Скъпи и прескъпи родители мои, мили приятели – близки и
далечни роднини!
След едно голямо прекъсване от около 7-8 месеца, с
няколко много малки изключения измежду тях, аз от края отново се залавям с
предишната си творческа дейност по списването на нескончаемият ми житейски
пътепис. Изглежда съм позагубил част от своя наивен ентусиазъм, който имах до
неотдавна, но се надявам чрез самотата и душевната си безтегловност, в която
изпаднах постепенно да го възстановя.
Днес е Св. Георги Победоносец (06.05.1998), но
моя “хазаин” го няма още, та да изпием по глътка (не вода) по този случай. И за
да спазя досегашната си най-строга традиция с подреждането на събитията по реда
на тяхното възникване, сега ще започна изложението си доста по-отдалече – а
именно от мигът в деня на поредната годишнина от вашата сватба (който аз иначе
толкова силно благославям и възхвалявам), когато се разделихме на летище
Бризбън: разплакани, тъжни, празни и кухи от всичко станало между нас...
Сгушен на една малка тераска, вероятно определена от
служителите на аерогарата за пушене на цигари, аз успях да заснема с
видеокамерата последните следи на тъжните и мъчителни спомени, които останаха
след отпътуването ви. Следих този момент през обектива възможно най-продължително
време до последния момент, докато сребристо-металното туловище на самолета се
издигна във въздуха и завинаги изчезна далеч из облаците на небосклона,
пронизвано от оскъдните проблясъци на следобедните слънчеви лъчи. За сетен път
исках да запечатам на лентата тези наши най-съкрушителни, последни кадри и
добре че беше така, защото както после ще се разбере – освен всичко друго което
загубих, аз нямам и камера вече...
09.05.1998 - Както сами виждате, а и по внезапното
прекъсване на потока ми от мисли разбрахте, че онази въпросна вечер Любо си
дойде от работа и в много сбит състав (само той, аз, спомените и мечтите ни)
отчетохме Гергьовият ден, но не с печени агнешки бутове, а с препечени на
котлона филии хляб “по ергенски”. Сега ще се опитам да възстановя паметта си от
изминалата седмица или по-точно вече две, за да бъда максимално последователен.
Казах вече, че заснех целия ритуал по отпътуването на
видеолента - до самото потегляне на самолета. Няколко минути след това, той се
вдигна току над мене и това беше една много величествена и чудна гледка, защото
се рееше бавно из въздуха, сравнително ниско и целият се беше лъснал ослепително
точно на фона на залязващото Австралийско слънце. Не се мина и кратък миг,
когато самолета набра скорост и потъна в небесата. Останах си само със
зяпането, но се взирах в далечината, докато напълно не го изгубих от погледа
си. Тогава чак се разревах и аз, ама истински - с бяс и злоба, която се
изливаше на горещи потоци от очите ми. Слязох бавно по стълбите, отидох на
паркинга и се качих на колата, в която вече завих и застенах като куче,
задавайки си един единствен въпрос: “Защо? Защо?”, “Кому беше нужно всичко
това?” - “Кой, по дяволите спечели нещо на края и на каква цена?” Разбира се
нито аз, нито пък някой друг успя да ми отговори на тези реторични въпроси,
чиито отговори аз прекрасно вече знаех. Прибрах се помръкнал и посърнал в
домът, който дълбоко в себе си бях решил, че ще напусна завинаги. Много отрова
се беше насъбрала в нежната ми душа, която просто не можех да нося повече на
плещите си и да я прикривам в себе си...
Веднага се свързах по телефона с Иван (от летището), с
когото се видяхме още в четвъртък вечерта. Целта ми беше да си намеря някоя
мъжка дружка, изпаднала в подобно деликатно положение като моя милост, та заедно
да наемем някакво общо жилище и да си делим съответно масрафите. Аз него
всъщност го познавам още от Аделаида, където те също бяха пристигнали от
България с жена си. Една вечер наш общ познат ни ги доведе на гости - нали у
нас беше като хан на кръстопът, та така се знаем с тези хора. Впоследствие те
заминаха за Бризбън, където той завърши някакво висше образование, въз основа
на което си намери и добрата работа (в митническата служба на аерогарата).
Разбира се до това време вече бяха построили къща, родили си и едно бебе, та
бабата (майката на жена му) беше пристигнала да помага в отглеждането на
новороденото. Сега обаче за голяма моя изненада двамата бяха в процес на развод
и дела по имуществени поделби, защото той пък хванал жена си нещо да мърсува с
някакъв индивид, докато бил на работа – това се случва и в най-добрите
семейства. Та и при тях е една мътна и кървава, дето не е за разправяне, но то
нали злото по хората ходи. В момента даже продават къщата и той живее там като
на квартира - иначе на драго сърце щеше да ми даде подслон човекът, нали с него
сме вече от една категория. Въпреки че случаите ни малко се различават по сюжет
и сценарий, крайният им резултат е един и същ...
Със Сашо бяхме заедно пък в сряда вечерта и изпихме по
5-6 бири, докато му разкажа кое как е било, макар и в кратце. Трябваше да спим
в кръчмата, ако исках да му разправям за цялата си “синусоидална” история.
Всъщност именно въпросният Иван ме посъветва да се обадя на Любо и да отседна
при него, след като той поначало живеел сам, след щастливия развод с жена си.
Аз може би съм споменавал преди, че с него сме се виждали веднъж-дваж и то у
Стефчо, по времето на “Сватбите на Йоан-Асен” (нескончаемите ни серии от
моабетите имам предвид).
В петък вечерта излизах с Румен (на Албена). И на него
трябваше да обяснявам доста пикантни подробности около семейния си живот,
защото той (всъщност те) знаеха само едната страна на медала. Както и да е. Също
така предупредих моят малък и свиден Неничко за тази предстояща грозна история,
на която той неминуемо щеше да стане свидетел. Аз не съм преставал да го уча и
подготвям за времето, в което ще се наложи да разчита само на себе си. Майка му
обаче не спира да подсилва нещата и да ги преиначава по нейният типичен
шизофреничен начин, та за сега доста му обърква акъла, но аз само се моля
Господ да бди над него и нека той да му е на помощ, след като собственият му
баща не е в състояние или по-точно – не му разрешават...
Междувременно аз бях помолил Женя да ми приготви всичко,
което можех и имах право да взема със себе си. Не съм й искал абсолютно нищо –
оставих я сама да реши какво да ми даде. Така аз в събота сутринта си наредих
боклуците, които госпожата ми беше отредила и приготвила за напускането ми,
взехме си едно изключително сърцераздирателно “довиждане” с Нени, а с нея се
разделихме отново като животни. Всъщност аз не бива да сравнявам отношенията си
с нея с тези създания на Природата, макар да са диви и лишени от интелектуален
разсъдък - те в повечето от случаите се държат едно към друго с много повече
любов и внимание, отколкото нас човеците...
Натоварих оскъдиците и подхвърлените ми вещи (главно
някои дрешки и парцалчета) в онези войнишките чанти, с които пристигнахме в
Австралия и гледах да се махна час по скоро от този опротивял на всички дом. Единственото,
за което безкрайно много тъгувах естествено беше моето малко, свидно и нещастно
чедо, което заради мене осиротя с липсата на баща до рамото му, но ей Богу,
казвам ви напълно честно и открито: само мисълта за майка му изпаряваше
всякакви човешки чувства от сърцето ми. Не знаех, че съм способен да мразя и
ненавиждам чак толкова много, но то хич не е за чудене – а на всички, които на
това място ще си зададат въпроса: “Ама как е възможно такова безобразие, що за
човек е тоя, бе?”, горещо ще препоръчам дори и една малка частичка от онова,
което съм преживял, преглъщал и достатъчно търпял. Аз нямам коментари...
Предстояха три почивни дни поради честването на 01 Май
(само че при нас датата се падаше на 04 Май - понеделник). При Любо пристигнах
още в събота - той живее в другия край на града, оттатък реката но е на
сравнително удобно място. Походното легло, което той ми предостави, беше
най-големия лукс и удобство, които някога съм имал. За мене то беше и убежище,
и леговище - в него се заключаваше и скъпо струващата ми свобода...
С Любо много си допаднахме - и по съдба, и по интелект, и
по разбирания въобще. Той е зодия “Дева”, ако това има въобще някакво значение.
Следващата седмица оправях парите от срочния влог, прехвърлих колата на Женя и
т.н. Нейната кола също се водеше на мое име, та сега се освободих и от това
бреме. Имах много тичане и притеснения по най-различните инстанции из града, а
освен това и работа ми в службата не спираше нито за миг.
С домакинството се справям горе-долу добре, въпреки че се
дадоха и първите жертви, още по време на първото ми пране вече като
самостоятелна социална единица – едни мои къси гащи пуснаха боя в пералнята и
заради тях изхвърлих две други фланелки + един потник, които имах
неблагоразумието (незнанието, невежеството) да пера заедно с останалите цветни
дрехи. Като се заговорих за парцали, та още не мога да забравя големите истории
и пререкания с даването на дрехите ми въобще – костюми, ризи, панталони и т.н.
Със страхотни взаимни скандали на края аз успях да си взема тези неща от
госпожата, но при нея останаха сума други – халал да й са, дано намери час
по-скоро някой, та да го облече от главата до петите в моите дрипи. На мене хич
не ми и пука за тях – обаче нямах на работа с какво да отида, защото през
почивните дни не можех да си купувам нищо. Майната му - сега ще видя от тук
нататък как ще я започвам и с какво ще се оправям. Дано пък и на мене Господ
помогне малко, нали и аз съм уж негово чедо. Но нека повечето да изпраща
помощта си на Нени, защото той наистина ще има нужда от Божия сила и подкрепа –
аз все някак си ще изплувам от батака...
Междувременно, чрез нейна колежка учителката по музика ни
намери един чуден електронен орган – такъв същия като нейния в студиото и много
нов, а в същото време беше поносимо скъп ($3500 е приемлива цена за един такъв
сериозен инструмент). Направих цивилизован опит за предложение да го купим на
Нени заедно с майка му, като си разделим сумата по равно, но тя ми заяви, че
музиката и всичко свързано с нея било мое задължение - да се оправям сам. Аз
имах само едни мизерни $2000 в сметката си, дето съм ги пестил и кътал от
текущите ми заплати, но допълнително взех още $1800 от онези пари в сметката,
за които тя подписа документ за прехвърлянето им само на мое име. От тях обаче
трябваше да прехвърля $350 за погасяването на кредитната си карта, защото
наш’та ходила по лекари, по адвокати и се разплащала с моята карта и за моя
сметка, като че ли е вдовицата на Рокфелер. Онези $10,000 й ги върнах обратно,
дето тя ги даде уж за вашите документи. Че на всичкото отгоре имá и претенции
за моята кола, която е нова – да сме я продадели и да й разделим парите. Тогава
аз й направих една груба сметка, че за последните 7-8 месеца не е дала и цент
дори, а всичкото беше плащано от моята заплата, докато нейната се трупаше в
сметката й на камара. Сега хората знаят, че аз съм й взел парите (тези, които
са на дедите ми!), взел съм й и колата, след което съм я зарязал – такива
приказки разправя на всички, де когото види и това е мълвата, която се носи за
мене. Ами като ще се делим, защо да не разделим и нейните пари тогава, ами тя
има претенции само към моите? Но както и да е, аз успях да се овладея и до
кървави сблъсъци не се е стигало - тези дни съм изключително спокоен и все си
мисля, че макар много дълбоко и ужасно противно на Неничковите интереси, аз все
пак върша правилното нещо и най-съзнателно предприех съдбоносното си решение.
Тя плюе и храчи наляво и надясно по всички нас. Ани й уйдисва на акъла – с нея
още не сме се чували, но аз от край време знам какво си мисли тя за моята
скромна и почтена особа. Иначе със Сашо се чуваме почти през ден...
Снощи ходих у Стефчови и спах у тях, че днес строихме
една ограда у тях, а следобеда с него и неговия микробус ходихме да натоварим
новия орган на Нени. Платих $3500 без да ми мигне окото, но съм безпределно
доволен и щастлив, че поне нещо направих за него, при това несъмнено добро.
Стария инструмент го взех аз и сега е тук при мене в квартирата на Любо.
Стефчови довечера са на гости у Албена и Румен – там ще се посрещнат двата
основни лагера от привърженици и противници откъм “момковата” и “моминската”
страни, но на мене не ми дреме. Аз пак ще си говоря нещо с Мира или пък с леля
Мими, за да им разбера настроенията. Няма да мога да угодя на прищевките и
капризите на всеки – дано само не си мислят, че изобщо се опитвам…
Търсих си и гадже даже миналата седмица – този път
стрелите на Амура попаднаха върху сърцето на банкерката, дето ми движеше
документите по оправянето на парите и сметките (обаче не можаха да го разбият,
както ще се разбере впоследствие). Предложих й да пием по едно кафе след
работа, но се оказа, че тя била вече сгодена, а пък женихът бил много ревнив и
тя не смее да излиза с никой друг, освен само с него. Незабавно й дадох някои
безплатни напътствия и полезни съвети след 13-годишният си несполучлив опит на
съвместен живот с подобна ревнива и истерична персона. Независимо обаче, че
много културно и любезно момичето ми отказа поканата, с нея се разделихме като
добри познати и приятели. Ама ме е яд, че ще изгори миличката с тоя ревнив
кретен до себе си. Но той и Веско Славчев си беше прав, като казваше, че „’убавите
ябълки – свинете ги ядат”...
Днес след историята по купуване и пренасяне на
музикалните инструменти, посвирихме с Нени на новото пиано. Още е плах и не му
е свикнал, защото то е много сложно и богато на функции и различни звучения.
Мисля си, че той беше щастлив днес, но да видим как ще бъде от тук нататък. Във
вторник ще го водя на урок при учителката, а той в сряда е на изпит. Уж е
готов, направи много упражнения и е сигурен в себе си. На последните тестове
имаше 90% верни отговори, което е почти отличен резултат. Казах му да седне и
да ви напише някой ред, но дали ще го направи не знам. Утре е неделя, но ние с
моя човек нямаме планове още. Първо ще видим от къде духа вятърът като станем
от сън сутринта, пък тогава ще решаваме....
Госпожата е подала документи за издръжка на детето и
според парите, които вземам и условията, в които се намирам, ще трябва да
плащам около $130 на седмица, а музикалните разходи подире му са си башка – но
аз съм готов и на това, само да не я гледам пред очите си повече. Тя продължава
да се държи отвратително с мене, било по телефона, било пред детето и се святка
насреща ми с тон на генерал. Чисто нова кола си купила онзи ден за 16-17 хиляди
долара, че на нейната й се повредила задната лява гума, а и да е по-сигурна
като пътува. Господ да й е на помощ, докато вози детето поне! В понеделник ще й
я докарат пред вратата на апартамента. Старата сигурно ще я продадат - да
серат, че да мажат, както също обича да повтаря скъпият ми и нещастен татко...
11.05.1998 - Св. Св. Кирил и Методий по старому
(всъщност, не - какво приказвам и аз: това е датата по новия стил, но аз този
прекрасен български празник си го карам по традиция на 24 Май, когато съм си
свикнал да го празнувам още от ученическата скамейка...). Сещам се за това,
защото новият човек и приятел, с когото ще деля битието и житието си грешно, се
казва Методи. Вчера съвсем случайно се запознахме с него чрез Любо – изпаднал
завалията в моята ситуация преди няколко дни, само че той има повече опит и е добил
по-голяма рутина, защото му е за трети път вече. Иначе е много интелигентен и
възпитан човек, журналист по професия (но тук изкарва насъщният си като
бояджия, което пък няма никакво значение). Около 15 години е работил във
вестниците “АБВ”, “Континент” и т.н., преди да дойдат с жена си тук в Австралия
преди 4 години. Зодия “Водолей” е, както се разбра по-късно, защото ние си
седнахме на обяд в едно капанче край реката и жулнахме по една дузина бирички
на калпак, в чест на 12-те Апостоли и за слава на Всевишния. Понеже се чудехме
какво ще правим в неделя, а пък ние с Любо имахме гости. Дойдоха още сутринта
на ранина, че ни донесоха 2-3 кори с яйца и ракия. Дорде си оправим креватите,
аз тутакси сварих няколко яйчица и поръсени с червен/чер пипер, башка разни други
мерудии и обилно полени с олио, направих нагледна демонстрация какво прекрасно
мезе е това за ракията – особено в ранната неделна утрин към 07:00 (защото
гостите ни се довлякоха още в 06:00). Така още у Любо и на първия “тест” с
Методи много се харесахме взаимно – допаднахме си по душа, по интелект, по
разбирания за живота и в частност за жените. Като свършихме ракията у Любо и
приключихме с мезетата, само двамата вече с Методи отидохме на обяд в една
кръчма, където на спокойствие си продължихме лаф моабета върху останалия празен
амбалаж от ободрителната ни поредица отрезвителни бири. Той между другото е с
Габровски корен, майка му е от рода на Хесапчиевите – баща й и дядо й са били
много богати и знатни, добре известни местни фабриканти. Като науча повече
подробности за родословното му дърво ще пиша допълнително (което пък не би
трябвало да интересува никого, но го споменавам като любопитен факт). Та тоз
въпросен наш събрат намерил някаква квартира, тук около Любовата. В квартала
живеят още много други българи - семейства, самотници като нас и потенциални
такива. Така в приказки и уговорки премина вчерашният неделен ден, който
отчитам като достатъчно спокоен и относително щастлив...
Действам и по един друг страничен “въпрос”, но той е
малко по-секретен и носи интимен характер, за това ще го споделям нататък из
листите и то ако има някакво развитие. Снощи завършихме седмицата у друг един
приятел и наш съмишленик с по една голяма двойна ракия и мощен омлет със сирене
и яйца, приготвен лично от мене. Понеже ходих пеша, че един път е близо, а и да
не си рискувам шофьорската книжка с тая кола в комбинация с почерпването, на
връщане се прибрах точно в полунощ из тъмницата на квартала. Вървях,
размишлявах и анализирах разни неща, които на пръв поглед изглеждаха несъществени,
но нали удавникът и за сламката се хваща. Тъкмо се бях обаждал по телефона на
“онзи въпрос”, дето го споменах по-горе, та си връщах думите й назад –
премислях и въргалях из акъла си целия ни разговор. Търсех в него нещо много
дребно, макар и съвсем маловажно или пък поне някаква заблудена и нищожна
искрица да проблесне от там, че евентуално да чакаме да лумнат буйните огньове
на любовта впоследствие. Вървя си бавно, кротко и смирено (дори не се и
олюлявам); мълчаливо преигравам ситуацията с размътеният си от напитки мозък и
се отдавам сладострастно на мечтите си. Както и да е - обаче точно в тоя
звезден миг и полунощен момент, аз съвсем спонтанно се помолих на Господа,
нашият всемогъщ Бог (колкото и наивно да изглежда това отстрани). Този път отправих
воплите за самият себе си, като му се аргументирах, че е време вече и на нашата
улица да изгрява онова въпросното слънце, дето го чакаме от толкоз много
години. Викам си – Боже мили, изкупил съм си греховете, мисля, за това време
през което търпях всичко и таих дълбоко в душата си. Да, ама точно в тоя миг се
сетих, че молбите и молитвите ми бяха малко егоистични, та се стреснах: “Не, не
Господи! Ти бди над моя малък Неничко, а пък аз все някак си ще се оправя,
значи!” После и това ми се видя недостатъчно, та се помолих и за вас, като
казах: “Дай им, Отче наш, барем още един шанс - помогни на укахърените ми и
озлочестени родители да ме видят поне веднъж истински щастлив, пък тогаз Боже
им отреди каквото е писаното!” Тогава пак се вкиснах и толкова много намъчних,
че си наведох кратуната надолу и зареях изцъкленият си полумъртвешки поглед по
тротоарните плочки. Таман пресичам улицата да се прибирам и съвсем случайно
намирам една монета от $2 – от онези жълтите, вие ги знаете. Викам си: бре,
мама му стара - това е някакъв късмет, поличба Божия един вид. Няколко крачки
по-нататък виждам още една такава монета – и тя от $2. Много се зарадвах някак
си, защото всичко това се случи по времето на тези мои размишления и блянове по
“въпроса”, а аз съм толкова наивен и до безразсъдност чист, че съм готов от
всяка една случайност да създам закономерност - особено в такива моменти при
временна загуба на разсъдъка. Обаче за мене нещата си бяха вързани едно за
друго като свински черва и за това ми се сториха не и чак толкова случайни...
Сега аз тези монети нарочно съм ги отделил от всички
останали, дето подрънкват глухо из продраните ми джобове. При първа отдала се
възможност обезателно ще ви ги изпратя – нека майка да ги освети в някой
манастир или черква, пращате ми ги незабавно обратно и си ги слагам на синджира
при кръстовете. За ваше сведение вече нося два, защото онзи дето го бях намерил
на пътя и подарил на Женя с толкова много любов, си го поисках обратно.
Наистина, че това не беше никак етично от моя страна, ама “на крива дупка,
крива чивия й отива” - нали дядо Косьо така е казвал, Бог да го прости. Но
питам тук и аз: да не би пък да беше много етично от нейна страна, аз да изляза
на улицата гол като КУРнишон, за всичките ми години, през които съм работил
само аз и дето съм трупал и внасял в къщата, а не изнасял навън, а?!
Добре, делим се – хубаво, ще се разделим; но само вашите
пари й бяха в акъла и устата! Защо тогава не разделихме и нейните? За близо
цяла година работа Женя и един цент не е дала принос в семейния бюджет. Още в
самото начало, докато работеше в онази фабрика за картони, ние чинно и
самоотвержено събирахме нейните заплати, с които средства купихме колата й за
$3000. Хубаво, даже повече от прекрасно - ама тази кола сега си остана при нея
и тя може да я продаде ако иска, докато в същото време тогава живяхме само от
моята заплата. Разходи, квартири, предплати, наеми, капаро, ток, телефон,
данъци за коли, колежи на Нени, че глоби за неустойка ли не щеш – че какво ли
още нямаше за плащане; всичко това обаче беше покривано от моите доходи (и
естествено – нали сме семейство, би трябвало да сме едно цяло). Ама тези
подробности не се гледат и не се забелязват от никой – крайният резултат, за който
няма някой от “обкръжението” да не знае е, че аз съм си тръгнал с $60,000 суха
пара и съм ги зарязал едва ли не на произвола на съдбата! Тук влиза цената на
моята кола и парите на срочния влог, за постигането на който нито аз, най-малко
пък Женя сме си мръднали и малкия пръст, но ако това беше истина аз по дупките
на хората ли щях да се свирам – как мислите, а? И като надуе и пресили нещата,
както е в типичен неин стил – ела да видиш к’во става бако; няма да се учудя,
ако от Полицията някоя нощ ми потропат на вратата да ме питат от къде ги имам
тези 6 милиона – защото тя на всеки разговор прибавя по една нула от себе си и
на всички спряга различни цифри, кога както й дойде на акъла. Ама с тези силни
козове за детето и за това нейно “тръгване” дето си е затръгвала още от първите
дни след сватбата – сега ще яде тоягата. То и на мене няма да ми е лесно, но си
викам: по-добре да съм нещастен и самотен, но относително спокоен, отколкото
привидно щастлив, уж живеещ с някого (но насила) и изнервен до краен предел и
дразнещ се от всяко нещо. Откакто сте заминали постоянно ви сънувам - сънувам
ви и заедно с нея, караме се даже и на сън! Събуждам се обаче сам, плюя си в
пазвата и си казвам – Божичко, добре че това беше само един кошмарен сън! От
където и да го погледна – толкова много бяс съм събрал в съзнанието си, че
никога няма да го преглътна това чудо...
Нени днес е ходил да се катери по някакви скали, утре
вечер сме на урок, а в сряда сутринта Румен (на Албена) ще го закара на изпита
по Теория на музиката. Той работи само следобед, та ще му е по-лесно, отколкото
аз да вземам почивен ден. Тези дни вече ще се преместя в другото жилище при
Методи и ще си делим масрафа от наема и другите домакински нужди (ток, телефон
и т.н.). Това също е апартамент, но приземен и има две спални. Купил съм една кутия
шоколадови бонбони да занесем на учителката по музика в знак на благодарност и
жест на внимание. Тя всъщност уреди и намери този електронен орган за Нени чрез
една нейна позната, също музикална преподавателка по пиано, орган и въобще
клавирни инструменти.
Поизчерпах темите на тоя етап, отивам да свиря (на Нени
стария орган е при мене, та си отпускам нервите с по някоя и друга мелодия от
доброто старо време, когато ме карахте да свиря на акордеона, а пък аз не исках
и се инатях като магаре). Опрано ми е, изгладено ми е, манджицата ми е
наготвенка – просто нямам да мисля за нищо друго, освен за кахърите си...
17.05.1998 - Неделя. Тази седмица премина в емоции,
местене на багаж и нагаждане към новата обстановка и новия хазаин в лицето на
Методи. Ако за преместването на две торби с парцали и малко друг инвентар ми
бяха достатъчни ръцете и колата, където натъпках всичко и приключих дейността
почти мигновено, то емоциите и душевните ми терзания бяха главно във връзка с
“оня въпрос”, за който споменах в предишните страници на настоящия прочитен
материал (е-ей, ама че сте и вие недосетливи – за жена става на дума бе джанъм,
за друга “усойница” един вид; а който си мисли пък тук, че сега ще отида в
манастир и ще се замонаша, дълбоко се лъже и ще остане много разочарован).
Напоследък с въпросният “въпрос” от женски род в
единствено число бях провел няколко телефонни разговора, имахме известни
неангажиращи уговорки и т.н. За мене това беше една отчаяна възможност, която
исках да изчерпам до край, като към нея хранех известни надежди и
най-чистосърдечни, но малко повече и по-силни от обикновените приятелски
чувства (не съм от желязо в края на краищата). Даже в сряда вечерта излизахме
заедно и ходихме на кафене (за Биляна ми е сказката и тя ми беше легнала на
сърцето; от приятелското ядро на македонците, въпреки че тя самата е босненка
или хърватка – майка я знае поне по физиономия). Но от проведените с нея
взаимни “консултации” се разбра, че “този въпрос”, дето го движех с такъв голям
мерак и хлапашки ентусиазъм, всъщност няма да даде необходимите положителни
резултати - или поне не за мене (може пък да не ме харесва момичето, а може и
да си има някого; знам ли дееба и аз - те жените са едни такива потайници, че
душите им са като бездънни ями). Прав беше Рéно, дето казваше, че тя (“въпроса”
де, Биляна демек) никога няма да се ожени. Какво иска и тя майната си, не ми
стана много ясно. А аз я харесвах в интерес на истината, с тия църни óчи и
изпепеляващ поглед - мислех си, че като е с нашенска кръв, пó ще можем да мелим
брашното. Нали искам и аз да изляза като човек на някъде, да има кого на едно
кино да изведа – мани ги другите мурафети и иширети; дружка ми трябва на мене и
не само мъжка. Но както и да е, де – поне приключих напълно с периода от едни
такива особени вълнения, от които на човек ни му се яде, нито му се пие, понеже
мозъкът му е скован от клещите на спонтанната любовна тръпка. Или пък вероятно
приключих само на тоя етап, защото иначе търсенето продължава и занапред –
всъщност то едва сега започва, това беше само за “стръв”; “Cherchez la femme!”,
както е казал друг един писател Александър Дюма (баща) в новелата си
“Мохиканите на Париж”, с когото аз далеч не се оприличавам, но дълбоко ценя
творчеството му...
В четвъртък вечерта на гости дойде един стар приятел на
Любо още от времето, когато с жена си са живели в Аделаида. Той също е
българин, възрастен човек и познава много от моите хора там, главно от
по-старите наши сънародници. Донесе и една дамаджанка с чудна “манастирска”
ракия и заедно с него си направихме прекрасен моабет. С голяма болка и
огорчение от този човек научих, че нашият дядо Ник е починал миналата година. А
аз дори си правех сметката да прескоча до Аделаида, с радост щях да го посетя -
даже можех и при него да отседна, дето се вика. Злите езици разправят и клюките
се носят, че от мъка по “софиянката” си е отишъл, завалията. Тя (тук
“софиянката” се явява леля Здравка...) доста парици му била измъкнала, докато е
живяла при него и преди да си замине за България. Както и каквото да е било,
дядо Ник го няма вече и това е един доста тъжен факт – жалко за добрия старец и
прекрасен човек. Аз пък разказах на този наш познайник цялата история на
запознанството, виждането ни с него и т.н. до раздялата им. Същата вечер спах в
новата квартира, която си поделяме с Методи - журналиста, за който също
споменах онзи ден.
В петък не помня вече какво точно правих, а вчера
(събота) бяхме през целия ден заедно с Нени. Първо сутринта свирихме на новия
орган у тях, а после излязохме по наши си мъжки задачи. Между другото аз най-после
се престраших и си купих една риза и някакъв панталон от онзи “специализирания”
магазин, v който по-рано сме водили и майка. От същата “верига” магазини преди
време си бях купил и два чифта обувки, които продължавам да нося с най-голямо
удоволствие и наслада. Ризката ми е чудна, почти нова и като че ли е шита за
мене. Тя беше първата, която пипнах от рафта и единствената, на която й се
закопчава горното копче на дебелият ми и охранен врат. Минах и през онзи
“универмаг” на ъгъла, да си купя едно ножче за белене на картофи (ба мааму,
човек като си няма нищо, значи че хептен нищо няма, бре; добре че долните ми
гащи даде тая моя кикимора, че иначе на гол гъз трябваше да меря панталона).
“А-а, нямаме ги вече сър, тези ножчета за картофи!” - ми викат продавачите.
“Преди време, една много симпатична двойка на средна възраст всеки ден минаваха
от тук и си купуваха по едно, та се свършиха!” Рекох си на акъла: ясно, знам
вече за кого става дума. Веднага се сетих кои са хората и колко са симпатични –
стана ми много мило на душата и се просълзих от мъка по вас. Дано обаче да са
влезли вече в употреба тези ножчета, които сте изкупили, защото виждате как ви
се носи славата из целия квартал. Надявам се също, че сте подарили някой и друг
екземпляр на приятели, че поне хората да си спомнят с радост за вашето нещастно
и мизерно посещение в Австралия...
Следобеда Нени отиде на тренировка по тенис, а аз се
прибрах в колибата си. Мислех да направя една добрина и да натоваря старите
дивани и пералнята от гаража, които госпожата изхвърли за да си проправи пътя
към новите, но тя каза нейното твърдо “НЕ!” Като съм се изнасял, аз самият съм
бил казал, че не ми трябвали, а пък сега видите ли, съм си ги искал. А ма,
патко кривошиеста и ямболска кадъно (мога и друго нещо да кажа, но все пак е
майка на сина ми, та едвам се въздържам от словоизлиятелни епитети) - аз съвсем
не ги искам за себе си тези мебели, че да се облагодетелствам на чужд гръб и за
сметка на някой друг (които всъщност съм купувал аз, но майната му). Всичкото
беше просто защото Методи също си няма нищо, та рекох да му помогна – хем да
изрина боклуците от гаража на Женя, хе пък и на човека една услуга да сторя.
Добре ама оная като зина срещу мене, като си отвори устата и ме зачатка с
мръсният си и злъчен език, та аз станах пишман защо изобщо повдигнах темата.
Ние с него сега за маса ползваме една кутия от обувки, а пък сядаме по турски
направо на пода около нея и така ядем; залъка ми обаче не е горчив, дори
простата вода ми се услажда. Не ми трябва нищо повече от спокойствие, свобода и
коричка хляб. В квартирата ни има една стара пералня, вероятно изоставена от
някой предшестващ наемател, която аз ще се опитам да поправя, а пък маса и
столове ще си купим от някоя гаражна разпродажба. Вчера Неничко ми показа и
новата кола в гаража, която са им я докарали онзи ден “франко” портата. Снощи
Румен и Албена са били у тях на гости по този повод, защото Румен е съдействал
и помогнал много в избора и самата покупка. Нека са ми живи и здрави
всичките!...
Ние пък снощи с моя съквартирант си направихме една малка
ергенска вечеря на фона на чудно хубава музика. В петък почина Франк Синатра –
сигурно сте чули вече, та пускат само негови изпълнения по радиото на онази
станция, която и вие си слушахте докато бяхте тук. По-надолу ще напиша и новия
си адрес, на който се надявам да се задържа барем 6 месеца.
Днес по обяд с Методи сме канени на рожден ден на наш общ
приятел от махалата, Марио. Когато една вечер бяхме у Стефчови, Мира спомена за
него, ако въобще нещо си спомняте (то не е и нужно разбира се – аз тук само
цитирам имена и личности, с което да ви успокоя че не съм съвсем сам в края на
века и на края на света). Та и той бил така като нас “разпърдян” с жена си от
едно известно време, но със завидно добре отразяващ му се ергенски живот. Оная
неговата намерила един македонец и се оженила за него, докато наш Марио все още
си избира половинка и всяка вечер проверява разни девственици дали са всъщност
аджеба такива, за каквито се представят. Заключението му е, че обикновено
всичките малко послъгват, а той винаги им бил “втори”, докато с първия било
случайна грешка и голямо недоразумение - това беше само едно малко въведение в
същността на въпроса, макар и със съвсем леко отклонение от темата. Та сега
правим съвместна руска салата - аз снощи разбих майонезата, сварихме моркови,
картофи, грах и т.н. Методи е също голям кулинар и домакин като мене (само дето
не е жена, бе – барем цици да имаше; язък му за всичките умения и мурафети,
дето знае за готвенето - той всъщност е бил готвач в казармата, та от там е
усвоил и този занаят)…
Върти ми се из ума днес (преди партито в 13:00) да отида
до централния магазин “МАЙЕР” (MAYER – нещо като Софийският ЦУМ, но в степени
по-голям и богат), където освен всичко друго има пощенски клон, та да пусна
това писмо, както и една от видеокасетите (това е единствената поща, която
работи и в неделен ден). Но дали ще си осъществя намеренията така и не знам до
този ранен час. Сега е все още 08:30 и се надявам да успеем с приготовленията
ни за рождения ден (правете значи сметка и в колко пък аз съм станал). Другата
събота вече ще си прибера и стъкларията, но ме е страх да не я изпочупя по тези
мои безкрайни местения от дупка в дупка като пръдлив...
Вече е 11:00 и стана ясно, че до ситито няма да се ходи.
Увъртяхме се в квартирата с други неща – салати, къпане, бръснене. Сега е абсолютно
задължително да съм по-изряден във външния си вид, отколкото бях и в армията
дори, защото във всеки един момент трябва да съм готов за “новата”,
“непознатата”, “другата” (мома) и за това отделям повече грижи за себе си. Даже
почнах и краката си да мия почти през вечер, а не както до сега – от къпане на
къпане. Вчера прах ризите и новите си панталони. Тази сутрин пък трябваше да ги
огладя за гостито. Хайде с ризата как де е се справих, макар цялата да стана на
гънки и ръбове. Обаче с гащите видях голям зор, мамка му – че кога съм хващал
аз ютия през живота си? Спомням си, че за пръв и единствен път това беше в
казармата, когато трябваше да изгладя не един стар войник вълнения клин. Обаче
ютията беше гореща и аз като го зачатках с нея, вълната се запали и изгоря на
няколко места. След като онова мръсно копеле от полскотръмбешките села ме смаза
от бой, че съм му изгорил гащите, повече никой не посмя да ме накара да му гладя
одеждите. Лично аз ходех неогладен, защото не ми пукаше за войнишката изрядност
– нито съм се прал, нито съм се гладил. Виж, лятната униформа съм я изкисвал в
корито с малко сапун за пране и после след изцеждането й направо я обличах
мокра – като ни погнеха по Казанлъшките баири и тя изсъхваше на мене под
топлите лъчи на родното слънце. Но зимните шаяци така въшлясваха по мене – не
бях аз много-много армейски човек, но нямаше как; служехме на тия, дето ни
затриха после…
Та, след това лирично отклонение, да си дойдем на думата
за новите ми (стари) гащи. Те имат много басти около колана, вероятно защото са
отдавна демоде, но като за самотник като мене биват. Ама много ми се запъваше
ютията в тях, бе по дяволите – това ще им е гладенето, втори път няма да има!
Желязо взех на заем от Марио, дето сме му на рожден ден днес следобед. Ходих да
му занеса руската салата напред и пак се върнах тук с ютията. Ох, добре че е
пак моя съквартирант – като ме видя Методи колко нескопосано гладя и как можех
да си ягмосам единствения тоалет, с който смятах да завладявам и покорявам
женските сърца, тегли ми една майна и грабна ютията, че да ми довърши работата.
Аз що ви разправям – харен чиляк е; ето, сега той ми глади панталона, а аз пиша
писмо – това не е ли ергенска идилия? Е, нищо де – аз пък ще почерпя някоя
вечер. В момента имаме кратък времеви промеждутък преди да излезем към 12:30,
та рекох да драсна някой заключителен ред...
Тази седмица не съм се чувал с никой от тези, с които вие
вече се познавате. Нени в сряда беше на изпит. Румен (на Албена) го заведе,
въпреки че самият Румен беше много болен (настинал нещо). Разбира се, никой още
не ми знае новия телефонен номер. Не съм се обаждал и аз на никого, защото
вечерите след работа все нямам време, докато се оправя и подредя едно друго.
Всъщност ето адреса, на който можете да ми пишете за сега:
Angelo
Mihov
1/27
Malcolm Street
Hawthorne,
Q 4171
Tel.
(07) 3899 5153
Като описвах напред неволите си по гладенето на дрипи, та
си припомних Любовите думи, които той каза онзи ден, след като нему също се
наложи да изглади няколко парцала. И на него с голямо умиление и нескрита любов
му изплуват спомените за бившата жена: “Кога почнем да гладим, все си мислим за
мойта - и все си я пцувам!” Той е от София - много хубав човек. Та докато стисках
ядно ютията и уж търках с нея по плата и аз присвивах джуки, попържайки на
висок глас и с цяло гърло, ама това да ми е проблема – няма да умра с
неизгладени дрехи, уверявам ви...
Бащата на майката на Методи (дядо му демек) е бил голям
приятел с фабриканта Иван Калпазанов от Габрово. А тя преди да се ожени е
носила моминската си фамилия “Божинова”. Това са някои предварителни данни - на
самият Методи също не му е много ясно родословното дърво на фамилията им, но
каза че като си отиде в България, ще го научи.
Както вече сте забелязали, слагам нова номерация на
творбите си - едно че не помня до кой номер бях стигнал с последното писмо и
второ, че започва един съвсем различен период от по-новата ми история, която
дали някой ще чете един ден не знам, но аз ще я запиша така или иначе, за да ви
държа в течение на нещата около мене. По този начин духовно и мислено се
свързвам с всички вас и за съвсем кратко се откъсвам от помията, в която съм
затънал до шията. Другата седмица ние също ще се включим на евтината телефонна
линия и така ще можем да се чуваме от време на време, както беше преди...
Започвам нов лист, без да знам дали ще мога да го
изпълня, но все пак исках да си довърша мисълта. Добре ама аз сега не помня
какво щях да ви казвам. Вие ми пишете всичко, подробно и за всички - не ми
спестявайте никакви емоции, било то отрицателни или още по-отрицателни. За
положителните не се съмнявам, че ще ги отразявате в пълната им форма. Пишете ми
какво стана с магнетофона на татко, оправи ли го и добре ли свири. Ако трябва
да изпратя някоя част от тук, пишете ми непременно – знаете, че земята ще
изровя за вас.
Утре по обяд вече ще прескоча до пощата и от там ще ви
изпратя колетчето. Не знам какво има на тази видеокасета, но съм сигурен че тя
е пълна с нещо (ние с Методи нямаме видео - не знам дали разбрахте, че всъщност
ние с него абсолютно нищо си нямаме, освен гащите дето са на гъзовете ни). При
мене имате още една касетка, но как и кога ще довърша, нямам много ясна
представа. Може да започна да изпращам и говорещи писма, защото онзи черния
касетофон, дето го купих точно с тази цел, се оказа при мене. Госпожата не ми
даваше и него, но на края вдигна ръце и кандиса. Едно се чудя и се мая само:
как не я досрамя от Господ да ми ги сервира всичките тези мизерии? Тя разбира
се, приказва наляво и надясно същото за мене. Имах неблагоразумието да й
поискам и онова малкото телевизорче, дето стои забравено в килера откакто съм
го оправил, но тя и за него каза “НЕ”! Когато обаче ми заяви, че ще се изнася и
че щяла да ми остави детето да го гледам аз, въобще не забрави да поиска някои
неща, между които и телевизорът от спалнята. Аз естествено тогава не казах
“не”, а се съгласявах с всичките й прищевки, а и не само аз – с цялото си
нахалство тя разиграваше и вас както си искаше. Сега когато аз исках някои
елементарни неща, просто за воденето на един нормален човешки живот – показаха
ми най-дългият (среден) пръст! А какво чудо е от стоки и покъщнина, само вие
знаете! Три коли, 4 телевизора, музикални уредби – 2, електронни органи – 2.
Чудесии! Холови гарнитури – 2, перални – 2. Купувано, трупано, събирано - само
вие знаете цялата истина и всичко което стана; и разбира се всемогъщият наш Бог
над нас. Нека сега той да съди и да определя кой е крив и кой прав. Ако ли не –
да ме прибира по-скоро при себе си! Сега когато пиша това ме обзема необуздан
гняв и едновременно потъвам в дълбока мъка за това нещастно дете, което оставих
след себе си. Само че никой не оценяваше моите грижи и добрини, които съм
правил и продължавам да правя за него. Представям си пък как ямболиите ще ме
прокълнат, но нека и те да са живи и здрави. Много е трудно да се обяснят
всичките тези неща на някой, който изобщо не е бил вътре в цялата каша и помия.
Единственото най-лошо от всичко все пак остава, че в това сте въвлечени само
вие и оня, дето гледа от горе. Нито приятели, нито познати, нито пък който и да
е друг могат да си представят цялостната картина на това падение. За това
всички ще ме сочат с пръст и вътрешно ще ме винят, но нейсе...
Чакайте да се обадя на Мира, че тя ми влияе изключително
положително – много добър човек е тя, да му е жива и здрава на Стефчо. Напред
понечих да се обадя по телефона, обаче нямаше сигнал в слушалката, та сега
Методи се рови из жиците, докато аз пиша...
18.05.1998 - Както вече пролича и от самата дата,
плановете около изпращането на това писмо пак претърпяха промяна. Бях решил да
го изпратя днес, но това няма как да стане даже и утре. Вчера на рождения ден
ми свърши филма от фотоапарата – направихме си по някоя и друга снимка за
спомен. Днес го дадох да се промива и чак в сряда ще взема снимките готови.
Утре не мога, защото както знаете всеки вторник, вечерите водя Неничко на урок
по музика. Ето защо реших в пратката си да сложа и тези снимки, тъй като няма
да мога да изпратя втората видеокасета. Така ще имате повече материал за
разглеждане, а и за оплакване разбира се. Аз нито за миг не си мисля, че сте
спокойни - най-малко пък щастливи. Но нещата около мене и за момента са такива
– просто на този етап трябва да ги приемем с цялата им същност, сила и
последици. Изправен съм пред такова страхотно уравнение, с толкова много неизвестни,
че всичките ми учители и учителки по математика да се съберат, пак не биха били
в състояние да ми помогнат за правилното му решение. Разчитам само на Божиите
пратеници и светии, които поне са повече на брой, ако не нещо друго...
Вчера рожденият ден премина при пълно работно време и натоварване
на производствените мощности, с известни “наднормени” часове и смяната ни
продължи до среднощ. Беше много весело и шумно. Новата компания, в която
попаднах, също е съставена от изключително приятни хора, макар и не чак до
толкова издигнати в социалната йерархия. Пяхме песни, аз носих китарата и мисля
че се получи един добър моабет (впоследствие ще разберем от съседите).
Приятелката на Марио е местна жителка (австралийка, но не аборигенка – много
сладка руса бамбина), та се наложи да й се превеждат вицове, песни и мръсни
думи от български на английски език, което съвсем допълни картината в
международен аспект. С Методи се прибрахме към 23:00 и по стара традиция чак
тогава вечерях (за пореден път), защото от хилядите гюзлеми по масата, аз пак
си останах гладен. А после вече като се увих в перденцата, та чак сутринта ме
събуди един тиквеник с продъненото си гърне на ауспуха. Не знам дали точно в
тая връзка и до тук съм споменавал, но “на прощаване” госпожата не ми даде даже
и някакви завивки. Добре че бяха онези стари пердета, дето се въргаляха в
гаража, които взех в последния момент и изпрах у Любо в пералнята му, та сега
си се гушкам и завивам с тях. С мене взех само палатката и надуваемия дюшек,
които купих навремето преди Коледното ни ходене на къмпинга и за момента спя на
него – чувствам се като на морето. Е, имам един долен чаршаф, възглавница и
калъфка – онези розовите, които носехме от България. Като не съм заслужил за
повече – кой ми е крив? На тоя свят, комай че прекалената добрина също се
наказва, защото тя пък започва да граничи с глупостта, а от такива хора светът
няма никаква нужда – за това ги елиминира бавно и постепенно, претопявайки ги
сред общата сива маса от бездушни и безхарактерни (без)личности. Разбира се аз
тук излагам само своите собствени овчи мисли и някакви съвсем неоспорими факти.
Но това в никакъв случай не бива да се тълкува, че оплаквам съдбата си или пък
е предназначено с цел да ви тревожа – бележките ми са предназначени само за
информация и обща култура. Това са най-малките неща, които могат да ме съборят
– аз други фактори ценя, а не мебели, покъщнина и чаршафи; пиках им аз на тях
отгоре...
Вчера говорих с Ани по телефона - беше любезна и
разговорлива, но знам ли я какво си мисли и тя. Абе, остава си неин проблем.
Покани ме някоя вечер на гости и сигурно на драго сърце ще се възползвам от
поканата й. Тя заслужава тропулаци, защото хич не й се шета! Сашо също ми се
обади още онзи ден с поканата да им гостувам, но аз с тези мои местения от
едното място на другото нямах много възможност за странична дейност. А пък нали
напоследък и акъла ми беше насочен предимно към “оня въпрос”, та хич не ми се
занимаваше с други хора. Успокоявам се, че “пристъпът” ми страстен веч’ премина
и сега съм малко по-уравновесен. Защото и аз “кът’ съ влюбя, та ни колове
гледам, ни въжета!”, с което увековечавам крилатата фраза на чичо Христо Петев
от къмпингарските ни преживелици по морето...
Днес работната седмица започна с обикновената си заетост,
а в петък вечерта ходихме с колегите да изпием по 2-3 бири в една кръчма, след
което се прибрах. Същата вечер с Методи ходихме да пазаруваме. Той е много
свястно момче, но и него отвътре го човърка някаква любовна язва, та все с
червено вино я лекува. Казват, че много помагало...
Като взема снимките в други ден и ги надпиша, този път ще
изпратя вече колетчето, че стана срамота вече. Тъкмо ще го получите като
подарък за рождения ми ден.
От онази вечер насам обзаведохме квартирата с първата си
мебелировка - имаме една пластмасова маса и два стола (като тези, дето бяха на
балкона), които взехме за временно ползване от Марио, докато ние си набавим
нещо подобно. Сега върху картонената кутия от обувки вече стоят телефона и
касетофона, докато ние се издигнахме и се храним на маса - досущ като човеците.
Абе какво да ви кажа: възходът е много по-осезателен, когато градацията започне
от нулата, защото именно тогава човек забелязва и се радва дори на най-малкото
отклонение от тази граница (ако е в положителна посока обаче, защото падението,
независимо от кое стъпало на социалната стълба, също не остава скрито и
незабелязано).
И друго нещо ме спря от изпращането на колета днес, както
поначало си бях наумил. Нали ви споменах за онези две монети от $2, които
намерих неотдавна в тъмното под влияние на едни по-особени лични мисли (като
препрочетете писмото, ще си припомните). Аз тези монети ги бях оставил у Любо,
под завивката на Неничковият стар орган и напред минах от там да си ги прибера.
Изпращам ви ги нарочно. Искам да ги вкарате в черква, в олтара ако трябва да ги
осветят и ще ми ги върнете обратно с първото писмо, което полети от горната за
долната земя. Така съм си намислил и така съм си обещал, че ще ги нося винаги
със себе си. Ако е за добро – нека да е! Ако ли пък не – каквото е отсъдено,
това да е!...
Ето, че аз не само онзи лист изписах, ами и нов започнах.
Днес е сряда - всъщност тя вече е към своя край, а за протокола отбелязвам и
датата, 20.05.1998. Снощи водих Нени на урок. Преди известно
време го бях помолил да ви напише едно писмо, но той каза, че майка му не
разрешила под предлог, че щял да напише само глупости (а може да си измисля и
да послъгва, което не е някаква новост за него). Аз тогава му предложих да
напише абсолютно всичко, което той смята и каквото той мисли за целесъобразно и
необходимо, без да се съобразява с никого. Обеща, че щял да напише нещо, но
нямало да бъде много приятно за четене. От тези му думи недвусмислено следва,
че Нени е настроен срещу вас, а пък аз нямам абсолютно никаква физическа сила
да се противопоставя на този пагубен процес. Горещо ви моля да ми простите - аз
специално говоря каквото трябва и когато трябва. Някой друг обаче е много
по-силен от мене и безогледно засира пътеките ми, но каквото е – ще кажем
“майната му” пак, за пореден и безброен път...
Днес ми се обажда Сашо. Аз пък говорих с Румен на Албена.
Вечерта се чух и с леля Цонка, та дълго си побъбрихме. Даже и манджата ми
загоря във фурната. Методи беше готвил мусака. Неговият баща е професионален
музикант, цигулар. А дядо му (на майка му баща й) е бил главен капелмайстор в
оркестъра на Н. В. Цар Борис III. Били са лични приятели с принц Кирил, но нещо
са им се разделили пътеките през 1943. А фабрикантската жилка от Габрово може
да идва чрез роднините на дядо му – братя, братовчеди и т.н. Като разбера още
любопитни подробности ще пиша допълнително.
Всяка сутрин Нени ми се обажда по телефона на работа. Аз
не им знам телефонният номер в къщи и все той ме търси. Още щом съм се изнесъл
и госпожата сменила бравите на входната врата и телефонния си номер –
нещастница; аз ако река да влизам, че новите й брави ли ще ме спрат, бе джанъм?
Никак дори не съм се и засилил - нека си живеят на спокойствие, нали все аз
пречех и им бях като трън в очите и на двамата. Тук без да искам намесвам и
Нени, който в общия омерзителен фон също пригласяше на майка си, просто защото
тя успя да го насъска срещу мене... Искаше детето да ми даде новият им
телефонен номер, но майка му щяла да се кара ако научи и аз го посъветвах да не
ми го казва. Чунким като го знам, че голям праз! Питам го дали решава задачи –
въобще не! Всичко е зарязано на мига, в който съм захлопнал вратата откъм
външната й страна. Той сега ходи на занималня всеки ден. Аз когато го вземам за
урока по музика във вторниците, намирам всичките дечурлига пред електронните
игри; Нени не прави никакво изключение от общата маса на тенденциозно
затъпяващи дечица. Уж първо пишат домашните си преди да се застопорят на
игрите, но учителите поначало не им задават много работа, вие перфектно знаете
това. Той вечер не се занимава с нищо друго, освен да посвири малко, но как и
какво – аз не мога да проследя. Казва, че се занимавал съвестно, но контролът
липсва тотално. Още малко да захитрее и ще зареже всичко, но дано Бог го опази
поне от лошотии. Но как да ми го варди Господ, като на това не е способна дори тъпата
му майка. Ей го пресен пример: сега в събота онзи нехранимайко Жулиен щял да ходи
вечерта у тях към 18:30, та аз трябва да го върна до това време. Уж онзи щял
само да взема нещо, но мене ме съмнява, че ще и спи в къщи, а Нени го е страх
да ми каже. Въобще той лъже и си приказва каквото му е удобно, за да не ме
сърди и тревожи. Но аз и на парчета да се пръсна, пак тая ще е. Щом майка му
повече разбира от педагогика и възпитание – само Бог може да му е на помощ.
Хич недейте да прикривате случилото се от ямболии.
Разкажете им абсолютно всичко, покажете им снимките и нарочно им прочетете
настоящото писмо, а пък нека те да се червят после от срам. Само че кел файда,
че ония ще ми се вайкат и овикват - нали моето дете е наполовина осакатено от
милата му майчица, не нечие друго. И леля Цонка ми каза тази вечер мнението на
приятелите ни, че всичко до сега се е крепяло на мене – тя е с две леви ръце, а
по отношение на хората - също. Абе аз много добре я знам и си познавам стоката,
просто излишно много време загубих да я превъзпитавам – там е основната ми
грешка, а втората е дето си повярвах, че ще успея. Утре почвам 40-те: за къде
по-напред и кое да слагам за начало?...
Нищо не крийте и от Огнянови - от никого. Разкажете на
всички всичко онова, което видяхте и чухте тук. И отидете на море тази година.
Направете си много снимки и ми изпратете филма да му извадя снимките. Вижте се
и с Адови в Несебър. Изобщо ударете го на пенсионерски живот - нека да ви
завиждат. Защото и това ми се е казвало, че едните превивали гръб по цял ден на
село (в Ямбол), а другите (вие демек) – само по кафенца ходели, с приятелки се
виждали, клюки разнасяли и т.н. Амчи те да не би да са трупали и събирали за
мене, та по цяло лято изгаряха из тези ямболски бостани?! Вярно е и аз съвсем
не го отричам - помагали са ни хората, де с някой бурканец, чушчици, доматки,
лучец; и от прасенцето е имало - та кой не го е правил това. А вие като
мъкнехте от лозето денонощно, нима да е било по-малко? Онези нито апартамент са
ми купили, нито кола (както пък аз съм чувал, че някои правят...), което не е
било и нужно разбира се. Напротив - това би ми било дори и обидно. Но за какво
ми се изтъкват тогава разни техни заслуги без покритие? Давали са й навремето
техните, че тогава не е работила - нали две години си стоя в къщи да гледа едно
бебе, дето и от него орева орталъка; или сигурно и това се е забравило? А аз
като мъкнех частпромите от “Електроника”-та ми се правеха разни лицеви фасони,
номера и гримаси. Да не ми отварят мръсната уста, че такива ще им ги наговоря -
но нали трябва да спазваме благоприличие и добър тон... Ама нека, аз съм
щастлив с вас и много горд! Дано да можете още дълги години все така да
походвате и да поживявате, макар на моменти да е трудно и оскъдно. Гъз знае 2 и
200, но тежкó на онзи, който се полакоми за 2000! Тогаз ще му тече и из
ушите!...
22.05.1998 - За да не се въртя като див звяр в клетка
сядам да драсна някой ред, че да успокоя и мислите си в същото време. Снощи
взех снимките, част от които сме правили заедно, а другата – след като останах
вече сам. Смятам че са хубави, ще ги видите. Надписах ги, въпреки че
много-много не съм изпадал в подробности. Друг път като че ли пó ми е идвало на
ума какво да напиша, но сега нещо съм задръстен откъм словоохотливост. Пък и
като ги видях, малко се разтъжих - главно заради вас и за всичко, в което без
да искам ви въвлякох...
Методи се прибра снощи късно и не сме се засичали по
коридорите. Тази вечер също го няма. Напред си поговорих и с Ива доста. Тя също
ме успокоява и ми дава кураж занапред. Каза, че мога да разчитам за всичко на
тях – не знаех, че човек придобива такова внимание когато го изгони жена му; на
моменти даже не е неприятно. Днес на работа ми се обади и Васил (на Албена).
Покани ме в събота вечерта на рождения си ден. Много мило ми стана, като го
чух. Напред ходих да му купя подарък и една картичка. На неговата Албена пък ще
подаря едно цвете – нали сме си слабост един на друг. Така че съботният моабет
е уреден. Пак ще направя няколко снимки. Надявам се че и Стефчови ще бъдат там,
та ще ги помоля да ме приютят за през нощта - т.е. да спя у тях, защото с тая
кола няма да мога да се прибера като се почерпим.
След малко пък аз излизам – ще отида до Марио да изпратя
три молби за работа през неговия компютър. Зер моя потъна в небитието и остана
да му се радват Неничко с майка си, а аз ще бродя като глуха кучка по хората,
за да си върша неотложната служебна работа. Взех си само електронния документ
от нашия компютър на дискета (резюмето) – след малката му преработка (заради
новия адрес и телефон) ще видим какво ще стане. Позициите са хубави, все като
за мене и моя опит, но дали ще ме искат работодателите – това не знам. Едната
работа даже е за остров Фиджи, но аз няма да посмея да оставя Неничко сам и да
замина. Нали целият ми живот се върти все около него и неговите успехи, въпреки
че всички хора ме съветват към по-умерена всеотдайност. Но вие мене ме знаете
вече – аз не мога да правя нищо наполовина: или всичко, или нищо. Второто място
за себе си го считам като загуба, а не го вземам за по-малка победа...
Тази вечер ще си опържа едни яйца – имаме и мусака в
хладилника, но на мене ми се яде нещо “по-така”. Методи ми се обади напред, че
ще се забави. Той си има приятелка, с която е живял две години преди да се
разделят, но сега всеки си е поотделно, че като се видят да са си мили един на
друг (ех, де да можех и аз така...). След малко ще се обадя на Васил, че днес
на работа не можахме много спокойно да си говорим.
23.05.1998 - Довършвам листа в пощата на онзи огромен
универмаг (хипермаркет), където съм водил и вас. Снощи си разпечатах резюмето у
едни мои нови приятели, а пък друг човек ще го изпрати от мое име там, където
трябва.
Днес е събота, Нени е на тренировка по тенис. Сутринта
свирихме, но много лошо, грозно и аз пак хвърлих нотите. Все тениса и игрите са
му в акъла - бърка, подминава, а и през седмицата явно не се занимава съвестно.
В интерес на истината, аз не съм и очаквал нещо друго, въпреки че ми е много
тежко и мъчно да си го призная. Той постоянно обвинява вас като виновници за
цялата тая бъркотия, без изобщо да слуша какво му говоря аз. Той пък кога ли ме
е и чувал, ама все пак. Ядоса ме още сабалам на ранина - първо го будих 10
минути отдолу по домофона. Майка му беше излязла. За да не се виждаме и
засичаме, в съботните дни когато аз обикновено вземам Нени за разходки, тя
нарочно излиза от къщи. Не я знам къде ходи и какво прави, но обикновено преди
да отида тя вече е навън. Аз се качвам горе и първо свирим, след което излизаме
на някъде; в последния момент решаваме и правим плана за деня. Този път видях,
че госпожата ми беше приготвила всичкия багаж и моите лични вещи в гаража:
дрехи, телевизорчето от каравана, един електрически чайник, който аз бях
намерил на пътя, видеокамерата и т.н. С тази разлика обаче, че аз нищо няма да
пипна от това – вероятно от гордост; стигат ми толкова унижения! Във времето
занапред постепенно ще си набавям всичко, каквото ми трябва и то точно когато
ми потрябва. Пак ми беше оставила разни нейни злобни бележки и писания.
Изпращам ги нарочно, за да усетите мръсният им тон. Малкия също постепенно
започва да се “озъбва” срещу мене, такова чувство имам. Аз сега като съм
отстрани, ще взема да стана и много подозрителен, мнителен, но каквото е.
Независимо от всичко, ще продължа с писателството си...
Утре Иван (митничаря) ще ми идва на гости, та ще си
направим едно малко ергенско парти с него. След малко в 12:30 ще отида да взема
Нени от проклетия му тенис и ще отидем до нас да си разтоваря багажа от колата.
Напред натоварих всички стъкларии – сервизи, чаши, чинии и пр. Но всичко
останало й го оставям най-великодушно - точно както госпожата ми каза в
началото. Зарече се, че ще ме изпъди гол и бос – ето че го направи, за слава на
Небесата. Че нали и аз имам някакво достойнство - каквото е рекла, нека бъдат
думата и волята й. А тези проклети порцелани и сервизи сега ги прибирам
единствено и само заради вас самите - в името на факта, че ги пренесохте през
девет земи в десета. Иначе на мене изобщо не са ми изтрябвали и ако аз бях
малко по-смел или такъв изрод, за какъвто ме представя Женя, до сега тези
стъкларии трябваше да съм й ги стрил на сол в ямболската тиква, която носи на
раменете си вместо глава. Ама и знае ли човек - може пък следващата, дето ще
заеме нейното място да им се радва повече...
Не знам къде да ходим после с Неничко, сигурно ще се
шляем безцелно напред-назад из магазините. Оня пройдоха Жулиен довечера пак ще
ходи у тях и ще спи там. Гледам че оставил една игра на Нени, та да си играе
милото в свободното време – същата като тази, дето с Адам я играха в
продължение на 6 часа. А аз, глупакът после се чудя защо не свири добре – ами
кой да играе по цял ден на игрички; мама нали толерира и разрешава всичко. Ох,
ще ме побъркат тия животни - иде ми да ги хвана и двамата, че да им заблъскам
кухите кратуни в стената. Само че аз не съм го правил когато е трябвало – за
жалост сега вече е твърде късно за корекции.
Краят на писмото ми е много негативен, усещам (е, то пък
на кое ли отгоре да е позитивен), но не мога да не се ядосвам за тези неща.
Просто виждам как целият ми живот замина в помийната яма и нищо не можах да
създам от това, което съм искал, можел или разбирал като добро и добродетел. Е,
вярно - довечера ще се повеселим на Василовия рожден ден, но на другия ден като
отрезнея, всичко ще си бъде пак по старому. Но вие не се тревожете за мене -
обичайте се и поддържайте приятелството с всички наши близки.
Изпращам много здраве и далечните си поздрави на
приятелите ми. Специално на Доков и Жуката, а листите ми няма да стигнат ако
почна да ги изброявам поименно. Независимо дали това ви харесва или не, аз пак
ще пиша – свикнах вече, превърнах го в рутинно занимание, което ми идва от
душата и в никой случай не го смятам за задължение. Чао за сега!
Целувам ви много, ваш единствен син: Ангел…
П. С. За да спазя структурата на този своеобразен
дневник, а и за да бъда честен спрямо другия “писател”, помествам следващият
репортаж, който също оставям без излишни коментари. Напомням само на читателите
си от бъдещите поколения, че за написаното по-долу не се нагърбвам да нося
никаква отговорност, тъй като не аз съм авторът на текста...
Ачо, искаше да го имаш
написано черно на бяло – ето ти го. Вземи го и го прочети на родителите си ако
искаш. Сигурна съм, че те ще ти дадат добър съвет, особено майка ти. Искам да
те помоля да престанеш да лъжеш детето и да го объркваш още повече. То и без
това не може да проумее защо е всичко това, което стана между нас. Казал си му,
че днес съм ти казала да си събираш багажа и да се махаш. Чиста лъжа, с която
се опитваш да оправдаеш кашата, в която все повече затъваш. Казах ти, че АКО
ИСКАШ, МОЖЕШ ДА СИ ТРЪГНЕШ КОГАТО ПОЖЕЛАЕШ, което е съвсем друга история, нали?
Що се отнася до мен, колкото и да ти е невероятно, аз продължавам ДА ТЕ ОБИЧАМ
и продължавам да твърдя, че ние имаме шанса да опитаме да живеем както преди
майка ти да дойде. Не знам дали Нени ти каза всичко, което той каза на мене.
Горкият, много го беше страх как да ти го каже. Той преценя (а това не е вече 3
½-годишният Нени от България), че преди баба му да дойде, ние сме си живеели
добре. Думите му бяха: “Е, мамо, карахте се понякога, но бързо се сдобрявахте и
всичко беше толкова хубаво!” Още нещо ми каза, което не знам дали ти е казал. В
обърканата си душа, той търсеше разрешение за себе си и ми каза: “Ако мен в
съда ме попитат къде искам да отида, ще кажа - в затвора, защото там отиват
децата на разведените родители, нали мамо? Аз не искам да бъда нито с единия,
нито с другия, искам с двамата, искам както преди. Как ще се срещам с другите
български деца? Нали ще ми се смеят? Нали като виждам, че имат и майките си, и
бащите си, ще ми бъде мъчно. Моли го мамо, моля ти се, ти можеш, направи го
заради мен. Аз знам, че го обичаш!” Та, ето за това аз още веднъж черно на бяло
те моля да помислиш хубаво. Не се поддавай на емоциите, после ще е много късно.
Защото аз ти го казвам: тръгнеш ли си този път – връщане назад няма да има. И
все пак решението трябва да го вземеш, защото някак си не е честно аз да те
пера, гладя и гледам като прислужница господаря си. Докато в това време ти
“РАБОТИШ ПО ВЪПРОСА” и един ден ще се пренесеш направо в “топлото легло на
въпроса”. Това, което изживях в България, не желая да го изживея пак. Не желая да
живея с жалките ти лъжи и опити да скриваш и до ПОСЛЕДНО ДА ОТРИЧАШ ИСТИНАТА.
Ако пък вече си ОТРАБОТИЛ ВЪПРОСА, кажи ми го. Бъди мъж! Знам, че те е страх,
парен си, нали? Ако пък решиш, че можем да опитаме - ще опитаме двамата, а НЕ
САМО АЗ. Разбери, че отговорността я носи всеки, както и кръста си го носи
всеки.
И още нещо - аз знам
защо майка ти и баща ти си тръгнаха. За да ти създадат на теб и на себе си
оправдание пред тях самите и пред другите. А то е: Женя ни изгони! Нени
горкият, отново е бил свидетел, когато са тръгнали и са казали, че се махат,
защото не могат да живеят повече в тази атмосфера. Интересно защо ли не ме
изчакаха и не ми го казаха и на мен, а като гузни се измъкнаха. Защото е много
лесно да ръкомахаш пръста и да раздаваш правосъдие и да казваш как се възпитава
дете, без да си изживял и частица от това, през което ние преминахме. Най-много
ме е яд, че го постигнахме двамата, САМИ и то защото бяхме задружни и се
подкрепяхме и се борихме. И сега, за да се докаже на майка ти, всичко се
опорочи, очерни. Боли ме най-много за това. Да не говорим кой е неблагодарният
в случая. Че не се призна нито веднъж това, което сме в момента, като всички
знаем от къде тръгнахме. Как мъжете толкова лесно можете да рушите и
обвинявате? Защо не погледнете и себе си? Пак ти казвам, никога не е късно да
се върнеш назад и хубаво да претеглиш (аз нали все тегля) колко е било лошото и
колко хубавото в онези 5 години, докато бяхме сами. Иначе се потвърждава моето
мнение, което е не само мое, но и на много други. Всичко започна откакто тя
дойде. И дори тяхното напускане не може да оправдае с нищо поведението ти и
решението ти да разрушаваш това семейство. Защото хората чуха много неща от
нея, но все още никой не е чул мен. А като разберат, че ти е и привичка,
сигурно разбираш какво става...
Освен това аз много
пъти съм го повтаряла и пак ще ти го кажа: хората имат очи, за да гледат,
понякога няма нужда от думи. Отстрани много неща личат, включително и в какъв
ад живееш и какъв мъж под чехъл си и как си набиван надолу непрекъснато. Не се
учудвай ако останеш сам - този път аз няма да ходя да ги моля, както молих
приятелите ни в Габрово, защото както и преди ти казах, в такива ситуации
хората си отиват в къщи, при семейството и си мислят как да го опазят. Но те
все пак са семейства, а ние бродим като единаци “работейки по въпроса”. Що се
отнася до това работене, и аз ще заработя. Животът също е пред мен. Работя в
престижна среда – хора интелигентни, богати. Току виж съм изработила някой
милионер. Говоря с тона ти, но както и да не ми вярваш, пак ти казвам: сигурно
съм най-глупавата и наивна жена на този свят, която да продължава след всичко
да те обича.
Последно: решението е
твое, но не желая българската история с леля Дидка. Бъди мъж. Бъди баща на
детето си. Знам, че ме мразиш и не разчитам на детето като оръдие. То няма да
те спре. Разчитам на съзнанието ти и правилната преценка на времето преди майка
ти да дойде. И решение, взето от позицията на по-силният не винаги е по-силно.
Не се знае после, силният къде ще попадне! Женя
Вероятно аз и този прочувствен “апел” ще трябва да
подмина без подробните му анализи и равносметки. Тук съвсем не е нито мястото,
нито пък самият аз искам да се ровя из незарасналите рани на някой. Предметът
на настоящата ми писмена изповед е много далече от издаването на оправдателни
присъди за едно или друго престъпно поведение, било то лично мое или нечие
друго. Независимо че копията и стрелите на това своеобразно обвинение са
насочени директно срещу мене (е, видно е че в този случай родителите ми също не
са пощадени, но за тях аз имам защитна пелерина, с която се опитвам да ги
предпазя от хаотичните им попадения...), аз от своя страна би трябвало да го
елиминирам, да го скрия или пък просто премълча. Умишлено разбира се не го
правя, защото в противен случай това не би било много честно, нито пък достойно
от моя страна. Аз тук излагам само тонът и стилът на общуване помежду ни, през
всичките тези 12 или 13 години брачен живот. Нормално е за един човек да се
съди по деянията му в обществото и как той се държи пред хората. Това обаче,
което многоуважаемото общество никога няма да научи е как този същият човек
съска, хули и ругае в къщи, в “семейството” си; там, където всичките тези хора
и съдници пак от въпросното общество ги няма (сгушени на топло в техните
собствени семейни огнища), а единствени неволни свидетели остават само
нещастните съседи, с които ни разделя тънка тухлена стена или панел. Но нищо –
Дяволът минава, чува и казва “АМИН” – пак притча от фолклора, така близка до
действителността...
На следващите странички помествам “милите” обръщения и
“любовни” писъмца на госпожата до мене. За пореден път ще ги оставя без
последствия и коментар, а за да намерят мястото си именно и точно тук,
заслугата за това отново имам аз – с риск да се превърна в “черната овца”
(каквато всъщност винаги съм бил...), позволих си да приложа тези нейни мисли
наред с моите, за да не остане някой с погрешното впечатление, че разглеждам
случая едностранчиво и само погледнат от моя собствен ъгъл. А и в края на
краищата, правя го не толкова заради някой си и какво ще си помисли този или
онзи – имам за цел да изложа събитията единствено по възможно най-правдив и
достоверен начин, а до колко съм успял, ще оставя преценка да направи самият
читател (което също не е от особено значение за структурата на този повествователен
житейски пътепис)...
Ангеле, не зная ти как
виждаш бъдещето, но по начина, по който всичко се завърта отново (както в
България), този път ние сме пред прага на истинската раздяла. Разликата е тази,
че този път аз няма да те спра – не мога да живея с човек, който ме съжалява.
Знам че ме мразиш от дълго време, знам че не сме един за друг – прекалено
различно оценяме стойностите в този живот. Но да ме съжаляваш и да знам, че
живееш с мен от съжаление само – НЕ! Не мога да допусна за кой ли път да повярвам
и скоро отново да се окажа излъгана. Нямам сили за това. В крайна сметка и
двамата сме човеци, въпреки че в мен не остана почти нищо човешко. И на всеки
му се иска да бъде човек и да се отнасят с него по човешки. Да бъде обичан,
уважаван и да му вярват като на човек. При нас всичко човешко изчезна – ние сме
две дебнещи се животни (както искаш – кучета, прасета) и целият ни живот от два
месеца насам е животински. Иска ти се сигурно и вярваш, че аз съм животното, а
ти човекът - по-силният, който може да ме укротява като звероукротител. Аз
обаче искам да съм човек, да обичам детето и мъжа си по човешки, да имам
нормален човешки живот. Какво очакваш? Избрал си най-трудния път да ме
ликвидираш и да останеш с детето. Знаеш, че то ще бъде при мен. А още по-добре
знаеш, че то има нужда от двама човека до себе си. Като ме правиш и третираш
като животно, аз се държа като такова, за което се мразя – признавам, ти успя.
Искаш да ме отдалечиш от детето. Смяташ, че си незаменимият човек, който може
да даде на детето всичко човешко, което при нормални обстоятелства му даваме
ДВАМА? До къде ще стигнеш. Не те ли е страх от Бог от това, което си си
поставил за цел?
Добре, доказа ми много
неща:
1. Че не зная нищо за
семейния живот.
2. Че не зная нищо за
сексуалния живот.
3. Че не зная как се
гледа и възпитава дете.
4. Че не зная как се
поддържа домакинство.
5. Че не зная как да
се държа в компания.
6. Че не зная как да
имам и пазя приятели.
7. Че не зная как да
уважавам хората.
8 Че не зная как да
пазарувам.
9. Че не мога да
забременея от злоба и яд!
В същото време ти си
роден и съвършен за всичко. Ти и само ти! Защо ли?
1. Ти си видял отличен
семеен живот (няма да забравя как плака майка ти на лозето и леля Маринка я
успокояваше).
2. Добре го възпитаваш
детето, само че го третираш както ти отърва и според ситуацията – точно когато
не трябва като голям човек, който трябва сам да се справя с нещата и точно
когато трябва - като малък и му потискаш зараждащото се мнение и характер като
личност. Как така едно дете ще бъде на І-во място и то ще диктува живота ти? То
ще мине незабелязано - нали е нахранено, обуто, какво повече. Това са твои думи
(важи особено при моабети и важни за теб срещи, особено ако на тях присъстват
особи, към които имаш предпочитания). Колко кавги и за това са били, помниш ли?
3. Дойде момента, в
който ми каза, че е било по-добре да съм спала с мъже, за да ги познавам
по-добре. Твоя грешка – твой модел в леглото съм. И се срамувам от себе си –
да, и имам комплекси, че не ставам.
4. Ако не си ти в
кухнята сигурно ще избухне пожар или ще плъзнат червеи. На всяка крачка контрол
и подценяване и в същото време самоизтъкване. Оказва се обаче, че други вече го
правят без да парадират толкова много колко са велики. И единственото което
знаят е, колко са велики ЖЕНИТЕ ИМ (колко кавги и за това, помниш ли?)...
5. В това отношение си
незаменим – център на внимание, интересен и остроумен, особено като започнеш да
се “ШЕГУВАШ” със семейния ни живот. Няма човек, който да не знае, че си “под
чехъл” - всичко вършиш, защото жена ти е една некадърница. И в същото време, че
любимите ти “шеги” са комплименти за други жени в компанията и “0” за жена ти!
Удоволствието е огромно, когато знаеш, че това я дразни – това пък ласкае
самочувствието ти на единствен и незаменим в нейните очи. Иначе не би те
следила непрекъснато нали? Положението малко се усложнява, ако някоя особа
привлече вниманието ти – тогава с пълна сила действа максимата: “Яж, пий, носи
си новите дрехи! Живей с днешна дата!” – просто нали? Изживей си го без да те е
еня за другия. В такъв момент аз съм бремето за теб (но нужното за пред
обществото, все пак). Ако има как да ме напиеш, да ме натикаш в ръцете на
другия би го направил само и само да се отървеш от мен. Защото в същото време
знаеш, че аз съм там и ти го правиш пред очите ми и няма как да го скриеш,
знаеш, че ти личи, нали? Такива наслади и желания трудно могат да се скрият,
особено от жена ти, нали? Е, тогава какво друго ти остава освен да накараш и
обвиняваш: ГЛУПАЧКА! ЛУДА! ЗВЯР! ТИ СИ НЕНОРМАЛНА! ТИ САМА СИ ГО ПОДХРАНВАШ!
(Но знаеш, сигурна съм, дълбоко в себе си, че съм права, нали? Колко кавги и за
това, помниш ли)
6. Нямам приятели,
вярно. И това ти доставя удоволствие. О, с какво удоволствие на няколко пъти се
опитваше и на края успя да ме накараш да се почувствам ненужна никому – зла,
дребнава, егоистична. Хората нямат нужда от мен, мразят ме. Добре, такава съм и
знаеш ли че съм вече толкова, толкова слаба, че не мога нищо да направя повече.
Това е един ОГРОМЕН комплекс, от който няма да се отърва докато съм жива. За
това не искам да виждам хората, за това страня, за това се ПУКАМ. Да пукам се,
по всичките си малки нервчета и капилярчета. И не от мъка че съм такава, а от
мъка че нищо повече не мога да направя. Е, постигна целта си! Сега съм САМА,
СЛАБА, БОЛНА, ЗВЯР, НЕНОРМАЛНА, с една дума ЖИВОТНО! И нямам място при хората и
за тяхното съжаление - не! Аз не мога дори да се веселя нормално. Да, аз
наистина съм вече животно. Успя!
7. Не умея да уважавам
хората, но знам едно: никога до сега не съм се почувствала като най-важното
нещо в живота ТИ. Винаги ТИ си бил на първо място. Ако ти кажеш “ДА”, което
“ДА” значи уважение; моето “НЕ” – неуважение. А къде оставам аз като човек?
Загубих се! Ти не можеш да уважаваш повече едно “животно”. Е, вече си прав. Особено
пред другите: “О, тя е едно животно, пак същото!”, “Абе, какво да ти казвам –
пак същото”. Е, как да уважават хората животно като мен. И обратно?
8. Елементарно, но
причина за толкова много разправии - важното е отново едно – аз съм глупачка,
правя само глупости. Още едно доказателство за твоята ГЕНИАЛНОСТ и моята
глупост.
9. Не забременях. И
по-добре. Иначе, ще се побъркам и ще го махна (знам, че не става от златен дъжд
– спокойно), защото не може едно ЖИВОТНО да гледа и да има човешко дете, нали?
Е, не е малко, а? И
като направиш равносметка (нали съм “ВЕЗНИ” и всичко тегля), какво ми остава на
мен? Не е розово, нали? Или да си пръсна черепа или да те зарежа. Сигурно
мъничко човешко все пак е останало, като ти казвам да си вървиш, защото в
другия вариант ще действам наистина като животно. Толкова сме различни, Ангеле
- толкова пъти започвахме отначало. Нямам сили за повече, повярвай ми – СТРАХ
ме е да повярвам като зная че ти си просто такъв. Аз също няма да се променя.
Ще става още по-лошо. Ти вече посегна върху мен, нищо няма да те спре да го
направиш отново, защото не можеш дълго време да таиш ОМРАЗАТА! Лошото е, че аз
вече не знам има ли поне малко останала ОБИЧ у мен. Не ми е лесно да кажа ВЪРВИ
СИ, единствено заради детето, но може ли вечно да продължава така, а? А как да
повярвам, че с магическа пръчка всичко ще свърши като лош сън и ЗАВИНАГИ ще
започне нашият добър семеен живот? КАК? Ти не ми даваш никакъв признак, ти си
ВЕЧНО правият Ангел. Ти мислиш, че действаш разумно, че си несправедливо обвиняван.
Или само ме СЪЖАЛЯВАШ! Божичко, представяш ли си как се живее с някой като
знаеш, че той дори от съжаление те ЦЕЛУВА, а? Страх ме е, че повече нищо не
мога да направя – от безсилието идва ядът и злобата ми – знам, че всяка
нормална жена на мое място би си взела детето и се махнала, а в същото време
толкова ме е страх от бъдещето - сама, слаба, освирепяла към целия свят и към
себе си. Страх ме е да лиша детето си от баща. Ето това ме пука, разбираш ли?
Не искам то да страда. Вярваш ли ми? Не искам да има АСТМА! Живея единствено
заради него, а и защото ме е страх да направя другото, вярваш ли ми? А в същото
време не знам какво ми остава, но това трябва вече да свърши, не мога повече,
вярваш ли ми? Искам да съм обичана, уважавана, да съм на І-во място в живота на
някого, вярваш ли ми? И ти го искаш същото, нали? Но не с човека, когото си
длъжен да търпиш от съжаление и да чувстваш като бреме цял живот. Аз не знам,
Ангеле, аз повече нищо не мога да направя. Не мога да повярвам в нищо, не мога
да взема решение. Оставям го на теб. Този път няма да пиша да мислиш за детето
(не искам да звучи като окови и задължение). Постъпи така, както смяташ за
добре. Но, което искаше го постигна: ВЯРНО Е, ЧЕ АЗ ВЕЧЕ СЪМ САМО ЕДНО ЖАЛКО
ЖИВОТНО! Евгения
П. С. Ангеле, вземам
ти медицинската карта, защото ще ми трябва тези дни. Надявам се, че на теб няма
да ти трябва. Моля те, не звъни от Валери. Мен тук няма кой да ме търси – аз не
съм нужна на никого, а и нямам нужда от съжалението на никой. Скоро всичко ще
свърши, така както искаш ти – лесно и тихо. Евгения
От всяка дума, от всеки ред
лъха “обич”, нали. Е, и аз повярвах най-сетне. Жалко само за детето и за
профуканото време…
Няма коментари:
Публикуване на коментар