20.12.1996
- Днес Женя успешно приключи с курса си, който караше през последните
два месеца. Вчера аз ходих на още едно интервю, което пак по моя
собствена преценка мина много успешно и на ниво. Но фирмата където
кандидатствах, сега излиза в отпуска по Коледа, та евентуално чак след
06 Януари ще ми се обадят за резултата (“От умрял писмо” е по моему, но
дано да греша – нали станах оптимист и аз вече).
Иначе
тези дни няма нищо друго ново. Подготвяме тържеството за Коледа, което
ще се състои у нас. Ще гледаме поне през деня да отидем на черква и по
някоя свещ да запалим. Утре вечер пък сме на едни вечерни Коледни
празненства в градския парк край реката. Изобщо сега по това време
навсякъде е пълно с прояви и разни интересни мероприятия – все във
връзка с Рождеството Христово.
Току
що (вече минава 17:00) ми се обадиха за едно работно място, но пак ще
ме търсят допълнително за повече подробности. Мястото е в Министерството
на строителството, но позицията е за електрически специалист и отново
за много кратко време – само за 1-2 седмици. Така че там може и нищо да
не стане, но така или иначе ще си опитам късмета, ако ме повикат.
Снощи
вече вдигнахме елхата - Неничко не можа да дочака чак Бъдни вечер както
е според българските християнски обичаи, защото католиците тук си
правят елхите още на първия ден от зимата (01 Декември). Ние
отлагахме-отлагахме, но всичките му другарчета вече си имат елхи и той
ни извади душите, докато сложим и нашата – ето, мир да има; и ние я
украсихме. Само откъм подаръци ще бъде малко по-бедна тази година,
поради създалите се обективни причини от субективен характер. Мъничкият
наш, скъп и свиден Неничко - все още горкият не може да разбере, че дядо
му Коледа по къщите на бедните не ходи да раздава поголовно подаръци,
независимо че децата им са си ги заслужили с добрината и своята
прилежност през годината. Мда-а, тъжничко – хоп, една сълзица още се
отрони… НО – все пак има и по-лошо, нали така беше...
Напред
изядохме и първата диня за сезона. Нени се омаза цял като шопар, та
сега се къпе. И неговата ваканция върви доста скучно, както той се
изразява (само скучЕя бе, тате), обаче забавленията също са измислени и
предназначени за по-богатичките. Ето, виждате я вече сами разликата от
това да си безработен или да си нормален. Ние постоянно се надяваме, че
това положение ще бъде само временно и един Божи ден пак ще замязаме на
човеци, обаче кога точно ще стане това – едва ли някой може да каже...
22.12.1996
- На връх неделята, баш по право пладне! Обаче при нас нищо особено не
се случва, освен че Нени играе на компютъра (както обикновено), Женя
пере и чисти (пак както обикновено), а аз готвя любимата си манджа -
домати с яйца (това вече е съвсем необикновено). Снощи с Жорови ходихме
на Коледно тържество-шествие в централния градски парк. Беше много
интересно и ефектно. Имаше разни представления, песни, танци, улична
заря и т.н. Тези дни във всеки по-голям град на Австралия (а и по света,
не само тук) се празнуват Коледните дни, провеждат се огромни концерти
на открито или пък на закрито, в зали. Тържествеността се чувства на
всеки ъгъл. Прибрахме се късно вечерта.
Днес
сутринта всички целокупно ходихме на битак. Убивахме времето покрай
сергиите с боклуци и нищо не си купихме. Стягаме от края
Коледно-Новогодишните пиршества и запои. Утре с Жоро ще ходим да
пазаруваме. Ще прехвърля от тяхната камера на наша касетка всички откъси
и епизоди, където сме били с тях и той е снимал. Това ще бъде
последната ми дейност за 1996 – и аз запразнявам и се отдавам на
пиянство и разврат. Може би едва след Коледа ще измия колата – отвън и
отвътре, защото е като кочина (това не е много сигурно обаче). На 24
Декември (Бъдни вечер), след като всеки си изяде боба и ошафа в къщи в
компанията на най-близките и най-милите си същества, след 21:00 ще се
съберем у Сашови - на седянка и сладки приказки. На 25-ти пък, както
вече бях споменал преди, с Жорови ще бъдем у дома. В събота на обяд има
планирано общо барбекю на “Сдружените българи от задграничния комитет”.
Ще отчетем съревнованието, ще излъчим ударниците за годината и ще
порицаем провинилите се. Последните може би ще бъдат заставени и да
почерпят с лични средства...
24.12.1996
- Ето, че дойде и Бъдни вечер, макар че към момента на полагане на
настоящите си редове е все още ранен следобед. Тези дни постоянно
получавахме поздравителни картички за Коледа и Нова Година - много наши
приятели по света се бяха сетили и за нас, което безкрайно много ни
зарадва и направи щастливи. Ние също изпратихме своите до
най-отдалечените кътчета на майката Земя. Вчера и днес се занимавахме с
последните приготовления и пазарувания. Проведохме и разговори с
банката, за да разберем как да осъществим прехвърлянето на парите от
земята веднага щом ги вземем. Това официално и тържествено ще стане на
31.12.1996 от 11:00 в някаква зала на финансовото ведомство в центъра на
града.
Вчера
Жоро на свой ред беше у дома заедно с малката. От неговите касетки
записах няколко безценни спомени и моменти, когато и където сме били
заедно с тях. Понеже те са снимали, ще прощавате за някои пропуски в
снимачното майсторство, в случай че намерите нещо нередно из филмите.
Ние веднага след Нова Година ще отидем на онзи парк (филмовото студио),
от където с няколко кадъра ще завършим и видеокасетата. Днес взех още
един филм от моите евтини фотоапарати (дето ги купих буквално “на кило”
по лев бройката – а, какъв лев приказвам аз, бре? – съгласно курса пред
“Магурата” съм дал барем по 500 лева на парче; и това ако не е висок
жизнен стандарт – здраве му кажи). В края на краищата, независимо че са
толкова евтини, последните се оказаха и съвсем не лоши. Сега имам 5
фотоапарата и само се чудя с кой да снимам по-напред (това
“благосъстояние” също спада към високият ни стандарт).
Освен
всичко друго, днес варя и боб. Но загоря много лошо, защото го
оставихме с Женя уж да се вари сам, а ние излязохме по пазар. И както
беше на слаб огън, докато се приберем и го хванах тъкмо че се беше
спекъл по дъното на тенджерата. Обаче аз го остъргах с една лъжица,
омагьосах го малко - де с малко домати, де с повече подправки и довечера
ще го изядем. Бобът и без друго е малко, защото ми е забранено да готвя
за повече от две ядения. Малкия не помирисва, Женя яде само по веднъж,
колкото едно пиле може да изкълве при това с погнуса и отвращение, само
за да не ме обиди. А на мене ми се е случвало да дояждам боб по две
седмици. Все не мога да преценя колко да слагам и той все става до
горния ръб на тенджерата под налягане (а тя е огромна, почти с размерите
на казармена бака). Отначало го ям гъст на яхния. Като ми омръзне, това
което е останало по дъното го размивам с малко вода – тогава минавам на
боб чорба, а пък през цялото време пърдя като разпран. Сега уж сложих
по-малко в баката - половината загоря и го изхвърлих, но ще имаме
достатъчно да уважим Бъдни вечер с джуркан боб, както е според
традицията. Купили сме и питка да запалим свещ в средата й – макар и
далече от род, Родина и бащино огнище, българските християнски обичаи се
спазват най-строго и доколкото е възможно (само с постенето още не
можем да се разберем – тая наша човешка лакомия ще ни съсипе).
Тези
дни отново изпращах молби за работа. С трима души едновременно съм в
преговори и даже единият в четвъртък ме повика на интервю. Аз ще съм
махмурлия баш тогаз след Коледната нощ, но ще вървя, какво да правя. От
много места чакам резултати, но сега през тези почивни дни няма кой да
се занимава с молби за работа. Все нещо ще излезе, надяваме се - но
вероятно това ще стане най-рано след Нова Година. В тази компания,
където в други ден ме викат на интервю, мой бивш колега бил някакъв
директор. А ние много добре се познаваме с него, работили сме бюро до
бюро и мисля, че той има добри впечатления от мене. Може пък да изиграе
някаква положителна роля в започването на новата работа.
След
малко ще вечеряме - Женя пържи картофи за нашия хубавец, защото той боб
не яде, готованинът му с готованин. После пък Жорови ще минат да ни
вземат и отиваме у Ани и Сашо. Тази сутрин карахме колелета с Нени,
къпахме се в басейна и т.н. Аз така изгорях онзи ден като ходихме у
Жоро, че сега ми се свлича гърба (имам предвид само кожата). Цял ден се
гъзурчихме с една негова повредена косачка за трева уж да я ремонтираме,
но слънцето през това време си свърши работата, без да го усетя. Сега
където и да вървя, ръся кожи навред из цялата къща.
Нени
е добре и прекарва ваканционните си дни не само в игра, ами чете малко
(под контрол!) и свири. Сега по цял ден е свободен и има време за всичко
(предполагам, че отдавна съжалява за предишните си ваканции, прекарани в
безгрижие и нехайство само двамата с майка си - с мене обаче се живее
при по-строг тъмничен надзор и 24 часа “под око”)...
Решихме
да ви се обадим по телефона за Нова Година или за Васильовден,
по-точно. Но ако с нещо ни се променят плановете, ще ви потърсим и
по-рано. Не знам дали ще си бъдете в къщи - нали споменахте, че може да
отидете на с. Стоевци - но каквото и да е, все един път ще се улучим
през някой от празниците. Дано и вие да ги изкарате весело и сред добри
приятели. Надяваме се да пристигне и писмо от вас тези дни. Днес
получихме картичка от Васил и Менка (македонците), които в момента са в
България. Пишат ни, че “…и у София е ‘ýбаво, ама от Австралия по-‘ýбаво
нéма!” (което си е баш вярно, само че на Васил не му се вярваше, като
съм му разказвал за българската дивотия; той е напуснал Родината много
отдавна и продължава да живее в спомени и химери от 70-те години на
отиващият си пореден век)...
26.12.1996
- Тези дни (и нощи) се събраха много празници, много шум се вдигна и
големи веселби станаха. Разказът си ще започна още от Бъдни вечер,
когато след като си изядохме загорелия боб, отидохме у Ани и Сашо. Там
беше една страхотна олелия, но добре че къщата им е голяма, та побира
много народ. Ние с Жорови отидохме някъде към 21:30, но се веселихме до
03:00 сутринта. Там бяхме всички които се познаваме и вие знаете задочно
покрай нас, заедно с попълнението от български баби и дядовци.
На
другия ден – това вече беше на връх Коледа, имахме да свършим някои
последни приготовления за вечерта, а на обяд отидохме да запалим по една
свещ в много известна катедрала “Св. Стефан”, намираща се в центъра на
Бризбън. Следобеда даже легнахме и да поспим, защото много безсъние ни
се събра напоследък. Вечерта дойдоха Жоро и Ели, та и с тях откарахме до
зори. Пекохме свински врат, имаше много салати, мезета, българска
Сухиндолска (оригинална!) ракия и т.н. Те спаха у дома, закусихме на
другия ден и си тръгнаха, а аз отидох на интервюто ми за работа. Доста
дискутирахме, много умувахме и се надлъгвахме взаимно, но в края на
краищата до някакъв краен, още повече пък и положителен резултат не се
стигна. Казаха ми, че ще се обадят допълнително (а на мене пък ми е
съвършено ясно какво означават подобни отговори). Следобеда изпаднахме в
активна почивка - Женя и Нени играха тенис, докато аз дремах на дивана.
Вечерта гледахме разни видеокасети, които сме си взели от библиотеката,
защото сега по Коледните дни програмите на телевизията са ужасни.
Днес
с Неничко станахме по-рано и излязохме на алеята да караме колелетата.
След това се бухнахме в хладния басейн - по едно време даже и Женя се
престраши, че дойде и тя при нас. Така се “трудихме” до обяд. Тъкмо сега
се окъпахме с чиста вода, Нени чете от книгата си под моя строг надзор,
а Женя ще приготви нещо да ядем. Следобед имаме да свирим, да се
занимаваме с домашни работи и др. Чакаме да пристигне и раздавачът с
пощата, защото се надяваме на писма, които са се събрали през двата
почивни дни. Програмата ни за тези дни е волна и без някакъв определен
график. В неделя сме на огромен моабет-барбекю у едни наши нови познати,
с които Ани и Сашо ни запознаха междувременно. Ние сме били заедно с
тези хора на няколко пъти, но сега сме канени официално у тях. Това е
всичко от последния ден и час - ще продължа пак като ми се понатрупа
материал за дискусия...
29.12.1996
- Все още няма нищо ново. Основните теми на разговор се въртят предимно
около бирата, кебапчетата, ястия, вина и други мезета. Вчера не сме
имали поща - сигурно в понеделник ще дойде цял чувал. Чакаме едно важно
писмо от банката, в което за последен път ще потвърдят точно каква сума
ще трябва да им върнем в деня на продажбата. След два дни в 11:30 ще се
реши всичко и веднъж завинаги ще се ликвидира болния въпрос по земите и
недвижимите ни имоти. После остава само заема за колата да оправим и
кредитната карта. Но те по принцип не са много пари и ще ги възстановим
бързо. В къщи държим на съхранение една дребна сума, с които ще покрием
разните финансови ями и кратери (тук дори и не споменавам по-нежно
звучащото понятие “дупка”), а остатъка ще прибавим към другите ни пари и
отново ще ги сложим на срочен влог, защото за сега няма да ни трябват.
Те бяха определени за строеж или покупка на жилище, но този въпрос
въобще не е поставен на дневен ред за сега. Следобед сме на гости - утре
правим последно пазаруване за Нова Година, на 31 Декември цял ден сме
по банки, министерства и учреждения, а вечерта ще отдъхнем у Жоро и Ели,
където и ще посрещнем Новата 1997. Дано тя да е по-успешна и
по-плодоносна от предните...
30.12.1996
- Приятно бях изненадан тази сутрин от обаждането на моя скъп приятел
от ергенските години, Владо Доков. Събрали се били на моабет, та и
Жуката чух, както и всички останали стари апапи наоколо. Вчера денят ни
премина много бурно, единствено с местене от маса на маса – т.е. от една
софра на друга. Първо бяхме у едни наши общи приятели. Вечерта пък си
довършихме у Ива и Румен, защото те си тръгнаха по-рано от първото
гости. Днес с Жоро ходихме и малко по пазар. Женя направи торта за утре
вечер и стана много красива. След обяд имах да уреждам последните
документи и уговорки с адвокати, банки и агенти. Всичко уж е готово за
утрешното прехвърляне на пари, чекове, имоти и др. Приготвили сме се за
да ликвидираме утре всичко като финансови задължения към банки и пр. –
земя, кола, мебели и т.н. Правилото “живей на кредит” в нашия случай не е
много в сила, защото идва “Видовден” и тогава пада голямото и тъжно
разплащане...
31.12.1996
– 09:25 сутринта. Здравейте мили наши - само ще довърша листа, защото
трябва да се обличам и да ходим на банката. Току що направих и закуската
на Нени, след малко и пералнята изпира. Днес отново е горещо – 29°C, а
при вас сигурно има хубав, дебел сняг. Снощи предадоха по телевизията,
че в Европа и Америка положението е направо бедствено. Реки замръзват,
дори и океани; има катастрофи, пътищата са задръстени, хора загинали от
студ и т.н. А ние тук ще се къпем в басейните поради непоносимата жега.
И аз не знам още как ще организираме обаждането
ни по телефона. Може би от Жорови ще се обадим на майкини в Ямбол, а на
вас ще звъннем на 01 Януари. Дано да сте си в къщи. Безпокоим се много
за колета. Все се надяваме вече да сте го получили. Леля Вили като видя
Неньо и каза, че бил хубав като баща си и го нацелува от вас. Много мила
жена. И на Албенчето майка й е много приятна. Женя
Току
що се върнах от първата серия банкови операции. Разплатихме се за
мебелите ($500) и колата ($3300). След малко отиваме да оправяме земята,
ще плащаме и наема – изобщо голямо освобождаване на средства ще падне
баш в навечерието на Новата Година.
Снощи
ми се обадиха за повторно интервю, още веднага в първите дни на Януари.
Позицията е за директор на клон към някаква друга фирма-шапка. Искат да
поема машинния дизайн (проектиране и конструиране), да имам мои
конструктори, да ходя и да търся работа/проекти и т.н. Мисля че не е
лъжица за моята уста, но ще видим до къде ще я докарам. А сега
излизаме...
02.01.1997
- Ето че влязохме в следващата година и сменихме календара с друг! Нека
да ви е честита Новата 1997 и дано тя да донесе на всички малко
по-положителни емоции! А аз се връщам на вторника (онзи ден), когато
успешно ликвидирахме и въпроса със земята. Всичко стана за няколко
секунди – на срещата присъствахме само двете заинтересовани страни:
адвокатите на купувача, ние в ролята си на продавачи и банковия
служител, който трябваше да ни вземе парите, още преди да сме ги
получили. Всяка страна на договора си прибра съответните чекове,
документи и формуляри. Пито-платено, няколко подписа – едни ликуват,
други страдат; един печели, друг загубва. Спирка. Точка. Край. Отбой – с
вас отново беше “Боревой”…
След
приключването на официалната “траурна” церемония, ние от там веднага
отидохме да ликвидираме заемите по кредитни карти, както и да преведем
допълнителни суми в банката. Всички останали наши приятели бяха канени у
Васил и Албена, там да посрещат Новата Година. Разбира се и ние също
бяхме поканени с Жорови, но единствени с тях живеем в северната част на
града, а другите са в южната. Едно отиване и връщане до там е 100 км, а
на всичкото отгоре не трябваше и да се черпим, защото сега Полицията е
много “чувствителна” на тема употреба на алкохол + шофиране. Патрули
бдят денонощно от 22 Декември насам и карането на кола е рискована
дейност по това пиянско време. За това взехме решение ние с Жорови да си
се съберем у тях. Там да преспим, а на другия ден дружно да посетим
Васил и да го поздравим за именният му ден.
Така
и стана - пекохме скара, ядохме баница с късмети, торти имаше и отново
всякакви диети бяха поставени на най-заден план. Аз не помня точно какво
ми се падна нея вечер, но имах два късмета от баницата. Може би Женя ги
знае по-добре от мене. Децата също се занимаваха хубаво и се веселиха
по свой собствен начин. Спахме на място, закусихме и си тръгнахме.
Вечерта пък бяхме у Василови както ни беше записано в програмата. Когато
си дойдохме се обаждахме по телефона в Ямбол. От тях разбрахме, че сте
получили колета и че тези дни ще ходите на гости и ще им занесете
подаръците. Това много ме зарадва, но аз лично не можах да се свържа с
вас, защото ви нямаше. Обаждах се някъде следобед на Васильовден, както и
късно вечерта в 11:45 (по българското време). Нямаше ви и в двата
случая и аз реших, че моабетствате някъде по с. Стоевци или другаде.
След малко пак ще се обадя да ви поздравим за Новата Година.
Тази
сутрин имахме последни уточнения и разплащания с банката и отново
сложихме парите вътре на срочен влог при 5.65% годишна лихва за седем
месеца. Заедно с предишните лихви и други пари, които изчистихме от
дома, запечатахме една малка сумичка “бели пари за черни дни”. Това е и
всичко, което имаме, но пък нямаме нито цент заеми. Сега цялата
безработица (социалната помощ) ще си я изживяваме, без да отделяме за
покриване на “дупки” и кратери. Оставих и $200 да инсталираме специално
устройство на компютъра за четене на дискове (ще могат да се следят
разни образователни програми, да се слуша музика и др.). После следобеда
ходих на интервю.
Фирмата,
в която бях на среща и преди една седмица, искаше да ме въведе в
бизнеса на чертането и проектирането, но срещу скромната сума от
$20,000, които в този момент не ми се даваха. Това е все едно да си
откупя правата за самостоятелна работа, викат му “franchise” (франчайз)
без въобще да знам какво означава и дали има български аналог на този
термин. Оставих си данните да ме търсят за работа - ако има да се чертае
нещо. Но с директорство не ми се занимава на този етап, че пък да им
извадя и 20 бона на камара - те знаят ли ме аз кой съм и кога ще им дам
готова пара, ей така на ръка, а?! Дали ще се обадят пак не знам, но поне
за себе си изчерпах въпроса до край и без подхранване на излишни
надежди...
От
там се прибрах и вечерта ходихме по пазар. Напред най-после имах един
клиент за колата, но дали ще я купи не знам. Иначе всичко останало си е
по старому. От Ямбол съобщиха за цените на някои стоки от първа
необходимост в Българското “царство”, ама като заизреждаха едни цифри с
много нули отзад, та не разбрах дали ми говорят в рубли, в стари динари
или за индийски рупии ставаше дума. Нещата ще стават още по-тежки и
сложни, защото за да заработи като хората този въпросен “валутен борд”,
въведен от Международния Валутен Фонд, доларът се очаква да стане между
1000 и 1500 лв. Едва тогава и при това съотношение ще може да се
провеждат каквито и да са били реформи, приватизации и всякакви други
машинации. Но тогава на народа съвсем ще му се разгони фамилията и какво
ще става; вземи даже едничкият Господ, дето все пак е Господ – та и той
не би могъл да предскаже. Но ще чакаме – дано дойде по-доброто…
Междувременно
вече стана и 23:15, защото аз писах-писах, пък после изгледах един
глупав филм, а след него пак седнах да драсна някой ред. Посредством
такива идиотски филми си тренирам нервите и правя проверка до каква
степен издържа нервната ми система. Отдавна всички в къщи са заспали, аз
сега ще се опитам да ви се обадя по телефона и също си лягам. Утрешният
ден не очаквам да ни донесе нещо по-различно от досегашните, освен поне
едно писмо от вас - чакаме и колет от Ямбол. Ако съм сигурен, че на
определена дата ще сте там, можем и в Ямбол да ви намерим, но за сега ще
опитвам “габровската връзка”.
06.01.1997
- Богоявление. Тези дни не съм имал никаква физическа и психическа
възможност за писане, тъй като бях силно зает в обикаляне на магазините и
търсене “под вола теле”. Последният ми репортаж беше в четвъртък
миналата седмица, а днес е вече понеделник. От тогава, всъщност още от
01 Януари съм започнал да ви търся по телефона. Аз предполагах, че сте
отишли на с. Стоевци, както това действително се потвърди нощес след
закъснелият ни Новогодишен разговор. Но на тези въпроси ще се върна
малко по-после – нека проследим случките и събитията до настоящият
момент.
Та,
в петък значи – нищо особено. Въртяхме се из къщи като мушичави (като
два звяра, затворени в клетка бих добавил аз, но нека това да е само мое
виждане...). Взехме вестника с обявите за продажби на стари вещи и
ходихме да разгледаме няколко музикални уредби – единственото нещо,
което нямаше в къщи, т.е. нямахме го новозакупено. Защото ако някой рече
да ме попита, най-искрено бих му казал, че тези на които си слушаме
музиката у нас са си много хубави и добри, но са само малко морално
поостарели, за жалост. Вече бяхме видяли няколко уредби от втора
употреба, в събота целия ден обикаляхме и из магазините, след което
стана ясно, че за да имаме нещо свястно, то ще ни струва някакви си
$1000. Така от магазин в магазин, та на края в 16:00 вече бяхме с
“пушка” не, ами с черешово топче направо! Наистина купихме една
страхотна стерео уредба, мощна 2 x 100 W, с тунер, усилвател,
двукасетъчен магнетофон и компакт диск за три диска едновременно. Много
модерна, качествена и т.н. Само за $900. Аз нали по всичко приличам на
татко, та отначало почнах да се дърпам. Но госпожата надделя (както
винаги), дадохме си кредитната карта и след кратък пазарлък кутията
лежеше на задната седалка на колата срещу 820-те долара, оставени в
магазина. Не знам дали ни беше на етапа да купуваме такова чудо, но
свърши се и тази процедура – е, аз продължавам да твърдя че това съвсем
не ни беше притрябвало, но не скривам и задоволството си, че вече го
притежаваме. През Март Иван ще ми върне парите и аз пак ще покрия
кредитната карта “на нула”.
От
магазина отидохме право у Жоро и Ели (естествено за да им се похвалим),
защото и те имат подобна уредба “SHARP” - тяхната е по-малка. Нашата е
същата марка, но следващият по-разширен и оптимизиран модел. Там
включихме и изпробвахме всички възможни функции на уредбата, поляхме я
обилно с вино и се прибрахме посред нощ, лъкатушейки с колата по кривите
и безлюдни сокаци, с цел избягването на нежелани закъснели срещи с
пътните полицейски патрули...
В
неделя сутринта станах рано да инсталирам новата придобивка, да
разчиствам старите боклуци и т.н. Първоначалната ни идея беше да
продадем старите неща и с парите да купим нещо по-ново и свястно за
Нени, който също искаше някаква Hi-Fi уредба, пък макар и нещо по-евтино
и обикновено. Натоварихме всичко в колата и тръгнахме по магазините за
вещи от втора употреба. Телевизора, който аз намерих на един боклук и
който поправихме с Женя, а после гледахме близо година, успяхме да го
дадем на едно място за $75 (чудна цена). Малкото търговче само се глади
по брадата с парите и вика: “Голяма работа сме, тате!” Добре ама с
другите неща видяхме малко зор, та може тях да ги закараме на битака и
там да се мъчим да ги разкараме. По $25 да дадат на парче пак бива – а
пък за $120-$130 може да вземем нещо много хубаво на Нени. Вчера цял ден
кръстосвахме улиците от продавач на продавач, да го търсим това
въпросно компромисно нещо – дето хем да е евтино, но пък и много хубаво.
За сега имаме купища с идеи, а доста малко пари, та ще видим как ще
съчетаваме нещата - с пръдня боя да правим...
Така
минаха тези съботно-неделни дни, които отбелязваме като успешни.
Междувременно днес изпратихме и 5 нови молби за работа – Женя две, а аз
три. Пак обикаляхме с Нени и кръстосвахме града напред-назад, докато
Женя чисти из къщи. Когато нощес се чухме по телефона, тук беше 01:30
след полунощ (неделя срещу понеделник). От разговора ни разбрах, че
много се тревожите за нас, а не бива. Ние просто сме добре и по-зле не
можем да станем от това, освен ако се разболеем или ни сполети някакво
друго нещастие. За това не бива да гневим боговете с недоволството и
оплакванията си. Вършим си работата, гледаме да намерим по някоя служба
да се закачим на заплата и това е. Аз постоянно изпращам молби и ходя по
интервюта. Кога и дали нещо ще стане никой не може да каже, но правим
всичко необходимо и възможното, за да успеем. Важното е само вие да не
се притеснявате за нас, а да сте спокойни и да мислите единствено за
вашето оцеляване там, защото наистина адът е при вас, а не тук. Особено
като чуваме какви цени са ви наслагали по етикетите, плюс всички
останали социални “придобивки”...
За
загубените (откраднатите) неща от колета не съжалявайте – нямаше нищо
ценно в него. За ролетката на татко даже се радвам, че не я е получил,
защото тя беше един невероятен китайски боклук – по-скоро е обидно да се
подаряват такива вещи. Но понеже със социалната си помощ за две седмици
мога да купя точно 759 такива ролетки, та рекох и аз да взема една да
не съм башка от останалите; повечето за запълване на мястото в колета,
отколкото че това недоносче щеше да върши някаква работа. На Дидка
обиците може да са из писмата, хартиите, дрехите и т.н. Те са дребни и
лесно биха могли да се загубят. Но по-вероятно е и тях да са откраднали.
Майната им – ние други ще й изпратим като се позамогнем. Някой глупак
си е помислил, че са златни и за това ги е свил – халал да са му.
Зарадвах се като разбрах, че сте били на с. Стоевци сред любими хора и
сте изкарали няколко по-безгрижни дни с добри приятели. Хубаво е, че ще
отидете и до Ямбол – ще си направите малко разходка, един хубав моабет и
т.н.
Днес
пристигна и вашето писмо № 165, в което е описано, че колета от нас
тъкмо е дошъл. С нетърпение ще чакаме и писмото-отговор на моето
послание от същата наша пратка. Това сигурно е било писано на топло край
бумтящата печка, пропито с приятния мирис на изгорели дърва, с дъх на
топла чорба и много мерудии, бавно къкреща на печката и неотлъчната
греяна ракийца, бъкаща в джезвето до чорбата. Вярно е, че обстановката
от тази мила родна картинка много ми липсва тук, защото животът ни е
подреден по малко по-друг начин. Но в същото време не се оплакваме и
честно казано съвсем не ми се връща към нафтата, кюмюра, пернишките
печки и дървата за разпалки, пък било то и топло да е. Като че ли
тукашното пó ми допада някак си и единственото, за което мисля с тревога
и доста по-сериозно от всичко останало, това сте вие. Всичко друго си
върви и се нарежда от само себе си...
Изпращам
на татко техническите характеристики на новата ни стереоуредба, която
се оказа че я имам и на руски език – просто за обща култура. Знам че той
обича да чете такива материали. Тези дни с камерата ще заснема новите
песни и изпълнения на Нени, ще хвърля няколко заключителни кадъра и на
парчето земя, която продадохме успешно за слава на Бога, както и на
новата ни музикална система. От Жорови също имам да презапиша някои
Новогодишни епизоди. После ще отидем на онзи парк (филмово студио), с
кадрите от където ще довършим касетката. Така че освен четиво, този път
ще имате и нагледни материали.
Днес
скитахме с Нени каквото се скитахме и аз от 14:00 отидох на зъболекар.
Запълниха ми последните три дупки срещу нов масраф от $200. Тази цифра
пак подсърди иначе крехкото ни финансово разстройство, което напоследък
беше относително спокойно и привидно стабилно, но сега отново се изроди в
чести и масивни дизентерийни пристъпи – демек, изпонасрахме се за тези,
които не се сещат какво всъщност се е случило. Бяхме решили и да се
подстрижем днес, но “пенсията” ми идва чак в четвъртък, та го оставихме
за тогава – нямаме фондове от днешната дажба. Утре пък е Ивановден. Ще
се обадим на нашия Иван и може тази събота и неделя да му отидем на
гости.
В
момента Женя и Нени пак играят тенис – напред изсвирихме упражненията и
сега е свободен с волна програма. Той от онзи ден има чисто нова
тенис-ракета. Майка му купила по погрешка едни чаршафи, дето после ги
върнахме защото се оказаха пердета. След кратки преговори и кандърми се
разбрахме, че след като парите така или иначе са дадени за него, той ще
продължи да спи със старите си чаршафи, а пък нека си има нова ракетка,
детенцето. Добре че намерихме едни на половин цена - от $60 намалени на
$30, та взехме тях. Сега Нени е много щастлив. В същото време той играе
доста хубаво и тази година може да го запишем да тренира тенис. Това е
аристократска игра и скъп спорт въобще, та ще му прилича поне на него да
изплува малко над тинята...
Последните
2-3 седмици времето е само облачно и хладно - много е приятно, но това
изобщо не е нормално за сезона и годишното време. Даже спряхме и в
басейна да влизаме, защото водата изстина. Сашови са ни дали да четем
едни български книги и вестници, та тези дни ще сме много “заети” дорде
изчетем всичко.
Иначе
някакви определени планове за сега нямаме. Действаме според ситуацията и
конкретната обстановка – и най-вече съгласно настроенията и мераците на
всеки. Днес купих и две огледала за секцията с телевизора, защото
витринките й поначало нямаха. Така тя стана в пълен комплект с тази,
която е в кухнята (с чашите). Изобщо правим постоянни дребни подобрения и
бавно пълзим напред. Хубавото е, че тук няма нужда да се ръгаш и
блъскаш с лакти, защото просто никой не ти пречи. Гащите са си твои –
можеш да си ги наакаш...
08.01.1997
- Два дни прекарах неотлъчно в леглото, прикован от две книги, които
Сашо ни даде – “Нерон Вълкът” и “Калигула-Бесният”, разкриващи
подробности около престъпния живот по всички етажи на народ, власт,
политика и силови групировки. Книгите в същото време са и едно
недвусмислено потвърждение на изказаните под сурдинка мнения на много
хора и отделни личности, а именно че България никога няма да се оправи.
Структурите са страшни и неразбиваеми, защото са взаимно свързани.
Най-интересното е, че те не са нито от днес, нито са дошли с “новите”
стари или със “старите” нови; най-малко пък те са вчерашни. Всичко това
датира от доста отдавна и е създавано в продължения на десетилетия. Не
Царя, ами Аллах да слезе от небето, пак няма да я оправи тази помия.
Горещо ви препоръчвам тези книжки на съвременния автор Христо Калчев,
като в най-скоро време се очаква да излезе и третата част от тази почти
документална поредица – “Цикълът на Месалина”. Макар че са написани
доста арогантно/жаргонно и вулгарно, те разкриват цялата истина за
икономиката, политиката и властта, показват кой именно и кои организации
стоят зад хилядите комунистически фирми, банки и т.н. – кои измислени,
кои действащи. Едва сега виждам колко сме добре тук, далече от всичката
тази сган и помия. Защото, макар и с известни творчески измислици, в
тези книги героите участват с истинските си имена, а за събитията и
случките вече сме чели не един път в българската преса. Така че смея да
си мисля и вярвам, че ако не всичко, то поне голяма част от написаното е
напълно достоверно. Баят смелост трябва да е имал този писател, но аз
дълбоко за себе си приемам, че той също не е случаен и зад него стои
“някой”. Освен това много от описаните герои вече не са и между живите,
но сега на техните “работни” места са застанали други – естествено техни
потомци, занимаващи се със същата мръсна дейност и в същата престъпна
мрежа. За жалост нито нови избори ще помогнат с нещо, нито повсеместни
стачки, бунтове, митинги и тем подобни граждански неподчинения. Но яка
му дýша на обикновения народ, а най-вече на онзи “гранитният”, от
червения електорат. Те са виновни най-много за страданието на всички, но
хайде да не превръщам писмото си в политически коментар - пък и аз съм
слаб в тази насока...
Снощи
се обаждахме на Иван за именния му ден и в събота и неделя ще сме у
тях. По план през съботния ден ще посетим онзи увеселителен парк, за
който се каним вече от толкова време, а вечерта сядаме на уиски с лед на
плочника под палмите. Тук поне не се стрелят един друг и не гърмят на
поразия, та поне от тази гледна точка ще прекараме времето си
относително спокойно.
Други
новини няма, постоянно пристигат писмени откази – ту за Женя, ту за
мене от фирми, където сме кандидатствали за работа. Независимо от
неуспешните резултати, като излезе вестника в събота ние пак ще изпратим
няколко. Все от някъде трябва да ни вземат – не може пък да сме чак
толкова лоши и двамата, бре джанъм. Утре възстановяваме музикалните
уроци на Неничко. Той научи още десетина парчета, които учителят му даде
за през ваканцията. Тези дни ще го запиша с камерата.
11.01.1997
– Събота е. Плановете ни за днес се пообъркаха малко, защото смятахме
да ходим на филмовия увеселителен парк, но времето нощес внезапно се
влоши, по прогноза го дават да вали дъжд и заради това отложихме
мероприятието. У Иван разбира се ще ходим довечера и там ще спим, а на
парка ще отидем някой друг ден през седмицата. В момента Женя разлиства
вестника с обявите за работа, който тази седмица е пълен с места и за
двама ни. Тези дни голямо писане на молби и изпращане ще падне.
Онзи
ден записах поредния концерт на Нени, с няколко минути ще довършим
касетката от оная нива, която купихме преди година и слава Богу, че вече
продадохме. Така тя вече ще е готова за изпращане, заедно с настоящото
писмо и някои снимки.
Тези
дни Австралия се издигна отново в очите на света с драматичното
спасяване на двама самотни мореплаватели – корабокрушенци. Французин и
англичанин поотделно, всеки със своята яхта, но и двамата имат
злощастието да се прекатурят във водите на Южния ледовит океан
(независимо че казвам “южен”, в температурата на водата му няма нищо
южняшко). Инцидентите са станали по-близо до земите на Антарктика,
отколкото до континенталната част на Австралия, но нашите предприеха
спасителните действия с кораби, авиация и всякаква друга техника за
подобни операции. Първо намериха французина полужив от продължителното
му “изкисване” в ледените води на океана. В същото време морето бурно,
няма никаква видимост – направо някакъв ад! От самолета го засякоха къде
се намира - хвърлиха му една надуваема лодка с радиостанция и му казаха
да чака там (той всъщност завалията, не беше тръгнал и за никъде,
защото в студената вода не може да се плува много добре). Едва когато
стихията поутихна малко го измъкнаха с въже - ни жив, ни умрял беше
горкия. След два дни намериха и англичанина, буквално часове преди да
замръзне и да умре от студ. Специални поздравления за успешната акция,
Австралия получи от всички президенти, от Кралицата и множество други
важни особи. А целият масраф по спасителните мероприятия възлиза на
някакви си $800,000 които с гордост и без никакви предразсъдъци ще се
поемат от австралийският тъпоумен данъкоплатец, докато друг ще се кичи с
лавровите венци на славата...
Тази
сутрин правих “Странджанки” (“Принцеси” или “Людмилки”, както по
Живково време наричаха тези сандвичи по будките из Приморско, Китен и
Мичурин). Всички ядохме с подчертана охота и си спомняхме с носталгия за
опушените павилиони по морето, където предлагаха този специалитет. А
пък бяха и скъпи, мамка им – мръсните местни кожодери и сезонни
работници-гурбетчии искаха по 27 ст. за една тънка филийка хляб, още
по-тънко намазана с някаква престояла кайма, вмирисана и със съмнително
качество. При цена на кифлата с мармалад от 10 ст., една подобна
“принцеска” излизаше баят солено на средностатистическият български
летовник, с вечно ограничените си финансови възможности. А пък отпред
пред будката беше митинг, цял панаир от чакащ народ заради една подобна
филия (предполагам, че повечето са били все заможни софиянци – нормален
габровец не би се построил на такава дълга опашка, освен ако филиите не
ги раздават). Че и хубави бяха, по дяволите – и сега като си спомня, та
ми се проточват лигите до килима в захлас и сладки спомени. Е, друг е
въпроса, че за да се наяде както подобава, прегладнелият и изтощен от
слънце и вода човек трябваше да опука барем 10 такива “Странджанки”.
Последното обаче, под стария бряст в центъра на Приморско, по
себестойност се равняваше на една мешана скара с бутилка “Мавруд” или
“Карловски Мискет”, башка другите дреболии – шопска салата и една малка
“Гроздова”. Ех, какви години бяха, какви чудесии ставаха – море от любов
в тая наша слънчева България…
След
малко сядам с вестника, защото е мой ред да се ровя из него, а после ще
свирим с Нени, след което излизаме. От Жоро и Ели взехме едни вестници,
сравнително пресни и нови за нас (от Ноември). Та и с тях много успешно
си попълваме времето, за да не скучаем един с друг.
А
- ето ви нещо много важно като информация; е, добре де - поне за мене
е. Вчера най-после изчистихме колата отвътре и отвън. Близо 9 месеца се
каня да свърша тази работа - човешкият род пръква едно цяло ново
създание за това време, а аз пикливата си кола не можах да измия до
сега. Но понеже утре ще я водим на “сгледа”, та за това й отделихме
повече внимание. Ако успея и да я продам, другата дето ще взема - всеки
ден ще я мия, така съм си обещал. Имаме един клиент, който живее близо
до Иванови, та утре ще дойде до тях да я види. Ами, това е за сега - в
понеделник може пак ще се включа.
13.01.1997
- От няколко дни насам с особен интерес следим ставащите събития и
стълкновения пред Народното събрание в София. Крайно време беше народът
ни да излезе на улицата и да покаже че е истински НАРОД, а не “сволочь” и
мужици от някой колхоз! От петък през нощта наши кореспонденти и
американски журналисти на CNN предават директно “на живо” от мястото на
сблъсъците. Имало един убит и стотина ранени, но това по моему е само
началото. От години Австралия не е започвала новините си с България, но
ето че и това доживяхме. Всъщност тези събития се излъчват само на
държавния телевизионен канал, където поначало разглеждат всички
световните злободневки - всяка вечер от 18:30, но за българската
“революция” съобщиха дори и по радиото. Разбира се повечето подробности
се излъчват по кабелната телевизия, където има специален канал с
24-часови новинарски емисии на CNN. Освен това в тази телевизионна
програма имаме и наше момиче (някоя си Ралица), която работи за тях.
Предадоха кадри от щурма на Парламента, отбраната на жандармите (същите
онези, дето уж се бяха деполитизирали), имаше репортажи от болницата,
където някои пострадали хора бяха постъпили с контузии след разправа с
милиционерите. Дадоха и Филип Димитров със спукана глава. Това е
абсолютен прецедент в историята на политиката – бивш
Министър-председател да бъде нападнат на митинг. Дълбоко в нас си
пожелахме да видим подобни кадри с настоящият Министър-председател, но с
извънредно включване от моргата на “Пирогов” или от Орландовци –
единствено където му е мястото, както и на останалите ибрикчии около
него. Че имаха нахалството на всичкото отгоре да заявят, че били
демократично избрани и щели да си стоят до края на мандата. Това вече
пък е политически цинизъм! Предаваха и интервюта със случайни минувачи –
участници в митинга. Всички говореха английски, което е добър знак по
пътя към света. Един човек вика: “Получавам 20 долара на месец и с тях
нищо не мога да си купя!” Е, пак доста взема, нещастникът. Аз тези
исторически репортажи не мога да ги гледам и проследявам от нас, защото
не сме се свързали още с кабелната телевизия (бедните нямат право на
такива “екстри” – за тях са само безплатните канали; каквото им пуснат,
това гледат – каквото онези “отгоре” искат да видят, само това им
предават). Но мене Жоро и Ели подробно ме информират за всяко отделно
събитие, както и другите “журналисти” разбира се – Сашо, Васил и Румен.
Онзи ден тъкмо им се обаждах, а точно в това време пак имаше пряко
включване, та от там през телефона поне чух репортажа. След малко ще
видя дали ще предадат нещо по Австралийската Национална телевизия. Не
случайно в международната медийна практика е създаден един форум, нещо
като шарж или по-скоро фото-колаж под надслов “Only in Bulgaria” (“Само в
България”, по смисъла на, че това което се вижда може да се случи
единствено и само в България). Гледал съм снимки на абсурдни ситуации,
идиотски надписи, неграмотност и всякаква друга простотия. Аз защо ви
казвам, че ние вътрешно се гордеем и се бием в гърдите за гдето сме
велики българи, обаче ни е срам да парадираме с произхода си. Не смятам,
че самите ние сме си виновни за това положение – каква е моята вина
например или пък тази на Женя (колкото и да ме дразни и ядосва
понякога). Майната му - това беше по-важното. Другото около нас си е все
същото, без никаква промяна – щом не става по-зле, значи е добре...
В
събота ходихме по разходки из Gold Coast. Заснехме малко филм с някои
местни забележителности. После отидохме у Иван. Там изкарахме една
празнична нощ и на другия ден се прибрахме. Вече има една готова
видеокасета за изпращане, но чакаме първо да настъпи частично финансово
разведряване, че тогава да пуснем пак малка пратка по канала. Днес
изпратих нови 10 молби за работа - чакам и от другите места уж да ми се
обадят, но не знам какво ще стане. Сега готвя кюфтета с доматен сос и се
ослушвам кога ще започнат новините...
Тъкмо
пак предадоха кадри от София. Интервюираха певецът Вили Кавалджиев. На
чист английски език той каза, че хората са гладни, нямат какво да ядат.
Също дадоха и интервю с Жельо Желев, който изрази опасения, че всички
тези хаотични действия на саморазправа са опасни (той нали кара все с
мекия брус – абе раздайте калашниците на народа, пък да видиш тогаз как
всичко ще си дойде на мястото). Ще видим какво ще излезе - студентите
отново са на бойна нога и дано те успеят да помогнат в общата стихия,
защото явно че само с мирни преговори и “кръгли маси” комунягите няма да
пуснат кокала. Каквото и да стане обаче, в края на ХХ Век и в онази
бурна нощ преди няколко години, на една яхта около остров Малта светът
отново беше поделен между Буш и Гобрачов. Така че за жалост изстрадалият
и обезверен български народ за кой ли пореден път не може да се надява
на много; той отново не влезе в сметките и перспективите на “големите”.
Освен ако сам не си го завоюва, както междувпрочем е било винаги,
погледнато в исторически аспект...
17.01.1997
- Не съм писал нищо през тези дни. Просто все с по нещо се увъртах из
дома, та не намерих време да седна и да драсна някой ред. С огромен
интерес и съпричастност към нашия народ следихме предаванията на
Австралийската телевизия по повод на вълненията из София, но от онази
вечер насам спряха да ги излъчват. Постигнаха ли споразумение, избиха ли
се един друг – нищо не можем да разберем вече. Дали ще стане нещо
положително аз не знам, но продължавам да се надявам с цялата си
наивност и желание за някаква промяна към по-добър живот...
Тези
дни ще се занимаваме с компютъра, т.е. довечера ще го занеса на Васил –
на него това му е работата и той ще инсталира всички необходими
подобрения. Ще имам и една специална чертожна програма, с която мога да
работя всичко. Започнаха да ми се обаждат от тук-от там за интервюта –
веднага след десетте молби, които изпратих онзи ден до фирмите. Иначе
ние с Неничко си запълваме дните като караме колелета по алеята, плуваме
в басейна, от време на време играем тенис, по-често гледаме да свирим и
ходим напред-назад с колата до разни наши “мъжки” обекти (тук пък да не
си помисли някой, че съм го повлякъл с мене по курви - ама моля ви се,
нищо подобно; мотаем се по битаците, въргаляме се из маслата в
гробниците за стари автомобили и на множество други наши, чисто момчешки
както вече казах, обекти). Женя през това време готви, чисти и върви с
парцала и метлата подир нас, след всяка една наша стихийна и неочаквана
поява в кухнята...
Снощи
ходихме да пазаруваме - купихме и помагалата за училище на Нени.
Догодина той ще бъде в 6-ти клас – отрасна и то, а какво малко човече
беше. Иначе всичко друго си тече по старому. Тази събота или неделя може
би ще се съберем с някого, за да си отпуснем нервите изкисвайки ги
най-често във винени екстракти. Писмата ми напоследък са бедни откъм
смислена информация и някакви положителни емоции. Нямаме особени
възможности да отидем някъде или пък да посетим известна
забележителност. Нужни ни бяха доста средства, които трябваше да отделим
от социалната помощ - все разни непредвидени разходи възникват, та ни
развалят плановете за удоволствията. Другата седмица може би най-после
ще отидем до този парк, където се гласихме да ходим предната събота.
Чакам “пенсията”, за да налея бензин. Нени в момента чете от дебелата
книга, после ще се мие и започваме да свирим. След това е свободен до
към следобед-надвечер. После пак правим малка музикална репетиция - така
весело и щастливо ни минават дните, един подир друг всичките до болка
еднакви, сиви и еднообразни.
Довечера
ще отидем до Васил да му занесем компютъра, утре ще вземем отново
вестника с обявите за работа и ще изпратим нови молби. Нещо не ми е и
писателско даже настроението. Не че съм мрачен, просто не съм на кеф.
Вчера купихме една видеокасета, на която ще запиша новите епизоди и
филми. Нямам възможност да изпратя този път и празна, защото с нея вече
колета става още по-тежък, а изпращането му - съответно по-скъпо.
Сигурно ще изпратим и него другата седмица. До тогава ще пиша постоянно,
а се надявам до това време че и от вас ще получим някое писмо, за да му
отговоря веднага.
Чудно
лято караме тук. През деня е 27°C, вечер става 18°C и се спи много
добре. Няма ги онези жеги и лепкав зной, което всъщност е по-нормално за
тази част на годината. Януари кажи-речи мина все така, остава Февруари
като по-горещ месец и после пак става нормално (райско) време. Вчера по
обяд влязохме да хапнем в един “Макдоналдс” – това е световно известна
верига от закусвални за сандвичи и хамбургери (ако са построили такива и
в България вече, в което не се съмнявам, моля да бъда простен за
подробните си обяснения; не искам читателите ми да остават с
впечатлението, че ги смятам за олигофрени – просто да върви приказката).
Та, там освен храната, винаги раздават и по нещо за децата, под формата
на дребни играчки или подобни боклуци. Всичките сувенирчета, които сме
ви изпращали до сега са все от тези закусвални. Неничко като им се
нарадва (обикновено това става в мигът, в който прекрачим прага на дома)
и все ги нарича за някой – за баба, за дядо, за Божи или някое друго
детенце. Вчера ни дадоха три подложки за хранене. Едната Нени ще я
остави за себе се, а другите ще изпратим съответно на Божи и Стелито в
Ямбол. Пък и нали само до там ни се простират възможностите. Постоянно
се надяваме, че един ден ще си повишим жизненото равнище, само че как и
кога ще стане това – самите ние не знаем, а и тук няма нито кого да
попитаме, нито пък кой да ни каже...
19.01.1997
– Неделен ден, обикновен. Днес почиваме активно и се въртим като
пумпали из дома. Снощи Ели и Жоро ни бяха на гости и късно легнахме. В
петък след обяд ми се обадиха от една конструкторска фирма и ме повикаха
на интервю. Компанията е много сериозна, работи от 1969 насам и чудо би
станало, ако намеря постоянно място в нея. Фирмата е баш в центъра на
Бризбън в една многоетажна сграда. В петъка ходих до там, за да я видя
точно къде е, как се отива до това място и да взема някои информационни
материали за производството, разработките и дейността й като цяло.
Интервюто ми е утре от 10:30.
Занесъл
съм компютъра на Васил, че да му наслага карантиите из вътре. Може би
днес ще си го приберем от тях готов. От вчерашния вестник пак съм
изрязал около 15 нови обяви за работни позиции и другата седмица ще си
изпратя молбите, заедно с останалите документи. Пращам навсякъде, пък
където и каквото стане – въпрос на късмет. От още две места чакам да ми
се обадят – абе живеем в надежди и очаквания, които за сега не
оправдават емоциите, които влагаме...
Днес
едни българи се прибират от София, познати са на Албена и Васил. Та
като отидем да приберем компютъра, ще разберем и някоя по-скорошна
новина за Балканите, хората и техните политически нрави и обичаи.
България вече престана да бъде обект на внимание за осведомителните
агенции. Комай “всяко чудо за три дни” ще излезе пак от цялата патърдия.
Тези
дни пък по една от телевизионните програми денонощно предават някакъв
голям тенис-турнир. Неничко е много ентусиазиран и постоянно иска да
играе – при това с някой от нас. Аз вчера слязох да му уйдисвам на
прищевките, но след един час игра се уморих и сега ме болят кокалаците.
На екрана се появяват най-големите величия в този спорт, но за съжаление
български имена не виждаме. Спортните прояви се провеждат в Мелбърн за
купата на FORD с милиони долари награден фонд. Който спечели турнира –
оправен е за цял живот.
Снощи
пак имаше намаление на телефонната компания, та се чухме с Валери и
Даниела в Аделаида. Те са добре - тя работи, а Вальо търси работа. Все
пак единият от тях поне докарва нещо за по-гладкото протичане на
живота...
20.01.1997
- Днес почти цялата сутрин си загубих с това шибано интервю. Доста
професионално и сериозно мина всичко. Обхванахме всички възможни
технически въпроси - сега ще чакам да ме потърсят за втория кръг на
“събеседване”. Надявам се че съм се представил успешно, но крайната дума
отново ще бъде чорбаджийската, така че отново съм изправен пред стена
от чакане, надежди и разбира се разочарования. Междувременно, тази
сутрин се обаждах и на няколко други места за работа и даже от едното си
организирах среща-интервю за утре сутринта. Така че аз огъня го
поддържам по всички фронтове – само дето не съм много сигурен къде точно
ще пробия фронтовата линия и ще превзема крепостта.
Следобед
свирихме с Нени и той сега е свободен – беснеят в басейна с приятелите
си. Довечера пак ще повторим някои упражнения. Днес получихме писмо и
картичка от Еми и Христовците. Тези дни ще седнем да им отговорим, но
нека малко се разведри обстановката около нас. Времето не е така горещо
тук за разлика от отвратителния Мелбърн, където до скоро валя сняг, а
сега е 42°C! И това е измерено на сянка, защото на самите игрища, където
се провежда тенис-турнира е от порядъка на 50°C-60°C! По едно време
даже се говореше за временно прекратяване на състезанието, защото някои
по-спорни сетове се играят в продължение на часове, докато най-после
победи единия и току виж преди това някой играч се прострял на корта от
жегов удар. Но те не са за оплакване - за няколко милиона и аз бих
припаднал под слънцето. А при нас дори е и облачно, но в този щат
поначало не става толкова горещо. Може би през Февруари ще ни натиснат
пак “юлските жеги”, но тогава ще му мислим.
Сега
ще отида да си проведа колоездачната тренировка, защото Женя заспа и на
мене ми е скучно да стоя сам. Днес се надявахме да получим някакво
писмо от вас, но сигурно по-нататък през седмицата ще пристигне. Ба
мааму, доларът вече бил близо 700 лв. – какви са тези чудесии, бре?!
Амчи ние сме милионери тогава, така излиза съгласно аритметиката – и
това доживяхме; ударихме в земята и сърби, и румънци, че и албанците
дори!...
Утре
вечер Васил ще ми докара компютъра, за да го инсталира – искаше да ми
покаже някои неща, че да започна да се упражнявам с новата си чертожна
програма. Аз на времето в Аделаида съм карал специален курс за нея,
обаче в автобусната фабрика ме обучиха на тяхната и старата съм я
забравил. А навред искат опит с тази програма. Ще сядам всеки ден по
малко да се упражнявам – дано си я припомня. Имам и доста писма за
писане и изпращане – всичките са все за обявени работни позиции...
22.01.1997
- Вчера не ми остана време за писане. Сутринта отново бях на едно
интервю за позиция в някаква компания за роботи и роботизирани системи. И
там уж се представих блестящо, но какви ще са крайните резултати, не
може да се каже още. Междувременно, предизвикани от горещините в Мелбърн
и щата Виктория изобщо, започнаха и традиционните горски, селски и
градски пожари. Гори всичко – къщи, храсти, коли, хора, животни и други
вещества. Доста време температурите се задържаха над 40°C и изведнъж
пламна околната среда. За щастие и чест на този иначе идиотски в
климатичен аспект град и щат, показанията на термометрите нощес рязко
паднаха с по 20°C-25°C и сега тенис-турнирът се провежда под проливен
дъжд. Последният ще укроти и бушуващата огнена стихия из гористите
местности, но тъй или иначе поразиите са огромни до този момент –
материални и морални.
Снощи
Васил донесе компютъра, даже днес вече разпечатах разни писма за работа
и ги изпратих по фирмите. Но днес трябва нещо да му се довърши, та след
малко той пак ще дойде да го вземе. Отворих му и аз работа на Васко, но
добре че е той – защото иначе не знам какво щяхме да правим без него.
Вчера
най-после пристигна и вашето писмо № 166, голямата си част от което
писано на с. Стоевци по време на Коледно-Новогодишните празници.
Забелязвам, че не е имало много шумни веселби около вас през този
период, но то човек на кое ли отгоре да се и весели. Не знам само този
народ до кога ще стои със скръстени ръце и ще търпи всичко това в края
на XX Век? Вълненията в София вероятно съвсем са стихнали, след като
нищо повече не предават от там. Дали са насрочени нови избори не знам,
но че фрапиращи резултати не могат да се очакват - това е повече от
ясно. Ще се въртят ту сини, ту червени с много малък превес в гласовете и
местата в Парламента винаги ще са “на кантар” – такива, че да не може
нищо радикално да се проведе и промени. Ще се появи сигурно и някоя
трета, измислена, уж политическа сила (партия, производна от двете
основни), която угоднически ще се нагажда или към едните, или към
другите в зависимост отново от собствените й партийни интереси. В крайна
сметка дълго чаканият прогрес ще тъпче на едно място, както катъра
тъпче с единия си крак в калта и само гони мухите с опашката си, без да
дърпа каручката напред. Учудва ме и високия процент на негласували хора –
това е първото нещо, което трябва да се въведе като закон, т.е. всеки
поданик на държавата не само да има право на глас, но и задължително да
го упражнява по време на избори. Тук е така – глобите са страшни ако
някой не отиде да гласува в изборния ден. Как може съдбата на един цял
народ да се остави в ръцете на шепа хора, били те от син или червен
електорат?! Същото важи и за Президентските избори. Няма хора без
мнение, това не е в каменната ера. Негласуването не е признак на
демократичност, не е вид геройство или опълчване в отговор на
неотдавнашното ни “гласуване под строй” от всички. Сега поне дадоха на
народа да избира по свой избор и съвест, според предпочитанията си, а
той същия тоз народ не ходи да гласува, моля ти се! Амчи как тогава ще
се оправи тая държава? Кога ще се отърве от червения гнет? Никога!
Демократите, ако действително са истински и се представят за такива,
първо този закон трябва да прокарат, пък тогава да се броят бюлетините.
Но изглежда някой го е страх от това - иначе не мога да си обясня този
факт. Това е нещо като Референдум. Там всеки отива и си дава мнението -
било то за Цар, за Република или някоя друга щуротия. Със закона за
всеобщото гласуване, всеки отделен избор се превръща в политически и
граждански акт със статут на референдум и тогава става ясна цялата
картина на общодържавно ниво. А те какво правят сега – гласуват да речем
40% от цялото население, от тях и 50% да спечелят изборите, в края на
краищата това представлява нищо повече от нищожната 1/5 част от народа; с
други думи някакви си само 20% диктуват съдбините на всички останали,
коват закони и строят бъдещето. Щом са недоволни, какво правят на
улицата – да отидат и да гласуват. Това е единствения начин да се смаже
главата на политическата змия. Не знам даже защо се ядосвам заради
всичко това – малко са ми на мене проблемите на главата, тръгнал съм и
политиката в България да оправям. Може би защото все пак се чувствам
горд българин, докато много от нас вече са забравили това...
Доста
време отделих на въпроса за избирателното право, но вие ме прощавайте.
Аз за този народ не би трябвало да давам пукнат грош - нито за
пропадналата ни държава, нито за Родината и разни други купешки лафове
от букварите. Обаче все пак ми е мъчно, по дяволите – е, сигурно е
нормално да ми е тежко най-много за вас самите, за близките ни и всички
приятели. Добре ама те са толкова много, че аз като ги наредя всичките
един до друг, от Балчик до Петрич и от Видин до Ахтопол – ето че
омагьосаният кръг се затваря и пак излиза, че ме боли за всичкият народ
български. Не знам дали и Господ обаче може да помогне, за да се излезе
от батака. Всичките тези разсъждения се породиха от факта, че знам за
студа при който живеете, за глада, скъпотията и другите придобивки от
национален мащаб. Някои казват, че “дъното” било стигнато, но други пък
продължавали да ровят и да дълбаят надолу. Мислят си, че така ще стигнат
Америка – илюзии. Това е държава със светлинни години по-напред и от
Германия, и от Австралия и от всяка една друга държава. Е, виж - само
със Съветският съюз са близко, но от към другата му страна: USA – Русия.
С други думи: разликата е само една крачка, само че заднишком - като
раците. А онези отвъд Атлантика нямат заден ход, за това е така – те
летят само напред, поне за сега. Австралия също се беше позакрепнала
малко миналата година, но през последните месеци бележи стремителен спад
в икономиката си. По едно време австралийския долар прескочи границата
на 82 американски цента, докато сега пак е паднал под 78. Безработицата
също взе да се изкачва по стълбичката нагоре. Независимо, че вестника е
пълен с обяви за работа, местата се заемат от вече работещи, всичко се
върти в един кръг, изискванията стават все по-тежки, защото прекрасно
знаят, че ако някой не им приеме условията, друг по-гладен ще им се
радва даже. Борбата наистина, както е казал нявга поета, е безмилостно
жестока - но не с шмайзери и ятагани, а с мозък. Ето защо, който е нямал
мозък навремето се е уловил у най-лесното – грабнал шмайзера и е
излязъл в гората да става шумкарин. Тук обаче тази възможност отпада
изобщо. Единственото, за което си мисля с известна тъга, е този хубав
сняг, който и тази година сте имали. Нали уж казват, че след такива
снегове, годините са плодородни. Пък то какво стана - пак немотия се
подава из продънения джоб на българина...
Майко,
пиши ми нещо за тези твои крака, та да ти пратя някакво мазило. Не може
да няма тук някакъв мехлем за такава болка. Но трябва да го обясня в
аптеката за какво ми е нужно, за това ми опиши по-подробно диагнозата си
или ми изпрати лекарското мнение. Много се тревожа за това. Шалчето
беше комплект към блузата ти, за това е било и закачено на нея, но ти си
го изпратила на Дидка. Нищо, Женя ще ти купи друго. Ще чакам с
нетърпение писмо за това как сте изкарали в Ямбол, Айтос и Несебър. Адо
какво е закъсал с “компресора”, надявам се да не е сериозно и вече да е
добре.
Непременно
ще кажа на Жоро за бащата на баба Анка, Никола Платнарев. Но май че
такова име нямаше в родословното дърво на Васил Левски. Аз като че ли се
поизчерпах за момента. Утре пак ще продължа. Днес изпратих нови 9 молби
за работа, да видим какво ще стане. Все някъде трябва да се закача пак,
но още не знам на кой трън или клон ще увисна...
26.01.1997
– Днес е Националния ден на Австралия. Независимо, че се пада в неделя,
утре също ще бъде неработен ден (за работещите разбира се - за нас
всичките седмици са си един безкраен низ от почивни и неделни дни). Ние
оползотворихме това време за разчистване на къщата. Организирахме една
масирана гаражна разпродажба, на която изринахме доста боклук и ненужна
покъщнина - приходите до този момент са от $135 и та са определени за
Неничковият фонд “Стерео уредба”. Имаме още доста неща за продаване, но
тях най-вероятно ще ги закараме на битака. Та два дни се занимавах с
подреждане на гаража, унизителни пазарлъци и безмилостни продажби.
Снощи
за отмора бяхме на гости у Ива и Румен, а довечера, за още по-голяма
отмора ще бъдем у Жоро и Ели – цялото българско землячество. Ще
празнуваме Денят на Австралия, както и преминаването на 1000-левовата
граница на Н. В. “Доларът”. Вчера Жоро говорил с техните по телефона и
все още е бил на 950 лв., но всеки ден скачал с по 50 лв., така че днес
вече му се пада да прескочи тази символична бариера. Събирането има и
друг благороден повод – изяждане на една бака с шкембе чорба, но за
непонасящите този артикул в лицето на моя милост, ще има свински врат на
скара, обилно полят с бира и бели вина. По всяка вероятност ние ще спим
у Жорови, за да избегнем нежелани среднощни срещи с Полицията, която
поради празничните дни отново ще повиши бдителността си.
Тези
дни пък вали един гаден дъжд – това е сигурно онзи Мелбърнският, дето
им угаси пожарите; сега дойде и насам. Независимо от всичко, времето е
топло и приятно. Валежите само освежават въздуха, но също ни мокрят и
ризите. Във вчерашния вестник намерих още 10 обяви за работа и тези дни
ще им изпратя молби. Неничко от вторник е отново на училище, отива в
шести клас. Вече е напълно готов с всички учебници, помагала, моливи,
гуми и маратонки от $60, за които той от мераци не спа няколко нощи...
29.01.1997
- И аз като че ли се отпуснах в писането, но не винаги мога да описвам и
без друго сивите ни дни и нощи. Онази вечер (в неделя) направихме много
голямо тържество у Жорови. Поради непрекъснатият дъжд, всички се
събрахме в гаража им, докато колите гниеха отвън на мокрото. Изкарахме
много весело, както обикновено. Е, Женя и тук не пропусна да ми направи
поредните си фасони и да изиграе традиционните си сцени на ревност,
заради имащата неблагоразумието Албена да седне баш до мене и да се
радва на чаровната ми компания през цялата вечер. Въпреки че тя ми е
слабост (без да съм сигурен дали и аз на нея), на другия ден вече бях
станал пишман и съжалявах, защо вместо да отида на моабет, не се покаях
за монах в някой манастир и веднъж завинаги да се приключва със
светският ми живот. Сега проучвам как стои въпроса и с доброволната
кастрация – белким като се превърна в евнух да й се укроти малко
истеричната злоба. Спахме у Жорови и на другата сутрин се прибрахме да
си се сърдим на закрито. Аз веднага седнах да пиша молби за работа,
после трябваше да ги изпратя на пощата и т.н. Вчера цял ден (а и днес
също) се занимавам с чертожната програма на компютъра, която Васил ми
инсталира и пак не остана време за писане на писма (а вероятно не съм
имал настроение за това, след среднощните приглушени скандали). После
Неничко се прибира от училище, изведнъж от много тихо става ужасно шумно
- той иска да яде, след това да играе и т.н. Вечерта пък като му
свършат домашните задължения и приготовления за училище, обикновено
свирим и ако ни остане време понякога слизаме в гаража да се занимаваме с
колелетата. Сега монтираме фарове, стопове и динамо и се занимаваме
прекрасно, докато майка му сърдито сумти и мълчи сама горе в апартамента
– е, щом така й харесва, аз не възразявам...
Днес
пристигна и вашето писмо № 167, изпратено след Нова Година, описващо
ходенето ви до Ямбол и събитията пред Народното събрание. Ние знаехме за
тях, но отново сме в “глуха” линия, защото нищо повече не се споменава
по този въпрос. И аз чакам писмото на Доков, но до момента не съм го
получил. Дано не е объркал нещо с адреса, калпазанина. Ако до някоя и
друга седмица нищо не дойде, нека пак да ми пише. Така се радвам като се
чуем по телефона с някой от дружките ми, само че предвид разстоянията,
разликата във часовите пояси и скъпите телекомуникационни услуги, не
можем да си кажем много неща. Аз сам по себе си представлявам една жива
история, по-скоро “енциклопедия” и ще бъда безпределно щастлив, ако мога
един ден да седна на маса с приятелите ми и да им разкажа за битието си
греховно. Дано само да не е на етапа “кисело мляко” и “ченета”, но знае
ли човек...
Не
се учудвайте за служебната кола на татко, че е гробница. Обществена
собственост – там е отговорът. Никой не пази чуждото. И тук има такива
служебни (фирмени) автомобили, но всеки си се грижи за тях. Онзи ден
даже и на наш Сашо му купиха една “Мазда”, последен модел. Вместо
фирмата да плаща за най-различни разходи, по-добре беше да му купят
кола. Но тук измеренията са съвсем други и скалите са разграфени главно в
долари. Изобщо не може да се сравнява с онзи ад при вас. А след едно
такова гневно пътуване, с всичките съпътстващи го отрицателни емоции,
последвали поради небрежност от страна на фирмата, тук (с помощта на
добър адвокат) човек може да си купи къща, място, вила на морето и да не
работи до края на живота си. Така могат да одрусат собственика, че в
чудо да се види. Да не говорим пък ако би станало произшествие някакво.
Тогава дневният ред предвижда всичко изброено по-горе, плюс затвор за
чорбаджията. Но добре е все пак, че вас Господ ви е опазил и нищо лошо
не се е случило, освен неприятните спомени...
Хубаво
е, че Васил се е обадил, макар и чрез друг човек. Аз следващата събота
ги чакам да кацнат в Бризбън и ще отида да ги посрещна на летището. А
това, което сте изпратили по тях е направо едно истинско богатство.
Музикални ноти и ракия – що му требе повеке на един беден бохем кат’
мен! Предварително благодаря за подаръка и ви благославям. Като си
дойдат другата седмица и щом се видим с тях, тогава и аз ще ви се обадя
по телефона. Силно се надявам до това време да сме изпратили и скромното
ни колетче с видеокасетата и снимките, но гаранции не мога да подпиша
за това.
Пак
с тревога чета за заболяването на майка. Пишете ми каква е диагнозата,
аз ще потърся някакъв цяр тук. За влоговете ни за сега не се
притеснявайте. Те стоят мирно и тихо в банката и са на сигурно място.
Лошото е само, че не се увеличават както си му е редът, ами само дремят
на едни мизерни лихви от 5%-6% годишно. Но за да се умножават, трябват
ни приходи; за да има приходи, трябва работа - а пък то няма. С това се
затваря друг омагьосан кръг, но без да означава, че се е разтворил
предният - просто с него вече стават два...
Бог
да прости милият ми чичо Мачо - толкова много си го обичах аз него и
искрено се радвах, когато ни идваше на гости сегиз-тогиз. Отиде си от
този свят още един голям демократ и истински антикомунист. Дълбок поклон
и вечна му памет…
За
някакъв отказ на емигранти, специално пристигащи от България не съм
чувал да е имало от страна на Австралия. Това не може да стане по
официалния ред, поради съществуващите закони за равноправието.
Австралийците не могат да дискриминират и да отсяват българи от
виетнамци или пък да ни сравняват с някоя друга назадничава европейска
раса – като едни германци например, французи, че защо не и англичани
даже. По принцип всички вървят в общия кюп, но че ще се затяга обръча
все повече и повече - това вече е факт. Не помня в кое писмо (дали в
това или в предишното) аз подробно описах ситуацията за учене тук и по
този начин смятам, че съм отговорил на Веско и Румито. А и цялото ни
плачевно финансово състояние и положение на “гол гъз в коприва”, в което
пък се намираме ние самите, съвсем не говори за някакво важничене пред
когото и да е било или нещо подобно. Вие представа нямате какви парцали и
голтаци изглеждаме дори пред хората, които идват само на гости от
България. Точно каквито винаги сме си били там, съвсем същите без
никаква разлика сме и тук. Така че за големеене въобще не може да става и
на дума даже. Но в един момент всеки сам избира начина си на оцеляване и
всячески се бори за някакъв що-годе успех тоя тъп живот...
На
този етап с рамки за гоблени изобщо няма да се разправяме, но поне ще
разберем какви са тарифите на хората които ги правят. Зъболекарят при
когото ходих беше частник. В държавните поликлиники се чака с месеци че и
с години. Аз уж отидох само за един обикновен преглед, който струваше
$30. Но постепенно в хода на проверката се откриха 10 други дупки,
запълването на които отнесе средно по $75 за всяка една. Бях вече
започнал “ремонта” при този човек и така отиде почти една хилядарка.
Отделно от всичко, той беше изключителен специалист, внимателен, с добро
име и високо изразен граждански и професионален дълг. Обаче ми прибра
парите - какво да се прави, такъв е животът; не може всички да печелят,
трябва да има и такива като нас, които да дават.
Общо
взето с тези няколко реда успях да отговоря на вашите запитвания от
писмото. Следващият ми бюлетин ще продължи с информацията “от извора”.
След малко отиваме да свирим с Неничко, за това ще спра до тук – до
скоро...
01.02.1997
- Лепкаво, топло, задушно и тежко време. Въпреки че вече е 21:00 и
постоянно превалява дъжд, непрекъснато се потим и губим от свещените си
калории. От тези, вече няколко изминали дни, имам доста новини да
предам, които носят главно обществено-политически и социален характер,
вместо нещо съществено в по-личен план. Онзи ден на Ива майка й ни се
обади, че доларът в България станал 1000 лв. Сбъднаха ми се мрачните
прогнози, но всички ние тук стоим втрещени и безмълвни - най-вече в
абсолютна безпомощност, заради новините които постоянно пристигат от
Родината. Не можем да изпратим нищо повече освен едни голи съчувствия,
което ни тежи най-много.
И
тази седмица премина набързо в училище, домакинство и други ежедневни
задължения. Днес, понеже е събота, аз отново разтворих вратата на гаража
и поголовно разпродавах всичко, което беше останало от предния път.
Търговията, макар и не бурно, вървеше достатъчно успешно. Фондът на Нени
за стереоуредбата набъбна до $250. Останалите неща съм натоварил в
колата и утре ще ги закараме на битака. Междувременно ние с Нени
намерихме още два велосипеда – спортни бегачи с по 10 скорости, които аз
ще стегна и също ще продадем. Каквото падне – все е кяр, нали е дошло
от небето. Това е вкратце всичко около нас.
Тревогите
ни обаче отново идват откъм “севера” – нали от там идват студът и
гладът, т.е. от България. Тези дни по нашата телевизия предали, че само
за една седмица (последната) инфлацията била 130% (аз лично не съм
гледал рубриката, но не смея да я подлагам на съмнения; би било наивно).
Това е абсолютен прецедент в цялата история на човечеството - преди и
след Христа! Такова чудо не е бивало и в Бангладеш дори. Днес Жоро
говорил с майка си по телефона, която му разказала за смайващи цифри на
цените – стоки и услуги. А най-фрапиращото беше, че доларът станал 2200
лв. И това хич не е само слух или измислица, след като дори и
австралийската телевизия го потвърждава. Как се оправяте не мога да си
представя, а как да ви помогна – още пó не мога да измисля! Не смея и
колетчето да изпратя сега, защото както са се увълчили тези зверове –
може и да не го получите. Не че в него ще намерят нещо кой знае какво
ценно, но ще го откраднат от злоба, безсилие и омерзение. Ще се мъча да
го изпращам по някого, но кой ще е той – и аз не знам още. Нека малко да
ми премине шокът от цените и политическите безчинства на управляващите
бездарници. Тези дни обезателно трябва да се чуем по телефона. Аз исках
като се обадя да ви кажа, че сме изпратили колета, та да го очаквате. Но
сега с тази нова “празнична” обстановка, може би ще го отложим за
по-ведри дни. Не искам някой да се подиграва със съкровените ми мисли и
да скверни макар и най-елементарното, което сме в състояние да ви
изпратим - поне за сега. Не би ми било жал нито за видеокасети, нито за
снимки – тук имам техните копия и мога да изпращам до тогава, до когато
най-после онези спрат да крадат колетите. Но ръкописния текст, чрез
който почти ежедневно общувам с близките си е неповторим и
невъзстановим. Едно и също нещо, казано сега звучи по един начин, докато
предадено на друг етап или при различни обстоятелства, то вече няма да
има тази уникална и автентична стойност. Без ни най-малко да си мисля,
че моите писма представляват някакво литературно творчество или
произведение, тези за които те са предназначени ги ценят и чакат с
нетърпение. Аз именно за тях ги пиша и смятам, че по своя смисъл те са
близки до шедьовърът – един единствен екземпляр (друг беше въпросът, ако
още в началото ми беше дошло на ума да използвам индиго; сега е твърде
късно да въвеждам нова практика в отдавна изградените ми навици). Та в
крайна сметка би ми било мъчно единствено, ако именно част от тази наша
кореспонденция се загуби - по простата причина, че аз по никакъв начин
не бих могъл да я възобновя. Каквото съм казал, каквото съм мислел,
каквото съм написал – то е било за определен момент, който бързо се
забравя защото веднага на неговото място идва следващият. Ето защо
единственото за което се моля, е тези писма все пак да пристигат до вас
невредими, а всичко останало е без стойност и значение…
И
в днешния вестник намерих десетина обяви, по които ще изпратя
документите си за работа още в понеделник. За тези дни времето вече го
прогнозираха да е пак дъждовно – това ще бъде хубаво за нивите и имотите
на фермерите, но за нас няма да е много подходящо в предстоящата ни
търговска активност на битака. Дано по-скоро да се насрочат изборите в
България, защото докато дойде сезонът на копривата, много хора няма да
го дочакат и ще измрат от глад. Толкова съм объркан от всичко което
научих, че не ми текат и мислите даже. Спирам за да си ги подредя, че
пак ще продължа нататък в следващите дни...
04.02.1997
– Нищо особено не се е случвало през последните няколко дена. В неделя
станахме рано с Неничко и още в 05:00 отидохме на битака. Той трябваше
сам да докара едно от колелетата “на собствен ход”, защото сутринта не
можах да събера и него в колата. Заехме добро място и зачакахме
“шараните”. Доста от боклуците успяхме да разпродадем до обяд, но има
още няколко основни неща, които не са заминали – това са велосипеди,
разни стари стереоуредби и т.н. Тази неделя пак ще ходим. Таксата е $10,
но понеже там минават много повече хора, отколкото при гаражната
търговия, вероятността да се закачи някой на въдицата е много по-голяма,
вместо да се виси пред гаража като на празна ясла, в очакване да дойде
някоя заблудена овца (пардон – клиент). Така че въпреки всички
неудобства и трудности, ние можем да отчетем една успешна търговска
неделя, защото в портмонето на Нени вече дрънкат $310. Той постоянно си
брои парите и все различно ги изкарва – ще има проблеми, ако работи в
банка. Следобеда и двамата си легнахме за кратка дрямка, която обаче
продължи току до вечерта.
В
понеделника всеки си пое задълженията и единственото, което ни
разнообрази ежедневието, беше колетът от Ямбол, който най-после
пристигна. Разбира се ние много се радваме на всички подаръци, въпреки
че не е имало нужда да ни се изпраща нищо. Особено сега, в тези смутни и
скъпи времена. Вчера с Женя изпратихме нови 8 молби за работа. Днес ми
се обадиха от две фирми, та утре ще ходя на две интервюта едновременно –
едното е сутринта, а другото следобеда. Аз на толкова много обяви съм
отговорил в последно време, че утре например не знам за какви работни
позиции ще се явявам. Но каквото и да е, ще трябва да се представям
достойно – хората на място ще ми подскажат за какъв съм кандидатствал.
Днес
цял ден се занимавах с разни чертежи, чрез които се упражнявам да
чертая на компютъра. Все повече неща ми се изясняват, но нали нямам опит
– всичко става много бавно. Аз съм завършил такъв курс в Аделаида преди
близо 3 години, но в предната си работа ползвах друга чертожна програма
и тази я бях забравил напълно. Но Албена (ето, пак тя – моята слабост…)
ми е дала да чета едни нейни дебели книги, та ги ползвам като
ръководство.
Валежите
постепенно спряха, но независимо от това за по-сигурно евакуираха
няколко селища, защото се очаква близките реки да си вдигат нивото с
около 10-15 м и ще залеят всичко наоколо. В Бризбън няма чак толкова
много дъжд, а пък такова разкошно лято не съм запомнил от четирите си
години пребиваване в Австралия. През деня е свежо, слънчево и приятно
около 26°C, а вечер – прохладно. Няма ги онези 35°C-40°C жеги, които
всъщност са и нормални за този сезон.
От
вчера всички в къщи сме подстригани – Нени е с много модерна прическа,
която той си избра, а ние с Женя установихме че му прилича. На времето
за такива подстрижки намразвахме бръснарите, а пък учителите ни идваше
да ги избесим всичките до един по висилките, халките и баскетболните
кошове във физкултурния салон, но сега те са на мода – гол врат, изтънен
нагоре, няма коса и покрай ушите. Ще му направя снимка, за да го видите
какъв сладък рапон е с тази подстрижка. Само дето е малко дебеличък
горкия, но много яде - а пък хич не му се мърда, завалията. Обича да
тича, да играе, да плува, да кара колело, но ако му кажеш да отиде пеша
за хляб или да изхвърли боклука на 20 м от входа на блока – лошо му
става. Ама аз не го оставям много-много да си разиграва коня. Сега даже
играят с майка си тенис, напред си написа домашните, та е свободен.
По-късно вечерта ще свирим “за отмора”.
Ами това е като че ли всичко до този момент. Утре след интервютата ще ви разкажа какво е станало или какво тепърва има да става.
Вчера
проведох и няколко телефонни разговора - пак във връзка с работни
места. Чакам да ме повикат на едно потенциално интервю в някаква
автобусна компания на 500 км от Бризбън надолу по магистралата за
Сидней. Вземат ли ме там, ще се местим да живеем в тъдявашният край. Но
още нищо не се знае. По принцип и на Луната да ни кажат и там ще се
качим, след като пък нямаме и нищо, което да ни задържа на едно и също
място - особено тук в Бризбън. Много е хубаво човек да живее свободно и
да се чувства свободен...
05.02.1997
- И днес съдбата не ни подмина с поредицата си от негативни случки и
явления. Тъкмо се връщам от първото си интервю сутринта и вкарвам колата
в гаража. Давам леко назад и гледам обърнат към отвора на гаража, да не
би да отнеса някоя колона, че вратата му не е особено широка. Обърнал
съм се с гръб към моята врата и не виждам, че съм забравил да я затворя -
напирам да натикам колата вътре. Абе аз усетих, че май едното колело
подпря на нещо твърдо и си помислих че съм настъпил някой от безбройните
боклуци и съкровища, дето се въргалят из гаража. С малко повечко
газчица аз все пак минах през каквото беше на пода и влязох по-навътре в
гаража. Да ама без изобщо да разбера, че всъщност не нищо друго отдолу,
ами вратата ми е подпирала в стената и е пречела на цялата кола да
мръдне назад. Спрях едва когато се чу хрущене от скъсани пружини и
изскубани нитове, изкъртени и изкривени панти, огънати ламарини и т.н.;
врати, калници – всичко стана на буламач. Отворената врата като се
подпряла в колоната на гаража, аз в това време не я видях и я изкъртих
(направо я обърнах наопаки) по най-идиотският възможен начин. Добро чудо
ми се случи след 20 години шофьорски стаж и повече от 250,000 км зад
волана. Слизам, гледам умно и още не мога да повярвам на очите си, че
това което току що стана си го причиних сам самичък (поне Женя да беше –
щях примерно да я убия; а то аз – “богът”, великият). Много се ядосах
на глупостта си, но нищо повече не може да се направи от това, което
вече стана.
Веднага
хукнах да търся сервизи за смачкани тенекии. На едно място ми поискаха
$600 за ремонта - аз даже си мислех, че поправката ще струва около
$1000. Тук услугите, особено автомобилните (че и всички други) са нещо
страшно. Свят ми се зави, като знам на какво разчитам като средства и
капитали всяка седмица. На друго едно място ми поискаха само $300, което
ми изглеждаше по-благоприятно на джоба и в събота ще закарам колата
там. Обаче ще си я прибера готова чак в понеделник сутринта, което пък
означава, че няма да мога да отида в неделя на битака, за да си продавам
боклуците. Изобщо такава една гореща каша ме поля – като че ли камионът
с фекалиите си изсипа товара връз кухата ми кратуна...
Василови
(македонците) си идват от България в събота сутринта и трябва да отида
да ги посрещна на летището. Той ми е оставил ключовете от неговата кола,
та ще ги прибера с нея. Но за да стигна първо до тях и да я взема от
гаража им, сега трябва да отида с колелото; друго превозно средство
нямам под ръка. Абе какво да ви разправям – радостите се сипят една след
друга, борбата ни с живота и за оцеляването е денонощна. То за
оцеляването ще се оцелее, но нали идеята е и за нещо малко по-голямо,
по-внушително и крупно в тоя живот. Все чакаме уж това голямото, а то
все не идва. Или по-точно - не достига за нас, но вероятно го и
напъждаме, вместо да го приемем. Независимо от всичко обаче, ние съвсем
не се оплакваме, аз тук просто си споделям на глас – знам, че поне някой
ще ме разбере. И все пак на фона на ужасите и безумията в Родината,
това нашето тук са си направо бели кахъри...
На
мене не ми е чак толкова досвидяло за 300-та долара, които ще пръсна
подир ремонта на тая шибана кола, колкото по-сериозно ме притеснява
факта, че както и да се закърпи болното място, все пак ще си личи - а
това съвсем ще отслаби възможността за продажбата й. Аз и за това бързам
да я оправя, че пак да я обявявам за продан. Не можах да й се порадвам
истински аз на тази наша кола – кой ли ме прокле така гадно. Отначало
като я видяхме, беше любов от пръв поглед. Взехме я и веднага започна да
ми прави мизерии. Една по една ги отстраних и сега върви много добре,
но вече съм я намразил най-дълбоко и повече не мога да я гледам. Особено
пък сега, с тоя кидéр от вчера. Абе същото е както при хората - има ли
някой да може да понася жена си например и да й търпи мъргазите? Не - и
при първа възможност гледа да се отърве от нея... Е, с колите е
същото...
На
всеки две седмици ходя до отдела по Социалните грижи и попълвам една
форма, за да ми платят помощта, която получавам като безработен. Днес (06.02.1997)
сутринта ще отида първо там, а после си сядам на гъза зад компютъра и
почвам да се упражнявам. Неничко всяка сутрин става рано, гледа малко
детски предавания по телевизията и от 07:30 до 08:30 свири. Аз
обикновено до това време съм буден вече, та ставам с него да го
наглеждам как се справя с нотите. Той тъкмо сега замина с колелото на
училище. Те са цяла банда (напаст!) с още две хлапетии от нашия двор.
Сутрин като затръгват за училище, то са първо телефонни уговорки, то са
звънене по звънците, викове и шум. Само след 5 минути че и по-малко,
вече са в училище. Следобед като се зададат откъм пътя, все едно че
армията на Наполеон пристига. Отново се чуват викове, крясъци, като в
цялата дандания “нашето гласче” най-добре се откроява…
Интервютата
вчера минаха успешно. Те и двете бяха в агенции, а не директно с
работодател, на които случаи аз не отдавам особено висока почит и
значение. Казаха, че ще приложат документите ми за някои позиции, които
имат в момента – на знам какво ще стане по-нататък. На Васил (Албенин)
сестра му е тук с мъжа си от няколко месеца. Та те си тръгват след две
седмици и ще гледаме по тях да изпратим малкото пакетче. Първо ще питаме
дали ще се съгласят да го вземат, защото може да имат доста багаж. Ще
видим - има време до тогава. Аз пак много време се забавих с това мое
писмо, но ми иска се да използваме и тази последна възможност. Ако ли
пък не, тогава вече ще го изпратим в колет – само ме е малко страх, че
няма да го получите.
Чуваме,
че през Април щяло да има избори в България. Дано този път пък нещо да
стане и да се подобри благосъстоянието на народа. Все се каня да пиша,
като аз и друг път съм споменавал – когато получите нещо от нас,
прочитайте и разглеждайте всичко, независимо от направлението му (дали
за Ямбол или остава в Габрово). В предния колет Женя беше писала кое за
кого е, но само в нейното писмо. Вие там сте като Централна диспечерска
служба. Разглеждайте абсолютно всичко и чак тогава разпределяйте по
отделните направления. Снимките например - които са за Ямбол, съвсем не
са същите като вашите. Ние правим всеки един филм в две копия. Едното
изцяло си остава за нас, а второто го разделяме - половината за вас,
другата част за Ямбол. Така че снимките не могат да бъдат еднакви. Тези,
които са за техните обикновено ги снимам аз, вашите пък – обратно.
Четете и писмата също. Така ще имате по-дълго време за разглеждане на
изпратените от нас боклуци.
Васил
и Менка сигурно днес ще се качат на самолета за насам. Той специално,
след всичките впечатления, които ще е събрал през последните два месеца в
България, едва ли някога отново ще си помисли за връщане в Родината.
Искам да го чуя и как ще хвали пак Татовото време, че и той е един...
07.02.1997
– Няма нищо ново до този момент, петък вечерта - 19:30. Албена вчера
говорила с баща си и доларът вече бил 2800 лв., само че не разбрахме по
бюрата или в банките. Където и да е, цената му вече е неудържима и
сигурно ще достигне сумата от 5-6 хиляди лв., както е във “великата
страна на Съветите”. Нали рубла и лев винаги са вървели ръка за ръка,
подръчквани от комунистически остени и червени геги. Опасявам се, че
така ще бъде и занапред - за срам на 1300-годишната ни велика нация.
Царете на България вероятно до един се обръщат в гробовете си от погнуса
и позор.
За
утре програмата ми е ясна – аз ще си прекарам деня в автосервиза, да се
навъртам около майстора и да му разказвам вицове – белким ме одере с
по-малко пари. От там отивам да взема колата на Васил (още не ми е
съвсем ясно като как точно ще стане това); после тичам на летището да ги
посрещна – връщам ги у тях и на края се прибирам в къщи. Ако нещо се
организира за вечерта, ще ми дойде добре дошло, както ми се е стегнала
душата и пресъхнало гърлото... Може да си спретнем нещо с
новопристигналите от Татковината македонски другари. Тъкмо да ни
разкажат подробности около кашата в България. По-далечни планове освен
за ден-два напред не смея да правя - каквото стане, това ще е. Сега пък
както оставаме и без кола за събота и неделя - сигурно ще си стоим в
къщи или движенията ще са ни само на съвсем близки, пешеходни
разстояния. Сашо ни е донесъл едни български вестници, които са от
сравнително скорошно време (разни януарски издания за нас са си направо
нови) - може да четем два дни из къщи, без да мърдаме никъде. Аз имам с
какво да се бъзикам на компютъра, молби за работа имат да се пишат и
изобщо няма никаква опасност да ми доскучае...
10.02.1997
- Днес времето беше доста горещо. Термометрите изведнъж подскочиха на
31°C-32°C и пак почнахме да се потим като комбайнери по жетва. В момента
съм излязъл на терасата откъм сенчестата страна на блока. Така е малко
по-рахат, отколкото вътре в стаята. Защото ако стоя на масата в хола,
докато разкажа всичко, което се случи през почивните дни, може и да се
разтека по мокета. Слушайте сега.
В
събота сутринта метнах колелото в багажника на колата и отидох да я
оставя в сервиза на моя майстор. Човека държи два гаража, като основните
му занимания са свързани с външното боядисване на колите, но прави
подготовка на основата, китосва, оправя ламарини и въобще от всичко му
отбира главата. Той само като видя какво съм направил и когато му
обясних как е станало всичко, му се изцъклиха очите. “Моля ти се, вика –
кажи ми, че това не си го причинил ти на колата си, ами жена ти! Мъж,
казва, не може да събере толкова много глупост в себе си, за да си
направи сам тази поразия!” От съседните дюкяни се събраха хора, за да
гледат и слушат, как съм искал да си вкарам колата в гаража с отворена
врата и колко зор съм видял, докато все пак я напъхам вътре, миг след
като изкъртя въпросната врата и я изравня с калника, само че точно в
обратната посока. Смяха се всички с мене, та станах за резил и посмешище
на целия народ. “И Премиерът на Австралия, вика майстора – не е такъв
идиот като тебе!” и вероятно беше съвсем прав. Независимо от кудошите и
майтапите, човекът ще ми поправи повредите, а пък аз обещах друг път да
внимавам повече.
След
като им оставих колата за ремонт, яхнах велосипеда и отидох да взема
Василовата кола от тях. Оставих си колелото в гаража и се прибрах в къщи
с тяхната кола. Имах време да погледна обявите за работа, посвирихме с
Неничко и то стана време за летището. Самолетът кацна точно навреме в
11:30, но нашите хора се забавиха и излязоха чак след час и половина,
защото имали разни разправии с багажа. Една от торбите им се загубила,
та се бавили с попълване на бланки и документи. На другия ден сутринта
куфарът им беше доставен в къщи. Аламинут! Просто бил в друг самолет, но
го намерили и им го занесли на крака. Както и да е. Натоварихме
багажериите и ги закарах у тях. Там вече ги чакаха сестрата на Менка и
баджанака с мощни салати, мезета, барбекюта и т.н. Аз не останах за
обяд, но вечерта с Женя отидохме да ги видим. Нени беше на гости с
преспиване у негово приятелче от училище. Помолих Васил да ми даде
колата си за неделя сутринта, та да мога да закарам боклуците на битака.
Нени щеше да ни търси направо там, след като му свърши гостито у
приятеля. Ние вечерта отидохме с Женя пеша до у тях (живеят само на 40
минути път е от нас), а пък се върнахме с колата им. Разказаха ни
подробно за всичко и всички в България. Народ – зъл, увълчен и гладен;
улици – мръсни; просяци и пияници по пътя; роднини и близки завиждат.
Изобщо всички са толкова “очаровани” от посрещането и пребиваването им в
Родината, че скоро няма и да си помислят за подобна екскурзия. Сега
тукашната шайба отново ги завърта, живота ги повлича на нова сметка и
много бързо ще забравят всичко...
В
неделя станахме с Женя в 05:00 и отидохме на битака. Този път и тя беше
с мене на сергията зад “тезгяха”. Продадохме някои неща и пак взехме
$70-$80. Все си е кяр. Следобеда, т.е. вече на обяд, аз отидох да върна
колата на Васил и да се прибера с колелото, което за целта го бях
оставил в техния двор още от предния ден. Добре ама моабета у тях с
баджанака продължаваше в най-устремна форма и аз нали не бях вече с
кола, та рекох да остана и да им правя компания - отначало само за
малко, колкото за по една бира. Добре ама процеса протече в съвсем друга
посока, който в един миг взе много внезапен, коренен обрат. Защото
вместо да се охладим само с по някоя и друга бира, ние започнахме да се
закаляваме със “Струмишка мастика” 45°, македонски песни и множество
други мезета. Обадих се на Женя че ще се забавя, защото картинката ми
ставаше от ясна по-ясна и аз все повече и повече изгубвах всякакви
намерения да си тръгвам и да оставям зад гърба си тази хубава софра.
Уж
всичко беше нормално докато бях седнал край отрупаната с всякакви
вкусотии маса, обаче като се качих едва привечер на колелото, усетих че
много неща се въртят покрай мене, вместо примерно само педалите да
извършват въртеливите движения - въртеше ми се целия свят. Викам си на
акъла: “Мама му стара, тая пиклива лимонада пак ми обърка нещо главата”.
И както си карах съвсем чинно и невинно, разсъждавайки на висок глас и
всеослушание, рекох да се кача на тротоара уж за по-сигурно, за да не
стана пък и жертва на някой шофьор, по-пиян и от мене даже. В този миг
предната гума се изпързаля някак си на една страна и аз се прострях на
плочника в цял ръст и се размазах като ваденка на Великденско яйце.
Брей-й, мамката му мечешка – изложение стана голямо пред обществото;
хората взеха да се озъртат, гледат ме подозрително, избикалят ме чак. А
аз воня на мастика от километри – спиртосал съм се целокупно. Мисля че
някакъв пясък беше разпилян по тротоара, ама не съм и много сигурен,
защото всичко стана толкова мигновено, че аз загубих разсъдъка си на
момента. Бре срам, бре позор - да се изтърся коз-коджа ми ти тулуп като
първолак, че и пред хората като за капак на всичкото отгоре! Но нали
пиян човек и малко дете Господ ги пази, та се отървах само с известни
охлузвания и натъртвания, които дълго време ми напомняха за тези мои
своеобразни подвизи. Реших, че от колата няма по-сигурно средство за
превоз на жива стока и придвижване от едно място до друго. Прибрах се
надвечер и леко накуцвайки, въпреки всичко ние пак излязохме с Женя на
нашата малка традиционна квартална разходка. Тези кратки движения ми
послужиха като физиотерапевтични и медико-възстановителни процедури, с
цел да проветря надутата си като шиник глава. Вечерта позяпахме малко
телевизия и се разхвърляхме по креватите.
Тази
сутрин отидох в сервиза да си прибера колата. Ама голям “майстор” е
този майстор – не го казвам с присмех, а с дълбоко и искрено
задоволство. Сравнително добре е станала – на практика абсолютно нищо не
личи от мястото, където беше смачканото, така че аз пак ще мъча да я
продавам. Разплатихме се с човека - казах му, че повече не искам да го
виждат очите ми за подобни случаи, освен в кварталната кръчма на по
някоя бира и приключихме делото. Днес през деня с Женя ходихме да
пазаруваме, писма пускахме на пощата и т.н. Изпратихме едно писъмце на
Албенчето и Драго, дано го получат. Тази събота чакаме да се завърнат
близките на Васил и Албена (те отидоха за един месец в Аделаида на
разходка), та евентуално по тях да изпратим това писмо, заедно с
видеокасетата и снимките. Но ще видим как ще се съчетаят нещата.
Сърдечно
благодарим за ракията, която сте ни проводили по Васил и Менка. Също и
за музикалните ми ноти от акордеона - много добре сте се сетили. Ако
майка е знаела, че са могли да вземат много багаж с тях, трябвало е
всичките да ми ги изпратите (имам предвид целите школи). Но както и да е
- благодарни сме на всичко, което правите за нас. Васил имал близък на
летището, та прекарал сума ти багаж, но просто не сте знаели. Всичко е
чудесно, вие не се тревожете за нас - само гледайте да сте здрави и да
оцелеете в тоя ад. Ние сме добре - е, има и други дето са по-добре от
нас, но нали ние специално винаги сме си били на дъното, та сега даже не
ни прави особено впечатление това състояние...
12.02.1997
– Пропуснах вчера отразяването на събитията, защото бях зает с моите
упражнения на компютъра – почти през целия ден, та чак до вечерта. После
ми се измориха очите и не ми се пишеше вече. А пък и нямаше какво
толкова да се отбележи. Но днес пристигна вашето писмо № 168 и бързам да
направя няколко коментара по текста.
Напълно
споделям тревогите и притесненията ви около всичко, което става в
България и със самите нас. Прекрасно знам, че непрекъснато чакате да се
обадим по телефона, обаче тези наши разговори са строго планирани и
разчетени (поради финансовото ни положение) и волности са недопустими.
Ние искаме да си използваме месечния лимит през следващата седмица, като
разберем дали близките на Албена и Васил ще вземат пратката ни. Едва
тогава ще имаме за какво да си говорим, за да ви съобщя адреса и
телефона им. Разбирам че това положение е изключително трудно за вас, но
трябва да се издържи – просто нямаме никакъв друг начин. Както виждате,
аз веднага седнах да отговоря на новопристигналото писмо, защото докато
потегли нашето към вас, ние едва ли ще получим друго.
Опитвам
се да обхващам абсолютно всичко в тези мои писма (е, повечето поне и
по-важното), защото знам че всяка една информация пристигаща от опакото
на света е жизнено важна за вас. Специално в тази пратка не можем да
сложим още една празна видеокасета, защото и без друго стана доста
големичка - дори не знам, дали хората ще се съгласят да я вземат и така
както е натежала. Но занапред това ще го имам предвид и вече ще
изпращам. Ако тези наши познати все пак вземат колета със себе си, в
него ще намерите нещо, с което да си помогнете в тези трудни моменти. От
тази малка “помощ” ще си купите и празна видеокасета...
Не
се притеснявайте за недоразумението с Василовците. Единият е мъжът на
Албена, а другият - на Менка. Последната е от Македония, а той от София и
аз тях именно посрещах онзи ден на летището. Няма никакви съмнения,
нито нещо нередно. Васил (“Македонски”) ви е търсил по телефона преди да
заминат на гости при македонските си роднини оттатък граничната бразда,
но тогава никой не е имало в къщи. Той имал да изпраща нещо и за
някакви негови познати от Варна, но също не могъл да отиде до там и да
се свърже с хората. За това проводил нарочни вестоносци в Габрово и
Варна (апостоли), които да свършат работата. Всичко получихме от вас
чрез тях, Нени омете морените за един миг, а аз съм скрил ракията в
гаража така, че и аз самият да не мога да си я намеря. Когато дойдат у
дома, от нея вече ще почерпя Менка и Васил - за благодарност и “добре
дошли” в Родината-мащеха. Остатъкът пък ще употребим със Сашови и
родителите на Ани. Ние тях още не сме ги канили на гости в къщи, но сега
така сме потънали до носовете в лайна, че първо трябва да изчакаме
малкото финансово разведряване, което ще дойде с поредната социална
“пенсия”. Тая проклета кола съвсем без време глътна $300, които отделяме
от помощите за безработни и то благодарение на непростимата ми глупост,
която сам си направих. Трудно ни е, но не се оплакваме; нито пък ни е
чак толкова трудно, колкото би ни било ако в момента бяхме в България в
тези именно икономически условия и конкретна политическа ситуация. Така
че за нас не се притеснявайте.
Предполагам
вече че всичко е ясно около имената на нашите приятели. Можеше и да е
по-ясно разбира се, но нямаме възможност да се обаждаме така често по
телефона, за да се обясняваме надълго и нашироко. Някои наши познати се
обаждат всяка седмица на близките си, ние обаче не можем да си позволим
този лукс. В края на краищата, когато живеехме в Габрово, Женя се чуваше
с техните от Ямбол само два-три пъти в годината. А ние тук сме отишли
почти на края на света и пак всеки месец се чуваме - ту с едните, ту с
другите. Така че не сме за оплакване. Лошото е само, че вие не можете да
бъдете актуални със събитията около нас, но нали за това пък ви ги пиша
тези писма. Независимо кое кога се е случило, за вас всичко е ново и
началото му се поставя веднага с пристигането на пощенския раздавач – в
смисъл когато получите хабер от нас. Събитията нямат давност, никога не
остаряват и винаги за вас са пресни и най-нови. Просто не могат всички
неща винаги да стават така, както ние най-много ги искаме и планираме...
По
Весковия въпрос за ученето на Цветомир тук, аз мисля че писах доста
подробно, само че не помня дали някъде в началото на това или по средата
на предното ми писмо беше. Нещата се свеждат единствено до плащане и то
на дебело. Ако имат $50,000 на камара, вероятно работата ще стане. Но
аз си мисля, че с такава цифра в джоба може да се учи навсякъде по света
и едва ли Австралия има най-престижните университети, като съдя по
общото културно ниво на народа й. Вярвайте ми, аз не мога нищо да
направя, защото учебните заведения са хиляди, всяко със свои собствени
правила и закони. Ако едното го има тук, другото е пръснато из
останалите щати на необятната държава. По принцип всеки щат има свои
собствени институти. Най-доброто място за питане и вземане на информация
по тези въпроси все пак си остава Австралийското посолство в Белград.
Има толкова много положения, “вратички” разни и ситуации, които на мене
нито ми е по силите, нито във възможностите да разбера. Тук се издават
най-малко 20 вида дипломи и сертификати. Всички те са уж за висше
образование, но нивата и степените им са различни. Румен знаеше нещо,
което аз описах най-подробно. Но той е карал само един курс в
Университета, със съответните приравнявания от оценките си в България и
това не би било меродавно като повсеместна информация и закон; всеки
случай е различен. Тези данни трябва да дойдат от Образователното
министерство, а там нямаме хора. Аз от своя страна не мога нищо да
проуча - един път, че информацията за “техните хора” е една и някой път
съвсем друга за “чуждоезичните”. А после нека пишат из вестниците, че
официално дискриминация няма. Чужденецът си остава чужденец и в гроба им
когато си легне. Сега положението ни е малко затруднено. Най-малкото,
за да разбера нещата от “първа ръка”, аз трябва да обикалям
университетите и да питам от врата на врата, кое как е и защо става
така. Поради “стагнацията”, карам колата само когато се наложи някакво
изключително излизане с цел да не харчим излишни пари за бензин. За къси
разстояния ползвам колелото като по-здравословно или ходя пеш за още
по-здравословно. През деня пък гледам да съм си повечето из дома, че
нали слухтя като глуха кучка - да не би да издрънчи телефона и някой да
ме повика на интервю. Ходя до пощата, изпращам молби за работа; в къщи
на компютъра се занимавам с упражнения по тази чертожна програма,
вечерите пък свирим с Нени и т.н. Мене хич не ме е подгонила слободията,
с други думи. Аз междувременно постоянно се ослушвам и на драго сърце
ще се опитам да разбера повече подробности по случая, но за сега нека
това да е информацията, която вече съм описал...
Жалко
за Венци Ямаков. Бог да го прости. Ние бяхме добри познати и съседи,
въпреки че той е доста по-голям от мене. Комунистите ще изтребят народа
си, ей тъй - дори и без война. Това тяхното е геноцид - същият онзи,
срещу който въстанахме през 1989. Единствено християнският ни дух и
възпитание ни възпря да ги окачим на куките още тогава, а ето с какво ни
отвърнаха те впоследствие. Не помня дали на Д-р Пол Йозеф Гьобелс или
думите са на Херман Гьоринг, който на времето е казал: “Най-добрият
комунист е мъртвият комунист!” Прави са били, въпреки че историята ги
осъди жестоко. Напоследък по телевизията предават една документална
поредица за хората и приближените на Хитлер, политиката и състоянието на
Германия и народът й по това време. Доста неща не са баш такива, както
сме ги учили по История. Какви велики политици и държавници са имали,
единствено мислещи за просперитета на собствената си държава – с право
са се страхували и американците от тях, та се съюзиха на края с тия
Сталински полуидиоти, та заедно да се бият против Велика Германия.
Съвсем друг щеше да е сега светът, ако не бяха тези събития от онова
време, но така ни било писано. Комай, за иначе 13-вековна България, щеше
да е много по-добре да бъде една далечна немска провинция, отколкото
16-та република на СССР. Като разказвам на тукашните говеда от колко
време съществува държавата ни и през какви исторически етапи и войни е
минала, тъпанарите мислят че се шегувам с тях. Защото Австралия е едвам
на 200 години, а гледай я къде е отишла в развитието си. Понякога (че и
доста често) се срамувам да кажа от къде съм и от къде идвам. На такъв
въпрос лаконично отговарям: “От Аделаида...” (което също не е съвсем
лъжа) - особено пък с тези кадри, които напоследък се разпространяваха
по целия свят за събитията из улиците на София и пред Народното
събрание...
Току
що ми се обади Сашо. Имал път към нашия квартал, та щял да намине и
покрай нас. Но преди туй пък щял да се отбие през хоремага, че няколко
бирички да вземел - да отпием по някоя ледена глътка в тая иначе 35°C
жега. Ето ти я значи, грижата за човека от къде ще дойде - за ближния
един вид, за другаря изпаднал в беда. А пък аз мезенце някакво ще
спретна – едни много бързи наденички ще запека, зер бедни сме и хляб
нямаме за сандвичи...
Пак
повтарям – обаждането ни след 20-то число на месеца не всеки път
означава 21-во или 22-ро. В зависимост от нашата ситуацията тук, то може
да се падне и току малко преди следващото 20-то число. Не се надявайте
напразно и да слухтите постоянно на телефона. Когато ни прилегне, тогава
ще се обадим, защото трябва да се съобразяваме и с хиляди други неща.
Това 20-то число е само ориентировъчно, но само по себе си то нищо не
значи. Моля ви се не се тревожете, а с това да се тревожа и аз. Гледайте
да оцелявате и да преживеете комунистическото иго, а като дойде
пролетта - друго ако не, поне времето ще се оправи...
Хубаво,
че Киро се е обадил. Ние още си ги обичаме и уважаваме като наши
кръстници. Дайте им адреса, та да ни пишат някога. Женя по-рано редовно
им изпращаше картички, но те сега като имат нов адрес, може и да са се
разгубили. Мисля че вече разбрахте защо не сме се обаждали по телефона
когато бяха събитията в България. Ние даже знаем много повече от вас и
гледахме по-разширен репортажен материал, отколкото самите българи...
Тъкмо
приключихме с обедното си тържество. Сашо дойде за около час и нещо и
пак замина да преследва служебни цели и задачи, а аз сядам да довърша
започнатата си напред мисъл. Доларът бил вече над 3000 лв. – той говорил
с техните пак тези дни. Аз, предвид постоянно повишаващата се тревога,
която изпитвате към нас, като си дойде и Нени от училище ще ви се обадим
само за 15 минути. Другите 15 ще оставим за Ямбол следващата седмица.
Ако близките на Васил и Албена вземат пакетчето, ние ще съобщим телефона
им в София на дядо Вельо, а те пък от своя страна ще ви се обадят да ви
го кажат. Така ще съкратим малко времето на тревожното мълчание...
Онзи
ден се опитах да изсвиря онези ноти, които ми изпратихте по Васил и
Менка. Не ги знаех, но бих могъл да си ги възстановя. Добре ама на мене
няма кой да ми седне на главата и да ме ръчка да свиря. Така че моята е
безнадеждна - аз гледам сега Неничко да натискам. После, в моята глава
има какво ли не - за какво ли по-напред трябва да мисля и да решавам. Не
ми остават достатъчно мозъчни клетки и за свирене, но понякога сядам
зад пианото да си почеша пръстите. Е, не е професионално, но колкото за
удоволствие става...
Същият ден – 14:30. Здравейте мили наши. Гледам,
че писмото вече е на привършване, та реших и аз да се включа. Нямам
думи да опиша вълненията и тревогите, с които тези дни следихме новините
от България. Какво да ви кажа? Ако мога поне мъничко морално да ви
помогна, то ще е да ви успокоя ПОНЕ ЗА НАС ДА НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАТЕ! Аз
чета всеки път това, което Ачо ви пише и понякога си мисля, че той ви
тревожи допълнително с пълното описание на нашия живот в момента. Той
иска всичко да знаете, но понякога отразяването на нещата зависи и от
настроението на човека. А то като ти е криво и всичко останало изглежда
от черно по-черно. Особено откакто е и без работа - малко му трябва и да
“провеси нос”. А той животът си върви - къде нагоре, къде надолу. Е, не
може да е все хубаво и все лошо. Само ние да не си го предизвикваме
като се оплакваме. Не знам дали ми вярвате, но аз съм тази, която дава
кураж и все още не съм загубила надежда, че всичко ще се нареди един
ден. Не сме направили никому нищо лошо – а ако сме сгрешили някога,
време е да изплатим грешките си. Бог е справедлив и добър. Е, колата се
счупила - майната й, нали ние сме живи и здрави. Детето ни живее в
спокойна и нормална държава, учи в нормално училище, има това, за което
едно българско дете би си мечтало. Все това повтарям: не бива да се
гледа черногледо, нека сме оптимисти и да вярваме. Бог не обича
малодушните и невярващите. Подлага ни на изпитание и ние ще го издържим.
И от двете страни. Не бива да се сърдим на съдбата, нито на него. Той
беше добър да ни помогне в началото, когато Ачо работеше и аз започнах
онази работа. Тогава сама си “разбих плановете” - кой ми е виновен!
После, от една година колегите на Ачо усетиха на къде вървят нещата във
фирмата му, един по един напускаха и си намираха друга работа. В същото
време той само цъкаше с език и се вайкаше, че добри хора напускали
завода. Той работеше и печелеше добре - надяваше се там да се
пенсионира. А то не е така в тази страна. Хората работят, но винаги и
постоянно гледат за друга работа и ако междувременно я намерят - окото
им не мигва дори, за да я сменят веднага. Но човек се учи докато е жив. В
тази страна ние се учим от грешките си. И колкото да ми е мъчно трябва
да си призная, че ние направихме много грешки. И земята, и моята работа,
и Ачовата, ако щете и с колите (знаете проблемите по Волвото). Хубавото
тук е, че макар и забит до носа в тинята, пак намираш сили да се
изправиш и да започнеш. Много хора започват отново и отново от нулата.
Аз пак ще кажа - не сме дошли да ставаме милионери, не ни трябват скъпи
къщи, яхти, коли. Това, за което си мечтаем сега е една малка къща, на
два етажа, с малко дворче отзад. Казва се тип “градска” къща, строят ги в
общи дворове като блокове, но пак имат общ басейн. Имат по 3 стаи, две
тоалетни, бани за двата етажа и т.н. И са един пробен вариант на
живеене. Не е голяма къща с огромен двор, който трябва да се полива,
коси, сади и все пак е къщичка с дворче. Имат си и трета стая, която все
пак е нужна - къде кабинет с компютър, къде още една спалня... Та за
една такава малка къщичка под наем (Бог да ни пази вече от купуване,
строене и разни други щуротии дето ти съкращават живота без време) си
мечтаем и тримата. Басейнът си е хубаво нещо. Откакто сме в къщи с Ачо,
всеки ден сме в него, започнахме да почерняваме - един вид, караме си
полагаемата почивка. Та ако Бог помогне, но и ние не трябва да се
обезнадеждаваме - един ден и това ще стане. Тогава ще направим и
гоблените. Не искам да звучи като хвалба, но от всички българи, дошли
като нас, нашият дом е най-подреден, наистина с много вкус. Знам как,
само възможност да имаме - като по каталог ще го направя. И това ще
стане един ден. Сега гоблените ще почакат. Много са скъпи рамките и
поставянето - по $300-$400. Само да сме живи, здрави и издръжливи.
Напрежението е голямо, само силната вяра, упование в нас и Бог ще ни
помогне.
Новата “пушка” е една модерна стереоуредба.
Върхът на модата и техниката е. Има устройство за компакт дискове (по
три наведнъж, които се зареждат и само си избираш от кой коя песен да
слушаш). Другите изгъзици са тунер с дълги, къси, средни и УКВ вълни,
двукасетъчен магнетофон, тонколони, дистанционно управление. За
съжаление, според ситуацията сега не можем да си купим дискове (те са по
$20-$30 единият), но вчера ходихме в библиотеката и си взехме няколко
под наем. Слушаш, връщаш и си вземаш други. Много искаме да се включим и
към сателитната телевизия. В Австралия има три компании, които се
конкурират. Включването и инсталирането на устройството за приемане е
само $70 (какво са на фона на $600-$800, които средният австралиец носи
всяка седмица в къщи) и то е еднократна сума. След това всяка седмица се
плаща по $10 за ползването (велика сума на фона на заплатата, нали). Е,
все се каним да заделим тези прословути $70 от безработицата и все не
можем. Другите $10 дори и ние с нашата безработица (която е около $760
на две седмици) можем да отделим. Та, като поразчистим малко дълговете и
това ще направим, защото един път, че там има повече избор (филми,
спортни и музикални програми) и втори път има канал на CNN с новините по
света, които вървят 24 часа. Другите българи, които имат сателитни
телевизии, от там гледаха събитията около Народното събрание и после по
телефона ни информираха за всичко. За последните даже по самата
австралийска телевизия имаше новини, та чак и в тукашния вестник писаха.
Хората наоколо (австралийците) само цъкат и не вярват на очите си. Абе,
да те е срам да кажеш от къде си.
Та, ей такива работи. Вие да не се притеснявате
за нас. Гледайте да се оправяте. Ачо вика: “Господ не ни помага, защото
изоставихме близките си в онази каша и не им помагаме”. Сега ако можем
да изпратим пакетчето, ще изпратим и малко помощ. За нас е много малко,
защото повече не можем да си позволим за съжаление, но за вас все ще
бъде от полза. Още повече при вдигането цената на долара. Но ще ви
помолим да използвате тези пари само за вас - никакво заделяне за нещо
друго или спестяване. Искаме да живеете с тези пари.
Е, аз пописах достатъчно. Ачо пише повече.
Бъдете здрави и издръжливи. Мъчно ми е, че не мога нищо повече да
обещая, но пак ще кажа: Бог е добър. Целувам ви: Женя
Продължавам
пък сега аз. Напред спрях писането, защото свирих. Започнах да си
възстановявам тангата, които знаех на акордеона. Е, не е чак толкова
безнадеждно положението - иска се само постоянство и упоритост. Само че
на мене тези качества много-много не са ми в изобилие. Докато аз чоплих
клавишите, гледам че Женя цяло писмо е написала. За сега нямам какво
повече да добавя. Чакам Нени да си дойде в 16:30 от училище и ще се
обадим по телефона. Татко ако все още започва работа в 10:00, ще чуем и
него. Довечера чакам Васил (Албенин) да дойде у нас, та нещо да оправи
компютъра. Той всъщност си е добре, но има да му се инсталират още разни
нови програми и подобрения. Ние на шега го взехме преди време, но
установихме, че това чудо върши хубава работа. Е, тези дето нямат не са
измрели, но като го имаш пък – добре е...
15.02.1997
- И тази седмица не се случи нищо по-различно от до сега изминалите.
През деня се бутам на компютъра, а вечер и сутрин свирим с Неничко. С
Женя решихме, по тези хора, които се прибират в България, освен писма,
снимки и др., да ви изпратим някоя и друга “пенсия” (и на едните, и на
другите). Вчера цял следобед обикаляхме кварталните банки за ситни
банкноти. На края отидохме в ситито и там нещата се оправиха за миг.
Пращаме 2 x $10, 3 x $5 и 5 x $1 (общо USA$40). Тези дребните нарочно ги
взехме, защото в случай на нужда да се смени само част от сумата, а не
всичко. Използвайте тези средства за оцеляване, видеокасета, бонбони,
сладки и пр. Съжалявам, че това е максималното, което можем да изпратим
за сега и понеже е по човек, за това си го позволихме - иначе в колет
недейте чака такива артикули, защото някой друг ще ги намери преди вас.
Все още не знаем дали тези хора ще пренесат цялото пакетче, но поне
писмото ни ще вземат със сигурност, а в него ще са и съответните
благини. Разбирайте се на място как ще се предаде Ямболската част, която
е в същото съотношение. Не е подходящо за изпращане по човек, колет и
т.н. Най-добре ще е сега пък те да дойдат в Габрово или при евентуална
командировка на татко да се видите.
След
като вчера успешно приключихме с банковите си операции, доволни се
прибрахме в къщи. Това стана баш на Св. Трифон Зарезан, който не знам
защо тук му викат Денят на Св. Валентин (ден на влюбените бил – глупости
на търкалета), но ние достойно уважихме и двата празника. Пихме по една
ракия и ви изпращаме голямата си любов и признателност във вид на тази
скромна пратка.
Снощи
бяхме на урок с Нени. Той пък после отиде да спи у негов приятел в
махалата. Тук този вид социален живот е много популярен сред
подрастващите и той много се радва като го покани някой. Дойде си
напред, но пак замина с цялата банда на някъде с колелетата. Ще си дойде
в 12:00 и сядаме да свирим – така ми е обещал. Общо взето си държи на
думата - за времето му на прибиране, както и за всичко останало.
Тази
сутрин пак изрязах от вестника десетина обяви за работа, на които в
понеделник ще изпратя съответните молби и документи. За днес следобед и
вечерта планове няма. Утре сутринта пак ще ходим на битака, а на обяд
евентуално ще се съберем някъде на барбекю, за да изпратим гостите на
Васил и Албена и да им дадем писмата. Те в сряда излитат и до края на
седмицата ще са кацнали в София. Допълнително ще се обадя за телефона и
адреса им. Понеже жената всъщност е сестра на Васил, а майка вече се е
срещала с неговата майка и знае къде живее, може да оставят пакетчето на
нея. Ще го организираме някак си.
Тези
дни е доста топло и задушно, но се издържа. Миналата година жегите бяха
по-големи и по-продължителни. Тази година, дето се вика, лято не сме
имали още (в истинския смисъл на думата “лято”). А иначе тук в този щат
си е вечно лято. Тази година и сенна хрема не съм имал (не ми е липсвала
обаче). В началото на това писмо, което е почнато още през Ноември, бях
писал че хремата ме е сгънала, но то беше само два-три дни, през които
сутрин вземах по един “Синпрамин” и това беше всичко. От тогава съм
добре - не съм вземал и хапчета даже.
Гледайте
из пратката ни внимателно за марки. Аз доста бройки съм отлепил от ваши
писма и колети, които ви изпращам обратно. Ще ги намерите на много
места из вътрешността на кутията между снимки, между листите на писмото –
изобщо те са навсякъде при пълен безпорядък. Ще се опитам да ги сложа
на едно място, но вие все пак проверете да не би да има и други на
някъде...
17.02.1997
- Ето че най-после дойде моментът за заключителните слова на поредното
ми послание към всички вас. Довечера ще отида до Василови, за да предам
пакетчето на близките им, което вече е напълно готово да отлита за
България. Вътре сме сложили една малка играчица за Божи, някакви бонбони
за Стелито и за всеки от тях има по една подложка за хранене, та да не
капят покривките като се хранят.
Химикалките
са за майка - да пише колкото се може повече писма. Има и две отварачки
за бира/ключодържатели, сувенири. Гердана и обиците са за Дидка.
Снимките и писмата както и видеокасетата са ясни. Това цветното рекламно
списание освен за увиване и попълване, е и за информация. Там са
изписани цените и вида на много битови стоки – телевизори, хладилници,
перални, косачки за трева и т.н. Пращам го за обща култура. Аз и преди
съм изпращал подобни брошури, но ако са ви станали много, раздавайте на
бедните...
В
събота си бяхме из къщи – домакинство, свирене, търсене на работа и
т.н. В неделя ходихме отново на битака, когато приключихме почти напълно
с наличните стоки и повече няма да ходим. Събрахме около $400-$500 за
Неничко, а по-нататък ще видим как ще ги оползотворяваме. Тези пари са
си негови, вярно - но контролът по изхарчването им го упражнявам аз. В
същото време го уча на най-различни неща от живота - главно правила за
оцеляване в условия на строг недоимък. Така в неделя приключихме с тази
търговска дейност.
В
следващите седмици ни предстои нова офанзива за продажбата на тази кола
и търсене на друга (евентуално). Освен това ще обикаляме града за
уредбата на Неничко. Наред с всичко друго на постоянен дневен ред е и
търсенето ни на работа. Изобщо нямаме шанс да си отдъхнем. Снощи идваха
Румен и Ива на гости, та се веселихме с тях до късно.
Днес
сутринта ходих на пощата да изпратя нови 10 писма за работа. Сега съм
седнал да драсна някой ред, ще отида да видя какво ни е донесъл
пощальонът, а след малко и Нени ще си дойде от училище. Веднага започват
занимания с домашните, свирене и т.н. Друго като че ли не се сещам да
пиша. Сигурно много неща ще се появят в близко бъдеще, но те ще бъдат
отразени в следващото ми писмо.
Поздравете
всички ваши и наши приятели. Желаем успешното оцеляване на всички в
тези сатанински времена. Още утре започвам новото си писмо, което се
надявам че този път няма да бавя толкова дълго. Аз и това щях да го
изпратя по-рано, но предвид събитията в България и съвпадението, че тези
хора си тръгват сега, за това отложих изпращането му по пощата. С
нетърпение чакаме априлските избори. Общо взето имаме доста информация.
Както ви казах, много наши близки често си говорят по телефона с
техните. На други пък им изпращат вестници, та ги четем и ние. Изобщо
сега знаем много повече за България, отколкото когато живеехме там.
Вероятно когато човек изгуби нещо, едва тогава оценява степента на
загуба и веднага започва да го търси пак. За съжаление не научаваме нищо
хубаво и добро, а напротив. Ще оставя това място празно, та като си
дойде Нени, да напише нещо и той на баба и на дядо.
Горещо ви прегръщаме и целуваме: Женя, Нени, Ангел…
МИЛИ БАБО И ДЯДО, АЗ ВЕЧЕ СЪМ СЪБРАЛ $445 И ЩЕ
СИ КУПЯ СТЕРИО, ВИДЕО И ЧЕСОВНИК. АЗ ХОДЯ НА УЧИЛИЩЕ ВЕЧЕ И СЪМ ВЪВ
ШЕСТИ КЛАС. АЗ ВЕЧЕ ПЛУВАМ ВСЕКИ БОЖИ ДЕН. ВЧЕРА ПРАВЯ ЕДИН МНОГО ХУБАВ
ПРОЕКТ ЗА ДОМАШНО И САМ ПОЧЕТИ СВЪРШИЛ. МНОГО ВЕ ЦЕЛУВАМ. ОТ НЕНИ
Няма коментари:
Публикуване на коментар