27.12.1995
- Вчера нямах възможност да пиша и така пропуснах да поздравя двете
баби Стефанки за Стефанов ден. А иначе нищо по-различно не е ставало
през вчерашния ден. Плажът ни премина отново под формата на риболов при
нулев успех за нас. Имаше прилив и лагуната беше пълна с вода. Това е
едно тихо заливче, без никакви вълни, с равно дъно, плитко и много
приятно. Водата е кристално чиста, няма водорасли, няма медузи – изобщо
“Рай”, както не веднъж вече споменавам. Тренирахме поставяне стръв на
кукички и замятане на въдици. Дори не ни и клъвна даже, да не говорим за
хващане на риба. В резултат на това висене, аз даже малко изгорях. Но
къпахме се, плувахме из лагуната и така ни мина предобедът. После
последва обилна и питателна храна за обяд, малко почивка, лека дрямка и
към 15:30 пак отидохме за риба. Тази дейност е всъщност едно прекрасно
утрепване на времето, ако човек се чуди какво да прави. Отидохме на
скалите, където имахме по-голям успех от сутринта. Хванахме няколко бели
рибки, които Женя снощи изпържи и изядоха с Неничко. Днес е и
последният ни ден на този къмпинг. Утре сутринта ще се местим в другия.
Сега
е 06:30 сутринта, но птичките са се разпели, а и хората вече се
разбуждат. Кой слуша музика като че ли е глух, кой се оригва като шопар
на вкисната от вечерта бира, кой пък барбекю му се дояло сабалам по
никое време и огън си запалил да пече миризливи и влоени агнешки пържоли
- изобщо пъстър свят, шарен свят. Къмпинга се запълни тези дни – има
много палатки, каравани и т.н. Явно много от хората са изкарали Коледа в
домашни условия по къщите и с роднините си, а после са тръгнали на
почивка. Онази вечер дядо Коледа донесе на Нени и една книжка – “Тримата
мускетари”, детско издание. Женя я прочете за една вечер, а той вчера
се опита с първите редове, но заспа с книгата следобеда - толкова
“много” му беше интересна. Дано да я прочете в къщи поне...
За
днес програма още няма, но сигурно ще ходим на плаж. Аз ще трябва да
стоя с фланелката обаче, за да се запазя годен за море изобщо. Уж съм си
черен по рождение, а и имам известни разсъбличания на слънцето преди
това, но независимо от всичко голямата доза облъчване е опасна тук. А
пък втренчен във върха на въдицата и чакайки да се огъне под напора на
някоя голяма риба, така и не се усеща човек как изгаря. Тук има
специални кремове, които намаляват 15 пъти слънчевото проникване в
кожата (така казват рекламите). Днес ще се намажа, за да отблъсквам
лъчите като от щит.
Добре
че си купихме тези маса и столове в Бризбън. Вчера даже и чадъра
разтваряхме на обяд, защото точно тогава е слънчево на нашето място.
Много е приятно - и сутрин, и вечер. Иначе все вътре в каравана трябваше
да се храним. Независимо че е малко големичък за нашата дребна кола,
постепенно се убеждаваме в превъзходните му качества. Тепърва и във
времето напред ще се дооборудваме, защото по всичко личи, че това ще ни
остане единственият начин на почивка, летуване и т.н. Да му мислят
другите нещастници, дето ще трябва да плащат по $200 на вечер за спане +
хранене в ресторант и т.н. Горките, изобщо не им завиждам!...
28.12.1995
- Здравейте мили наши. Сега е 15:00 и се включвам аз, защото Ачо си
намери занимавка. Бравата на вратата на каравана нещо заяждаше, Ачо реши
да я оправи, тя пък заяде още повече и сега шашва австралийците с пили,
менгемета, болтчета и какво ли не, които наизвади от багажника на
колата. Добре че утре ще ходим на тази малка екскурзия, защото и тримата
сме вече зачервени като раци. Днес се подлъгахме, че уж е по-облачно и
духовито и останахме до 13:00 на плажа, но изглежда няма да можем да
правим целодневни плажове, както сме си свикнали по български. След
12:00 става наистина опасно, въпреки всичките кремове “15+”, които
имаме. Наистина трябва да се пазим. Аз съм много внимателна тази година,
като зная как миналата за 2 дни ме събори жестока треска с прилошаване
от изгаряне. Ачо и Нени уж си имат слънчевите бани от басейна, но и
двамата са зачервени. Нени заспа уморен от играта във вълните и разбира
се от зачервеното по краката му. По план днес след обяд трябва да
снимаме плажа на предишния къмпинг, но явно няма да стане. Сега пък
бравата съвсем заяде и нищо не може да я отключи - нито ключ, нито
натиск. Е, създаваме си емоции, че ги нямаме.
В момента наистина е много приятно – няма
слънце, полъхва лек ветрец, ние сме на “пъпа на гюзмето” и всички идващи
и отиващи си минават от тук, защото пък и рецепцията е отсреща. Като
гледам наоколо австралийците не правят нищо по-различно от нас - четат
книги, пият студени бири, ядат сладоледи, разхождат кучета. Между
другото къмпингите и плажовете са пълни с най-различни псета – от съвсем
мънички, ниски, дребни и злобни, до големи колкото магарета. И само
лаят когато господарите им влязат в морето. Мен лично ме е страх от
такива кучета, а Нени само ходи да ги гали и да си играе с тях.
Като че ли за друго не се сещам. Ачо има дар
словото, аз много лесно се изчерпвам. Та за това ще го оставя да
продължи той. Ето, че вече нямаме и брава на вратата - сега трябва да
измислим нещо! Женя
30.12.1995
- Текат последните дни и часове на отиващата си година. Ние
продължаваме активно да почиваме и да си караме морето. Времето е
прекрасно, не е непоносимо горещо, но слънцето е доста силно и бързо
почерняваме. Онзи ден с бравата на каравана си отворих такава работа, че
се наложи да я сменям с нова, която купихме вчера от Рокемптън
(Rockhampton) – град, до който ходихме на разходка и посетихме редица
забележителности. Станахме сутринта много рано (още в 04:30) и към 05:00
вече бяхме на път. Отново трябваше да преминем през всичките разбити
участъци от пътя, а това бави много. По магистралата се лети със 130-140
км/ч, но на трошляка и пепелта се кара бавно и внимателно. Както и да е
- в 07:30 бяхме пред прага на града. Направихме справка с
информационното табло, на което рекламираха места за посещение в близост
наоколо.
Спряхме
се първо на едни пещери, наистина много красиви, от където съм заснел
филм. После отидохме в доста интересен етнографски музей, където пък
видяхме живота, бита и оръдията на труда на първите австралийски
заселници. Трябва да са имали много упоритост, за да се справят с всички
несгоди на климат, условия на живот, примитивност и т.н. С
разглеждането и филмирането на всички тези места стана и обед. Ходихме
до един специализиран магазин – сервиз за каравани, от където купихме
ключалката за вратата на нашия фургон. Разбира се огладняхме
междувременно и влязохме в един от любимите ни ресторанти за пици. Там
ядохме до пръсване (както обикновено в тези заведения) и отидохме на
разходка из самия град. Много приятно и хубаво градче - не знам с колко
хиляди жители, но е нещо като Габрово. Няма много шумотевица и блясък,
разположен в подножието на някакви хълмове, но в същото време се намира
на брега на океана (което го прави по-близък до Созопол, Несебър или
който и да е наш или пък чужд морски град, но понеже аз съм
шовинист/националист/родолюбец/патриот, та всичко си го оприличавам на
старославният ми роден град; въпрос на мироглед и предпочитана отправна
точка). Разходихме се из магазините, направихме и някои неотложни
покупки за попълване на артелната.
Тръгнахме
обратно към 15:30, но се отклонихме от главния път и навлязохме на 35
км в балкана. Там стигнахме до едно селище, където навремето е имало
златни мини. Всъщност този район е много богат на златна руда и
градовете наоколо са създадени от златотърсачи. Самите златни мини не
можахме да разгледаме, защото вече беше късно, но хвърлихме по един
поглед наоколо. От там напълнихме багажника на колата с дини. Всъщност
купихме само две, защото той беше пълен с други най-различни боклуци -
въдици, куки и т.н., но те пък бяха толкова големи, че го изпълниха
почти целият.
На
около час и половина път от там отидохме в друго градче – Гладстон
(Gladstone) - много по-малко от предишното, но и то със своите
забележителности и колорит. От тук пак трябваше да си напазаруваме храна
за следващите дни от почивката, поразгледахме наоколо, накупихме
едно-друго, като в същото време стана и 21:00. Докато бяхме там,
задължително трябваше да погледнем и най-голямата атракция на това
градче – огромният завод за преработка на алуминий, най-големият в
света. Това наистина е един гигант, който осветен през нощта,
представляваше като огромен град. И там направихме малко филм и си
тръгнахме. Около 23:00 се прибрахме обратно в къмпинга и легнахме след
изморителния ден, разходките, впечатленията и близо 600-те изминати
километри.
Тази
сутрин станахме както обикновено към 07:30, защото след тези вечерни
наливания с бири и въобще всякакви течности, ни се допикава жестоко на
всички, а и слънцето е вече отдавна напекло, от което в каравана става
непоносима жега. Последваха задължителните ритуали по закуски, пиене на
кафета, правене на снимки и т.н., а после отидохме на плаж. Вчера с Нени
си купихме два комплекта маски и шнорхели за гледане под водата. Та
днес сутринта ходихме на скалите и там времето ни премина, заровени из
морското дъно – чак до първото ни болезнено огладняване по пладне.
Намерихме много рибарски кукички, тежести и др. такъми – закачени за
камъните и изоставени от рибарите. Той си ги събира в една кутийка като
морски трофеи. Много беше интересно да плуваме сред ята от шарени
тропически рибки, да се ровим и събираме интересни нещица по пясъчното
дъно на морето, а слънцето да ни опича гърбовете в същото време. За Нени
това беше първо изживяване и е доста впечатлен от видяното в подводния
морски свят. Докато се гмуркахме и далдисвахме като хипопотами,
забелязах че камъните по дъното, а и отвесните крайбрежни скали не са
покрити с миди, както е в българското Черно море. И тук има миди, но са
друг вид и не така много, както в нашенските си води. Сега Женя тъкмо
слага салатата и след малко аперитива ни започва. За това аз спирам до
тук, а утре отново ще продължа с литературният си обзор...
31.12.1995
- Това са вече наистина последните часове на изнизващата се 1995. Сега е
около 18:00 - тъкмо приключих с приготовлението на пържолите.
Независимо от всичките тропици на които се намираме, под напора на
поройните им дъждове и високи температури, свинският котлет си остава
дълбоко уважаван и обичан артикул за една Новогодишна нощ и подобно
празненство. Не знам по какви причини или стичане на обстоятелства, но
днес времето е ужасно. Вали дъжд, облачно е и т.н. Голямата част от
валежа ние с Нени прекарахме в морето, защото иначе пък е топло и във
водата е много приятно. Само дето няма да можем да си седнем довечера на
теферич пред каравана, но то и вътре не ни е чак толкова зле. Надяваме
се, че ще се проясни и очисти небето, но за наше разочарование, то все
по-тъмно става. Такова гадно време било напълно нормално явление за този
период от годината и за местните географски пояси - така казват
неизтрезняващите туземци покрай нас и продължават да се наливат с бира.
За тази вечер в самия къмпинг и наоколо бяха организирани разни
увеселителни мероприятия, но при този дъжд и лоши климатични условия,
комай всеки ще остане само с индивидуалното си и самосиндикално
напиване...
В
момента правим лека междинна закуска с кафе и някакъв друг
нискокалоричен талаш, за да можем да дочакаме все пак настъпването на
Новата 1996 и в същото време да не измрем от недохранване баш в
навечерието й. Ние свикнахме да си лягаме към 21:00, а и да заспиваме
веднага след този час, та доста се съмнявам дали няма да посрещнем 1996
направо утре сутринта. Но така или иначе ще направим опит да я дочакаме –
за целта съм заредил хладилника с ракия, бяло вино, бира, кока-кола и
се надявам че ще можем да се забавляваме приятно до 24:00. Предполагам,
че по това време вие в България имате дълбок и хубав сняг, а пък ние
сега се пържим в знойните 30°C на сянка. Мечтая си за студ, за
почервенели уши и нос, измръзнали пръсти на краката, както и за бумтяща
огнена камина с греяна ракия, с много кисели мезета и мазни баници.
Спирам до тук, че лигите ми протекоха...
В
момента Нени яде циганска баница вместо истинска с късмети, но за
догодина, ако пак почиваме на къмпинг, ще организираме и това. Баницата
можем да я опечем във фурната на газ, но не се сетихме да вземем кори.
Това е всичко до този настоящ миг, както и за цялата отиваща си вече
година. В крайна сметка ние я отчитаме като добра, плодоносна и
щастлива. Много неща и смели крачки напред се предприеха през всичките
тези изминали 365 дни. Всеки ден беше различен, падения и извисявания се
редуваха по три пъти на денонощие. Но оставаме само с впечатленията и
спомените от доброто и свършеното с хубави резултати. А какво ще ни
донесе следващата година, ще видим тепърва. Надяваме се на много неща –
само една малка, хилядна частичка от тях да се осъществят, за нас пак ще
е достатъчно.
Непрекъснато
сме с вас и мислите по вас. Точно в настоящият момент в България е все
още по обед и аз предполагам, че се стягате или за Тодоровци, или за
Върпища или пък за Априлово. Където и да сте, с когото и да е – от сърце
ви желаем весело изпращане на старата и още по-весело посрещане на
Новата 1996 Година! Бъдете здрави и спокойни за нас! Живейте в мир и
любов - вярвайте в утрешния ден! НАЗДРАВЕ!!!
01.01.1996
– Хайде, хаирлия да е и за много години! Да сте живи и здрави всички
вие там, та да сме спокойни и ние тук. На майка специално честитим
Васильов ден и й желаем много здраве, спокойно посрещане и преодоляване
на всички житейски несгоди. Нека да бъде все така жизнено-припряна и
вълнуващо-емоционална!
Снощи
и нощес, под непрекъснат дъждовен порой ние също посрещнахме Новата
Година. Изобщо не ни беше възможно да си подадем и носовете навън (с
изключение на честите прибежки до санитарния блок на къмпинга, за по
едно светкавично изпикаване), но и вътре във фургона беше много приятно
под шума от падащите дъждовни капки, които на моменти буквално се
изливаха като през шурнавите на чешмата в двора на Соколския манастир.
Само дето ни беше доста топло, защото фурната и котлона работеха под
пълна пара, а пък нямаше как да си отворим прозорците - дъждът влизаше
през тях в каравана, засилван и от напористия на моменти вятър. Добре че
не бяхме облечени с костюми, ризи и вратовръзки, защото щяхме да пукнем
от жега. Неничко като си подложи обилно с предварителните “закуски” и
ордьоври, се търкулна на леглото и на пресекулки ту заспива, ту се
събужда, но в крайна сметка и той посрещна с нас първите минути на
Новата Година.
Тази
сутрин спахме до 10:00 - пак валя дъжд, но ние бяхме в морето, а там е
дори приятно, когато вали. И сега е облачно, ту пръска дребен дъждец, ту
спира – ако си на палатка можеш да си намразиш почивката и повече да не
повториш подобно летуване. Но на нас ни е толкова добре и хубаво, та
постоянно доказваме и изтъкваме преимуществата на каравана пред всеки
друг начин на бивакуване. След малко дори може да излезем на
следобедно-надвечерна разходка из къмпинга и селцето. Не си и помисляме,
че искаме да си тръгнем от тук, въпреки че не всеки ден имаме плаж по
смисъла на това понятие. Почивката ни и без друго си е достатъчно
пълноценна. Ако обаче продължава така интензивно да вали, пътищата
наоколо ще се наводнят на големи участъци и изобщо няма да можем да се
приберем в Бризбън, докато не се оцеди водата. Тогава с радост ще се
обадя на моите шефове от фабриката и можем да останем за още една
седмица в къмпинга. Но всичко зависи от времето. Хубавото на цялата
работа е, че като вали дъжд не е студено, а дори напротив - много е
приятно. Можеш спокойно да си седиш отпред на пластмасовите маси и
столове, да си пиеш ледената бира гол и да славиш името на Бог, че е
създал това райско кътче и на Капитан Кук, че го е открил. Храним се и
отделяме обилно – листа с менюто включва по три пъти на ден топла храна
(без манджите да се повтарят) и средно по два пъти дневно сране. А пък
нашия малък Неничко е една голяма машина за лайна – само за ядене мисли и
пита, вечно е гладен, а като се нахвърля с храна – после тича в
клозета...
Нямаме
финансова възможност да се обадим на майка за Васильов ден, но това ще
направим на 14 Януари (по стар стил) и от къщи, където тъй или иначе
имаме определено време за телефонно обаждане. Другото нещо, за което
също нямаме финансова възможност, е да си позволим една малка екскурзия
от тук с корабче до Кораловия риф. Както съм споменавал вече, ние се
намираме точно в началото му, а самият риф се простира на още 2500 км в
северна посока. Корабчето отива до някакъв остров, с истински корали,
разглеждане и разходки под водата и още други приказни чудесии. Но това
удоволствие би ни струвало допълнителни $240 за тримата - решихме че
един ден така или иначе специално ще ходим на грандиозният Коралов Риф,
при това в истинското му сърце и тогава ще правим тези плавания.
Независимо от това съжаляваме, че не можем да си позволим този разкош
сега, а имаше доста какво да се види. Но нищо – другия път; ние и сега
имаме с какво да се похвалим от преживяно, видяно и т.н. Едва ли някой
може и да си мечтае дори за такава 18-дневна почивка и екскурзия - поне
от тези които ние познаваме. В същото време, на онзиденшната ни локална
екскурзия пръснахме $250 за туй-онуй, посещения на исторически обекти и
музеи, дреболии и т.н. А нали две дини под една мишница... Та, всичко е
закономерно – ако не е едно, ще е пък друго - лошото е само, че не може
всичко и на един път. Е, някои може и да могат, но ние не сме от тях...
03.01.1996
- Не се стряскайте от черния цвят – няма нищо “черно” в информацията,
която ви предавам. Просто този химикал си го намерих на пътя (нали
обичам да намирам), та рекох сега да използвам него, вместо да изхабявам
нашия. Вчера нямах възможност за писане - не че кой знае колко съм бил
зает, но повечето беше от мокаятлък. Ходихме за риба, къпахме се там,
обикаляхме скалите с Неничко и гледахме подводния свят, а Женя през това
време лови риба от скалите. Като се накъпахме и вече ни омръзна да
киснем във водата, преместихме се на друго място с една единствена цел:
риболов. Там предния път рибата я бяхме побъркали, но изглежда вече ни
познава - още щом се зададохме по пътеката надолу и всички по-едри
парчета се изпокриха в панически бяг. Е, пак хванахме няколко -
най-неразумните вероятно и най-бабаитите от всички останали
по-предпазливи, та снощи умирисахме тигана с тях. За себе си аз опекох
едни кюфтенца, че от рибения фосфор почват много да ми светят очите в
тъмното. Женя пържи картофи и се надяждаха двамата с Неничко на
уловената от нас риба.
Тази
сутрин пък на свой ред рекох едно доматено сосче да забъркам, защото
много кюфтета ми останаха от снощи. Макар да се намираме в района на
едно от знаменитите Чудеса на света (Големият Бариерен или Коралов Риф),
ние пак си оставаме сравнително беднички и не можем да си позволим
лукса в плюскането на голи кюфтета с много хляб! Трябва да имаме и нещо
по-чорбесто, за да си топим залъците – че кой и къде дава само мръвка
бре, това да не ви е някой селски сбор, а? Женя тъкмо направи по едно
кафе, та сме седнали пред каравана, като интелигенти. Аз, както по цял
ден си пиша мемоарите, това не може да остане незабелязано от
преминаващите покрай нас летовници и комшии от съседните фургони и
палатки. Когато рече някой любопитно да ме попита какво толкова съм се
разписал, аз скромно им се представям за начинаещ писател на булевардни
романи. Започнаха да ме гледат с повече респект, усещам; женските все
около каравана се увъртат и усукват (сигурно чакат автограф), нарочно
минават покрай нас (аз се правя че не ги забелязвам, но дълбоко в себе
си си ги “набелязвам” - и то много подробно дори). Мъжкарите пък бира ми
носят и ме черпят, в клозета като ида вратата ми отварят; има уважение,
един вид – така и трябва…
Нощес
пък Женя до 24:00 ми разказва една книга, която прочете тези дни, а аз я
слушах както малко дете слуша приказката за Червената шапчица. Много
интересна книга се оказа – Женя си я чете на английски в оригинал, но
“преводът” й беше на чист български език и аз всичко разбрах; нямах
нужда и от речник даже...
Нени
тази сутрин рано-рано е изхвръкнал. Наял се едно хубаво прасето му с
прасе, оставил кочината след себе си по масата и отишъл да играе с
децата от лагера. Бях полудял от бяс като станах и погледнах всичките
трохи и мръсни паници, но детето ни беше оставило една прочувствена
бележка, която ми смили сърцето. Станал рано (и естествено гладен),
закусил яко както подобава на гвардеец от Кралската елитна армия и
зарязал всичко подире си. Добре ама то било с единствената благородна
цел, детето да не ни събуждало с тропане на посуда и шуртене на вода в
мивката. Призна се за виновен веднага и това съвсем му разчисти пътя към
игрите...
Внезапен
дъждовен напор ни прати вътре в каравана и вече продължавам списването
на статията си под покрив. Съдра се да вали тези дни – без никакви
правила за метеорологично прогнозиране. Сутрин, обед, вечер, нощем –
изобщо голямо напояване на тревните площи и съседните ниви в района
падна. Ако бяхме на Черно море с палатка, до сега да сме си тръгнали сто
пъти. Но тук ни е добре – манджата къкри на бавен огън, бирата умира от
студ в хладилника, Женя си чете романчетата едно след друго, Неничко си
играе игрите, аз си пиша мемоарите, а отвън вали ли вали. Така се е
скълмило отвсякъде с облаци, че имам чувството как още малко и небето ще
ни затисне отгоре. Като написах това, та се сетих за един вечен
мърморко и недоволник от Аделаида. Нищо не му харесвало в Австралия – и
небето даже било толкова ниско, та чак го затискало и смазвало отгоре
му. Абе папардак смотан! Що не си стоя на “чистия Кремиковски въздух” в
София, че там сигурно и небето ви е по-височко, а? Ами дойде тук с
цялата си фамилия, та сега и моя въздух да изтровите с капризите си
столичански? Ама за глупав цяр няма – колкото и да му говориш, той си
знае неговата, шопска теория...
Тук
постоянно преминават под прозореца и току под носа ми разни “красоти” и
разкошници – коя с цял бански се увила, като че ли е монахиня; друга
пък само с половин бански, та чак зърната й ще изпопадат в калта, както
ги е отприщила тези пусти цици-любеници; като пощръклели яренца у попови
ливади. И прочие още хубавини има пред нещастният ми кръгозор, та
гледките встрани малко ме разсейват. Но пък и не мога да си туря капаци
на очите като кон - нали това също е съществена част от почивката на
море... - нищо че времето е малко лошо. Той, меракът, почивен ден няма;
меракът умирал последен, според една стара китайска мъдрост!...
Онзи
ден, баш на връх Нова Година и Васильов ден, извеждах госпожата на
разходка, сред къмпинговото общество и хайлайф така да се каже. И както
си вървях намерих една монета от $2, по-нататък – още други две, от $1 и
от 20 цента. Дали пък това няма да е някаква поличба за близко
предстоящ финансов напредък и разкрепостяване? Аз все си мисля за
Тото-то, че то трябва най-после да даде добър резултат и да се отсрами
за всичките пари, дето сме пръснали подире му, но може и от някое друго
място да дойде успеха. Същият ден намерих и химикалката, с която пиша в
момента. Ние само едно знаем, че не ни е дадено лесно да постигаме
успехите си и по лесен начин да забогатяваме. Всичкото трябва да е
изстрадано и да дойде на върха на усилията. Но и така се живее, явно -
пък и ние сме си свикнали.
04.01.1996
- Ето ни вече абсолютно блокирани от наводненията и откъснати от
цивилизования свят в този къмпинг на брега на океана, на този див
полуостров. Нощес започна още по-сериозно да вали, като валежите не
спряха през цялата нощ, цяла сутрин и дори сега (11:00) продължава без
никакви намерения да престане. Бяхме решили дори днес по някое време да
си тръгнем, макар и преждевременно, но всички които вече бяха предприели
тази отчаяна стъпка се завърнаха безславно в лагера. На много места
пътят е прекъснат от буйни потоци и порои, които се стичат от съседните
баири. Дори хората с мощни джипове с двойно предаване не могат да
преодолеят водните препятствия - да не говорим за нас, с нашето малко,
спортно и ниско автомобилче. А пък и със закачен караван отзад, това е
просто абсурдно. Ние дори напред, за малко разнообразяване на скучният
ни лагерен живот, си организирахме една малка екскурзия до наводнените
участъци – там заварихме много народ, джипове, опъване на въжета, газене
на кал и пр. галимации. Лошото е, че дори и да бъдат преминати тези
първи наводнения (ние успяхме да стигнем само до тях – преминаването
отсреща за нас беше невъзможно), които не са толкова непреодолими,
особено за тези супер автомобили, на средата на пътя между къмпинга и
другия населен пункт (разстояние около 70 км), има огромен наводнен
участък с дълбочина 1.5 м, който може да бъде преминат само с лодка или
хеликоптер. Там закъсването е сигурно. Понеже от горе вали непрестанно и
силно, нивото на водата се покачва доста бързо - човек може да се окаже
в пълна безизходица, дори и да иска да се върне там, от където е дошъл;
стига до средата - вижда че не може да премине и решава да поеме по
обратния път към базовия лагер (къмпинга). Обаче наводненията, които
едвам е преминал преди някакъв си час време да речем, на връщане вече ще
се окажат съвсем непроходими. Това е изключително опасно положение,
защото тогава и Господ не може да помогне от небесата; даже и да спре
дъждът, водата се изтича в продължение на дни – никой не би бил в
състояние да достигне мястото на бедствието и да окаже някакво
съдействие. Но това е Австралията - колкото е благодатна и гостоприемна
земя, в един момент се превръща в свиреп демон, отърване от който няма.
Разбира се така е с всички природни и климатични състояния – ветрове,
бури, дъждове, наводнения и пр. – нашите представи са по-ясни за
Австралия, защото почти ежедневно се сблъскваме с новини от подобен
характер и до някаква степен сме по-запознати с дивата й природа. За
това тук не се предприемат рисковани пътувания, пътищата са осеяни с
предупредителни знаци за всякакви възможни опасности, особено във
влажния период на годината, който е сега. А иначе времето е топло –
около 30°C и никак не е неприятно да вали, но в един момент този
непрестанен дъжд взе да ни писва. Изчетоха се всички възможни книги,
изиграха се хиляди игри на карти, ракията замина, бирата ми свърши –
амчи ние сме изправени пред бедствено положение, бре! Постоянно слушаме
прогнозите за времето. До неделя изобщо не се предвижда някаква промяна и
очакваното от всички подобрение, а днес е едва четвъртък - и то се
намираме все още в началото на деня. Обилни дъждове валят по цялото
крайбрежие от Бризбън нагоре включително. На места има ураганни
поражения. За щастие поне ние такова нещо нямаме тук. Защото ако и някой
тайфун ни удари откъм океана (пък бил той и с нежно име...), вече
съвсем ще я овапсаме...
Някаква
река надолу към Бризбънският край си вдигнала нивото с 10 м – таман го
съобщиха по радиото. Също официално вече предадоха, че ние сме откъснати
от цивилизацията и предупредиха пътуващите към нашия район да
преустановят движението си. Че кой ще ни докара бира в хоремага, бре!
Сирене, ‘ляп, шаран – закъсахме го яко! Пак някой “доброжелател” ни е
споменал в долните си мисли...
Не
знам това писмо по какъв начин ще пристигне до вас – по традиционния
чрез пощата или в бутилка по морето. Но тъй или иначе, ако го получите
някога, да знаете че големи емоции изживяваме, характера на които на вас
ви е добре познат. Ураганът, който бушува нагоре по североизточното
крайбрежие се казва “BARRY” (БАРИ) и вятърът му е със скорост 90 км/ч.
Това е първият циклон за тази година, а и от доста време насам. Средното
ниво на падналите валежи е около 50 мм, а за Северен Бризбън където ние
живеем - над 150 мм. Това означава, че целия този район е покрит от
воден пласт със средна дебелина 15 см. Нещо като снежна покривка, само
че от вода. Голям потоп е паднал явно там...
От
преди час-два дъждът престана, но прогнозите предвиждат нови порции.
Три коли с народ вече тръгнаха да се борят с преминаването на водната
стихия, сега ще чакаме да видим дали ще се върнат. Но те са без
ремаркета и за тях ще бъде по-лесно преминаването на реките, даже и да е
останала 30-40 см дълбока вода. За нас обаче проблемът си остава,
защото влачим още 1 тон отзад и дори една педя вода да има, ще ни спре
хода баш по средата. За това ние предвидливо ще изчакаме подобрението на
климатичната обстановка. Ако се задържи да не вали днес следобед,
вечерта и нощес (в което аз дълбоко се съмнявам), утре на ранина ще
потегляме; но ако пак е мочурливо, ще вземаме решения според ситуацията.
Неничко си намери компания и по цял ден го няма. Обикалят района,
играят, разхождат се, но в морето не влизат сами. Другите родители също
не разрешават на децата си сами да ходят във водата. Не че е опасно, но
просто за всеки случай.
05.01.1996
- Втори ден вече стоим блокирани и откъснати от наводненията. В същото
време непрекъснато слушаме по радиото за развитието и хода на този
циклон/ураган/тайфун “БАРИ”, който сега набира скорост и мощност някъде
над океана и в определен момент ще връхлети със 150 км/ч върху бреговата
ивица. Само не разбрахме по кой бряг ще се разрази стихията. И добре че
е така, защото ако бяхме разбрали, че това ще стане върху нашия, щяхме
да се притесним. Докато сега ние си дремем спокойни и сухи. От няколко
часа не е валяло, но за сметка на това нощес пак се издъни небето над
нас. Никой от тези хора, които си тръгнаха вчера, не са се върнали
обратно, което говори че са пробили през водните прегради (или пък са
закъсали, без да могат да се приберат назад). Но на мене не ми се
рискува, за да не потрошим колата напразно - за това прилежно и чинно
изчакваме подобрението на времето. Прогнозите по радиото обаче дори и не
споменават за такова проясняване – напротив, очакват се още тежки и
проливни дъждове, но ние като че ли вече свикнахме и взе да не ни прави
особено впечатление. А пък и не ни се напуска просто така това иначе
чудесно и диво място. Аз само като си помисля, че от 08 Януари
(понеделник) съм отново на работа, та съвсем ми се дръпва фъшкията.
В
Бризбън сигурно ни очакват доста писма, вашия колет, както несъмнено и
неизбежните сметки за телефон, ток и т.н. Преди малко с Женя използвахме
известното “засушаване”, та поснимахме малко обстановката из къмпинга и
района. Почти всички са си тръгнали - празно е и кухо, сякаш е късният
Септември на Черноморието. Останаха само хората които така или иначе си
живеят тук в къмпинга и такива като нас, дето чакат да се оправи
времето, че да си тръгнат. Тук всъщност целогодишно има хора и почиващи,
защото зимата никога не идва и “сезонът” няма начало и край... Край -
намереният химикал се свърши и минах пак на нашият си. Изглежда е бил
полупразен като съм го намерил, но пък спаси положението за два дни.
Изглежда
този тайфун е стреснал доста хора, защото се говори вече за сериозни
подготовки на населението за посрещането му, частични евакуации и т.н. А
нас кой ще ни евакуира един Господ знае, но дано ни запази и този път.
Защото пък няма да е и твърде добре, така да си отидем мърцина от този
свят…
Взехме
внезапно решение да подготвим каравана за път. След това ще отидем само
с колата, за да огледаме степента на наводненията, колко са дълбоки и
широки и да преценим дали ще е възможно пресичането им. Ако имаме
достатъчна сигурност за преминаването им, после ще се върнем - само ще
закачим ремаркето и поемаме. По тези тактически съображения спирам до
тук, като ще продължа при първа следваща възможност...
06.01.1996
– Бризбън. Ето ни отново у дома. Вчера съвсем екстрено решихме да си
тръгнем на обяд, набързо скатахме едно-друго, закачихме ремаркето и
хайде на път. Трасето наистина беше ужасно, с изровени дупки от пороите,
водни прегради макар и вече не толкова дълбоки, но преодолими “на
нокти”, имайки чувството че всеки момент ще заседнем по средата им.
Загубихме много часове по не по-дългото от 100 км шосе (по-скоро пътека
за автомобили с висока проходимост). Независимо от всичко ние успяхме да
стигнем безаварийно асфалта на главната магистрала. Бяхме решили уж да
спим по пътя, но така в приказки и слушане на радио, в 24:00 нощес си
дойдохме. Сега е 08:00 - снощи легнахме мръсни, защото водата в банята
много силно плющи по плочките и грозно свири в тръбите, та шумът й се
чува чак в съседния квартал. Всичко живо наоколо отдавна беше вече
заспало и ние не искахме да вдигаме шум на съседите. Аз тъкмо сега
излязох от банята, където свалих много пясък, прах, кир и изгоряла кожа.
Не съм се обръснал още, но сигурно в неделя вечер и това ще стане
(естествено за работа на следващия ден).
Отвън
времето е чудесно – свежо, слънчево. Е, влажно е от падналите дъждове,
които нощес отново опресниха въздуха, но не виждам никакви следи от
бедствено положение или някакви наводнения. Трагедията явно е била
нагоре от нас, на около 1500 км северно, където “БАРИ” е изсипал
стихията си. Торнадото се очакваше за снощи - ураганът постоянно
набираше скорост. На 50 км фронт, със скорост на вятъра вече от 220
км/ч, тайфунът е достигнал бреговата ивица. Отдалечавайки се от това
място, докато пътувахме нощес ние постоянно слушахме новините, но тази
сутрин до момента нищо не съм чул по въпроса. Още ми бучат ушите от
среднощния маратон, но след малко ще пусна радиото и ще ви информирам
своевременно. Това го правя за обща култура и за ваше сведение, защото
може радио София да е съобщило вече, че Австралия е пометена от мощния
циклон и е изличена от лицето на земята и географските карти. Аз ви
предавам директно от мястото на събитието “на живо” и смятам, че
информацията ми ще бъде съвсем малко по-правдоподобна, отколкото
развинтената фантазия на някой новопръкнал се журналист, търсещ евтина
слава и голяма изява. Действително че това природно явление е много
страшно, но тук тези циклони и урагани са често срещани и хората имат
богат опит в подготовката, евакуацията и посрещането на стихията. Чрез
спътник от метеорологичната служба постоянно следят за развоя и хода на
урагана. Отначало беше определен от 2-ра категория по петостепенна
скала, но снощи вече беше от 4-та (като петата е равносилна на погром и
заличаването на човешкия род – нещо като атомна бомба, след която ще
оцелеят само хлебарките). Много хора са евакуирани, защото се очакват
огромни вълни-цунами, както и много силен прилив. Морето ще навлезе на
30-40 метра в сушата. Предадоха интервюта и с хора, решили въпреки
всичко да устоят срещу напора на стихията. Те се бяха укрили в селската
кръчма на сухо и завет, като до момента на интервюто са били на ром, по
време на самото интервю си почиваха с бира, след което пък щели да
продължат на вино до сутринта. “Нищо, казват - не може да се направи
против природата... (което е вярно). Утре сутринта ще отидем да видим
какво се е случило, какво е останало от домовете ни и какво трябва да се
направи от тук нататък”. По мое лично мнение и като добър познавач на
тези душевни състояния на “опиянение”, те първо ще повръщат до обяд и ще
са махмурлии цял ден, но това е само една скромна “забележка на
автора”...
Сега
продължавам с информация от частен характер, защото в края на краищата
“проблемът на давещият се, си е проблем на самия давещ се” и ние не
трябва да изоставяме и пренебрегваме нашите собствени емоции и
изживявания, а пък да се занимаваме с хорските. Преди да излезе последна
от къщи, когато тръгвахме за морето, Женя беше изключила всичко от
електричеството – компютър, видео, телевизор и т.н. Беше оставила да
работи само телефонния секретар. Като му прослушахме съобщенията, които
наши приятели ни бяха оставили (главно поздравления за Коледа и Нова
Година), последните две силно ни развълнуваха. От някаква фабрика
търсеха Женя за интервю и понеже няколко пъти са правили опит да се
свършат с нея, на края са разбрали, че тя е някъде на почивка. А
последното съобщение гласеше, когато се прибере да им се обади, за да се
организира интервю. Това от своя страна показва засилен интерес към нея
и дейността й – няма да има нищо чудно, ако скоро започне дори и
работа. Преди да изпратим това писмо, подробно ще ви информираме за
всичко – от справка за времето, през състоянието на отделителната
система на “бабин сладък” (който и в момента е в клозета), та до
най-новите бизнес-съобщения, ако Женя започне работа там. Очертават се
отново напрегнати и емоционални дни; аз се изморих да ги описвам - не
знам само как на вас не ви омръзна и не се отегчихте да ги четете…
Днес
и утре ще чистим колата, каравана, багажа ще пренасяме у нас и т.н. –
все домакинска дейност за възстановяване нормалния ритъм на живот.
Междувременно ще подготвяме за изпращане и този колет, но ще има много
снимки, дълга видеокасета (която трябва първо да се купи и презапишат
филмите на нея), дребни подаръчета за всеки и т.н. Аз предвиждам и ново
известно забавяне на пратката, но моля ви се: бъдете снизходителни към
нас и нашите усилия, а в същото време и напълно спокойни за
благосъстоянието ни. Още не сме се видяли със съседите - те са ни
събирали писмата от тези две седмици. Предполагаме, че и колета са
прибрали ако пощаджията го е оставил пред вратата. От всичко това ще
дойдат допълнителни информации, коментари и анализи. Много ви обичам и
всичко ще стане, но просто не може така бързо, както предполагам ви се
иска...
Току
що съобщиха, че с достигането до бреговете на континента, вчерашният
циклон е умалял и скоростта му вече е само 150 км/ч. Хората са започнали
да се прибират от евакуация, има известни малки разрушения и повреди,
но поне човешки жертви няма, слава Богу. Силата му е намаляла на 3-та
категория, което е успокоително.
06.01.1996
- Богоявление. Само за чичо Божко и малкия Божи се сещам днес, на този
толкова тържествен неделен ден. С голяма доза благородна завист си
представям, че на днешния празник сте се събрали по обяд или за вечеря у
тях, ще има мощни салати, кисели мезета, дебели пържоли (от вратлето на
прасето), бяла винка (за татко – от червеното ако може, че той бялото
не го уважава много); вероятно е и топла ракийца ще извадят (от ланшната
– дано да им се намира все още); ще бъдете всички заедно, щастливи и
весели. От все сърце се радваме за това, а на Божковците желаем здраве,
работоспособност, веселие и безгрижни игри (нека двамата по споразумение
да си поделят пожеланията ни - в смисъл, на кого да остане работата и
за кого да са игрите).
Също
споменавам с “Бог да прости” и милата ми леля Бонка, която на днешната
дата щеше да има имен ден – доста веселби са ставали и там по тези
поводи. За неповторимата й торта не ми се и спомня даже, защото цял се
разтрепервам. Никой още не е успял, макар и малко да докара
изключителният й вкус и вид! А пък за сините й домати с чесън и магданоз
се носят легенди, дори и в отсамната част на света (защото аз нямам
някой, на който да не съм се похвалил и комуто да не съм дал знаменитата
й рецепта). Този празник ние също задължително ще почетем по
традиционен начин – и днес на обяд, а защо не и довечера (не виждам
някакви сериозни здравословни причини, които да попречат и на
довечершното ни тържество)...
Ето
как неусетно дойде и обеда, а Нени тъкмо се прибра страшно гладен
(свикнах вече с това му болестно състояние и не се впечатлявам особено).
Той преди малко излезе от басейна, а щом като дори и там не му се стои
вече от глад, значи положението е неудържимо. Женя горкана, още спи,
защото цяла нощ е гледала телевизия, която страшно много й липсваше на
почивката. Аз пък пека едни специални кюфтета с кашкавал върху канапе от
картофи. Тази рецепта, специално на кюфтенцата, я научих съвсем
случайно на един Студентски празник, който една година чествахме чак на
Златни пясъци. Тук да не си помисли някой, че тогава сме се разпускали
като дерибеи и сме харчили поголовно грешните пари на родителите си.
Посоката беше определена съвсем произволно, използвайки празника само
като повод. Месеци наред на бяхме ходили и излизали никъде, старателно
кътайки настрана всяко левче и стотинка. Набивахме месо от буркани и
консервирани зимнини от мазата, но събирахме пари за малка екскурзия до
морето. Осъществихме я с Митко и Ваня (Женя живееше с нея на квартира-
тя беше от Карлово, а Митко от София; изключително приятни хора, добри и
верни приятели). Метнахме се на татковото “Жигули” и поехме към Варна.
По пътя продължихме да ядем лютеница, хляб и сланина направо върху
капака на колата, спрели отстрани на калното шосе, но вечерта се
размазахме в една механа на “Златните”. Именно там ядохме такива
кюфтенца с кашкавал – едно парченце кашкавал се обвива с каймата на
кюфтето като топка. Така се пече във фурна, на скара или пък се пържи в
тиган – по избор. Кашкавалът се разтопява отвътре и става такова
божество, че лигите ми и сега шурват като си спомня. След всичко това,
гладът настъпи отново, но рецептата ми остана за вечни времена. Тази
механа аз още я помня – нещо много хайдушко имаше в името и обстановката
й беше изключително битова. По стените висяха саби, мечове и ятагани,
пушки кремъклийки, пищови и всякакъв инвентар от националното ни
богатство. Като местонахождение, по мои доста бегли и далечни спомени,
струва ми се че се намираше някъде близо до х-л Интернационал, но може и
да греша – баят години има от тогава; ерата е поне 1983. Хич няма да се
учудя, ако това заведение изобщо вече не съществува и отдавна да е
потънало в бездънната яма на забравата – на малко ли неща сраха
напоследък властващите, може да са посегнали и на него… Аз малко се
поувлякох в сладките си младежки спомени, но ще ме прощавате отново.
Думата ми беше, че по случай този днешен светъл празник, към въпросните
кюфтенца с кашкавал “по хайдушки”, ще ни се положи и по чаша вино или
бира – съгласно желанието и капризите на клиента, с което приключвам
празничната тематика.
Сега
с няколко думи ще довърша и вчерашния ден, та спокойно да описвам
събитията от днес и през следващите дни. Аз прахосмукачих колата и
апартамента, а Женя свърши останалата работа – пране на дрехи,
подреждане, бърсане на прах и т.н. Животът възвърна ежедневната си
сивота. После отидохме да си напазаруваме зеленчуци и други дребни неща.
Междувременно и съседите ни бяха дали вече пощата, която те грижливо са
събирали през цялото време на нашето отсъствие. Получихме писма и
картички от Ямбол, както и от Аделаида. Постепенно ще се обаждаме и ще
връщаме благодарностите си на всеки. Имаше и три съобщения за колет, но
те специално може да се отнасят за една и съща пратка – вашата. Женя в
понеделник (утре) ще отиде до пощата да го вземе, ще даде и филмите за
проявяване. Ние имаме два изщракани на почивката, предполагам че в
колета и вие пращате друг (от апаратчето на майка). Ще дадем да се
извадят допълнителните снимки и от предния филм, който ни изпратихте.
Надявам се да ми залепят и снимката отпред на “Фото”-то с надпис:
“Нашият най-желан клиент”, защото наведнъж ще им изсипя толкова много
филми. Ще се надяваме и на известно намаление от тяхна страна...
Та
вчера значи, пристигнаха вашите писма № 131 и № 132. Те са дошли докато
ние сме били на почивка, но информацията от вас никога не губи давност
за нас. Като приключа с описанието на обстановката и околната среда, ще
се спра подробно на отговорите по всички въпроси, зададени от вас в
писмата. Прегледахме си богатата кореспонденция и аз седнах да
презаписвам филма от почивката. Целият филм е 3 часа и 40 минути, а
останалите 20 минути ще допълвам с домашни кадри, защото касетката е 4
часа. Така стана време за спане и снощи с тази дейност съботният ден
приключи.
Днешния
неделен ден започна с посещение на културно-исторически обекти и
забележителности – първо ходихме на нашия махленски битак, а после
отидохме и до този в съседния квартал. Не беше закупен нито един
експонат от там, просто убивахме времето в разглеждане на отделните
галерии. След този търговски неуспех се прибрахме в нас и се бухнахме
направо в басейна, защото беше голяма горещина. С излизането ми от там,
аз се залових с касапският си занаят – кайми, кюфтета и т.н. Следобед ще
трябва да очистя и избърша колата отвътре, да я измия и лъсна, защото
сме решили да я обявим за продан. Просто искаме да пробваме и да видим
какви пари можем да вземем от нея. За по-малко от $7000 на мене не ми се
продава. Също така ще подготвим и каравана за продаване или евентуално
подмяна с по-малък. Междувременно ако и Женя започне тази работа, трябва
друга кола да й се купува. Може би тогава ще вземем някаква голяма и
мощна, която тя да си кара и да се возим семейно, където ходим заедно. С
нея по-безпроблемно ще можем да влачим този караван. Ще продадем
сегашната кола, а аз ще си купя един мотор, за да ходя само на работа с
него. Но всичко това са все планове, всичките насрещни - а какво ще
излезе на края, единствен Бог ще определи с точност.
От
мястото, където бяхме на почивка съм взел много рекламни списания с
цветни снимки за природните забележителности и красоти на района. От тях
ще изрежа някои и ще ви ги пратя, за добиване на по-пълна представа
къде сме бивакували. А сега започвам ред по ред да отговарям на
въпросите от писмата ви. Разбрах, че е трябвало да подарите
термометърчето с кенгуруто. Ние сега ще купим друго за вас, плюс още
една солничка/кенгуру за леля Венче. Пиша всичко това, но не знам как ще
сме с общите килограми на колета и колко от всичко набелязано ще можем
да поместим в тясната му кутия. Така или иначе ние тези неща ще ги
вземем, пък в пощата ще преценим кое да изпращаме и кое не.
Още
един път ставам съпричастен на вълненията и приятните ви чувства, които
сте изживели при получаването на предния ни колет. Този сега
действително че много го забавихме, но вие вече сте разбрали по какви
причини, след като благополучно сте стигнали с прочита до настоящите
редове на писмото ми. Пък и в края на краищата, ние не живеем “въз
Бойкята”, та да изпращаме всяка седмица колети – това ти е Австралия,
бако! - чак откъм опакото на земното кълбо. Нъл’ тъй ве!...
Стигам
до мястото, където майка се е срещнала в църквата с майката на Снежа.
Бързам веднага да помоля пак да се срещнете с нея и да разберете
телефонния номер на Снежа и Денчо в Либия – единствено чрез вас можем да
го разберем и да им се обадим по телефона. Аз преди време им написах 12
листа писмо с всички възможни подробности, но те дали са го получили -
все още не знаем. А пък и те изглежда не са много по писането, защото
после никакви не се обадиха. За това майка на всяка цена да ми напише
техния телефонен номер. Много държа да се чуем с тях. А иначе щом
майката на Снежа е работила в “Електроника”-та, може и аз да я познавам,
но иначе мисля че никога не съм я виждал. Ще отидете някоя вечер до с.
Горна Росица - хем да се видите и си поприказвате, хем и номерът им да
вземете.
Най-после
разбрах нещо за Жуката. Много се радвам за него. Малко преди ние да
заминем за насам, той намери тази работа като директор на “Вторични
суровини”. Много хубаво, че още я е запазил в годините на разруха,
промени и политически неустой. Не знаех че живее с някого, но това е
нормално. “Де факто” се казва този начин на съжителстване и тук е много
широко популярен. Официално се женят само строго пуритански възпитани и
силно вярващи католически хора - главно гърци, италианци и австралийци
разбира се. Всичко останало си живее без брак, на общо основание, с
пълните права и задължения на имащите “официален” граждански брак.
Всички формуляри и документи имат графа “Семейно положение”, в които “Де
факто” е най-често срещаното. А за Доков буквално се просълзих като
разбрах за второто му бебе. Аз и за първото не съм знаел, но ми стана
много мило за него. Майко, ти знаеш къде живее той на с. Гиргините. При
случай мини от там и му кажи едно “Здрасти” от мене. Те ще се зарадват с
буля Стояна. Нали помниш къде го срещнахме, когато обикаляхме мисля че
във връзка с имота на леля Здравка. Жуката често ходи у Ленчето и Огнян.
Нека да те повикат някой път, когато и той е там. Кажи му и на него
“Много здраве”. Такива прекрасни спомени имаме всички ние заедно, че
никога не могат да бъдат забравени или изтрити от съзнанието ми. С
дълбоко умиление и много тъга си спомням поотделно за всеки един мой
приятел, с когото съм делил и сух комат, и чаша лудо вино. Всички те
остават скътани в сърцето и душата ми, с едничката надежда, че някога
може пак да бъдем заедно. С тези няколко прочувствени редове успях да
маркирам по-важните моменти от писмо № 131.
Сега
се премествам на другото - № 132. Първо 2-3 думи за видеокамерата.
Нашата камера няма този “огледален” ефект, с който е сниман онзи филм от
рождения ден на Женя. За да ви припомня малко историята, с 2-3 думи се
връщам на нашият приятел Иван, дето сега живеят само на 80 км от нас на
Gold Coast, а пък с тях се познаваме още от Аделаида. Двамата с жена си
Керъл, за която също много пъти сме споменавали, неотдавна купиха едно
ресторантче за печени пилета. Казва се “Пилешки дворец” и правят добри
пари, но и бачкането там е NON-STOP – по 12 часа дневно, 365 дни в
годината; голямо тичане и работа пада. Това почивки, моабети, разходки и
пр. са забравени думи за тях. Както и да е – аз припомних само кои са
хората, за да го свържа веднага с този наш Иван, който тогава снима с
неговата камера въпросното тържество на Женя. Вероятно вие сте гледали
краткият филмов епизод, където той е правил разни ефекти по време на
снимането. Неговата камера има само този “огледален” ефект, докато в
нашата са включени много други, за сметка на него обаче. Ето защо вие от
нас няма да очаквате подобни кинематографични продукции с “огледални”
ефекти, но пък ще се стараем да попълним празнината и липсата им с
повече филмов материал.
Скиците,
които бях направил на къщата и исках да ви изпратя предния път, сега ще
гледам да ги сложа в този колет. Тогава ги извадих, защото натежаха
много. Те са предимно от разпределението и общият вид на сградата, която
един ден трябва да построим, но аз с няколко думи върху самите тях и
отделно от всичко ще опиша кое какво е, защото информацията от там няма
толкова пряка връзка с настоящите ми писания. А пък подреждането ни в
новата квартира стана бързо, защото ние нямаме много покъщнина. Пет
мебела на кръст, маси, столове и всичко друго е дребно и насипно. То,
човек като си е беден, та и лесно се мести от едно място на друго.
Ива
и Румен работят отдавна. Първо са пристигнали в Мелбърн. Там са учили в
Университета, въпреки че и двамата са завършили Строителният институт в
София. После Румен намира работа от там в един град на 1800 км от
Бризбън в северна посока – Townsville (Таунсвил). Заминал първо той, а
после Ива и детето. Тя там също си намира работа в Кметството на града –
държавна позиция. После се преместиха в Бризбън, но тя отново работи в
градската управа (Съвета). От предишната си служба има много хубава
препоръка за професионалната си работа и така е намерила тази. Иначе и
двамата са строителни инженери, Румен също работи по специалността си. И
те със заем от банката си купиха къщата, защото ако човек има пари на
ръка и може да си бръкне в джоба за да я купи веднага, тогава той не би
си купил къща, ами съвсем други неща: фирма, бизнес някакъв – нещо,
което да му носи още повече печалба. А впоследствие от там ще дойде и
самата къща, просто от небето ще падне. Но това е малко по-друг въпрос,
други хора са миропомазани за такива действия и не се отнася до
простосмъртните в наше лице. Ива и Румен са пристигнали малко преди нас в
Австралия, по същия начин както всички останали.
Сега
с няколко думи ще се спра и на снимките. Понеже изваждането на единични
снимки е много скъпо, от сега нататък ще поръчваме филма направо в три
екземпляра – един за нас, един за вас, а третият – за раздаване.
Финансово ми е трудно да правя снимка за всяка отделна главица. Ето
например, сега се очертава да дадем $100 само за снимки, като заплатата
ми чисто възлиза на $233 (след като извадя всички неминуеми и
задължителни масрафи, от които отърване няма). Сами разбирате, че при
нашето неустойчиво финансово положение, това ще ни е трудно. Но във
всички случаи и въпреки затрудненията които изпитваме в момента, ние ще
се опитаме да доставим радост на всички.
Майка
като споменава, че ще ходи в София след Богоявление, сигурно е че ще се
срещне с Васил или Албена. По тях сме пратили само “много здраве”, а
другото ще пристигне по въздуха. Ето че и на това писмо отговорих в общи
линии. А сега пред мене вече не стои нищо друго, освен предстоящото
почистване, миене и лъскане на колата – дейности еднакво омразни,
подобни на: учене във всичките му форми и разновидности; изхвърляне на
кофата с боклука, точно когато съм се прибрал вече у нас; копър върху
салата от краставици и по тази причина таратор; топла бира, жена с малки
цици и пр. гадости...
Тези
дни ще има още много материал за описване – ще рече да кажа няколко
думи за интервюто на Женя, ще пиша ред-два за пристигналите колети от
вас, връщането ми на работа и т.н. Решил съм всичко да изчерпя в това
писмо и чак тогава да го изпратим заедно с колета, подаръците, снимките и
видеокасетата…
КЕФ!
- отървах се пак от лъскането на проклетата кола, защото се занимавах с
подготовката на колета. От едно списание съм ви изрязал чудни снимки –
все места, където ние сме били и които посетихме, докато бяхме на
почивката в този район. Ние разбира се не всичко сме обходили, но общо
взето успяхме да видим и посетим повечето от тях. Само до островите не
можахме да отидем, но се надяваме че те няма да се изместят и някой ден
ще видим и тях.
Нени
възстанови писането на писмото си с подробното описание на всичко,
което преживяхме до сега. Не съм правил още сметка за разхода на колата
през изминатите 2000 км - половината че и повече от които преминах със
закачен караван отзад. Финансово доста скромно сме изкарали тези 15-16
почивни дни – таксата ни за престой беше $78 на седмица в единия
къмпинг, $65 за втората седмица в другия. Храната си е храна навсякъде и
тя по принцип е евтина – не сме изяли повече от $100 и тримата. Тук
включвам и изпиването на 60-те бири и 8-те литра вино, които употребихме
там, без в това число да слагам малолетните граждани като Неничко
например. Килото и половина ракия, което ме съпътстваше до един момент
си ми е максул и него не го броя в сметките, въпреки че и това
количество замина без остатък по време на мократа и влажна ваканция. За
бензин сме дали около $150. Смятам, че в 500-доларовият лимит сме се
вместили, което е чудесно. Никъде не бихме могли да изкараме толкова
много време, да видим толкова много неща, да си починем на воля, а пък
да поминем с тези нищожни средства в същото време. Та равносметката е
такава, оценяваме я като добра и веднага започваме да мислим за
следващата си екскурзия.
Напред
разговаряхме с почти всички наши приятели от Аделаида. Днес там са
хвърляли кръста за Богоявление, че те ме коригираха за датата. Всъщност
аз по невнимание (или незнание) два пъти съм написал 06 Януари в писмото
си. При това ново положение апелирам втората дата да се счита за 07.01.1996
- т.е. днес, а пожеланията ми по случай Йорданов ден (Богоявление) нека
да си останат в сила, макар и със закъснение от един ден. А пък щом
като днес е денят на Св. Йоан Кръстител, ние на свой ред поздравяваме
всички Ивановци – Ненов (кмета), Петев и т.н. С “Бог да прости” се сещам
за вуйчо Ваньо, за чичо Ваче, за чичо Мечо – списъкът е тъжно дълъг за
жалост. Но това е животът с цялата си суровост и безмилостност. С добро
си спомняме за всички тях, а с най-добри пожелания за здраве и живот се
обръщаме към останалите...
Съжалявам
за грешката, която съм допуснал с датите, но не е голяма беда.
Независимо от объркването на календарните дати, ние на обяд почетохме
Богоявлението, довечера пък ще уважим и Ивановият ден (аз бях се
притеснил, че поводът за почерпката ще бъде един и същ, а то се оказа че
на този ден ще отбележим и двата празника; това съвсем не може да се
нарича алкохолизъм вече – моля тук без непристойни обиди и подмятания). А
пък с тези последни няколко изречения, аз завършвам настоящият етап от
житейската ни драма. Утре отново ще продължа с писмената си творба от
старото работното място.
08.01.1996
- Ето ме пак на работа - на същото бюро, седнал на същия стол, зад
същия компютър – всичко си е болезнено същото. Задълженията на всички
бивши отпускари започнаха незабавно с влизането ни в помещението – така
интензивно, все едно че никой от нас не е бил до снощи в отпуска. Няма
настройки за работа до обяд, няма раздувки кой къде е ходил и как е
прекарал почивните си дни; на кой къмпинг е бил и с колко
чехкини/полякини/германки е преспал на плажа, докато жена му в същото
време я е болял примерно корема и си е стояла в палатката. Колелото се
завърта със страшната си скорост, а то не е и спирало всъщност – аз
просто за съвсем малко бях слязъл от бесния му ход, но после пак се
покатерих и го яхнах, както баба Яга си яхва метлата.
Хубави
новини научихме снощи от Аделаида. На Коледа се е изяло огромно прасе в
къщата на Валери и Даниела. Почти цялото българско войнство е било там.
Всички много са се надявали и ние да отидем, даже ни бяха изпратили
специална покана по този случай, но ние не бяхме във финансово
благосъстояние за такива дълги маршрути. Други наши приятели чакат бебе –
доста дългоочаквано, защото са имали някакви проблеми със зачеването,
даже и тук при пристигането си в Австралия. Но сега всичко е наред и
живот и здраве през Април може да ходим “на бебе” в Аделаида. Даниела
работи и ходи да дава нощни дежурства за повече пари; Боряна на Мони
също работи, а той търси работа...
Женя
току що ми се обади по телефона, че си е аранжирала интервюто за сряда
сутринта – дано този път да й провърви. Сега излязоха с Нени да вземат
колетите от пощата. Довечера пък ние с него ще отидем да дадем филмите
за снимки. Нощес не можахме да спим от жега и комари. Прозорците ни
нямат мрежи против насекоми и у дома е също като на поляната – комари,
мухи, пеперуди и каква ли не още гад, включително хлебарки. Но новата
къща трябва да се предвиди със специални мрежи навсякъде, защото иначе е
ужас. Неничко горкият, а пък и Женя - много ги обичат комарите и
страшно ги хапят. Мене не чак толкова, но бръмченето на някой комар в
ухото ми нощем направо ме влудява и повече въобще не мога да заспя.
Такива усещания не си спомням да съм имал в Габрово, защото там поначало
е по-хладно и такива комари, каквито виреят по другите градове нямаме
(казвал ли съм ви, че това е един велик град?- Не? Ами тогава да го
знаете от мене, че по-добър няма на света – хем аз съм пообиколил доста
вече). Обаче спомням си, че в Ямбол тази история с комарите се беше
превърнала в една страховита напаст и угроза, от която само при споменът
й, на мене дори в настоящият момент ми настръхва козината и започвам
инстинктивно да се дръгна. Сега тази страховитост се пренесе тук в къщи и
се опитваме да свикнем, но е трудно. Снощи се обръснах, но ще се
подстригвам едва в сряда, когато платят заплатата от фабриката. На този
етап нямам фонд за приличен и опрятен външен вид...
Ей
го че стана и обед; аз не съм свършил много служебна работа, но пък и
кравата не ме боде в гъза, че да бързам – когато стане. Ще чакат, не
виждат ли че съм зает сега. Е-хе-е, до другата Коледа има страшно много
време – ще им свърша и работата до тогава; какво толкова са се
разбързали, капиталисти черни! Напред ми се обаждаха моите хора от къщи –
ходили до пощата, взели колетите (два - един от Габрово и един от
Ямбол); Дядо Мраз пак бил донесъл много подаръци. Женя слушаше касетката
на татко, но нищо не ми каза, за да ми е интересно довечера.
Разглеждането на всичките тези колети ще запълнят цялата ни вечер, после
ще отидем да дадем и филмите. Трябва и на Валя да се обадим в Сидней,
да ги поздравим за Новата Година. Предполагам, че сега на тях им е много
мъчно и кухо без леля Денка и чичо Ванчо. Тъкмо свикнаха да са си
заедно и шестте месеца изтекоха. Аз дори си мисля, че вие до това време
вече сте установили контакт - с тях, както и с Албена в София. Това ме
успокоява до някъде, че тези срещи ще изпълнят празнината от нашето
дълго мълчане и чрез тях ще получите свежа и прясна информация за
Австралия в по-общ план. А конкретно за самите нас ще научите едва
тогава, когато нашия твърде закъснял Коледен колет най-после пристигне и
прочетете това огромно писмо (а то още не е завършено, както сами
виждате с прочита му до момента). Нека никой тук да не се учудва на
големите ми и дълги, прочувствени писма. Това всичко аз охотно правя
благодарение на безпределната си обич и преданост към вас, възпитавана и
насаждана у мене в годините. Освен това ми е особено приятно да
споделям преживелиците си с вас - вие сте единствените хора, на които
може всичко да се каже. С всеки друг предварително трябва да се
преценява от кое точно и до колко подробно да се предава информацията.
Наистина тази мнителност и подозрителност е глупава, но много уж
случайни събития, подредени, осмислени и после върнати назад във
времето, достатъчно добре ни доказват (и не само веднъж) това иначе
нелепо и грозно твърдение, че човек не бива да се разкрива изцяло и че
може да вярва единствено и само на най-близките си...
Днес
небето над Бризбън е пак облачно - до онзи ден е валяло и тук, което е
причинило и тези наводнения. Подобно е било и времето в Аделаида, явно
над целия континент се е развивало дъждовното петно. Но поне напои
здравата земята и сега се очакват небивали реколти. Разбрах от майка за
някакви 150,000 тона месо внесени от Австралия, но не разбрах какво е –
свинско, телешко, агнешко или кенгурско. Преди години от тук са изнесли
един кораб с кенгурско месо за Америка вместо агнешко, та са имали
големи разправии с “нашия по-голям брат”. Но ако е свинско месото,
непременно го опитайте и ми кажете дали има разлика с българското. Аз
откакто съм стъпил на тая земя, пържола като нашите в България не съм ял
- да не говорим за наденици, кайма и т.н. А пък и самото месо е много
различно при отделните касапи. Зависи те от къде си го доставят в
месарниците и кой с какво е хранил животните. Но не ми е вкусно и това
е. Не е сочно някак си като българското, ами стои на конци едно такова и
тричаво, сухо. Абе то кое ли ни е наред, че и до пържолите си да
стигнем най-накрая, ама нейсе! Иначе другите неща на австралийците са
хубави: дини, тикви, лук, банани, бира и пр., но месото им не струва.
Ако България направи износ за Австралия на свински врат от магазина на
ул. “Витошка” срещу Съдебната палата в София, аз ще бъда първият, който
ще застане тук на опашка за вратни пържоли от 03:00 сутринта, преди да
са отворили касапниците (Боже, Боже – и такива моменти е имало, само че
не висяхме по опашки за пържоли, ами за хляб, кисело и прясно мляко,
телевизори и какво ли не още; децата си трябваше да изхранваме, че пък
да им ги дадем и за войници после; обичкам си ги комунистчетата аз – със
средният си пръст дълбоко и в червата да им бръкна, така както те
бъркаха на хората в гърлата)...
09.01.1996
- Вчера не ми стигна вътъкът да работя извънредно чак до 17:10. За това
още в 15:10 си тръгнах, пък и като знаех колко много получени неща има в
къщи от вас, та не ме свърташе вече на едно място. Благодарим ви от все
сърце за всичко, което сте ни изпратили: за полезната информация, за
прекрасните подаръци и за вкусните лакомствата. Вчера дадохме филмите за
проявяване и в петък ще вземем готовите снимки. После с Женя се
разходихме малко из кварталните улички, а Нени си остана в къщи да пише
писмо. Той има задача всеки ден да написва по един лист, но за правописа
майка му допълнително ще го усъвършенства с гумата и молива.
Аз
прослушах много внимателно и с голям интерес касетката, която татко ми е
записал. Подробно ще му отговоря дума по дума, в момента когато я
слушам пак, но сега ще засегна само въпроса с батериите на “Рига”-та.
Идеята, която подхвърля татко за някакъв подходящ акумулатор, ми се
струва не съвсем осъществима. Такива и подобни акумулаторни батерии
действително съществуват, но са със специални гнезда (букси), с още
по-специални напрежения (4.8 V, 6.3 V и т.н.), а в същото време имат
доста нисък капацитет. Например нашата видеокамера работи с акумулатор
4.8 V при капацитет от 2600 mAh, достатъчен да се изснима едва 1 час
филм и свършва на нула, след което трябва да се зарежда отново. И то
сега говоря само за голямата батерия, която купих допълнително и струва
$120. Оригиналният акумулатор, който дойде с камерата стига едвам за
заснемането на 30-минутен филм и пак трябва да се зарежда. Аз за тези
батерии купих и допълнително зарядно устройство, което може да работи и
на 12 V от запалката на колата – то пък е други $120. Така че тези неща
са строго специализирани и за това са така скъпи. За сравнение само –
един акумулатор за кола 12 V “BOSH”, от най-хубавите и скъпи модели,
струва някакви си $80-$90, а изправителя за зареждането му е смешните
$30. Единственото, което за дадения случай може да се направи и то е
най-доброто и професионално, е да ви изпратя 8 акумулаторни батерии R20
(най-дебелите кръгли, дето им викат че са за “ВЕФ”), които могат да се
презареждат многократно, както и специално токозарядно устройство за
тях. Такива съм виждал с най-малкия размер за транзисторен радиоприемник
“ЕХО”, а пък логично е, че щом има от тях ще има и от големите размери.
Този въпрос тепърва ще го изчерпвам и проучвам. В най-лошия случай, ако
зарядното устройство е много скъпо или тежко, ще изпратя само
акумулаторните елементи, с данните за зареждането им (ток, напрежение), а
татко ще си ги зарежда на тавана от изправителя който има. Очевидно в
този колет няма да мога и тези неща да сложа, но ще ги имам предвид за
следващите пратки. Много ми се иска да ви помогна и поне с нещо да ви
стана полезен, но ще видим какво мога да направя.
Попадна
ни един случаен вестник “24 часа”, от който с тревога научихме, че
бившият шеф на Женя, Николай Колев, който е бил напоследък директор на
някаква банка, се е обесил. Имал е известни неудачи и неприятности с
бизнеса си и ги ликвидирал на бърза ръка. Неприятна история - все пак е
бил млад човек (на 47), но и това ще е някаква поличба и може би не
случайна.
Навън
пак вали като през фуния. Много дъжд падна през тези дни, дано да е на
хубаво - това е добре за земята и природата. Женя усилено се подготвя за
интервюто си утре в 10:30. Аз като се прибера ще готвя – ще правя
картофено пюре; моите и двамата не го ядат, но поне да има храна за мене
– а те да си ядат ушите...
Добре
че не измих колата онзи ден - щях да си умра от мъка при този дъжд
сега. Дядо Божи каквото я олигави – това ще й е. Ако случайно се зададе
някой мераклия купувач, тогава ще му мисля – може само да я поизлъскам
малко отвън. Нени само ми дава зор да сглобяваме микроскопа от
“габровския Дядо Коледа”. Ние толкова много неща имаме за правене –
лодка, самолетче, кола, сега пък и микроскоп. А време няма за нищо - все
чакаме зимата, че да си седнем на топло у нас и да си работим, но като
тук няма такъв сезон – от Сибир ли да си го поръчаме?
Вчера
край един боклук пък намерих малък електрически радиатор. Кога ще го
видя и него дали работи и да го постегна малко – изобщо не знам. Така ми
липсва татко тук. Но аз трупам боклуци, пък един ден той като дойде –
ще има да си чеше крастата с моите “съкровища”. Те тукашните работи
всичките са много интересни – така са направени, че да ги изхвърлиш, е
не да ги ремонтираш. За това ремонта и услугите са много скъпи при нас.
Ходих вчера при моя човек дето ми сменя маслата на колата миналия месец.
Сега исках да ми центрова и клапаните – “Ще ти струва $30, вика оня -
аз трябва да загубя цели 45 минути, докато свърша работата!” Колко му е
на този почасовата тарифна ставка вие си направете сами сметка, но моята
е само $17.66 без пазарлък. Ама никой не ми е виновен - да съм си
останал прост, та да оправям коли сега и да благоденствам. Същото е и за
хладилници, електрически уреди и т.н. Дерат - кой колкото кожи има,
толкова му свалят от гърбината...
Ще
гледаме тази събота да изпратим колета от същия пощенски клон, от който
търговски комплекс предния път взехме пианото. Но този път няма да
купуваме музикални инструменти. Спомням си, че точно от там започна и
това тъй дълго писмо, премина през какви ли не етапи, превъплъщения,
природни стихии и т.н. Но вече трябва да го изпратим най-после, а щом
пуснем колета, ще ви се обадим по телефона, за да се и чуем...
Отдавна
съм си в къщи. Тъкмо вечеряхме - Женя за последен път си преглежда
нещата за утрешното интервю, Неничко ми извади душата да играе на
компютъра и го пратих да турнясва там, а аз сядам спокойно да отговоря
на татковата касетка. Ползвам на Нени уредбата и съм в неговата стая.
Навън вали чуден мокър дъжд, току що съобщиха по телевизията за
значителни наводнения нагоре от нас – точно там, където бяхме на
почивка. Отново са залети пътищата, хората стоят до колите си и се
суетят, а само огромни камиони преминават през наводнените участъци.
Добре че навреме събрахме партакешите и избягахме от там, защото и тази
седмица нямаше да можем да се приберем (то лошо няма, обаче щяхме да
опразним хладилника – а тогава настъпва истинското бедствие, особено и
бирата като свърши). Това дето сме го записали на видеолентата е нищо
сравнено с картините, които показаха на новините, но както и да е. Бог е
добър и трябва всички да запази.
Днес
пък другаря Франсоа Митеран починал – дано колегите му Маркс и Енгелс
са достатъчно добри, че да го приберат в някой казан с катран при себе
си. Той беше добър социалист – първият президент на Франция от тази
червена клика. Но да се върнем на домашните въпроси - с политическият
обзор не ми се занимава сега.
Много
се радвам, че ракията ви е харесала. Тя наистина стана много хубава и
добре че ние със Сашо се наложихме как да си я варим, защото казанджията
ни е малко букчия – ура-тута, бързо да стане, пък каквото излезе. Че е и
припрян на всичкото отгоре, кибритлия и от дума не разбира. На края ни
тегли по една майна на всичките и ни заряза да правим каквото си знаем. И
ей го резултата е на лице - докарахме я и на вкус, и на мирис, и на
градус. Не знам дали ще успеем да се организираме за повторно варене и
може да си останем само с това, но поне за вас ще има като дойдете тук -
да си я пием заедно. Дано само да не е по времето, когато ще сте само
на кисело мляко, защото и то е скъпо – $3 му е килото. С ракия пó ще
мога да ви подсигуря – но вие дръжте фронта, не се оставяйте и се пазете
много!
Сузукито
го продадохме за $1200, а преди две години го бяхме купили за $2700.
Тогава то беше много хубаво, прясно пребоядисано отвън - изобщо една
малка кукла. Но и 50-те хиляди километра които му стоварих на покрива за
две години, в големи и тежки преходи, по лоши пътища, с много товар и
пр. също си оказаха влиянието върху общото му “душевно” състояние
(плачевно към края на дните си). Цената, която все пак взехме за него
беше добра, защото такива рейсчета вече вървят доста евтино - по
$700-$800. Те са слаби - моторчето им е само 800 см³ и стават за малки
товари и къси разстояния. А аз едновременно го ползвах за камион,
прицеп, самолет, лодка и лимузина, много малко за трактор и основно като
автобус! Така че след такава жестока експлоатация, независимо че го
поддържах много добре (без миене отвън), нормално беше да му падне малко
лустрото. По принцип тук колите се продават на огромна загуба, защото
ги има на всеки ъгъл. Чисто нова от магазина да я вземеш и веднага да я
продадеш отпред - цената й автоматично пада с 1/4 от стойността в ново
състояние. Същото важи и с купените коли на старо. Вземеш нещо за 4-5
хиляди, експлоатираш го 2-3 години – половината от цената да вземеш –
пак стига. Така е с абсолютно всичко, с изключение на недвижимите имоти.
За това хората които са богати и умни, не си купуват скъпи коли, а
инвестират във фабрики, банки, земи, апартаменти, къщи и т.н. Но общо
взето на мене ми върви при покупко-продажните дейности още от мотора –
на времето го купих за 600 лв., продадох го за 1300 лв. Парите тогава си
бяха горе-долу същите, въпреки че бяха почнали да подухват вече разни
ветрове – макар и все още не на “промяната”, но все пак духаха откъм
Атлантика.
С
Трабанта положението беше малко по-различно, защото и парите се бяха
посменили вече. Вятърът на промяната беше задухал доста силно и нас
специално ни издуха в Австралия, докато нещастното ни и осиротяло
Трабантче го подслони един ямболски циганин, намерен за купувач на
местния битак. Независимо от всичко, относително добре се продаде и то.
Купено през 1985 за 5640 лв., през лятото на 1992 и пробег от около
135,000 км, то се запъти към новият си собственик срещу неговите скромни
12,000 лв. Е, въпросът вече е съвсем друг, че тогава за тези пари аз
едвам успях да купя едни мизерни 500 американски долара по 24 лв. на
черно (по онова време и банковия курс беше почти същият), докато през
далечната 1985 стойността на новата си цена, при официален курс на
долара под 2 лв., би се изразила с внушителната за всички времена сума
от около USA$3330. Трупаните с годините и събирани в мазата резервни
части също помогнаха много и само от тях, при продажбата им по битаците
на Родината взех други 4500 лв. Макар че тези цифри сега изглеждат
странно в очите на различните хора, борбата с инфлацията по онова време
беше много неравностойна, почти невъзможна – а пък си представям какво
чудо е в момента. Всичко това до тук е нищо повече от един носталгичен
спомен и жалка статистика, което един ден ще бъде тотално забравено, но у
мене то продължава да навява тъга и да опъва нежните струни на
спомените...
Продажбата
на Волвото висеше на косъм, 1 : 1 - каквито средства дадохме за самата
кола плюс масрафите по безкрайните ремонти подире й, едвам това успяхме
да си възвърнем обратно - което за тук си е направо успех. Сега ще видя с
Нисана какво ще бъде положението и с този караван. Ще пробваме да се
отървем от тях, а пък ако нямат нужната висока цена, ще си ги коландрим –
те са ни добри неща. По принцип на мене лошото ми е, че аз много евтино
купувам, а пък много скъпо искам да продавам - но нека само това да ми е
кусура. А и обичам да намирам повечето и предпочитам авантата, вместо
да купувам от магазина разните неща. Но аз смятам, че това е вече
общонационален балкански белег или недъг по-скоро. Нищо чудно в
предишният си живот да съм бил просто един евреин, та от там да ми идват
тези уникални умения и способности. Аз на няколко пъти вече правя
подобни съпоставки и изразявам съмнения относно първоначалният си
произход – ами всички факти, за да си го мисля са налице...
Татко,
ти отначало не беше разбрал какви сигнали искам да смесвам и къде да ги
записвам, но после всичко ти се е изяснило. Аз искам да се вмъкна в
звуковата пътечка на изходния сигнал от камерата, да го смеся с микрофон
или музика и така смесен да го запиша във видеото. Но сега пък аз от
своя страна разбрах за слабия сигнал на микрофона и че това сигурно няма
да стане така направо, както аз си мислех с ограничените си познания по
електроника и нискочестотна звукова техника. Аз ще пробвам някой ден да
видя какво ще излезе и ако трябва, ще сложа едно предусилвателче
съгласно мъдрите ти съвети (може би едва след като се пенсионирам). Тук
продават всякакви видове платчици в “Млад техник” и винаги нещо може да
се измисли. Само време да има, а то е основният продукт, който ми липсва
ужасно много; това дори не са и парите, както някой би си помислил...
Добре
е, че сте се ориентирали към продаване или подаряване на фотографската
ми лаборатория на някой мераклия. Действително че връщане към тази
дейност няма да има от сега нататък, особено и след като минахме на
цветни снимки и видеофилми. Все пак сме с едно стъпало нагоре, нали
така! Татко, радвам се много, че часовника ти харесва и си го носиш с
мерак. А това дето му мърдат стрелките изглежда е общ кусур, защото на
моя са същите - трябва с много твърда ръка, без никакво странично
мърдане да се натика лостчето навътре. Е, швейцарският часовник, който
сега нося от доктора изобщо не е така, но той е “OMEGA” – а не “Made in
Taiwan”. От там е цялата работа. Но за това пък тези неща са евтини -
защото един хубав солиден истински швейцарски часовник струва $4000. Ето
къде е разликата – просто защото няма прилика!...
Австралийският
долар постоянно поскъпва спрямо американския поради стабилизирането на
икономиката ни. Особено по време на Олимпийските игри сигурно ще стане 1
: 1. Ето защо вече съвсем не е изгодно да се притежават много
американски пари. Но така или иначе, всички наши крупни финансови
операции са приключили и тези неща нас повече не ни засягат. Но ако
можете вие купувайте австралийски долари все пак. Като ли не – както вие
прецените на място. Само не купувайте динари, леи и рубли. Като казах
“рубли”, че се сетих за един виц:
Отишъл
един руснак в публичен дом на Запад. Съдържателката извикала
най-голямата красавица и й рекла: “Слушай, това е важен клиент, искам да
остане напълно доволен. Каквото ти поиска – това ще правиш. Ако нещо му
откажеш, ще те изгоня. Да не чувам думичките “Не”, “Не мога” и т.н.”
Качили се те горе руснака и момичето, а съдържателката зачакала долу в
приемната. Минал час-два – онези още ги няма. Решила тогаз да отиде да
подслуша на вратата на стаята какво става вътре. По едно време мадамата
изкрещяла: “А-аа - само това НЕ!” Отишъл си после руснака, а шефката
повикала момичето: “Какво стана ма, защо така каза на човека?, попитала
я. Прави ли всичко, което искаше той?” – “Правих, вика малката – всичко,
както ти ме настани!” – “Ами какво стана после, че ти така извика?”,
пак пита мадам. “Абе, рекла проститутката - мълчах, търпях, пък на края
изревах вече, защото тоя искаше да ми плати и с рубли за всичкото, което
му направих!”
Вие
сигурно този виц го знаете, защото е твърде възможно и да е някое
по-старо издание, но ние тук много му се смеем, понеже нямаме приток на
нови. А е и много актуален и никога не остарява. Но - да карам сега
по-нататък. А за това, че хванахме последния влак за тук – напълно е
вярно. На последния влак, в последният вагон, че и в последното му купе
даже бяхме, но нека да сме живи и здрави. Аз това вероятно и друг път
съм го казвал – предполагам, че никога няма да го забравя и често ще си
го припомням и занапред...
Пак
стигам до мястото за батериите на “Рига”-та. Акумулаторите на камерата
са сухи, много специални, литиеви, със специално предназначение. И
най-главното е че нямат напрежение 12 V и достатъчен капацитет. При
най-добър режим на снимане, голямата стига за час, час и половина филм. И
то ако само се снима без да се пипа вариото на обектива. Почне ли често
да се приближават и отдалечават обектите, полезното време на снимане
рязко се понижава предвид енергията за двигателния механизъм, който
върти оптиката вътрешно. Не става дума за фокуса (който е автоматичен), а
за вариообектива. Това моторче отнема голяма част от капацитета на
батерията и тя по-бързо свършва. За това аз ги смятам за неподходящи за
целта, а и използването им ще бъде кърпена работа и грозно присаждане.
Ще запазя скицата, която татко е изпратил за всеки случай, но ще търся
нещо, което става точно по мярка. А това са само акумулатори да ги
наречем, с формата на батериите, които се зареждат. Имам всичко предвид и
ще проверя тук-там. Камерата няма никакви схеми освен описанието. Току
що разглеждам батерията (голямата) на камерата. Тя е суха, Ni-Cd
(никел-кадмиева), 4.8 V/2.6 Ah. Зарядното устройство е за 12-15 V, при
максимален ток на зареждане 0.5 А, като работи и на 240 V от мрежата. Но
явно не е подходящо за нашата цел. Имам всичко предвид, знам какво се
търси и ще го намеря. Ако нещо ни се осуети програмата, в началото на
всеки месец Май ще изпращам по $10 за батерии, което ще улесни нещата и
ще разреши въпроса кардинално. Един комплект батерии ще ви стигнат за
целия лозарски сезон. Следващата година – пак $10 за нови батерии и
така, до края на света. Но нали всичко ще правим професионално и
мераклийски - трябва първо да се изчерпят съществуващите възможности, че
тогаз чак да се отказваме от идеята.
Средно
Австралия е 8-9 часа напред във времето (и с толкова десетилетия във
всичко останало) спрямо България. Новата година тук идва, когато вие още
спите следобеден сън, за да сте бодри през нощта. Когато ние седнем
вечерта да пием ракия, при вас е още обед (12:00) на същия ден, ако тук е
20:00. Сега като слушам за каши, ракии и вина, та пак се изпълвам с
дълбока носталгия. Забравих да кажа на Васил, като се видите да вземе
едно шише с ракия за насам. Защото аз имам още, но тя е дълбок резерв -
само онази наречената ми остана. Нея съм си я запазил и при никакви
други поводи няма да я набутвам. Но и вие сте имали баят емоции чувам,
докато сте сварили вашата. А пък и като е така много на количество, че
се увижда пущината (докато се свари имам предвид). После на масата със
салата, мезета и хубава компания процесът върви много по-лесно. Но
докато се стигне до там е зор...
Пак
се връщам на камерата, защото най-после й прочетох описанието (до сега
му бях разглеждал само картинките), но нямаше много герои а и убиеца го
заловиха почти веднага. Както и да е - това са данните, които успях да
разгадая от техническата спецификация:
AUDIO изход – 8 dВ, 47 kΩ (натоварено);
Микрофонен
вход (допълнителен, има гнездо за външен микрофон, който записва
директно в камерата на звуковата пътечка на лентата) - 70 dB, 4.7 kΩ или
повече (нестабилно). Какво означават тези забележки в скобите не знам,
но ще напиша и за видеото данните.
Честотна лента: 80-8000 Hz (за камерата);
Видеокасетофон: AUDIO вход - 50 kΩ (честотна лента 70-10,000 Hz);
AUDIO изход - 1 kΩ (честотна лента 70-10,000 Hz).
Не
ми е много ясно какво значи всичко това, но сега като главата ми е
пълна с купища друга информация, че не се и опитвам да разгадая кое
какво е. Но пиша го само за обща представа на татко, защото знам че той
си пада по тези технически данни. Аз, доколкото ми е известно, трябва да
вляза в тези 50 кΩ с микрофона. А какво дава той – един господ знае.
Много е “динамичен”, има “кристален” звук и е дълъг 6 инча + 5 м кабел.
Ей това ми е цялата техническа характеристика за него. Богата е,
нали!...
Аз
още работя със стария поялник - точно този, който татко си спомня. Той
преди време изгоря, но аз го закърпих криво-ляво. Сега работи добре но
ако спре, ще си купя хубав от тук. Няма смисъл татко да изпраща друг.
Татко, за фотографските неща се обади и на Цецо, за да го питаш по този
въпрос. Той навремето се занимаваше много с такава дейност - може да
даде някакъв акъл. А за ските, мисля че бях писал някъде – раздавайте,
продавайте, подарявайте и т.н. Не знам кога и дали изобщо аз самият
някога отново ще се кача на ски.
Ами
това е като че ли всичко. Дано съм успял да отговаря на всичките
поставени въпроси. До тук изчерпахме информацията 100%. За утре ще има
нова, която Женя ще донесе от интервюто си. Ще обобщим и нея и пускаме
колета. Лека нощ от нас или добро утро за вас...
10.01.1996
- Както е тръгнало така ще поставя нов рекорд по обемност на писмо.
Такова дори Кралицата нито е писала, нито пък е получавала от някой. Но
аз съм щастлив, че доставям радост и наслада на родителите си, които
така много обичам. Снощи цяла вечер съм писал писмото на татко.
Едновременно хем слушам касетката, хем пиша. И нощес съм го сънувал
даже, нещо си приказвахме, ама не помня какво...
Женя
точно след 1 час ще влезе на интервю. Напред е излязла от къщи, а
Неничко й е полял вода. Надява се и той завалията, майка му като почне
работа да му купи ново колело. Е, ние така или иначе ще купим друго, но
нека само малко да се стабилизираме след отпуската. Ще чакам на обяд да
ми се обадят за резултата по преценката на Женя. Иначе онези не казват
веднага дали се взема работата или не. Мястото е много хубаво, в някакви
лаборатории – много близо до дома, но ще видим. Дано този път късмета
проработи и вече няма да го изпускаме.
Тези
дни пак вали дъжд, всъщност то не е спирало. Но пък е топло и приятно.
Сутринта отново съобщиха за наводнени пътища. Толкова навреме се
измъкнахме от онази дупка, че се чудя даже как успяхме, но... нали съм
“велик”, та за това ще е сигурно. А иначе всичко друго си е както до
сега и както си го знаете. Нени също продължава усилено да пише писмото
си. И то е станало големичко, но го пише вече втори месец. Аз така и не
помня кога започнах това писмо, но беше точно в деня, когато пуснахме
колета до вас.
Вчера
с чек ми изпратиха 10-те долара, които ми дължаха от сервиза за
радиатора. Някъде назад в писмото си съм описвал случката – сега няма да
се връщам на нея, за да не отегчавам читателите с повторения. Може да
са всякакви австралийците, но иначе пък са точни.
Вече
е 12:00 на обед, а в България е все още 04:00. “Шипката” тръгва за
София баш по това време - може би и майка е в него, за да се срещне с
Албена и Васил (това беше единственият удобен не, ами перфектен влак
между гарите на двете столици: на хумора и шегата и на държавният цирк,
разиграван от 1944 насам; прикачаха вагоните само и след пет часа
кандилкане си в София, с отварянето на първите магазини). Нямам още
хабери от госпожата. Неничко напред беше огладнял, та получи инструкции
от мене по телефона как да си опържи яйца. Той е вече на 10 години, а
една проста манджа още не може да си сипе в паницата и да си я стопли
сам. То не че не може, ами понеже “мами” си е постоянно в къщи, та тя
само му върви подир задника и му слугува, а пък нашия нищо не попипва.
Помага уж за това-онова, да подреждаме масата за вечеря, но като даде
едно нещо, например хляба и сяда. Викам му: “Ти да не си в ресторант бе
мой човек, та само чакаш да ти сервират?” Аз много бързо ще го науча и
ще го вкарам в пътя, но дано Женя почне работа един път. Тогаз ще види
той нехранимайкото, едни пържени филийки всяка заран, едни кремчета и
какви ли не гюзлеми. Ще яде каквото намери, иначе – да стои гладен. Но
нека “маминка” почне работа първо – тогава ще му сипя башка аз; на него,
че и на майка му покрай това...
Женя
след интервюто ще ходи по магазините да накупи някои дреболии за колета
и чак тогава ще се прибере. Работата й (ако я вземе) ще бъде много
близо до един голям търговски център, със супермаркети вътре, спортни и
всякакви други магазини. Тук такива комплекси ги наричат с прозвището
“търговски град” и те наистина са такива. Все се каним да отидем в някой
хубав подобен “град” и да снимаме с камерата, но не знам дали ще ви
бъде интересно това.
През
почивните дни Румен и Ива са обходили забележителностите южно от
Бризбън, по пътя в посоката на Сидней. Казаха че надолу било много
красиво, даже по-красиво отколкото на север. Запланували сме заедно с
тях и Сашови да направим една 3-4 дневна екскурзия, но да видим какво ще
стане с организацията. На 26 Януари е Денят на Австралия и няма да се
работи. Пада се в петък. Аз пък и следващия понеделник не съм на работа,
та ми се събират 4 почивни дни заедно със съботата и неделята. Ако не
успеем да се организираме с приятелите, ние ще отидем някъде сами.
Неничко започва новата си учебна година на 30 Януари и ще бъде в 5-ти
клас. Скоро трябва да ходим да купуваме тетрадки, моливи, нова чанта и
т.н. Пак масрафи се задават - омръзна ми вече. Той уж все разбира че сме
на финансов зор, но не пропуска да си показва капризите за това или
онова – сигурно е нормално, нали е дете. Ама какво да го правим – ние го
мислим за голям, ама си е глупчо още.
Дано
да успеем да се включим в грамажа на колета този път. Много неща сме ви
приготвили, но ще видим какво ще покажат теглилките в пощата.
Забелязвам, че много грешки съм започнал да правя като пиша – изтървам
букви, цели срички - дори бъркам и правописа. Това съвсем не значи, че с
английският съм по-добре - напротив, но се справям някак си; де с
речници, с помагала и т.н. Уж по-много пиша на български, но пак греша
като бързам...
Вече
съм си в къщи - часът е 21:00 и тъкмо ставаме от масата. Ходихме малко
на разходка, та за това ни закъсня вечерята. А иначе ние се храним при
пълен безпорядък, хаотично и без никакъв правилен и здравословен режим -
кой когато огладнее тогава яде, но нека баба да не се тревожи от това,
като го прочете. Аз знам че тя много държи на реда и почасовото диетично
хранене, но в суровите условия на дивият капитализъм, тези правила като
че ли не винаги е възможно да се спазват – или поне ние на можем. Тук
време и възможност за глезотии няма – лапай нещо бързо на крак и бягай,
че задачите чакат една след друга, а някои са се накачулили и със
застъпване даже...
Днес
Женя ми се обади чак в 15:30 за резултата от интервюто. До тогава е
ходила да пазарува подаръци за колета и едва след това се прибрала. Уж
много добре е минало всичко, спокойно и в творческа атмосфера.
Приказвали са си просто като колеги и всички ние сме много обнадеждени
за положителният развой. Казали са, че в понеделник или вторник ще й се
обадят, ако я одобрят. Това е по този въпрос, а до тогава всички ще
трябва да се въоръжим с търпение и само да чакаме позвъняването на
телефона.
Напред
ходихме и за хляб, та купихме на майка една билкова паста за зъби,
която в никакъв случай не е лековита. Не намерих такава специална, която
отстранява парадонтозата. Ако въобще има такава, тя ще е лекарствена и
със сигурност ще се изписва от доктор след съответен преглед. Тук
задочно по обяснения и описание на болестта никой не предписва церове.
Мнението поне на аптекарките е, че специално за това заболяване е важно
четката за зъби да е много мека и да се търка леко. Купихме и супер мека
четка и с това ни се изчерпаха възможностите да помогнем. Дано все пак
да се облекчи положението. Останалото е само тук, на място – първо
преглед и после назначено лечение. С това свършва и всичката ми
общополитическа информация. Сега за татко ще следва специализиран
коментар, който той ще намери на отделни листи, формат А3. На тях от
едната страна съм ксерографирал информация от един каталог за батерии и
акумулатори, а от другата страна съм си написал резюмето. Единият лист е
само за батерии, другият се отнася до токозарядните устройства за тях.
Сега се местя на другите листи...
11.01.1996
- На работа – отново и за щастие. Снощи писах до много късно. Дано
татко да е станал наясно с моите подробни обяснения. Ще чакам отговорът
му - той да ми каже какво да правя по-нататък по неговия въпрос.
Вчера
получихме писмо от Виолета - приятелка на Женя от Ямбол, както и
картичка за Нова Година от Величка и Дянко (дето живеят в един вход с
дядо Вельо). Изчислих си и разхода на гориво на колата за тази отпуска,
натоварена с ремаркето. Средно това дойде около 12 л/100 км за повече от
2000 км пробег. Но от това разстояние аз само половината съм минал със
закачен караван отзад. Иначе при нормални условия колата ми гори 8 л/100
км. Като осредня резултатите и използвайки простото тройно правило
излиза, че само с товара отзад колата е смукала по 16 л/100 км, който
сам по себе си е доста висок разход. Вярно е, че и теглото дето го
влачихме не беше малко, но все пак количествата са обезпокояващи. За
това ще се мъчим да купим по-сериозна кола, а пък да си запазим
каравана.
Днес
Женя ще вземе снимките от Фото-то, а довечера ще излезем до Електронния
магазин да проверим за батериите на татко. Искам в това писмо да му дам
поне пълна информация, а после само да решаваме какво да правим.
Постепенно валежите спират, но е все още облачно. Иначе е топло дори
неприятно на моменти поради високата влажност и изпарения, но това са
тропиците. Като гледам пред себе си какво чудо трябва да се изпрати за
България, първо не ми става ясно от къде ще вземем кутия, за да поместим
всичко в нея - да не говорим за теглото колко ще бъде. Но нищо вече не
търпи отлагане и в събота ще го изпращаме. Да очистим ангажиментите един
по един, та да можем да въведем отново финансовият си ред и режим. Сега
имаме много странични разходи, та не можем да му хванем края.
Чакам
Женя да ми се обади (вече е обед) дали е взела снимките. И по-важното -
какво има снимано на вашия филм, който е от маминото “велико” китайско
апаратче. Много ми се иска този път снимките да са по-хубави от
предните. Това е много чувствителен филм, който ви бях изпратил. Тогава
ги купих много евтино защото им беше минал срока, но иначе са доста
скъпи на нормални цени. Ние останалите ги изщракахме и сега пак минахме
на обикновените. От допълнителните снимки, които сега изпращам за да
раздавате, ще забележите че снимката у вас с чичо Мечо е извадена два
пъти. Предполагам, че Калинчето вече не живее при леля Кинче, за това
има по една снимка за тях – всяка по свой начин да запази спомена от
един прекрасен човек, който и ние обичахме много. Той, както и Росен, ще
останат завинаги живи за нас и със спомените по тези хора. Трудно ни е
да осъзнаем и проумеем, както и да приемем тъжния факт, че всички които
си отидоха преждевременно от този наш свят, действително вече не са
между живите. Това е така и защото ние не сме присъствали на същинската
им траурна церемония и не сме видели с очите си, че тях вече ги няма.
Също с такива спомени оставам и от чичо Ваче. За мене той си е още жив -
мотае се по двора с анцуга, пощипва тук-таме някой храст, пие си кафето
на пейката отпред и прегръща котката под сянката. Ние не сме го виждали
нито в болницата, нито да се е залежавал и да му се отброяват
последните жизнени дни. От тази гледна точка е много по-добре, че сме
далеч от тези мъчителни и тягостни моменти. А в изминалите три години
много народ напусна завинаги нашият земен свят. Сещам се и за чичо Цеко,
и за леля Тинка - все наши много близки хора и родственици – поклон,
дълбок поклон пред паметта на всички...
Но
хайде - нека да спра с поредната си тъжна равносметка и да се опитаме
през сълзи да гледаме напред и нагоре в розовия облак. Защото колкото и
отстрани да ви изглеждам коравосърдечен, силен и строг, аз също нося
сърце, което обича, страда, милее и изпитва същите човешки чувства,
както у всеки един… Точно два месеца пиша това писъмце, като излиза че
средно съм изписвал по една страница всеки ден. Снощи направих справка с
началната дата, на която съм започнал - 13 Ноември миналата година. Но
нали пък това е Коледното ви писмо - заслужаваше си да бъде малко
по-длъжко от обикновените.
Забелязвам,
че нещо напоследък не ми се работи, не ми се събужда сутрин и не ми се
става рано, както усещам и редица други социалистически белези върху
себе си; например карам ден за ден, както едно време – тогава да речем,
беше от отчаяние, ами сега от какво е? Това може би е резултат от
дългата почивка, която направихме - всъщност първата ни истинска почивка
в Австралия, в пълният си смисъл на думата. Иначе сме ходили много пъти
по екскурзии, най-различни кратки или пък далечни пътувания, при
надпревара с времето и разстоянията, но като сега 16-дневно непрекъснато
лежане не сме имали. Е, полагаше ни се и на нас нещо подобно - след
толкова много напрегнати моменти, приливи и отливи, изкачвания и
слизания, надежди и разочарования. Лошото е само, че броените дни бързо
свършват и хайде - отново сме в мелницата на живота. Имам още 15 дни
отпуска, но ще видим тях кога, как и при какви обстоятелства ще ползвам.
Това са три пълни седмици - с малко повече въображение, можем и на
околосветско пътешествие да отидем.
Албена
и Васил ще си дойдат на 10 Февруари. Ще ни бъде изключително интересно
да ги видим те какво ще ни разказват за Татковината. Дано сте имали
възможност за среща с тях. Те са много приятни хора. И Роси си е в
момента в България, ама мисля че пак ще идва през Февруари в Австралия.
12.01.1996
- Като погледнах снощи купищата от снимки, които Женя беше вече взела
от Фото-то, призля ми като си помислих, че трябва и да ги надписвам на
всичкото отгоре. Понеже вече много се бях отегчил в подготовката на този
колет, бях малко по-кратък в описанието на всяка снимка - на видеофилма
има повече подробности. За това само с по няколко думи и то не на
всички снимки, съм посочил кое какво е и къде се намира. Вярвайте ми,
изтощен съм от писане на писма и предаване на информации.
С
Нени ходихме и до Електронния магазин да проверим за батериите на дядо
му, но тези подробности ще ги опиша специално до него, на неговите
листи. Довечера ще довършим видеокасетата с кадри от домакинството. По
план утре ще пускаме колета, ще чистим колата и каравана. По-далечни
перспективи няма, освен ако не възникне нещо в последния момент.
Няма
много информация тези дни. То каквото има да става (ако изобщо ще стане
нещо) ще бъде в понеделник или вторник, когато трябва да се обадят за
работата на Женя. Но ние ще ви информираме своевременно за всичко което
се случи. Тази година алергията ме съсипа. То е сигурно, защото миналата
година ви се похвалих, че съм се излекувал, та и сега продължавам да се
дера. Хапчета не вземам нарочно, обаче кихам много - особено сутрин.
Иначе през деня съм добре (естествено – нали по цял ден стоя на закрито,
като затворено в кафез канарче; нямам допир с външния свят –
затворниците поне ги извеждат сутрин и вечер на разходка, докато аз съм
си все зад бюрото).
Ще
се ориентирам към привършване на тази страница от живата ни история. И
без друго вече забравихте началото, но вярвам че след няколко прочитания
на писмото всичко ще ви се избистри. Аз по същия начин чета вашите
писма. Много им се радвам и уж всичко прочитам, пък комай само ги гледам
отначало и не искам да стигна до краят им. Женя като попита: “Какво
пише майка?”, аз й отвръщам: “Не знам!” – “Че нали чете до сега?”, “Абе
четох викам, ама само между редовете”. Та чак после сядам по-задълбочено
да чета и да отговарям на зададените въпроси...
Днес
съм на работа само до 15:10, после ще ходя до банката, а след това ще
се подстрижа. Част от вторите комплекти снимки, които нямат отношение
към раздаване на приятели, ще изпратим в Ямбол. Например снимките от
апартамента, някои лозарски кадри и т.н. Вие имате пълен набор, за нас
сме си оставили друг комплект - останалото ще го раздаваме. Нека и там
хората да се порадват на цветните ви фотографии, а и да имат спомен за
обстановката, при която сме живели в България. Дано даде Господ да
можете и тук да видите как живеем, но както е определено, така ще стане.
Васильовден по старому е в неделя (14 Януари) и аз точно за тогава съм
намислил да се обадя по телефона - хем за Коледа, хем за Нова Година,
хем и майка да поздравим за именният й ден. Ще стана в понеделник рано
сутринта (при вас ще е все още неделя вечерта) и тогава ще звъним...
13.01.1996
– Събота – в пощенският клон на квартала, където ако Бог е достатъчно
добър, ще ни помогне там да си построим къщата. Току що наредихме
огромния колет, който изпращаме за Коледа, Нова Година и всички
предстоящи през 1996 празници. Тази сутрин довършихме видеокасетата и
излязохме.
Изпращам
едни тъмни очила/щипки за татко и филмче 100 ASA “KODAK”, което аз
препоръчвам да сложите в неговия апарат, защото се опасявам, че за
майкиното ще бъде слабо. Аз допълнително ще изпратя по-силен филм за
нейното. В скромната ни пратка ще намерите паста и четка за зъби. Дано
болните венци на майка вече да са се излекували. За нея са и множеството
химикалки - да ни пише писма от още по-голямо множество. За информация
на татко пращам и един каталог на нашата фирма “Austral-Denning” както и
морски натюрморти за ансамбъла “Тропика на Рака”. Това бялото с повече
въображение може да се приеме за люспа от гигантска акула. Също има
няколко мидички, охлювче и т.н., които Неничко грижливо е събирал за
баба си по плажа. Специално за баба стара в кутията ще намерите малка
торбичка с лакомства (сиренета от най-скъпите, които ги продават само с
предварително записване от няколко месеца, идват в Австралия по
специална доставка и са под точен брой; единствено Английската Кралица
си позволява да яде от тях и то не по цяло парче, ами на малки хапки -
да й е сладко!). За благодарност на леля Венче изпращаме една малка
табла/поднос за кафе, която е и сувенир. Това е нищожен жест от наша
страна за голямата й помощ, която ви е оказала, но положението ни сега е
такова. Вътре има писмо за Баръмовите - Мими и Кольо. За Божи (малкия)
има една играчка - мотор с кош, “военски” както казва Нени и пак за
татко е комплекта “ноФчИтЪ зЪ бръснЪтИ” (ножчета за бръснене, ако
случайно не сте разбрали правописа на диалекта). За всички вас е
голямата коледна картичка, а шоколадовите човечета са за почерпка; имате
един календар за 1996 и много снимки (на тях пише кои за кого са).
Специално за татко пък са четирите касетки с класическа музика, но аз
съм сигурен че ще ги слушате заедно. Пак за всички вас са и изрезките от
красивите географски забележителности, това скромно писъмце и голямата
ми обич и признателност. По самите етикети ще се ориентирате за
отделните неща. Дано не съм пропуснал нещо. А, видеокасетата – имате 4
часа филм; без преглед и без реклами!
За
нашите хора в Ямбол подаръците са надписани отделно. Обръщам внимание
на куклата за Стелито; играта и панделките са също за нея. В кутията за
баба Тека има и един дамски дезодорант (може би по стара традиция и той
ще отиде за Дидка, но както вече се договорят “снаха и свекърва”...).
Портфейлът обезателно е за дядо Вельо, с дребни пари за “из пътя” като
тръгне за Австралия. Колието и обеците са за Дидка, докато вратовръзката
и чорапите за Живко. И на тях сме сложили един календар за цялата
година, както и голяма Коледна поздравителна картичка. Червеното джудже
от плат с бонбони ще послужи за почерпката на всички, както ще се радват
и на многото ни общи снимки.
Целуваме ви, прегръщаме ви и много, много ви обичаме! Женя, Нени, Ангел…
Няма коментари:
Публикуване на коментар