27.09.1996
- По стара традиция от последните 12-13 месеца, отново сме в
неприятности. Този път потърпевш е самият Неничко, но нали знаете, че
когато страда той, та цялата къща е в траур. Вчера след работа ходих по
мои задачи из магазините, да купя на Женя подарък и т.н. Прибрах се и
рекохме да излезем с Нени да покараме колелета, докато бъдем поканени на
официалната вечеря (най-добре беше в този момент да ни няма в
полезрението на госпожата). Излизаме от гаража и тръгваме към алеята.
Току се обърнах назад да го видя – той тръгнал без каска. Върнах го
веднага да си я сложи. То бяха сръдни, то бяха приказки и фасони до
Бога. А само преди няколко вечери по телевизията предаваха за
децата-велосипедисти, за задължителните каски които трябва да носят и
показаха редица контузии с включвания от болниците, от които може да ти
настръхне косата. И това са все случки и неща, които се афишират с
определена цел, та другите да се поучат от тях и да ги избегнат.
Напомних му това предаване по телевизията, а той ми вика, че тези дето
не можели да карат колелета, само те падали и само на тях им трябвали
каски. Абе професорче - какво да ви разправям. С триста зора и кандърми
сложи каската и пак поехме. Тъкмо навлизаме в алеята и “бакалавърът по
велосипедно дело” така се изтърси, без никакви причини, просто като че
ли сила някаква го грабна и го тръшна на земята. Удари се, разрева се,
обели колелото и гледам че ръчичката му точно под китката се поду. На
мене картинката съвсем ми стана ясна, защото аз нали имам полувисше
образование по обща медицина, гинекология и алергични заболявания с
фелдшерска степен. Ръката му не беше счупена, само костта пукната -
точно по същия начин (и същата ръка – лявата), както ми стана на мене
преди може би повече от 25 години, когато паднах от лоста. Прибрахме се
пеша, но ръката го боли. Стана ясно, че ще ходим и на доктор. Обличаме
се, скачаме в колата и отиваме в поликлиниката, която е точно до дома –
пеша щяхме да стигнем по-бързо, но нали за такива спешни случаи се
полага “линейка”. Лекарите веднага наложиха болното място с лед и ни
пратиха на снимки. Всичко става аламинут, с известно малко чакане, но в
много разумни граници. Аз още щом погледнах снимката и видях пукнатото
място (нали пък и от фотография разбирам, мамка му). Дойде ортопеда,
сложи гипс, чакахме го да изсъхне и си тръгнахме. Цялата манипулация ни
отне 2 ½ часа. На Неничко му беше много забавно и интересно всичко -
беше доста ентусиазиран от манипулациите. От училище ги били водили на
посещение до болницата, та знаеше всичките процедури, защото там им ги
демонстрирали. Както и да е - лекарят каза, че травмата не е опасна, но
поставянето на гипсова превръзка е задължителна в тези случаи. След 4-5
седмици този гипс ще се свали, а до тогава всичко ще е зараснало -
малкият дявол е бил, пак да благодарим на Бога. После показах на Нени и
каската, която също беше обелена - ако не беше тя, в поликлиниката щяха и
кратуната му дебела да сглобяват. Сега ще знае вече занапред и всичко
ще му е за поука и обица на ухото. Той напоследък беше подивял много и
станал много лош към нас (все се сърди за нещо и негодува), та сега се
кротна. Нощес не можа да спи много добре, че го болеше ръката, а и този
гипс му тежи че го заваля на една страна чак. След тази медицинска
активност седнахме на рождения ден – ебаси празненството...
Мислехме
в неделя да ходим в този парк на “Киното”, та да довършим филма, но по
здравословни причини посещението се отлага. Може би сега ще изпратим
колета, а касетката малко по-нататък, като стане готова. Нощес се
обаждахме и в Ямбол - нали и малката там има рожден ден. Но само баба
Тека беше при нея. Дядо Вельо отишъл на село, а Живкови бяха на работа.
Та от там научихме и за добруването на българския народ, на който за
леснина и удобство му направили нещата от първа необходимост по 500 лв.
килото - сирене, салами, кашкавали и т.н. Това се казва “загриженост”
към потребителя от най-висока степен, която трябва да бъде оценена от
признателният народ не на митинги, стачки и с разни мирни граждански
неподчинения, а с оръжие в ръка! Безобразието надминава всякакви
граници, но нали е Бог високо, а пък Царя все още далеко – правят си
каквото знаят. От Сашо пък научихме някои подробности около банковото
дело в България и за счетоводния фашизъм по валутните курсове и сметки.
Той разговарял с техните и от там е информацията. Абе, както казваше моя
добър приятел Бакала: “Вместо да се влошава, то става по-зле!”...
30.09.1996
- Изминалите събота и неделя не се отличаваха много от останалите.
Грижите и вниманието ни изцяло са погълнати от Неничко и болната му
ръчичка, а той в същото време използва намалението да си разиграва коня
както иска. В събота нищо не сме правили. Аз ходих да се подстригвам и
се въртяхме из къщи. Следобед/надвечер ходихме на гости до нашите
приятели македонците и там изкарахме вечерта на лаф-моабет.
Вчера
понеже беше неделя, решихме да отидем на църква. Запалихме по една свещ
- уж за здраве, успех и напредък. После се прибрахме, обядвахме,
позяпахме телевизия - след това обичайното свирене, а надвечер пък
ходихме у Ива и Румен. Там разбрахме за лихвения процент в България, че е
станал 300%. Искат пак да приберат парите на хората и да изравнят левът
с рублата (те нали от край време се водят ръка за ръка). Това вече е
началото на т.нар. хиперинфлация, който въпрос аз дъвках съвсем
неотдавна. Не искам да се вживявам в ролята си на пророк, но черните ми
предсказания тогава едно по едно взеха да се сбъдват – което обаче мене
съвсем не ме радва. Но макар и само на 7% тук спрямо 300% в България, ще
заспивам по-спокойно вечер ако париците ми са в отсамната част на
Екватора. Не знам защо, но нещо им нямам вяра на оттатъшните банки,
лихви и инвестиции...
Вчера
развлеченията през ваканционните дни на малкото “Царче” отново включиха
посещение на ресторант “Пица”, където пак се натъпкахме до “пръц”, та
едвам излязохме от вратата. Продажбите на движимото и недвижимото ни
имущество върви бавно и мудно, но и ние не сме на зор – когато стане.
Сигурно днес ще имаме и писмо от вас, с нови информации за събитията от
онази част на света. В събота вече ще трябва да изпратим колета, че
много го забавихме. Вярвам, че ще ни извините за огромното закъснение.
Пропуснем ли една събота, трябва да чакаме чак до следващата. Не че
пощите в Австралия работят само в тези дни – съвсем не, но като съм на
работа по цял ден и докато се прибера, те затварят. А аз искам лично да
подредя всичко, да наглася и опиша нещата, както и да драсна
заключителните редове. За това цялата тази процедура е възможна само в
съботните дни, защото аз съм единствен, който се занимава с нея и ми
отнема близо половин ден – не мога да разчитам на друг да свърши нещо,
което аз владея до виртуозност...
Онзи
ден Женя водила Нени на кино. Изобщо фино си живеят те двамата, само че
той е добър с нея само докато тя му върви по гайдата – едно малко
отклонение от нейна страна или отказване на някой каприз и той си
показва овнешките рога. При мене пó не минават разни глезотии, но с мама
– там може всичко. За това именно тя е добрата фея, а пък аз лошият и
зъл скъперник-звяр. Нищо, нека - той и Видовден ще дойде нявга...
Снощи
и тази сутрин валя дъжд, но гледам че вече се е изяснило и напекло
слънцето. Нашето момче Веско се е свързало с дядо Ник в Аделаида (ние му
дадохме адреса). Довечера ще ни се обадят двамата. Той май че го е
прибрал при него си в къщата - дето ще живее самотен, поне да има с
някой две думи да си кажат. Толкова свестен човек е той, че като си
спомня за “онези истории” с него и леля ти Здравка, та пак се ядосвам...
01.10.1996
- На този ден в Германия е празникът на бирата. Тази сутрин по радиото
съобщиха за станали вече пътно-транспортни произшествия по този повод.
Ние продължаваме нашето съществуване без особени новини и случки.
Неничко сега свири само с дясната си ръка. А пък аз му натискам акордите
на долната клавиатура. Така ще е докато махнем гипса. Нищо не го боли
вече - даже започна да се облича и съблича сам, но отначало ние му
помагахме.
Онзи
ден пак стана голямо нещастие, този път близо до Перт. Някаква скала се
срутила в морето, а заедно с нея и платформата с 30-те души, които са
наблюдавали и съзерцавали природата от там. Има общо 9 жертви – деца и
възрастни. Тази част на брега е била подкопавана от вълните, ветровете,
дъждовете в продължение на столетия, че и на хилядолетия даже и
най-после се е съборила. Голямо бедствие и трагедия е било там – даваха
репортажи по телевизията; грозна картина...
Всеки
момент се очакват големи съкращения в завода – на улицата ще излязат 88
души от общо 300-350 човека персонал. Предполагам, че съкращенията ще
засегнат всички – от хайлази до съвестни работни единици. Ще видим какво
ще става до месец време. Аз уж не съм застрашен, но знае ли човек каква
кама му точат зад гърба? То и това трябва да се случи на края, та
съвсем да допълни лайняния пейзаж. За мене няма да е трудно да си намеря
друга работа, но това предполага на нова сметка ходене по мъките:
интервюта, подготовка на документи, излишно напрежение и критични
ситуации.
Много
ми се иска вече да сте получили писмо от нас, но как да стане това,
като самият аз все още го пиша. Ама като прочетете всичко много
внимателно на глас и няколко пъти, ще ни разберете халът и ще ни
извините за закъснението. Сега не смеем вече и почивката си да планираме
по Коледа, защото аз не знам дали изобщо ще съм на работа до тогава;
дали ще съм в същата фабрика, в някоя друга или и аз като 88-те
нещастници ще се намеря на улицата сред тяхната компания.
Женя
днес ще разнася нейните позиви и диплянки, Нени ще си стои в къщи. Той
сега не излиза навън заради ръката. Няма да изтърве много от
хайманосването. Очакваме тези дни и писмо от вас. То ще ни разсее малко
сивото ежедневие. Дано само да пристигне преди да пусна това писмо, че
да му и отговоря в същото време. Защото иначе отговорът ми ще прескочи в
Новата Година с тези наши темпове на кореспонденция.
Пак
ме затрупа много работа в отдела. Работим по няколко задачи
едновременно. Пуснеш едно – хванеш друго (едното за краката – друго за
главата, образно казано на чист български език). Само че на това тук му
казват “гъвкавост”, умение да се работи “под натиск” (напрежение) и
други купешки лафове, но те и резултатите са много показателни. В
момента се правят нови структури, преорганизации на завода, разместване
на машини, конвейери, портални кранове и т.н. Понеже няма работа в
цеховете, та се чудят с какво да попълнят времето на работниците, преди
да са ги помели съкращенията. Ще се опитам да им преведа израза “Рибата
се умирисва откъм главата”, но то ще е на изпроводяк - ако се стигне до
там. За сега си трая и си върша работата, че и на другите себеподобни
помагам. Не ми се разделя с тази фабрика, мамка му - хубаво си свикнах
тука, но ако се наложи ще намерим друга; може и да не е “по-млада”,
важното е пари да има достатъчно...
02.10.1996
- Вчера Женя и Нени ходили заедно да разнасят позиви. Той също много й
помогнал и за два часа свършили всичко. Днес, като ми дойде заплатата,
ще бъде и възнаграден сигурно. Ръката му вече е добре и той даже се
опитва да свири с нея. Така че не се тревожете за случилото се. А и
друго – вие докато най-после прочетете това писмо, ние сигурно вече ще
сме свалили гипса. Наред с всичко останало Нени пише голямо писмо, в
което също си описва патилата (доста цветущо и особено литературно).
Майка му постоянно върви отзад с гумата да му оправя грешките. Е, нека
да бъдем благодарни, че поне може да говори свястно на български. Защото
има деца, които освен че не искат, ами и не могат да приказват майчиния
си език. И по този въпрос имаме големи дебати със синчето – то отново
не е убедено, че знаенето или познаването на поне още един език го
отделя със стъпало и половина от останалата англоезична маса, която
смята че английският е международен език и едва ли не целия свят е
длъжен да го разбира. Това в известна степен си е баш тъй, но владеенето
на още един език пък хич не вреди. Тук в училищата се учи японски,
немски, китайски, но бегло, съвсем отгоре-отгоре...
Първата
промяна в нашата компания, след като я купиха едни азиатци е новото й
име. Вече не се казва “Austral-Denning”, а “Austral-Pacific”. Името
“DENNING” е широко известно всред рейсаджиите, от време онó та до днешни
дни - нещо като “КРУП” в Германия. Добре ама новите чорбаджии изглежда
не го харесват и смятат, че ще повишат производителността с новото
заглавие. Много е подобна ситуацията със създателите и окрупнителите на
“Мехатроника”, “Игнитроника”, “Дигитроника” и “Плазмотроника”, докато
хората от 35 години насам си я знаят като Развойно Предприятие
“Промишлена електроника” – Габрово; точно както пък едни други
люде-ентусиасти са я създали, за които в момента очите ми се изпълват
със сълзи, а душата ми се свива в огнено кълбо (татко, за теб и за
останалите ти верни съратници си спомних – прости, разплаках се)...
03.10.1996
- Тази сутрин не съм писал, защото разговарях с моя колега и съсед по
бюро. Обменяхме си общи приказки за завода, говорихме за предстоящите
съкращения и т.н. От тези наши разговори на повърхността изплуваха
няколко нови любопитни факти, които не мога да подмина без да споделя.
Всеки
един съкратен служител ще получи като компенсация по две седмични
брутни заплати за всяка година от прослуженото време. Ако изхвърлят
някой с 15-годишен стаж да речем, освен другите бонуси човекът от народа
ще получи обезщетение в размер на 30 седмични заплати. Отгоре на това
като прибавка ще му изплатят отпуските и допълнителните 13 седмици след
прехвърлянето на 10-та година от трудовия договор. Някой с по-дълъг
професионален опит би бил едва ли не щастлив да го съкратят сега, защото
ще получи общо около 50 седмични заплати (отново говоря за разглеждания
период от 15 години). Което на практика пък му дава възможност да си
стои в къщи без работа в продължение на близо една година и през това
време да си търси най-добрата възможна. С едва двугодишен стаж обаче,
хора като моя милост в случая, ще бъдат финансово обезпечени само за
около месец напред. Ако аз бъда съкратен, през този месец трябва на
всяка цена да съм намерил друга работа. В противен случай ако не съм
започнал някъде нещо ново, отново ме поема службата по Социалното
осигуряване и така – до пенсия ако искам (или до намирането на
следващата си работа). Ще видим как ще се развият събитията в следващите
две седмици. Днес пак ни събираха, за да разясняват положението около
новото име на компанията, новите й собственици и т.н. – всъщност, нищо
ново (за мене); те на където са тръгнали, аз от там съм избягал...
Снощи
пак бяхме по пазар. Все забравям да пиша, че онзи ден освен диплянките,
Женя разнасяше и едни мостри на някакъв шампоан. Те са за еднократна
употреба, но са еталон на истинския вариант с рекламна цел. Обаче й
останали стотина парчета, които не е успяла да разнесе из пощенските
кутии на съкварталците, та сега поне откъм хигиената сме осигурени и
обезпечени за седмици напред. Даже и на вас ще изпратим в колета от тези
мостри.
Тези
дни трябва да пиша и на Цецо – на всичките ни дертове и туй сега, но
какво да го правя – нали трябва да помогна с информация поне; не мога да
го оставя да се блъска сам. Миналата събота не съм изпращал молби за
работа, но тази и от тук нататък трябва да направя голяма масирана
атака. Хубаво ще е да остана където съм си сега, но в същото време
трябва да съм подготвен за всякакви изненади на враждуващия противник...
04.10.1996
- Въпреки че днес е петък, аз съм толкова много на зор, че едвам
смогвам да мисля – имам да правя купища чертежи, работа колкото щеш. Кой
ще го върши всичкото това чудо като ни изпосъкратят, акъла ми не стига.
Е, просто няма да се прави. То и без друго всичко е половинчато като
документация и направено “по подразбиране”. Ама добре, че бачкаторите си
знаят работата долу в цеховете, та много-много не опират до нашите
бездарни чертежи.
Тези
дни няма новини, няма писма и всичко си е по традиционната програма.
Неничко е добре - свири, пише писмо и другата седмица от вторник нататък
отново е на училище. Той вчера беше самостоятелно на кино заедно с едно
негово приятелче. Абе – развитие, какво да се прави. Утре ще плащам
наема и ще се занимавам с колета (това е само по план, а какво ще стане в
действителност - един Господ знае). Може би това ще бъде и последният
лист на настоящето ми писмо - дано днес да пристигне и хабер от вас. Ние
ще се обадим по телефона чак след 20 Октомври, защото до тогава лимита
ни е изчерпан...
Вече
е обед - напред Женя ми се обади с някои любопитни факти. Първото е, че
поща нямаме и тази седмица. Това вече със сигурност означава, че утре
ще изпратим колета. Сашо й се обаждал днес, та ни поканили на гости за
утре вечер. Ще има пак хубави раздувки по всякакви теми от общ характер.
Пак Сашо казал, че Андрей Луканов бил застрелян - предали съобщението
по руската телевизия, те нали всичко ловят у тях със сателитната чиния.
Повече подробности ще разберем като се видим утре. Сигурно скоро са
говорили с техните по телефона, та имат по-пресни сведения. Ба мааму –
това вече е тревожно; на къде отива тоя свят бе, по дяволите?! Амчи те
щом така се избиват един друг посред бял ден, още малко и народ няма да
остане – какво чудо доживяхме! Е, той другарят ви Луканов наред с
всичките му вероятно и положителни качества, не е възможно да не е бил с
нещо замесен и в някои по-тъмни дела; пречел им е нещо, за това са си
го отстранили – това е естествен подход за разчистване на “пътя”…
Женя
пак подготвя документите и си точи зъбите за една супер позиция в
ситито, но дали ще я огрее - не знам. Сега няма да ви обяснявам нищо по
този въпрос, за да не се развали магията - като стане (и ако стане...),
чак тогава ще се фукаме. Неничко също ми се обажда напред – той пък иска
да си купим две котки. Намерил във вестника обява, че някакви хора
продават две малки котета, само на 12 седмици. Но ние първо нямаме право
да ги отглеждаме в апартамента – това е едно от условията, при които
сме го наели. Между другото Неничко много обича животните. Всяка седмица
по телевизията има едно предаване, което се казва “Болница за животни”
или “Животинска болница” по-точно. Там показват най-различни случки от
живота на животните, заболяванията им, грижите по тях, инциденти и т.н.
Дават операции на кучета, змии, жирафи, слонове, раждания и т.н. Нени
много се вживява в цялата тази история и плаче като му домъчнее за някое
животинче. Преди време едно коте беше паднало в казан с някакво лепило,
нещо като епоксидна смола. Та го чистиха в лечебницата, подстригваха му
козината и т.н., докато го вкарат в ред. Ако продължи да проявява
интерес към този сорт дейност, ще го насърчим да стане ветеринарен
лекар. Тук това е по-ценно и от хуманната медицина даже (не забравяйте,
че в Австралия има повече животни, отколкото човеци). Рано е още да
предсказваме на къде ще поеме професионалният му път, но горе-долу поне
ще се опитаме да му дадем някакви насоки - един ден той сам ще решава с
какво ще си вади хляба. Най-много обаче от всичко му се става футболист
(за радост на дядо си Нено, комуто носи и трите имена, но често забравя
за тази своеобразна чест и гордост)...
08.10.1996
- Както вече разбрахте, онзи ден не можахме да пуснем колета - нито пък
вчера - отново поради много обективни и субективни фактори. Тези
почивни дни също преминаха по доста динамичен начин - като се започне
още от петък вечерта. След работа ходихме по разни задачи, вече даже и
не помня какви. После се отбихме у нашите познати македонците – уж само
да ги видим какво правят. Те пък тъкмо били решили да ни се обаждат, че
да минат към нас. Накъсахме от градината им марули, лук и т.н. и
отидохме в къщи. Там си направихме един продължителен моабет с всичките
му тертипи.
На
другия ден пак ме беше обзела “пролетната умора” от ракията на моя
човек, та не ми беше до нищо. Исках само да се “прочистя” и пак да си
легна, обаче въпреки телесната ми слабост излязохме с Неничко, за да
освободим терена на Женя – на нея се падна честта да очисти и порине
кочината след вечерния моабет. По някое време се прибрахме, помотахме се
из къщи и вечерта отидохме у Ани и Сашо. И там заварихме тежки маси,
твърди напитки и мазни мръвки. Върнахме се късно през нощта, а Нени
заспа още по пътя.
В
неделя бяхме планирали да ходим до един зоопарк, с много коали (нашите
австралийски мечета, които са много симпатични). Отидохме заедно с Ива и
Румен, но там се срещнахме и запознахме с още едно семейство. С тях
само се бяхме чували по телефоните, но не се бяхме виждали на живо. Те
пристигнаха тук от Аделаида, но по принцип са само от една година в
Австралия. Разгледахме всички заедно зоологическата градина - ние даже
бяхме взели и камерата да снимаме, но батерията й свърши и нищо не стана
от намеренията ни. След това Ива и Румен си тръгнаха да коват огради у
тях, а ние с другите хора отидохме малко в балкана на барбекю.
Направихме си една дълга и сладка приказка до късния следобед. Прибрахме
се изморени от почивните дни, но щастливи след запознанството с новите
ни приятели.
Вчера
сутринта Нени отново тръгна на училище. Последен срок за учебната
година. Аз даже го закарах с колата заедно с още двама негови апапи, че
имаха да носят много тетрадки и учебници и чантите им тежаха като раница
на Хималайски шерп. После се прибрах и проведох няколко телефонни
разговора във връзка с обявени работни позиции. Тези дни ще им изпратя
документи, да видим какво ще стане.
Като
свършихме с тази работа, излязохме с Женя. Ходихме да плащаме наема и
се разхождахме из мебелните къщи. Искахме да си купуваме масичка за кафе
и разни други мебели. Женя реши, че е дошло крайно време да променим
вече нещо в къщи и започнахме от домашния инвентар (що не започна
промените си с мене, ма? – щеше да ни излезе по-евтино, ако ме беше
сменила с някоя друга будала). След като обиколяхме като въртоглави
града, под непрекъснат “вражески” огън и взаимни престрелки, с частични и
временни победи ту от едната, ту от другата страна, със скърцане на
зъби и подсмърчане през сълзи, в крайна сметка се озовахме в един
магазин, където госпожата заяви, че от там ще излезе или с мебели или на
носилка (лично мое предпочитание беше второто, но точно в този момент
не посмях да й го споделя...). Предложих й по-разумният и избавителен
вариант – да си тръгне с магазинера и щастливо да изкара с него до края
на дните си, но тя го отхвърли защото бил с брада. В още по-крайна
сметка, бойните знамена се свиха, оръжието падна и аз вдигнах ръце (само
дето не си смъкнах гащите, но нали все пак бяхме и на обществено
място...). Та, от въпросния магазин си купихме една малка секцийка за
телевизор, стереоуредба, разни чаши или друг домакински инвентар, както и
една масичка за кафе, в съответните съчетания на цвят, политура, фурнир
и посока на дървесните влакна. Разбрахме се с онези гадни типове
(магазинерите), че те ще ни ги докарат в къщи за допълнителни $10.
Хубаво - до тук добре.
Но
“промените” в семейството не спряха с покупката на тези талашитени
боклуци, защото повече не можело да спим на земята както до сега като
ратаи, а в легло - както правели “другите” човешки същества. До снощи си
спяхме разкошно на един двоен матрак, хвърлен направо на мокета и
оплаквания не бях чувал от ничия страна, но Женя си беше навила вече на
пръста другото. Така отидохме и легло да си купим. Него вече го
натоварих в колата, защото е разглобяемо. Прибрахме се в къщи някъде към
14:30, ядохме набързо и започнахме да разравяме руините като след
бомбардировките над София. Сглобихме леглото, занимавах се с монтаж и
демонтаж на дъски, после свалихме съществуващата екипировка в гаража;
имаше изхвърляне, почистване и още хиляди безумия. Междувременно новите
мебели пристигнаха и докерите ги свалиха пред входа на блока, малко след
това Неничко си дойде от училище и семейната война избухна наново – още
по-ожесточена (не казвам от всякога, защото аз помня и по-кръвопролитни
битки, но поне като сравнявам спрямо сутрешните ни сражения,
следобедните бяха още по-люти). Преместихме секцията-библиотека, която
само до преди секунди се намираше в хола; сега тя отиде в стаята на
Нени, а на нейното място сложихме по-малката нова секция и масичката.
Всичко чудесно се върза цветово и с холовата ни гарнитура.
Почти
непосредствено с подреждането на шкафовете, започна и запълването на
рафтовете им с наизвадената от всички дупки на гардеробите стока
(бидейки относително бедни, аз се удивлявах на количеството събиран с
времето инвентар - да се просълзиш от умиление чак...). Работната смяна
продължи до 23:30, когато се окъпахме, вечеряхме и паднахме подкосени от
умора, емоции и изживявания от всякакъв род и калибър. Женя каза, че
пак трябва да си боядисва косата, защото след вчерашните покупки е
побеляла наново. Предложих й да се остриже нула номер или евентуално
първи, но отново не гласно, а може би само в кошмарният си сън...
09.10.1996
- От снощи вече бурята в епруветките поутихна и остана само радостта и
задоволството от накупените вещи, както и самият кеф по експлоатацията и
визуалното им изображение. Тази сутрин Женя ми се обади, че от пощата
са минали и са донесли колета ви, който ние с радост и нетърпение вече
очаквахме. Вътре не е имало писмо обаче, както аз се надявах, но от
касетките ще разберем всичко. Аз още не знам съдържанието на пратката и
тези дни ще имам прекрасна занимавка с всичко това. Още в това писмо ще
се опитам максимално точно да отговоря на вашите въпроси, но вероятно
дискусията по много от повдигнатите теми ще продължи и в следващото -
тази събота вече на всяка цена трябва да изпратим колета. Може би ще
довършим и видеокасетата с кадри от новата ни домашна обстановка.
Проблемът е само в липсата на време, защото освен всичко друго, аз ходя и
на работа. Нека да съм си в къщи, да видиш тогава каква дейност ще
развия. Останал у дома обаче, така пък пари няма да има и пак попадаме в
омагьосаното бъркало на центрофугата...
Снощи
до късно писах писмо на Цецо до ЮАР, като надълго и нашироко му обясних
ситуацията ни в тесен и по-разширен смисъл (нашето конкретно положение в
рамките само на семейството и после къде стоим в държавата). С една
дума покана ние не можем да им изпратим за съжаление, но как ще го
изтълкуват после и особено в Габрово, това аз не знам. Но просто такава е
обстановката за момента. Ние допълнително ще разучаваме разните
положения и хватки, но нека всички да разберат най-после: невъзможно е!
Законите за емиграцията се менят с дни заради нашествието на виетнамци и
китайци. А покрай тях ще изгорят и европейците, защото правилата важат
за всички (поради факта, че уж няма расова дискриминация). Аз съм ги
обяснил всичките тези неща, но не знам дали ще ги разбере някой и
най-важно: дали ще ги приеме. Както и да е...
Нищо
още не се е чуло официално за съкращенията в завода; нито пък имаме
хабери от продажбата на земята - ще чакаме, ще видим. Днес Женя пак ще
изпрати молби за работа, мои и нейни. Толкова е объркано всичко, че
едвам за нас си смогваме да мислим, камо ли за другите. Онзи ден ми се
стори, че един зъб ми се счупи. Ей го сега и на зъболекар трябва да
ходя. Мама я няма да ме заведе при Карамуз – налага се да се оправям
сам!...
Вече
е обед, а не знам как ще издържа до 17:30, че да се прибера при колета.
И то не заради разните подаръци, а заради това, че ще чуя гласовете ви
пък макар и записани на касетка. Нищо не ме радва така, както това.
Освен да ви видя кацнали на новото ни международно летище “BRISBANE” –
това е най-голямата ми мечта. Само да сме всички здрави и живи – ще
стане, да знаете! Сашови скоро навършват две години в Австралия и
родителите на Ани веднага пристигат. Сигурно около Коледа ще е като
време.
Папата
е опериран днес в Рим от апендицит. Бил е проверен междувременно и за
някакви туморни разсейки, но нищо не са открили. Добре е и бързо се
възстановява – нека и той да е жив и здрав.
От
тази седмица подновяваме уроците по орган. Нени и сега свири, но само с
дясната ръка. Пианото ни е такова, че долната клавиатура може да се
нагласи по начин, по който да се натиска определен клавиш само с един
пръст, а да се чува като изсвирен цял акорд, бас и мелодия. Това е
допълнителна функция направена за непрофесионалисти, но сега Нени
използва тази възможност, докато лявата му ръка е все още в гипса. След
още две-три седмици ще го махаме. Ръката вече не го боли, но ние ще
спазваме каквото са рекли докторите. Аз изпращам снимката. Нека майка да
я консултира с ортопед и да ни изпрати заключението и становището му.
Междувременно ще изпратя и другата снимка, която се надявам да направят
след като свалим гипса. Нали ще трябва да видят как е зараснала костта.
Последния
ден в самата поща ще направя описание на нещата, които ви изпращаме.
Нека да видим първо кое колко ще тежи, че тогава. Тези дни пък е
необичайно облачно и хладно - не е неприятно, но нали сме свикнали на
жегата, та за това ни прави впечатление. Иначе си е 25°C-27°C. Много
хубаво стана и в стаята на Неничко. Сега само едно по-голямо бюро трябва
да му купим, но то ще е по-нататък, може би за следващата учебна
година. И той онази вечер легна късно; и той се радва и изживява
разместванията; и той отнесе няколко профилактични кавги, но до други
“по-твърди” и груби мерки не се е стигало. Така снощи заспа още в
движение - уж щеше да гледа предаването за животните, но не му издържа
душичката...
10.10.1996
- Вчера официално събраха целия завод, за да ни съобщят за предстоящите
съкращения и обяснят какво са се споразумели с Профсъюзите. От
производството трябва да си заминат 50 души, а от другия персонал
(такива като нас) – още 34 човека. На този етап първо обявиха пълната
свобода за всички, които искат да бъдат съкратени по желание –
доброволно казано по друг начин. Напливът е голям, защото обезщетенията
са много тлъсти. Все пак колко по-добре би било за някой да го съкратят и
да си тръгне с една солидна сума в задния джоб (такива с по-дълъг стаж
разбира се), отколкото да стои в завода и да си губи времето с работа.
Като мине етапа и разглеждането документите на желаещите съкращение, ще
преминат към тези които се спотайват зад бюрата и чупят пръсти дали
имената им ще са в списъка или и този път ще прескочат трапа (в тази
категория попада и моята бедна душа). Аз през тоя огън съм минал, така
че не се вълнувам особено. Е, хубаво ще е да си продължа тук, но каквото
дойде...
Вчера
Женя е получила отлични бележки на изпитите от курса, който кара в
момента по нейната специалност. Тя учи от вкъщи и само им изпраща
разработените теми по дадени въпроси. Това може много да й помогне за
намирането на работа.
Вчера
щом се прибрах и веднага се захванах да разглеждам новопристигналия
колет. По-късно се установи, че вътре е имало и писмо - № 156, което
Женя не беше видяла. Всичко е идеално и налице. Много, много благодарим
от сърце за подаръците, които сте ни направили. Аз първо се улових за
марките, но те бяха безжалостно подпечатани и не ставаха за втора
употреба. После четохме писмото, касетките изслушахме. Колкото много и с
трепет очаквах всичко това, толкова пък после ми стана мъчно и болно за
вас, като слушам и чета в какъв огън горите!...
От
вчера си имаме и нова кафеварка, а старата отива като къмпингарски
инвентар в каравана. Купихме и рамки за снимковите ни портрети, които
вече дори увиснаха тук-там по стените. Абе, госпожата не си поплюва!
Решихме тези дни да завършим видеофилма с домашни кадри, та да ви
изпратим и касетката. Сигурно ще пратим и една празна за презапис - ама
то е ужас при вас, бе!!! И аз съм засипан с информация от вчера, та ми
трябва време да обмисля всичко, да го разбера и едва тогава да отговарям
на поставените въпроси. Но на първото нещо, на което ми се искаше да се
спра е въпроса с банките - скоро ще блокират всички влогове. Не се
поддавайте и не вярвайте на никакви лихви и проценти. Тази лихва за да
бъде 300%, правете си сметката тогава колко ще стане доларът – че той ще
е над 1000 лв! Не допускайте да ви измамят на държавно ниво - стига ви
по обществена и частна линия, в магазини, на улицата и навсякъде.
Този
човек, дето татко го среща сутрин, трябва да е моят съученик Пейо. Той е
текстилен техник някъде, ама не помня къде и в кой завод. Или може да е
Джоши (Любо - колегата ми от Института).
Тук
не става въпрос за “вървене и невървене”, а просто за един целенасочен и
дългосрочен куцузлук, който вече продължава година, година и половина.
По принцип нещата се редуват, хубаво – лошо, а при нас е никакво. Хората
си изплуват, а ние все надолу потъваме. Няма място за тревоги - просто
ви описвам тези неща, за да сте наясно с мислите ни...
Не
мога да се сетя кои за тези хора Маринела и Гошо и това е. Но щом не са
се явили на изпита, някакво чудо трябва да стане, за да вземат виза за
Австралия. Тази неустойка от $1000 си е просто една глоба, без гаранция
че ще заминат. Онзи ден новите ни познати разказваха за това през какви
перипетии те самите са минали, за да дойдат тук. Страшно е! Във всяко
едно отношение, главно финансово и езиково. Таксите се измерват вече със
стотици долари, изпита за английски е на ниво като за тези, които имат
намерение да учат Университет в страните Англия, Америка, Австралия и
други англоговорящи. Вие си представете един 18-годишен кандидат-студент
в България какъв български език трябва да владее (отделно от
конкретните познания по предметите), за да влезе в Университета и да учи
медицина, право, политехника и т.н. Това е същото, само че на
английски. Ако тези условия важаха на времето и за нас, ние никога
нямаше да можем да изкараме този изпит, камо ли да плащаме във валута за
това или онова, свързано с документите. А тогава, само с парцалките на
госпожата от моминство и продадени на битака в Югославия, си платихме
молбите (документите). Хората от Международната Емиграционна служба ни
поеха самолетните билети (отпуснаха ни заем, който връщахме, но все пак –
не вадихме пари от джоб, защото и нямахме); после австралийците ни
посрещнаха, настаниха ни и ни научиха на език. Тези екстри сега ги няма.
Всичко е на собствени разноски. Абе ударихме кьоравото ние – е,
вероятно за това сега не ни върви особено, защото пък нали и много
добрини на едно място не може...
11.10.1996
- Ето че Марко Тотев този път ще се поусмихне малко. Като купихме
леглото онзи ден се одумахме в магазина, че имаме стари мебели за
продан. А човекът току що си отваря бизнеса и му трябва всякаква стока,
че да започне от някъде. Ние му предложихме нашите, които иначе са си
много запазени и хубави (само дето след две години експлоатация на нас
просто ни омръзнаха; нали и ние ще се глезим - в края на краищата,
живеем в цивилизован свят). Предварително си направихме сметката какво
са ни стрували на нас, колко време сме ги търкали и пренасяли от място
на място, тропулак по местенето им и т.н. Вчера този човек идвал на
оглед в гаража и казал същата цена, която ние вече си бяхме определили.
За $800 ще орине всичкия боклук от дома, а после той ще си го продава
поотделно на части, за колкото намери че му е изгодно. Заминава всичко –
старото пиано и бюрото на Нени, кухненските маса, столове и бюфет,
лампи, дивани и т.н. Тази сутрин аз пак разговарях с човека, който на
обед ще отиде да си натовари стоката. Женя в момента вади нещата. Към
целия комплект от боклуци влизат и някои намерени, оправени и
ремонтирани неща, за които не сме давали пари, но в тях съм влагал
умения и майсторлък. За това сега цената която ще вземем е прилична и
смятаме с тези средства да набавим необходимите ни мебели от вестника.
Още снощи Женя е уговорила разни срещи из Бризбън и тези дни пък ще
хвърчим по тези задачи. Да искам да пукна – време няма да намеря на едно
място да се спра! Само за майка работа е тука...
Продължавам
с патилата си в обедната почивка. Довечера сме на урок с Нени, а за
после не знам. Голямо тичане се е задало за тези предстоящи почивни дни.
В същото време работя над един много увъртян проект – сглобяване на
предна броня, буфери и други парчета към лицевата рама на автобуса. Има
4-5 детайла с по 12 отвора и нито един естествено не си съвпада по
център. Сега аз се заех да ги подредя първо в даден ред, направих им общ
монтаж и после отворите сами ще си намерят местата където трябва
(просто не виждам защо да ме съкратят, бе мамка им...). Всичко това е
свързано с ходене до монтажните цехове, лягане под рейсовете и множество
точни измервания, но на мене тези дейности не са ми неприятни.
Снощи
къпах Неничко, че с тази негова болна ръка той не може. А като го
оставя сам, той си натрива само тумбака със сапун и това му е къпането.
Другото е каквото го измие водата от душа, но обикновено така се къпе,
че косата му остава суха, а гърбът все още почернял от мръсотия. Като
утихна градът, къщата и всички мирясаха, аз си пуснах касетката на
татко. Часовникът, който ни буди има и радиокасетофон, та си лежах и
слушах.
Лекциите
за спиртомера и пелина са ми особено полезни. Аз правилото за
спиртомера го знаех, че се умножава по 0.4, само че не знаех кога се
вади и кога се прибавя получения резултат. Моята отвара от пелина съм я
объркал още в началото. Защото аз няколко пъти варих билките, но всеки
път доливах вода, а не ги киснах във вино. На края извадих 2.5 л отвара,
на воден разтвор като чай. Добавих до 4 л вино, сложих нарязани ябълки и
зачаках. Прибавих и съответното количество захар. Добре ама като
почнаха да шупват тези ябълки, та едвам спасих мътеницата. Щеше да
експлодира къщата. Независимо от всичко аз си слагам във виното от тази
“гърмяща” смес, но много повръщам на другия ден от нея. То ако се изпива
по чаша-две както правят французите – може би химичната реакция няма да
е толкова силна. Но аз като река да удавя мъката си във вино и двата
литра заминават само докато си замезвам; с вечерята поемам още малко
като бъчва, за да не ми се разсъхнат дъгите и разхлабят обръчите. За
това някой път винцето ми идва премножко и се получава “римската
мозайка” на заранта. Сега обаче като знам технологията, незабавно ще я
приложа в новия й вариант. Но докато не прекарам през червата си
старото, няма да почвам ново. Криво-ляво ще го изпием...
Пак
да се върна на онзи фотоапарат “Зенит”. Мислех да го изпращам, обаче
той много тежи (знаеш, татко - стар руски, стабилен и масивен апарат).
Трябваше да дам $40-$50 само за пренасянето му от едното полукълбо в
другото, че и обратно. Пък и аз така му видях сметката, че ти дори и в
Москва да го беше занесъл за ремонт, пак нямаше и там да го оправят. Аз
го купих за $2 от битака. Във вестника ги има всякакви – “PRAKTICA”,
“ZENIT” и т.н. По $50-$60 са вече, защото не се търсят – един хубав
фотоапарат с качествена оптика, електроника и т.н. струва колкото два
Запорожеца, един Москвич и бутилка “Столичная” по цени от преди падането
на Берлинската стена. С хиляди се измерва стойността на иначе наистина
невероятната техника. Докато играчките и китайските боклучета, като
нашето са евтини – има-няма едно агне пари...
Аз
и на майка касетката изслушах още онази вечер, но по-нататък ще я
слушам пак, с повече внимание. Иначе вечерта все някой шувърга, шумоли,
чопли, бърка из долапите и т.н. А така като “заспи градът” ми е
по-добре. Снощи помъчих нещо да изсвиря от моите стари нотни тетрадки.
Изкарах само “Кукувичка” и “Гърди си с рози накичи”. Всичко останало съм
го забравил безнадеждно. Възстановимо е, само трябва да седна и да го
упражнявам, но време нямам. Много е хубаво обаче, че сте се сетили да
изпратите тези нотни тетрадки. Когато по-нататък дойде време, изпратете
ни и школата с тангата. Не знам Нени дали ще се увлече от тази музика
(на него му дай само “хали-гали”), но аз може да се опитам да си
възстановя някои парчета...
14.10.1996
- Отново е понеделник и ние отново не пуснахме колета в събота.
Събитията около нас се развиха със страшна скорост и това ни отклони от
набелязаната програма. В петък се прибрах след работа и веднага се
заехме да търсим подходящи мебели чрез вестника. Тъкмо се суетим в
ровене из обявите и в 17:10 звънна телефона. От една агенция за работни
места се обадиха на Женя, че другата седмица почва работа по договор за
една година в някаква много сериозна инженерингова компания на пъпа на
Бризбън. Това ни хвърли отново в тревоги, емоции, напрежение и мечти. До
сряда-четвъртък всичко трябва да стане ясно. Понеже тя е била там на
интервю, знаят я какво представлява, какво може, имат й документите и от
второ интервю няма да има нужда. Всичко е въпрос на организация и
формалности от страна на агенцията и компанията. Поне ние наивно си
мислим, може би защото ни се иска да е така. Но нещата до два-три дни ще
станат ясни.
Междувременно
от вестника намерихме няколко подходящи обяви за прословутите мебели,
които търсехме (поне по описание). Хукнахме да ги гледаме, а от там
отидохме на урок по орган. Учителят реши, че е по-добре за Неничко първо
да свали гипса и тогава пак да възстановим упражненията. Ще пропусне
три урока, които ще навакса през лятната си ваканция. От там се
прибрахме, като минахме и през още едни хора за маса и столове. Нищо не
ни хареса.
В
събота, още току по първи петли, хукнахме пак по адреси, магазини и
т.н. След като обиколихме града от север до юг (с размери на Софийски
окръг че и към Пазарджишко отива) и на нищо не се спряхме, на края
влязохме и в мебелната къща. Всъщност “къща” не е най-правилното
описание на това тържище, защото магазина е на площ колкото стадиона на
“Чардафон-Орловец”, само че е закрит - и е застлан не с трева, а с
мокет. Огромно нещо и естествено пращи от стока. Много гледахме, много
умувахме и много неща ни харесаха, но никое от тях не беше по
финансовите ни сили и възможности. След изтощителното ни бродене покрай
изложените експонати, най-после се спряхме на една секция - абсолютно
същия десéн като тази, която купихме онзи ден. Веднага последваха
пазарлъци, гърчове, присвиване на джуки и прочие мимики и гримаси -
всичките изразяващи семейно щастие и благополучие...
Та
както казах вече, в магазина сме - в морето на мебелите. Секцията която
купихме струваше $900, но ние платихме само $400 от тях. Останалите
$500 ще ги изплащаме на порции в продължение на 10 месеца (бълха ни
ухапала!). Утре докерите ще я докарат в къщи. Видяхме и една много
хубава маса с шест стола, но те вече бяха продадена, а това беше
единствената бройка в магазина. Разбрахме, че този комплект може да се
набави от друг магазин и от там тръгнахме да търсим него пък, но все още
сме му по дирите. Цялата тази процедура, с началната увертюра,
отделните действия и последвалият епилог, трая от 09:30 до 16:30 като
изразходено време, около 200 км пропътувано разстояние и една туба
бензин, все едно че беше излята на пътя. Прибрахме се в къщи, където пък
всичко е струпано на отделни камари и добре че е пластмасовата маса и
столове от каравана, защото иначе щяхме и да ядем на пода. Вечерта пихме
с госпожата по една ракия да ни се отпусне малко нервата, изгледахме
всички възможни филми по телевизията и си легнахме.
В
същия този ред на мисли, в петък ни се обадиха от агенцията, че днес ще
дойдат да пръскат апартамента против мравки, хлебарки и друга
инсектична гад. За целта трябваше да опразним долапите от посудата и
гардеробите от дрехите – нататък вече става още по-забавно, нали! Нещата
не се спряха до тук обаче. Една колежка на Женя от службата по
разнасяне на позиви и листовки й се обади, че не можела да си разнесе
нейните количества, та наш’та да й вземе смяната един вид, обхождайки и
нейния маршрут; това само като допълнение. В събота вечерта ние се
обадихме на нашите нови приятели и с тях вчера ходихме на излет до едно
езеро. Преди това пак обикаляхме адреси за маси и столове като малоумни.
После минахме на обед да ги вземем и излязохме. Добре ама на брега на
това езеро много духаше и като се наобядвахме набързо пак се върнахме у
тях да пием по кафе. Примесено със сладки приказки и взаимни разговори,
“кафето” се проточи до 18:00, защото го смесихме с малко бяло винце и
съответните мезета. Едва тогава чак се прибрахме у нас в апартамента,
който вече приличаше като склад на “Търговия на едро/дребно” през
най-имущните години с пращящите от стока халета. Заехме се да подреждаме
боклуците от края, но то ставаше все по-разхвърляно. Редихме диплянки и
рекламни материали до късно вечерта, малко телевизия позяпахме и отново
се разхвърляхме по наровете из каютите.
Женя
днес преди обяд е обикаляла с една голяма торба около квартала да
разнася цветните реклами на магазините, а следобед пристигат пръскачите;
Нени си идва от училище в 15:30, а аз в 17:30 от работа. Много скоро
всичко ще приведем в ред, но сега в къщи е един малък земен АД. На
всичкото отгоре имам и няколко позиции за работа, на които Женя трябва
да изпечата писмата, та в сряда да си изпратя молбите.
Ето
как вашия колет отново остана неизпратен, но просто нямаше време и за
това. На Васил майка му си тръгва за България в сряда, но вероятно няма
да може да вземе пратката със себе си, поради многото багаж който тя и
без друго има. Ще видим - може да изпратим поне снимките и писмото по
нея, но това хич не е сигурно. Много сме на зор напоследък, за да можем
да мислим и за колета сега. Смятам, че след като прочетете тези редове,
ще ни извините за голямото му закъснение. Не ни съжалявайте, искам само
да ни разберете...
Веднага
след 20 т.м. ще се чуем и по телефона, за да ви предам в кратце
обстановката около нас, докато за подробностите ще трябва да изчакате
пристигането на писмото. Вярвам, че няма да се тревожите за нас. Ако пък
стане така, че Женя да започне и работа скоро, свещ ще запаля в черква
колкото Айфеловата кула голяма! Трябва само да изчакаме до
сряда-четвъртък, за да видим какво ще стане и с този болен въпрос...
Продължавам
си мисълта от днес, вече от вкъщи. Пропуснах да отбележа, че освен
тичането подир вятъра и отчаяната ни надпревара с него, в последно време
се отбелязаха и известни потребителски успехи. В петък вечерта след
музикалния урок, ходихме на едно място да гледаме едно ученическо бюро и
стол за Нени. Много ни харесаха и двете неща, защото бяха чисто нови, а
пък само за $120. Спазарихме ги за $90 и си тръгнахме уж с намеренията
да търсим по-хубави (като че ли ще векуваме с тези вещи). След кратки
консултации в колата обаче и постигнатият консенсус между отделните
партии и групировки, върнахме се от средата на пътя и ги купихме. Поне
едно нещо да имаме като хората, а и да се изчерпват проблемите един по
един. Човека даже беше достатъчно любезен, та с ремаркето си ни докара
бюрото до вкъщи (срещу допълнителни $10 за услугата), защото аз столът
поне успях да го натикам в колата, макар и разглобен на парчета. Така за
$100 купихме и подсигурихме Нени, дай Боже докато стане студент. Столът
е специален, повдига се нагоре-надолу, на колелца е и той сега се движи
с него из дома. Тътрузи се навсякъде и така ходи в клозета, със стола
си ляга и го ползва за придвижване от едно място на друго. Съвсем ще
замяза на свинче, както върви...
Чакам
Василови тази вечер да ни се обадят, че евентуално утре вечер да им
занесем писмото и снимките поне. Днес пристигна и вашето писмо № 157. С
болка научихме за смъртта на вуйчо Митко в Пловдив. Той ще остане вечно в
спомените ми като “онзи вуйчо Митко”, който аз помня от детството си -
жизнен, весел, с цигулката и дайрето; абе истински моабетчия. Бог да го
прости - и той баят потегли на старини, горкия, ама каквото му е писано
на човек.
Майко,
според това което си написала - излиза ли, че не е разрешено да се
изпращат касетки в колет? Ама какво си мислят тия говеда, бе? Ах, един
път да ви изтръгна от мръсните им лапи!!! Ще им дам аз на тях едно
примирение, едно смирение и затваряне на страници! Дорде не им се
склопят очите, няма затваряне на страници – така съм ги проклел. Ама
наистина човек трябва да поизтегли първо, че тогава да се определя кого
да обича и кого не. А не да има само една алтернатива – БКП и край!
Добре че поне за билките не са правили проблем - друг път хич не ги
описвайте чак толкова подробно. Но най-добре е вече нищо да не
изпращате, че да не им тъпчете и без друго тлъстите гуши. Аз по-късно ще
разбера дали ще пращаме писмото - утре ще продължа писането си от
работа и ще завърша този отрязък от време, преди да го занесем у Васил и
Албена...
15.10.1996
- Снощи стана ясно, че довечера ще занесем писмото, за да го пратим по
майката на Васил. За това ще се ориентирам към привършване, въпреки че
много въпроси стоят все още неразрешени и неразгадани. Около мебелите и
домашния уют нещата се избистрят. Надяваме се днес да ни докарат
секцията - в четвъртък вечерта вече ще сме на новата маса и столове. До
тогава трябва да разберем какво ще стане и с работата на Женя, а другата
седмица пък ще стане ясно дали ще ме съкращават или не. Всичко това,
продажбата на земята и други проблеми от общ характер, са ни заели
мислите до такава степен, че нито за колети можем да мислим, ни за нищо.
Но искаме поне писмото да изпратим, за да не стоите в невидение.
След
две седмици ще махнем и гипса от ръката на Неничко. Седмица след това
пък той заминава на лагер от училището. Трябва да се акцентира на
свиренето, защото доста неща е забравил сега, докато не можеше да ползва
лявата си ръка. Пак ми дойде на ума да споделя мисли за разни пророци,
магии, уроки и т.н. – знам че всичко това звучи глупаво и абсурдно, но
ей го: почна да свири детето, хвалим се и се гордеем с него до възбог, а
то взе че си счупи ръката, милото. Абе почнат ли много случайности да
се насъбират и да се точат като лиги на хипопотам една след друга и
веднага идва резонния извод, че всъщност нищо не е случайно. Не знам
вече какво да си мисля. На 06 и 07 Декември ще бъде Коледният му
концерт. Дано успее да се подготви с някои парчета до тогава.
Очертават
се много напрегнати месеци занапред. Ако пък аз трябва и работа да
търся баш преди Коледа, тогава съвсем ще я втасам. Но нещата ще се
решават едно по едно. Нито може да се бърза, нито пък да се предскаже
бъдещето, за да знаем какво ще стане занапред. Важното е, че всички сме
живи и здрави - искаме и от вас същото, както и да не се притеснявате за
нас. Все нещо ще изгрее в далечината на привидно близкия хоризонт...
Продължавам
в обедната си почивка. Мебелите вече са факт, защото Женя ми се обади
напред, че сутринта щели да ги докарат. Вече сигурно са ги и монтирали.
Независимо от напрегнатата обстановка на работа, всеки продължава да си
върши задълженията, докато не бъде извикан тихомълком и поединично в
служба “Личен състав” и му бъде съобщено дали ще го съкращават. Няма
ругатни, няма стачки, коментари и други реакции по повод съкращенията.
Приемат се като някаква неизбежна даденост и не се обсъждат много-много.
Когато ви се обадя по телефона, аз все още няма да знам каква ще е
съдбата ми. Може пък да ме спаси образованието евентуално. И аз не знам -
каквото дойде, това ще е.
Днес
Женя трябва да разнесе за последен път рекламните материали, защото
онзи ден им заяви, че се отказва. Това не е работа изобщо. Първо се
сгъват и подреждат часове наред в къщи, защото тези диплянки идват по
1000 бройки на пакети от печатницата. После се мъкнат навред в торбите
по 30-40 кг в началото (е, те намаляват, ама чак към края). След всичко
следва и няколкочасовото им разнасяне из улиците за нещастните $15-$20 –
майната им. До тук с тази дейност! Сега пред нас стоят много по-важни
мероприятия (като че ли до сега не са стояли), на които трябва да им се
предаде завършек. От агенцията за земята ми се обадиха, че имат много
интересуващи се хора, но щом чуят за проекта на пътя отзад и доста от
тях се отказват. Но имаме оферти вече за $70,000 – ще чакаме още малко
време за повече пари и като видим че няма мераклии, ще я засилваме на
този, който дава най-много. На мене никак не ми се продава това парче
земя, но явно че ние няма да можем да построим това, което искаме. А
иначе на път и под път има всякакви стандартни къщи, че и много
по-евтини даже - със земята, градините и всичко останало. Така че ако
един ден се стигне до купуването на някакъв друг имот, това ще стане за
един миг - няма да има нужда от записване и чакане с години.
Довечера
с няколко реда ще опиша съдържанието на жълтия плик преди да излезем.
Нищо съществено не ви изпращаме този път, но поне писмото и снимките ще
ви стоплят сърцата за известно време. Вчера успешно приключи и борбата с
пестицидите. С какво са пръскали не знам, но буквално за няколко
минути, мокета се е покрил с трупове на малки, големи и още по-големи
мравки, хлебарки, паяци, мухи, бръмбари и друга твар. Женя ги събрала на
края с прахосмукачката и битката с тях привършила. Тя горката, един път
да отиде на работа, че да си отдъхне. Всичко се струпа на нея. Справя
се отлично, но е на голям зор. Мебели, насекоми, багаж, покъщнина,
прехрана – ужас! Добре че поне мен ме няма там, че иначе да сме си
издрали очите до сега.
Колата
вече е добре - върви много хубаво, но по-нататък пак ще се опитаме да я
продадем. Доста средства има заложени в нея, които ако успеем да вземем
и да усвоим, ще ги използваме за други две коли. Каравана също си стои
на улицата пред блока в пълна бойна готовност и чака само да поемем на
някъде. Новите ни приятели се оказаха много запалени къмпингари - наши
хора и по душа, и по разбиране, и по кесия. Те скоро ще купуват къща, но
в северната част на града и поне с тях ще си бъдем наблизо. И те са от
София, но момчето е родом от Карлово - инженери, завалиите, като нас.
Жената работи на хубаво място, а той учи курсове и търси работа
едновременно. Имат дъщеричка на 6 години - след две седмици сме канени у
тях на рожден ден. Абе, както ви казах - чакам пенсия, защото не мога
всичкото да го поема, като си губя времето и по цял ден с работа...
Ето
че дойде времето да приключа най-после това голямо писмище.
Мебелировката е много хубава и чудно се вписва в домашната ни
обстановка. Ще има филм и снимки специално за целта, за това сега няма
да описвам нищо. Първо, цялата пратка съм я сложил в едно рекламно
списание на някакъв магазин. Такива брошури и много други, Женя
разнасяше в продължение на няколко месеца. Но само до днес, включително.
В
началото на страниците на това списание са нещицата за Ямбол – писмо,
на Неничко, някакво домашно от училище, няколко магнитни лепенки за
хладилник и съответните снимки-портрети. Самите снимки пък са сложени в
отделни картички, с австралийски животинки и мотиви. В същите картички
сме сложили и вашите снимки. Самото списание пък носи финансова и
културна информация на стоки за широко потребление и прецених, че ще
бъде интересно за вас. По-нататък, по средата се намират листите на
самото ми писмо. После следват нещата за вас - писмото на Неничко,
снимката на счупената (пукнатата) му ръка, друго негово домашно и също
такива магнитни лепенки. Изпращам ви и едни черно-бели снимки на Бризбън
от едно време, около 50-60 години назад. Като дойдете тук, ще ви заведа
специално на тези места, за да направите разликата.
Другата
малка цветна снимка е на Нени, която му направиха и подариха на улицата
по време на панаира – с рекламна цел отново. Това което е сгънато и
много прилича на тоалетна хартия си е точно такова (само че не е
употребявана). Нали сме вече музикално семейство - купихме този десен,
защото е на щамповани ноти. Не знам дали като се сглобят и изсвирят от
цялото руло, ще се получи прочутата “Кантата за лайното”, но решихме че е
доста необикновено и интересно. За това ви изпращам малка част от нея
(може би само увертюрата). Има някъде и две марки от по 50 лв – надявам
се да стигнат за изпращането на едно писмо (ако няма ново увеличение).
Това е всичко, което съдържа скромното пакетче (нищо, ама от сърце!).
По-нататък ще изпратим и колета. В последния момент слагам и едно
списание за къщи, земи и други недвижими имоти. То е само за Бризбънския
регион и цените му важат само за тук. Смятам че и това ще е полезна
информация – отново финансова и културна.
Целуваме
ви и ви прегръщаме най-горещо всички в къщи. Желаем ви здраве и
спокойствие, надежда и търпение. Много здраве на всички в Габрово, Ямбол
и в страната въобще!
Женя, Нени, Ангел – Brisbane, AUSTRALIA…
Няма коментари:
Публикуване на коментар