
техническата документация на фирмата. Последват много бързи консултации
със собственика й, той също бива убеден и решават да обявят нова позиция
във вестника, за отговорен изпълнител по стандартизацията - а именно
точно за нашата Женя. Съответно вече и заплатата отговаря за този вид
дейност. Тази машинация е нужна с цел всичко да бъде изпълнено легално и
по закон, вместо ролите да се разпределят изпод масата и задкулисно.
Женя няма да кандидатства наново, защото те й имат документите и
впечатлението, което е оставила у тях. Може би сега ще се явят и други
кандидати, но на първо място ще бъде разглеждана нейната кандидатура.
Така че от там се очакват добри резултати - да видим как ще се развие
всичко. Но факта, че откриват ново работно място хич не е случаен и е
много вероятно да го заеме самата Женя. Ще следя от близо хода на
събитията и ще го отразявам своевременно...
Снощи
излязохме да се разходим малко в знойната вечер. Отбихме се и в
кръчмата, та изпихме и една кана с ледена бира - стига с тези
садистично-мазохистични икономии! Довечера пък ще си напазаруваме някои
необходими за оцеляването ни суровини. Нени си остана в къщи – играят с
един батко на тенис, от който той доста добре се е научил да играе, наш
съсед. После са се къпали в басейна, а Нени се качил горе в апартамента
да ни чака, защото бяхме му оставили ключа. Обаче докато си дойдем и
ние, сопола му вече беше увиснал до коленете - башка дето два реда едри
сълзи се стичат на потоци по мърлявите му бузки. Стои на едно място и
реве с глас – вайка се защо ни няма и защо не се прибираме вече? Винаги е
така когато го оставяме - страх го е да седи сам, а пък не му се идва с
нас, защото му е скучно...
Вчера
взехме и снимките от Фото-то. Малко ми се струват бледи, цветовете им
не са хубави, но това може да е и от филма. Този път марката му не беше
“КОДАК”, а някакъв друг евтин китайски боклук. Качеството на снимките
зависи от много неща, но в основата си стоят материалите, с които се
работи.
Снощи
реших да се обадя и по телефона, но връзката беше толкова лоша, че още
ме е яд за изгубеното време и средства. Чувах само отделни, откъслечни
букви, които по смисъл се опитвах да свързвам в думи и изречения. От
разговора ни почти нищо не разбрах, освен че сте били болни от грип.
Сега, на всичкото отгоре и това вече ви е дошло в повече, вярвам, но
дано бързо да се оправите. Разбрах също, че и колета ни не сте получили
още и че сте ни изпратили албумите. Стана ми ясно и че пощенските такси
ще се увеличават (пак и за кой ли път) - вече ще се изпращат само неща,
които ние определим и си поемаме съответните разходи. Спрете с
поголовното изпращане на колети вече. По-скоро ние ще ви пращаме неща от
тук; вие няма нужда да влизате в излишни масрафи. Освен това ние нямаме
нужда от нищо, освен от пари - и то от много пари; точно толкова,
колкото има в една банка – в никой случай повече, защото пък сме и
скромни! Разбира се по този въпрос нищо не може да се направи, освен да
работим смирено и почтено, за да печелим достатъчно. Вие не се
притеснявайте за нас, защото независимо от всякакви обстоятелства, ние
сме си много добре. Постоянно чакаме да стане всичко, което Бог ние е
отредил - а той най-добре си знае работата. Вие само бъдете здрави, живи
и спокойни – нищо друго не искаме от вас. Ето другата седмица ще
посрещнем Албена и Васил, ще се видим, те ще разкажат какво са видяли и
чули из Татковината. Преди да тръгнат за България те също си купиха
видеокамера, та ще гледаме и кино, надявам се. Изобщо всичко си върви
полека-лека и се нарежда от само себе си - само дето не става изведнъж,
както на нас ни се иска. Но ние сме търпеливи...
Сега
Женя си подготвя документите за една много страшна служба в
Министерството на вътрешните работи (Полицията). Тези дни ще им изпрати
резюмето си - макар че шансовете й са почти нулеви, тя все пак ще си
опита късмета, защото никой никога не знае от къде ще изскочи пилето...
05.02.1996
- Не съм писал тези почивни дни - просто нямаше нищо за отбелязване и
реших да не ви пълня главите с излишна или пък ненужна информация. В
петък след работа ходих в един дюкян да ми отрежат парче плексиглас за
каравана. Като карахме по онзи разбит път на връщане от морето,
страничното стъкло се е пукнало от тръскането и вибрациите, та вчера го
подмених с този плексиглас. Оказа се, че нашия телефонен номер се е
разигравал на томбола от една радиопрограма и така ние сме спечелили
$3000. Разбира се това не е по смисъла на истински парични знаци и
банкноти, а под формата на разни бонификации и безплатни талони за
съвсем безсмислени глупости – например да се купи едно нещо, от което
човек няма абсолютно никаква нужда, а пък да получи още едно такова нещо
без пари; раздават се билети за кино – пак под формата на “купи два –
получи три”, парфюми, подаръци и т.н. Довечера ще идва у дома човек да
ни разяснява придобивките, които сме спечелили. И това е нещо все пак,
макар и не във вид на долари. Аз обикновено съм доста скептичен към
разни такива печалби и тъпотии, защото за да се спестят например $3000,
трябва да се похарчат други $5000. Като почнат тези реклами и масови
психози, та ме вбесяват чак: как е възможно да правят хората на толкова
глупави, но това е също част от бизнеса и дрането на кожи започва още
със самата реклама. Довечера ще знам повече кое какво е – ако няма
смъртен случай, утре може и да съм в състояние да опиша поредната
уловка; те хептен за шарани ни взеха – става ми смешно и жалко за
наивниците, които продължават да вярват че нещо ще спечелят...
В
събота си бяхме в къщи. За Живко записах на касетка малко музикални
изпълнения от телевизията, но мисля че и вашето настроение биха могли да
освежат – първо я изгледайте, когато се получи. Нени понеже пó знае
модерните състави, та ми казва кое парче да запишем и кое не. А иначе
цял ден се въртяхме като пумпали и се потривахме, без да свършим за пет
пари работа. Вчера пък ходихме за риба на една река близо до града. Женя
хвана една рибка (нали е с рибарско потекло...), но на края я пуснахме
обратно във водата, защото беше много малка, а и само една. После
отидохме в един парк край морето и си правихме барбекю. Разходихме се из
квартала край брега и се прибрахме.
Женя
много усилено се подготвя за позицията си в Полицията. Днес й започна
новия курс, а от другия понеделник тръгва на стаж. Междувременно ще
чакаме и резултатите от фирмата, където тя ходи на интервю миналата
седмица. Нени е на училище.
Ето
че и обедът дойде. Няма кой да ми се обади по телефона и да ме попита
как съм; нито пък аз има на кого да звънна у нас, че да попитам за писма
и дали всичко е наред. Ама така ще е от сега нататък, особено ако
госпожата започне работа. Нени попита: “Мама ако почне в Полицията, ще
има ли униформа и ще кара ли полицейска кола със сирени?” Аз пък живо се
заинтересувах дали ще й дадат пищов... А тя ни нахока и двамата на
края, абе – полицайка, какво да искаш повече. Не знам само, ако и
полицейско куче й зачислят - тогава какво ще правим?...
Останаха
още 20 минути незаписани на касетката, която отдавна се каним да
изпратим. Може да направим пак едно видео-писмо и така да се свърши до
края. Само че не знам какво ще ви говорим, след като аз толкова подробно
описвам всичко. Надяваме се тези дни, най-късно до една-две седмици да
имаме по-внушителни факти за отбелязване.
Притеснявам
се, че продажбите ни не вървят никак, може би защото им сложихме доста
високи цени. Ще ги свалим малко, за да видим какво ще стане и дали ще
има повече купувачески интерес. Чакам и писмо от вас, може би и албумите
ще пристигнат скоро. Аз ви бях писал да не бързате с изпращането им, но
тя се свършила вече. Благодарни сме ви много за всичко, което правите
за нас...
Скоро
са и Заговезни, на 25 Февруари. Сигурно ще се съберем у Сашови, нали са
ни формално кръстници. Роси е пристигнал онзи ден, но още не сме се
видяли, защото те са много заети с Наско. Сега е много силно строително
време и всяка минута е ценна.
06.02.1996
- Снощи идваха едни хора в къщи и официално ни връчиха една книжка с
купони, които можем да ползваме за кино, ресторант, автосервиз и
най-различни други услуги. Всички придобивки трябва да се използват до
09 Август – до тогава е срокът на талоните. А ние запрятаме ръкави и още
от довечера ги почваме едно по едно.
Иначе
други новини няма около нас. Аз съм на работа, Женя ходи на курс, а
Нени е на училище. Чакаме с нетърпение Албена и Васил, че да раздуят
българските клюки. Вчера получихме писмо от Валя и Сашо – те са добре и
свикват отново да живеят сами. Забравих онзи ден да попитам майка по
телефона дали вече сте се виждали с чичо Ванчо и леля Денка. Но то
толкова лошо се чуваше от ужасната връзка, че не ми дойде даже и на ума
да задам този въпрос. Сигурно в писмата ви ще пише всичко.
Надявам
се, че вече сте оздравели напълно от този грип. Малък Сечко тук започна
с известно захлаждане, което е добре, защото в продължение на една
седмица беше много горещо и задушно. Но сега времето се нормализира.
Чакаме есента и зимата. Снощи имах занимания с малкото телевизорче. Нещо
му се беше загубил говора. Отворих го и то само се оправи - може би е
била някаква лоша връзка. То има екран с диагонал само 6 инча (12.5 см),
но на вид е много сладко. Неничко го ползва от време на време по
заслуги, когато му разрешаваме да гледа някой филм – но той заспива още
докато изреждат артистите и надписите в началото. Легне ли веднъж –
край; нито книги чете, нито телевизия гледа. Заспива много бързо, но
сутрин в 06:00 е вече на крака и по правило гладен. Рови из хладилника,
тършува за нещо оставено в долапите - хапва каквото намери, после си
пуска детските филми по сутрешните телевизионни предавания и си доспива
на дивана до 08:00, когато започват приготовленията му за училище.
Изобщо – живее си финно, де аз да имах неговия живот!...
Ще
изчакам още една-две седмици, че пак ще ви се обадя по телефона. Тъкмо
до тогава ще са се получили колетите – вашите тук и нашия там. Дано да
не се е загубил някъде или пък да го откраднат, защото това ще бъде
голям удар за нас. Искам да си мисля, че всичко ще бъде наред, но докато
не разбера че сте го получили, постоянно ще живея в съмнения.
07.02.1996
– Пак нищо особено, пак няма нищо съществено. Вчера дойде една омразна
сметка за $185, която трябва да платим за данъка на земята. Това е
сумата за тримесечие. Значи на всеки 3 месеца ще плащаме по толкова.
Така като че ли е малко по-добре и безболезнено, отколкото да се изръсят
$1000 на камара в края на годината и то баш преди Коледа.
Започнахме
употребата на безплатните купони от печалбата. Снощи например си взехме
две видеокасети от библиотеката и купихме един специален сандвич
(хамбургер) за Нени от махленския ресторант/закусвалня. А ние с майка му
ядохме постна чорба по градинарски с повечко хляб – при това в къщи.
Така приключи вечерта, а днешния ден също не се отличава с особени
събития. Освен ако по обед дойдат писма (които ние вече много
очакваме)...
08.02.1996
- Преждевременно прекъснах мислите си вчера и не по мое желание, а
защото бях много зает. Шефа ме занимава с разни негови въпроси, които
отнеха и обедната ми почивка, та за това не съм писал. Днес покрай мене е
по-спокойно, но пак има неща които се бързат - те обаче не могат да
станат веднага, както на тях им се иска. Но старая се поне едно по едно
да изчиствам проблемите. Вчера най-после получихме писмо от Ямбол,
писано още на 11 Януари - веднага след като сте били заедно в Габрово.
Ние знаехме за тази ваша среща, но от телефонен разговор ли, от някое
ваше писмо ли – вече не помня, а и не е толкова важно...
Снощи
след работа излязохме на разходка с Женя, а Нени си остана пред блока
да играе тенис и да се къпе в басейна. Пак изпихме една кана с бира в
махленската кръчма и се прибрахме. После вечеряхме, филма по телевизията
изгледахме и кратките часове след работа свършиха много бързо. Нямаме
вече трета или четвърта поредна седмица писмо от вас. Може би да е само
трета, но на нас ни се увиждат дните, като че ли минава цяла вечност
между получаването на отделните писма. Лошото е, че ние с нищо не можем
да ви помогнем и да ви бъдем полезни, но поне искаме да знаем какво
става с вас...
Продължавам
в обедната си почивка. Тъкмо разговарях с нашата адвокатка, която ни
движи всички въпроси по имота. От Кметството чакаме да ни върнат едни
$60, че да ги прибавим към Неничковия фонд за колело. Той горкият,
събира $50 в продължение на три години, но какво да прави, след като и
самите му спомоществователи не ги бива много финансово. Сега тези
парички от Съвета, заедно с едни други, плюс тези от картите които ще
продаде за $70, та всичките ще ги съберем на камара - да видим за какво
ще стигнат. Трябва да има и той велосипед, не става иначе. Откраднатият
няма надежди да си дойде обратно – видяла се е тя, че сега ще купуваме
друг - дано него пó да го уварди от предния. Пак ще разгледаме вестника с
обявите и ще търсим нещо подходящо по вид и цена. Новите са много скъпи
и не си струва да се хвърлят толкова пари само за едно колело. Довечера
ще ходим на пазар, но не генерално зареждане, а само частично – хляб,
яйца и домати; провизии, без които моят живот буквално спира, ако ги
нямаме в наличност – иначе мога да помина без всичко друго.
11.01.1996
- Хванала ни е нещо депресията, та хич не ни се пише и на двамата.
Отделно дето няма какво да се описва, но все пак. Аз забелязвам по себе
си, че нямам никакъв мерак за писане. Склонен съм даже да скъсам и
изхвърля всичко онова, което до сега съм написал до тук – амчи то няма
никаква стойност бре! Никакво въображение, никакъв художествен сюжет –
сухо редене на низ от думи, лишени от смисъл, бедни и скучни. Това е
може би така, защото постоянно очакваме да се случат толкова много неща,
а на практика и в действителност нито едно от тях не се получава.
Петъчният работен ден за щастие приключи без особени напрежения и
сътресения. Предадох си задачите, които висяха над главата ми. После в
къщи – нищо ново. Изкарахме цялата вечер, че и половината нощ пред
телевизора, в губене на време и без нещо положително.
В
събота сутринта се срещнахме на летището със Сашо, за да посрещнем
Албена и Васил, а и той да ги откара после с багажа до тях. Пихме по
едно кафе, разгледахме новото международно летище на Бризбън и в 09:00
самолета кацна. Чакахме 40 минути докато нашите хора се появят от
вратата, вече на наша си земя. Почти не сме приказвали за нищо
конкретно, защото всички бяха прекалено много изморени от дългото
пътуване. Албена каза само, че са се видяли с майка, но те специално ще
ни се обадят или пък ще се видим в най-скоро време, за да ни разкажат
повече подробности. Те още се пренастройват кога да се яде и кога да се
спи – все ще минат няколко дена, докато забравят часовата разликата
между Австралия и България. Може би довечера или през седмицата ще ни се
обадят. Не е удобно ние да им звъним – нека първо да се окопитят малко.
След
летището аз ходих да платя наема и от там се прибрах. После пък с
Неничко отидохме до едни гробища за мотоциклети – за сега само гледаме
за обща култура, евентуално може да купим някоя бракма. Но това ще стане
едва когато и то ако продадем колата. Продължавам обаче да нямам
никакви клиенти, ни за кола, ни за караван - аз изобщо не очаквах такива
плачевни резултати; защо обедня толкова много този народ, бре? Какво му
стана, че така спря да купува? Е, то каквото има и трябва да стане, ще
си стане и без да го мислим, но все пак тези продажби ми остават като
дерт и сериозен кахър.
За
вечерта в събота (снощи) чакахме Румен и Ива да ни дойдат на гости. Аз
като ходих да купувам виното за случая, край боклука си намерих един
портативен телевизор – черно-бял, в отличен външен вид, като после
установих че е и в изправност. Има само някои копченца да му се сложат и
ще си работи, та пушек ще се вдига от него. Освен това телевизорът е
пригоден и за 12-волтова инсталация от колата. Него специално ще си го
инсталирам в клозета, ние вече сме с три – и това ако не е жизнено
равнище и повишаване на стандарта; “Ovo je standart!”, както казват
братята сърби...
Снощи
си прекарахме много весело с гостите, та аз още се намирам в състояние
на безтегловност под влияние на вечерната почерпушка. Женя и Нени
отидоха да играят тенис, докато аз подрямах малко неофициално на дивана.
Обаче нали не съм свикнал да си губя времето, та скочих напред да пиша
писмо. Нощес след като гостите си тръгнаха, на два пъти се опитвахме да
се свържем по телефона с вас, но изглежда нямаше никой в къщи. При вас е
било някъде по следобедното време (надвечер в събота, точно на 10
Февруари). Тревожим се защо нямаме писма от вас. Но може би Албена ще ни
разкаже повече подробности, а ние междувременно пак ще ви търсим. Женя е
сънувала някакъв лош сън онази нощ, та за това ме накара да ви се
обадя. Аз пък сънувах татко нощес - че са го изпратили на някакъв курс в
Техникума, да учи как се полагат кабели в земята (пак по специалността
съм гледал да ми бъде сънят...).
Днес,
понеже е неделя, ние с Нени ходихме на битака и цялата ни сутрин
премина в ровене из хорските вехтории. Той напред отиде да си играе със
съседчетата, къпаха се и т.н. Сега са все още с майка си на тенис корта и
ме чакат да отида при тях.
Женя
от утре започва професионален стаж в една много голяма и известна
компания, намираща се точно в самия център на града - на самия пъп на
Бризбън. Офисите й са на 23-я етаж в някой от небостъргачите, но и аз не
знам с точност в кой от всичките. Ако не друго, поне ще види приятна
бизнес атмосфера и обстановка, ще диша скъпите парфюми на баровците, а
няма да гази по стружките из някоя фабрика. А пък ако се представи добре
и имат нужда от нея, може и на работа да я вземат там. Де тоз късмет...
Онази
вечер падна много силен дъжд, който обърна времето и вече не е такава
жега. Вечерите са малко по-нормални и вече може да се спи през нощта. С
тези си редове до тук изчерпах и описах почивните дни. Утре ще продължа
от работа, а сега ще седна да надпиша и снимките – независимо от всичко,
малко съм беден откъм информация. Заедно с всички вас ще чакаме да се
случи нещо по-вълнуващо, а до тогава – търпение му е майката…
12.02.1996
– Снощи, както вече бях писал някъде отгоре, най-после надписах
снимките, които трябва да ви изпратим. След това за разтоварване готвих
миш-маш – а с къпането, вечерята и дрямането пред телевизора съвсем
безславно приключи и самия ден. Преди да си легна в 23:30, аз пак ви
търсих по телефона. Съгласно българският времеви пояс това е било в
неделя около 16:30, но аз отново никого не улучих на слушалката. Тогава
предположих, че сте отишли до Пловдив за да се видите с чичо Ванчо и
леля Денка. Но тези дни ние пак ще звъним, докато най-накрая се свържем.
Тази
година Заговезни се пада на 25 Февруари, та сигурно ще се разнасят и
торти по тези причини. Аз вероятно ще се опитам да направя легендарната
торта на леля Бонка - без рецепти, само по детинските си спомени. Към
този час от деня, Женя вече е заела своето работно място в ситито, а
Нени е на училище. Дано тази седмица вече да получим дълго чаканото
писмо от вас и да пристигнат албумите. Довечера ще се обадим и на
Албена, за да разберем повече подробности и новини от България - надявам
се, че са се аклиматизирали вече. Васил от днес е на работа, а малкия
веднага започва училището.
Аз
пък съм в началото на един цялостен проект, който е малко по-сериозно
занимание от досегашните ми ежедневни задачи в завода. Зает съм много и
не мога да се оплача от скука, но с дълбока и изпепеляваща носталгия си
спомням времето, прекарано в “Електроника”-та – то бяха вицове, майтапи и
кудоши с кого ли не, чести моабети след работно време (че и през…);
решаване на кръстословици и сладки приказки ту с тази колежчица, ту пък с
друга. Това тук наистина ми липсва много. Да не говорим пък, че в
отдела изобщо нямам жени под ръка, а съм изцяло заобиколен само от
нерези – няма подир кого и едното си око да оплакна даже! Защо
нечестивият ме наказа така? Какво толкова съгреших, та си заслужих
орисията на яре всред глутница от вълци?...
Продължавам
с мрачната си мисловност и на обед. Сега, като няма никой из дома, та
не мога да имам и някаква по-прясна информация от самата “кухня”. Чак
довечера ще се разбере кой как е прекарал времето си през деня, има ли
пристигнали писма и т.н. През следващите две седмици Женя ще работи
много близо до службата на Ива. Ще могат в обедните почивки дори да се
срещат, да пият кафе и да оглеждат света наоколо. А за мене остава
единствената утеха, че след 29 години и някакви си месеци отгоре ще се
пенсионирам – тъжна перспектива...
Снощи
ми се обажда Ани и каза че баща й, по Албена и Васил ми е изпратил
някаква значка от Военното училище, в което са учили заедно с вуйчо. С
последните още не сме се виждали, та да обменим мисли кой как поминава в
Родината и какво е общото дередже в България, но може би следващата
неделя ще организираме някакъв митинг на нашата малка социална група и
тогава ще се разискват тези въпроси...
13.02.1996
- Отново нищо ново, никакви писма и колети – пощенската ни кутия пак
остана празна като ням свидетел на мъката ни по всички вас. Снощи се
обади Албена, та ни разказа за срещата ви с нея, а и разни подробности
от Татковината. Разбрахме се някоя вечер да им отидем на гости, за да си
вземем пакетчето, което сте ни изпратили по тях. На Женя много й
харесва мястото, където си кара стажа, но дали ще я оставят там на
работа – никой не знае. Всичките й колеги са “от лъв нагоре”, та ние
едва ли ще имаме някакъв успех, но поне една хубава характеристика може
да вземе на края.
В
Бризбън има едно място, нещо подобно на “Солни пазар” в София, където
също се продават коли на старо. Решил съм тази неделя да заведа и моята
“баба Яга” - дано поне там някой да я хареса. Иначе чрез вестника до
този момент нищо не става – нито с колата, нито пък с каравана; защо
така – и аз не знам. Абе той отговорът е много прост: на никой не му
трябват такива стари боклуци. Хората се ориентират към купуване на
по-нови стоки и за да се привлече все пак някой мераклия, аз едва ли не
трябва да му ги подаря, само че не е познал с мене…
Снощи
пак щях да ви се обаждам по телефона, но какво се увъртяхме: разни
филми гледахме – първо един, че друг след него, а после пък забравих.
Сигурно вече сте се прибрали, от където сте били. Довечера пак ще
пробвам…
Брей
- какво ми стана, та изедин път нещо ми секна: и писането, и мисълта, и
всичко. Просто не знам за какво да ви пиша, защото няма абсолютно нищо
интересно. Снощи, докато чаках Женя да си дойде от работа, готвих “Супа
по сиромашки” от всичко останало, дето се въргаляше в хладилника и из
долапите. В тенджерата под налягане наблъсках каквито зеленчуци и
суб-продукти намерих – ще има да си я ям цяла седмица, защото Неничко е
станал много капризен, претенциозен и не яде какво да е. Майка му
уйдисва на халосиите му, но един ден когато и тя започне работа, ще има
да реват и двамата. Процесът е неуправляем и аз съм вдигнал ръце вече от
тях – да серат, че да мажат...
Започна
да се чувства постепенното есенно захлаждане - нощем става 18°C-19°C, а
през деня не повече от 27°C. Миналите две седмици ни беше подкарало
36°C-37°C денонощно, но сега е добре. Горещото лято свърши като че ли -
сега остават другите три прекрасни сезона. Моята алергия също отшумя
отдавна и сега е все едно, че никога не съм имал такъв зор.
14.02.1996
- Въпреки че съгласно Католическия календар днес е денят на Св.
Валентин - празник на всички влюбени и обичащи се хора по света и навред
наоколо гъмжи от любов, този ден аз повече го свързвам с българския Св.
Трифон Зарезан, с лозарските празници и съпътстващите го пиянски
музикални седмици. Надявам се и би ми се искало, тази година също да сте
уважили тези тържества по подобаващ начин. Ето например, това сега е
едно от нещата, което ужасно много ми липсва тук, за което определено ме
хваща носталгията и ме е яд, че не съм част от този колорит. Празници и
чествания, които никога под никаква форма не биха могли да се изживеят
тук, освен само частично в Аделаида. Но както и да е - нищо не може да
се направи освен да се примиряваме и да си спомняме с умиление за
миналото. Спомените поне никой не е в състояние да ми отнеме, както и да
ме лиши от собствените ми мечти...
Вчера
най-после пристигна съобщението за колетите (предполагам, че става
въпрос за албумите ни), които аз днес след работа ще отида да взема. И
още други неща имам да върша, а пък вечерта ще закарам Женя на курс –
вечерен. На този тя ходи само веднъж седмично и посещава паралелно с
другия, който е през деня.
Ех,
мама му стара - през целия днешен ден няма да спра нито за миг да
мисля: къде сте, как сте, дали сте отишли на лозето или това официално
ще бъде в събота и неделя. Представям си колко много сняг е навалял, как
цвъркат дебелите вратни пържоли отвън на скарата, а вътре в колибата се
пият греяни ракии с блажни и кисели мезета и пенливите, руйни вина се
леят направо от менците! Дано сте успели да се съберете в максимален
състав – както на с. Стоевци, така и на лозето. Ще чакам с нетърпение да
ми пишете подробности около тези светли празници. И между другото,
понеже по образи и по имена сега пред очите ми са всички “активисти” и
винопроизводители-консуматори, използвам случая най-сърдечно да ги
поздравя: чичо Божко, чичо Цоко, чичо Христо (всички възможни) и разбира
се останалите, които не съм споменал лично и по име. Естествено и татко
е в числото на “и другите”, но защото той още е “новобранец” в бранша
(едва от ерата на 1980), та няма необходимият стаж и ценз, за да се
нареди сред “първенците” в челните колони...
Продължавам
с новините в обедната си почивка. Както вече споменах, преди ден-два ми
зададоха нов голям проект (автобус амчи – няма да ми дадат да правя
космическа совалка, я; или пък атомна подводница). Ще бъда негов
отговорен конструктор и в същото време ще чертая разни възли, детайли и
монтажни чертежи за него. Това говори добре, че все пак разчитат на мене
и ми вярват за такова отговорно нещо, а и голямо – марка MERCEDES,
дълъг 12.5 м. Много от чертежите са вече създадени, но някои от тях
трябва да се преработват по съответните изисквания на клиента. Тук за
всеки клиент има различна документация, защото капризите им са различни,
а пък в тази част на света той (клиента демек) винаги има право, защото
той самият плаща от собствения си джоб. Така че всички в завода му се
въртим на пета (пак на Клиента) - за нас няма невъзможни неща и
неосъществими изисквания, които той си е позволил да поиска, срещу
съответното солидно заплащане. Няма изрази от рода на: “Ей туй имаме на
склад, завода разполага само с това – ако ти харесва, купувай го, ако ли
не – върви на майната си!” Всичко се проектира индивидуално и е
уникално за самата поръчка, а това с “майната” също се казва, но
тихичко, под сурдинка или наум. Клиента се нарича с какви ли не омразни,
мръсни и обидни епитети, ама иначе пред него са готови да му оближат
гъза и му се кланят доземи. Но така е по целия свят, а иначе е приятно
като те наричат: “Сър, какво ще обичате?”, “Как сте, господине?” и т.н. А
зад гърба ти може да се изсмеят, че не ти е закопчано горното копче на
ризата или че много късо ти е вързана вратовръзката. Но както и да е -
светът в който живеем е красив, интересен, често пъти и странен; но нали
земята е пълна с шъшкъни - има ги в изобилие и тук...
Днес
ще работя само до 15:10, а утре ще си надработвам извънредните часове.
Неничко общо взето изпълнява заръките докато ни няма и уж се справя сам,
с някои малки изключения. Правя му и чест контрол по телефона, но не
мога да го изненадвам с по-ранното си прибиране от работа, както на
времето моя татко изненадваше мене. Той отлично знае до кога работя и
гледа всичко да е оправил до тогава, но някой път може и да го
скондапсам, за да видя дали правилно се изпълнява дневната програма и
как се спазва режима. Горещо се моля само час по-скоро Женя да започне
работа и веднага ще си преорганизираме системата на живот. Но че усещаме
остра нужда от вас тук – това е факт неоспорим. Само с ум се бия: как
да го осъществим и под каква форма да стане...
Няма коментари:
Публикуване на коментар