14.06.1996
- Петък е днес - и тази седмица мина бързо, но нали половината я
изкарах на реката, та за това ми се струва така. Иначе си е доста хубаво
да се работи само три дни в седмицата, а през останалите да се почива. В
събота ще проведем първото си лабораторно упражнение за извличане на
етилов спирт от прокиснал плод. Цехът за производство е много секретен и
за това умишлено не споменавам имена и адреси. Пък и те нищо няма да ви
говорят.
Иначе
други новини няма около нас. Всеки си гледа работата, следва
набелязаните точки от програмното си развитие и най-вече гледа
собствените си интереси. Тази сутрин Женя трябваше да се обади по
телефона за рождения ден на Живко, но дали ще стане толкова рано, не
знам – ранното ставане за нея е много сериозна пречка, с чиито си мрачни
и сърдити постановки опорочава настроението и на ближния по постеля.
Река случайно да я нагазя на ранина – дърпа се като магарица и хвърля
къч, а пък какви приказки бълва през устата си - мале-мила, майчице!… Но
нали разказът ми поначало е за друго, та ще оставя интимната тема
настрана. Не мога да си я представя да работи в някоя текстилна фабрика
на смени – да е откачила до сега. Ако тя не се обади до Ямбол, аз ще
използвам лимита от оставащите 15 минути и ще ви се обадя някой ден. На
мене ми се искаше тя също да говори с техните, но едните са на село,
другите на работа - там положението е по-сложно и аз съм я оставил сама
да си решава какво да прави...
Другата
седмица ще местим Сашови в новата им къща. Онзи ден по телевизията
съобщиха, че снегът вече е паднал по високите Сиднейски и Мелбърнски
полета. Но в зимните курорти все още не бил напълно достатъчен за каране
на ски, та се наложило да вадят машините за произвеждане на сняг и да
ръсят с тях да го допълват. Клиентите вече отдавна са на терените и
пистите, като са си запазили места в хотелите от година напред. Никой
чорбаджия, съдържател на почивна станция или мотел не би си позволил
лукса да вдига рамене и да мига на парцали пред изумените си гости и да
им каже: “Извинете, обаче този сезон нямаме сняг. Заповядайте пак
догодина, а сега си вървете!” Последният автоматично е вън от играта,
остава на безработица, а мястото му се заема от някой друг, който ще
докара сняг и от Сахара ако трябва или пък от Сибир. Та ето защо се е
наложило да се употреби жива сила и техника, струваща милиони долари -
само и само да се угоди на клиента. Защото той си е платил за сняг... и
си го иска. Много хора отиват специално по тези зимни курорти, за да
видят със собствените си очи какво представлява един истински сняг,
който те не са виждали и усещали през целия си живот. Тези
високопланински местности се посещават и главно заради децата, за да им
се покаже това чудно природно явление, които боси и голи през останалото
време на годината, не могат и да си представят дори, че съществуват
такива географски райони, където трябва да си слагат шапки и ръкавици,
ботуши и палта. Такава е Австралията – от всичко си има в изобилие, но
всичко е на страхотни разстояния едно от друго. Защото да се подпъти
някой на 2-3 хиляди километра с връщането, че да прекара една седмица в
балкана със семейството си, трябва първо да съдере чифт предни гуми по
пустинните пътища докато стигне до там, а на баира да слага вериги на
задните, за да го изкачи. Вярно е че повечето хора пътуват със самолет,
но това е доста по-скъпо удоволствие, особено за цялата фамилия.
Съществуват и комплексни почивки, включващи път, храна, спане за цялото
семейство – пълен пансион, както се казваше навремето. Те са с известно
облекчение в ценоразписа, но пак не всеки може да си позволи този
гъдел...
17.06.1996
- Понеделник. Започвам писмото си на нов лист, защото забравих стария в
къщи. Него ще го дописвам допълнително. Тези дни починахме активно. В
събота бях сайдисан с 9 литра дестилат, производство на свръх секретната
ни лаборатория и веднага се издигнах в ранг - от най-обикновен и прост
склададжия и доставчик/закупчик, ме ръкоположиха за главен технолог и
завеждащ отдел снабдяване със суровини и коопериране на производството
към същата лаборатория. Получи се чуден еликсир благодарение на умелото
ми ръководство на самия дестилационен процес, при свеждане на разходите
до минимум и производителност 25% - т.е. от 100 кг каша за ракия,
извадихме 25 л течност при осреднена сила на крайния продукт в порядъка
на 43°-44°. Но в Австралия и суровините са много добри – гроздето е
пълно със захар, раснало на воля под палещите лъчи на слънцето;
условията за втасване също са подходящи – поради по-топлия климат,
кашата ферментира за няколко седмици и опасност от замръзване няма.
Ракията ни стана без да слагаме дори и едно кристалче захар в бидона.
През периода Септември-Октомври, живот и здраве ще повторим
упражнението, защото вчера пък съм уредил половин тон ананаси само за
$50. Че ще ги докарат и до нас от фермите, отстоящи на 100 км извън
града. Абе аз захвана ли се с нещо – довеждам го победният му край. Чудя
се даже на следващите избори дали да не се кандидатирам за Народен
представител. Ако Негово Величество се върне обратно на Българския трон,
с готовност мога да му стана един от министрите или поне адютант. Целия
процес с варенето на ракията обаче отне съботният ми ден, което за
всеобща наша радост елиминира всякаква възможност от взаимни посрещания,
пререкания и стълкновения с любимата жена. Прибрах се изморен и
съкрушен от умора, но по своему щастлив – ядох мълчаливо, легнах и
заспах мъртвешки...
Вчера
с Неничко ходихме по битаците. Като се прибрахме доста си посвирихме
двамата. Аз стоя до него уж да му помагам, но той поема сам и няма много
нужда от мене и моята помощ. Започна да свири и с втората ръка, като
постепенно прибавя и басовата секция с педалите и левия крак. Свири
песнички от рода на “Тръгнал кос, гол и бос…” в австралийски аранжимент,
но все пак заедно с двете си ръце и единия крак. Усещам го че добре се
справя, въпреки че на места му е трудно и на места бърка нотите, но пък и
той свири точно от два дни. Ако продължи така да се развива в годините и
със същото темпо, от него може да излезе много добър музикант. Не се
знае какво ще му потрябва един ден. В същото време им раздадоха
свидетелствата и специално от неговото ние с майка му не сме в особен
възторг. Нени прави каквото може и каквото ние го караме, но то в
училище също е важно да ги натискат и изискват от тях. А подобен акт тук
се смята за посегателство над личността. Нищо насила не трябвало да
става, но те и резултатите им са такива. Абе ей, говеда от Просветата -
за едно дете е най-лесно да си захвърли чантата в коридора и да каже:
“Нямаме домашно!”, след което да хукне през вратата за игри и разходки
по улиците. Какво очакват те, малките да имат съзнание и да се занимават
сами. Някои разбира се го правят и само те изплуват нагоре – всичко
останало е долу в помията на живота; мачкани, изстисквани, експлоатирани
и т.н. Именно те правят стачки и революции - другите са си много
доволни от всичко, което са постигнали. Така е - когато един човек е
неук, всички го тъпчат. Само че аз не мога да се съглася, че точно моето
дете трябва да остане на това ниво. И аз всячески се боря, но понеже
“мама” не е на моя страна, за това и резултатите от всичко са такива
плачевни. Е, аз ще продължа с “терора”, пък да видим до кога ще издържа.
Сега децата ще ходят на училище още една седмица без да учат нищо и
тогава излизат във ваканция за две седмици – ебаси образованието, ебах
им системата...
Женя
пак намери във вестника няколко свободни работни позиции по нейната
специалност и тези дни ще ги атакува. Едно от местата се намира на
някакъв тропически остров, около 2000 км нагоре (северно) от нас. Ако
стане така, че да я приемат на работа там, заминаваме при туземците.
Тогава вече ще мога да си пробия ушите и да си сложа халка на носа.
Много
хубава и мека зима караме. През деня е слънчево 23°C-24°C, а нощем
температурите падат до 12°C-13°C (тогава не е чак толкова слънчево, но
пък има огромна луна за сметка на това). Днес официално завода не
работи, обаче аз този ден си го взех за екскурзията и сега го
надработвам. Тук сме с още неколцина други колеги в подобна на моята
нещастна ситуация. Едвам отброявам часовете до 17:10, защото нещо никак
не ми се седи на работа; и това взе да се случва все по-често,
забелязвам...
Вчера
измихме колата - отвътре и отвън. Женя ми направи и снимка даже от
балкона, защото скоро не ме беше виждала с гъбата и маркуча. Но това ще й
е за тази година; още няколко месеца и идва Коледа, следват пак
отпуски, морета – няма кой да се разправя с миене и лъскане на коли. Пък
то тука си е чисто - няма прах по пътя, няма кал, нито сажди падат от
небето; независимо че живеем в столица, металургичните комбинати
“Кремиковци” и “Ленин” са далече от нас.
В
петък може би ще поканим на гости нашите хора македонците, че
напоследък все ние ходим у тях. Те живеят в тяхна собствена къща и е
някак си по-удобно за всичко, но трябва да се отчетем и ние с
гостоприемството си. Моя приятел ми подари едно барбекю – скара на
дървени въглища, която работи много хубаво. Ще направя едни кебапчета за
вечерта и ще наложа малко пелин. Още не съм разтворил билките, но все
не ми остава време за това.
Последно
разбрахме, че на Румен близките пристигат в Австралия на 19 Юни.
Днес-утре вече ще тръгнат от София през Лондон и идват направо тук.
Интересно - няма да сменят влака нито на Горна Оряховица, нито на
Върбаново...
18.06.1996
- Продължавам с излиянията си на същия лист, а когато го изпиша ще се
върна на предишния, за да довърша и него. Пиша с червено мастило не от
особен афинитет специално към този цвят, а защото гледам че много
червени химикалки съм събрал в бюрото си. А нали всичко в този иначе
доста пообъркан свят почива на равновесието в природата - за да запазя
същия ред и равновесие и в чекмеджето си, сега ще ги пусна в обръщение
за възстановяване на баланса. Иначе всичко останало си е като до сега.
Снощи
започнах да приготвям пелиновата отвара. Сложих да се свари цялото
пакетче, ще го изстискам хубаво и няколко пъти ще го промия, а после
цялата течност ще налея в едно голямо шише. От тази вълшебна течност ще
прибавям по малко към общото количество, докато го докарам на вкус.
Иначе кой ще си играе всеки път да вари билки, пък и потреблението на
винени продукти тук е значително “по-индустриално”, отколкото беше в
България. Там имаше ракия – виното беше само за капак и за допълнително
втвърдяване на мускула. Докато при нас ракията повсеместно отсъства от
листа с менюто на напитките (с много малки и редки изключения) и основно
наблягаме на виното като неин достоен заместител. Защото пък съгласете
се, че каквото може да сторят 300 гр. гроздова или сливова, почти същия
резултат с подобен ефект се получава и с 2 до 3 литра вино на по-голям
калпак от населението. Впоследствие и главоболието е налице, сутрешният
махмурлук и обща телесна недостатъчност не стихват до обяд, а и да си
повърне човек може на воля, за да се освободи от вредните токсини и да
си прочисти организма за следващата вечеринка. Така че при случай може
отново да ми изпратите от тези същите билки. Не веднага разбира се, не е
спешно - просто пиша от какво имаме нужда, че да ви е по-лесно когато
ни приготвяте някакъв колет. Виждате че избирам леки неща за изпращане.
Не пращайте никакви колички, вафли и други щуротии на Нени. От всяко
писмо, на отделен лист си записвайте какво съм ви поръчал, защото аз
също забравям какво пиша. Билките съм ги подварил в тенджерата под
налягане при пълно запазване на аромат и количество на отварата. Сега
стоят накиснати от снощи там и довечера ще ги прецедя и отново ще ги
запаря. Не знам само колко пъти се повтаря операцията, но аз водя
подробни записки защото “снемам технологията” на процеса. Спазвам много
стриктно едни и същи условия, суровини и материали. На опаковката пише,
че цялото пакетче стига за 30 литра вино, но казва че се оставят да
отлежат във виното, ама сигурно и със смесване също ще стане. Ще
пробваме – ще видим.
Снощи
пак свирихме дълго с Неничко. Всеки път все по-хубаво стават зададените
му от учителя упражнения – е, още много има да се работи по тях и да се
желае, но за сега всичко върви много добре. През ваканцията ще го
наблегна повече, за да свикне съвсем, защото той все още си бърка и
оплита пръстите, краката и ръцете.
Чувам
по радиото, че старата и класическа руска пияница Борис Елцин не се е
класирал на първия кръг от изборите за президент и сега руснаците ще
харчат пари за втори опит. Ние в България от първия път ли още
спечелихме или кандидатите пак ходиха на балотаж? На Сашови нещо им са
се объркали плановете - не могат да изтеглят заем от банката при
условията, които те са им поставили и за сега няма да купуват къща;
отказали са се. Ще изчакат известно време, че пак ще пробват – и този
път изтървахме моабета…
Миналата
седмица имахме писмо от вас и сигурно тази няма да получим никакво -
толкова много очаквам хабер от вас, все едно че съм в казармата. Спомням
си как тогава всяко получено писмо беше един малък празник за мене,
макар че по това време доста страдах от физически и психически тормоз.
Издевателствата над нас като млади войници не искам да си спомням,
защото и сега ми е гадно като си помисля. Спасиха ме единствено коравите
ми мускули, здравите ми кокали и тъпото ми, животинско търпение. Сега
чувството е същото, макар че се намирам при много по-добри битови и
човешки условия...
Най-интересното
от тази точка на света за сега е, че някакъв вулкан в Нова Зеландия
започнал да изригва. Доста атрактивни снимки предадоха по телевизията. В
същото време лавата и прахоляка от изригванията са объркали
ски-почивката на много хора, защото снегът буквално е закрит от пепел и
пръст, а разтопената лава се стича по шанците и отделните писти. Все още
не са предприети евакуационни мерки за жителите от околните селища, но
за всеки случай народа диша с предпазни маски, поради силно замърсеният с
прах въздух. На стария континент обаче всичко е спокойно - грее ясно
слънце над синий небосвод, а политиците само се чудят кои такси да
повишат по-напред. За сега се чува, че първи ще изпищят тютюнджиите и
пияниците, но се очакват и други жертви сред бедното население.
Политиката и целите й са едни и същи по всичкият тоз грешен свят, макар
някъде това да се изразява под малко по-нежна форма, а другаде всичко е
доста по-брутално и кърваво. От цялата работа, на вълка все си му е
дебел вратът, а на маймуната – червен гъза. Но това са си нормални
работи и най-добре е човек да се намира между “дебелото” и “червеното”,
защото и в двата крайни случая положението му не би било завидно. Ние
все още не знаем дали сме достигнали изобщо положението на маймуните или
пък без да усетим сме задминали дори вълкът, но фактът че политическите
трусове наоколо нас специално не ни разлюляват чувствително, показва
относителната ни стабилност (или поне така ни се струва). Караме си
работата, движим си нещата, гоним си целите и ходим тук-таме; ядем, пием
и си живеем финно (е, нови дрехи не носим много-много, но то тук и без
друго е топло и излишни дрехи не ни трябват)...
19.06.1996
- Вчера едно много важно телефонно обаждане ни накара отново да развеем
свитите до сега знамена и да заживеем със сляпата надежда за някакъв,
макар и малък успех. От една агенция за намиране на работа са се обадили
на Женя и са й предложили работа в Индонезия на ръководна позиция (нещо
като началник отдел). Там австралийска компания строи някаква огромна
електростанция и им трябвали началници. Още нищо не се знае, но нещата
са в ход и ако това стане, тя ще замине за няколко години в
Индонезийските джунгли (с което си отсъствие от къщи пък, до голяма
степен ще изглади и затвърди частично поразклатените ни брачни
взаимоотношения; вероятно много ще ми измилее като не я виждам всеки
ден). Вече сме решили независимо кой каквото и да й предложи, тя да го
започне ако ще и на края на света да се намира, защото така в избиране
на “най-доброто” и в празни надежди и очакване, минаха повече от две
години. Ако Женя работеше, до това време отдавна щяхме да сме се нанесли
в къщата, всички вие щяхте да сте ни посетили поне по веднъж и т.н. Но
нали никога не е късно за нищо, та каквото стане - това ще е. Нямаме
повече никакво време и шансове да чакаме, защото времето неусетно лети и
докато се обърнеш – живота ни минал. Очакват се още доста отговори от
други фирми, където Женя е кандидатствала напоследък. Сега е добро време
за някакво начинание, защото от 01 Юли влиза новата финансова година, с
новите си бюджети, с вероятно повече средства за фирмите и т.н. До този
момент всички вече са си изхарчили фондовете и се очакват новите
парични попълнения.
Иначе
всичко останало си е както го знаете - работа, училище, уроци, пиано,
домакински задължения и пр. Снощи пак свирихме 1 час с малкото маестро –
де със сълзи, де със сополи – вървят нещата. Единственото, което не му
било съвсем ясно на господинчото е, защо аджеба го карам да свири, след
като той видите ли, не искал. Казвам му, че отговорът на собствения си
въпрос той самият ще намери след години, а сега да прави каквото му
казвам, пък после пак ще приказваме. Усещам го как се пъчи и гордее със
себе си, когато изсвири нещо правилно. Тогава е много щастлив и смята,
че от музиката няма по-добро нещо на света. Но когато почне да бърка и
да упражнява по много пъти сложните неща, бързо им се насища и му
доскучава. Но няма да го оставя на мира де – а мисля си, че и той самият
го разбира... От моите уста думите “Остави детето!” няма да излязат, но
само не знам до кога ще мога да се противопоставям и отстоявам вредните
последствия от пагубният им съюз с майка му. Дано издържа повечко, все
пак…
Не
съм много зает на работа през последните няколко дни. Чакам да ми се
подаде една информация от други хора, та след това чак да продължа с
моята дейност. Така останал без сериозни ангажименти, та изпаднах в
мисли и се отдадох на спомени и размишления. Като гледам какви немощни и
невзрачни фирмички, без капчица техническа грамотност и интелигентност,
как правят пари и пробиват пазара, за пореден път се сетих за добрата и
стара наша “Електроника” – майката, която ме създаде да бъда това,
което съм сега и люлка на много такива рапони като мене. Представа
нямате къде щяха да бъдат всички тези прекрасни и високо обучени хора и
специалисти, с усет към техниката и т.н. - само обаче да не беше
построена на Бичкинята, ами някъде другаде. Или поне онези разбойници да
не бяха слизали от горите на 09 Септември 1944, подкокоросвани от
руските мужици-червеноармейци, облечени в отровно сивкаво-кафяви
протрити шинели. Тогава не цяла Австралия, ами и двете Америки щяха да
са ни долу в краката и под подметките на трандафорите; ама историята
нали не се връща – свършила се вече тя. Сега ни Господ, ни Цар могат да
върнат загубеното. Не го ли разбират това тези жалки политически пионки,
не го ли разбра най-после този прост и глупав народ наш?! Просто правя
един неволен паралел между фабриката, в която работя сега и тази, от
която излязох преди години. Но то не е само това и не само там. В колко
други сфери на живота и икономиката съм открил нашето родно и българско
преимущество; в културата дори (макар че за мнозина това последното да
звучи смешно, наивно и пресилено, аз този път не го казвам с ирония...).
Единственото нещо, което ни спира да направим нещо по-внушително тук е
езикът и все пак фактът, че сме чужденци. Колкото и да ни възприемат
приятелски и да са добре настроени към нас, ние си оставаме чужди за тях
и при равни шансове, пътят винаги се дава на своето, вместо на чуждото.
Всички които са успели тук (включително и ние), забогатели са или
подкарали някакъв бизнес е само благодарение на факта, че в много
отношения ние сме по-добри от австралийците, а в дадения момент самите
те не са намерили някой техен човек; не непременно “по-добър”,
достатъчно е само да е “техен”. Не си спомням по времето на виетнамската
кампания и нашествието им в България, дали някой от тая жълта измет и
пасмина стана директор някакъв или поне началник на отдел, шеф и т.н. Не
- и това е много нормално. Също нямам сведения за голям български успех
в една Германия да речем. А защо не се замислим дали някой турчин е
изплувал там и е заел позицията на някоя шваба – че той Хитлер в гроба
ще се обръща ако има такъв прецедент. Работа – да и то в известна
степен, но чули ли сте за някой турчин, назначен за завеждащ отдел или
групов ръководител в същата тая Германия? Няма регистрирани такива
случаи. В Австралия обаче нещата стоят малко пó другояче, което в
известен смисъл е в наша полза. Чисто и просто туземната маса и нация
като цяло не става за нищо и за това се хващат емигрантите. Но това също
е в определени граници. Трябва по достатъчно много показатели да си
надскочил някой местен, че да ти дадат шанс да покажеш на какво си
способен и да изплуваш от блатото. Моите наблюдения са такива; не
изключвам че има отделни случаи, които излизат извън правилото, но не те
го определят...
20.06.1996
- Тази сутрин беше свил страшен студ навън – температурата едвам стигна
9°C! Нощес беше ясно и студено, но вече е слънчево и приятно, защото
часовникът показва 09:30. Нямам новини от последните часове, с които да
ви зарадвам. Вчера пристигна писмо от Живкови. Споменават за някакъв
колет, изпратен доста време преди рождения ден на Нени, но ние не сме го
получили. Възможно е да са объркали адреса ни, защото не е възможно да
се е загубил; а пък да се бави още по друмищата - не вярвам. Но както и
да е – ще чакаме, ще видим.
Снощи
най-старателно си подварих за втори път пелиновите билки. Сега на свой
ред аз тук задавам един въпрос: не може ли вместо във вода, тези треви
да се бъкват във вино и така полученият винено-билков екстракт да се
съхрани отделно за по-нататъшно смесване и ползване? Нека главния
инженер-химик на вашата лаборатория да ме посъветва какво да правя. За
този път вече се свърши, но поне за следващото пакетче да знам. Аз нали
съм новатор, та все измислям по-учени неща, главно с една-единствена
цел: да угодим по вкус на лакомото жадно гърло!
В
петък вечерта сме на урок по електрически орган, който ще бъде последен
за този срок. След ваканцията уроците се възобновяват. Учителят каза,
че за Коледа по принцип всяка година децата изнасят концерти
(продукция). Както върви добре за сега, очертава се Нени също да излезе
на сцената. Той малко се срамува и смущава, но ще се оправи. Не сме
планирали още отпускарските си дни че е доста далече, но по принцип би
трябвало да сме на море...
Часовете
си се нижат един след друг и ето че съвсем “усетно” вече стана обед (за
някои времето прекарано на работа може и да е неусетно, но аз добре
усещам всеки тягостен час тук, отброявам всяка кратка минута, преди да
си тръгна за дома; работя, но не ми се работи – феноменално, нали). Днес
вече ще съм само до 15:10 в завода, но трябва да остана за допълнителни
35 минути, които имам да надработвам. Вчера се успах и сутринта
закъснях - ние сме на гъвкаво работно време, т.е. сутрин мога да
пристигам по всяко време между 06:45 и 08:45 и след съответните 8 чáса
изтощителен труд да си тръгвам съответно от 15:10 до 17:10. Но ако
започвам по-късно, намалявам си времето за извънреден труд, което се
отчита след 15:10. Забелязал съм, че никой не цепи секундата или
минутата за навременното пристигане на работа. Просто всички са тук поне
с 15-20 минути преди това. Но пък и няма до сега някой обесен за това,
че е закъснял за смяната. Като си направи задължителните часове и всичко
се оправя. Толкова просто е измислено всичко – туряй един специален
часовник на портала, пъхай си работната карта в него, на нея веднага се
отбелязва часът, в който си дошъл (на излизане – съответно часът в който
си си тръгнал) и идвай когато щеш на работа. Няма неудобства, няма
смръщени началници и недвусмислено поглеждане на часовника, когато те
види запъхтян по коридора. После всеки петък тези карти се събират и
отиват в ТРЗ, отчитат се часовете поименно и всичко е пито-платено. Няма
портиер - че един на северната, друг пък на южната врата. Измислено е
за леснина и удобство за всички. Има и хора, които не са на часова
ставка, а на месечна заплата. Те също имат такова плаващо работно време,
но са оставени на самосъзнание и самоконтрол. Обикновено това са разни
шефове на отдели, директори, административен персонал и друга синекурна
измет. Те така или иначе идват най-малко с час по-рано и си тръгват поне
час по-късно от нас простосмъртните, но пък и заплатите им отговарят на
повечето прекарано време във фабриките. Така че всичко е балансирано и
си е по местата. Но общо взето трудовата дисциплина се спазва доста
стриктно, от всички без изключение. Работниците до последната секунда
чукат, заваряват, затягат болтове, гайки и т.н. Но щом свирне сирената
за закуска или обяд, всички инструменти се захвърлят със страшна сила и
нито секунда не се остава да се довърши предприетата дейност. После –
пак.
Може
би и преди съм писал, но столова (заводски стол) нямаме – всеки си носи
сандвичи или манджа от къщи, която си претопля в микровълнови печки.
Има ги във всеки отдел, както и хладилници. Това е практика навсякъде -
не съм чувал някъде да има готвачи: че главен, че по-малко главен, че
келнерки, касиерки и т.н. Може би в много големите комбинати да има
такава практика, но то ще е единичен случай. Една от причините е, че не
може да се задоволи вкусът на 300-400 души едновременно. За това всеки
се грижи за собствената си прехрана. В същото време през почивките идват
разни разгологъзени девойчета с големи цици и едни малки камиончета, от
които раздават (срещу заплащане) топли сандвичи, студени напитки,
кафета, чайове и т.н. Те пък, освен задниците си, въртят и бизнес един
вид, но не на черно, а съвсем легално и официално. Тук няма нелегални
работи междувпрочем, защото всичко е разрешено; щом като ти се работи на
душата и точно каквото ти се работи - просто прави си го и не пречи на
другите...
21.06.1996
– Добрата новина е, че тези дни пак няма нищо особено за отбелязване. А
още по-добрата е, че всъщност няма лоша. Довечера първо ще водя Нени на
урок по музика, а след това ще имаме гости. Снощи проведохме много
сериозна репетиция, на която той показа много умение, голяма сръчност и
силно изразено музикално чувство. Изумен съм от това как си оправя
ръцете и краката – всеки крайник свири различни ноти на различно място
по клавиатурите. Ако това е някакъв негов талант и той има търпението да
си го развие, могат да се очакват небивали резултати за в бъдеще. Аз
няма да отстъпя нито инч назад и ще го натискам да свири, пък един ден
каквото стане. Не се знае кога какво ще му потрябва в този живот, а
когато човек има умението за нещо, най-лесно е в даден момент да го
приложи и използва.
Снощи
във фурната изсуших малко портокалови корички за греяната ни ракия
довечера. Само дето кисели салати нямаме, но ще караме на пресни. Студ
също си имаме в достатъчни количества и зимния ефект ще бъде пълен
(единствено без сняг). Ще направя и пелин, за да изпробвам новата
технология за масовото му производство и разпространение. В менюто са
включени разнообразни мръвки, печени на кюмюр, македонски напеви, както и
стари градски песни и шлагери…
Отново
се намирам по средата на денонощието, когато обикновено се обядва. Женя
ми е направила едни сандвичи, заради които ако не я обичах толкова
много, просто щях да я убия. Но прощавам й великодушно, предъвквайки
сурово зеле и мислейки си само за довечершния моабет. Нямам конкретен
план за тази събота и неделя - сигурно пак ще се бъзикам с колата.
Скоро
не сме имали писмо от Албенчето и Драго. Те може и да са отишли на море
по това време - аз забравям, че баш сега му е сезонът за това, за което
обикновено сме стискали зъби и събирали пари през цялата година. Е, в
отсамната част на света положението е съвсем малко по-друго, обаче
стискането на зъби и събирането на пари продължава и тук. На 08 Юли пак
имам почивен ден. Може отново да заминем на някъде, защото ни се събират
три свободни дни. Гледам рекламите по телевизията, че много настоятелно
ни канят да отидем на ски в Нова Зеландия. За 6 дни при пълен пансион +
пътя, цялото удоволствие струва около $800 на човек. Като пари това
представлява две чисти седмични заплати на един работник или служещ на
не много висок държавен пост. Погледнато реално и разбито в годините на
трудовия стаж, всеки средностатистически австралиец би могъл да си го
позволи, при това не само веднъж през целия си смислен живот. На нас ни
трябва още много малко, за да можем да го осъществим, но не точно това
ни е зорът сега. Трябва първо Женя да се закачи някъде на работа, пък
тогава ще мислим за удоволствията.
Тези
дни не сме се обаждали на Руменови. Те нали имат гости от България, та
хептен ще им се завъртят главите. Но ще им звъннем довечера да разберем
поне някоя по-прясна клюка от “политическата кухня” на Родината...
24.06.1996
- Току що изтеклите почивни дни преминаха под формата на истинска
почивка, с няколко разходки по гаражни разпродажби, битаци, изложбени
комплекси и паркове. Направиха се и някои дребни покупки за задоволяване
на човешките ни потребности, макар че възможностите далеч не
позволяваха кой знае какво разпускане, независимо от непрестанното
влагане на енергия, труд и усилие.
В
петък вечерта имахме гости и изкарахме както обикновено много весело.
Бях подготвил нарочен пелин, но само аз си го пих, защото другите
предпочетоха друг сорт вино. Смятам че добре стана – от 100 гр. билки
извадих около 3.5 л екстракт, който ще подсладя със захар в съответното
съотношение, ще добавя 1.5 л вино и всичкото количество ще съхраня в
специален съд. Ще нарежа и няколко кубчета ябълки да киснат вътре в
разтвора. Така ще си го смесвам съгласно рецептата за всеки от случаите,
независимо дали за момента ще се консумира бяло или червено вино.
Урокът
ни по орган също мина много успешно, учителят е във възторг. Даде на
Неничко още две упражнения за през ваканцията, едното от които той още
вчера вече почти си научи. За днес аз съм му дал с какво да се упражнява
и ще го проверя довечера като се прибера от работа. Очакваме и някакво
писмо тази седмица, защото миналата нямахме. Снощи из парка си правихме и
снимки, които в сряда ще станат готови. Голяма пратка се очертава пак
да получите, голяма радост ви очаква, милички на мама – само имайте
търпение!...
Гледам
че и този месец се изтърколи; другата седмица вече влиза Юли. Тези дни
ще отида да дам видеокамерата за ремонт, дано да я оправят
специалистите. То за оправянето че ще я оправят аз изобщо не се
съмнявам, но главата ми настръхва като си помисля колко ще ми струва
ремонта й. Трудът за такъв вид техника се таксува по $60-$70 на час,
резервните части се плащат отделно, които не се набавят нито от “Млад
техник”, най-малко пък от “1001 стоки”. Но каквото и да е, то трябва да
се поправи, защото сега самата камера не може да се използва пълноценно и
снимането с нея е направо кошмар.
Онзи
ден от битака за $1 си купих един регулатор-трансформатор за таванен
вентилатор. Ще го пригодя да си включвам дрелката или миксера, ако ми
трябва по-малка скорост на въртене за разни цели. Също за други $2 взех
един стабилизиран токоизправител 5-12 V с най-различни комбинации. Никак
не ми трябваше нито едното, нито другото, но събирам боклуците за да се
намирам на занимание и да не спи търговията.
Женя
отново намери една позиция за работа в някакъв полувисш институт.
Специалността е точно като за нея и сега тя ще продере земята, за да я
заеме. Дано все един от всичките заложени капани да щракне, че да се
видим и ние с малко повечко пари – мамка му. То че няма да забогатеем,
това е съвсем ясно, но поне да повишим жизнения си стандарт с една или
две степени...
Чувам
страшни неща за България – главно за поголовно растящите цени, тя
политиката няма да се оправи скоро. Как ли се оправяте в цялата тази
ситуация, не знам. Пишете ми, да помогна с нещо материално. За тук няма
да е много, а там при вас все ще можете да си купите нещо с някоя дребна
сума. Тази седмица аз пак ще се обадя по телефона, защото Женя не
говори с техните в Ямбол...
25.06.1996
- Никак не обичам дните, в които нямам нищо за отбелязване, но за
жалост това е така и днешният е един от тях. Седмиците си се нижат една
след друга - нищо ново не се случва и нищо старо не се променя. Неничко
си кара ваканцията и само измисля разни “програми” – къде да скиторят с
майка си и как най-добре да си прекарат времето. Той вчера беше на
рожден ден на свой приятел - играли много, яли, наливали се с лимонади и
т.н. Работата ми върви неотклонно по релсите и не спира нито за миг по
гарите, времето е хубаво – слънчево и студено като китна зима на
тропиците. Започнахме да подготвяме вече и колета, който трябва да
изпратим заедно с видеокасетите, снимките и останалите неща, които още
не знаем какво ще съдържат. Очакваме писмото ви с тревожно нетърпение,
за да разберем повече неща около вас. Другата седмица ще ни раздадат и
годишните фишове за заплатите, които ще приложа към поканата за
гостуване заедно с останалите документи.
Снощи
се занимавах с електротехника. От накупените напоследък захранващи
устройства ще направя едно цялостно, свързано едно с друго и управляващи
се едно от друго. Ще ги монтирам заедно в една кутия с лицев панел,
който ще направя на компютъра. Създадох схемата, остава да си набавя
материалите - ключета, букси и т.н. За жалост всичко трябва да купувам
от магазина - ето че пак се разтъжих за “Електроника”-та и за таванът на
татко. Толкова много неща съм научил там, сега всичко ми идват като
“дюшеш”. По битаците също продават разни чарколяци, но те са толкова
стари, че минават за антични ценности. Но полека-лека ще си набавя
всичко – ако до тогава не ми е минал меракът, разбира се. Сега имам поне
още едно нещо, за което да си мисля (защото ми бяха малко другите на
главата, че и туй отгоре за капак), но нали човешките възможности са
неизчерпаеми и 50% от всяко едно изживяване се крие в самата му
подготовка. В четвъртък вечерта ще си утрепя времето в “Млад техник” и
ще си прехвърлям из ръцете какви ли не джунджурии. Сигурен съм само в
едно, че няма да купя нищо, защото ще си кажа: “Е, хайде да не е сега от
това плащане…” (а друг подобен случай кой знае кога и дали ще дойде
изобщо). Но важното е да се събира информация...
26.06.1996
- И този път чувството ми показа вярната следа и не ме измами. Мислех
си, че вече ни е ред да получим писмо от вас и ето че вчера пристигна №
147. Хем се радвам като чета, хем страдам заради теглото, което теглите –
икономическо, политическо и социално. Имах възможност само веднъж да
прочета писмото ви и не много неща запомних на първо четене, но
най-силно впечатление ми направи факта, че въпреки всичко вие сте успели
да си изтеглите парите. Как така бе, джанъм? Нали уж банките не дават
валута. При свободния пазар на долари, левовете също имат някаква
равностойност, макар и по-малка. Защо тогава банката е освободила изобщо
влогът? Ама по-добре е станало така, че сте си прибрали парите – дано
този път да са на по-сигурно място, а банката – кучета я яли нея. Ще
прочета отново специално този пасаж, защото ми е много интересен (и
смешен от гледна точка на самата банка). Но то кое ли ни е наред, та
и...?
Радваме
се че сте изживели приятни емоции около посрещането и посещението на
Цар Симеон ІІ в Родината. Цитирам по памет и горе-долу по смисъл, че
забраната за отразяването на този прецедент в историята е такава черна
точка по челото на България за пред целия свят (коя ли подред?), че не
може да се опише с думи. Единствената постъпка в момент на безсилие от
страна на “100-годишната” партия била да излъчват клеветнически филми по
телевизията, с подчертано очерване и потъпкване заслугите на Н. В. Цар
Борис ІІІ и подобна изопачена и изкривена тематика. С тези коментари
(понеже горенаписаното не са мои лични измишльотини, а масови
журналистически репортажи на една или друга осведомителна агенция),
остатъкът от света описва действията и реакциите на “милите хора”. Ако
аз съм на мястото на Симеон, кракът ми няма да стъпи в тая държава
повече (а пък и на кое отгоре). Нека за моя баща някой да разпространява
целенасочено лъжи и пропагандни клевети, значи да съм минал с танк през
Парламенти, Президенти, Министерски съвети и Държавни комитети! Вместо
най-после този народ да разбере истината, те продължават да го обливат с
помия. Защото са милиони тези, които дори и собствената си история не
знаят напълно (включвам и себе си в числото). В учебниците навремето
пишеха едно, в книгите – друго, а пък съвсем трето се бълваше от гърлата
на червената преса през последните 50 години. Един Господ само знае
къде е тази пуста истина, за която всички грачат в един глас и се кълнат
в нея. Жалко е само, че измежду 8-милионното стадо от говеда има и
толкова много свестни породи, които обаче в общата маса от лайна се
претопяват и с тях е свършено тотално. Именно това са мерзките цели на
пропагандната машина: обезличаване на нацията и заличаването на
историята (разбирай “следите”)...
Както
се разбра впоследствие, вчера Женя и Неничко добре са си прекарали
свободното ваканционно време. Ходили на ресторант за пици, че яли и
двамата до посиране. Като награда от училището, Нени получи едно талонче
за безплатно посещение на пицарията, защото прочел най-много книги (?!?
– ще се гръмна чак от учудване и удивление; представям си колко ли пък
са изчели ненаградените...). Та вчера отишли с майка си да го
оползотворят. След това ходили на някакво спортно мероприятие. Днес по
план ще ходят на кино. Изобщо - да живее ваканцията! В същото време Женя
подготвя много активно документите си за едно работно място, което й се
иска да заеме и прави всичко възможно за това.
Всяка
вечер в къщи продължаваме усилените репетиции по орган-пиано. Вече три
песни се знаят наизуст на две ръце + ляв крак, който натиска басовата
секция. Записът които имате на видеокасетата е едно нищо, в сравнение с
умението, с което вече Нени свири сега. Но по-нататък ще има нов запис
на по-пресните му произведения. Аз съм много щастлив от цялата работа,
защото го виждам как страхотно напредва, въпреки не особено голямото му
желание. Една песен като я разучим вечерта, на другия ден той вече я е
засвирил. Уточняваме грешките, сглобяваме с ръце и крака и на
по-следващия ден всичко е почти готово. Ако продължи все така, а и
запази частичният си ентусиазъм, очакват се главозамайващи резултати,
бляскаво бъдеще, голяма музикална кариера, много пари и т.н. Но все още
всичко е в много начален стадий и суров вид. Времето ще си покаже
най-добре...
На
снимката която сте ни изпратили аз разпознах Пейо – моят съученик и
голям приятел от детинските години. И той гледам, че баят е “пораснал” и
наедрял. Познавам и Манол Цоков – застанал точно до майка, заедно с
един музикант от неговия оркестър, само че не му знам името. Той свири и
в Градския духов оркестър със Слона – джаза на чичо Иван Андреев, лека
му пръст. Този човек го знам само по физиономия. А със самият Манол
Цоков за едно много кратко време аз също съм свирил, когато образувахме
музикалната група към завод “Добри Карталов”. Той ни беше художествен
ръководител, даже тук имам една наша обща снимка на тогавашния състав.
Ех, какви години бяха, мама му стара!... Майка като ходи на комитетските
си събирания, искам непременно да поздрави всичките тези хора от мене.
Манол Цоков едва ли ще се сети специално за мене, но това няма никакво
значение. Обединяват ни общи мисли, общи музикални интереси и влечения
(а сега както разбирам и единомислие в политическата ориентация), а
всеки един от тях е оставил незабравими спомени у мене, които с нищо не
могат да се заличат от съзнанието ми...
Като
прочетох, че цар Симеон II е роден на 16 Юни (зодия “Близнаци” и той
като мене - за това сме си така “велики” ние с него), та се сетих че и
Пейо е роден на тази дата, само че през 1959. Майко, питай го при случай
да видиш синът ти как помни като слон! Празнували сме заедно рождени
дни на времето в отделенията и ето – който много ходи по моабети, яде и
пие на корем, така знае и помни всичко. В един ден заедно с Пейо е
родена и Венета, също моя съученичка – майка я знае, работеше във
Фото-то. Тя беше последният човек, който ми помогна толкова много при
изваждането на втория си задграничен паспорт. А защо ми е бил друг ли? –
ами защото на първия, който си извадих непосредствено след падането на
“Стената” му се запълниха страниците с митнически печати. Тогава бях
търговски пътник – Германия, Румъния, Македония; внос/износ и черна
борса. Работехме за едното пътуване само, колкото да си покрием
масрафите по обиколките и екскурзиите. А аз повечето ходех и за да не
съм си в къщи, че семейната ми среда и тогава не беше много здравословна
- всяко излизане се равняваше на едно малко бягство за мене. Хората
направиха пари, с които после започнаха бизнеси да въртят, докато аз
видях свят. Та по време на тези мои “набези”, на всяка граница паспорта
ми беше безмилостно подпечатван и се оказа, че стриктните потомци и
ученици на Фюрера от посолството им в София, нямало къде да ми сложат
временната си виза за влизане в страната им. Заядоха се с мене, мръсната
им вяра германска и ме накараха да си извадя нов паспорт, в който да
лепнат пикливата си виза за няколкочасовият ми престой на летището във
Франкфурт. Там трябваше да изчакаме аероплана за Австралия и онези
изискваха разрешение за това. Поради тези причини от София се понесох
обратно в Габрово, за да си извадя нов паспорт. Така за насам вече
пътувах с два – в първия беше сложена официалната австралийска виза,
докато вторият ми беше чисто нов само заради германската. В стария си
паспорт на снимката съм голобрад (и естествено - това беше паспортната
ми снимка, когато за първи път в живота вадехме личните си карти, онези
зелените – помните ли ги? - едва 16-годишен, а ерата беше 1974-1975); в
новия фотографията ми съдържа известно лицево обрасване и зачатъци на
брада и мустаци. Именно тази брадата и мустаката снимка ми трябваше
неимоверно много и тогава бях на голям зор, защото пък онези от
Паспортния отдел на МВР в Лъката чакаха да им я занеса. Венета ми
направи снимките и вика: “Ела утре да си ги вземеш, ще са готови за тебе
експресно - за един ден!” Рекох й: “Сестро, няма “утре” - днес му е
хармана!” Разправих й цялата си история от игла до конец - тя се смя с
мене, поплака и на края слезе долу, затвори официално ателието
(“Санитарен полуден”) и ми направи снимките за 1 час, докато й разказвах
спомени от детството. Взех ги мокри още и топли от пресата и ги занесох
на онези хайлази в Паспортното. Последните пък, учудващо за всички,
излязоха хора и за други дреболии не са ме връщали - дадоха ми тескерето
и ме пуснаха по пътя си. Че как да го забравя този случай, а и само
един ли е? Аз пазя най-кристални спомени от всичко, всеки и всички, като
се надявам че и те имат същите чувства и усещания към моята скромна
личност...
27.06.1996
- Ден като ден, освен че е четвъртък и това обикновено е пазарният ни
ден. Ще работя само до 15:10, защото съм си направил извънредните часове
до вчера. Снощи с Нени имахме малко по-дълга репетиция, защото през
деня само хайманосвали с майка си и той не беше свирил. Ходили на кино и
по разни разходки. Днес и ние ще имаме приятни емоции – първо веднага
след работа ще отида да занеса камерата на ремонт. После ще се прибера и
ще взема смисъла на моя нещастен живот (всъщност и двата…), за да ги
изведа на пазар, ще вземем и снимките от последната ни екскурзия. Изобщо
– все приятни неща и вълнуващи моменти. Ще накупим в умерени количества
разни хранителни стоки, защото хладилникът ни е като триглава ламя –
колкото и да слагаш в него, все няма насищане.
Днес
ми дадоха билетите за един атрактивно-увеселителен парк или комплекс,
за който съм споменавал че бях поръчал чрез профкомитета на завода. Това
е нещо като “Холивуд” в австралийски вариант – представлява серия от
огромни снимачни площадки и отделни студиа, където се демонстрира как се
създава 7-то или което се пада поредно Чудо на света – Киното. Правят
се каскади, звукови и светлинни ефекти, артисти се мотаят напред-назад –
много интересно място. Та в най-скоро време ще отидем и там, но първо
трябва да поправим видеокамерата, за да заснема и филм от това уникално
място. Това е третия подобен парк в нашия щат, който ние не бяхме
виждали и след който започваме вече да ги повтаряме (в мечтите си
разбира се, защото едно влизане вътре е $100). Довечера в търговската ни
обиколка ще включа и проверка за татковата батерия на
супер-радиоприемника с кодово название “РИГА”. Явно тази която намерих
на боклука няма да стане и ще му купувам нова - само ако са по-евтини
обаче...
Препрочетох
ви писмото снощи - няма неясноти. Не знаех за смъртта на Цеца, нашата
колежка от “Електроника”-та, много жалко. Тя отдавна страдаше от нещо и
то я свърши на края – нека Бог бди над децата й от сега нататък, след
като я няма вече нея. Колко тъжно е всичко това… Неничко постоянно ми се
обажда по телефона да ме информира до къде е научил упражненията. Някой
път е много продуктивен и с желание заучава всичко, но друг път като се
запъне – та върви по най-овнешкия си начин. Но де с убеждения, де с
принуждения, караме напред. Не мога да се сетя аз как бях на времето,
когато започнах да свиря на акордеона - все пак има 30 години от тогава и
някои подробности поизбледняват от паметта на човека. Дали запомнях
добре нещата или пък не - нямам много спомен, но сега като гледам Нени
как свири, не мога да си представя че друго дете може така (нали нашето е
вундеркиндче, понеже цялото се е метнало на баща си). Викам му снощи:
“Останаха ти само 10 години, през които да си покрай нас и през това
време да определиш бъдещото си (което наистина е така - тук на възраст
20-22 излизат от Университета и край: каквото си е посяло само, това ще
си и ожъне). Ще учиш, казвам, едновременно за адвокат, лекар, инженер,
космонавт, музикант, дипломат и т.н., а като навършиш 20, сам ще избереш
с какво и как да си вадиш хляба. Тогава може и зарзаватчия да станеш.
Но зарзаватчията или футболиста (какъвто той най-много иска да става –
бележка на пишещия тези редове) никога не може да стане обратно на нещо
от изброеното до тук. Имай, му казвам, няколкото възможности, пък сам
решавай после за коя да се захванеш”. Дали ме разбра не знам, но в
такива моменти на очевидни и горчиви истини, обичта му към мене спада до
нула и заклонява към ненавист даже. Но с общи усилия и взаимни
отстъпки, отсрочки, обещания и друг педагогически подход и “материал”,
широко практикуван от последователите на А. С. Макаренко, нещата вървят
горе-долу добре...
28.06.1996
- Днес освен че е петък, последен ден от седмицата, е и последният ден
на финансовата година. За новата обаче, авангардите на
капиталистическият строй са ни подготвили една малка изненада. Това е
нова по вид такса, засягаща само автомобилистите. Казва се “Гумена”
такса и ще бъде по $3 на парче. Годишно само на територията на щата
Queensland се изхвърлят над 2.5 милиона автомобилни гуми, които някой
трябва да изхвърли, преработи или унищожи. Ето защо сега се въвежда фонд
от тези $3 за всяка стара гума, с който ще се покрият тези разходи.
Една нова автомобилна гума варира от $40 до $200, включително монтаж и
баланс. Сега ще се прибавят и тези $3 към цената, която ще покрие
изхвърлянето й или физическото й унищожаване след употреба. Хитро, а?
Тази сутрин го чух по радиото, ама не се трогнах особено. Това са дребни
нещица, които нас специално рожбите на социализма, минали през всичките
му превъплъщения, не ни събарят. Да му мислят тукашните лигльовци,
които само да им посегнеш на нещо и веднага почват да недоволстват, да
правят митинги, походи, да бълват приказки, организират стачки и т.н. Но
така ги е научила и възпитала системата, те самите хора не са
виновни...
Вчера
занесохме камерата на ремонт. До две седмици ще разбера какво й има и
колко ще струва поправката. После ходихме на пазар, мотахме се из
музикалните магазини, защото се зароди идеята да сменим пианото с
по-хубаво и за жалост, по-скъпо. Но за сега нещата ще продължат да
отлежават, пък по-нататък ще видим. Нов електрически орган струва между
$3000 и $30,000 като последният няма нужда и клавишите му да се натискат
даже – той си свири сам по зададена му на компютър програма. От такъв
сме много далеч, бих казал че се намираме на светлинни години от подобна
покупка, но пък виж – някой от по-евтините модели не е невъзможно да си
позволим. По принцип разбира се - не ни е тумнало баш сега и този
разход да правим, но за сметка на това пък меракът ни е голям.
Работниците
в завода от другата седмица излизат в отпуска, но ние “ИТР-то” ще
работим всеки по задачата си. Аз по принцип отпуска вземам само когато
трябва да отидем някъде на екскурзия или почивка, а не да си я изстоявам
в къщи и да си почивам. А най-доброто време за това е през лятото по
Коледните празници. Останаха има-няма 6 месеца до тогава – ще издържим
на напъна. Времето е слънчево и топло - 23°C-25°C, нищо че сега сме
точно в разгара на лютата зима...
Не
сме запланували нищо за тази събота и неделя. Моабетите стихнаха,
защото никой не ще да си прави тропулак в къщата, да слага, да вдига и
да мие после паници (Божичко, какви ужасни люде имало по света?!). Ние
си попълваме времето с безделие или някое друго занимание, колкото да се
утрепят часовете до следващата работна седмица. Трагедията е пълна, аз
съм дълбоко отчаян и ще си търся нови компании, съставени от пройдохи,
пияници и моабетчии. Ако не мога тук да намеря – ще си внеса от
България...
Утре
по план имам наема да плащам. Ето ти едно излизане, едно малко
разнообразие и развлечение извън сивите и строги домашни форми; един
краткотраен флирт с кикимората от агенцията, срещи със случайни хора и
глътка свобода. Снощи проверих за батерията на татко – струва $30 но е
корейска, а не японска както ми се искаше на мене. Плюс други $10 за да я
изпратя до България – съжалявам страшно много, но на този етап просто
не можем да отделим пари за тази цел, а и не виждам да е много оправдан
този неразумен разход. Ще търся някакъв по-евтин вариант, но дали ще го
намеря не знам. В никой случай аз няма да се откажа, но сега съм нещо
малко зорлия...
02.07.1996
- Ето че вчера преполовихме календарната година. Почивните ни дни този
път бяха наситени с емоции, с много развлечения и хубави моменти. В
петък вечерта се обадихме на Иван и Керъл да ги чуем какво правят. Те
пък ни поканиха за съботата да им отидем на гости с преспиване (и
препиване). За тогава имахме планирани разни предварителни тичания по
задачи, изчерпихме ги всичките и се отправихме към Gold Coast. По пътя
нататък обаче така се объркахме и загубихме, че пътувахме около 3 часа,
вместо да пристигнем само за 40 минути. Получи се нещо като “Тръгнал за
Пловдив, но минал през Видин, за по-кратко”. Както и да е, пристигнахме
едва в 17:30 – навън тъкмо мръкваше, но пък и ракиеното време беше току
що дошло. Разпънахме софрите и се веселихме до късно вечерта. Децата
също си играха на воля, докато не изпозаспаха от умора кое където свари.
На
другия ден Керъл отиде на работа след обяд (тогава й беше смяната, не
че се е успала), а ние с Иван и децата отидохме да разглеждаме
забележителностите наоколо. Ходихме към плажът, по магазините,
кръстосвахме улиците и т.н. Времето беше чудно (говоря за през деня,
защото сутрин е 2°C). Отидохме да посетим и небезизвестното Казино, като
отначало интересът беше само чисто строително-архитектурен, определено
към самата сграда. Вътрешната инфраструктура е също много луксозна,
престижна и красива. Водички бълбукат, фонтанчета бликат, градинки,
цветенца, барчета – изобщо голям гъдел. Навсякъде има разни тропически
растения, палми, приятна музика – абе направено е като влезеш един път,
да не ти се излиза от там. Или ако трябва вече да излезеш – да чакаш
някой да те изхвърли поради несъстоятелност (модерна дума за “бедност”,
синоним на “просяк”). Вътре – народ, кой плаче, кой се смее, кой му иде
да се застреля – шарен свят, като лампичките, които святкат постоянно и
ти се струва, че си попаднал по погрешка в Рая. Бръкнахме се и ние с по
някой долар. Отначало вървеше добре. Аз познах няколко числа на
ролетката и даже удвоихме залога. Обикновено трезво мислещият спира
навреме и си отива доволен с припечеленото, пък макар и малко. Още
по-трезвомислещият пък хич и не влиза в тая мелница на пари. Ние разбира
се дадохме пълен ход на алчността - загубихме спечеленото, загубихме и
залога, но поне си тръгнахме с ризите на гърбовете си. Защото има
случаи, в които милионерът излиза от там като “крайно нуждаещ се” (още
по-благозвучен израз, също заместител на обобщителното определение
“бедняк/сиромах/дрипльо”), та пиколото отвън нито вратата му отваря,
нито пък такси му поръчва да си тръгне от там (че от къде пари за такси –
такъв, веднъж докарал се до такова дередже си ходи пеш до тях). По
такива съображения, дърветата около Казиното са изсечени, защото първата
мисъл на човек в подобен момент е да увисне на някой клон, здраво
завързан с въже около шията. Е, ние вкусихме и от тая наслада, усетихме
как идват лесните пари и колко по-бързо си отиват. Сега поне го знаем
какво е. Когато дойдете тук, пак ще отидем. Входът е свободен, такса
няма – можеш да влезеш, да разгледаш и да си тръгнеш. Обикновено такива
посетители няма обаче, защото всеки иска да си опита късмета и оставя
достатъчно, което да му покрие и “безплатното” влизане...
Дългата
разходка, “златната треска” и още други причини ни изостриха жаждата и
апетита. Докато ни траеше опознавателния тур из залите на Казиното,
бяхме зарязали децата на бара да се наливат с лимонада, защото малолетни
граждани не се допускат вътре в игралните салони. От там отидохме в
един огромен търговски комплекс, по-скоро малко градче, който се води за
най-големия в цяла Австралия и на Южното полукълбо. Грамадна площ,
хиляди магазини - хранителни, за дрехи, за коли – за всичко. Това
спокойно може да се нарече и едно от Чудесата на света. С много вкус е
направена цялата обстановка и атмосферата е коренно различна от тази в
един по-обикновен подобен център за търговия и услуги. Един ден трябва
пак отидем там и тогава ще снимам с камерата – заслужава да бъде видяно
това уникално търговско чудо. Керъл работи в един специализиран магазин
за килими. Имаше персийски, турски, дори руски, но котленски не видях.
Струват по 4-5 хиляди долара и имаха много голям избор, но не забелязах
опашка пред касата на магазина...
После
от там се прибрахме у Иванови. Аз бях купил едни намалени пакетчета с
кайма, той разпъна пак бирите и салатите от предната вечер и тържеството
ни продължи. Тогава направих най-хубавите си кебапчета в живота – само
чичо Божковите могат да ме бият, но тези също бяха нещо невероятно като
вкус - само кайма, омесена с малко бира и вино, кимион и сол. Иван има
едно страхотно барбекю и на него станаха аламинут. Пием бира и си бодем
от скарата – туй и в най-любовните филми го няма! Като напреднахме с
бирите, взехме решение, че след като всички са свободни и на другия ден,
ние ще си продължим моабета – защото кой безработен, кой във ваканция,
кой чак втора смяна на работа – няма само аз да съм трудовакът. Взех си
компенсационния ден вчера и заотпивах по-смело от ледената бира. Бях
приготвил и едно бидонче с пелин, та оползотворихме и него. Хубав стана и
моя, само дето не помня вкуса на татковия, та да си ги сравнявам в
съзнанието - но тъй или иначе, жилката му вече не е традиционна като на
прокисналото вино, което пием от хоремага. По този начин от време на
време можем да разнообразяваме празничното си меню и с този артикул.
Така тържествата по закриването на финансовата година отшумяха. Вечерта
пак спахме у Иванови, вчера сутринта станахме и полека-лека се прибрахме
в къщи...
03.07.1996
- Продължавам с преживелиците от изминалите почивни дни, тъй като вчера
и днес нищо съществено не е имало за отбелязване. Пропуснах да отчета
телефонния разговор, който си проведохме с татко в петък вечерта
(тукашно време). Сега разликата ни е само 7 часа, т.е. ако в България е
12:00 и обикновено се пие само бира на обяд, тук е вече 19:00 на същия
ден и разливаме ракиите. Австралия, понеже се намира малко по-напред на
земната топка, по-първа посреща изгрева и всичко свързано с това. Аз
малко завидях на татко заради грандиозния моабет, който го очакваше в
Балкантурист. Ще има “шопска”, “сливова” и най-главното: много, много
приятели. Малко неща си казахме за тези къси 15 минути, но когато се
видим, денонощно ще си приказваме. Хиляди неща имаме да си споделим, че
дори годините ще са ни къси, за да изчерпим всички теми, въпроси и
интереси...
Отказаха
работата на Женя за онзи остров, където се гласяхме да заминем всички.
Сега чакаме резултати във връзка с възможността за изселването й в
Индонезия. Междувременно тя атакува и други позиции – всяка една, която
се появи във вестника. Това, дето птичето кацало веднъж на рамото е
много вярна приказка, но както и да е. Онзи ден, като си дойдохме
по-рано от Gold Coast, посвършихме някоя работа по каравана и колата.
После зяпахме телевизия и това ни беше развлечението.
Голям
студ настана тези дни, особено през нощите и рано сутрин. Гледам по
колите отвън имаше скреж. През деня е топло (22°C-23°C), обаче нощем
като се облещи тая луна става 1°C-2°C - като завият тез полярни вълци,
като зареват онези ми ти бели мечки (тук малко послъгах, ама простено да
ми е - нали и аз имам право да си помечтая малко...). Така ще бъде само
няколко дни, най-много до 1-2 седмици и пак се възстановява нормалното
време за “Рая”. Но по принцип сега е най-студения период от годината (за
отсамната страна на Екватора говоря – оттатък знам, че баш сега е
знойно лято, морско-отпускарско време)...
Неничко
продължава свиренето – особено снощи беше с подчертан ентусиазъм,
чувство и патос. То си свива раменете, то се въртя като калайджия на
стола, че се изправя, навежда, гуца се и т.н. Така е само когато е на
кеф - ако можете от някъде да го видите когато не е обаче, тогава вече
настъпва истински ад. Може да ти отрови живота в един кратък миг. Освен
задължителните упражнения той се опитва да свири и разни мелодии, които
му показвам и свиря когато пък аз съм в кеф. Той ги запомня и горе-долу
ги докарва с едната ръка – трябва му повече постоянство и упоритост, но
обикновено упоритостта му се свежда да се противопоставя на всичко.
Вчера
ни раздадоха и последните бележки за заплатите от изминалата финансова
година. Брутният ми доход уж е висок, обаче 1/3 от това са данъци.
Заплатата ми никак не е лоша или поне ние така си мислим, защото аз не
знам другите колко получават - нито колегите ми, най-малко пък
останалите ни български приятели и познати. Тук тези въпроси не се
разискват, но каквито и да са, по-важното е че нашите пари са си добри
за нас, а пък от тук насетне всеки може да получава колкото си иска, без
ни най-малко да ме интересува. Е, аз тук съвсем не крия факта, че ако
имахме още един доход, пък бил той дори малко по-нисък от този и ще
бъдем оправени до края на земните си дни. Независимо че все пак това не
са малко пари, проблема идва от там че на нас ни се иска с тях да
изкупим света, а то просто не се получава. Защото както на пръв поглед
цифрата да е достатъчно внушителна, като се разхвърля по отделните
сметки и дупки за запушване, в един момент броим центовете за хляб. Но
определено не се оплакваме изобщо от това си състояние, защото всяка
дума казана в този смисъл би била смешна и недостоверна. Парите ни
стигат за всичко насъщно – екскурзии, наем, сметки за телефон и ток,
бензин, дрехи, храна и т.н. Е, вярно е и това, че те са съвсем
недостатъчни за по-честото ни ходене в Казиното, за посещение на
ресторанти, да си позволяваме по-скъпи почивки, за купуването на
недвижими имоти и т.н. Но на нас и така ни е добре. Единственото само за
което се моля е, всичко което съм ви писал и разказвал, да мога и да ви
го покажа - при това час по-скоро. Пазете си силите, здравето,
енергията и ентусиазма за тук. Ще гледам в тази пратка да сложа и
поканите за гостуването ви, но сега все още събирам документите...
04.07.1996
- Днес е Националният празник на братската Американска страна. Това тук
по нищо не си пролича обаче - даже и военния парад от Ню Йорк не
предадоха по телевизията. Единственото общо нещо е, че и тук и там
новините ги приказват на английски език - даже и в петък, в който ден
поне се полагаше да се чува малко нещо и на руски; а то няма бако таквиз
филми по тези географски пояси. Напоследък приятелите ни дадоха много
български вестници, макар и доволно стари - от Януари, но те за нас са
си почти нови. Уж не ме интересува нищо и не искам да знам какво става в
тая България, а пък като тръгна за клозета, все към тях посягам (макар
че пишат за щуротии и дивотии, когато ги чета всичкото си го разбирам
100%; няма непознати или нови думи за мене, освен онези изкилиферчените
англофицирани наименования на нещо, което спокойно е можело да се напише
и на чист български език, само че модерното журналистическо виждане е
предпочело то да звучи малко по-смешно и неразгадаемо за
неанглоговорещите и неразбиращи читатели – каква върховна простотия,
масово и повсеместно афиширана, чак дразнеща до смърт!)…
Тази
седмица вече свършват ваканционните дни на Нени и от вторник децата пак
започват училището - за още два месеца и половина, след които отново
излизат във ваканция. Около нас няма новини – ни хубави, нито пък лоши
за всеобща наша радост. Всъщност когато няма лоши новини, това е също
нещо хубаво - ето защо ние не сме недоволни. Ходя на работа, но тази
седмица обстановката е малко по-спокойна, защото производството на
завода не работи. Довечера ще излизаме - днес е четвъртък и всички
магазини са отворени до 21:00. Ще ходим до един музикален магазин,
където ще се мъчим да сменим нашето пиано за някое по-ново и модерно –
със съответното доплащане, естествено.
Колата
е добре и вече започна да върви хубаво, но до сега никой не се е
обадил, за да я купува. Пък и ние нямаме зор да я продаваме. Само ако се
яви някой и даде добри пари за нея – тогава ще му я дадем. Каравана
също си стои паркиран на улицата и се намира в състояние на постоянна
бойна готовност. Речем ли да отидем някъде, само го закачам и тръгваме.
Ех, мамка му – това да го бях имал когато бяхме безработни; тогава да
видиш живот, ходене и обикаляне. Докато сега нямаме време за нищо, освен
за омразната работа към която всеки драпа и се стреми, а пък един път
като я има си вика – “що ми трябваше”... Но не може да се живее по друг
начин - това е нормалното и по тази причина не смеем да се оплакваме.
Слушам
и гледам по телевизията, че Австралия намалявала квотата си за
емигранти тази година (имат предвид емигранти на общо основание –
бегълци, преселници и т.н.), за сметка на високо обучени хора, които
идват и започват работа почти веднага (ние попадаме в тази категория).
Това означава, че шансовете отново са по-големи за инженери и изобщо
малко по-висш персонал, спрямо готвачи, сервитьори и общи работници. На
Австралия й трябват точно такива балъци като нас, защото независимо че
сме висококвалифицирани, ние им заемаме по-долните позиции и то срещу
по-ниско заплащане. Един нормален дипломиран инженер няма и през ума му
да мине да работи като чертожник (какъвто съм аз например). Това той ще
го прави докато следва за някакви странични доходи и за да се
самоиздържа по време на обучението си, а веднага след това ще атакува
места от началник-отдел нагоре. А пък толкова лесно се учи и завършва
тук Университет, че ако не бях толкова отвратен от науката по принцип,
щях да се запиша и да изкарам още някаква специалност в Австралия
(например гинекология и защо не). Но тя моята свърши – от сега нататък
не ми е до учене, но дано нашето диване да го разбере и да влезе в пътя.
Аз пак горе-долу съм на ниво – не съм нито зад волана на таксито по цял
ден и цяла нощ, не разнасям пици на този или онзи, защото него го мързи
да си опържи и едни яйца даже, нито пък нося вар и тухли на някой,
който 10 години е учил един строителен техникум, завършил го едвам
семестриално, но нямал шанс да се дипломира и си останал прост дюлгерин.
Аз работя всъщност като машинен конструктор съгласно българската
терминология, но тук те на това му викат “чертожник”. Работя по мои
идеи, скици, проекти и т.н. и не пречертавам на някого чертежите, както
професията “чертожник” означава в България. Но в същото време друг ми
възлага работата, друг ми я проверява и одобрява или пък връща за
доизкусуряване. Това е вече истинският инженер, който създава нещо на
грубо, доказва първоначалната идея с изчислителна документация, а ние
по-простите отдолу я осъществяваме и обличаме в технически чертежи,
необходими за производството й.
Напоследък
ме слагат за отговорен конструктор на доста автобуси. Не всички от
отделът ни имат такива задачи. Може би в някаква степен разчитат на мене
или просто няма друг, който да върши тази работа. Но както и да е - аз
скоро ще си оформя ново резюме и ще започна да кандидатствам за
по-високи места, главно заради заплащането. Нищо не се знае, може да
намеря нещо по-подходящо и по-платено, а пък да изисква по-малко работа
(което трябва да е и главната ми цел). Но преди всичко ми се иска първо
Женя да започне някъде и чак тогава аз да се впускам по-стремително
напред. Вече имам две години стаж в този завод, което е значителен плюс.
Тук хората идват и напускат работните си места с честотата, както ходят
на ресторант. Няма доживотна работа нито вечно работно място. Винаги
има нещо по-добро и хората си го търсят. Защото гонят и преследват една
единствена следа – да живеят по-добре и да имат по-много, което също не е
наказуемо. Правят го и го постигат...
05.07.1996
– Вчера допуснах една малка и неволна неточност, като казах че Денят на
независимостта в Америка не се е отбелязал по подобаващ начин дори и
тук, в “родната” Австралия. Напротив, снощи по един от каналите на
телевизията излъчиха нарочен филм по този повод – “Born on the Fourth of
July” (“Роден на 04 Юли”). Руският вариант като тематика и заглавие би
бил аналогичен с “Октябрьская ночь” (Мосфильм) или “Септемврийски
устрем” на студио Бояна, София. Разказаха за големия героизъм,
патриотизъм и т.н. на американските братя по оръжие, не пропуснаха да
загатнат и за Виетнамската война, последиците от нея и отзвука й по
света, като предадоха и различни мнения на американски
Марксистско-Ленински последователи, сподвижници и техните ятаци, както и
някои техни опоненти – Мартин Лутер Кинг, Джон Кенеди, Ричард Никсън и
т.н. Неничко посвири малко на пианото, излизахме из квартала и с това
вечерта приключи.
Иван
се обади от Gold Coast, че също е поръчал наденици на едно негово място
и в събота ще ни ги донесат, защото са готови. Ще вземем 10 кг колкото
само за опитня, защото общото количество е 20 кила. Употребата им ще
започне незабавно. Той иска да ги суши и да ги превърне на суджуци, но у
дома няма кой да слугува и на този процес. Като ги прекарам през
дървените въглища - и на ситият ще му затрепери джигера, какво остава за
гладните.
Вчера
Нени е бил на някакъв детски моабет в двора на едно негово приятелче.
Майките им направили барбекю и разчепквали клюките, а в това време
малчуганите лапали в движение помежду игрите. Днес с него ще ходим на
още едно място да проверим за батерията на татко - ако и там не се спра
на подходящо нещо, ще се откажа от по-нататъшно издирване. Единственият
проблем е, че тези неща са много скъпи – отделно от всичко тежат и не са
така подходящи за изпращане по пощата. На това място са по-евтини, но
те пък са обикновени оловно-киселинни, които просто са херметизирани за
да не текат и имат живот колкото един обикновен акумулатор на кола.
Освен това са и някаква корейска или тайванска изработка, докато
японският им еквивалент е 4-5 пъти по-скъп. Хубавите Ni-Cd
(никел-кадмиеви) или алкалните аналози са много по-скъпи. А пък гледам,
че и сезонът премина – ето, скоро идва есен-зима; кога ще го слуша татко
това радио на лозето, не го знам. Не искам да изпращам и боклук, само
за да му угодя на мерака. В същото време свястното нещо не мога да си го
позволя – изобщо изпаднал съм в положение като на гол гъз в коприва (аз
често правя това сравнение, но пък състоянието ми с нищо не се е
променило, че да сменям описанието му). Ама карай – нали вървим към
оправяне уж...
Петъчното
ми настроение започна да приижда на талази-на талази, защото вече е
обед - остават ми някакви си 2 ½ часа до края на работния ден и изпрягам
воловете. Времето е хубаво, поомекна малко от онзиденшните сутрешни
студове. В някои котловинни полета (и аз да се изразя като Любка
Кумчева) достигна -1°C даже -2°C на места. Е, сол и луга не са
разхвърляли по пътищата, но по принцип при отрицателни температури си е
направо хладно за къси ръкави и боси крака...
08.07.1996
– Пу-пу - да не ни е уроки, но много хубаво си прекарахме през тези
почивни дни. Не помня дали отразих до сега, но пристигна и един колет от
Ямбол. Както разбираме това не е онзи, който чакахме дълго за рождения
ден на Нени, защото този беше предназначен изцяло за моя. Изглежда
предния се е загубил някъде - дори смея да си мисля, че той и България
не е напускал, защото тук няма как да се изгуби. Както и да е, майната
му – прежалили сме го. Дано този който благородно го е откраднал, да е
спасил децата и семейството си от гладна смърт…
В
петък се прибрах от работа и вечерта се поразходихме малко. Отидохме да
проверим един магазин, където също продават акумулаторни батерии.
Намерихме точно каквото трябва, но този въпрос ще се разисква
допълнително по телефона. После се прибрахме - вечеря, телевизия и
скука.
На
другия ден аз ходих да се подстригвам и тъкмо се окъпах да замязам на
човек, ето ги в 11:30 пристигат Иванови с надениците. Ние през това
време бяхме подготвили салати, ракии, мезета – а като запалихме и кюмюра
на балкона, та съвсем допълнихме циганската обстановка в блока. Кучета и
котки вият под терасата и се поклащат в гладен екстаз, ние отгоре вием
“Градил Илия килия…” на четири гласа и постоянно допълваме репертоара с
множество други патриотични песни. Децата реват и тичат обзети от бясна
игра – беше също като в италиански филм за мафията. Имахме още една
гостенка – приятелка на Иван и Керъл. Тя беше с италианско потекло, но
раждана в Австралия. Та веселбата се разрази на високо и изискано
международно ниво, с английски маниери, български привички, нрави и
обичаи, естествено на италиански музикален фон. Нито сме разбрали кога е
пекло слънце, кога пък се е скрило и мръкнало, нито сме забелязали че
звезди са се подали на ясний небосклон. Аврата ни продължи до среднощ,
когато в 00:30 Иванови най-после си тръгнаха. Казвам “най-после” не
защото ни омръзна да бъдем заедно, а защото те уж още в 16:30 щяха да си
ходят, но всеки път от дума на дума, пък и ние като сме такива сладури -
попресрочиха времето с една работна смяна. Керъл не пи алкохол през
цялото това време – как ни издържа не я знам горката, но тя е мъжко
момиче и много носи (на бой, на секс – на всичко носи). Надениците бяха
много хубави, само установихме че доста им е дошъл кимионът този път. В
последния момент трябваше да издиктувам на Иван рецептата по телефона и
аз в суматохата не съм улучил верните пропорции. Но сега знаем какво сме
сложили и другия път ще намалим грамажа на кимиона, а ще увеличим
количеството на сланината. Тук е мястото да отбележа, че австралийските
прасета нямат голяма сланина като нашенските. Правят се само на месо, а
то е много сухо и тричаво. За това в такива случаи сланината се купува
отделно и се прибавя към сместа, защото за касапина думата “месо”
означава единствено и само месо, а не сланина + кожа + кокал + малко
мръвка, колкото да ти вземе парите. Това пък е и една от причините може
би, пържолите им да не са точно като нашите – мощни и сочни, ами стоят
като подметки на гумени ботуши.
Предвид
всичко изживяно и казано до тук, вчерашният ден премина под знака на
милосърдната помощ – раздаване на хапчета и вода по леглата,
възстановителни масажи в областта на слепоочията, както и поемането на
промишлени количества горещи супи за разлагане и отмиване на натрупаните
вечерта токсини и отрови. Поради многогодишно събираният ми опит,
добрия тренинг и вроден талант който имам, процеса на прераждането ми
трая само до обяд, а следобеда даже излязохме на освежителна разходка.
Снощи дори изпих една цяла бира с вечерята, което беше признак, че
цялата лечебна процедура е завършила и всичко си е отишло по местата,
наред с общото ми телесно и душевно възкресение.
Днес
аз пак съм на работа, но не присъствам с особено желание – мисля че
духом се намирам някъде другаде; всъщност навсякъде, но не и тук в този
проклет офис. Персоналът на завода иначе почива, но аз си отработвам
деня, защото предварително го бях използвал за други удоволствия и
своеволия. Неничко от утре е на училище, упражненията по пиано той вече
си знае много добре - даже и едно друго, малко по-трудно, което учителят
му препоръча само да се изпробва и да види колко ще научи от него. От
петък тази седмица музикалния курс също продължава – още един срок,
всяка седмица по един път. Онази вечер, без да го караме и без уговорки
седна на пианото и си изкара репертоара - същински Бах на младини; какво
ли ще е чудо занапред, не смея да се радвам...
09.07.1996
- Днес раздадоха първите заплати за новата финансова година. Отново на
всички ни са увеличили тарифните ставки с по няколко цента на час. Това е
компенсация заради инфлацията, която макар и нищожна, все пак
теоретично съществува. Разбира се инфлация и заплати не се водят ръка за
ръка, защото при 1% инфлация, получаваме около 0.5% компенсация, но
тези цифри са толкова малки, че могат да се пренебрегнат.
Иначе
ние сме добре - днес Женя изпраща Нени на училище и веднага сяда отново
зад компютъра да подготвя документите си за работа. Сега би трябвало
всички фирми да отворят по-широко врати, защото от онзи ден влезе новата
финансова година - очаква се всички да имат повече пари и да си
развържат кесиите по-широко.
На
работа всичко е едно и също, няма кой знае какви значителни промени.
Математическа справка, извършена в работно време показа, че от днес
жизненият ни стандарт се е повишил с 2% или изразено във финикийски
знаци - някакви си $700 на година. Часовата ми ставка е вдигната с
няколко незначителни цента, което в глобален мащаб ще доведе до това
подобрение, но не и до шокиращи финансови промени. Нямам сведения за
миналогодишният инфлационен коефициент, но сигурно далече надхвърля 2%.
Независимо от всичко, новината е добра сама за себе си и създава
известни моментни емоции. В края на краищата - на фона на всичкото нищо,
дори и малкото си е пак нещо...
Блокира
ми нещо мозъка, та вече 10 минути стоя над листа и не знам какво да
напиша. Отдавна не сме се виждали с приятелите ни от Бризбън. Ще им
сменя май скоро името и ще ги наричам само познати, защото още малко и
ние ще се забравим взаимно кой как изглежда. Аз давах-давах зор да се
събираме, да ходим заедно тук-там, но явно че всеки се е хвърлил в
морето на живота и го е страх да си отвори устата, за да не се нагълта с
вода. Ние сигурно сме по-кухи от останалите, защото постоянно стоим
отгоре, поне за сега. Докато не ни изненада пак някоя вълна и ни запрати
на дъното...
10.07.1996
- Продължава да няма нищо ново около нас. Нени и Женя вчера са
започнали да правят една касетка, за която той специално е подготвил
музикалния фон и музикалните паузи. Чакам видеокамерата да се завърне от
ремонт, та да го запиша как свири. Аз мисля че добре напредва - особено
в координацията си лява/дясна ръка и крак, с който командва басовите
педали. Тези песни, дето ги е заскрибуцал вече от цял месец насам са
много прости и лесни, взеха да му омръзват и с нетърпение чакаме урока в
петък, когато учителят ще даде нови...
Вече
е обед, но не съм гладен – нещо става с мене; амчи това не е нормално,
бре! На всичкото отгоре не мога да измисля и нищо интересно, че да ви го
опиша. По план тази седмица трябва да имаме писмо от вас. Може би
когато пристигне, то ще предизвика известни разсъждения а и отговори,
които да върна обратно по въздуха. Няма и политически новини от тази
част на света, та с тях да си чешем езиците. От сега нататък за
емигрантите които пристигат ще искат да въвеждат нови наредби, с които
ги задължават да се заселват из пустеещи и изостанали райони и градове,
защото който и да е дошъл до този момент, все се хвърля в огромните
градове, специално в Сидней и Мелбърн. А по този начин ще започнат да
култивират и останалите по-диви селища и места. Който не се подчини на
тези условия, ще трябва да плати $30,000 неустойка или глоба. Все още
това са разни проекти и предварителни идеи за допълнителни точки в
законодателството, но не е изключено и да се приемат от Парламента. От
ден на ден положението става все по-лошо и съвсем нямаше да ни е толкова
розово, ако сега пристигахме в Австралия (в случай, че изобщо можехме
да пристигнем). Разбира се нас нищо вече не ни засяга и притеснява,
защото отдавна сме австралийски граждани наравно с всички останали.
Промените ще настъпват постепенно, но ще се отнасят за новоприиждащите
търсачи на щастие, поминък и препитание. Независимо от всичко, в
Аделаида продължават да пристигат български семейства, може би по 1-2 на
година – една нищожно малка част от всичките стотици хиляди кандидати.
Ситото е с безкрайно малки дупки и прецежда само по няколко капки.
Истинско чудо е, че ние сме тук. Благодарни сме на Бога само заради този
факт - да оставим настрана всичките други благоприятни последствия от
това...
11.07.1996
- Отново нищо особено не се е случило, нито пък се очаква да се случи.
Ако получим някакво писмо ще бъде хубаво, ако ли не – ще чакаме да
пристигне следващата седмица. Довечера сигурно пак ще излезем на пазар.
Неничко започна училището - вече трети ден, но и при него няма
съществени новини. От другата година ще изучават японски език (нали се
стягаме за “жълтата ера”). В България ни подготвяха за Руска република,
тук ни гласят за Китайска, Японска или всякаква друга Азиатска
провинция. Навсякъде политическата помия е една и съща - разликата е
само, че на едни места малко я подслаждат за да може по-лесно да я
поемаме, докато на други ни я вкарваха с тръби и фунии през задниците.
Но крайния продукт е идентичен, от който никога не става мед, а си
остава нищо повече от една помия...
Нощес
сънувах сняг. На Балкана сме заедно с татко и тъкмо освобождаваме
стаята в хижата, идват леля Вили Петева и Красьо. После сънувах колегите
си - нали те доминират напоследък, цели две години вече. На края звънна
омразния часовник и къде-къде, че хайде пак на работа отидох. Не че ми
се ходеше чак толкова много, но пък без нея сме загубени – безработицата
не стига, пенсията е далече; иде ти да хвръкнеш, че да не кацнеш –
мамка му...
Вчера
си спомних и за учителката ми по акордеон, другарката Иванова. Тя
изигра такава важна роля в моя живот, че ще й бъда вечно признателен.
Без нея нито песни щеше да има, нито китари, нито моабети, нито нищо
свързано с високата ми музикална “култура”. Като си помисля само назад
във времето как сме свирили по концерти, на сватби, тържества разни, по
маси, дувари, селски сборове, под мостове, на мегдани, журове и
вечеринки и къде ли още не. Никога не съм бил професионалист в тази
област, но правехме работа и шум, хората бяха доволни от нас. За едната
бира + мешана скара сме го правили – щастливи години. Добре че имам
какво да си спомням. Та, аз от къде почнах пък къде стигнах - думата ми
беше, ако майка знае нещо за нея и за дядото й Петър, нека да ми пише.
Те горките и двамата бяха доста възрастни тогава, може и да са покойници
вече, но аз все пак се надявам че си карат спокойно старините. Нека
майка да разбере нещата и да ми пише. А ако тези хора са още живи и
здрави (за което аз се моля горещо), непременно да ги посети с нарочни
поздрави от мене. Напълно възможно и нормално е самите те да не ме
помнят вече, но пък достатъчно е, че аз съм запазил неизличими спомени
от тях и от това безкрайно славно време...
Ето,
нещата горе-долу се повтарят и тук, като го гледам сега нашият малък
Неничко - макар и на толкова хиляди километри. Как ги няма при нас
великолепните ми другари от детинството: Бойко, Огнян, Иванчо Беров,
Владо с цигулката, Яков, Слона - листите ще ми са малко да изброя
всичките си талантливи приятели, та заедно с тях да направим един
“джаз”. В Аделаида имах приятел, голям ентусиаст беше. Той е барабанист,
много добър. Та с него все се канехме да основем музикално-певческа
група, но нали тогава парите ни едвам стигаха само за прокиснало вино, с
което се наливахме денонощно, та всичките ни идеи и мераци си оставаха
до там. Сега вече у мене отново се събуждат старите страсти, като слушам
музиката всеки ден - освен с Нени да почнем да свирим, но той има още
много да се учи напред, докато достигне поне моето чалгаджийско ниво...
12.07.1996
- Не ме излъга предчувствието и този път. Вчера дойде поредното ви
писмо - номерът му ще запиша допълнително, за да може майка да си
попълни статистическите тефтери. Нямаме загубени писма от вас. Много се
радвам като чуя, че някъде сте отишли, събрали сте се с някого или
просто сте разнообразили ежедневието си. Рецептата за киселото мляко ще я
приложа веднага. Не съм сигурен дали този бацил ще подкваси прясното
мляко, но ще пробвам. А пък и не знам тук по принцип млеката дали не ги
третират с нещо друго, за да не могат да вкисват (т.е да се подквасват).
Ние никога не сме подварявали мляко, както правехме едно време в
България – пием го направо от кутиите и то главно за да си подбелим
кафето. Неничко си прави някой път “шоко”, но иначе прясното мляко няма
широко приложение в нашата кухня. Виж, киселото вече е друга работа. То
изчезва за миг още щом влезе в къщи. В Аделаида беше значително
по-евтино и аз си позволявах даже и айран да си правя, но на $3 килото
не е оправдано да се наливаш с цвик – пий по-добре бира, че е
по-евтина...
Не
помня какво съм ви писал и питал в предишните си писма. Майка сигурно
ги знае наизуст и ще отговаря поотделно на всеки мой въпрос - така и аз
ще се сещам точно какво съм искал да кажа. Вчера Неничко са го викали в
директорската стая, за да го похвали лично директорът на училището във
връзка с показани от него отлични резултати по математика. Другарката му
го изпратила и той отишъл сам. Жълто имаше по гащите си чак от радост
като си дойде от училище. Много е умен и схватлив, но го и помързява
доста; а и все се сравнява с другите, които са много по-долу от него.
Той уж бил най-добър от всички, а си нямал нищо от това дето другите
имали (става дума главно за скъпи игри, дрехи, маратонки и т.н.). Казвам
му, че неговите неща ще дойдат малко по-късно и на камара - той сега
трябва само да учи. Колко ми вярва не знам, но се опитва да го прави
поне заради нас. Остават му точно 10-12 години да усвои каквото може и
да научи нещо. После – край. Ако е завършил Университет ще е добре, ако
не е – ще подсмърча подир хубавите коли, жени, храни, питиета, къщи,
лодки – с една дума “живот” (казано на английски “life”, а не “жизнь”).
Разликата между двете понятия е космическа, но не всеки може да я усети.
Трябва да вкусиш от истинската част на живота, за да разбереш че
живееш, а не само да съществуваш.
Днес
в завода, мисля че ви споменах онзи ден, ще има барбекю - изглежда са
останали някакви безотчетни пари на финансовия баланс за годината и са
решили да се изядат и изпият от всички (вместо да си ги поделят само
директорите например; или те пак са си поделили голямата част, а на нас
ще опекат по едно карначе, за да си траем, да си затваряме очите и
стискаме устите). Времето не е много подходящо за пиене на ледена бира
по открити терени и райони (сутринта беше едва 8°C). Сега е слънчево и
топло, но на сянката е зъбато. Климата е същия както през чуден
Октомврийски или Ноемврийски ден - без дъжд, кал, мъгла и капещи
пожълтели листа, разбира се. Много ми се иска да изпращаме колета вече,
Женя трябва да купи някои дреболии сме готови. Ама и на нея като й се е
свила душицата с това търсене на работа - постоянно е в очакване да
звънне телефонът. Бог беше милостив към мене, та не съм изживявал
подобни емоции, които сам виждам, че съвсем не са от най-приятните.
Забавихме се с пратката, но така улисани в борбата за оцеляване, не
усещаме как дните хвърчат покрай нас. Ще ни извините за това и ще ни
простите - нямате друг избор. Ние също постоянно мислим за вас и
постоянно живеем с представите и мечтите си - как ще бъдем заедно тук,
къде ще отидем и какво ще видим...
Здравейте мили наши. Реших и аз да се включа в
писмото и да допиша тази страница. Емоциите около мене са все едни и
същи – това пусто намиране на работа. Изпращам документи и чакам, докато
отново намеря писмо в пощенската кутия, което вежливо ми обяснява, че и
този път не съм одобрена. Толкова много съжалявам, че на времето
отказах онази работа. До сега да сме построили къщата, а вие отдавна да
сте тук. Но, както ние казваме: “Птичката каца един път на рамото”. Сега
вече съм готова и в Индонезия да отида, ако ме одобрят. Звучи много
песимистично, но цялото това напрежение и очакване ми коства наистина
много. Особено като знам как изедин път всичко ще се промени с моето
започване на работа. Успокоявам се с мисълта, че има и по-лошо. Да сме
живи и здрави само - и ние и вие, че здравето е най-голямото богатство.
Така общо взето преминават моите дни. Радва ме напредването на Нени с
уроците по орган. Много е схватлив, така е и с учението, само дето
трябва непрекъснато да го подканям и напомням. В него ни е надеждата.
Нали за това най-вече дойдохме на другия край на света. Ще го натискаме,
но няма да го оставим да си провали доброто бъдеще, което го очаква в
тази страна. Общо взето това е. Ачо подробно ви описва всичко и аз се
чудя какво да добавя. Поздравете всички познати. Поздрави на баба. Женя
15.07.1996
- По-спокойно преминаха този път изтеклите вече почивни дни. Урокът на
Нени по електрически орган беше в петък вечерта - той всичко си беше
научил много добре. Учителят му даде нови песни, малко по-сложни, които
ние в събота и неделя разучихме и той вече ги свири свободно. В съботата
пък целият предобед ходихме по гаражни разпродажби. Търсим си холова
гарнитура – искаме да сменим нашата, защото вече се протри от пране и
търкаляне по нея. Хубаво утрепахме деня, като на нищо не ни се спря
окото, но поне разгледахме къде какво има. Следобеда свирихме, аз колата
оправях че нещо пак бобините й се разхълцаха. Днес даже съм си поръчал
две - едната е за подмяна, но искам да си имам и една за резерва, защото
явно там й е слабото място. Вечерта в събота нямаше нищо особено -
вечеря, телевизия и същата скука.
В
неделята пък ходих да видя онова момче, дето преди четири месеца дойде
от България с туристическа виза и остана тук. Ходихме с него на битака,
помотахме се напред-назад и денят почти мина. Купих си една счупена
китара за $2 (два), която ще залепя с лепило за дърво, ще й опъна
струните и е готова за експлоатация. Нали трябва да се намирам на
някакво полезно занимание, да убивам скуката и потискам лошите си мисли.
След обяд пак свирихме с Нени, после той излезе да играе, Женя спа че
това й беше най-лесно, а аз варих боб. В събота следобед ходихме да
гледаме едно друго пиано, обявено за продан на частно – беше чудно и
само за $700, но решихме на този етап че ще изчакаме Нени да се научи да
свири по-хубаво, да потръгне година-две напред, че чак тогава да купим
нещо скъпо и свястно. За сега това което имаме му стига и за учебна цел е
екстра.
Снощи
пък с Неничко ходихме по мъжки на ресторант (в кварталната пицария). В
училище им раздават едни купони за безплатно хранене - награда за
най-много прочетени книги от школската библиотека. Аз не съм много
сигурен колко книги е прочел и дали, но иначе постоянно носи такива
купончета; може и да ги взема от другите келеши, знам ли го. Та отидохме
да оползотворим поредният купон. Така се наядохме на корем, че едвам се
прибрахме. Още там щяхме да се изпуснем в гащите. Нени беше много
смешен - както яде, стана и тръгна да се разтъпква из ресторанта. После
се провикна от средата на залата: “Тате, отивам до тоалетната да се
изпишкам и да пръдна!” А иначе е много възпитан и най-вече дискретен.
Нищо че го чу половината закусвалня, важното е че не го разбраха какво
ми каза (хубаво е човек да знае чужди езици, нали...).
Снощи
говорихме по телефона с Васил и Албена. Не знам дали ви споменах, но
той пък преди две седмици си счупи крака. Излязъл една сутрин да
разхожда кучката, нахлузил си само маратонките без да им завърже
връзките, че като пада – глезенът му станал на сол. Беше в болницата,
сега е в гипс, лежи у тях – много лоша работа. От него разбрахме, че на
Албена баща й си тръгва за България другия понеделник и ни предложиха да
изпратим нещо по него. Майка му пък на Васил пристига тази седмица –
изобщо голямо движение става при нас, нещо като Горна Баня-Долни Богров и
обратно. Разгеле сме записали касетки, това писмо е почти готово, както
и снимки имаме за изпращане. Ще вземем още нещо дребно, защото пък и не
можем да товарим човека с много неща. Вие там в София ще направите
връзка с него и ще си вземете подаръците. В петък вечерта ще отидем до
Василови да им занесем нещата. Аз до тогава ще продължа да отразявам
събитията и фактите, както и горещите теми от деня.
Ей
го нá - започвам даже с най-горещата новина: тези дни сви още по-голям
студ и на два часа и половина път от Бризбън, навътре в континента,
падна катастрофален сняг. Снежната покривка достигнала до половин инч
дебелина и предизвикала известно недоумение сред туземното население.
Босоноги и гологъзи дечурлига правили даже снежни топки и се замеряли с
тях. От 12 години насам там не бил падал такъв обилен снеговалеж (1 инч =
2.54 см)…
Другата
гореща новина е (всъщност предната беше студена), че Женя намери обява
във вестника за работа, където вече е била на много успешно интервю.
Човекът, когото тогава са взели (преди 6 месеца) сега напуснал и им
трябва друг на неговото място. Тя веднага днес влезе във връзка с
отговорния другар, когото издирила чрез телефонния указател, домашния му
телефон и бабалъка, който за щастие си бил в къщи. Та този делегат й
казал веднага да му изпрати документите си, а какво ще стане по-нататък,
ще научите в следващата глава (писмо), освен ако няма извънредно
включване по сателита за предаване на радостната новина (евентуално). Аз
по план ще ви се обадя в неделя вечерта (идната), за да ви кажа какво
сме направили с пратката по Димитър (на Албена баща й).
Увеличиха
уроците на Нени по пиано от $16 на $17 за ½ час. Но ние ще ги плащаме,
защото имам чувството че това е една добра инвестиция за бъдещето му. Аз
умирам от удоволствие и радост, като го слушам как свири и упорито се
мъчи над нещо – гордея се, че в жилите му тече циганска, музикантска
кръв...
16.07.1996
- Продължавам редовете си, като се сетих че аз така и не отговорих
официално на писмото ви от онзи ден. Но довечера ще седна да си го
прочета още един път и да се спра на някои отделни моменти от текста.
Женя вчера е изпратила документите си за работа, а снощи като се прибрах
тя говореше по телефона с други едни хора - предполагам са дъвкали
същата тема, за евентуалната й работата. Та сега пак ще чакаме от две
места да ни искат - да видим какво ще излезе. След обичайното вечерно
свирене с Неничко не ми остава много свободно време, но аз винаги
намирам по някоя пролука. Той си гледа уроците през деня, пише си
домашните, свири малко, а пък аз вечер го проверявам до къде е стигнал с
музиката. Женя контролира другите учебни предмети. С него изглаждаме
грешките, сглобяваме ръце, крака и песента е готова. Сега свирим един
много известен шлагер на Елвис Пресли. Изобщо за това кратко време от
един месец, успеха е главозамайващ. Дано и занапред все така да върви,
миличкият на татко той. В следващата видеокасета ще има подробен
репортаж. Сега като си мисля какво ви записахме на тази, просто е смешно
да го споменавам и разпространявам, но го оставихме нарочно, за да
видите разликата със следващите му изпълнения. Аз копие от тези кадри ще
си оставя и за нас, за да може един ден да сравняваме отделните етапи
на прогреса, а и нали това също е част от нашата история.
На
работа всичко е спокойно - няма промени, цари обичайната заетост и
напрежение. Плащат редовно, всяка седмица, което най-много ми харесва от
общата ситуация на трудова повинност. Напред Женя ми се обади, че
някакъв човек щял да гледа колата утре. Ще дойде на работа да ме търси и
да я оглежда. Ако я продадем, имам чувството че и Женя точно тогава ще
започне работа, защото всичко ще се оттули из един път. Но нека да не
прогнозираме - има кой да се занимава с тези неща – Господ знае всичко
кога и как ще стане...
Изправени
сме пак пред големите и вечни дилеми какво да ви изпратим, та за
всекиго да има по нещо: финансовата бариера от една страна, която хич не
се и надига, хем колко “влакове” минаха и пак не мърда нагоре;
пощенската – от гледна точка на тегло и т.н. Кантарите са неотразимо
точни с десети и стотни части от грама и малко да прескочи линията,
отиваме в следващата по-скъпа категория. Така пък се затваря омагьосания
кръг и се връщаме на изходна линия да чакаме да се вдигне оная първата,
финансовата бариера - дето пък нея като че ли някой я е заварил за пода
и хич не ще да помръдва. Нищо не сме изпратили за рождения ден на дядо
Вельо. Ето сега и татковият се е задал – изобщо голяма стагнация ни
тресе. Но ще измислим нещо, макар и символично.
Татко,
от батерията постепенно започвам да се отказвам, защото няма да можем
да нагласим това, което би трябвало да бъде. Единственият модел, който
може да се побере на мястото на оригиналните батерии е 12 V/1.9 Ah и по
каталог може да издържи около 3-4 часа експлоатация при токова
консумация от порядъка на 300 mA. След това трябва да се зарежда наново.
Скъпа и неефективна, а в същото време и тежка за изпращане. Онези
пълнители пък са още по-скъпи, защото трябват 8 на брой + специално
зарядно устройство за тях. Не ми се сърди, но наистина не е оправдана
цялата тази олелия или не точно на този етап. Аз продължавам търсенето и
по принцип ако попадна на нещо подходящо ще взема, но сега не успях.
Много исках това да бъде подаръкът ти за рождения ден - в края на
краищата това беше единственото, за което си ме помолил през всичките
тези 4 години, а аз на края не можах да отвърна на молбата ти. Моля те
извини ме, разбери ме, защото се чувствам ужасно тъпо. Да бях онзи
заможния човек, колкото и да струва тая батерия, всяка седмица щях да ти
изпращам по една. Но нали не съм (все още), сега трябва да се извинявам
като ученичка. Ти ме разбираш какво искам да кажа с всичко това и още
веднъж те моля да ми простиш...
Ето
ме отново вкъщи - както ви обещах, ще драсна още някой ред. В момента
Нени и Женя са заети с училището на “малкия принц”, а аз търпеливо ги
изчаквам, докато ми дойде редът да го поема със свиренето. Има да се
прави някакъв проект за Седемте чудеса на света, но в по-друг вариант.
Нещо по география един вид. Аз започнах да преглеждам нещата дето сме
събрали за изпращане. Натъкнах се на документите ви за гостуване, но
явно те няма да са в тази пратка, защото още не са готови. Като наглася
всичко ще ги получите със следващата, защото сега тази възможност ни
изненада и бързаме да я използваме, за да получите час по-скоро пресни
новини от нас.
Хвърлям
и последен поглед на последното ви писмо, получило се онзи ден (№ 148).
Доста от данните сигурно отдавна вече ще са остарели, особено валутния
курс. Доларът е вече 200 лв., с разлика в курс купува/продава от 10 лв.
Това е ужасно много и недвусмислено говори за несигурност и нестабилност
в икономика, политика и на пазара в най-общ план, както и за очакване в
непрекъснатия растеж на “твърдото” гориво (конвертируемата валута имам
предвид в случая). Защо на балканският “лев” така му се огънаха копитата
аз не знам; единственото което проумявам е, че злепостави могъществото
на един наистина велик символ. Да съм аз на мястото на животинския Цар,
ще поискам обезщетение за нанесени морални щети и обида. Но както и да
е. Важното е, че вие сте добре, живи и здрави и продължавате да се
радвате на живота, както подобава.
Много
съм щастлив като чувам, че сте били някъде заедно и де прасенце, де
яренце, де овчица – все пада по нещо максул. Особено пък и когато сте
били с дългогодишните ви приятели Божкови, Петеви, Малджиеви и всички
останали. Последните защо не са на море? Да не би да са хванали някоя
слънчева алергия или е от онази всеобщата болест, дето всички се люшкаме
в нея (“Финансова Невроза” – не знам как се казва на латински, но в
действителност изглежда като един огромен сап за лизгар; както и да се
завъртиш – все тоя колец ти е отзаде)...
Това
с Консулството на Австралия в София аз не съм го чувал, но те едва ли
ще съобщят разкриването му по нашите новини. В Белград има посолство,
което е дипломатическо представителство на държавата и има по-силни
привилегии. Консулството е само за разрешаване на разни частни въпроси,
не така значими като за държавно ниво. Както България има свое
консулство в Сидней, но то не е със статута на Посолство. Каквото и да е
- ако в София действително е открит Консулски отдел на Австралия, то ще
бъде отговорно за всички туристическо-търговски отношения,
входно-изходни визи и т.н. В нашия случай това ще е добре дошло, защото
няма да има нужда от ходене чак в Белград. Аз ще се опитам да разбера от
моя страна, вие също проверете там на място какво е положението и ще
кръстосаме информацията. Не е изключено към Английското посолство (на
т.нар. Обединено Кралство) да има човек, който да се занимава с
австралийските въпроси. Просто за сега само гадая, нищо не знам със
сигурност защото не ми се е налагало да се интересувам.
Чувам,
че по целия свят е започнало събиране на безплатни помощи за България,
които ще се използват изключително и само за снабдяването й с тоалетна
хартия. Специален кораб ще бъде натоварен до Варна, а от там с влакови
композиции – франко Министерския/Държавния съвет. Ще бъде отклонено
известно количество и за Парламента. Целта е осралите се ху-у-убавичко
да се забършат, да си попият оплесканите задници и да се махат. Ако
апостоли на акцията минат покрай нас и ние ще се включим в подписката. А
на следващите избори, нека пак тях да си изберат – нали “те пак са тук
(там)”!...
Тези
дни като е такъв студ, та и ние даже прибягнахме до печката на Нени. За
срамотиите станахме, ама на 5°C отвън как се стои по къси гащи? През
деня става 19°C-20°C, обаче нощем и рано сутрин по някои места
температурите падат дори и под нулата. В Бризбън е само 5°C-6°C, но то е
достатъчно да дремизгаш като циганин по Димитровден...
Тъкмо
си преписах рецептата за киселото мляко и сега като напазаруваме, ще го
изпробвам как ще се подкваси. Иванови, както много пъти съм писал,
живеят за сега на Gold Coast (Златният бряг), който курорт се намира на
около 70 км от нас. Това е най-голямата туристическа верига на
Австралия; хотели, плажове, барове, казина, слънце, вода, мадами –
страшен живот за заможния човек! Към края съм на описанието за деня,
утре ще продължа от работа...
17.07.1996
- Продължавам скучните си размисли по темата за строителството на
живота и разклатените му основи. Днес сутринта в 06:30 беше 4°C! Такова
чудо не помня да е имало през зимата на миналата година. Парното
отопление не е познато в Австралия (както по принцип всяко едно
централно отопление), цех “Георги Генев” е далечко от нас и в халетата е
такъв кучешки студ, какъвто преди години беше в “Първи участък”, когато
гръмна парния котел. Работниците обаче си работят, някои дори само по
къси гащи и фланелки. Австралийците по принцип са много закален и здрав
народ. Все им е топло на моите в отдела и постоянно надуват климатичната
инсталация да духа студено, а аз съм даже и с вълнен пуловер облечен.
Казвам им: “Ако исках да ми е студено, щях да избягам в Сибир, а не в
Австралия. Дошъл съм заради топлото тук – не да мръзна като куче!” Вечер
у нас от време на време пускаме една малка печица – тя е като хала, с
2.5 kW нагревател и за миг става топло. Още до електрическия радиатор не
сме прибягвали, стои си в гаража - чакаме и снега да падне, че тогава
да го вадим.
Напред
идваха хората за колата. Намериха ме в завода, разгледаха я и много я
харесаха. Ще ми се обадят допълнително, ако решат някакви следващи
действия. Много ще съм доволен, ако успеем да се разкараме с тази кола. С
парите й ще купим вече други две – една по-голяма, също марка “Нисан” и
с ръчни скорости за мене и за фамилията, а другата ще е автоматична, но
трошка – нека Женя да се научи да кара първо нея. Това са само планове и
перспективи, даже до голяма степен повечето граничат с мечтите.
Настоящето може да се окаже съвсем друго – отново времето ще покаже
най-добре. Довечера ще ходим да пазаруваме. Днес идва заплатата ми, УРА!
- ще наливаме и бензин значи!...
В
петък вечерта ще отидем у Васил да занесем пратката - майка му пък
пристига днес. Да са хора сега, че да си отживеем всички заедно – по
гости, по барбекюта, веселби и т.н. А то всеки се е затворил зад портата
си и не ще тропулаци. С Ани и Сашо говорихме по телефона снощи.
Родителите й на път за Трявна са ви търсили, но вас ви е нямало. Тя пък
разговаряла с тях, та ми каза на мене. Иначе нищо ново - ни при едните,
ни при другите. Ани също усилено търси работа, но и тя не се радва на
особен успех...
Тъкмо
напред привърших документацията на поредния проект, сега ще питам шефа
да ми дава друг обект. Абе много работя, майка му стара! Как са го
измислили този строй, та и на сън да работиш! Мечтая си само за един ден
прекаран в “Електроника”-та, както беше положението през последните
години преди рухването й и насилственото й унищожение...
18.07.1996
- Вчера имахме писмо от Валя и Сашо. Бяхме им изпратили снимки. Аз не
съм чел цялото писмо, защото бяхме доста заети – домашни, пазаруване,
свирене и т.н., но в първите редове пише, че имат подробен запис за
посещението на Н. В. Симеон ІІ-Цар на българите в София. В едър план на
аерогарата за около две секунди са видяли майка да скандира “Искаме си
Царя!” След това те пък са си записали репортажа, който е излъчила
нашата австралийска телевизия. Ще им искаме касетките и ще си ги
презапишем, а аз ще ви запиша и изпратя австралийския коментар на канал
SBS. От България са им изпратили и касетка с Тодор Колев, някакво
забавно-хумористично предаване “Каналето” и др. Ще им искаме и нея да си
запишем. Друго не съм чел, но писмото е три листа – довечера ще го
довършвам.
Снощи
с подчертана радост и охота, вътрешно удоволетворение и външно
облекчение казах последното си “сбогом” на чехските ми обувчици, с които
близо 11 години назад във времето се ожених, а ги имах от преди други 5
поне. Не помня вие ли ми ги донесохте от екскурзията в Чехословакия или
ги бяха пуснали по магазините на българската търговска мрежа, но така
или иначе, спазвайки най-стриктният церемониал, аз много акуратно ги
поставих в кофата за боклук и си казах: “Е, ще се сдобия в най-скоро
време и аз с вносна стока!” (разбирай местно, “западно” производство).
Имам още един чифт да доизнося и тогава вече ще си купя. Чакам сега и
повечко да надебелея, че да изхвърля всички гащи, костюми и т.н., дето с
безумието си сме влачили от България и да се облека по тукашната мода.
Но аз поначало не наддавам така бързо, пък и тук костюмите не са много
популярни. Още нося българските си дрехи, с които пристигнах в
Австралия, ама нали ми свиди да ги изхвърля - държим ги из гардеробите
да събират паяжините и да ги дъвчат молците. Пък и все още сме по
средата на финансовото блато – нека малко да наближи спасителния бряг,
че тогава ще се чистя по-изоснови...
Снощи
в супермаркета бяхме свидетели и същевременно участници в много
интересна случка. Купувам аз едно парче шунка - гледам че беше намалена
от $7 на $5 килото. На касата обаче ми го таксуват по старата цена - $7
за килограм. Добре ама моите лампи в главата щракат веднага, не са
изгорели като на тъпите австралийци. Питам сдържано любезно: “Защо така
ма, другарке? Тука пише $5, a пък ти ми го даваш за $7...” и други тъжни
напеви й бърборя, все в тая тоналност. Дойде управителката – гледа,
проверява и се оказа, че действително онези в магазина са допуснали
груба грешка. Обявили са наистина намалението, но не са сменили цената
на продукта в компютъра (а компютри има и в касапниците, в
зарзаватчийските магазини, както предполагам и в градските тоалетни -
отново бележка на пишещият). В крайна сметка инцидента приключи с
дълбоки извинения от тяхна страна, изразено съжаление към допуснатата
грешка и изгубените няколко несъществени минути време. Като бонификация
обаче за цялата олелия получих 1 кг шунка без пари (един вид за да ми
запушат устата, защото те завалиите цял ден са продавали този артикул на
нещастните австралийци и на редовната му цена, но на никой не му е
дошло и на ума даже да попита). Не знам колко парчета са продали, но то
едно цяло струва $5 - направете сметка по $2 на парче горница. Такива
неща са рядкост по принцип и думата ми е повече за да покаже как се
прави бизнес, как се търгува и какви са отношенията между клиентелата и
продавачите. А сега ние си режем по-дебели парчета от безплатната шунка и
се радваме като малки деца на бонбони “Лакта” (отвратителен продукт
между другото, вероятно рожба на Априлската линия на Партията, но тогава
друг изяждаше шоколада “Крава”; пък нали и времената бяха такива...).
Майката
на Васил е пристигнала вчера, снощи говорихме с тях. Казала че доларът
вече е 200 лв., сигурно докато получим отговора на това писмо ще стане
500 лв., но това вече е предмет на друг разговор. Инфлацията от сега
нататък ще става страшна – и не в “проценти”, а в “пъти”; както
неотдавна беше положението в така близката нам Русия. Доларът там го
разменяха срещу 1500 рубли - не знам колко е станал в момента, но на
онези времена рублата беше лев. Тогава у нас доларовата еквивалентност
все още беше 20 лв за 1 зелен гущер, но в разстояние на 3-4 години
последната скочи точно 10 пъти нагоре. Ето колко проста е аритметиката –
не ми трябва даже и висша математика за пресмятането...
Ами
то май че дойде ред и за финалната част на писмото. Понеже утре веднага
след работа трябва да отидем да го занесем у Васил, за това днес
приключвам всичко, опаковам нещата и надписвам кое за кого е. За голямо
наше съжаление този път дядовци и баби не са сайдисани с нищо, поради
редица причини, главно от финансов характер.
Новият
часовник е за рождения ден на Живко и това е единствения официален
подарък за някой от разширената ни фамилия. Видеокасети, снимки и писма
не ми влизат в сметката, защото всичко това е между другото. Аз в
предното си писмо мисля че споменах за моя стар и злощастен часовник.
Ако татко намери някой майстор, нека да му го оправи и да си го носи със
здраве. Но това съвсем не може да се тълкува като подарък, а просто да
не го изхвърлям аз, ами да го хвърли той (евентуално).
Самобръсначката
отдавна се мотае из дома и аз определено няма да я ползвам. Ако татко
прецени – нека да я употребява или пък я дайте на някого по ваше
усмотрение. Тя е чисто нова, но от тегловни съображения опаковката е
махната. Изпращаме и една играчица с шоколадови яйца за малката Стелиана
в Ямбол.
Отварачката-тирбушон
е рекламна. Пазете си я из чекмеджето като сувенир. За видеокасетите
всичко е ясно, снимките за Ямбол са надписани, вашите са увити в едно
свидетелство на Нени за добро представяне по нещо в училище - грамота
един вид. Има и една касетка, на която Женя и Нени са се записвали.
Чуйте я, запишете си я ако искате, но тя е предназначена за Ямболския
регион, защото тя по-рядко им пише писма. Това е всичко в общи линии, с
огромното съжаление, че този път не ви изпращаме нищо, което да е малко
“по-така”...
Голяма
беше радостта ми като научих, че днес е пристигнало и вашето 149-то
писмо. Сега ще драсна и по него няколко реда, че да получите отговор
веднага. Много се радвам за татко и за уважението към труда и дейността
му, което колегите му са проявили спрямо него. Сигурен съм че го обичат и
ценят, макар и под по-посредствена форма. Не искам да си представям
къде щеше да бъде този човек и специалист, попаднал в отсрещния свят и
строй на развитие, но... Желая само здраве и живот, защото всичко друго е
без значение. Използвам случая и аз лично да го поздравя за рождения му
ден. Писмото ще пристигне тъкмо в навечерието му и нека то бъде нашият
скромен подарък по този случай. Освен пожеланията за здраве, дълъг
живот, любов и спокойствие, искаме да напомним че има нужда и от
почивка. Нека да не си дава много зор, защото ние имаме нужда от него и
също го очакваме тук с нетърпение.
Момчетата
дето дойдоха преди няколко месеца нелегално, сега вече са със статут на
официално пребиваващи в страната с временни визи, които чакат решението
на Емиграционните служби за окончателното им оставане (или
депортиране). Този процес обикновено се протака доволно дълго, но и не
се задейства преди да изтекат двете задължителни години престой в
държавата. Пък какво ще стане след това, само един Господ знае. Може да
ги оставят, може и да ги върнат там, от където са дошли. Боновете, които
майка споменава че Валя и Сашо имат, изглежда са т.нар.
приватизационни. Ние нямаме абсолютно никакъв интерес към тези неща,
защото им нямаме вяра, а пък и пари не можем да затваряме в нещо, което
няма реално покритие. Но даже и да имахме пари - че аз в бонове ли щях
да ги превърна бре, глупци ненагледни? Аз трябва да съм луд (а се
смятам, че не съм)! Утре ще дойдат други хаирсъзи, ще кажат: “Стоп! Не
важат!” Мерси от такова забогатяване – това не е за мене; аз по-скоро
бих обрал банка, отколкото да чакам на нечие благоволение или
подаяние...
По
принцип не знам да има някакъв регламент какви растения да си садят
хората по градините и как да си подреждат дворовете. Всеки отглежда
каквото си иска: цветя, зеленчуци и т.н. Частната собственост – свещена и
неприкосновена; на това правило почиват всички останали под-правила.
Който иска - сее, който иска - асфалтира си двора или го залива с бетон;
хора всякакви. Единствено има изискване и регламенти към постройките в
даден район - например не можеш да си направиш свинарник, курник или
циментов завод в квартал, който е определен само за живеене, т.е. не е
индустриален. Но това също не е ненормално, смятам. Не знам дали можем
да посеем нещо на нашата собствена земя преди да сме построили къща на
нея или поне преди да сме оградили нашия двор от съседските, но аз лично
не виждам и кой може да се занимава с това. Разрешиха да се отглежда
марихуана например - до три или пет коренчета на член от семейството (не
знам дали пеленачета и бебета също се броят за “души”). В някои щати
това е нелегално, в други пък - малко по-легално. Също както “смъртта по
желание”. Разрешиха я само в един щат, аборигенския Northern Therritory
или Северната територия със столица Дарвин. Големи дебати бяха, голямо
умуване падна на високо държавно ниво. В крайна сметка закона се прие и е
вече в сила от 01 Юли. Резултатите са подобни като при вас от същата
дата, когато са влезли новите цени на “Фсичко”. Много хубав виц имаше на
времето за тази дума, който с пълна сила важи и сега.
Събрали
се валиите на Татовото царство да мислят на кои стоки да се увеличат
цените. Започнете да изреждате азбуката подред буква по буква, рекъл
Тато (Тодор Живков, ако някои са забравили кой беше той), а аз ще ви
кажа кога да спрете. Буквата на която спрем ще покаже съответната стока.
Например: спирате на “В” – повишаваме връзки за обувки, въжета, вода,
водка; “К – вдигаме цената на кибрит, коли, кървавица, коняк; “С” -
салам, сапун, сирене и така до свършване на буквите. С която буква
започва стоката, на нея ще вдигнем цената. Почнали валиите да четат
буквите, бай Тодор рекъл “стоп”, а те били стигнали до буквата “Ф”.
Другарю Живков, какво ще правим сега, попитали придворните. Ние стока да
започва с буквата “Ф” не знаем. Е, рекъл бай Тодор - няма страшно.
Тогаз ще повишим цените на Фсичко и ще се оправи работата... (тук се
предполага, че се заливате от смях)…
Сега
чакаме откриването на Олимпиадата в Америка. Сигурно ще е нещо
грандиозно. Може би и в Австралия ще го предават директно - не знам по
кое време ще бъде, защото часовата ни разлика с американците варира
между 14 и 18 часа, в зависимост спрямо кой американски щат се измерва.
За баба Веска има и два паднали Неничкови зъба, които той сам си извади
преди време. Друго като че ли няма. В последния момент махнахме
шоколадовите яйца, защото те са много обемисти и заемаха много място в
кутията.
Отново
с много обич ви целуваме и поздравяваме - чакаме с нетърпение писмата
ви: Женя, Нени, Ангел – Brisbane, Queensland, AUSTRALIA
П.
С. Утре започвам ново писмо - там ще намерите всичко останало, което не
е споменато в това. Дано и него така скоро да получите, а не чак за
Коледа защото за тогава ще има друго...
Няма коментари:
Публикуване на коментар