Добър ви ден, скъпи майко, татко и бабо; добра среща и с вас, приятели мои!
19.07.1996
- Започвам новото си писмо, независимо че още старото не съм ви
изпратил. Добро или лошо, то вече е напълно приключено, опаковано заедно
с останалите дреболии и търпеливо изчаква довечершната ни среща с
Василови. Освен че искахме да си вземем довиждане с бащата на Албена,
възползвахме се и от възможността да ни послужи като куриер. Така, след
щастливото му завръщане в България, специално това писмо ще пристигне
още другата седмица заедно с него, а там на място ще се разберете
допълнително как ще стане предаването му във ваши ръце. По този начин
значително съкратихме нормалното време за пътуване на пощенските пратки и
се надявам в най-скоро време да прочетете за всичко, което се е случило
с нашия изгнанически емигрантски живот в описвания период.
Новините
около нас продължават да са оскъдни. Единственото по-вълнуващо събитие,
което и аз не знам защо очакваме с такова голямо нетърпение, е
утрешното откриване на поредната Олимпиада – церемонията ще бъде в 10:00
наше време, но не знам дали предаването ще бъде директно от Атланта
(САЩ) или само на видеозапис, предвид часовата разлика между
континентите.
Тази
сутрин по радиото съобщиха, че са намерили една от черните кутии на
самолета, който се взриви във въздуха и изгоря като факел с всичките си
229 души на борда. Съмняват се за диверсия или атентат, който опорочи в
международен план предстоящото голямо спортно събитие. На практика това
ще бъдат последните Олимпийски игри за този век и за това хилядолетие.
Следващите, които ще се проведат в Сидней през 2000, с прекрачването ни в
поредното 21 столетие, ще дадат началото и на новото летоброене,
започващо с цифрата 2. Времето продължава да бъде все така студено нощем
и сутрин (3°C-4°C), но през деня под топлите лъчи на слънцето
термометъра подскача до 23°C и става малко по-приятно.
Сега
се сетих, че майка искаше филм за фотоапарата, обаче вече е твърде
късно да разпечатвам всичко и като й поднасям извиненията си за
неудържаното обещание, искам да я уверя че филмчето обезателно ще бъде в
следващата ми пратка – даже ще изпратя две, за компенсация. Сега всичко
стана много набързо и не можахме да се подготвим с повече подаръци, но
се надявам вие да ни извините за това.
Довечера
ще водя Нени на седмичния си урок по пиано. Той ми дава голям отпор за
това свирене и съвсем не знам дали ще намери сили и воля да изкара
обучението си до края; започвам да се съмнявам дори и в моите собствени
сили вече. Нямам представа дали моите грандиозни планове за бляскавото
му бъдеще изобщо ще се осъществят, но съм решил да се боря самоотвержено
и напористо с овнешкия му инат и да доведа нещата до победен край, а
пък после - каквото излезе. В неделя вечер (по българското време) ще се
обадя по телефона, за да ви кажа за пратката и как да се свържете с
Димитър (всъщност бащата на Албена). Дано всичко мине успешно, в което
не се съмнявам...
22.07.1996
- Отминаха още два съботно-неделни дни, преминали при невероятно богата
и пъстроцветна житейска програма, наситена с толкова много събития и
емоции от всякакъв характер, та не знам дали ще мога да си подредя
мислите достатъчно добре, за да опиша всичко до най-малката подробност.
Но хайде да карам пак подред и без излишни уводи - преминавам направо
към изложението.
Както
вече съм споменавал, холовата ни гарнитура отдавна плачеше за смяна и
ние напоследък сериозно търсехме навсякъде да си купим друга. В петък
след работа Женя ме грабна да вървим да гледаме една, която тя беше
избрала от вестника с обявите за продажба на употребявани вещи. Не беше
лоша, дори напротив - доста запазена, с две диванчета и два фотьойла.
Искаха $175 и не отстъпиха нито цент надолу, въпреки моите завидни
търговски способности. Ние я харесахме “на първо четене”, но искахме да
видим още няколко, та да изберем естествено най-хубавата и най-евтината
(най-вече). След този оглед взехме Неничко от къщи и отидохме на урок.
Той пак се представи блестящо и учителят му предрече фанфарно бъдеще -
дай Боже, стига да ме слуша (в което се състоят и основните ми
съмнения). След успешно проведения урок се емнахме чак на другия край на
града, където живеят Васил и Албена – трябваше да занесем пратката на
баща й и да му пожелаем на добър час. Той днес по някое време излита, а
до времето в което ще четете настоящите редове, вече отдавна ще ви е
станало ясно кое как е било и защо така се е случило от предишното
писмо. Та, поприказвахме си с хората, попихме и малко вино за
словоохотливост - видяхме се и с майката на Васил. Тя пък ни разказа все
още пресните си спомени за трагедиите из България, взехме си на края
довиждане с всички и си тръгнахме.
Междувременно
Неничко искаше чичо му Васил да запише едни компютърни игри, че да си
“играело детето” у нас на нашия компютър (вместо примерно да прочете
някоя книжка или пък да свири по-дълго време - сакън). Купихме и 20
дискети предната вечер, за които той ми извади душата. Независимо че се
прибрахме късно, Нени веднага седна на компютъра, за да си изпробва
новите игри. Вечеряхме и веднага след неговата игра, компютърът ни вече
беше нещо блокирал и онемял. Играх си да го оправям, но явно дефекта му
беше голям, а и какво ми разбира на мене кратуната от такава техника –
да е лопата, че да ти кажа от къде се държи, но с компютрите не съм
съвсем “на ти”. След като повредата вече стана факт неоспорим,
последваха и обичайните за случая кавги, викове, крясъци, препирни и
спорове за търсене на “вината”. “Малката вина” си легна набързо
разревана, за да не изяде и боя като капак на всичко. Тогава
престрелките продължиха само между “голямата вина” и олицетворението на
правдата и праволинейността в нашия семеен дом. “Голямата вина” моля ви
се, имала неблагоразумието и съвсем безотговорно беше разрешила на
“малката” да си играе с компютъра и по този начин опра пешкира за
абсолютно всичко – включително и заради няколкото ми безразборни интимни
връзки с представители на отсрещния пол, датиращи далече в годините,
много преди моето злополучно запознанство с въпросната “правда и
праволинейност” на една Национална студентска бригада през 1982. Още
звучи и отеква в ушите ми канонадата от думи и изречения, всички стройно
подредени под перфектна заядливо-арогантна форма. А понеже вече пък
беше станало среднощ и стрелките на часовника клоняха към 24:00, този
водевил се разиграваше и с хриптящо-съскащ приглушен глас и тон, за да
не събудим съседите от околните апартаменти – както нашите от входа,
така и онези неблагочестивци, сладко и спокойно спящи си в останалите
блокове на комплекса. Сценката беше много забавна – един достоен за
екранизация театър...
В
крайна сметка се разбра, че компютъра ни е трайно и дълбоко наранен и
се нуждаеше от спешна лекарска помощ. Легнахме си взаимно отровени,
взаимно обидени, като аз дори и в момента се опитвам да открия злите
коренища на грозното и пъклено дело което извърших, наред с поетото си
чувство на виновност заради кристално чистата и благородна душа която
нося. Излишно е да обявявам на всеослушание, че предвид този случай
бидейки най-пресен и фрапиращ, както и по повод на множество други мои
прегрешения в ергенския си живот и извадените ми на показ кирливи ризи
дори и от отвъдният (ако все пак съм имал такъв и съм се преродил в
такъв изверг, какъвто съм сега), през тази нощ аз бях лишен от
интимности и прочие “лигавщини”, както някои наричат законните ласки
между съпрузите. Този свински акт обаче съвсем не трогна обръгналият ми
от години на подобни изпълнения организъм – откакто на времето другарят
ви Онан (Библейския син на Юда) е измислил прелюбодейството чрез
ръкоблудство, на жената се гледа като на малко по-второстепенен фактор
за задоволяване на естествените мъжки потребности. Но тъй като
настоящият житейски пътепис няма за цел да изважда на показ сексуалните
фрагменти и метаморфози на главните си герои, ще отмина този деликатен
въпрос с презрителна душевна насмешка и дълбокомисловни проклятия…
Така
– следва сън, а след сънят изгрява ден втори от разглеждания кратък
период – събота, рано сутринта. Скочихме още в тъмни зори и излязохме –
сърдити, мразещи и грозни. Ходихме по разни гаражни разпродажби, но
освен боклуци и парцали, не видяхме нищо друго, заслужаващо внимание.
Това бяха все вещи, които дори аз с цялото си боклукчарско величие и
чест не бих прибрал от пътя в къщата си, а някой тарикат искаше и да ми
ги продава на всичкото отгоре. Както и да е - ние нищо не намерихме и
нищо не си купихме.
Понеже
компютърът ни има(ше) две години гаранция, веднага отидохме на мястото,
от където съвсем наскоро го бяхме купили. Разбира се заварихме
магазинчето съвършено опразнено - двамата азиатски мошеника ликвидирали
дейността си и сега някой друг дава помещението под наем, нямащ нищо
общо с предишните наематели. А от онези жълто-зелени китайци няма и
помен даже. Точно в този миг разбрахме, че с потъването на бизнеса,
воден успешно кой знае колко време от тези дребни хитреци, е потънала и
гаранцията на озлочестеният ни компютър, в резултата пък на което
потъват и нашите собствени гемии, както е популярно да се описва един
подобен катастрофален случай. Хукнахме да търсим някакъв сервиз и
естествено намерихме, обаче там пък други подобни ментърджии вземат по
$60 на час, независимо за каквато и услуга да ги помолиш. Забелязал съм,
че когато човек е прекаран, единственото му спасение е да си плаща за
отърването от проблема и ние бяхме принудени да оставим магическата
кутия за ремонт във въпросния сервиз.
Прибираме
се в къщи подир няма и час все така мълчаливо, а онези тъкмо в този миг
звънят по телефона от работилницата - да отиваме при тях и да си
приберем отремонтираният вече компютър. Хайде тичаме пак обратно в
сервиза, даваме им нещастните $60 и си го вземаме. Какво му е било и
какво толкова са му оправяли аз не мога да кажа; нито мога да твърдя, че
ремонтът пък им е отнел цели 60 минути, но те така или иначе отнесоха
мизерните ми парици; може да са го оправили за по-малко от четвърт час,
но си платихме като за цял. А междувременно пък, в съседен квартал
ходихме да купим и специално бюро за компютъра, с повдигаща се масичка и
разни други изгъзици. В един момент имахме бюро, а нямаше какво да
слагаме на него, но както и да е – впоследствие всичко си отиде по
местата.
Докато
разглобя бюрото и да му натъпча дъските в колата, въпросният час мина.
Тук отварям и една малка скоба, за да спомена колко умен и сръчен е
австралийският народ, като този въпрос ще го засегна и още веднъж
навътре в доклада си, при това съвсем скоро. Питам жената, от която
купихме бюрото дали последното се разглобява, защото нямаме ремарке да
го натоварим цялото. Тя каза “не”, като попитала и мъжа си даже, че да
потвърди и той - уж за още по-голяма тежест и престиж. Той също казал,
че бюрото не можело да се разглобява. Те така цяло го били докарали от
някъде с някакво камионче. Викам си на акъла: “Абе то да не би пък да е
отлято, дявола го взел и въжишко бюро – пиках на него!” И буквално
секунди след това, с един поглед виждам типичните мебелни сглобки, тип
“шведски” (татко ги знае) - докато онези мигнаха с очи, аз му събрах
дъските в багажника. Сигурно съм събрал погледите и на съседите, но то
си е в техен минус. По този начин уж “неразглобяемото” бюро си дойде
здраво и читаво у нас и много добре се вписа с околната обстановка и
интериора на апартамента. Взехме си и компютъра, който се оказа че беше
хванал някакъв зъл и свиреп вирус, та в сервиза го третирали със
специални програми, подлагали го на режими и диети. В крайна сметка го
изцерили, но какво ни струват Неничковите игри само ние с майка му си
знаем (и той, но само отчасти). Час по-късно рекох да включа и самия
компютър, за да го видя как работи след “профилактиката” и лечебните му
процедури, защото преди това прекарвах кабели, инсталирах го на
специалното му бюро и т.н. Всичко си заработи горе-долу нормално,
паметта му е запазена и всички документи които бяха в нея, но сега пък
работеше на понижена мощност, т.е. бавен, муден е някак си в действията
си. Това допълни и без друго преливащата чаша на търпение, вежливост,
култура и пр. човешки ценности. Нямаше обаче на кого да излея
“възпитанието” си, защото същите майстори работят само до 14:30 в
съботен ден, а вече беше станало 16:30. Разбра се, че пак ще им носим
компютъра за ремонт и че няма да оставим току-така работата, свършена
наполовина.
Зарязахме
делата с “вълшебната кутийка” и хукнахме отново за прословутите дивани и
столове. Отидохме пак на майната си чак, за да видим сами и да се
убедим за сетен път, че първата холова гарнитура, която гледахме онази
вечер беше най-подходяща откъм финансова гледна точка и в стилов аспект.
След изминати повече от 300 безуспешни километра по улиците на
многолюдния град, отново на 5 цилиндъра вместо на 6 (по някакви
неизвестни за сега причини), ние най-после се завърнахме в къщи. Много
бързо, още по пътя “борда на директорите” реши, че в крайна сметка ще се
купува точно тая гарнитура и това е – умиране можеше да има, но
отърване от това никога. Обадихме се повторно на хората - за всеобща
наша радост те все още не я бяха продали (оставаше пък да беше и
продадена след всичкото до тук, нали!). Та, поне този път извадихме
късмет. Отидохме пак до продавачите, занесохме им парите, а аз през
седмицата ще взема ремаркето от завода и ще натоваря мебелите като се
прибирам към къщи. Така с тези две покупки, емоции, тичане напред-назад
приключи и този ден. Аз бях капнал; също и Женя, но тя никога не се
оплаква - нали за жените казват, че са с по седем души, като котките...
Вечерта
си легнах рано с намеренията да се наспя и да отпочина добре, но цяла
нощ не можах да мигна. От някъде излезе един свиреп вятър и от течението
му вратите и прозорците се блъскаха в рамките си така, както да си
мислим че настъпва краят на света; отделно дето пък през всички дупки и
процепи се носеха всякакви зловещи симфонии и злокобни смъртни танци на
дяволи и таласъми. Хеле криво-ляво осъмнахме; безкрайно дълга ми се
стори тази нощ. Бях обещал на Нени и на онова момче, емигрантчето, да
отидем заедно на някакво изложение в един крайречен парк – по-скоро това
беше парад на мотоциклети от най-различни марки и модели. Времето макар
и слънчево, беше много противно, зъбато и ветровито – особено пък
покрай реката вятърът щеше да ни отнесе мозъците. Позяпахме малко,
утрепахме сутринта и после отидохме у нас. Женя беше гласила гала-обяд,
като за гост. Аз отидох да купя бира и до един отпадъчен контейнер пак
намерих много боклуци (които аз гальовно наричам съкровища). Бог взел -
Бог дал, дето се казва. Пък и нали се смилихме над доброто момче,
останало сам-самичко в този лъскав, но лукав и бездушен свят; така
рекохме малко да разнообразим и неговите скучни дни. Той иначе си намери
и работа - вечерите помага в един индийски ресторант: събира паници,
мие чинии; занимава се с всичко, каквото го накарат да върши.
Чорбаджията го тачи, защото е съвестен и добре си гледа работата. По
професия е барман - свястно момче. Та, спирам се аз до боклука и почвам
да товаря в луксозната кола: два плажни чадъра, много красиви и много
големи, сгъваеми; една масичка за кафе от камъшит, която страшно се
връзва с друга една мебел от къщи; някакво спортно съоръжение за
тренировка мускулите на ръцете и един телевизор (абе аз много си падам
по тези телевизори; постоянно все в телевизори се спъвам, не сте ли
забелязали). След като изпратихме момчето, слязохме в гаража да
сортираме находките. Женя като по чудо също много хареса всичко, въпреки
че тя не обича боклуци и постоянно ми мърмори, когато аз най-акуратно
привлачвам сегиз-тогиз по нещичко. Чадърите са готови за експлоатация -
чакаме само знойното лято и палещото слънце. За масичката има нужда само
да се изреже един стъклен плот и също е готова за употреба. Пуснахме
телевизора – има звук, пълна картина (че и цветна). Това му беше първия
тест, за да бъде изобщо допуснат горе и да прекрачи прага на
апартамента. Последва задължителното почистване и поглеждане “под
микроскоп”. Фокуса му нещо не беше добре и една черна линия се появяваше
горе и долу на екрана. Отворих капака и започнах да бутам напосоки и
безразборно тримерите по платките, докато на края получих кристален
образ. “Операта” на чичо Божко не е имала такава картина. Разбра се, че
от сега нататък официално ще ползваме намерения телевизор, което наложи и
известни размествания в мебелировката и интериора на апартамента.
Неничко щастливо си прибра в стаята отдавна чакания апарат, на който
майка му и баща му се радваха като деца до този момент, а ние си
инсталирахме другия, който е и по-голям – изобщо не повишаване на
жизненото равнище, ами направо като грандиозен скок в бъдещето мога да
оприлича това явление. Цяла вечер подреждахме и пренареждахме. Сега като
дойде и новата холова гарнитура, съвсем ще си променим обстановката
(като се прибирам вечер, вероятно ще си мисля че случайно съм попаднал у
съседката, за която също не скривам, че е много апетитна и
съблазнителна). Старите дивани слизат в гаража и един ден, заедно с
всичко намерено или което имаме до сега, ще бъдат разпродадени на масова
гаражна разпродажба, която ние ще си организираме. Така и вчерашният
ден най-после привърши – отново след много емоции, тичане и
напрежения...
Със
същата динамика започна и тази седмица. Първата ми работа беше да се
обадя за рекламация в компютърния сервиз. От там казаха, че те са
премахнали и неутрализирали вируса, но други центровки и настройки не са
му правили. А пък шибаният вирус е предизвикал отделно от всичко и
тоталното объркване в цялостната система. Повикахме майстор в къщи,
естествено при същата ценова тарифа. Той наистина много майсторски и
виртуозно провери и нагласи всеки отделен възел и пипна всяка точка от
умната кутия, но тази манипулация ни струва като цяло нови $90. За
статистическо сравнение само ще посоча, че ние и тримата като семейна
единица съществуваме (поминаваме, оцеляваме) с $240 на седмица – всичко
останало от доходите ми отива в алчните трезори на банките за погасяване
на заемите ни; разход от такъв порядък и величина се отразява
чувствително на скромният ни бюджет. Е, ще изплуваме от тинята и този
път, надявам се, но с малко повечко зор. В същото време чакам да ми
донесат в завода още две бобини за колата, защото едната е повредена и
трябва да я сменя, а и искам да си имам една резервна - и там се очаква
малък масраф от други $137 (олеле, пак заскрибуцаха тъжно цигулките;
като стане дума за пари и разходи, та ми идва да скоча от балкона –
кофти че сме едва на първия етаж и мога само да се навехна глезена).
Добре че едно по едно нещата се изчистват и заемат нормалното си
положение. А най-вече, да са ми живи и здрави тъпите австралийци, че
покрай тяхното невежество и ние с госпожата можем да си топнем залъка в
блажното. Ето, освен случая с бюрото, вземете за пример и този
телевизор, че ми е най-пресен спомена – вярно че той е твърде стар, но
пък иначе е много запазен и има чуден кинескоп. Искал е само една малка
центровка, но на никой не му се е занимавало с това, пък и от къде да
знае олигофренът неандерталски къде да бръкне, как да си завре пръстите и
какво точно да човръкне с тях. То се иска грамотност за това и да си
завършил с пълно три (среден 3.43) ВМЕИ Габрово, а не Университета на
Queensland, дето студентите едва ли не ги събират от къщите им, та да ги
изпитат учителите. В крайна сметка, благодарение на моята изключителна
находчивост (ако това е понятие или синоним за намиране на находки), ние
се сдобихме с някои нови придобивки, които съвсем малко освежиха
ръждивото ни еднообразие. Разбира се над нас тегнат още множество висящи
въпроси, на които се чакат отговорите, но всичко става бавно и едно по
едно...
Днес
щях да ставам по-рано, за да ви се обадя по телефона, но това ще го
сторя след малко. В събота сутринта гледахме отчасти и великолепното
откриване на последната за този век Олимпиада. Първата за следващият ще
бъде в Сидней през 2000. Тъкмо излязоха българските отбори и
австралийският телевизионен екип започна да следи нашата делегация, а
българите бяха отрязани от ефира. За сметка на това пък видяхме отборите
на Гвинея, Гана, Девствените острови (Virgin Islands) и много други,
повечето от които на съвсем незнайни и неизвестни за географията от общо
183-те държави, разположени върху земната топка. Този факт предизвика
неприятно чувство у мене, въпреки моята многонационалност и сравнителна
толерантност към по-низши раси и племена. Защо баш на България трябваше
да ми прекъснат кадрите, но то като се замисля - с какво ли нещо
по-добро сме известни по света, че пък да ни правят евалла чак и хвърлят
метани за него. Независимо от това, изпълних чувството си на национален
дълг и висок патриотизъм с демонстративно загасяне на телевизора и
няколко майни, изтеглени полугласно през зъби и отчасти наум...
Онзи
ден направих първите си 2 кг кисело мляко от 2 л прясно. Такъв съвършен
продукт не сте яли и на вр. “Шипка”, през периода на началните ви
любовни трепети и най-развития социализъм! Там по това време продаваха
всеизвестното биволско мляко, което го разсипваха направо от едни
очукани алуминиеви легени със съмнителна чистота. И моето стана подобно -
гъсто и вкусно, без капчица цвик. Производството му смело продължава и
занапред; мандра няма да откривам, но ще си правим само колкото ни е
необходимо за битови нужди. Ще се самозадоволяваме един вид; освен
сексуално – сега вече и с кисело мляко.
Така
до тук аз се опитах, с най-големи подробности и погледнато от всеки
ъгъл, да ви опиша житие-битието ни през изтеклите няколко дни.
Продължавам с текущите новини, които при възможност ще отбелязвам всеки
ден. А сега ще отида да ви се обадя по телефона. Аз всъщност и вчера се
опитвах, но то беше неделя и вие сигурно сте били на лозето. Чакам и
камерата да ни ремонтират, та да направим кратък филм с новата домашна
обстановка и главно с големия музикален успех на малкото маестро,
въпреки огромното му нежелание и упорство срещу тази моя благородна
кауза...
23.07.1997
– Усещам че има известно затишие около нас, но дали ще е като пред буря
- не знам още. Снощи се чухме по телефона с майка, макар и само за
малко. След като е имала и гостенка в къщи, та съвсем нищо не можахме да
си кажем, но нали по-важните неща пък си ги пишем взаимно. Надявам се
да направите скоро и връзка с бащата на Албена, та да се радвате на
изпратените от нас снимки, филми и други нагледни материали. Много
скромни ни станаха напоследък пратчиците, но това е повечето заради
обремененото ни финансово състояние. До Нова Година ще сме изплатили
заема за колата и макар с много малко, от този момент насетне ще ни се
повиши нивото на жизнен стандарт, а до тогава всичко ще бъде малко пó
как да е. Най-важното от всичко е вие да не се притеснявате за нас –
гладни и жадни не си лягаме; сърдити може, но винаги с препълнени от
преяждане и препиване търбуси.
Не
ми е много ясно как стои въпроса с тази приватизация, дето всеки я
предъвква и въргаля из устата си – ето например: “Електроника”-та кой ще
я купи? Един ли човек ще се бръкне по-дълбоко или ще има много маймуни
на клона (под формата на съсобственици); нещо като акционерно дружество
ли ще стане? Пишете ми малко повечко подробности по тези въпроси. И ако
аз да речем инвестирам там $500, $2000 или $30,000 - последните ще
станат ли непременно $60,000 след една година или две? Вероятно въпросът
ми е много профански и цифрите които давам за пример са подбрани съвсем
хаотично - хипотетично дори, защото не разполагам с такива суми. Но пък
в същото време ми е интересно да знам как работи цялостната система,
ако изобщо има такава? А още по-интересно и забавно би ми било да науча,
от къде бре джанъм един обикновен човечец ще извади от задния джоб на
дочените си гащи толкова много пари, за да стане участник в този
приватизационен процес – или всичкото пак е само за правоимащи и
богоизбраници (разбирай държавни номенклатурчици, милиционерски
кадровици, бивши/настоящи партийни функционери, величия и велможи)?
Защото ако е така аз великодушно се отказвам от моите правомощия в тяхна
полза и им пожелавам да серат, че да мажат; на такива подобия аз ортак
не ставам, ако добре ме разбирате за какво намеквам...
Тази
седмица също очакваме писмо от вас. Разбрахме, че изпращането му вече
струва 100 лв. Ако майка пише и праща по едно всяка седмица, това
сумарно сигурно прави половин пенсия. Абе то ужасно нещо е станало в тая
държава, бе! Как я мислят те тези управници – а този народ до кога ще
си превива гърба и навежда главата – дорде някой ятаган я отсече ли? Да
си ви прибираме тука и толкова. Не може последните си години от този
хубав живот да ги изкарате в такава мракобесна икономическа обстановка и
политическа атмосфера. И ние тук не цъфтим и връзваме, но все пак
живеем съвсем малко по-сносно и нормално. Всеки стрес който във финансов
аспект се стоварва върху плещите ни, ние сами сме си го създали - а не,
че живота ни е непоносим. Просто на нас ни се иска да си надскочим
ръста и да се надпреварваме със сенките си, за това понякога сме на зор.
В никакъв случай обаче не трябва по нас да съдите за това, колко труден
и скъп е живота тук – просто защото ние съвсем не сме идеалният пример.
Всичко си е много добре направено и измислено. Само че на нас ни се
иска по-бързо да станат нещата, които сме си поставили като самоцел. А
човек колкото и да бърза, то си има строга закономерност в развитието на
всяко нещо и от нея не можем да се откъснем - колкото и силно да
драпаме нагоре. Вярно, ние постоянно гледаме и наблюдаваме хората около
нас, без да искаме се сравняваме с местните – виждаме ги какви коли
карат, как са облечени, в какви къщи живеят, какви храни ядат и т.н.
Обаче точно същите тези хора и специално в нашата възрастова група, са
вече с по 15-16 години стаж зад гърба си (съответно и заплати), работят
успешно от толкова време и двамата от семейството; родителите им също са
работили цял живот, ако не и още да работят, всички блага са се трупали
поколения наред, а не от година-две време. Е, че как се стигат такива
хора? – разбира се ние не сме се и втурнали да се надбягваме с тях, но
пък и в същото време виждаме, че тези хора с нищо не са повече от нас.
Дори напротив - интелектуално стоят на много по-ниско стъпало и това
създава известна мъка, завист или кой знае какво неопределено друго
чувство, но с голяма доза неудовлетвореност. Представа нямате къде бихме
могли да бъдем ние самите, ако това развитие беше започнало преди 10-15
години тук или още от раждането ни в един свободен и прогресивен свят -
без недъзите на комунизма и свят, който не е бил погазен от
партизанските цървули и отъпкан с руските ботуши. Ние и сега не
съжаляваме за късно положеното начало, но установяваме че доста от
нещата не можем да си позволим. Въпреки всичко, стига ни и това което
можем - вярно е обаче и друго, че ние много бързо забравяме какво сме
били и от къде сме излезли. Но човек много бързо свиква с хубавото,
удобното, бързото, лесното, спокойното и му се иска все повече и повече.
Всичко, което сме поели на плещите си да правим, е единствено заради
някакъв малко по-нормален живот и това само по себе си хич не е кой знае
какво богатство или привилегия. А пък ако можем и на Неничко едно
по-сериозно рамо да дадем напред в живота му – просто друго не ни
трябва. Въпреки че аз постоянно му давам да разбира, че всичко е в
ръцете му сега, а един ден света ще бъде в краката му. Нищо повече от
едно сериозно образование не се иска - той английски език има и ще
владее до перфектност, а не като нас и да срича на всичкото отгоре.
Австралийците са тъп и ограничен народ и е напълно достатъчно да си
малко над това ниво – оправен си во век и веков! Поколения ще минат,
докато достигнат нашата европейска култура, бит и т.н. Разбира се тук
хората не са виновни и аз съвсем дори не ги упреквам. Те си живеят
спокойно и безгрижно в един напълно свободен и като че ли измислен свят.
Вероятно съм споменавал и друг път, но ако един австралиец се събуди по
някакъв начин в България, до обяд ще е под шоково състояние, а за
вечеря ще е умрял. Аз много пъти съм писал, че капитализма ги е
разглезил до крайна степен, но така пък много умело може да ги командва
поради наивността им. Докато ние сме по-твърдо сварени в казаните на
онова “развитото” (социалистическо общество) - баят зор ще видят с нас и
коравите ни кратуни, за да ни превъзпитат или манипулират. А иначе
всичко е от прекрасно по-прекрасно в тази част на света - само дето ние
малко късничко го видяхме, но ще се оправим някак си. Място за отчаяние
няма. После - аз като ги пиша всичките тези неща, съвсем не ми се иска
те да се приемат като вид оплакване или израз на негодувание; просто
това е истината и аз я предавам във всичките й краски и форми – къде
бляскави, къде по-тъмни, кога пък огнени и нажежени до червено. Харесва
ми да правя и паралел между нашите два свята – както беше казал поета:
“Два свята, единият е излишен!” Да – оказа се съвсем прав, само че не е
написал, че напълно излишен е онзи свят, от който сме се пръкнали ние и
който ни е осакатил до неузнаваемост още със самото ни раждане. Много
малко хора знаят за тази истина, която аз споделям чрез редовете си с
всички вас и си мислят какви ли не невероятности за светът отвъд
желязната завеса, но то не е баш тъй. Добре е само и едно от нещата,
което ни спаси от огромни и разтърсващи разочарования е факта, че ние не
тръгнахме на гурбет с надеждата че ще покоряваме света, боси ще
превземаме Китайската стена или пък с намерение да изпием океана (е, ако
беше от бира, можеше и да се пробваме...). Ние горното стъпало сме го
достигнали вече спрямо положението ни в България още с кацането ни на
тази земя. Сега борбата ни е постепенно да стъпим и на следващите – да
се качим и на “балкона”, тъй да се рече. От тук нататък каквото дойде
по-добро от сегашното, ще е само добре дошло. Мисията ни е изпълнена, но
по никакъв начин и не е приключена...
24.07.1996
- Продължавам с излагане на кухите си мисли, пак от работното място - в
почивката за кафе и цигари. Тези дни отново свиха тежки сковаващи
студове (3°C-4°C), а на онова място където става или много студено или
много горещо е било дори -2°C! През лятото пък, когато навсякъде е
приятно 33°C-34°C, там температурите скачат на 40°C, че и по-нагоре
отиват. Нали такива места се наричаха инверсни зони - нещо като Севлиево
или Плевен.
Новини
няма около нас. Аз всеки момент очаквам куриера да ми донесе бобините
на колата, че да си ги сменя довечера. Утре отивам да докарам холовата
гарнитура, Женя подава документите си за работа, а Нени учи, свири и
играе. Никой от никъде не се обажда - нито някой идва у нас, нито ние
пък ходим някъде. На работа всичко е спокойно - цари обичайната заетост,
всред текущи задачи, проблеми и непрекъснато очакване да стане 17:10,
че да си тръгна за дома. Там ме чакат други задължения - свирене,
домакинство и т.н. Така минава всеки вчерашен, днешен и утрешен ден -
един подир друг и чакайки да се случи нещо ново и различно. Вятърът
духа, но промяната я няма - за сега поне...
Правя
сметка, че днес е сряда и бащата на Албена би трябвало благополучно да е
кацнал в София. Не след много дълго, вече ще сте получили и скромната
ни (мизерна, бих казал) пратка и поне ще се радвате на снимки и писма,
ако не нещо друго. Не му прилича някак си да се изпращат само едни
оскъдни писма и то на най-близките ни хора – особено сега в тази
оскъдица и недоимък. Много ни се иска вие да имате от всичко, което го
има тук и да ви изпращаме най-различни интересни и полезни неща (а аз не
мога да кажа, че такива липсват). Но единствено финансовата барикада е
тази, която възпрепятства иначе Гаврошовският ни ентусиазъм за
преодоляването й. В противен случай към вас отдавна да са полетели и
хладилници, и печки, и телевизори, и музикални уредби и какво ли не.
Само се успокояваме, че един ден вие ще дойдете тук и ще намерите
всичко, което ви е нужно (татко, нямам предвид чак времето на
“бурканчето с киселото мляко”, “ченетата” и доброто изхождане в нужника –
бележка на автора)...
25.07.1996
- От днес вече до края на седмицата ще работя само по 8 часа дневно,
вместо по 10, защото си направих извънредното време още в началото й.
Няма новини, освен че климата малко омекна и стана по-поносимо в
температурно отношение. Най-големият шеф на компанията ни се пенсионира
днес, след 47 години стаж и опит в “Austral-Denning Pty Ltd”. Това
наистина е внушителна трудова кариера. Освен това, всички останали
по-малки шефчета и началничета са на сутрешен коктейл по този повод и
във фабриката е възцарило относително спокойствие и тишина. След обяд ще
закача служебното ремарке и ще отида да прибера мебелите (холовата
гарнитура), които купихме онзи ден. Ще оставя Женя да ги подрежда и да
им се любува, а ние с Нени ще правим нещо друго по-полезно...
26.07.1996
- Всичко снощи се извърши по зададената предварителна програма. След
работа взех ремаркето на завода и отидох да натоваря меката мебел.
Закарах я благополучно в къщи, инсталирахме я успешно и стана много
хубаво. После ние с Женя отидохме на пазар, а Нени си остана в къщи да
свири и да се занимава с негови неща. Като се прибрахме всичко беше
наред (в смисъл нямаше избухнал пожар, нито някакъв потоп от
наводнение). Само на пианото нещо му беше станало, та даваше един тон
фалшиво. Разбра се, че ще го ремонтирам - аз отдавна се канех да го
отварям и за друго нещо. Още като го купихме, някои от функциите му не
работеха. Те не бяха важни и го взехме така. Като го отворих се оказа,
че просто един от ключовете не е закачен и още нещо, което веднага
поправих. Това отново доказа изключителната “находчивост” и техническа
грамотност на великия австралийски народ. Сега аз съм горд и доволен, че
сам си оправих пианото, възвърнах му всичките възможности и ако го
продаваме, то ще има вече тези екстри, а не както беше в началото
осакатено. Търговецът който ни го продаде, дори капака му отзад не е
отворил. Иначе той щеше сам да си го оправи и да го даде за много повече
пари. Но в случая глупавият е този, който пък на него му го е продал
като неработещо. И от там тръгва по нишката. Добре ама проблемът срещна
мене, а от мене отърване няма. Докато не го реша, аз не го оставям на
мира. Нени си легна, аз продължих да ремонтирам до 22:30 - той така и
заспа, на пробното свирене още. След като оправих всичко, свирих си сам
до 23:00 от кеф, само че със слушалки, за да не смущавам съседите и за
да не го будя. Органа има специално гнездо, в което се включват
слушалки, а едновременно с това се изключва високоговорителя на
усилвателя. Абе, табиетлийска работа - японец го е барал, не някой руски
мужик/колхозник. А представа нямате пък какво ще купим по-нататък. Но
нека Нени да засвири по-сериозно и да му излезе от акъла мисълта, че не
обича да свири. Той го казва само да ме дразни - аз знам това и го
постига. Но иначе му е хубаво да изпълнява неща, които може вече да
свири добре. Ама си е и диване де, в крайна сметка...
Чакам
куриера да ми донесе бобините за колата вече цяла седмица. Човек да
беше отишъл до Япония да ги вземе - да се е върнал до сега 100 пъти. Уж
ми казаха, че днес ще ги доставят, но като знам какви мундари са, та се
съмнявам във всяко нещо, което уж обещаят. Утре имам запазено място в
сервиза да ми сменят маслото и филтъра. Имаме още от онези купончета,
дето ги спечелихме. Не сме използвали всичко, защото трябва достатъчно
време да се обикалят отделните места. Единственото което оползотворихме
са талоните за видеокасети и някои неща за ремонт и поддръжка на колата.
Те изтичат на 09 Август и каквото използваме до тогава, това ще е...
И
тази седмица се изтърколи, а с нея и месеца. През другата вече ще е
Август. Довечера сме на урок, което ще даде и окончателен завършек на
деня. За утре и неделя планове не сме чертали – каквото ни подскаже
времето и настроението, така ще си прекараме дните. Гледам че
австралийците и в Олимпиадата ги няма много-много. Те и българите не са
се прочули особено с медали. Бях много горд като разбрах, че нашия
боксьор не е дал на австралийския си партньор и най-малкия шанс даже -
онзи не е могъл и да го докосне дори. Но пък на щангите не направиха
нищо - изобщо нещо слабичко ми се вижда това състезание на века с общото
представяне на отборите. Сигурно е така, защото допинговият контрол е
страшно прецизен, а пък без хапчета спортистите не могат нищо да
направят. Сензация стана когато разбраха, че на официалното откриване,
въпреки най-щателния преглед от службите за сигурност, е влязъл човек с
пистолет, който се е намирал съвсем близо до Президента Клинтън. Дали е
искал да стреля по него тепърва ще се разяснява, но че ще се раздават
преждевременни пенсии и заповеди за уволнения – това е сигурно, така
както и че ще хвърчат звездички и падат нашивки от пагоните. Като по зла
ирония по повод новия закон за изземането на оръжието, всички златни
медали за Австралия са на стрелбите. Изобщо целия свят в края на 20 Век
тотално е мръднал на някъде и само обикновен ремонт няма да му помогне -
опасявам се, че ще му трябва пак някакъв потоп да стане с поредното си
пришествие, та да се оправи малко и нормализира...
29.07.1996
- Изминалите съботно-неделни дни също не останаха без съответното
количество емоции от всякакъв род и характер – не знам вече по каква
нечиста сила и закон, но спокойно мога да употребя думата “естествено”,
заради преобладанието на отрицателните настроения. Първите разочарования
дойдоха още на работа с непристигналите части за колата, които въпреки
уговорката не ми ги доставиха до петък следобед. Правих си сметката, че
по време на почивните дни ще успея да извърша този частичен ремонт, но
при това положение се наложи да го отложа за неопределено време. Напред
отново прекарах известно време на телефона в допълнителни преговори и
уговорки с хората от сервиза – надявам се днес вече да си получа
необходимите бобини.
След
работа, веднага щом се върнах в къщи, взех Нени и отидохме на урока по
орган. После се прибрахме, където взаимно се забавлявахме със станалите
вече обичайни и роботизирани действия като вечеряне, убиване на ценното
време пред скапания телевизор и обща домашна сивота. Някаква настинка
хвана Неничко и до вечерта го събори. Имаше температура, та правихме и
разнасяхме чайове, пиха се сиропи, правиха се фасони и гримаси до
безконечност.
Аз
в събота сутринта станах рано - ходих да сменям маслото на колата,
после да плащам наема, помотах се малко из музикалните магазини и след
като се наситих на частичната си свобода се прибрах в кошарата при
останалите домашни животни. Женя вече беше си купила вестника и дори
намерила 7 нови обяви за работа – от чудни по-чудни и всичките все като
за нея, по нейната специалност. Неничко лежа болен и гледа телевизия в
стаята си, а Женя започна да подготвя документи за изпращане по фирмите.
Тъкмо понечи да разпечата нещо на принтера – оказа се, че и на него
изведнъж нещо му стана и не можахме да го пуснем. Хайде нова серия от
ядове, притеснения и повторение на сценката от миналата събота –
безсилен бях да се ядосвам с каквото и на който и да е. Този път сервиза
беше затворил, та се обаждаме по тревога на Сашо, защото на него това
му е работата и ходи по клиенти за поправка на подобни печатащи
устройства. Оказа се повреда, която не можеше да се оправи само “ей тъй”
с поглед и няколко чаши вино и той взе принтера за повече и по-дълбок
анализ в техния сервиз. Сега даже всеки момент го чакам да ми се обади,
че да видим какво ще излезе от цялата работа и с колко трябва да се
бръкна пък за този ремонт.
Състоянието
на Неничко започна да се подобрява, температурата му мина, но за сметка
на това някаква кашлица го налегна. Днес дори не е и на училище, но от
снощи почна да си става от леглото и вече е по-добре. Даже имахме
настроение и да посвирим малко. Вчера пък бях обещал на Веско (момчето
дето остана тук) да удари една шайба на техните от нашия домашен
телефон. Първо двамата с него за малко обиколихме спортните магазини и
се помотахме навън. Оставихме го и за обяд да пие една чорба с нас -
добро дело да сторим един вид, да нахраним една сирота душа. Той иска да
кара някакъв курс по английски, та аз го свързах с друг наш приятел и
така си го прехвърляме по веригата. Гледаме по всякакъв начин да
помагаме на всеки и с всичко което е по силите и във възможностите ни -
трупаме актив за Рая. Защото аз с моята пословична и неизлечима
похотливост, най-сигурно е че ще се пържа в някой казан с катран на
бавен огън – ама поне ще съм заобиколен от разни такива разкошници като
мене, та няма да ми е скучно...
Новините
които достигат до ушите ни никак не са добри - нито тези дето пристигат
от Америка, нито пък тези които долитат от България. Бомба гръмнала в
билетния център на НДК в София. Друга пък се взривила на пъпа на
Олимпийското градче в Атланта. По телевизията дадоха уникални кадри на
германски репортери, които вземаха интервю от една зала в момента на
самия взрив. И там 4 души загинаха и други 200 са ранени. За щастие няма
пострадали от Австралийските спортисти, които буквално минута преди
това са се изтеглили в друга посока. Отново съмненията са за
терористичен акт, защото агентите на FBI (Федералното бюро за
разследване) откриха други 2-3 все още незадействани, но подобни взривни
устройства. Горкия Клинтън - в чудо се видя завалията с тези неразбории
и атентати. Още не са отшумели вълненията по взривеният над океана
самолет и ето сега друг инцидент – не им е лесно на тези американци, но
поне по подобни случаи сходството им с българския народ е трагично
близко...
Миналата
седмица нямахме писмо от вас, но за тази се надяваме да получим вече.
Постоянно живеем в стрес и трепетни мисли по вас и за това как се
оправяте в този ад и мизерия. То и тук не е цвете за мирисане, но в
сравнение с там, все пак при нас е Рай. Ей го, и тук от сряда повишават
бензина гадовете - с половин цент на литър заради инфлацията; до Коледа
ще инсталират и някакви стационарни камери за следене на скоростта по
главните пътища – съвсем закъсваме и потъваме!
Вчера
имах клиенти за колата – първите откакто сме я обявили за продан.
Харесаха я много, защото аз я и измих сутринта (това изобщо не се случва
често). Дали ще се обадят пак, не знам. Каквото стане – ние зор нямаме
никакъв. Аз да й оправя бобините един път - тя иначе върви много; като
самолет, даже като руска ракета. Но ето, вече е 12:30 - никой не ми се е
обадил още с капарото. Довечера пък ще ходим едно цвете да гледаме – ще
си правим ботаническа градина в хола. То ще бъде от тези изкуствените,
че не ще поливане поне и стои вечно зелено. Абе зор – какво да ви
разправям! Работата ми върви, дано и Женя да успее да си разпечата
писмата, че ако не може - ще прокълне района и най-вече ближния. Времето
е хубаво и тези студове преминаха. Това ще е за тази зима, от другия
месец подобрението ще е чувствително...
30.07.1996
- Продължавам с изброяването на фактите, които до момента на описването
им претърпяха и съответното си развитие. Първо да кажа няколко думи за
принтера (печатащото ни устройство към компютъра) - оказа се, че му е
изгоряла някаква захранваща платка, която струва $300 (а ние самият
принтер го купихме за $350 чисто нов). Сашо пое грижата да се разправя с
него, защото той още е в гаранция, но дали ще я признаят – все още не
знам.
След
като отново цял ден чаках мнимия куриер да ми донесе бобините за колата
и след като той пак съвсем естествено не дойде, трябваше аз да ходя до
сервиза да си ги взема сам. Добре че техния механик ги беше взел със
себе си, та аз отидох да ги прибера от тях. Първо обаче веднага след
работа отидохме да гледаме цветето, което образно казано се намираше все
едно във фоайето на х. “Узана”, но от всичко ни остана само разходката,
защото в крайна сметка то не ни хареса. От там се емнахме току до
Велико Търново че и оттатък може би, за да си прибера бобините от
човека. Не се мина и без загубване и безконечно търсене на адреса из
кривите сокаци на Бризбънските предградия. Най-после се улових у
спасителните части и още довечера ще си ги подменя. На връщане се
отбихме до Сашо, за да му занесем останалия амбалаж от принтера - разни
пластмасови парчета и капаци, които бяхме демонтирали у нас в търсене на
повредата. Дано успее да го оправи, защото иначе сме загубени. На края
минахме през един ресторант за пържени пилета “KFC” (Kentucky Fried
Chicken – чувам, имало ги вече такива и на Балканите), купихме си храна
за вкъщи и се прибрахме каталясали. Аз бях толкова много гладен, че тези
пилешки бутчета ми се струваха почти както свинските вратни пържоли на
чичо Божковата скара (всеизвестно е, че аз с хвъркати и плаващи животни
не се храня; също не употребявам мечещи и блеещи, докато най-строго се
придържам към грухтящите форми на животинския свят). В комплекта с
купешката храна имаше картофено пюре, отделно пържени картофи, някакъв
неизвестен сладникав сос (мисля че от развалени и изгнили през зимата
ябълки), малко салата от кълцано зеле залято със сметана, парчета торта
за десерт и т.н. Ударихме с госпожата и по една “Загорка”, та хептен да
допълним картината; аз едва тогава се поуспокоих и бавно започнах да
възвръщам изгубеният си до този момент човешки облик…
Междувременно
всред всичката тая бъркотия и суетня, беше пристигнало и вашето писмо №
150 (юбилейно, с марка от 80 лв.). Имам нарочно да се спирам с някои
допълнителни подробности по отделните точки и подточки, но това вероятно
ще стане като се прибера довечера и първо направя колата, след което
свирим с Нени и евентуално чак тогава ще остане ред и за писменият ми
отговор (а пък ще си почивам като се възкача на оня свят сигурно, но
карай – всичко друго е най-по-важно от мене самият и моя ред за почивка
идва последен...). Добре че няма филм по телевизията, за да си видя
работата на спокойствие.
От
едно място Женя взе да разнася рекламни материали из пощенските кутии –
хем за да се намира на някаква работа, а и да се движи през деня с
което да си поддържа формата. Ако принтера ни не се оправи днес, трябва
да отидем у Румен да разпечатаме писмата за работа на техния. Но това ще
се решава допълнително едва довечера и предчувствам, че ще бъде
свързано с много социални неудобства.
Нени
и днес не е на училище - но не че не му е добре, ами вече от глезотии.
Те там много играят, тичат и се потят, а Женя я беше страх да го пусне
да не би болестта да го повали на нова сметка. Викам й, да вземем да го
спрем от училище и да презапише годината; “горкото”, след като му е
протекъл един път сополя, няма да се мъчи я - да ходи на училище и да се
тормози детето (как не е тук онази родопска възпитателка Веска Михова,
та да видиш тогаз едни халосии и едни лигавщини). Но понеже Нени по
принцип не боледува или се случва много рядко, за него самият е един
малък празник като се разболее. Всички му се въртят на пета, той нищо не
прави - само лежи и гледа телевизия, яде любими храни и т.н. Лукс! Но
от утре пак започва “концлагерният” му режим и гивизлъците свършват с
отварянето на очите сутринта.
Замисляме
и една малки екскурзийки от 5-6 дена, защото през следващия месец пак
се падат няколко поредни почивни дни. Дано успеем да я осъществим,
защото други почивни дни няма да имаме до настъпването на Коледните
празници и времето пределно много ще ни се увиди само в работа и пот на
челото (тук аз не броя съботи и недели – те са от Господа дадени; смятам
само допълнителните почивни дни, които са национални празници за цялата
държава).
Онзи
ден, след няколкогодишни дела и процеси, най-после осъдиха на доживотен
затвор един масов убиец, отнел живота на седем души – туристи. Избивал
ги е бавно и методично един по един, по различно време и в различни
райони. И пак продължават да се водят дела, защото той, видите ли, се
смятал за невинен. Рай е за престъпниците тук с тези леки либерални
закони - смъртни присъди няма, а в затворите си живеят като царе. Които
искат работят срещу заплащане, които искат – само си лежат и търкат
наровете. Издръжката и пълният пансион, разумява се, го покрива
държавния бюджет, а той пък си набавя средствата от нас, защото така
било демократично.
Малко
по-горе споменах и за инсталирането на стационарни камери за следене на
скоростта. Отначало ще монтират една пробна серия от 16 броя, като
$300,000 струва само едното парче. Ето значи къде отиват грешните парици
на нещастния данъкоплатец. Предполага се също, че тези устройства ще се
изплатят много бързо от натрупването на глобите от провинилите се
автомобилисти – ама що се учудвате, бе? И това е плод на демокрацията,
законите й трябва да се съблюдават и спазват най-строго. А за тези които
не искат са измислени глобите и “корекционните или корекционални”
(употребете по-правилната форма) центрове и институти (това пък е
по-демократичното звучене за затвор или пандиз)...
31.07.1996
- Снощи след работа се занимавах с колата и я оправих напълно, имаше
малко време и да посвирим с Нени, след което вечерта отидохме у Руменови
- Женя трябваше да си разпечата едни писма за работа на техния принтер.
Запознахме се и с близките на Румен, които са тук от преди вече месец и
половина. От майка му разбрах информация за австралийските визи и за
нарочно място в София, където се занимават изключително с тази дейност.
Всичко ще опиша подробно от нас, след като си събера разпиления на 100
страни акъл.
Напред
се обаждах и в сервиза за повредената ни камера (реално погледнато,
единствено самите ние сме относително живи и здрави – всичко останало
около нас е или счупено, или повредено, старо, саморазпадащо се или пък
не върви добре). В момента дори майсторите я ремонтираха - чакали дълго
време някаква част да се достави от Япония. Тя била евтина, някакви си
$8, но вероятно ще вземат други $100, за да я монтират. Не знам още - не
са ми казали, за да не ме стряскат а и аз не питах настойчиво, за да не
си образувам сам тревогите. Като ми кажат на края, ще преглътна, ще
хлъцна и ще си поема поредното колче в задника. От тук нататък - каквото
е вече; ще плащаме, защото пък и без камера сме загубени. Ако речем да
отидем на екскурзията, как ще се снимаме. Нали искаме да оставим и
някакви спомени след себе си. Освен това аз много искам да запиша Нени,
защото с всеки изминат ден свирнята му започва все повече да се
подобрява. Той от днес вече е на училище, а Женя ще изпрати писмата си
за работа.
Другата
седмица ще ходим да си правим фамилен портрет – безплатен, от онези
спечелените талончета. Утре татко има рожден ден, но аз ще се обадя в
други ден рано сутринта - при вас ще бъде все още 01 Август вечерта и се
надявам да имате много гости в къщи. Празника на лозето си е специфичен
само за там - аз искам да сте весели и сред близки хора и на самия ден.
Снощи
щях да сядам и да пиша по повдигнатите въпроси от вашето последно
писмо, но не успях. Руменови ни дадоха много български вестници и се
зачетох в тях, та ми отиде нощта. Аз постоянно се заричам да спра с
четенето на тоя поток от вулгарно-булевардна помия, но все ме тегли
някак си и не мога да подмина нито една статия, независимо колко
посредствено е написана. Първо взех вестника от денят, когато цяла
България излезе на улиците за посрещането на своя Цар – в-к “Стандарт”
мисля че се казваше. Независимо че журналята са отразили събитието
достатъчно подробно и смятам, че дори самият официоз не е някакво
прокомунистическо издание, във всяка статия, измежду всеки отделен ред
се забелязва една просташка ехидност, един нахално-арогантен тон в
списването на отделните моменти от това грандиозно в цялата ни по-нова
история събитие. Именно тази комплексна смесица от сензация и
вестникарски жаргон безкрайно много отблъсква, когато се чете която и да
е статия; чрез всичко това вероятно умишлено и тенденциозно се предава
едно като че ли негативно отношение и престъпно омаловажаване на
единственият по рода си исторически акт. Действително всичко е точно
така, както го описват, само че поднесено по един или друг начин на
обикновените читатели, съвсем съзнателно може да им опъне една или друга
струна в подсъзнанието, с което крайният резултат и ефект от написаното
всъщност да остане двояк – най-често отблъскващ. В крайна сметка за
мене текстовете звучаха грозно, защото аз веднага почувствах радостта и
вълнението, с което майка въодушевено предаваше информацията от това
събитие, а виждам колко вяло и небрежно повърхностно беше написано във
вестника. Не знам дали в целия вързоп от хартиени таблоиди има някои
царски издания или брошури, с чисто монархическа ориентация имам предвид
– просто ми е любопитно да видя те самите как са описали това
посрещане, защото и на децата става съвсем явно, че на определени
партийно зависими кръгове и групировки, това не се е понравило особено и
те специално не са очаровани от новосъздалата се политическа
алтернатива...
Току
що ми се обадиха от сервиза, че ремонта на камерата ще струва $218 -
частта била евтина, но им отнело 3 ½ часа за да я монтират. Косата ми се
изправи като чух баснословната за нас сума, но просто съм им в ръцете и
мърдане от там няма. Отиде ни екскурзийката, от сега като че ли го
виждам. Ще имаме камера, но няма да има къде и какво да снимаме с нея –
каква ирония само. Другата седмица и заема на земята трябва да се плаща;
данъка на кметството също виси с главата надолу – т.е. заформя се един
допълнителен масраф от $190 грешни пари и отново сме на колене. Женя все
още нищо не знае за този финансов развой, но ще й го кажа чак довечера,
за да не се разстрои много през деня и забрави да наготви вечерята.
Изобщо големи веселби стават около нас - няма що...
Продължавам
с невеселите си размишления същият ден, вече в тиха домашна обстановка.
Бедите за деня не свършиха до тук (и пак ли “естествено” да кажа, бе –
мамка му), защото нещо и пианото започна да прави едни номера, на които
вече не им разбирам и по които въпроси нямам необходимите знания. Като
загрее малко повече (породено от по-продължително свирене) и
тоналностите почват да се изместват по звук и звученето му става много
фалшиво. Без време “Паганини” ще изгори с още $1000. Напред като се
прибирах към къщи, та в отчаянието си пуснах едно мощно Тото. Попълних
фишове за довечершният тираж и играх със същите числа за съботния. Дано
ако не друго, поне късметът ми да проработи по-силно. А сега, както вече
обещах и докато търпеливо чакаме пианото да изстине и самовъзстанови
музикалните си функции, ще драсна някой ред в отговор на последното ви
писмо.
Майко,
провери в пощата за колко грама писмо таксата е 80 или 90 лв. Струва ми
се, че твоите писма от по един лист са далече под максималния грамаж,
включен в тази сума. Попитай ги изрично колко грама пратка включва тя и
на самия кантар прибавяй по някой допълнителен лист, докато достигне
нужната стойност. Така за същите пари можеш да изпращаш по-дебели писма и
да ги пишеш в разстояние на две седмици, вместо за една.
Чета
за големите горещини при вас и се чудя как е възможно да се случи
такава аномалия и то баш в този климатичен балкански район. Даже като
прочетох малко по-надолу из редовете, че в Силистра температурите са
достигнали до близо 50°C, стори ми се че това е печатна грешка. Такава
горещина няма и в Сахара даже.
Радвам
се, че татко се е видял с дядо Вельо и баба Фанче (Ямболската). Ще
запомня и аз в паметта си, че бате Людмил е роден точно месец след мен,
но друга година, а вуйчо Иван е един ден след него, също в друга година.
Така на тези дати и аз ще ги споменавам в моите си тъжни и носталгични
мисли...
За
валутата аз вече не знам какво да ви посъветвам. Нещата при вас се
сменят не със седмици и дни, ами направо с часове – мисля си дали ще ми
бъде все още актуален съвета, докато получите това ми послание. Но едно
нещо е ясно като бял ден и към което правило трябва неотклонно да се
придържате: гледайте заради някакви глупави и нищожни измислени лихви да
не загубите основната сума, защото и това ще ни дойде много вече. Удар
след удар, които получаваме сегиз-тогиз – хайде, иди-дойди; ще го
преживеем някак си. Но тоталното изгубване макар и на мизерните ви
спестявания, ще бъде равносилно на сриване под руините на всичко,
създадено с толкова много труд и лишения през годините. Така че
внимавайте – мошеници и мародери дебнат денонощно и те нямат почивен
ден. Хайдутина е нащрек по 24 часа и 7 дена в седмицата, знам го по себе
си. Само че ако аз мисля и се боря по правилата как да оцелявам, как да
изхраня и изправя на крака семейството си, за онези оттатък
единствената мисъл е забогатяването – лесното и по всякакъв начин, за
чужда сметка и не на свой гръб.
Опитвам
се и аз да разгадая сънят на майка – момичето с дългата коса и трите
плитки. Не знам защо, но в главата ми постоянно се въртят разни такива
опашати девици, предимно с дълги и руси коси. Добре ама освен в мечтите и
младежките ми блянове, в действителност такива девойки отсъстват
напълно от живота и обкръжението ми (или поне не са руси и косите им не
са дълги – за успокоение на майчицата ми). Мъча се да си спомня за някоя
по-ближна с подобна дълга коса, но след толкова много години на щастлив
брак единствено и само с Женя, ярките ми ергенски спомени от миналото
започват да избледняват. Аз тези три плитки повече ги оприличавам на
дълъг кол в задника - и не един ами три наведнъж, които са ми се забили
трайно там; но може и да греша пък. Ние също очакваме светлината в нашия
тунел, излизането ни от кризата, отскачане от дъното и изплуването
нагоре. Но забелязвам, че винаги по нещо непредвидено се случва, с което
се объркват благородните планове и намерения. И в заключение пак ще
кажа и дебело ще подчертая, че това до тук са все бели кахъри - нали
проблем, дето се решава с пари, не е проблем (ако искате да знаете, и
това от татко съм го научил...). Живи сме, здрави сме; близките ни също.
Оправяме се горе-долу и на пук на всичко даже ще отидем и на
екскурзията, защото той и самия живот не е много дълъг. Единствено за
вас ни е много, ама много мъчно и тежко, защото с абсолютно нищо не
можем нито да ви помогнем, нито пък да ускорим пристигането ви. Ето сега
и на Албена майка й ще дойде, но и тяхното положение е друго. Те и
двамата работят от 40-тия ден след пристигането си в Австралия, а това
са вече 5-6 години. Васил е с много сериозна работа (и заплата), а
Албена постоянно работи на контракти като компютърен чертожник (дизайнер
също като мен, само че аз съм по механиката, докато тя е в строителния
бранш). Разликата между нас е там, че тя е с не по-малко от $27-$28 на
час тарифна ставка, също с възможност за извънреден труд и съответно още
по-високо заплащане. Работи съботи и недели, понякога от вкъщи и всичко
това се умножава значително в по-големи цифри. Не им завиждаме изобщо,
само си обясняваме ние къде стоим в цялата тази схема и диаграма. Дори
напротив – радваме се за успехите на всеки наш познат и приятел. В кръга
на шегата дори бих си позволил да кажа поговорката, че не е важно дали
човек е богат; достатъчно е да има богати приятели. Това тълкувание може
има няколко страни, но в никой случай твърдението не е истина. И пак
всички се оплакват, че нямат пари и време, поради което за гости и
моабети много-много не се надига дума. Но мисълта ми беше съвсем на
друго място, а аз без да искам се отклоних дори в неетични подробности и
размишления, давайки пример с други хора което не ми е присъщо.
Единственото което целях с тези си думи, беше да направя едно малко
сравнение между нашето конкретно състояние и положение, спрямо това на
по-нормалните хора, с което да дам някакво разумно обяснение защо ние
сме все на опашката (за което нито някой ни е виновен, най-малко пък
другите, които вече са успели да изплуват) - предполагам разбрахте за
какво отворих тази малка скоба...
Изненадвам
се, че крадци са нападнали апартамента на бате Божидар срещу нас. Не че
ме учудва самия факт на кражбата толкова много, колкото това, че вече е
започнало да се пипа и по високите етажи на сгради и кооперации. По
принцип ниските са значително по-уязвими откъм хайдутлук, но може би и
самите крадци по този начин се “извисяват” по-нависоко и са се
прехвърлили в по-горното стъпало на бизнеса. Ще кажа само едно: “Да пази
Господ от такова чудо!”, защото изненадата би била ужасяваща, един
прекрасен ден прибирайки се с торбите от пазар да намериш домът си
опразнен от съдържание...
Като
чух какви пари са похарчили близките на Румен за да дойдат до тук, че
косата ми се изправи снощи (30,000 лв. – това включва визи, документи,
разни други глупости, транзитна виза за Англия и т.н.). Чувствам се като
просяк (то аз съм си и такъв де, не го крия; но все пак не е много
приятно човек да се самооцени с тази мярка). Ако има Бог нека ми
повярва, че единственият успех който искам е, само да ми даде възможност
един път да ви посрещнем тук, а после ние да се оправяме както можем. А
колко малко трябва за осъществяването на всичко това – живот и здраве
за всички ни, за да работим здраво (баси - дали пък не искам и много, а?
– а какво дадох аз, за да се надявам на такава отплата)…
Онази
вечер разбрахме от Ани, че сте се виждали с родителите й. Тя получи
писмо в същия ден, в който дойде и вашето. Ани и Сашо имат и други
приятели, с които живеят по-наблизо и доста често са заедно (думата е
“постоянно” вместо “често”, чрез която аз изразявам известна доза
ревност). Ние спрямо тях се намираме някак си малко пó в тъча (което пък
наричам “изолация”) и за това заедно с нашия малък Неничко отсъстваме
от техните снимки, които сте разглеждали. Скоро ще струваме година,
откакто направихме последен масов моабет с всички приятели. Но и аз вече
не каня никого, не давам зор за нищо и си гледам само моята работа.
Като ги мързи да шетат, да си седят дóма! А това, което са ви казали за
заемите е напълно вярно за Австралия. Аз предполагам че тези правила
важат във всички нормални държави и за всяка отделна финансова
институция. Хората не могат безразборно да вземат пари от която и да е
банка, които да не са в състояние да връщат после. Преди да им отпуснат
какъвто и да е заем, първо се правят изчисления въз основа на брутният
семеен доход минус средностатистически пресметнати жизнени или житейски
разходи: едно от основните бюджетни пера е колата (поддръжка, ремонт,
сервиз, бензин масла и т.н.). Не може да се каже в банката: “Абе имам ей
тука в двора една пиклива кола за $10,000, обаче не ми я пресмятайте
като масраф, защото аз не я ползвам”. Такъв филм няма – имаш кола, значи
я ползваш. А от това произтичат съответните разходи за гориво,
застраховки, поддръжка и всичко изброено преди няколко реда. После идва
въпросът с прехраната: от колко души се състои семейството, колко дохода
влизат през прага на дома и колко гърла ежедневно чакат питателна храна
по три пъти на ден, осигурени от този доход. Същото важи за ток,
телефони и т.н. Банката би взела несериозно всеки подобен отговор, от
рода на: “Ама недейте така, бе другарко - ние харчим много малко ток у
нас, почти не готвим или ползваме само газовия котлон на балкона;
крушките в стаите са ни слаби, а в клозета изобщо нямаме и серем на
тъмно”. И чак ако остане нещо от първоначалната заплата и в зависимост
от това колко е този остатък, банкерите правят изчисления какво може да
се вземе като кредит от самата банка - единствено срещу този остатък, с
който се предполага че редовно и дългосрочно този дълг ще се погасява
във времето. Не можеш да кажеш, че ще ядеш хляб и сол, защото си човек и
като такъв, ти си длъжен да живееш по човешки начин. Да - овцата ближе
сол, обаче тя е овца и на нея й е простено. Пък и на овце по принцип
банките отказват заеми. В Австралия има над 60 милиона овце и около 18
милиона човеци. За това банките предпочитат да отпускат кредити на хора,
а не на четириногите им побратими и посестрими. После – друг, много
съществен момент настъпва, когато ти омръзнат хлябът, лука и солта и
речеш да надникнеш в паницата на ближния, на съседа, на чорбаджията си и
т.н., за което всъщност нямаш право; но искаш не само да погледнеш, ами
и да бръкнеш там. Тогава ти автоматично се превръщаш в престъпник –
вкарват те в затвора и държавата започва да те изхранва, вместо ти сам
да го правиш. По този начин пък, за да няма престъпност гледат да държат
народа относително сит, облечен и обут, че така е най-спокойно за
всички. Ей там е цялата работа...
Тази
катастрофа с трите депутатки от БСП породи много противоречиви
настроения у мене, както и у всички тук намиращи се наши приятели. На
Ива майка й отсече: “Отървала се земята!” (от боклука – бележка на
пишещият; един вид, три звяра по-малко). Това е в кръга на черния хумор,
въпреки че е жалко по принцип за хората - сигурно имат близки, млади
са, деца са оставили подире си и т.н. Но пък щом като е тъй, какво
правят да се месят с престъпниците от БСП-то? А онова руско мекере игра
ръченица в Копривщица, когато войниците се издавиха като плъхове в
реката – и това пак от много кадърно военно ръководство и супер техника
(съветска); а пък сега два дни национални траури раздава и бърше
крокодилски сълзи от очите си. Някак си много нелепа е съпоставката на
тези два трагични случая, но те и двата сами по себе си говорят. Че ще
идва и най-демонстративно в Габрово на погребение, моля ви се. Що не му
устроихте един атентат, бе – барем се отърве света от още един партиен
хрантутник? Каква показност, колко демагогия и простотия – цялата им
политическа поквара лъсна като тиган на месечина (това определение
обикновено се употребява, кога видиш някой заголен задник в тъмнината;
но на тях нали гъзовете им служат за лица, та сравнението ми не е съвсем
неподходящо нито пък извън рамките на художествената литература). Дали
някога ще се отърве светът от тях не знам, но че са виновни за всичките
беди по цялата земя – това е факт неоспорим. Колко мъка, колко омраза се
е насъбрала в мене - представа нямате. Защото вместо да съм някой
директор в компанията на дядо си, на баща си и т.н., сега подвивам врат
на този или онзи за две бири и парче влоена кървавица за мезе. Това в
никакъв случай не бива да ви звучи като съжаление, че сме дошли тук на
другия край на света - дори и такива каквито сме в момента, чуждите хора
намериха нужното уважение, проявиха снизходителност и показаха
разбиране към нас – хем те са ни чужди, а ние не сме нищо повече от едни
навлеци и пришълци за тях. Мисълта ми тук повечето е за онова,
изгубеното и неосъщественото; за разбитите животи и надежди на хиляди
други; за насилствено отнетите имоти, къщи, добитък, фабрики, магазини и
т.н. Проклети да са и на онзи свят! И нека още да вдигат цените. То
аслъ на тоя народ все му е малко, та още може да поеме върху здравата си
робска гърбина...
Писмото
на което давам отговор в момента е № 150, аз мисля че споменах в
началото. Нека майка хубаво да води счетоводството. До сега всичко сме
получили по установения ред. Независимо че не всичко до тук е по темата,
аз пиша и описвам собствените си виждания и разсъждения – което пък е и
основният замисъл на настоящото произведение (и които аз не налагам
никому). На места фактите не са лицеприятни, но поне такива съм ги видял
аз през собствените си очи и така съм ги усетил със сетивата си –
именно точно по този начин ги предавам чрез прозаичните си излияния, без
видоизменения и цензурни корекции. А пък и никой не би бил в състояние
да опровергае истината. Женя гледа някакъв филм в момента, а аз лягам за
да си дочета материалчето за Царя. Утре ще продължа от работа – не бе,
не ви плаша: само предупреждавам...
А
– увлечен покрай безпределните си мисли, забравих да напиша
най-важното, заради което всъщност седнах на писалищната маса. На този
адрес който съм оградил отдолу се намира мястото, където нарочни
служители се занимават с издаването на туристически визи за Австралия.
Каза ми го на Румен майка му. Влезте във връзка с този г-н Трънков, той
често пътувал до Белград и може да вземе молба-образец от Посолството ни
там. Това ще спести поне едно ходене в бунтарска и размирна Сърбия. Аз
ще гледам вече да изпратя документите, така че всичко да зависи от вас –
кога, кой, как и т.н. От тук нищо не мога да съдействам, освен да ви
пратя поканата. Молбите се получават от съответното посолство или
консулски отдел – чувам, че и на Сашо родителите му стягали куфарите за
насам, та и те могат да ви дадат съвет и да са полезни с нещо. Освен
това на Албена баща й също е носител на богата информация - като се
видите доста има да си приказвате. Както разбира се и още много други
хора, които вие вече имате щастието да познавате. А сега, лека нощ че
пак доста материал нахвърлях – лягам и ако не заспя веднага, ще си
почета малко...
Бул.
“Раковски” № 62 или № 64 (било на реда на Пожарната – фирмата се казва
“БАЛКАНТУР”; от телефонните услуги за София ще ви дадат номера: …? Името
на туристическия агент е г-н Трънков; масрафите са около 2700 лв. на
паспорт/виза)
01.08.1996
- Скъпи и обични татко мой, използвам най-ранните минути на този едва
настъпващ ден, за да те поздравя най-горещо по случай празника ти! В
момента е 07:10 местно време, докато при вас е точно 00:10, защото в
България сте със 7 часа назад (тук говоря само за времето, защото за
всичко друго разликата се измерва с години и цели епохи закъснение, но
сега думата ми е за друго и в историко-политико-демографски въпроси и
подробности няма да се впускам). Компютърната ни система на работа нещо е
блокирала и аз с най-голямо удоволствие си уплътнявам времето с писане
на писмо. Та, нека да е честит рожденият ти ден, по повод на който ти
изпращаме най-сърдечните си пожелания за здраве, дълъг живот,
спокойствие и благоденствие. Бъди винаги все така всеотдаен,
жизнерадостен, енергичен и духовит, както винаги си бил! Речникът ми е
малко беден откъм думи, с които да изразя чувствата си, които аз
изпитвам, специално към тебе. Те най-просто са синовна обич и дълбока
признателност към всичко, което си създал у мене, за мене и
единственото, което мога да кажа сега в този тържествен ден е:
“Благодаря ти, татко”! Аман от символични подаръци вече, но за сега това
е всичко, което можем да ти поднесем. Знам че това е нищожно малко, но
такива са възможностите ни на този етап. Уж все ще дойде другото време, а
пък то още се бави по стръмното и не идва...
Включвам
се отново в малката си почивка – няколко секунди след 09:30. Компютрите
ги оправиха и вече всички работим, но законната почивка трябва да се
спазва съгласно Профсъюзите – нищо, че почти до напред никой нищо не е
правил, освен да разтяга локуми с колегата си по бюро. Довечера ще
отидем на малък локален пазар да си накупим някои неща от първа
необходимост. За втора не става и дума предвид разходите, които
предстоят. Под първа нужда влизат захар, брашно, яйца (те пък са ми от
най-първата) и т.н. На втора степен идват бирата, виното и всичко
останало. Ние също ще отпразнуваме татковия рожден ден със салата,
ракия, зелен боб плакия и две мизерни бири, които едвам увардих в
хладилника от Женя, специално за случая (аз постоянно я плаша, че ако ми
изпие бирата ще й пораснат циците и ще й пречат, но тя не се стряска от
това). Даже има и малко торта останала от онази вечер - ако нея пък
малкото, ненаситно и вечно гладно свинче не й е видяло сметката в
промеждутъка от време. От него вече спасение няма – каквото и да има
случайно “на склад” в артелната, докато не се изплюска всичкото, няма
мирясване...
Днес
съм много официален на работа – риза, копринена вратовръзка, старото
сако дето ме знае целия свят с него и едни обувки, които също плачат за
смяна. Но иначе пък изглеждам добре, лъскав един такъв и всички ме питат
“защо?” Викам им: “Нали Главния директор се пенсионира вчера, та се
глася за неговото място…” Хората около мене са по-обикновени и не носят
често костюми. Но аз от време на време се обличам и като човек - нищо че
джоба на гащите ми е съдран или пък имам дупка в чорапа.
Ето
че стана 12:00 - тук при нас е вече обед, а в България зората вече се е
сипнала в 05:00 сутринта. Татко скоро ще става за работа. Днес по
изключение ще отиде с колата до завода, защото майка сигурно му е
приготвила нещо за почерпка с хората от отдела, та да го занесе
по-лесно. После ще остави колата на улицата пред портала, та бай Кольо
портиера да й хвърля по едно око докато е дежурен през нощта, а и за да
може да се почерпи заедно с всички останали колеги и колежки. Ето, пред
очите ми са вече и скъпите им образи: на Васката Гочев, с неизчерпаемият
си запас от хуморески и майтапи и неразделно свързаният с него Пенчо
Димов; тук е и изявеният моабетчия Нанко Добазов със златните си ръце на
ваятел и иконописец, природно интелигентният планинар Мишо Марчев,
както тихият и скромен, прекрасен човек и приятел Монката Пенев - също
турист, планински спасител, природолюбител и защитник. Жените нарочно не
ги споменавам, за да не ме обвинят в пристрастие - аз и без друго си ги
харесвах всичките. Сигурен съм че в списъка с VIP-гостите ще има още
много други знайни и незнайни герои, достойни и почетни участници в
целия този карнавал, но хайде - стига съм изпадал в подробности; нека да
започва тържеството! Ако татко сега живееше в Австралия, вече щеше да
може да се пенсионира. Тук възрастта за пенсия е 65, а не 60, както поне
аз знам че беше до неотдавна. За жените не съм много сигурен дали
изобщо има някакво правило (е, то не може да няма, но на мене не ми е
известно), обаче за мъжете съм сигурен че е така (а с всяка измината
година или мандат на политическа власт, тази цифра прогресивно нараства и
вероятно ще настъпи време, когато хората никога няма да се пенсионират;
те просто ще свършват отреденият им жизнен път по работните си места на
съвсем дълбока и преклонна възраст). Мили татко - това е своего рода
юбилейна годишнина за тебе и от всичко най-вече ми се иска да си
истински щастлив и весел. Забрави за всички житейски трудности, неудачи и
празнувай здраво! Аз съм сигурен, че това ще е така и следващите
няколко дни ще преминат под егидата на тържественото честване. А за да
могат и да се затвърдят вечните ни семейни традиции, когато получите
настоящето ми писмо и това прочувствено послание, просто повторете
упражнението още веднъж - вече заедно с нас и нашите благопожелания,
макар и само мислени за сега. Дано и за след работа майка да ти е
организирала вечеринка в къщи. Като няма хляб – пасти и торти нали има!
Карайте я по партизански – и те завалиите, когато останели без хляб, та
маслото направо върху кашкавала са го мажели; голям глад ги е гонил. Ама
хак им е сега, нека да стоят пред празните рафтове наравно с другите –
те тяхното са си го изяли тогава още...
02.08.1996
- Предполагам тази сутрин, че и вие имате същите противоречиви
здравословни усещания, каквито са моите в момента след снощното
тържество. Преди да започне всичко, ние с Женя излязохме по пазар, а
Нени остана да свири в къщи. Купихме си салата, някои неща за хладилника
и се прибрахме. Поради празника на татко, госпожата отпусна едно
пакетче кайма, а пък тя опържи картофи. Бобът ни остана за довечера –
свят ден беше все пак. Аз направих едни невероятни кюфтета, каквито и на
“Казака” не са сервирани. И знаете ли къде открих разковничето на
успеха – в хляба, бе! Този път не сложих и една трошица хляб - само
подправките, лук и яйце. Като се омесят с хляб, стават тричави и не така
вкусни. Вярно че целта е уж да станат повече на количество, но пък не
са хубави и изтърваме качеството. Така че от сега нататък това ще ни
бъде рецептата – ето ти още една крачка напред: да ядем кюфтета без
хляб, от чисто месо. Не стъпка и крачка е това – лъвски скок си е
направо туй и то във вярната посока по пътя към успеха...
Междувременно
подварих още 2 л мляко и го направих на кисело. Тази сутрин като станах
ми идеше да си пъхна кратуната в тенджерата, дето го бях оставил да
втасва, вкисва или както там се нарича процеса на ферментацията и да не я
извадя от нощвите, докато не ми се подобри състоянието. Почерпихме се
снощи много сериозно с Женя, изпаднахме в спомени от ученичество,
студентство и т.н. Гледахме си снимките и така изплуваха хилядите
случки, които подплатихме с множество питиета. Добре че ни ги изпратихте
тогава тези албуми, защото сега вече щеше да бъде невъзможно. Аз мислех
да ви се обаждам тази сутрин по телефона, но от дума на дума нощес
стана 01:30 докато си легнем. Като направих сметка че имаше 7 часа назад
във времето – тъкмо беше подходящ момент да се чуем още вечерта, преди
да са дошли гостите на татко.
Радваме
се, че сте получили пратката, която макар и скромна беше направена с
много любов и признателност към всички. Разбрах по-важните новини около
вас, злободневките които ви вълнуват и получих инструктажа за
по-нататъшните ни действия. Очевидно от ден на ден в България ще става
все по-зле – но до кога ще е така, не знам. Радваме се и за бебето на
Викито. То както е момиченце, може и да си го вземем тук за нашия ерген.
Него още не го пали на моми и женитби - трябва да е още малък, но
когато и да е. А може би и да е просто умен, а не кух като баща си дето
се брулна като шаран за първата (е, първата по-сериозна имам предвид;
нали се разбрахме, че останалите преди нея не трябва да си ги спомням
или пък напълно да забравя)...
Радвам
се, че се изпълни задочната ми препоръка да бъдете весели и щастливи
всред добри приятели. Ремонта на принтера ще струва само $45, което Сашо
като вътрешен човек е уредил. Иначе трябваше да го платим почти още
веднъж заради поправката му. Той днес сигурно ще ни го донесе готов. Аз
пък следобед ще отида да прибера камерата. Пианото все по-трайно се
разваля и сигурно ще купуваме друго. Изобщо от “крачки напред” и
“извисяване” нагоре ми се повдига чак! Довечера Нени е на урок, но не е
много добре подготвен този път. Три дни не е свирил докато беше болнав
(което пък той намери за добре дошло като извинение и оправдание), а и
пианото като се разваля така често, та не може да се упражнява по-дълго
време. Независимо от зорът на който сме в момента главно от икономическо
естество, ние сме решили да му купим друг електронен орган, за да не се
ядосвам един ден, че са ми досвидели $500-$600 и за това Нени не си е
доразвил музикалния талант. Дано един ден той да е благодарен на
родителите си. Дори и една хилядна частичка ще ми е достатъчна от това,
колкото аз съм благодарен на моите. Но времето ще покаже всичко - рано е
още да правим всякакви предсказания, поради безтегловността в която се
намираме ние самите за момента...
Не
знам дали ви казах, че онзи ден пуснах Тото. От тиража в сряда имам
тройка, но тук тройки не се изплащат, защото комбинацията е 6 числа от
45, а не 6 от 49 както е в България. Сега от съботния тираж чакам същите
три числа плюс другите три, за да ударя шестицата. Тогаз да видиш, бако
как се пазарува на едро, как само бял хляб се яде и какво скъпо вино се
пие! И за тази събота и неделя нямаме определена програма. Не вярвам
някой да се излъже да ни покани на гости, за това ще изготвим собствен
план на действие. Времето е чудесно - вече се установи на около 25°C –
само вечер е малко хладно, но не неприятно. Аз мисля, че се “уловихме у
копривата” и изтикахме зимата по къси гащи. Тази сутрин минавам през
един отдел и нали съм облечен като принц, та на всички им прави добро
впечатление и ме поздравяват. Викам им тогаз: “Туй е външно лустро само,
инак отвътре съм си същото лайно!” Че като падна един смях, една
веселба - те изглежда не са чували подобна самооценка. А пък един от тях
се смя със сълзи даже, но не подигравателно - личеше си просто
искреното им настроение. Абе какво да ги правиш, нали все гледам кудош
да стане някакъв, че са си баят дълги тези пусти часове на работа –
мамка им...
05.08.1996
– И през последните дни нямаше нищо особено за отбелязване. В петък
след работа отидох да си прибера камерата от сервиза. После с Нени
ходихме на урок. В събота пък бяхме на зей-пазар заедно с онова момче -
взехме го на разходка с нас, че и на него малко да му се разсеят черните
мисли из главата. Следобеда имахме голяма музикална репетиция с Нени.
Вечерта – гледане на телевизия и нищо вълнуващо.
В
неделя станахме рано с моя ортак и отидохме на битак (ако не е този мой
малък Неничко, да съм се гръмнал до сега; той ми е за дружка, пак той
ми е и дружинка). Следобед пък карахме колелета с него. Вечерта по
телефона говорихме с Валя и Сашо. Обещаха да ни изпратят видеокасетата с
посрещането на Царя - ще ви я презапишем и ще си оставим за нас едно
копие. Това всъщност е филм на независим репортер, който тогава е
пътувал с Негово Величество. Иначе Българската телевизия не е показала
почти нищо. Не мога само да си обясня защо не се свържете с чичо Ванчо в
Пловдив. Защото именно те са изпратили касетката на Валя и Сашо и от
тяхната да си запишете събитието. Така ще имате по-качествено
изображение, защото то и без друго не е било много добро. Освен това
Сашо каза, че това е презапис и може би 3-то или 4-то копие на филма. Но
както и да е - ние ще ви изпратим това което направим, пък вие ако
искате си го презапишете отново. Ако обаче качеството е определено лошо,
няма смисъл да ви го пращам - като получим филма ще разберем.
Ани
започнала работа миналата седмица – на Женя съвсем й потънаха гемиите
като разбра, защото те двете поне до сега споделяха обща съдба на
безработни домакини, но никой никога не знае какво ще се случи. Много й е
тежко и мъчно на душата, но всички се надяваме че и нейното положение
ще се оправи един ден. Тя отдавна е загубила всякаква надежда за успех и
аз постоянно я успокоявам, но знае ли човек какво го чака иззад завоя.
Тото-то
нищо не даде онази вечер. Техническите ни неудачи също не са спрели
нито за миг. Онзи ден от една гаражна разпродажба за $3 си купих един
радиокасетофон да си го слушам на работа, а и да го ползваме в каравана
когато ходим по разни места. Много хубав – японски с всичките му
механизми и изгъзици, обаче изгоря една от интегралните му схеми. Уж
беше пригоден за 12-волтово захранване, но когато проверих с уреда,
изправителят ми давал 17.5 V. Предполагам че това му е взело душата.
Награбих го и го потирих в кофата за боклук. Добре ама после размислих,
та ходих долу от контейнера на блока да го вадя чак, защото през това
време малкия изхвърли торбичката с боклука от нас. Ще му купя една
интегрална схема от магазина и ще си го оправя. Готова работа, а да сера
на нея по този неграмотен начин – как да не го е яд човек на себе си (а
и на околните). Сега ми се отвори още едно ново нещо, за което да
мисля. Те и другите не са ми малко, но аз постоянно прибавям по някой
нов “елемент”, без да съм свършил нищо от старите...
Днес
по принцип завода не работи, но аз съм тук заради следващия понеделник,
когато ще ползвам компенсационният си ден. Снощи си запазихме място в
същия къмпинг край реката. Даже ако отидем, ще бъдем на абсолютно същото
място, където ни беше предишната почивка в началото на Юни – нека да е
само живот и здраве.
Както
сте забелязали от краткия филмов откъс, Нени не тактува, защото с
единия крак натиска басовите клавиши, а другият е постоянно на педала и е
зает с усилване и намаляване на звука. Но в органа има заложени
най-различни електронни ритми, които дават такта - все едно че
барабаните думкат отстрани. Тъй че няма нужда от тактуване, но гледам го
като свири, целия се клати в такт или си мърда главата. Най-често брои
на ум. Да ми остане малко време и ще го запиша с камерата, защото онова
което вие сте слушали и гледали в предната касетка, са само едни жалки
опити в сравнение със сегашното му ниво. Дано и занапред все така да
върви. Учителят му е много доволен и доста зор му дава, като го вижда че
се справя добре. Аз помагам само в началото, докато все още се
разучават новите мелодии, ама постепенно ще започна да го оставям сам.
Но не искам и да го изтървам от наблюдение и контрол, защото ако река
малко да го отпусна и край на добрите резултати. То не е като да седне,
че самó с мерак да си научи нещата и да се подготви (както съм бил аз
например - виждам татко как казва: “Оф-оф-оф!”). Все с остена трябва да
го ръгам, за да постигне нещо положително.
До
седмица-две сигурно ще получим и официален отговор от вас на предишното
ни писмо, което получихте по бащата на Албена. Вероятно до тогава ще
възникнат още по-много въпроси, които ще можем да си дискутираме чрез
настоящите страници. Питайте за всяко едно неясно нещо - аз с радост ще
ви отговарям най-подробно. Ако изключим обстановката при която сега
живеете в България и хилядите трудности, с които се сблъсквате постоянно
и ежедневно, аз смятам че 50% вие сте изцяло тук и живеете сред нас,
имайки предвид информацията която получавате от мене. Та, Бога ми - вие
сега знаете много повече за нас и за живота ни тук, отколкото когато
бяхме в Габрово! Остава да отработим останалите 50% - в смисъл как да
бъде всичко и как точно да стане. Но нали добричкият ни дядо Господ си
знае работата – на него оставям всичко, с което не мога да се справя
сам...
06.08.1996
- И днес май беше някакъв празник. Ами да – тъкмо си погледнах в
календара; Преображенé или Преображение Господне както вероятно е
по-правилно да се назове. На обед ще идва друг клиент да оглежда колата,
който може тотално да ни “преобрази” живота, но нека да не избързваме.
Тъй като ще бъда зает с него аз няма да мога да пиша в почивката си, но
ако има нещо важно и вълнуващо, аз обезателно ще го отразя довечера от
дома. Пак си спомням за хубавите и стихийни летни бури на морето, които
сме изживявали не един път през тази част на годината. Добре че тогава
се е ходило, добре че се е живяло, добре че снимки са се правили и сте
ме водили навсякъде - благодарен съм за всичко, каквото и да е било то.
Нищо повече не се повтаря – само споменът остава. Тук времето е чудесно,
надявам се и в България да е същото. Преминали са юлските горещи дни и
сега е само топло и приятно. При нас сутрин е все още 7°C-8°C и кръвта
ни скована почти не тече, но през деня става 25°C, когато жилите се
размразяват и сетивата ни усещат приятният гъдел на слънчевите лъчи.
Вчера
тържествено се отпразнува завършването на Олимпиадата в Америка.
Австралия е на 7-мо място по брой на медали. От този миг нататък започва
трескава подготовка за Сиднейската спортна надпревара през 2000.
Кметове, политици и общественици започнаха да се суетят вече, да
подготвят договори, терени за спортни съоръжения и да усвояват милионите
на МОК. Нашия щат понеже е съседен, също може да намаже от тлъстата
пита и да си оближе блажните пръсти. Нали мечката когато заиграе у
съседа се усеща и у нас – този път в добрия смисъл...
07.08.1996
– “Септември ще бъде май” беше казал нявга поетът и за нас наистина
щеше да бъде, ако “Зимата на нашето недоволство” отново не скова душите
ни и не ги обви в дебел слой полярен лед. Имаше даже и песен с толкова
мил и вълнуващ текст “Писна ми...”, но не кавал шарен на зелена морава, а
писна ми от неудачи. Но, хайде - нека и този път да карам подред, за да
не се чудите какво точно става (или въобще не става) и защо аджеба
започвам поредните си излияния в тази тъжна метафорна форма.
След
като вчера се обади човека за колата и се разбрахме, че по обяд ще
дойде до завода да я види, малко след това ми позвъни и Женя, с
радостната вест че утре е на интервю. Ех, мамката му старичка, рекох си
язе - подаде се светлинката от тунела и сега вече със сигурност ще се
отритнем от дъното. “Сгледата” на моята японска кур…, пардон – гейша
имах предвид, премина под небивал интерес от страна на клиента и той
каза, че ще купи колата - харесала му много и че ще ми се обади вечерта
(за снощи) по телефона да се доразберем. Този факт сам по себе си изцяло
ме изпълни с небивали количества надежди (като патка кога се нахвърля с
горещи лайна) и ме хвърли в трескаво кроене на всевъзможни планове и
велики комбинации. Отново в миг издигнах пясъчните кули и отгоре им
развях байраците на славата, а пък след всичко това и вече в тесен съюз с
предстоящото интервю на Женя и възможността й да започне работа,
направо се издух като плондер от кеф; дори със съзнателния риск да се
осера. Да - ама не, казваше известният наш Петко Бочаров по телевизията и
винаги беше прав. Първо тоя немокаянин (потенциалния клиент за колата)
снощи не се обади никакъв, нито пък тази сутрин до този момент (вече е
малко след 09:30). “Балонът” който вчера надувах толкова усърдно,
започна вече да изпуска горещ въздух, с чести препсуввания, на моменти
до пълно загубване на мяра, такт и добър етикет. След миг ще прежаля за
колата и ще оставя един единствен коз (седмак или осмак), защото сега
остава да се надяваме само на Жениното интервю. Което пък е за толкова
страхотна позиция и аз именно заради това вътрешно в себе си се
страхувам, че от там няма да излезе нищо - не за друго, а защото всичко е
някак си прекалено много хубаво, а на нас просто не ни е дадено, да ни е
пък и чак толкоз хубаво, джанъм.
Вчерашният
празник по случай Преображение Господне наистина имá достатъчната сила
да преобърне с нещо нещата около нас, но други тъмни сили му попречиха и
осуетиха добрите намерения. Не мога да си обясня по някакъв разумен
начин всичкият този неуспех и куцузлук, освен с някакви магии и
повсеместни уроки от всякаква степен. Дори в съзнанието си пазя скрити и
имената на евентуалните причинители – все “Тайфуни с нежни имена”, но
както и да е. Човекът за колата много искаше да купи нещо за себе си
тези дни - явно е бил на зор и за да не се обади до сега да иска нашата,
това съвсем резонно означава че си е купил друга. Единственото с което
не мога да се съглася е некоректността им, която хич не е изолиран
случай и за която аз не един път съм споменавал, писал и предъвквал като
свободна тема на разговор. Можеше да звънне поне един телефон, за да не
живеем в празни и кухи надежди (тук телефони хората имат и в колите си
даже – ако не точно ние поради бедност, то много други за които е и
необходимост). Но такива са те, такава им е цялата нация – мундари,
непукисти и мърша. За това имат рецесия, за това имат безработица, за
това са всичките тези неуредици. Иначе държавата им е прекрасна, но пък
народа тъп. Всичко е една демагогия, една показност, лукава вежливост и
т.н. Да имаше някакъв начин тези неща, които аз вече съм прозрял и с тях
съм се сблъсквал в ежедневието си не само веднъж, да ги обясня някому
на един безупречен английски език, просто да им кажа истината в очите,
за това какво представляват – цялата нация щях да разплача. Но пък нали
няма да седна и да оправям света – те си знаят тяхната, ние си караме по
нашата. Констатациите ми са изградени на базата от многократни сблъсъци
с дребни наглед проблеми. Колкото по-дълбоко се навлиза в живота на
една страна, толкова повече примери могат да се дадат и вече всичко
пречупено през моите очи, собствени мисли и лични разсъждения, ме е
довело до тези аналитични изводи. Единственото нещо, което все още държи
тая затлъстяваща маса от бираджии и Тото-играчи на някакъв пиедестал е
общият език, на който комуникират помежду си и с още някои други
англоговорящи могъщества, от които черпят сили (добрата стара Англия и
САЩ, да речем на първа инстанция). Но ако не ние европейците, то
мръсните азиатци усилено се подготвят да им турят чатала над главите и
учат усилено английски като втори задължителен език (Япония, Китай, Хонг
Конг, Тайван, че и циганския Виетнам дори не им отстъпва; за величието
на двете Кореи да не говорим пък). Докато половината от цивилизована
Европа поколения наред учеше руски в това време, но нека да не включвам и
тези нещастници в писмото си, защото ако някога някой седне да го чете,
много ще има да рони горчивите си сълзи. Тази азиатска паплач и
пожълтяла сган, с евтина работна ръка и най-съвременни технологии, един
ден така зверски ще се вклини в гръбнака на Австралия, че и самата
Кралица от която час по-скоро искат да се отърват, няма да може да им
помогне. Междувпрочем “свободолюбивият” австралийски народ отдавна иска
да се отцепи от Великото кралство и сам да си поеме пътя на развитие,
който за жалост ще бъде единствено назад към джунглите – т.е. към
“природата”, както поетично се изразяват вождовете на племената с
червени байраци. Независимо от дълбоко минорното ми настроение и
задгробен тон, опитвам се да бъда обективен в моите разсъждения.
Примерите, с които ще подкрепя твърденията си, един ден отново ще си ги
дискутираме “на чашка” (не кисело мляко, татко – дръж се!), защото те не
могат да бъдат всичките описани в писмо, а и вече преминали своята
давност, няма да имат тази разрушителна сила, както в момента на
събитието. Аз обаче ни най-малко няма да ги забравя, нито пък това ще
бъдат последните ми сблъсъци. Но пак ще кажа и ще се подмажа: “Добре е
все пак, че в момента не сме в България, защото тук поне мъждука още
някое живо въгленче на надежда (това е защото много често използваме
скари на дървени въглища...), докато там всичко е засипано с кофи лед
(който тук пък използваме, само за да си охлаждаме бирата)”...
08.08.1996
- Обстановката и нещата около нас ще претърпят известни промени може
би. Междувременно вчера са се обадили на Женя и от едно друго място за
работа, с което са й провели много експресно блиц-интервю още по
телефона, докато тя се усети на кой свят се намира. Хората са казали, че
са много доволни от нея, от документите й като цяло заедно с
характеристиките и резюмето – уж и те в най-къс срок ще й се обадят за
второ интервю-среща, вече на официално ниво. Това може да стане днес или
утре, което ще бъде добре. Но ако от тази фирма не се обадя до ден-два,
ще се наложи ние да чакаме това да стане през следващата седмица –
вероятно в понеделник-вторник някъде. Това пък тотално ще ни обърка
заплануваната екскурзия и сигурно няма да заминем, защото не смеем да
рискуваме рядката възможност на Женя да започне работа.
Неничко
също не е съвършено здрав – все покашлюква от време на време. Онзи ден
му се загубил “звука”, както той се изрази (пресипнал един вид и не
можеше да приказва – колко хубаво беше в тишината...). Но постепенно
този “звук” се завръща - т.е. няма му нищо сериозно; просто много викали
и се драли в училището, от което гласът му беше затихнал почти до
нечуваемост...
Снощи
най-официално облечени ходихме да ни правят снимки от
художник-фотограф. В края на месеца ще са готови. Нени за пръв път в
живота сложи риза на гърба си и му вързахме вратовръзка – омрънка и
охули орталъка, че изглеждал лошо и смешно. Зер, от улицата се учи и
какво да харесва, от приятелите си и хайманите, а не от родният си баща -
сакън! После със същите “униформи” си направихме и няколко снимки в
къщи.
Днес
от 14:00 Женя е на интервю, а ние с Неничко вечерта сме на урок. Той си
научи много хубаво упражненията. Обаждах се и на човека, който уж щеше
да купува колата от нас. Още продължавал да мисли и не бил взел
последното си решение. Че какво тук толкова има да се размишлява? – да
си ми брои парите на ръка и пито-платено. Та и от там чакаме
допълнителни развития, но аз и в това не вярвам вече. Изобщо съвсем нова
вълна от емоции, надежди и неизвестност се е надигнала из дълбините, но
де да видим какво ще излезе в крайна сметка. За сега само чакаме
резултатите от всичко.
Напред
Женя ми се обади, че излиза от къщи за интервюто си и че е пристигнала
видеокасетата от Валя и Сашо с филма за Царя. Проблемът е само, че тя е
записвана на бавна скорост, а нашето видео няма такава. Ще трябва да
организираме презаписа с тукашния Сашо - мисля че тяхното има и двете
стандартни скорости. Видеокамерата също има тази възможност да записва
бързо и бавно, но при бавната скорост малко се влошава качеството
(правилото и принципите са същите както при звукозаписните устройства,
татко го знае това). Ще имам грижата и ще направим всичко възможно, за
да имате филма. Това са новините от последната минута - точно по средата
на днешният, иначе облачен ден. Кани се и да завали даже, но това поне
не е излишно, че да се освежи малко въздуха.
Работата
ми върви с най-различни темпове – кога бързо и добре, кога мудно и
проблемно. Но така или иначе се справям със задачите си и мисля, че им
върша хубава работа. Да има като как и заплатата ми да повишат – цена
няма да имат. Аз си трая за сега, но може и да им изрева в лицето някой
ден, за да напомня че е време да ми оценят труда, който полагам за тях
по следващата, малко по-горна тарифа.
Днес
между другото, навършвам две пълни години в този завод и започвам
третата. Бързо летят месеците, че и годините както постоянно сме улисани
в това или онова. Единствено за вас времето като че ли е спряло и баят
са ви се увидели всичките тези 4 години, през които не сме се виждали и
не сме заедно. Всички ние живеем само с тази мисъл: кога най-после ще
стане възможно и все не можем да намерим разумен отговор на този въпрос.
И на нас ни е мъчно и денонощно се тревожим за това, но пак казвам –
заети с нашите си грижи и задачи – някак си по-малко усещаме кървавите
рани на времето и незарастващите следи от раздялата ни.
На
Албена майка й би трябвало днес да е кацнала в Бризбън. Ще гледаме и с
нея да се видим и запознаем, но нали всички вече са плътно заети, че и
за гости време няма. Това разбира се не се отнася за нас, но не е и
достатъчно условие...
Научихме,
че наши много близки приятели са взели под наем да работят мотела на
Янка Шопова в Аделаида. Трябва вече да се замисли едно ходене и до там,
но нали все тези пусти $1000 не ни достигат да осъществим грандиозната
си екскурзия до тези места. На мене специално много ми се ходи - знам че
и месец да стоим там, пак няма да ни стигне. Толкова много приятели и
познати имаме там, че ако речем всичките да ги обиколим - ще ми трябва
нов черен дроб...
Няма коментари:
Публикуване на коментар