02.04.1997
- Пак се събраха няколко дни на неловко мълчание, а ето ви всъщност
причините, от които да разберете защо е било то. Съгласно предварителния
план, след международното барбекю онзи ден, беше дошъл и ред за кратък
отдих и почивка (не че с нещо сме я заслужили, понеже ние трудова
дейност по принцип не упражняваме, но на нас и мисловната ни е
достатъчна, за да се смажем от натрапчивите си мисли, превръщайки се в
едни изтъркани парцали).
Самият
ден събота премина абсолютно безславно, при отсъствието на всякакви
възможни тържества и приятни емоции. С Жорови се разбрахме само неделята
да прекараме някъде заедно, също на барбекю сред природата. Сутринта
най-фамилно ние първо отидохме на битак, само че поради Великденският
празник той не се състоя (ако толкова редовно посещавахме светите
църковни храмове вместо битаците, вероятно щяхме да имаме много повече
успеваемост в начинанията си, но за съжаление тези навици ги няма
изградени в нас; нали комунистите така ни учеха – опитваха се да ни
направят техни производни и ние бяхме опитните им свинчета). След
неосъщественият оглед на битака, ние отидохме направо у Жорови, в новата
им квартира. Бяхме се уговорили да ги вземем от тях и заедно да излезем
сред природата. Отседнахме на брега на едно езеро, където и друг път
сме ходили, но понеже мястото е много хубаво и приятно, заслужава си
повече от едно посещение. С нашите приятели изкарахме целия неделен ден,
после ние се върнахме у тях, та пихме малко кафе и съвсем в края на
деня се прибрахме в къщи. Междувременно ние за нас си взехме решение
най-после да отидем в това филмово студио, построено като увеселителен
парк, където доста отдавна се гласим да ходим.
Така
в понеделник пък сутринта (който беше последният от серията Великденски
празнични и почивни дни) взехме $20 на заем от Нени, наляхме с тях
бензин в колата и потеглихме към парка. От това събитие и посещение има
подробен видеофилм, в който съм се опитал да покажа отделните атракции и
представления, които посетихме; заснех някои звукови и светлинни ефекти
и т.н. Не знам дали тези кадри ще бъдат интересни докато ги гледате,
защото всичките демонстрации се играят на английски език, който за
жалост не ви е познат (нали трябваше да се набляга на руския на времето;
немски/френски може до някъде – но езика на Америка – сакън, никога!). В
същото време аз нямах тази възможност да правя директен превод (дублаж)
на български, защото хората наоколо винаги се обръщат озадачени, когато
чуят странните звуци, излизащи от устата ми в такива случаи. За това и
цялостният филм стана малко беден и постен откъм лични коментари “зад
кадър”, но ще ме извините. На края се изсипа и един пороен дъжд, който
специално в Бризбън разправяха, че е бил със силата и магнитуда на
потоп. На места са паднали и опустошителни градушки, докато ние отново
бяхме под “крушовото листенце”, за голяма благодарност на нашият Господ
Бог и всемогъщ Исус Христос!...
Работната
седмица започна вчера съвсем не на шега (бидейки 01 Април). Рано
сутринта ние излязохме с Нени (той е още във ваканция) - ходихме да
изпращаме писмата за работа, а после отидохме в центъра. В градската
концертна зала посетихме едно много интересно представление с прекрасни
изпълнения на орган. За пръв път виждахме и слушахме такъв вид музика
“на живо”, произлизаща от огромните тръби на класическия инструмент,
считан за бащата на музикалните инструменти през всички минали, настоящи
и бъдещи времена; беше много интересно, уникално и вълнуващо (поне за
мене, но гледах че отделните пиеси и на Нени правеха добро впечатление).
Този инструмент е нещо огромно и величествено. В него има пълната гама
от тръби с размери и дебелина като за електрическа инсталация
(най-малките), та чак до огромни фунии с диаметър колкото етернитовите
тръби за градските водопроводи и канали. Всяка от тях ручи с даден
тембър и височина на музикалния тон, а всички вече съчетани в звуци и
акорди под майсторските пръсти на свирачите-изпълнители, се получаваше
една доста сериозна музика. След концерта се прибрахме...
Междувременно
трябваше да започнем и варенето на кашата за ракия, който процес
започна още следобеда и продължи без секунда прекъсване до много късно
нощес. Вчера пристигнаха две писма наведнъж от вас: № 171 и № 172. Едва
когато ги прочетох (снощи в 24:00, чак след като си дойдох от казана),
разбрах защо са двете заедно, но аз малко по-късно ще се спра на
отговорите им.
Ракията
която излиза от чучура не е особено силна, но той и самият материал
беше един такъв анемичен и беззахарен. Добре че в началото добавихме
малко захар, иначе сега щяхме вадим само дестилирана вода. Варенето на
разтвора ще продължи по най-интензивен начин утре и в други ден, при
пълен работен ден от 06:30 до 20:30 без обедни почивки и прекъсвания за
цигари и кафета (всичко това пак става, но мимоходом - в движение и
между отделните зареждания на котела). Днес също бяхме на вахта. По
всичко изглежда, че ще се прави и преварка на общото количество
дестилат, защото повечето е с качество на патоки, а пък и самото казанче
е малко – някакви си 50 кг, а разполагаме с 400 кг суров материал.
Изобщо, тези дни съм на голям зор (като никога бе, ха-ха-ха!)…
Вчера
по пощата дойде и официален отказ за едно от местата, където бях на
интервю миналата седмица и където си мислех с почти 100% сигурност, че
едва ли не вече съм взел работата. Добре ама то пък се намерило някой
друг за тази позиция, вероятно по-добър от мене (и това е съвсем
естествено). Сега чакаме резултати от другите ми интервюта, а
същевременно атакувам и нови работни позиции. Това е един непрекъснат
работен процес.
За
голяма наша радост, днес пристигна и едно писмо за Женя, с което я
канят на повторно интервю-среща другата седмица. Това е втори кръг, на
който вече ще се спрат на човека, който ще заеме въпросното работно
място. Тя миналия ден ходи там на първото си интервю - значи са я
харесали и я викат пак. Случващото се в момента е много добър знак, но
вече не смея да правя никакви предположения и да давам несъстоятелни
прогнози. Напред пък й се обадиха от друга една компания, та утре отива
пък там на интервю. Курсът, който Женя кара в момента веднага даде
добрите си резултати. Аз утре ще я закарам на това нейно интервю, което
се намира буквално на 10-15 минути път от нас - много е близо, почти в
махалата. Отново се заредиха низ от надежди, верига от очаквания,
трепети и копнежи – също както преди първо венчило и последваща го първа
брачна нощ!...
Има
доста въпроси от вашите две писма, които изискват моите подробни
отговори, но аз утре съм първа смяна на казана и сега ми се доспа, та ще
се мятам в койката. Пък и стрелките на часовника от стената вече
показват 22:00. Аз тази вечер седнах да опиша само случките до този
момент, за да няма пропуски и празнини в предаваната информация. А пък
тези дни ще гледам да отговаря и на последно пристигналите писма.
Прехвърлих филма от онзиденшното ни посещение в парка на видеокасета, но
остана още малко място за дозапълване. Ще измислим нещо и пак ще ви
изпратим една малка колетна пратка - този път вече по пощата, с
огромната надежда че ще я получите.
04.04.1997
- Петък, 21:00. Тъкмо се прибрах, хапнах обилно и сядам да споделя
събитията от изминалите два дни, когато пак поради своята голяма заетост
не можах да стигна и до писане на писма. Сливовата ни кампания приключи
успешно с постигането на отлични резултати в социалистическото
съревнование. От около общо 350 кг суров материал (в прибавка с 20 кг
захар и малко водица дето сме налели още в началото да го докараме до
400 кг заготовка), изкарахме 55 л ракия нетно тегло с конски сили от 50°
(след преварката). Ще доразмесим цялото количество с дестилирана вода
до около 40°-42°, което в крайна сметка прави средно по 30 л течност на
калпак. Това в условията на суровата капиталистическа действителност и
развитото хайдушко общество си е направо удар! Ракията стана много
хубава, вкусна и блага. Ако има някъде такива работни позиции, смятам да
се явя на конкурс за технолог по производството и най-вече в
дегустацията и употребата на спиртни напитки. Голям майстор съм и не
само аз съм забелязал това – нарочно не споменавам нищо по въпроса,
защото пък съм и скромен на всичкото отгоре...
През
цялото време на химическите и дестилационни процеси, аз поддържах и
непрекъсната телекомуникационна връзка с двама агентина заради три
работни места, за които те уж ме гласят. Трябваше от понеделник вече да
съм тръгнал на работа, пак по договор за период от ½ до 1 година, но още
никой не се е обадил за да потвърди уговорката. Някаква голяма се мъти,
но де да видим. От две потенциални места чакаме да повикат и Женя на
работа или поне да се яви на интервю. В същото време аз упорито
продължавам да получавам отрицателни отговори за работни места, за които
съм кандидатствал неотдавна, явявал съм се на интервюта, преминал съм
ги изключително успешно (явно че само според мене) и едва ли не след
всяко едно от тях всеки път се надявах, че почти започвам работа. Добре
ама когато дойде някакво подобно писмо от съответна компания с поредният
си отказ и Женя е като посрана (защото пък на мене вече взе да не ми
пука). Какво искат майната си, та да не ме харесват - изобщо не знам.
Почвам доста сериозно да си мисля, че аз съм абсолютно ненормален, а
тези за които работих в автобусния завод, вършех си най-безупречно
работата и те именно заради тези ми завидни качества ме търпяха в
продължение на почти три години, са пълни кретени и идиоти; въпреки
блестящата характеристика, която хората ми дадоха при съкращението,
въпреки че по заслуги ми увеличаваха заплатата четири пъти и за това
време през ръцете ми минаха толкова много чертежи и проекти, колкото
няма и в архивите на бай Слав, Гаца, Данчето и всички други от
“Електроника”-та взети заедно! Но както и да е – ще кажа просто “майната
му” или по-добре “ибаз го” че е по-благозвучно, обаче вътрешно усещам
че постепенно започвам да губя здравата почва под нозете си и да излизам
извън релсите. Това от толкова много кандидатстване, явяване по
интервюта, срещи и събеседвания, в крайна сметка да излезе че съм бил
толкова негоден барем за едно от всичките тези десетки работни места, за
които съм подавал документи, почва да ми нашепва че има нещо нередовно с
мене самият. Плаша ли ги с нещо бе джанъм по тези съвещания или съм им
несимпатичен – ебаси частния случай, значи! Новите надежди за работа не
ми позволяват да съжалявам за старите и неуспешни кандидатствания, така
че аз пак гледам само напред и в това, което бъдещето ще донесе. Обаче
ха съм рекъл да се повърна малко назад и веднага почвам пак да гледам в
черно; няма бяло, няма розово в цветната дъга...
Поради
голямата ми заетост през тези дни нашият мил и скъп малък Неничко
остана без подарък за рождения си ден, който е утре. Но сме му
определили едни $30, които той утре ще има право да похарчи за каквото
си пожелае, при съответните ми мъдри напътствия и контрол по
разхищенията, разбира се. Ние утре и без друго ще ходим по магазините,
ще пазаруваме и така ще купим подаръкът. Желанията му обаче са точно 303
на брой, та не знам как точно ще се вместят всичките в този ограничен
30-доларов лимит - ще се споразумеем някак си, надявам се.
Следващата
седмица във вестника от четвъртък ще излезе обявата за продажбата на
колата. И там ще са едни емоции, едни напрежения, чистене, миене,
лъскане – не ти’й работа! Пък ако почна и някаква работа в това време
(каквито са ми надеждите и уверенията на агентите), тогава съвсем ще я
вапсам. Е - просто няма да я продам и това ще е. Но каквото и да е, то
ще си покаже само и ще действаме според новосъздалата се конкретна
житейска ситуация.
Утре
ние няма да имаме никакви гости - Нени ще си посрещне приятелите
следващата събота, когато сигурно пак ще се надяждат с пици и торти. Ще
направя и кратък филм на малките дивачета, но аз и него ще трябва да
превеждам защото всички рапони ще грачат и вият на английски. В неделя
вечерта пък ще ходим на гости у приятелката на Женя от курса, който тя
завърши днес. Наред с всичко това, утре ще се ровим из съботния вестник с
обявите за работа, а в понеделник ще трябва да си изпратя молбите, ако
намерим някакви. След седмица-две (ако все още не съм започнал работа) и
аз ще се запиша в курса, който Женя изкара. В крайна сметка той се
оказа много полезен. Освен него действам и за един друг курс към
Техническия университет за тая прословута чертожна програма, която аз уж
знам, но ми е нужно да систематизирам познанията си по-издълбоко. Абе
за сега почивката, свободата, бездействието, спокойствието и немисленето
за това или онова ми се случва само когато спя. Все още се радвам на
пълноценен, здравословен сън и спя като новородено - дори не се и
стряскам нощно време. Е, от време на време сънувам, че въртя главата на
някой директор както се навива ръчен часовник; или пък, че му стягам
дебелото и охранено вратленце в ковашко менгеме, което всичко подкрепям с
тежки клетви по най-различни адреси, но приемам че това е нормално
медицинско състояние и не се тревожа излишно. Често ми се присънват
разни стари любовници, мои бивши учителки също – кога голи, кога
облечени, но аз съм си такъв и не само на сън. Така че вие не се
притеснявайте за мене - ще мине още баят време, докато ми изтрещят
бушоните и съвсем ми падне шалтера...
Пак
стана късно и няма да мога да отговоря на писмата ви. Но понеже утре и в
други ден няма да има какво да се случва, тогава ще отделя време и за
това. Аз общо взето ви трасирах при каква програма ще премине
предстоящият уикенд. Ако има някакви промени, своевременно ще ви известя
с телеграма от Ада.
06.04.1997
- Неделя вечерта. Почивните ни дни минаха без много шум и излишни
емоции. В събота сутринта, след свиренето (въпреки рождения ден)
излязохме по магазините за прословутият подарък на Нени. Бродихме и
обикаляхме като просяци почти през целия ден - изборът навън огромен, а
париците в джоба малко; мамка му, какво феноменално откритие! Но тъй или
иначе се спряхме и най-накрая взехме няколко неща - книжка, едни
музикални гащи за спане, топки за тенис и няколко компютърни игри. Голям
зор видяхме, но и сами сме си виновни с Женя - купи на чемера нещо
“меко” (от каквото има най-голяма нужда – например от пижамка за спане) и
това е; точка по въпроса. А така ние сами си вкараме автогол - първо с
обявяването стойността на подаръка и след това, че ще бъде и по избор на
всичкото отгоре. Но за другия път ще си знаем вече. Защото нашето
душевадче е да не изтърваш приказка пред него – докато не стане така
както се е казало, мира няма...
Прибрахме
се едва в късния следобед - добре че сутринта закусихме с палачинки
доста надебело, защото и гладът щеше да се яви една съществена
допълнителна травма за бедното ни и изнервено до краен предел семейство.
Вечерта правихме гала-софра, въпреки че си бяхме сами. Имаше кебапчета
на барбекю, пържоли, риба на скара и още множество салати и вкусотии.
Обаче се изправихме пред страшен и непреодолим проблем с кимиона. Аз
обикновено купувам готов смлян, в малки пакетчета. Този път нямаше такъв
в магазина и без да се замисля взех на зърна. В къщи обаче веднага
възникна въпроса как ще го мелим или чукаме, защото нямаме подготовка за
никой от двата процеса. Хайде, тръгнахме да търсим мелничка за чер
пипер. Скъпи бяха, мамка им – цените им варират от $5 до $25. Рекох -
няма да дам толкоз пари за мелница, ако ще и да ги дъвча тез кимионени
зърна и да ги плюя после в каймата. Отказахме се с други думи. В къщи ги
стрихме надве-натри с дръжката на ножа и пак стана работата, но
единодушно решихме че един ден ще имаме и мелничка за чер пипер –
естествено, пак когато се замогнем…
На
връщане към къщи минахме покрай една случайна гаражна разпродажба. От
там си купихме някаква машинка за мелене на месо. Само такъв ваданлък си
нямахме още, а аз бях много мераклия да купуваме месото и да го мелим
сами. Така знаеш какво ядеш поне. Месомелачката е английска, оригинална,
сравнително стара, но много запазена и почти неупотребявана. Та от
обявените $25, след тежки и упорити финансови преговори я взехме само за
$5. Обикновено тези неща са доста скъпи - не знам защо, но дори и по
битаците вървят по $30-$40 парчето. В магазините пък са още по-скъпи.
Та, сдобихме се с още едно съоръжение, на което не съм сигурен дали ще
слугуваме при стотиците видове кайми, които се продават по магазините,
но нека да си го имаме за всеки случай. Може нявга да настъпи истински
глад и да ни се наложи да белим кокали за оцеляването на рода...
След
всичко това най-после се прибрахме в нас и започнахме да стягаме
вечерята. Месища, подправки, кюмюр и т.н. Тържеството завърши късно и
мълчаливо си легнахме. Днес ходихме на битак. Пак си купихме някои
дреболии, между които най-после (след дъжд качулка) и една мелничка за
чер пипер. Заедно в комплект със солницата я купихме за 50 цента. На
всичкото отгоре е и японска, което е добър знак за качество (опа-а, тук
май послъгах; съдейки по моята кола, която също е японска - тая мелница
може да излезе ялова като нея). Така или иначе, утрепахме си сутринта в
зяпане и ровене из хорските боклуци и на обяд се прибрахме.
Доста
се опекохме обаче под палещите лъчи на слънцето, въпреки че
температурата не надхвърляше 27°C. Но като се прибрахме се окъпахме в
басейна и се разхладихме. Водата в него доста е изстинала, защото нощем и
рано сутрин настава 10°C студ – не трябва да се подценява факта, че
вече е средата на есента при нас. Тези дни мислехме да ви се обадим по
телефона за рождения ден на Нени. Добре ама аз прецених, че ще ви няма,
понеже е събота и неделя. Мислех, че сте отишли на лозето - нали сега
започва усилното сеитбено, оран-копаново време, но ще се обадим утре
следобед, когато при вас ще е сутринта все още. Е, официалната дата ще
бъде минала, но по-важното е да се чуем, а и вие лично да поздравите
Неничко.
До
този момент нямам никакви резултати от агентите, които в последно време
ми уреждаха започването на работата. Уж утре вече трябваше да съм
назначен, но не е изключено мълчанието им да е знак за поредният ми
провал и разбити илюзии. За сметка на това пък вчера, пак от вестника
извадих нови десетина обяви за работа, за които още утре ще
кандидатствам, та да видим какво ще стане. По-позитивно мислещите хора
твърдят, че когато една врата се затваря, веднага след нея се отваряла
друга – дали в това вярвам аз ли? Ами, май че вече не…
А
сега понеже напълно изчерпах информацията от нас към вас, ще се опитам с
няколко реда да отговоря на писмата ви (№ 171 и № 172). Не знам само
как ще увардите имота и имуществото си на лозето. Тоя огладнял и
освирепял народ ще започне да прави и по-големи поразии от една
най-обикновена и кокошкарска кражба на компоти и зимнина. Дано Бог ви
пази от по-лоши неща. Майка като ходи тъй често в София, защо не вземете
да се преместите да живеете там. И без друго тя от край време си го
обича този град. А пък и ние напоследък с нашите пратки, предизвикахме
по-честите му посещения. Ние нямаме никакви други познати освен
столичани и когато изпращаме по нещо дребно, все там отива първо. Ама
тъкмо и вие да се разведрявате и разхождате от време на време до
големият столичен град. Там също имате толкова много близки, роднини и
приятели, че аз София вече си я чувствам като квартал на Габрово – като
минеш Трънито и почти си в София!...
Подаръците
от родителите на Ани си ги получихме почти веднага, след като те
пристигнаха в Бризбън. Нали нея вечер бяхме на гости у Ива, та се
отбихме за ½ час и до Сашови, когато се запознахме с тях и те ни дадоха
пакетчето. Те по-късно дойдоха у нас (точно на Заговезни) поради
финансовият недоимък, който нападна нашия царски двор. А големия моабет,
заедно с всички останали наши приятели беше проведен в гаража на Жоро и
Ели. Събрахме се у тях на шкембе чорба, просто ей тъй без повод. Именно
от там е филмът, който Жоро снима тогава.
А
сега да напиша няколко думи и за златните украшения. Женя нарочно ще
провери всичко, което имаме - в какво състояние се намира и кое всъщност
е за ремонт. Тя ще ви пише отделно по този въпрос и ако прецени, ние ще
изпратим нещата по родителите на Ани; златото поне не тежи много - няма
и едно кило материал. Пък кой ще ги върне назад вече отремонтирани, ще
видим. Аз най-много предпочитам вие да ни ги донесете тук на крака, а
пък аз ще почерпя за хубавата работа и ще извадя от ланшната ракия -
дето я вардя само за свят ден и свети хора...
Хубаво
е, че сте се разходили до вр. Столетов на 03 Март. И аз най-силно
мечтая да го видя пак тоя величествен връх, потънал в мъгли, сняг, със
заскрежените клони на дърветата и да се пусна със ските - или надолу към
Етъра, или нагоре към Узана. Това удоволствие страшно много ми липсва
тук, но то комай няма и хора, с които да го изживеем в тази част на
света. Не че няма подобни места, но те са все на самолетни разстояния от
нас и това е основната причина да не можем да ги посетим. За сега поне.
Много
хубаво, че и вие сте се събрали всички на Заговезни. Само милият ни
чичо Мечо е липсвал, горкият - лека му пръст! И сега когато пиша тези
редове, очите ми се просълзяват, но какво ли може да направи човек
против съдбата си. А на Нени българския език баба му Веска ще го
възстанови и поддържа. Ние нямаме шанс да се борим с тукашната
действителност, а като добавка - с овчият му инат и овнешки характер в
най-общи линии...
Все
още си квасим киселото мляко (квася го аз, защото госпожата не я бива
за такива специални ръкоделия), а колкото до пържолите - най-после
открихме кои са най-вкусните. Това е свинският врат, който тук е досущ
като нашенския. Отне ми точно 4 години, докато го намеря и докато му
разбера английското наименование. Но сега вече всичко е наред и лапаме
дори без хляб, че от него пък се пълнее. Продължавам обаче да се намирам
на най-ниското си възможно ниво в лабораторните изследвания и
структурни модели по въпроса с кебапчетата, но съм много близко до
крайния резултат. През всичките си години на съществуване, аз имам само
два единствени критерия за качеството им – чичо Божковите и онези, дето
съм ги ял като дете в механата на ЕТЗ “Подем” (в Габрово) по едно време,
когато майка работеше там. Независимо че това беше в ерата от преди
близо 25-30 години, аз все още си спомням вкусът на тези фантастични и
вълшебни кебапчета – които, да ме прощава тук чичо Божко, но си остават с
една степен над неговите. Най-лошото от всичко беше само едно: въпреки
че ходеше на работа, скъпата ми майчица можеше да си позволи да ми купи
само едно или най-много двечки, но пък с повече филийки хляб (а онези
кебапченца бяха толкова малки и къси, колкото пишката на един първолак,
но… - такива бяха времената тогава; нали и апартамент правеха, милите;
за кола също събираха). Но аз не й се сърдех, а виж - сега с най-дълбоко
умиление се сещам за тези случки. Абе имам феноменална памет, само дето
никой не иска да я използва и да си плати разбира се за услугата. Но и
това ще стане един ден - аз не губя мозъчните си клетки, нито пък ми е
познато понятието “изтичане на мозък”. Моят все на едно място си ми стои
в кратуната...
С
всичко казано до тук, аз горе-долу отвърнах на първото писмо. Ще
забележите, че умишлено съм пропуснал някои теми – просто защото са вече
загатвани веднъж, многократно дъвкани или описвани най-подробно в
предишните ми репортажи и дописки. Сега стана време за вечеря, свирене, а
и по телевизията ще дават филм за потъването на корабът “Титаник”, към
чиято съдба и история аз съм особено чувствителен и се отнасям с дълбок
респект. Незабравими и нескончаеми бяха разказите на скъпият ми дядо
Ангел за най-различни кораби, корабокрушения и подобни морски истории.
Самият той бил моряк, не един път е разпалвал пламъците на детското ми
въображение и ако не нещо друго, в мене остана безпределната любов към
всякакви плавателни съдове и морската шир, като запази страхопочитанието
ми към водата и водната стихия. Та, лека ви нощ, значи!...
08.04.1997
- Днес е първият учебен ден от втория срок на Нени. Вчера имахме доста
тичане и излизания с Женя - така много се увъртяхме следобеда (а и през
целия ден), че изобщо забравихме да ви се обадим по телефона. Аз ходих
на пощата писма за работа да пускам, тя пък нещо трябваше да си уреди
плащането на курса в Института и така времето хвръкна. Една по една
изчерпах всичките си досегашни потенциални възможности за работа (там
където най-много се надявах). Сега съм в преговори и контакти с други
хора. Вчера говорих с един делегат, комуто преди време работих само два
дена, но той остана много доволен от мене и опита ми. Предложи да му се
обадя след 17 Април, защото било вероятно пак да имат подобна работа. Ще
видим какво ще стане. Тази сутрин пък ми се обаждаха за друго място, от
където също очаквам резултати днес или утре. Довечера ще стане ясно
дали и Женя е одобрена за вторият кръг на интервюта в компанията, където
тя беше онзи ден. До края на седмицата със сигурност ще й се обадят от
друго едно място, където тя също ходи на среща преди седмица-две -
отново за втори кръг на събеседване. Цедилката е страшна и не само шанс,
разбиране, умения и добър английски език трябват, ами много здрави и
дебели връзки също са необходими. А пък ние дори и на обувките си нямаме
такива, защото ходим предимно с джапанки. Но каквото и да стане, ние ще
се борим и отстояваме позициите си до край...
Нени
вече свири валсовете на Йохан Щраус “Дунавски вълни” и “Приказки от
Виенската гора”. Тази сутрин му преписвах едни ноти от моята нотна
тетрадка, защото специално “Дунавски вълни” не е в пълния си вид в
неговите партитури. Добре върви той - макар и с пазарлъците и
уговорките. Ще го натискам да научи тангото “Компарсита” за концерта си
през Май. Ние й имаме нотите, само че и на нея трябва да прибавя някои
допълнителни музикални украшения. Учителят ни дава негови ноти, школи и
партитури, които ние си вадим на ксерокопия и по тези копия аз допълвам
разни подробности. Много хубави неща имаме и от още една школа специално
за орган, но Нени няма още тези умения, за да ги свири...
След
малко с Женя ще излизаме на локален пазар, разни сметки имат да се
плащат и т.н. Когато Нени си дойде от училище (в 15:30), тогава ще ви се
обадим и по телефона. Тъкмо преди минута установихме, че и пералнята ни
си изпра прането, дето й е било отредено още преди 20 години, когато са
я правили в завода. Това на този етап означава едни нови $1000 за друга
машина, които трябва да се откъснат от джигерите ни. Не знам дали ще
мога да я оправя сам. Ние я влачим от Аделаида още. Там ми я подариха
едни българи, при които брах чушките на времето. Понеже на нас не ни
трябваше за момента, тогава я дадохме на наши приятели, за да си служат с
нея, защото ние си имахме пералня в квартирата. Но като тръгнахме за
насам я взехме от тях. Тук вече три години я ползваме и работеше
безотказно, но само до напред. Тя е само един метален паметник вече...
Да, ама не! Оправи я Ачо. Така стана и с ютията
ми, горката - издаде багажа след 11 години вярна служба и тъкмо когато
си мечтаех за новичка, беличка, по-модерна, той взе, че я оправи. А
кажете ми сега, как да прогресирам с такъв кадърен мъж?! Е, ние ютия
сигурно ще си купим така или иначе, защото тя струва от порядъка на $30
до $230. Няма да дадем $100-$200 за ютия, та ако ще и сама да глади, но
поне $50 за качествена могат да се отделят. Тук със страшна сила важи
правилото: “Евтиното винаги излиза по-скъпо”, защото в цялото това
многообразие от стоки могат да се намерят както големи боклуци, така и
много скъпи неща. Ние винаги се стремим да се придържаме към златната
среда, но понякога се подлъгваме от ниската цена на нещо и после
съжаляваме.
Тази седмица освен напреженията по интервюта,
резултати и обаждания, ще стягаме и рождения ден на Нени. Ще го направим
пак както миналата година пред басейна за 3-4 часа. Той иска този път
да купим готови пици от пица-ресторанта, че всички деца правели така, а
само аз приготвям пици у дома. Ако имам голям зор с тези прословути
интервюта, сигурно няма да мога да му направя торта, а ще купя нещо
готово – изобилие голямо. За Нова Година правих торта, която аз не
опитах, но на Ачо му стана лошо и така й не й усети вкуса от преяждане, а
между другите се разрази истинска война за големината на парчетата.
Значи хубава е била.
Много искам най-после колелото да се завърти, да
започнем и двамата работа – поне да го видим какво е. При мене вече се
мъти някаква, но какво ще стане само Господ си знае! Лошото е, че това
очакване може да ни побърка - особено ако сме се настроили да стане
нещо, после разочарованието ни убива направо. Аз отдавна щях да престана
да вярвам в професионалните си възможности и качества, ако не беше
курсът, който уча в момента. До сега резултатите ми са само отлични,
учителят ми е във възхита от мен, а изпитите ми са под формата на
практически въпроси, а не само суха теория. Е, като всяко начало (ако
почна работа) ще ми бъде трудно, но поне се смятам за средно
интелигентно същество, достатъчно образована съм за българските
критерии, а пък по тези тук - много повече. Ще видим.
Ачо ме подсеща да ви пиша за златните бижута. Аз
сериозно се замислям дали да не ги изпратя наистина по родителите на
Ани. Ще напиша в отделно писмо какво трябва да се поправи. Не знам какви
са цените на услугите в България, но тук например – синджирчето (9
карата злато) го купих за $30, а ми искат $20 само да го запоят. Това
значи, че е по-евтино да си купя ново, ами това какво да го правя? Не
знам и паричката на Нени каква ще й е съдбата. По-нататък ще му направим
пръстен с добавка на тукашно злато, но неприятното е, че в тази страна
всичко, което е извън стандарта е много скъпо. Така е с къщите, с
колите, мебелите, дрехите и т.н. Сега разбирам защо леля Здравка си
носеше парцалите в България да ги шие. Аз имам един плат от майка
(Ямбол) - много хубава естествена коприна, но на този етап не мога и да
мисля за шиене. За това въобще не изпращайте платове и въобще нищо не
изпращайте.
Леля Вили много хареса гоблените и салфетките за
кафе. Чак се просълзи като ми разказваше за теб, майко - с каква любов
си ги правила. Харесаха ни много апартамента и евентуално ако те дойдат
да живеят за постоянно в Австралия ще търсят нещо подобно. Много
подредено и с вкус било всичко у дома, макар и на малка площ. Може би за
това така я впечатли всичко у дома. Та, като се нагърбиш с къща, кола,
медицинска застраховка, застраховка на имуществото, данък застраховка на
колата, училището на детето (което трябва да е частно, за да е малко
по-свястно) и ти остават пари само за едното ядене и евентуално да си
купиш бира. Но аз пак казвам - дай Боже и ние да го видим, защото
отстрани всичко изглежда прекалено хубаво. Женя
Продължавам
пак аз, вече след ремонта на пералнята и след като се прибрахме от
пазар. Госпожата е покъртително разочарована, че няма да си има нова
пералничка, но какво да направя като аз разбирам от всичко и го оправям
на мига. Пък и не дава лесно Ангел Михов ей тъй $1000. Сега ще си караме
пак със старата, докато се скапе съвсем - тогава чак ще купуваме нова.
Тя трябва да е вече до живот.
Днес
получихме и писмо от Ямбол. Аз след малко ще ходя на едно интервю, за
да се запиша в курса, който Женя изкара и даде добри резултати. Гумата
на колелото ми спада, та после ще я лепя, защото курсът е близо до нас и
ще ходя с него. А не става да се подпътя пеша, защото пък е сравнително
далече за такива безцелни разходки сутрин и следобед. Нени след малко
ще си дойде от училище. Тази е последната му година, в която има шанс да
си дойде до България с ½ билет. Като навърши 12 вече ще пътува с цял.
Мислим варианти как да ви го изпратим поне за два месеца по Коледа, но
не знам някой да пътува през това време на годината, та да е заедно с
него. А пък не е дорасъл още достатъчно, че да го пускаме да пътува сам.
Ще видим какво ще измислим...
Ориентирам
се към привършване на днешното си комюнике - вече е 18:00. Правихме
опити да се свържем с вас в 15:30, но както по-късно разбрах - майка не е
чула телефона. Така както бяхме все още на телефонната вълна, та се
обадихме и в Ямбол. Там намерихме всички заедно само че без Живко, който
беше заминал на работа сутринта. Поприказвахме малко с тях, после ние с
Нени излязохме. Водих го да си купува ракета за тенис на маса. Днес
победил и бил най-добрият в училището по този спорт, а неговата ракета
вече е много стара и нищо не става от нея. Тъкмо се бяхме прибрали и аз
пак рекох да пробвам да се обадя до Габрово. Добре че сварих майка да
излиза на вратата - иначе пак щях да скачам с крака по телефона и да
обикалям магазините за нов (защото от яд и насъбрана злоба, щях вече
окончателно да разбия нашия - а с какво всъщност ми беше виновен
той?...). Поприказвахме си добре, изяснихме важни въпроси и така ще
чакаме следващото обаждане.
Радвам
се много, че ви намерих в относително спокойно състояние и привидна
благосъстоятелност. Щом са вдигнали пенсии и заплати, нещата се
подобряват. А и новото правителство след като е поело този курс на
проясняване, би следвало и тези които ще дойдат след изборите на 19
Април да го продължат. Всички искаме това и се надяваме да стане...
Онзи
ден при нас завърши поредното голямо автомобилно състезание от веригата
“INDY CAR”, което е с една степен под това на Формула 1. Колите са
същите, малко по-малко мощни, но са подчинени на почти същите правила и
условия. Традиционно всяка година състезанието се провежда на Gold
Coast. Печалбите за щата ни се измерват със 7-цифрено число.
Тазгодишното издание на надпреварата обаче беше наситено с катастрофи и
нещастни случаи. Най-фрапиращият от всички, с изключително щастлив изход
за пострадалия стана още при първата обиколка на трасето. Един от
състезателите буквално се разби в оградната стена със скорост 260-270
км/ч. Навред се разхвърчаха ламарини, колелета, болтове – всичко стана
на прах, парчета и отломки. Като по някакво невероятно чудо човека вътре
беше жив, но спасителните екипи в продължение на 15 минути се опитваха
да го измъкнат от развалините на автомобила. Отърва кожата завалията –
размина се само със счупен крак, обаче на четири места. Тъкмо сега по
телевизионните новини предадоха пряк репортаж и картина от болницата.
Лекарските екипи са го “сглобили” с 36 см метален прът, който ще
придържа костта му, докато заздравее. При тази скорост и страшен удар,
самият човек можеше и отдавна да е станал на кайма, но репортерите
специално подчертаха безспорната роля на автомобилните инженери, които
са създали така състезателната кола, че освен много бърза да бъде и
достатъчно безопасна за шофьора. Това беше малко спортна хроника от
светския живот на по-заможните, които наблюдаваха състезанието от
трибуните на самата писта срещу доста солен входен билет. По-бедничките
като нас се задоволиха с прякото телевизионно излъчване на този спортен
форум, проследявайки го от комфорта на домашния миндер. Сега отиваме да
репетираме с Неничко. А аз пак ще продължа по-нататък, когато има нови
горещи теми за размисъл...
09.04.1997
- Мисля, че на този ден беше родена Албенчето Божкова. Ако не е пък баш
днес, нека да ми прости невежеството, но тъй или иначе съм се сетил за
това - използвам повода да я поздравя за годишнината от рождения й ден.
Моля да предадете нашите най-горещи пожелания за здраве, успех, любов и
оцеляване в тази тежка и сложна икономическо-политическа обстановка.
Макар и със задна дата, когато получите това писмо, обадете се да им
кажете за нашите задочни поздрави и пожелания.
Днес
също отбелязваме известни раздвижвания на пластовете около нас. Снощи
се обадиха на Женя, че й отказват втория кръг интервю, а с това и самата
работа съответно за едно от местата, където много се надявахме, че тя
ще има някакъв по-сериозен успех. Тази сутрин пък й се обадиха за друго
едно място, където утре я викат на интервю. Усещам че много се е надул
балонът над главите ни, но дай да видим и къде ще се спука! Все още
чакаме повторното й повикване за втория кръг на интервюта в другата
компания, за която вече споменах по-преди. Там поне е сигурно, че тя ще
се явява и ще бъдат само двама кандидати – Женя и другия. Един от тях ще
вземе работата. Математически погледнато, без изобщо да разбирам от
висша математика, матрици, диференциални уравнения и теория на
вероятностите, тук аз определено заявявам че шансовете й за пробив са
50%, но все още нищо не е сигурно и хептен нищо не е ясно, защото пък не
знам с останалите 50% какво ще й сервират и от там какви изненади ще
дойдат...
11.04.1997
- До този момент (петък, 16:30) няма нищо ново, никакво развитие и
абсолютно никой не се обади - специално за интервюто на Женя. Е, ако
това е някаква утеха и повод за радост – едни хора се обадиха обаче на
мене и аз в сряда ще отида на следващата си поредна бизнес
среща-надлъгване. По същото време (в 09:00) Женя също ще седи на
“горещия стол” в една друга компания, където е кандидатствала за работа.
Какво ще донесе тоя ден на всеки от нас не мога да предскажа за сега,
но като мине ще ви информирам своевременно за всичко.
Вчера
мисля, че не съм писал нищо. Все затишие – просто нямам думи, онемях.
Ходихме на малък локален пазар. Стягаме за утре празненството на
Неничко, което ще се състои покрай басейна за времето от 12:00 до 16:00.
Толкова много са ни пламнали главите, че и двамата нищо не похващаме в
къщи. Само се ослушваме да звънне телефонът, а той все мълчи или пък ако
случайно вземе да се обади, поне не казва каквото трябва и това, което
ние искаме да чуем.
Довечера
сме на урок, с който се подновяват упражненията за този учебен срок.
Днес пристигна и вашето писмо № 173, от което също успях да отлепя
няколко неподпечатани марки. При тези жестоки цени на пощенските услуги,
вече всяка подобна марка е добре дошла за нашата благородна кауза.
Използвайте ги.
По
Великден пак е замислена голяма изява на Българо-Македонското движение.
За да не се чуди тук някой и да мисли, че сме си продали душите на
братският македонски народ пояснявам, че покрай нашите български
приятели, са нароиха и пришиха към моабетчийското ни звено до скоро само
техни македонски приятели, които всички ние приехме и като свои. Те
нямат нищо общо с Васил и Менка, а са съвсем други – сравнително млади
семейства. В групичката им има и една мома - тя пък е босненка или
хърватка (не смея да я питам и разпитвам много-много, че в истеричните
си пристъпи на ревност, Женя също я причислява към потенциалните ми
любовници, та гледам умишлено да страня от девойката и подчертано да се
държа като простак, за да си нямам семейни главоболия) - така всички ние
сформирахме това своеобразно и много здраво Балканско ядро. Заедно
ходим по паркове и сбирки - ядем, пием и се веселим според случая.
Снощи
ходихме да си вземем няколко видеокасети от библиотеката, защото и
телевизията напоследък е отвратителна като за капак на всичко. По този
начин поне вечерите си запълваме и за някакъв си много кратък миг се
откъсваме от действителността (само докато трае филма). Вестникът с
обявата за продажбата на колата излезе вчера, но още никой не е проявил
интерес към нея. Вече втори ден отлагам лъскането й, защото просто нищо
не ми се прави покрай тия напрежения около нас.
Надявам
се другата седмица да запълним видеокасетата, за да ви я изпратим. Тук
продават едни специални касетки за почистване на видеоглавите. Аз лично
нямам такава, но ако искате ще купя една и ще ви пратя. А пък съм и с
известно предубеждение спрямо тях, защото добре си спомням как Иво на
Ценка беше ползвал подобна лента на времето. Но така хубаво си “почисти”
главите на видеото, че се повреди и скоропостижно замина на ремонт. Тук
продават видеомагнетофони със самопочистващи се глави и мисля, че
нашият е такъв. Но ние поначало не го използване много интензивно. С
употребата на по-стари ленти е много вероятно главите да се зацапват и
от там да се влошава качеството на изображението.
Ние
не знаехме, че Кети и Вальо си имат второ бебе. Нека да им е честито!
Дано времето се задържи хубаво и утре, че иначе тая детска сган и паплач
къде ще я дяваме у дома. Те са като хуни – малки първобитни дивачета;
само някъде на открито е за тях – да ядат, да се къпят, да се оливат и
да играят на воля.
Няма
да е лошо на отделно листче майка да ни напише някои по-важни семейни
дати - главно годишнини от смъртта на баби и дядовци. Та поне на тези
дни и ние да се почерпваме за Бог да прости и да си спомняме за тях с
добро. Тук както ни е завъртял живота, хич не ни и идва на ума даже. А
така като знаем поне датите, ще е по-добре – традициите трябва да се
спазват, ако ще и в Ада да горим. Не че ние не ги почитаме или че не си
спомняме за всички тези хора, напротив – много често дори си мислим за
най-различни случки и всеки един го споменаваме с по нещо. Но при тази
интензивност която е настанала около нас просто не се сещаме. Знам, че
нищо не ни оправдава, но все пак. Така дори ще можем и нарочно да ходим
до черква по някоя свещ да им запалим.
Ели
и Жоро, когато са напускали Аделаида за насам, взели телефонният ни
номер от тамошни общи приятели и те ни се обадиха. Така стана
първоначалната връзка, а ние после постепенно ги свързахме и с
останалите - сега са неделима част от компанията и всички нас.
По
времето на нашенският Великден, петъкът преди него също е Национален
празник на Австралия – тогава честват паметта на загиналите във всички
войни, в които войските й са вземали участие в бойните действия. И той е
почивен ден - нещо като 09 Май в Съветския съюз. Ето че Нени се прибра
от игра и сега отиваме на урок. Спирам до този момент, за да продължа
утре или когато е възможно...
13.04.1997
– Неделя, в ранния следобед. Вчера както сами разбирате, поради
голямата суматоха около приготовлението и провеждането на Неничковия
моабет, нямах възможност за писане на статии и репортажи. А самият ден
започна така:
Станах
рано и отидох да купя съботното издание на вестника с обявите за
работни места. Предната вечер Нени имаше един гостенин с преспиване у
нас, та Женя им прави и закуска сутринта. Аз започнах да изрязвам обяви
за работа от страниците, а тя се зае с приготовлението на пиршеството.
Нени в това време беше излязъл навън за осигуряване на по-спокойните ни
действия в къщи. Намерих нови 12 обяви за работа и ще напиша молби още
утре, когато започна курсът. Тук вероятно е мястото да отбележа, че онзи
ден Социалните служби ми разрешиха да се запиша на този курс и
най-важното от всичко – платиха ми го; изказвам горещите си
благодарности към подвига и себеотрицанието им!
Така
в подготовка постепенно стана обяд. Имаше вероятност да вали дъжд, та
разчистихме гаража и там инсталирахме маси и столове за малките
зверчета. Не заваля, но така беше по-добре. Нени имаше 6-7 гостенчета и
заедно играха, къпаха се в басейна и вилняха дорде най-накрая не
пропищяха съседите и жителите от околните квартали. Родителите им си ги
прибраха чак в 17:00. Всичко мина много успешно и щастливо, независимо
че беше малко “шумничко”, ако това е по-смекчаващият термин за
“лудница”. После очистихме боклуците след малките свинчета, аз вкарах
колата обратно в гаража и с това тържествената част свърши. Заснех
кратък видеофилм и направих няколко снимки.
Междувременно
идваха и двама клиенти за колата, но не показаха особен интерес към нея
и едва ли ще има някакви продажбени последици от тях, но ние ще
продължим да чакаме пристигането на верните й купувачи. На края малко
посвирихме с Нени. Започнахме разучаването на тангото “Компарсита”,
което се оказа любимо парче на нашия малък музикант. Доста е трудна, но
той самият проявява огромно желание и старание за да я научи. Тя ще бъде
едно от концертните му изпълнения в края на Май. Денят ни приключи с
изглеждането на един филм-комедия, та белким поразсее тъжните ни
мисли...
Днес
отново станахме сравнително рано и с Нени отидохме по битаците. Бях
поръчал на едно място да ми намерят школа за орган, с популярни песни от
50-те и 60-те години, станали шлагери и които парчета никога не
остаряват. Та ходихме да я купим за $5. Такива подобни школи, но по-нови
издания струват по $40-$50 в магазините. Не знам защо са толкова скъпи
тези пособия. Докато обикаляхме и кръстосвахме пътищата, минахме и
покрай една гаражна разпродажба. Там купихме на Женя едно страхотно
кожено яке - леко и модерно; италианско. Такива в магазините са по
$100-$200. Жената искаше $10, но ние го спазарихме и го купихме само за
$5. В къщи Женя много го хареса, а и тъкмо й стана - малко да я докараме
и нея по журналската мода.
На
връщане пък към къщи, Нени си купи две златни рибки за аквариума. Нали
носели късмет, та да ги видим как ще се приспособят към останалата част
от обитателите – костенурки и други риби. После обядвахме, свирихме
много сериозно и той излезе. Довечера пак ще порепетираме малко. Ние с
Женя също ще излезем на надвечерна разходка. Тъкмо да си купим и хляб,
че се е свършил. Зеленчуковите магазини работят 7 дни и там продават
всичко за ядене – месо, колбаси, сирене и т.н.
Отново
ни очаква една напрегната и неясна в развитието си седмица. Интервюта
за Женя, после пък за мене; един специален курс започвам, работа не
спирам да търся и т.н. Какво ще излезе от всичко това не знам, но поне
действаме по всички направления. Иначе други новини няма около нас.
Всички сме добре и здрави, но с неясни представи за бъдещето. Както и
друг път съм казвал - действаме според обстановката...
15.04.1997
– Сутринта, малко преди да отида на курс. От вчера вече съм сред хора -
както знаете започнах този въпросен курс, който и Женя завърши миналата
седмица. Учителите веднага започнаха да ми оправят и разпечатват
резюмето (понеже аз съм с привилегии покрай нея, та моето стана първо -
от 12 души клас). Имам десетина работни позиции от съботния вестник, за
които ще кандидатствам с вече напълно обновените си документи. Вчера
пристигна писмо, с което канят Женя на втори кръг интервю в една фабрика
за картон, велпапе и мукава. Ние чакахме по телефона да се обадят, а те
официално писмо й изпратили хората. Та в четвъртък пък сутринта, тя ще
ходи на това въпросно интервю. Това вече окончателно ще означава, че или
тя или другия кандидат ще вземе работата. Утре също сме на други
интервюта - и двамата. От всичките заложени клопки и капани, все един
трябва да щракне и да я хванем най-после за гъза тая пуста опустяла
работа...
За
разлика от всичко останало, което като че ли в последните няколко дена
завря и шупна като каша за ракия (или както лайна в кофа – което пó ви
се харесва), все още около продажбата на колата нямаме абсолютно никакво
развитие. В същото време Женя чака да я потърсят за интервю и от още
две места. Аз също имам две вероятности, от които се очакват резултати.
Много, ама страшно много се е напрегнала обстановката около нас. Толкова
“неизвестни” има в “уравнението” на този наш живот, та не знам дали ще
се намерят решения и колко ще са правилните отговори. Ние се мъчим да ги
решаваме по простото тройно правило, но опитите ни не дават желаните
резултати.
Тази
сутрин Нени нямаше репетиция, че много му се спеше, но довечера
продължаваме “със страшна сила” както аз се изразявам за всяко важно
нещо и както той вече ме имитира. Напредва добре което ме радва, но и аз
не го оставям на мира. На мене много ми се иска да стане някой
световноизвестен изпълнител, но с голяма доза тъга смятам, че до тази
негова възраст той вече трябваше да се е изградил като такъв. Ако беше
започнал да свири още от много малък, на 4-5 години, това можеше и да се
постигне. Но кой да ти е знаел тогава, че Нени има такъв талант и
усещане за музика, ритъм и т.н. А пък по това време, назад в годините и
още по-назад в пределите зад бодливата тел на Родината и по-специално в
старославно Габрово, съвместният живот с майка му също не протичаше
достатъчно гладко, за да ми останат спокойни мисли и мераци специално за
музикалното развитие на Неничко. Не бива да се забравя, че точно
тогава, след серия от семейни скандали и катаклизми аз се намерих по
средата на най-големия от тях – в продължение на половин година живях
сам, без Женя и най-вече без самият него. В душата и сърцето ми се
впиваха милион стрели; физическото оцеляване беше заложено на много
слаба карта, а периодът между Октомври-Ноември 1991 и Май-Юни 1992,
когато отново се събрахме под един покрив и постеля не беше най-доброто
нещо, за което да си спомням в момента. Аз без да искам отново върнах
лентата на спомените, за което не се извинявам. Те също са били една
съставна част от трънливият ми и лъкатушещ житейски път, оставяйки една
дълбока и неизличима язва в моята, вероятно за мнозина доста скверна
душа. Но каквото и да е, да се върнем отново на въпроса за музикалната
култура на Нени - за него самият да може да свири и той да си прави кеф,
и това пак ще му е достатъчно. Обаче вече е време да тръгвам за моето
“училище” – следва точката и вадя щепсела; au revoir - à bientôt...
17.04.1997
- Тези дни също няма нищо ново и нищо друго не се случва, освен до
болка познатото напрежение, суетене и трошене на нерви. Аз от моето
вчерашно интервю хич не съм доволен. Първо позицията и работата изобщо
не е за мене - съвсем не е по моята специалност и разбирания. Имам
чувството, че тези идиоти въобще не са ми прочели резюмето, преди да ме
повикат на преговорите. Независимо от всичко, аз охотно показах
готовност да върша тази работа, но в същото време най-реалистично
смятам, че те самите едва ли ще ме потърсят отново.
Следобеда
пък Женя ходи на интервю. И тя се е представила добре (според думите и
преценката й), но и от там резултатите ще дойдат по-късно. Днес двамата с
нея ходихме на второто й официално интервю, за където много се
надяваме, че тя ще вземе работата. А мястото пък се намира чак в другия
край на града, но за сега не ми се дискутира по този въпрос, че ме
полазват ледени тръпки по гърба само като си помисля и представя едни
други варианти. Когато му дойде времето и ако се наложи – чак тогава ще
предприемаме отчаяните си стъпки. Но и от тази фирма резултати ще има
едва в понеделник-вторник другата седмица.
Аз
в понеделник също ще разбера на къде отиват моите неща с една
евентуална работа. Пак се зареждат дни на тягостно очакване и изнервящи
трепети. Иначе моя курс върви добре. Документите ми вече са напълно
готови и даже днес изпратих още три молби по разни други компании – все
от някъде трябва да ме харесат; по дяволите – може ли пък хората чак
толкова да нямат вкус?....
Тези
дни ще запиша кадрите от едно мероприятие, което направихме по време на
тукашния Великден и вече ще изпратим касетката. Утре и едни други
снимки ще са готови, та всичко да върви към вас заедно (по-скоро ще
лети). Гледам че Неничко тези дни доста е зает с училищна работа:
домашни, проекти и т.н. Но със задоволство забелязвам, че и много
усърдно се занимава - стига да има кой да му задава задачите от училище.
А те като не им дават нищо там, той нашите домашни проекти не ги зачита
с нужното внимание – нали ние с майка му не сме учители. Други новини
няма - всичко е спряло неподвижно в точката си на замръзване, като пред
буря с катастрофални последици.
19.04.1997
– Знам че точно на този ден вас ви тревожат политически избори, така
важни за страната и народа ни, а от изходът им и евентуалната победа на
демократичните прослойки ще зависи това синьо и по-ведро начало. До тук,
добре – много хуманно, патриотично и даже епопеично, както е казал
поета! Обаче нас най-внезапно ни люшна друга една разрушителна и
помитаща всичко след себе си вълна, от която още не можем напълно да се
опомним и не сколасваме да си подредим правилно разпилените мисли, да
координираме хаотичните си действия и спонтанни реакции – а пък ето и
какво стана:
Вчера
се обадиха на Женя (там където беше на второто интервю) и й предложиха
работата - само че не на пълен работен ден, а само за два-три дни в
седмицата. Явно, че добре се е представила и я искат там, но първо искат
да я проверят как ще се справя със задачите си, че тогава евентуално да
премине на пълно работно време. Хората още снощи я потърсиха в 17:30 -
дори не чакаха да дойде понеделник или вторник, както й бяха казали на
самото интервю. В понеделник ще имат окончателни дискусии и разговори и
ако всичко мине добре (което вече е съвсем сигурно), тя трябва да
започне работа. Сега ще развия темата, за която много бегло споменах
онзи ден съвсем “под сурдинка” и не исках да я дъвча излишно, че и сега
ме втриса като си помисля.
Този
завод за велпапе, кадастрон и всякакви картонени опаковки е построен в
един отдалечен и див индустриален квартал, отстоящ на 30 км от скромният
ни дом. На практика вече онзи ден доказах, че до порталите му успешно
се пътува не по-малко от 45 минути с кола, при най-пълно и тотално
потъпкване на Правилника за движение по пътищата, включващ в себе си
всички пътни знаци, както и при игнориране на ограниченията за скорост,
елиминиране на всякакво спиране и даване на предимство по пешеходни
пътеки, кръстовища и светофари – просто защото за достигане на целта се
минава през целия град на кръст, а когато човек е на зор и бърза
правилата са последното нещо, което съблюдава. Това по-скоро би
приличало на придвижване със самолет или поне с вертолет, но не и в
пътнотранспортно средство на колела в обстановка на тежък автомобилен
поток. Сега от 01 Май като въведат скритите камери за следене на
скоростта, тези нарушения ще трябва да се избягват на всяка цена, защото
освен с отнемането на съответен брой наказателни точки от шофьорската
книжка, нарушенията са свързани и с освобождаването на големи количества
доларови банкноти. Действително че с въвеждането на тези радари
Общината бързичко ще си напълни хазната - все от такива припрени и вечно
бързащи водачи на МеПеСе-та. Цялата тази объркана и сложна ситуация
около нас обаче ще наложи евентуалното ни преждевременно преместване да
живеем в по-близки до работата на Женя квартали. Нещата все още са
полусурови, но станат ли сигурни 100%, чудене и отказване този път няма
да има никакво. А пък аз, за да се осмелявам да казвам всичко това,
значи че вече съм го видял с реалните си измерения. Това всичко до тук е
единствено около ореолът на госпожата.
Аз
от своя страна също, както знаете от доста време насам усилено действам
за намиране на работа. Вчера от курса който карам изпратих по факса 8
молби. Това беше към 14:00 и след занятията се прибрах в нас, но веднага
след това излязохме на пазар. Като се върнахме в къщи около 17:00, на
телефонния секретар вече имаше някакво съобщение, че поне един от тези
всички 8 души, до които съм адресирал молбите си, ме е търсил и иска да
разговаряме. Веднага му се обадих по телефона, но той си беше тръгнал,
защото и тук също както в България, с пълна сила важи правилото за
следобедният петъчен работен ден, за който още от сутринта му вече се
смята че отдавна е настъпила съботата или дори неделята. В Татковината
казвахме, че петъкът е “ден на майстора” и обикновено следобедите
тайничко си ги шкартирахме по някакъв начин, но не очаквах че това е
честа практика и в уж безупречно организираното капиталистическо
стопанство. Така че остава аз пак да се обаждам в понеделник сутринта,
за да проверя защо ме е търсил този човек. Смятам, че ако той самият
няма някакъв зор, не би ми се обадил изобщо. Ако това е сигнал за бъдеща
работа, също ще бъде много хубаво...
В
същото време съм в преговори и с още едни хора, естествено пак за
работа. Непрекъснато изпращам молби, които трябва вече да дадат своите
положителни резултати. В днешния съботен вестник пак намерих десетина че
и отгоре позиции, на които още в понеделник ще изпратя документите си.
Страшна офанзива ни е обзела, но вихрушката от инерцията е голяма и
нямаме шанс нито да я спираме, нито пък да я забавяме. Трябва най-после
да се види на къде ще отиват нещата около нас. Аз умишлено описвам
най-подробно всичките си преживелици, издигания и падения (най-често),
защото когато се обадим по телефона за Великден и сватбеният ви ден,
няма да можем да ги дискутираме. Докато тогава вие ще приемете само
фактите, такива каквито са (ако има някакви факти, разбира се), а пък
подробностите ще научите от писмото.
Почнем
ли и двамата с Женя работа (особено пък както се очертава почти по едно
и също време), майка трябва да се мята и да пристига с първия възможен
влак тука, за да контролира по-изкъсо онова диване, което пак изхвръкна
да играе (след като свири час и половина обаче). По всичко личи, че ние
ще излизаме в тъмно от нас и ще се прибираме по тъмно. Но каквото -
такова. Нека само един път да се започне, да се търкулнат пак колелетата
по надолнището, пък после ще се оправяме в движение и според
ситуацията. Тази седмица която идва, вече напълно ще се изяснят
подробностите около работата на Женя. Аз в началото на изложението си
споменах, че много ми се иска евентуалното започване на работа,
независимо на който и да е от нас, да бъде символичният подарък за
сватбения ви ден и ето, че това може и наистина да стане. Абе добър си е
Бог много даже, ами ние не струваме - но както и да е. Дано да е и
достатъчно добър, та да ни прощава греховете и простотиите, които вършим
ежедневно...
От
Ани онази вечер разбрахме, че Царят пак бил в България. Сега е точно
15:30 - по моите сметки първите бюлетини вече са влезли в урните. Не е
изключено предварителните резултати да бъдат оповестени дори и тук по
Националния канал на телевизията. Имайте предвид, че целия свят сега ви
гледа под микроскоп и ви наблюдава от всички страни и посоки.
Международни кореспонденти и журналисти от медиите са пръснати навред из
Родината - абсолютно всичко и всяко движение се предава чрез световните
осведомителни агенции. Българският народ още няма да знае резултатите
от избора който е направил, но ние ще сме разбрали даже и кой за кого е
гласувал. Сега е моментът българинът да покаже нещо хубаво на света, а
не да ни свързват само с криминални прояви и балкански нрави. Няма място
където да съм споменал думата “България” и да не ми е казано: “А, вие –
дето стреляхте по Папата!”; или “О, да – историята с българския чадър!”
по повод нелепото убийство на писателят Георги Марков. Сигурен съм че в
по-нови дни също има срамни моменти в нашата история – сега е моментът
да бъдат заличени. В градовете Сидней и Аделаида нашите сънародници със
сигурност също гласуват, но тук в Бризбън няма кой да организира такава
избирателна акция. Ние за едното ядене и пиене не можем да се
организираме, че какво остава светът да оправяме. За едни пикливи гости,
та ще се назлъндисваме, та ще се каним официално, та ще са подготовки и
каква ли не суета (нали разбирате, че в момента не пиша с моята глава и
тези фрази не са от моя/наша гледна точка; думата ми е за останалия
персонаж, който за съжаление е един и същ; аз съм лесен – вдигам
телефона и казвам, че масата ми е сложена и чака гости; тъжното е само,
че сега ситуацията и положението ми на “голо дупе в развалени тикви” не
позволява да покажа на хората как всъщност се живее...).
Довечера
Неничко пак ще ходи на гости с преспиване у неговия приятел. Аз пък ще
имам клиент за колата, който ще дойде към 19:00 за да я огледа. Ако сега
и тази кола трябва да продавам на всичкия си зор, съвсем ще ми се
смрачи картината. След малко ще сляза в гаража да наложа ракията със
сушени сливи. Отдавна съм купил едно пакетче и все не ми остава време да
я подредя. Защо помътня само не можах да разбера. Докато я преварявахме
течеше бистра като момина сълза, но на края прибавихме една партида
непреварена, която беше малко мътна и изглежда че тя обърка всичката. Но
ракията и мътна да е, пак се пие - това да й е кусурът. Да съм онзи
човек сега, че да затворя някое и друго количество за Неничковата сватба
или за някои други тържествени случаи. Ама не съм такъв човек, бе – не
съм; ще си я изпукаме всичката пукница, а пък като се свърши ще сварим
нова!...
Трябва
да се смени водата в аквариума, че тия животни много мърсят вътре.
Нямах си и аз други дертове на главата, сега и със златни рибки да се
разправям. Костенурките, горките, не им понесе много обстановката и
общото съжителство и ги върнахме обратно в реката. Сега имаме само
риби....
О
– пък не ви разказах как се посрах онзи ден. Олеле-ее, ама досущ бре –
точно както малко дете се насира, áко че вече имам 38 лазарника зад
гърба си и не би трябвало да ми прилягат на фасона таквиз смешни и
срамни деяния. Излязохме с госпожата да се разходим из квартала – ние
често си правим такива разтъпкващи променади (като сме така сред хората,
та пó не можем да се караме). Таман се бях нагрухал с манджа у дома и
дето викат хората “наял се до посиране”, то взе че ме стигна, мамка му –
ядох като невидял. Тръгнахме ние да излизаме - току възвихме зад блока и
през моста над реката отиваме към алеята. А пък мене още в самото
начало нещо ме напрегна в корема и получих една серия от “позивни”, ама
си рекох че ще ми мине като си освободя на един-два пъти сгъстения
въздух. Добре, ама наш’та не ми разрешава да попръдвам като вървим
заедно – много се сърди, да й се не види в ямболската кадъна. Аз на
няколко пъти деликатно поизоставах назад от нея - уж да отпускам по
малко от тягата, обаче и това не ми помогна. А пък в това време
чорбалъците дето ги ядох с люти чушки почнаха по-интензивно да набират
налягане из карантиите ми. Стана дори толкоз силно, че вече и да пръдна –
все си се бях насрал. Разбра се в края на краищата, че аз най-неволно
просто “срах” на нашата дружелюбна разходка (най-меко казано) и започнах
много обезпокоително да се прибирам назад към къщи. Отначало вървях
бавно, като в същото време си стисках бузите на гъза да не би случайно
да ми се оттули клапана; после се засилих малко по-бързичко, но ми беше
трудно да овладявам “бузите” с ритъма на хода, като на края съвсем се
затичах и вече напълно забравих за “бузите”. А онуй в мене шупнало и
напряга от вътре, та ще се пръсна по шевовете чак – в чудо се видях и
само при мисълта, че се насирам пред очите на обществото, пак взе да ме
тресе трифазния ток; този път от безизходица и срамотност. Ту вървя, ту
пък на по-критичните места подтичвам и същевременно се обливам в студена
пот (все още само пот, защото подире и лайната тръгнаха, но малко
по-късно).
Току
стигам до кофите за боклук и първата порция избълва. А пък навън още
светло, мамка му - още 17:30 и баш времето, когато всички съседи се
прибират от работа. Нито да се скриеш, нито да спреш, нито нищо. Но и
напъна ми не минава – кризата си стои, критичното налягане е достигнато –
възвратния клапан бавно но сигурно започва да изтърва от “материала”.
Рекох си – ще мина покрай контейнерите изотзад блока и така ще се
прибирам инкогнито, за да не дефилирам триумфално през средата на двора,
че да ме видят всички колко съм хубав. Докато си ги мисля тези всичките
неща обаче и кроя тактически планове и ходове, “дюзата” ми отзад
продължава да изпуска по малко – точно на всяка моя крачка, по една
супена лъжица като количество. Не можех тогава да си обясня - защо Божем
не ми олеква на тумбака, след като постоянно освобождавах от
разпенената вече каша – голяма страхотия, голямо изложение и всеобщо
опетнение! Мислех да се скрия до оградата измежду таборките - клякам
светкавично, хвърлям хайвера, вдигам си гащите и отново ескадроните
летят. Къде ти, братко – навсякъде народ щъка по двора, всичко е
отворено ачик-ачик; насиране има – скриване няма!
Минавам
уж скришом покрай блока - един съсед си оправя колата. “Здрасти!”,
казва – “Здрасти” викам аз и не само че не се спирам, ами и ход не
забавям даже. Обикновено с всеки ще се поспра, ще си поприказваме за
най-различни злободневки, ще обменим по някоя и друга празна мисъл и чак
тогава всеки продължава по пътя си. Тъкмо стигам до нашия вход и се
втурвам нагоре по стълбите – съседката срещу нас (която също много
харесвам, б.а.) излиза с един панер да си събира прането; и тя ме пита:
“Как си?” Рекох си на ума: “Посран съм отвсякъде!”, но на нея вече й
отвърнах, че съм добре макар и доста пребледнял от създалото се вътрешно
напрежение у мен (нямаше как, смотолевих нещо от приличие; аз иначе
винаги спазвам етикета и съм любезен с всички – особено с тези, към
които подхранвам известни “задни” мисли...). Тя озадачена си замина
назад към простора - дали разбра за моето озлочестение не стана много
ясно, но аз прелитайки поех нагоре по стълбите (топката отзаде в гащите
ми все по-голяма става – набъбва с изкачването на всяко стъпало). Хайде
сега пък съседът срещу нас (мъжа на моята “изгора”) - тъкмо си влиза у
тях; връща се от работа човекът. И той ме пита как съм, но на него вече
не сколасах да отговоря - той по миризмата най-вероятно сам си е
обяснил.
Заварвам
Нени на вратата да се прибира от игра – “Бягай ми, рекох, от пътя, че
много лошо се насрах!” – “Ама, вика той – тате, ти май наистина не се
шегуваш!” Но докато водихме тая дискусия, аз вече бях под душа в банята.
Че като почна едно мъчително и унизително пране на посрани гащи и
пликчета, че хайде после миене навсякъде с парцала, през където съм
минал и по мокета са оставали кафяви петънца – мани-мани, не ти’й
работа! Голям цирк, голямо чудо! Ама пък гледай как всичко потръгна след
тая лайняно-знаменита одисея. Госпожата отначало беше нервна, но после
много се смя с мене. “Ей тъй, рекох - като не ми даваш да си
освобождавам коремчето по време на движение”. Пак нея изкарах виновна за
случая, с други думи – естествено, че кой иначе?...
21.04.1997
- Понеделник. Всеки миг чакаме да стане ясна развръзката за работата на
Женя, която на мене лично все повече започва да ми мирише отново на
сапунен мехур. Няма потвърждение от компанията и за това нищо не е
сигурно. При същата неяснота стоят и моите възможности за работа. Не е
изключено голямата ни еуфория от миналия ден да се замени с поредното
разочарование. Тези дни ще си проличи.
Предполагам
че вие вече сте се избавили от червения комунистически гнет и с бодри
стъпки се отправяте към синият, който вероятно с нищо не е по-хуманен,
но поне привидно е уж по-демократичен. Както ви споменах онзи ден,
нашата телевизия излъчи 3-минутен репортаж за изборите в България.
Очаквам довечера да публикуват и официалните резултати. Аз съм ви
записал на касетка този видеоматериал, като довечера ще запиша и другия,
ако излъчат някакво предаване. Неофициално се говори за 60% победа на
Демократичните сили, но нека да видим първо какво ще излезе от
преброяването на края, а и най-важното: какво пък те ще направят за
българския народ и държава. Сами разбирате, че ние сме на малко по-друга
вълна, въпреки че съдбата на България и близките също най-живо ни
вълнува и интересува. Само че не можем така силно да се вживеем в тази
политическа идея, защото пред нас стоят много по-важни проблеми за
решаване, свързани с нашето оцеляване и съществуване. Особено пък сега, в
настоящите дни и часове.
Независимо
от всичко което се случва или не, аз продължавам да изпращам
най-различни молби за работа. Разговарях и с този човек днес, който ме
беше търсил в петък. Просто искал да ме чуе, да разбере повече за опита
който имам и т.н. – все бош-лаф работи и уж щял да ми пази документите,
та като се появи някаква работа, да имал предвид моята кандидатура. Така
че и тази възможност всъщност се оказа балон, защото аз не вярвам и не
разчитам на “казал-рекъл”, особено пък на тези австралийски непочтени и
некоректни овце. Как въртят бизнес не ми е ясно, след като вече толкова
често се сблъскваме с тяхната нелоялност и неточност. Може би да са
такива само към чужденците, не знам (което е разбираемо) – но са си
говеда, няма какво повече да говорим. Ето, вземете най-пресния пример с
работата на Женя. Обадиха се в петък късно следобеда, че нещо се пече,
ще става; с други думи – ще работи, но ще се свържат с нея в понеделник
за повече информация. Вече е 17:25 и никой не се е обадил, а тя в същото
време кръстосва стаята и чупи пръсти – свине блатски! Аз колкото и да
ме е яд понявга на нея, не бих позволил и допуснал отрицателните ми
чувства и усещания да се насочват спрямо нейния успех и житие-битие.
Това което често прескача като огън и искри помежду нас е плод на нашите
взаимни отношения и частичната ни непоносимост в характерите, но в
никой случай не мога да твърдя че е заслужила несериозното отношение на
потенциалните й работодатели към опита и знанията, които тя носи в себе
си…
22.04.1997
– 10:30. Ето че нещата отново се обърнаха и ни върнаха в състоянието на
трескави надежди и трепетни очаквания. И ако това е завидната мечта на
много българчета - здраве му кажи! Преди малко аз говорих с въпросните
хора от фирмата за картонени опаковки и другия петък ще се срещна и с
директора на съседната компания - която пък е дъщерно звено на тази, в
която кандидатствах. Уговорката е да работя 2-3 дена в едната и
останалите дни от седмицата в другата. По този начин евентуално ще имам
пълна работна седмица. Независимо, че госпожата от основната фирма не ми
се обади вчера (както ми беше обещала, а аз се пръсках от притеснение и
очакване), оказа се, че все още нищо не е загубено и има някаква
надежда за успех. Все пак вчера тя е говорила с директора на другата
фирма и предполагам ме е препоръчала като добър специалист, защото
когато говорих с него се оказа, че той вече знае колко съм добра в този
бранш. Какво да ви кажа? Човек трябва да има железни нерви в такива
ситуации и да се въоръжи с най-биволското възможно търпение. А пък ние с
европейският си манталитет трудно можем понякога да разберем и приемем
тукашната некоректност и нелоялност. Лошото е, че се случва често и те
кара да се чувстваш жалък емигрант (каквито междувпрочем ще си останем
цял живот). Всичките тези приказки за демокрация и равноправие са само
на книга. За жалост ние сме тези, които се съгласяват да работят за
много по-малко пари от австралийците. И всички, които работят в момента
(нашите приятели) констатират това. Ама нали на нас и малкото ни стига, а
нали в тази страна малко да си по-добре от безработен и казваш: “Брей,
оправих се!” Та, думата ми е, че не е живот–песен, както много хора в
България си мислят като гледат как сме се устроили и какви коли караме. В
99% от случаите ще изберат австралиеца или заради връзките си които има
(което невероятно, но факт - има го и тук), или пък най-малкото заради
езика. Ей за това най-много ме е яд. Ако човекът е един чудесен
професионалист, с ум в главата, способен и ракета да конструира ако го
накарат - нали трябва някой да заложи повече на способностите му,
отколкото на това, как говори!!! Ето и моята работа. Явно впечатлих ги
със знания и опит, пък и курсът, който уча в момента много ми помага. Но
не се решиха да ми предложат работата, за която кандидатствах. Уплашиха
се. Е, тяхна работа и те са прави за себе си, но справедливо ли е да те
преценят само по това как говориш? А пък ние доста напреднахме с езика.
Като си спомня какво беше в началото. Ама кой ни е крив. Като ни
казваше леля Здравка да си сядаме здраво на дупетата и да учим, ние
мислехме че тези тук ще ни научат. Хубаво, ходихме по курсове и още
продължаваме - но ето вече 5 години, а ние още не сме започнали работа. А
кога ще живеем пълноценно - само Господ си знае. Все градим планове,
все таим надежди и като дойде поредният отказ, хайде пак отначало. Та
само вчера цялото това чакане ми съкрати живота с 1/3. А нали всичко
това рефлектира и у детето. От кога милият, живее с надежда, че мама и
тати ще работят както става при другите хора. Ние за това го натискаме
да учи - защото ние самите сме живият пример на неудачници...
Ето че и госпожата от основната компания ми се
обади. Другия петък (да е живот и здраве) в 10:00 ще се срещна с
директора, а в 11:00 ще се срещна с нея. Дано Господ помогне. Ето в тези
Божи дни (сега в събота е Великден) се молим от душа и сърце дано този
път да помогне. Двете компании са на разстояние 5 минути една от друга,
но на 1 час път с кола от тук. Намират се в един много лош квартал,
предимно индустриален. Наблизо е затворът и въобще се знае, че тези
квартали са с много лоша слава. Малко се безпокоя, че ако се наложи
преместване, то няма да е много наблизо до фабриките, защото и за Нени
трябва да мислим. Не бива да го записваме в какво да е училище, защото
той има още 1 година до гимназията, което е 8, 9 и 10 клас. А пък
най-важно е да попадне в хубаво училище, за да вземе добра диплома, с
която да кандидатства в Университета, ако иска. Тук кандидатстването е
само по диплома. Та ще видим. Аман вече от тези въпросителни, но
наистина сме безсилни на този етап да променим нещо. Правим всичко,
което е дори извън силите ни, но нали в крайна сметка някой друг решава.
А пък толкова много искам и Ачо да започне някъде. По време на този
курс той пуска по 18 молби на ден, но все още никой не го е потърсил.
Какво искат тези хора? Той дори и името си смени. Пише се вече “Angelo”,
за да не бие на очи с това име. Аз смених моето на “Jane” - произнася
се Джейн, за да им е по-лесно да го произнасят. Въобще правим се на
всякакви, за да им угодим на изискванията и пак няма шанс. Та, аз пак ще
ви призова към по-голяма дискретност в информацията. Знам, че ви е
много трудно, но само вие знаете действително колко ни е “сладък и лесен
живота тук”. А пък много малко ни трябва, ама толкова малко, за да
живеем нормално по тукашните представи, защото по българските ние живеем
много по-добре - това го знаем, но нали сме дошли с тукашните аршини да
мерим. А пък то все криво излиза както и да го мерим. Но нека не гневим
Бог особено в тези тържествени дни. Добър е той и обича добрите,
трудолюбивите и търпеливите. Та с неговата помощ всичко ще се оправи
някой ден. Трябва! Женя
23.04.1997
- Както вече разбрахте, дългите “светлини” на влака в “тунела” отново
проблеснаха за нас - надеждите ни за сетен път изплуваха от пепелищата и
изгряха на небосклона. Добре че интервюто на Женя е чак следващия
петък, та да имаме повечко време да се намечтаем хубаво. Пък и да се
понадяваме малко по-дълго време.
Вчера
не се случи нищо ново. Сериозно се подготвяме за концерта с Неничко,
даже снощи аз пак му писах едни ноти. Всеки ден изпращам молби за
работа. Днес имах 34 телефонни разговора с 34 компании, като от няколко
очаквам нещо да се измъти. Даже от едно място веднага ми се обадиха
обратно и дори щях да започна работа направо при тях, ако имах опита,
който те изискваха. Ставаше дума за конструкции на стълбища (арматурата
им), но как да им кажа че мога да правя това, след като не съм и чувал
за него. Казах, че мога бързо да го усвоя на място, но чорбаджиите не
обичат такива отговори и едва ли ще ме потърсят пак. Нищо де, аз чакам
резултати от други места, където имам повече практика.
Голямото
ни събиране-барбекю с всички възможни приятели по повод големият
Християнски празник Възкресение Христово, ще се състои в петък. То пък
онзи ден било и Цветница, а ние разбрахме от Жорови (само че малко
късно). Те ходили на черква, но не ни се обадиха, та да отидем с тях.
Тези
дни научихме за резултатите от изборите в България. Въртяха-сукаха,
лъгаха-мазаха, но СДС пак не може да направи самостоятелно правителство,
а сега трябва да правят разни коалиции и да си разпределят министерства
и власт. Прав си е бай ви Ганьо, като казва че и едните и другите са
маскари! Ние сме решили да ви се обадим за Великден, но за жалост не ще
може да ви кажем нищо съществено още около работата ни, защото няма да е
станало известно. Женя в момента пише нещо на компютъра и подготвя
документите си за кандидатстване на друго работно място. Аз готвя
кюфтета по Занзибарски – домати, лук, чесън, грах, фиде и всичко онова,
което е останало и от седмици се въргаля по рафтовете на хладилника;
това е само сосът. А кюфтетата са с ориз, по класическата схема –
повечко оризец, по-опестени откъм месцето. Все ще прекараме залъка,
защото като гледам огромното количество което стана, сигурно ще имаме
манджа до Гергьовден. Дано да я харесат и моите двамата с изтънчените
вкусове, защото в противен случай аз ще има да ям сутрин, обед и вечер
до Петров ден чак, ако сам трябва да опразня тенджерата...
Днес
от две места са се обадили на Женя за работа, като за едното ще ходи на
интервю в понеделник. Абе така се е задало нещо иззад завоя, като че
никога до сега не е било таквоз чудо. Едвам сварваме да се организираме
както трябва. Нени излезе да кара колело, че днес нямал домашни. Нали в
петък е празник, та гледат да не ги преуморят малките серсемчета.
Довечера ще свирим пак. Вече научи и “Компарсита”, но има да се
изглаждат доста места, защото я бърка тук-там...
Ето
че всички се завърнахме кой където е бил. Ние с Женя бяхме излезли за
малко, Нени си дойде от игра и влезе да се къпе, а аз продължавам да
изливам овчите си мисли върху листите, които пък с нищо не са ми
виновни. Манджата ми е почти готова и след малко ще вечеряме. Тъй и не
получихме писмото на Доков. Да не би да е объркал нещо адреса или още не
е намерил време да го изпрати? Днес получихме писмо от Валя и Сашо. И
те се борят с живота и се справят с трудностите му. Навсякъде е така,
лесно няма. Както казваше чичо Сашо на чинка Кальопа – живота е като
хомот: само се наместваш леко и пак изпъваш вратът! Ние не сме го
заопъвали кой знае колко, но нали такава е приказката.
Снощи
чистихме аквариума, че беше много зеленясал. И там са едни
приготовления, едни химии и галимации, но трябва от време на време да му
се сменя водата. Аман от задължителни ритуали вече! После пък седнах да
надпиша няколко снимки, които също смятаме да изпратим в колета и то
стана време за лягане. Няма и филми по телевизията даже – защо я
излъчват изобщо, не знам; само да си хабят тока. Ами да, как защо - за
да си предават репортажите за всички възможни избори по света, а не
вземат да видят техните олигофрени какви ги вършат... Ние все се каним
да се закачим на кабелната телевизия и все не ни достигат финансите за
това. Там поне филми дават сравнително нови, има музикални програми и
т.н. Не струва скъпо, но повечето е мокаятлък. Самото включване е $70, а
после всеки месец има такса по $40. Всъщност сигналът върви по
телефонните жици, в същите тръби, за това телефонните компании са
монополисти в разпространението и на този вид сигнал – и те са избесване
по стълбовете, ама нейсе...
24.04.1997
- Велики Четвъртък, 21:45. Този ден беше наистина толкова велик, че
едва сега си слагам гъза на стола от тичане и приготовления. Първо
следобеда с Женя ходихме на пазар. За $200 продукти накупихме – ще имаме
за седмици напред. Прибрахме се в 16:30 и започна суетнята около
прибирането на всичко в хладилника, варене на яйца за боядисване,
подваряване на мляко за квасене, мелене на месо, объркване на кайма и
подготовка на кюфтета за утрешното барбекю и т.н. Но като се разфучах в
кухнята и всичкото се свърши за няколко мига. Накупихме много евтина
свинска кайма. Напоследък най-после разбрах защо не е така вкусна
тукашната, която продават по супермаркетите – много е постна, мелят я
без или с много малко сланина поради съображения за здравословно
хранене. За това е такава тричава, но аз допълнително купувам свински
гърди/ребра, които са по-сланинести и тлъсти, смилам всичко и обърквам с
другото месо. Става нещо невероятно – “Малката нощна музика” на Моцарт
ряпа да яде пред моята гърмяща смес! Тази вечер купих и малко телешка
кайма, та всичкото като го смесих излезе само 7 кила и малко отгоре.
Вярно че попрекалихме малко с количествата, ама нека да подсигурим
задаващите се гладни дни напред...
Тъкмо
се прибрахме от магазините и на телефонния секретар имаше съобщение за
Женя, че я викат на интервю от една компания, където тя кандидатства
неотдавна. Направихме го за вторник сутринта, защото тя в понеделник е
на друго интервю. Много й потръгна на нея, забелязвам – особено откакто
аз се просрах така лошо миналата седмица; дано сега и работа да започне
някъде, а пък аз ще му мисля после. Така спонтанно подтикнати от
най-добри чувства, въоръжени с нови надежди и като по чудо добронамерени
един към друг, аз благородно се заех с домакинството и потънах в
дълбините на кухнята. Трите котлона пуснати, на всеки един поотделно по
нещо всичко ври в тенджерите и се работи на четири фронта (защото в
същото време варих и боб за бобена салата). Това само един Ангел Михов
може да го организира и сам да си го изпълни. После върви ми разправяй,
че не съм велик. Като същински Господ съм аз, ама няма кой да ме похвали
- та за това сам си го правя. Междувременно боядисах и яйцата,
подквасих млякото и всичко останало което трябваше да се свърши.
Вечеряхме и след малко лягаме, защото утре също ще ни чака тежък
моабетчийски ден. На всичкото отгоре напред и свирихме с Нени,
натоварихме багажа в колата за утре да е готов, защото пак на нас се
падна честта да отидем първи в парка още в 09:00, че да запазим места за
всички (ами разбира се – другите ще станат, па ще се мотаят цяла сутрин
по пижами, па кафенцето ще си пият вероятно още по креватите, новините
на CNN ще видят, вестника ще си прегледат, ще закусят като аристократи,
дорде четат пресата в кенефа и червата ще си опразнят – що да бързат; а
аз моите ще ги изръчкам да стават още в тъмни зори, но хайде – нека и
това да го оставим за друг път). Сигурно ще се съберем около 30 души,
без да броим децата. Ще бъдем колкото на една малка сватба все едно, но
нека да е весело – това е най-важно...
Нямаме
още някакви специални планове за почивните дни. Сигурно един човек ще
дойде да гледа колата в неделя. Другата седмица ми свършва курса.
Постоянно изпращам разни запитвания тук или там по фабриките, но без
особен успех за сега. Други новини няма от тази част на света.
Напоследък важно събитие стана предстоящото предаването (връщането) на
провинция Хонг Конг обратно на китайците след 157 години експлоатация от
англичани и американци (а и от кой ли не). За продължителността обаче
не съм много сигурен - може да е било само 57, което пък не е и толкова
важно. Разбира се типично за военния комунизъм, първи в Хонг Конг
влязоха армейските части, с танкове, бронирани коли и една сива,
еднообразна маса от човекоподобни същества, което не знам кой и по какви
причини е нарекъл “хора” - най-малкото “народ” пък. Но имам чувството,
че тази тълпа от сега насетне много бързо ще съсипе всичко създадено от
умните глави, каквито събития между впрочем историята помни и в
по-цивилизованата част на света – вземи една обикновена България
например. Най-лесно е да седнеш наготово над нещо, което някой
по-кадърен е създавал и градил поколения и години наред и като видиш, че
си прост, неук, неграмотен, некадърен защото току що си слязъл от
Балкана или излязъл от гората, където си се крил като плъх и престъпник,
и поради тези си завидни шумкарски качества не можеш да го управляваш
или да му слугуваш, просто да го разграбиш, окрадеш и да разсипеш. Мисля
че на 01 Юни трябва да се извърши официалното предаване на тази
мистериозна географска и политическа точка. Ще видим какво ще стане
по-нататък.
Вчера
обявиха данните за инфлацията в Австралия – общо за последната
финансова година тя е 1.3%, която е най-ниска в целия свят, а само за 4
месеца до Март възлиза на някакви си 0.2%. Тази статистика извежда
Австралия на първо място в света по нисък процент на инфлация, но от
това на безработните не им става по-топло. Разбира се много са
икономическите показатели, по които се определя стандарта на една
държава, но смятам че и тук сме в челните места...
26.04.1997
- Събота привечер. Вчера цял ден бяхме по паркове и градинки в
празнуване Денят на загиналите във войните (т.нар. ANZAC Day – не си
спомням дали някога до сега съм споменавал в мемоарите си, че това
съкращение идва от обединен Австралийско-Новозеландски армейски корпус,
който е бил сформиран и хвърлен в едно отчаяно сражение за превземането
на Константинопол, Турция по време на Първата Световна война през 1915;
историята сама по себе си е много трагично-интересна и при подходящ
следващ случай ще я опиша в името на бъдещите поколения и за чест и
слава на избитите тогава 8000 войници и офицери). Макар че ние също
отдаваме необходимият респект към този исторически ден, за самите нас
той беше повечето едно начало на Великденските празници и Разпети Петък,
отколкото всичко останало. В пълен боен състав, снаряжени с тонове
храна и бира цялата българска колония се установихме на едно уединено
място, край малко изкуствено езеро, където е много красиво и приятно –
при подобни случаи винаги предпочитаме да ходим там, защото е широко,
има достатъчно място за игра на децата, с люлки, пързалки и т.н. Времето
беше чудно. Ние с Женя отидохме по-рано сутринта, за да запазим маси и
огнище, а другите пак ми се довлякоха в 12:00. Но ние с госпожата си
бърборихме цяла сутрин, а Нени кара колело покрай нас, така че не сме
скучали. После като дойде и основното звено, от там насетне пекохме
месища, пихме бири, наливахме се с вина, лимонади и се надлъгвахме един
друг. Весело беше, само македонският отбор отсъстваше, защото едното
булче скоро ще ражда бебе, та я било страх да не го изтърси на моравата.
Иначе всичко останало си беше както му е редът. Надвечер като
позахладня се преместихме в градината у Жорови, защото имаше още
материали за дояждане и допиване. Прибрахме се към 22:00 грохнали от
слънце, въздух и претоварване на стомасите...
Днес
е един обикновен ден - сутринта с Нени ходихме за вестника (колко пари
пръснах и заради тези вестници – няма що; ама ги купувам заради обявите
за работа, иначе не ги чета). След това отидохме до спортния магазин да
купим една футболна топка, че да си поритва детенцето от време на време.
Женя оправя цяла сутрин къщата, готви и т.н. Един клиент идва за колата
и уж много я хареса, но не знам какво ще стане с продажбата й.
Следобеда Нени свири, игра долу на тенис с майка си, а аз горе редих
пасианси на компютъра. Довечера ще си правим гала-вечеря с пържени
кюфтета и картофи, след което ще отидем на църква. Ще проследим ритуала
за Възкресението в македонската или в руската – където е по-добре. Женя
напред направи и крем-карамел. Каним се вече 5-та година, но този път
решихме да опитаме. Тя направи само ½ доза, но аз понеже съм лаком гъз
още утре ще направя друг - двойна доза обаче, защото този ще замине и
без друго още довечера (то май трябваше и да се пости 40 дена преди
това, ама ние нещо не можем да прокараме този закон в домакинството)...
Все
казваме: “Другата седмица ще бъде страшна, емоционална решаваща!” и
т.н., но този път вече следващата наистина се очертава такава. Три
интервюта, последното от които в петък ще е трето поредно и надявам се
последно за Женя, тъй като тя всеки момент трябва да получи
назначението. Това на което ще ходи във вторник обаче, позицията е много
хубава и самата фабрика е в много по-цивилизован район. Намира се
горе-долу там където Сашови и Руменови живеят - в същия квартал. Така че
ако Женя почне там, ние веднага ще се преместим да живеем при тях. Но
още нищо не се знае. Много въпросителни стоят пред нас и още толкова
неизвестни, на които не знаем решенията.
Информацията,
която пристига за България по Международната верига за компютърна
връзка “Интернет” (Internet - означава международна мрежа; има се
предвид за обмен на информация, а не за разпространение на наркотици и
руски проститутки например), хич не е това което всички тук, а и в
България очакваха. СДС пак не може да състави самостоятелно
правителство, защото не им достигат гласовете в парламента. Двете
БЗНС-та (всяко едно от тях, понеже са различни) веднага след изборите се
отделят и също ще претендират за министерски кресла. Същото ще се случи
и с някои други партии. Така че народа български за кой ли пореден път
пак пи само една студена вода. Аз нали ви ги развивах тези въпроси в
предишните си писма. Ето че така и стана. Уж СДС спечелили – да, ама не
съвсем. Тук разполагаме с богата информация от споменатата Интернет
мрежа. Аз още не съм се вързал към тая система, но всички “мозъци”
(Васил, Румен и т.н.) са се накачили по крушата. За целта се използват
телефонните кабели, но след 6 месеца пренасянето и разпространението на
информацията ще минава вече през оптичните кабели на кабелната телевизия
и ще се разпространява много по-бързо. Ние едва тогава можем да се
закачим за Интернета, а през това време другите ще ни осведомяват какво
става по света и у вас. Чрез тази компютърна връзка се разпространяват
вестниците “Пари”, “Стандарт” и “Лев”, до колкото знам. Така че ние
следим съвсем изкъсо събитията в нещастната ни Татковина, но повече се
замисляме на това - как да докараме вас тук поне на гости, а не как да
оправяме света, който и без друго не подлежи на оправяне...
27.04.1997
- Христос Воскресе! И честит сватбен ден в същото време! Да сте живи,
здрави и заедно още дълги години! Снощи, както ни беше планът, след
вечеря отидохме до македонската черква. Имаше служба, но не на такова
тържествено ниво, както беше в руската църква преди време. Руснаците
имат две неща, за които заслужават човешкото ни уважение: непоколебимата
им вяра и почит към Бога и заради водката. Аз си спомням преди две
години на Великден, когато ходихме в тяхната черква – че то бяха служби,
то бяха тържествени псалми, попове гостуващи от Русия, хорови
песнопения и т.н. Докато снощната церемония беше съвсем вяла - нали и
македонците са бедняци като нас, та за това. Хубавите неща стават с
пари, а те още поп си нямат, нещастниците. За предстоящата Великденска
литургия докараха поп от Сидней чак. Но така или иначе ние уважихме
празника, запалихме свещи, чукнахме се за здраве и успех с яйцата и това
беше.
Днес
е един противен, мързелив ден - като климат, и като духовно настроение.
Ту вали дъжд, ту пък духа вятър или напича слънце. Сутринта с Женя
ходихме за малко до битака, но времето беше много неприятно. Преди това
имахме малка тържествена закуска с варени яйца и козунаци, купени от
гръцката бакалница. Тъкмо се обади един човек за колата, че ще дойде да я
види след ½ час. И вчера идваха едни хора, но никой още не е казал, че
ще я купува. След около 1 час ще ви се обадим по телефона – само чакам
да стане прилично неделно време за ставане, че тогава.
Вчера,
докато сме били навън някой пак е оставил съобщение за работа - този
път за мене. Утре трябва да му се обадя, да видя за какво става въпрос.
Започвам да си запълвам мислите в главата с предстоящите интервюта и
изхода от тях, та за това не мога да напиша нищо сега. Много ни е
напрегнато тези дни, дано всичко да свърши в някаква положителна форма,
че да почваме да се преорганизираме и преструктурираме от тук нататък.
Сега ще спирам до тук - чакам този клиент да дойде и като го изпратим,
ще ви се обадим по телефона.
28.04.1997
- Всичко, което бяхме замислили за вчера, въпреки пречки и
обстоятелства в крайна сметка се осъществи. Човека дойде за колата и уж
много я хареса, но дали ще се обади пак и да я купи, това не знам. После
се обадихме по телефона и аз много се радвам, че се чухме с всички вас -
макар че пак нищо съществено не си казахме за 40-те минути които си
приказвахме, аз все пак съм доволен, че ви чух малко по-успокоени и с
известни зачатъци на вяра в бъдещето. Разбира се, на мене най-много ми
се иска вие да сте тук при нас и да ви показвам разните красоти на
природата и да си приказваме за хиляди неща. Никой не знае с точност
кога ще стане възможно това, но аз не крия че е най-голямото ми желание.
Вчерашният неделен ден завърши с кратка разходка из квартала (този път
възпитано, без насиране)...
Днес
денят ни започна със серия от телефонни разговори за работа и разни
интервюта. Този човек, дето ме търси в събота, реши да ме повика на
официална среща за утре следобед. После закарах Женя на нейното интервю.
Тя понеже има вече една сигурна работа с около 99.99% вероятност, сега
била много спокойна и срещата им с агента минала много кротко и без
излишни нерви, притеснения и стресови ситуации. Това пък дало отражение
на общото й добро представяне и хората толкова много я харесали, та
казали, че горещо ще я препоръчат на компанията, обявила вакантното
място. До края на седмицата и от там ще има някакъв резултат. После се
прибрахме, обядвахме и аз отидох на курса си.
От
там успях да изпратя още един наръч писма за работа, осъществих няколко
телефонни разговора и с това заниманията ми приключиха. Като се върнах в
къщи проведохме малко упражнения по математика с Нени - той сега има
свободно време, докато седнем пък да свирим след малко.
Женя
утре също е на интервю за една чудна позиция в много добра фирма. Аз
пък съм на друга среща от 13:00. Чакам от още няколко места да проявят
интерес към мене и опита ми, но нямам резултати за сега. Голяма седмица
се е задала, няма що! Може би ще полеем началото й още довечера с
Великденска зелена салата и още нещо (имаме материали за това). Днес
пристигнаха и документите ми за курса по компютърен дизайн и чертане,
който искам да изкарам. Той ще продължи цяла година, но дипломата която
ще взема след успешното му завършване ще бъде много полезна за
по-нататъшното ми търсене на работа, така както и знанията, които ще
придобия там. Този курс е вечерен, с посещение на лекции и упражнения от
18:00 до 21:00 - един или два пъти седмично. Ще си го плащам от джоба,
както между другото е организирана цялата образователна система в
Австралия (свястната имам пред вид). Като безработен обаче имам право на
големи намаления в таксите за всеки отделен модул (предмет) от курса – 2
½ пъти по-евтино от нормалната му цена. Дано имам възможност да завърша
този курс, защото ако и аз почна работа ще ми бъде малко трудно да го
посещавам; ще видя как ще се съчетават нещата. Ами това е за сега и до
този момент от деня. Утре ще има малко повече информация за описване
след като ни минат интервютата...
29.04.1997
– 09:00, намирам се пред фабриката, където Женя кандидатства за работа.
Тя току що влезе за срещата си с шефовете, която е насрочена за 09:15.
След като тя свърши ангажиментите си с тях, на връщане ще отидем до
Института, където аз започвам въпросният си курс, за да разбера каква ще
ми е програмата и часовете. Това пък може би ще съвпадне с уроците по
орган на Нени, които ще преместим в друг ден от седмицата. Днес едва ли
ще стане ясен резултата от тези две интервюта и за двама ни, но поне
вече ще е минало всичко и само ще чакаме да ни известят с решенията си.
Ако не нещо друго, поне ще разберете как сме се представили.
Вероятно
си спомняте, че преди известно време бяхме започнали да подготвяме
документите ви за гостуването ви тук, но понеже тогава аз изведнъж
останах без работа, та ги зарязахме по средата. Сега пък не смея да ги
задвижвам наново, за да не се развали нещо “магията”. И понеже моментът
със започването ни на работа вече много е назрял (че сега пък, както се
очертава и за двамата едновременно; почти по едно и също време), при
тази нова семейна ситуация вашето присъствие в къщи дори ще бъде
необходимо, за да има някой който да се занимава и наглежда Неничко.
Той, миличкият татков ни е много добро и послушно дете, но това е така
само докато му стоиш на главата. Изчезнеш ли за миг и той вече е свършил
с абсолютно всичките си задължения - било свирене, било домашно за
училище и се кани да излиза по двора дори. Така че сега чакаме да
започнем работа и тутакси ще ви направим поканите за тук. Това от своя
страна ще наложи евентуалното ни преместване в по-голямо жилище, поне с
три стаи (холове, всекидневни, кухни, бани и други сервизни помещения не
влизат в бройката на стаите, нито пък балконите и коридорите; като се
каже 1, 2, 3 или 4-стайна къща или апартамент се подразбират само
спалните помещения - всичко останало автоматично си е на мястото). Аз
сега пиша на кормилото в колата и ми е доста неудобно, но така поне си
попълвам времето, докато търпеливо изчакам Женя да излезе от “изпит”.
По
телефона се разбрахме, че няма да изпращаме колетче, което е и разумно
решение. Не за друго, а защото то като пътува 2-3 седмици, тъкмо до това
време родителите на Ани ще са си вече в София. Вие ще се видите и без
друго с тях, за да споделят впечатленията си от Австралия и те ще ви
дадат пакетчето, което ще им предадем на тръгване. А аз до тогава ще се
опитам да пиша и описвам колкото е възможно повече, за да имате богат
прочитен материал за обсъждане и разглеждане.
Онзи
ден щях да записвам една касетка от Жоро, но като я гледах не ми хареса
особено. Сигурно защото я гледах на трезва глава и даже за малко щях да
се възмутя от глупостите и простотиите, които сме правили и приказвали.
Добре ама тогава беше весело и интересно, понеже всичките бяхме “на
градус” и изобщо не ни е интересувало общественото мнение на разни тъпи
непиющи трезвеници. Когато обаче му изфиряса алкохола от главата на
иначе нормалния човек и погледне назад да види какви ги е вършил, става
му поне малко неудобно от самия себе си. Ето защо аз тази касетка ще я
запълня с други по-прилични епизоди, но за вас е достатъчно да знаете,
че бяхме се направили на маймуни и ни беше изключително забавно
(подчертавам, на нас). Освен всичко това на филма нас ни няма много в
кадър - мяркаме се само няколко пъти и толкоз. Онзи ден чичо Гого снима
Великденската ни сбирка на язовира. Ще видя какво е заснел той, та може
от него да препиша нещо. По принцип имаме едно планирано гости у Сашови и
то ще е сигурно за изпроводяк на близките им.
Онзи
ден с Нени купихме две чисто нови касетки с валсовете на Щраус. Мислех
че “Дунавски вълни” ще е част от програмата, защото исках все пак той да
чуе тези произведения в оригинал. Имаше обаче всички други, но не и
това парче. Неничко ги изслуша по веднъж и му мина меракът. Знам че
татко много обича тази музика, за това му я изпращаме с тази пратка.
Насъбраха се и доста снимки, та всичките армагани ще вървят заедно.
Като
казвате, че вече имало всичко по магазините в България, вносно и
хубаво, та с Женя си мислим да не би да обиждаме хората като изпращаме
от тук тези евтини боклуци. Специално за малката в Ямбол, но това важи и
за другите. Аз и по телефона казах, че ние тук купуваме най-евтиното
възможно, просто защото не можем да си позволим другото – това колкото и
срамно да звучи си е самата истина и аз не се опитвам да я прикривам. А
както вече всички по четирите краища на света знаят, че евтиното
задължително не представлява нищо повече от един лъскав и добре опакован
боклук. Точно тук пък чувствам за изключително уместно да споделя един
много поучителен анекдот, имащ пряка зависимост с това, което казах току
що.
Мъж
обичал да походва по клубове и кабарета, пръскайки по $200 на вечер за
куртизанки, стриптизьорки и прочие човешки удоволствия. Една вече жена
му казала: “Виж, ти даваш по $200 всяка вечер за нещо, което аз мога да
правя само за $20. Остани си в къщи и сам ще се убедиш”. Послушал мъжът
жена си, вечерта се нагласил за голямото “представление”, оставил $20
във фруктиерата и зачакал. Появила се съпругата му, полуоблечена както
подобава със секси, феерично бельо, играла всякакви танци пред него,
въргаляли се из кревата и всичко било красиво и прекрасно. На сутринта
тя попитала: “Е, мъжо - как беше? Харесаха ли ти моите изпълнения?” Той
се погладил по брадата, почесал се зад врата и казал: “Абе, какво да ти
кажа – евтиното си е евтино!”…
Надявам
се поуката от този виц е ясна. Обаче ние на голите си задници само това
можем да си позволим за сега. Женя за вас не се притеснява толкова,
колкото за Дидкини в Ямбол. Мисли си даже да не са ни обидени. Преди
време ни бяха поискали да им изпратим видеокамера. А ние тогава още
изплащахме земята, та не камера, ами касетката й само не можехме да
пратим. Как се отделят $1000-$2000 ей тъй - особено в нашата ситуация.
Женя им писа и им обясни положението, но те сигурно са се разсърдили, че
им отказахме. Ако след време имаме повече възможности – тогава е друг
въпрос. Но сега това е просто абсурдно - и аз съжалявам, че не сме това,
което бихме могли да бъдем и което ни прилича на фасадата, но това е
горчивата истина на този етап. В същото време нито за миг не си и мисля,
че пък оставайки в България щяхме да сме по-добре, нито пък мислим за
връщане назад. Борбата ни е тук и ще се мъчим, докато не се преборим.
Както разбирам от долитащата и стигаща до ушите ни информация,
положението в България не е по-малко трудно – явно, че онзи хайлазлък от
неотдавнашното ни социалистическо минало ще остане само като един
бледен спомен. Не по-лесно ще бъде и от тук насетне занапред – докато се
върне и заработи наново мечтаният от народа капитализъм, баят пот ще
има да избива на всеки по челото. За нас е по-лесно тук, защото ние само
трябваше да се впишем в тая система и да й се нагаждаме. Някой друг
обаче я е създавал години наред много преди ние да се намърдаме под
крилцата й, та за това сега ни се струва песен. Но тези дето тепърва има
да я изграждат – яка им дýша! Ще видите, как с времето и със
задълбочаването на икономическата криза, много ще са тези, които ще
поискат връщането на онова безхаберно време, когато “ние ги лъжехме че
им работим, а те лъжеха че ни плащат”. Хиляди ще останат без работа;
фабрики, заводи – цели индустрии ще рухнат и ще се сгромолясат,
единствено защото нямат пазари, нямат необходимото качество на
продукцията, последната е нерентабилна и в края на краищата е безкрайно
пъти по-евтино да се внесе от Китай, вместо да се произведе със
собствени сили. Капитализмът крие много подводни камъни, за които,
опасявам се, българският народ не е подготвен. Несгодите няма да му
харесват; започването от абсолютната нула, след като до скоро е бил
що-годе на повърхността и е имал най-елементарното никому няма да бъде
по кефа, мераците и угодата. Отчаянието у хората ще се засили, ще
зачестят самоубийствата от безизходица – всичко това са все предпоставки
за голямо и светло бъдеще в условията на капиталистическите
производствени отношения, но трънливия път трябва да се извърви
безусловно и безкомпромисно от всички. А на края – който оцелее, само
той ще благоденства; такива са суровите закони на действителността.
Мрачнички са ми прогнозите в навечерието на новозараждащият се стар
строй, но комунизма толкова много ни разюзда, та вече и ние самите не
знаем на кой свят се намираме, на чий Господ да се кланяме и кому да
слугуваме по-напред. Съжденията ми не са само плод на моите собствени
виждания – нали се движа сред общество, чета, следя преса, медии. С
колкото помия и лъжи да ни заливат, пак доста истини се прокрадват
измежду редовете. В края на краищата обаче всичко опира до личния избор –
и ако това звучи успокояващо за мнозина, имайте си го като “символ
верую”: след като аз самият се зарових в тинята и пепелта, нагърбих се
да се изправям от полуизстиналата жарава търсейки спасителния въглен,
значи че и много други ще могат да го сторят и дори да успеят повече от
мене; приветствам начинанието, пожелавам здраве, успех и нека всичко
тръгне по вода…
Е-ее,
ба мааму – не се смятам за пророк и някакъв гадател, но как да си
обясня дъжда, който току що започна да вали и едрите му капки дрънкат по
ламарината на колата, като че ли искат да влязат при мене на сухо.
Вероятно пък това да е “водата”, която толкова искрено пожелах на всички
дръзнали да покорят върховете на успеха; дай Боже! А иначе реалността
показва, че вече е 10:00 и Женя всеки момент трябва да излезе от срещата
си с работодателите. Не написах много през този час, но аз поначало
пиша бавно, а мисля още пó. Това ако беше госпожата, сума листи да е
изписала до сега - но тя нали си е по-нервна, та за това; всичкото го
изстрелва като картечница – отначало ме облива с лайнян разтвор, а после
вместо извинение и в отговор, драска опровергателни писания в
продължение на часове...
01.05.1997
– Изминаха два пълни дни, през които около нас беше възцарило известно
привидно затишие – единствено в този смисъл, че не съм отразявал
събитията в дневника си. Но пък това съвсем не означава, че са ни
липсвали емоции - главно отрицателни. Пак никой не се обади с резултати
от онзиденшното интервю на Женя. Междувременно тя вчера също ходи на
едно друго, където страшно я харесали, обаче и от там нямаше кой да
продължи контактите и преговорите си с нея. Остава един единствен шанс
за утре - ако и той се провали, тогава всичко застава пак на изходно
положение с натискането и нулирането на брояча. Аман вече от неудачи,
аман и от неуспехи!
При
мене положението е почти същото – казвам “почти”, защото аз и на
интервюта вече не ходя дори. Това на което бях миналия ден и на което
също залагах много, нямам резултат - но аз си го знам и сам, без да ме
известяват по пощата. Имам малки надежди за развитие от няколко други
компании, но те са толкова нищожни, че даже не си заслужава и
споменаването им. Тук като една малка и тъжна статистика, мога да
предложа на любезния читател – борец за правда и капитализъм, една
съвсем нищожна наглед информацийка. За двете седмици и половина курс
(който свършва утре), аз съм изпратил нито повече, нито пък по-малко от
точно 86 молби за работа (да - осемдесет и шест, ако някой смята че съм
допуснал печатна грешка). Единствено и само от едно място някакви хора
проявиха интерес да ме видят поне (по смисъла на интервю), но не че те
имат вакантно място за мене, ами просто така - на разговор и
събеседване. Действително че аз другата седмица ще отида да се срещна с
тях, за да видя пък те с какво се занимават – обаче изобщо не залагам на
успех, който да дойде откъм тази посока. А на мене “патроните” ми вече
всъщност се изчерпаха – продължавам битката с голи ръце…
Единственото
положително явление за сега е, че довечера започвам вечерния си курс,
за който кандидатствах и ме приеха (тук приемат всички защото си плащат,
без да се интересуват какво ще стане после със завършилите; важи за
курсове, институти, техникуми, колежи и пр.; плащаш – учиш, а след това
си береш хала на главата за намиране на работа).
Днес
е Денят на труда, който се празнува дори и в тази част на земното
кълбо. Само че почивният ден за празника е изтеглен за понеделник, та да
се съчетае със съботата и неделята. Ние отново нямаме ясен план за това
как, къде и с кого ще прекараме тези дни, но когато човек няма пари и
настроение за ходене, намира много лесно разрешение на проблема – просто
си седи заврян като скот в къщи, гледа тъпо, кара се с ближния за
най-дребното нещо или най-много си сяда на посрания гъз и пише
нескончаеми писма. Е, то пак няма да е чак толкова скучно, защото в
неделя вечер сме канени у Сашо и Ани на гости. Може би в събота вечерта
пък Жорови ще дойдат у нас, но освен че ще се напием, просто с нищо
друго не ни се променя мрачната картина на ситуацията. Изпробвано е вече
всичко, направихме се на какви ли не – не става и не става. Аз не губя
надежда, че един ден нещата ще се оправят - но пък и много време, нерви,
средства и надежди загубихме до този момент. Знам че тези мъчителни
констатации несъмнено ще разтревожат и вас, но не мога да се въздържа
без да ги споделя – поне така негласно, чрез листите. Успокоявам се, че
докато настоящото ми писмо пристигне до вас за да го четете, може и нещо
да се е променило - знам ли вече какво да мисля...
Преместихме
уроците на Нени в понеделник вечер, защото аз в четвъртък и петък ще
съм зает с тоя шибан курс, който още не мога да обясня на самият себе си
защо записах. Но надявам се, че ще науча повече неща за компютърното
чертане и конструиране, а на края след 15 месеца обучение ще взема и
някаква диплома за чертожник. Но ако видя, че не ми дава тези знания,
което очаквам аз, просто ще го зарежа и ще спра да го посещавам. А,
парите за курса ли питате – ами на тях майната им; не мисля че някой ще
ми ги възстанови, един път след като са им влезли в сметката...
02.05.1997
– Отново пиша на коляно пред една фабрика, където днес Женя е на
интервю (интересно ми е само, ако аз в момента бях на работа, как тя
щеше да дойде до тук – но хайде баш сега да не разводнявам темата с
излишни въпроси, чиито отговори всеки се досеща сам). От тук пък отива
на друго, защото идеята е да работи на две места - в две подобни
(дъщерни) компании, за да се попълни 5-дневното работно време на
седмицата. И двата завода са със сродно производство, намират се на 200 м
един от друг в един ебаси индустриалния квартал! Единствената природна
забележителност в района е новопостроеният затвор, който е със супер
охранителна система - дал “подслон” на престъпници и рецидивисти от
всякакво естество и порода. Всичко останало е една огромна пустош,
прахоляк до Бога, с постоянно циркулиращи по единствената улична артерия
огромни камиони, превозващи това или онова и множество малки и средни
най-различни фабрички и цехчета; без къщи за живеене, жилищни блокове
(ако не смятаме затвора), зелени паркове, алеи и т.н. Човек тук идва
само да работи или служебно, по работа. Гледам даже, че един от цеховете
вече се продава за $495,000, но какво да го правя като го купя. Нямам
нито някакви блестящи идеи, нито авангарден производствен опит, нито пък
някой на който да се подпра и разчитам – е, това не е ли нищо? Но би
могло да бъде едно евентуално или потенциално добро начало. Да беше
татко тук, щях да мисля по-инак - но така на 20,000 км един от друг,
мислите ми спират и замръзват още в зародиш. Не знам един ден дали така
бих липсвал аз на моя син, както моя татко липсва на мене сега. Но
такова е положението и трябва да се примирим с него...
Снощи
беше и първото ми посещение на компютърния курс. Много издалеч ни
започна обучението – още от понятие за чертеж, скица, детайл, сборен
възел и т.н. Но като гледам и хорицата покрай мене на какво ниво са, та
си мисля на глас пак за мене - не мога да намеря отговор на въпроса
“защо аз продължавам да не успявам?” Едва ли в България има толкова тъп и
нискоквалифициран технически персонал от непосредствените ми съседи по
ученически чин, пък даже и само със завършен 3-ти клас. Обаче тук не е
така. Сравнително умни и интелигентни са само онези, които са учили и
завършили нещо по-сериозно – било то Колеж, Технически училища или пък
Университети. Всичко останало е една маса, мислеща само за бира,
лотарии, залагане на конни надбягвания - маса от празноглавци, но знаещи
и владеещи английския език, просто защото им е майчин. Е, те също не
говорят “кралски” английски, но си се разбират помежду и най-вече - не
се отличават от другите. Довечера ще изучавам друг предмет, също 3 часа -
от 18:00 до 21:00. И така в продължение на 13 седмици, докато завършим
този модул. След това започваме следващия и т.н.
Замлъкнаха
нещо и клиентите ми за колата – пак не знам защо. Напоследък в
Австралия внесоха множество корейски коли, които чисто нови са по 20-25
хиляди долара. Хората ги грабят на изплащане - защо им е да дават
$10,000 за една стара 10-годишна кола, като за някакви си $20,000 вземат
новата. Освен това първоначалния депозит е нищожен - после остатъка се
изплаща за 2-3 години и така не се усеща. А за да купят кола на старо,
парите трябва да са им в джоба. Тук никой няма пари “на ръка” обаче -
хората инвестират в къщи, земи и други имоти, но никога не държат пари в
банката само заради едната им лихва; тези пари са загубени. Вероятно
това може да е една от причините за спадналия интерес и пазар въобще на
старите автомобили. Аз все се надявам, че въпреки всичко някой ще купи
нашата “Баба Яга”, пък макар и по-евтино. Сега идеята ни с Женя е да си
вземем една трошка за около $1000, през това време да събираме пари и
по-нататък да си купим нещо свястно поне за 13-15 хиляди долара. А и
колата трябва да е малко по-нова - модел поне след 1990. Тук нещата
много бързо остаряват морално и после трудно им се намира пазар. Всеки
се стреми към новото, модерното, евтиното. Но хората имат и възможност
да си го позволят, разбира се. Цялата тая наша идея обаче ще бъде
осъществена само ако и двамата работим. Ако ли не – ще си караме тая
барака и ще си подсвиркваме даже. Защото тя иначе си е много добра кола,
няма още 100,000 км пробег, което за тези автомобили е все едно, че е
още в разработка на двигателя. И външният й вид е добър – няма ръжда по
нея, няма избили ръждиви пъпки по калниците, въпреки че е вече на
възраст 8-9 годинки. “Пубертета” при тукашните коли настъпва едва след
20-та година, когато се появяват белезите на корозия или друга
недъгавост...
Женя
продължава да стои на това интервю - вече минава 10:30. Тези дни
времето чувствително захладня - обухме дългите гащи и ръкави, често вали
дъжд. Но не е неприятно, напротив – много по-добре, отколкото на 35°C
жега. Е, не можем да влизаме в басейна вече, денят намаля и в 17:30 е
вече почти тъмно, но така ще е - нали караме последния месец на есента и
от 01 Юни настъпва зимата. Но до печки още не сме опирали, нито до
балтони, якета, ушанки, доновки и ръкавици. Шалове също не носим. Абе
най-тежката зима тук е като мека и приятна пролет в България. И после
изведнъж пак става лято.
Вчера
четох във вестника, че учени открили огромна озонова дупка над Русия -
много по-голяма от нашата тук, която си имаме над главите. Слънчевото
проникване и радиация били много пъти по-силни, отколкото е нормалното.
До сега плашеха света с Австралия и “дупката” над нея, но руснаците
отново поеха водачеството – нали навсякъде са първи. Вероятно това е
следствие от ядрената катастрофа в Чернобил, като онзи ден нашите
вестници и средства за масова информация не забравиха да отразят
годишнината от този доста черен и трагичен за човечеството случай...
Най-после
Женя току що излезе от едното си интервю и отиде на другото, като в
момента аз пък съответно я чакам в колата пред другата фабрика. Онези
сигурно нищо не са казали, нито са й предложили - явно и това ще е
поредният лютив сапунен мехур. Играят си с нас както искат - безогледно,
безочливо и арогантно. Но и ние сме длъжни да им играем по свирката -
нямаме абсолютно никакъв друг шанс. Женя много се ядосва на тези неща и
се дразни от пословичната им нелоялност и некоректност, но нищо не можем
да направим – в ръцете сме им, ще се отнасят с нас както си щат. Ние за
това го натискаме нашия Нени да учи, да свири и да бъде нещо повече от
останалата проста сган. Защото тогава успехът е гарантиран. В противен
случай ще се люшка и той нагоре-надолу като нас, без да знае къде точно
ще виси. Душичката ще му извадя, докато не вземе свястна диплома, а от
там съответното образование и т.н. После да прави каквото иска и да
върви където му видят очите. Светът е голям, а ученият човек навсякъде е
тачен. Покачи ми се и на мене напрежението покрай тези истории на Женя,
сега ще чакам да се завърне – а, ей я точно в този миг влезе в колата!
Чакайте сега малко - първо да видя какво е станало, че тогава пак ще
продължавам...
ДОБРИ
НОВИНИ-И-И!!! Божичко мили – благодарим ти, че те има!!! Женя започва
работа на 12 Май - отначало за по 3 дни в седмицата, с тенденция и
евентуална възможност за пълно запълване на работната седмица. Почти
сигурно е, че и от другото място ще я викат за останалите два дена. Аз
всъщност отдавна вече съм си в къщи, след като ходих на курса си и го
приключих успешно в близката кръчма. Там пред чаша бира на всички ни
раздадоха и свидетелствата. После с Женя ходихме малко по пазар, сега се
прибираме (15:20) - аз ще обядвам и след малко пък заминавам на
вечерното си училище, а Женя ще се занимава с къщата. Нени тъкмо си
дойде от училище – само грабна топката, яхна колелото и запраши с
останалата паплач да играят.
Така
милички на мама, вие сте първи и единствени за сега, които научавате за
работата на Женя, макар и задочно чрез листите на писмото. Ние все още
няма да разтръбяваме на никой - дори няма да ви се обадим и по телефона.
Ще изчакаме да започне всичко, да се улегне малко за седмица-две, че
тогава чак ще бием тъпана. А до тогава могат и други промени да
настъпят. Радваме се разбира се, но все още сме като треснати от гръм и
не можем да го изживеем пълноценно. За сега сутрин аз ще оставям Женя на
работа и ще я прибирам вечер, което пък ще налага да се извъртат по 120
км на ден (пътя е точно 30 км в едната посока). Ако нещата потръгнат (в
което не се съмнявам вече), ще се преместим да живеем в по-близък до
фабриката на Женя квартал. Но първо искаме всичко да се завърти с
необходимата си скорост и динамика, защото толкова много сме обезверени
от доскорошните ни неудачи, че все още не смятаме нещата за съвсем
готови, докато те наистина не започнат да се случват пред очите ни. Ще
изтърпим още 10 дни - толкова дълго време сме чакали до сега. А като
имаме и предвид колко бързо може да се измени положението, та не смеем
да му се радваме още. Това е всичко във връзка с работата за сега.
Днес
получихме вашето писмо № 174 и много му се зарадвахме, защото дойде в
такъв напрегнат за нас ден. И шестте пощенски марки са си непокътнати от
печати, което още повече ме зарадва. Връщам ви ги обратно за повторната
им употреба. Ще прочета още няколко пъти цялото писмо, че тогава ще
сядам да му отговарям в случай, че има разни въпроси за дискутиране.
Сега обаче и аз ще седна да си почина, защото на мене също много ми се
събра тези дни...
04.05.1997
- Неделя сутринта – за едни е ранна, а за други късна. Намирам се в
едно особено състояние на безтегловност, благородна умора или както е
известно това чувство сред по-низшите раси – просто махмурлук. Отвън
вали дъжд, Женя прави някаква закуска, а Нени зяпа телевизия. Аз, както
за всеки тук е очевидно, изливам овчите си мисли върху този нещастен
лист хартия и търпеливо чакам да ме повикат на масата.
За
нас двамата с Неничко вчерашният ден премина в един спортен комплекс на
състезания по тенис на маса. Това беше надпревара между училищата и
нашия малчуган победи във всички възможни срещи, които изигра срещу
противниковите състезатели. Нямате представа колко хубаво и майсторски
играе този наш посерко малък и голяма таткова гордост! Аз също не
очаквах това - той все ни казва, че играят този спорт в училище, но не
знаех и не му вярвах, че е чак толкова добър. Та в тази нарочна спортна
зала бяхме от 10:00 до 15:00. На края имаше награди, раздаване на медали
и снимки на шампионите. После се прибрахме и започна трескавата ни
подготовка за вечерното гости – салати, шницели, печени картофи и пр.
Жорови дойдоха вечерта и много хубаво си прекарахме с тях. Нени пък
замина у приятеля си да спи и там да играят, та напред се завърна и
той...
Тъкмо
приключи “кралската” ни закуска, достойна само за благородници с титли,
придворни князе и десни политици. Малкото князче, като се наплюска
обилно до пръсване си легна, защото каза че било много изморено; цяла
нощ от игри с другия вагабонтин не намерили време и възможност за спане.
Принцесата си направи второто сутрешно кафе и си вирна краката пред
телевизора, а робът им изми чиниите и продължава да описва собственото
си величие, греховно житие-битие и прозаична същност. Навън продължава
да е мокро и дъждовно, поради които причини тази неделя не можем да
посетим битака и всички в къщи ще се въртим като подивели зверове,
затворени в клетка. Така ще гледаме да се изтърпим поне до малко преди
надвечер, когато с трепет излизаме и отиваме на гости у Сашови - да
видим пък те как посрещат VIP-персоните в тяхното царство...
Утре
е неработен ден – празнува се 01 Май, Празника на труда. Обикновено
всички национални почивни дни и празници се честват в петъците или в
понеделниците, близки до съответната дата, за да се съчетават с
почивните съботи и недели, дето пък са ни дадени от Господа още преди
близо 2000 години. Така хората почиват по 3 поредни дни и стават много
по-големи веселби, отколкото ако дните за отдих са само стандартните
два.
Продължава
никой да не се обажда за колата, както и да не ме търсят за работа. Ще
бъде доста забавно в сряда, когато и аз ще се явя на това мое интервю.
Аз не залагам много на него, но все пак – нали надеждата крепи човека.
Явно тези дни ще сме си из дома – нямаме други планове и идеи. Аз имам
да си правя достатъчно много мои неща, но те всичките са свързани с
купуване на допълнителни материали (лепила, бои и т.н.), а на тоя етап
избягвам да харча излишни пари, освен за най-необходимото (аз ако се
отуча и да ям, съвсем ще се оправим; вече доста от естествените ми
потребности отпаднаха една по една, така или иначе)...
Сега
се връщам с няколко реда на писмото ви, което получихме онзи ден. Тая
зима с този хубав сняг – това не е ли на хубаво бе, джанъм? Тъкмо ще се
напои земята, ще се напълнят язовирите с вода и реколта ще има богата
напролет и наесен. Дай Боже! Дано поне природата бъде малко благосклонна
към тая наша нещастна държава и още по-нещастният ни народ, защото явно
че политиците не са. Сега всички се надяваме на новото правителство да
оправи батака в страната. Обаче как ще стане това с магическата пръчица,
след като толкова много години наред само се е крало, грабило, рушило и
плячкосвало? Имаме информация (пак чрез компютърната Интернетна мрежа)
за проекто-правителството, което трябва да се гласува тези дни в
Народното Събрание. Снощи Жоро каза, че го имал на списък, но го
забравил в къщи и не сме го коментирали на масата (където пък ние
основно си провеждаме нашите закрити и открити Парламентарни заседания).
Предполагам че Иван Костов ще заеме поста на новия български
Министър-Председател. Разбрахме още, че някакви злосторници са
откраднали една бронзова отливка от Паметника на вр. Св. Никола. Но не
било лъвът, защото бил много тежък. Май че кръста са взели тия
неверници. Материалът е много скъп, особено сега в тези гладни и
нещастни години, та за това са му посегнали поганците мръсни цигански.
Каквито и да са българите, такова чудовищно посегателство не би си
позволил никой - мангалска работа ще да е това. На такъв не до лактите,
ами до раменете трябва да му отсекат ръцете – може ли да падне толкова
ниско, че някой да посегне на такава светиня?! Но, както казват – гладът
е лош съветник и нищо вече не ме учудва…
Мечтата
за изпращането на Нени да дойде да ви види всички е само една наивна
идея все още. При това изключително много сурова, а “изпичането” й ще
струва 4-5 хиляди долара. Така че тя би станала реалност единствено ако
започнем да работим с майка му. Едва тогава ще имаме възможност да си
позволим такива разходи и волности. Дано се закачим на някъде, за да го
осъществим това. И ние също го искаме, а не е невъзможно – само дето
малко пари трябват. Нали по същия начин Сашко си ходи до България
(момчето на Даниела и Валери от Аделаида). Само че баща му горкия, бра
чушки и домати цяла година по нивите на хората, а майка му тичаше от
първата си смяна в нощна, а на другия ден пък влизаше втора, за да му
купят билета. Не ще и съмнение, че аз съм готов да направя същото,
въпреки че тук в Бризбън нещата са значително по-различни, отколкото
долу в Аделаида. Но все нещо ще измислим, дано и Господ да ни помогне –
то ще бъде заради самите вас; майната ни на нас. Нека тази помощ да бъде
в името на баби и дядовци, близки и познати. Време има много - ще се
видят нещата на къде вървят. Ако тръгнат изобщо на някъде...
Чета
пак и препрочитам редовете за снега и аз от тук му се радвам, защото ми
липсва много. Но на вас сигурно отдавна ви е писнало от студ, киша,
мокри и измръзнали крака, вълнени дрехи и дебели чорапи. Представям си
само колко красиво е било. Аз също много обичам да се разхождам по
снега, особено когато е пресен и чист. А пък да се наливаш по Коледа с
червен и наложен Осмарски или Змейовски пелин до някое нарочно буре на
пазара и връз теб да падат едрите парцали сняг – това го няма и в
Божието Евангелие написано! Само че тук нямаме шанс за такъв лукс и тези
“екстри”. Сега ще чакам с нетърпение писмо с подробното описание на
току що миналите избори в България, въпреки че ние тук отдавна им знаем
крайните резултати. Всичко, което пристига като информация от вас
най-живо ни интересува - заедно се радваме или пък тъжим; много е
приятно, когато се получи писмо с някакви вести.
Изчаквам
хладнокръвно Неничко да се събуди, за да си проведем задължителната
музикална репетиция. Идея си нямате колко хубаво свири - когато обаче
той иска и когато е на кеф; докато иначе е в състояние да те изкара от
равновесие само за един миг, та ти идва да му заковеш пръстите с пирони
за клавишите. Но тъй или иначе, с изключително голямо настояване от наша
страна, той върви доста добре напред, много е ритмичен и със страхотно
чувство за синхрон и ориентация на крака и ръце. Лявата ръка свири на
долната клавиатура акорди, акомпанимент или мелодия, дясната кара
основната музика на горната; левия крак натиска клавишите на басовата
секция, а с десния се усилва и намалява звука, на местата където трябва.
Специално на този педал има и допълнителен бутон, за да спира или пуска
ритъма (барабаните), който е автоматичен и той пък се натиска със същия
крак, само че настрани. Изобщо много действия и дейности с крака, ръце и
уши разбира се, както и очи да гледат нотите. Моята роля е само да
напътствам, да го карам да повтаря там където греши, да му обяснявам
неясните и по-трудни пасажи, както и да му обръщам страниците на нотните
листи. Всичко останало са си Неничкови задължения и чисто негови
заслуги...
Няма коментари:
Публикуване на коментар