05.05.1997
- Сутринта. Днес е също един дъждовен, празен, кух и безинтересен ден,
въпреки че е почивен. Ако сега например валеше сняг вместо дъжд и тук
щяха да се натрупат метри от снежна покривка и дълбоки преспи. Сигурно
някъде пак ще се завири и ще евакуират хора.
Снощи
след задължителното ни свирене, отидохме у Ани и Сашо. Пак много хубаво
си изкарахме заедно с леля Вили и чичо Гого. Те са изключително
сърдечни и приятни хора - жалко че си тръгват, а ние от проблеми нямахме
възможност да ги виждаме по-начесто. Говорихме с тях по въпроса за
колетчето – ще го вземат без проблеми. С Женя измислихме да изпратим и
по един филм за фотоапарат, който не тежи и не заема много място, та
вие, както и нашите в Ямбол да си направите по някоя снимка. При случай
ще ни изпратите филмите да ги проявим и извадим кадрите на хартия. Те ще
летят на 21 Май в 12:30 - до тогава аз ще продължа да описвам всички
радостни и тъжни моменти от скромното ни съществувание (нарочно не
добавям “и мизерно”, защото знам че има и много по-лошо, а ние не бива
да сме недоволни и на малкото, което все пак имаме и сме постигнали).
Може би ден-два преди да тръгнат ще им занесем пакетчето. Мислим с Женя
даже и златните неща да изпратим за ремонт, защото ще има около месец
време, докато на Сашо родителите пък тръгнат за насам, та да ги
изпратите евентуално по тях. Ще мислим допълнително, а и главно ще се
консултираме с чичо Гого какво могат да вземат. За това едва когато
уточним всичките тези подробности, аз на края ще опиша какво пращаме и
за кого какво има, освен “многото ни здраве”...
Не
е ясно още как ще уплътним времето си днес - Неничко играе на
компютъра, докато Женя още спи. Аз сигурно ще си подредя ракията –
трябва да я наложа със сушени сливи, че да се оцвети малко (на другата
сутрин обикновено повръщам, ако вечерта съм се наливал с безцветна
ракия; действа ми пагубно ако няма онзи кехлибарен, жълтеникаво-кафяв
“тен”). Довечера сме на урок - през деня ще свирим, ще готвим, чистим и
т.н. Изобщо ще се разправяме все с дейности, които не носят каквато и да
е радост, духовна наслада и удоволствие на никого.
За
утре пак имам да изпратя няколко писма за работа; в сряда съм на
интервю, в четвъртък и петък вечерите съм на курс и общо взето това ще
ми е програмата за седмицата. От другата пък, живот и здраве ще започна
да карам Женя на работа и да я прибирам вечер - за сега само в дните
понеделник, вторник и сряда, а как ще продължи всичко това, не ми е
съвсем ясно още. В същото време в друга една компания, тя е първа
резерва в списъка - т.е. предложили са някакви условия на един кандидат и
ако той не ги приеме, следващата е Женя която ще вземе работата (защото
тя просто няма как да не приеме всичките им условия, колкото и
унизителни да са те). Това ще стане ясно евентуално утре или в други
ден. На нея най-много й се иска да я вземат там, но не знам дали ще сме
заслужили пред Господ да ни се случат толкова хубави неща.
Ами
като че ли това е всичко, скъпички мои – поне до този момент. Не мисля
че до края на деня нещо може да се промени (по смисъла на по-добрите
новини, които могат тотално да ни обърнат живота с хастара наопаки; а
лошото постоянно ни съпътства и преследва - където и да отидем, не можем
да се скрием). Виж, в близките дни – да, нали се надяваме на развръзка!
Тогава вече ще описвам повече и ако има какво...
Продължавам
с няколко допълнителни реда в късния следобед на същия днешен, шибан
понеделнишки ден (áко че беше почивен заради 01 Май), за да опиша една
не неприятна, ами направо говняно-миризлива случка (е, стига с тез
насирания, де – този път аз нямам никакви заслуги за разигралата се
трагикомедия). Тази сутрин тоалетната чиния нещо се задръсти и върна
мръсотия през сифона на ваната - изглежда са на една връзка и помията
предпочете да се разлее там на по-широко, вместо да избълва нагоре през
нужника (тръбата й е по-ниско и по закона за скачените съдове, нали се
сетихте вече…). Стана един бирбат, една каша – само истинският
дипломиран и висококвалифициран професионален гиризчия може да си
представи ужасът на домашната катастрофа. Бъркочът стои във ваната
наполовина вече пълна и не мърда ни нагоре, ни надолу – по-скоро повече
говна изплуват нагоре, отколкото да потъват надолу; стана още по-зле. С
всяко изпикаване (не дай си пък Боже изсиране по голяма нужда) и
пускането на водата от баеркасата, нивото във ваната се вдига с по
четири пръста – а изскочи ли и от там, тогава по-добре да се обеся на
каиша. Почнахме да се суетим и да въртим телефоните на спасителните
служби. Междувременно от нашите съседи разбрахме, че всички първи етажи
на блока имат същия този проблем. Това ни успокои частично, защото аз се
бях уплашил като си издръствах насраните гащи онзи ден, да не би да съм
заплескал канала и това да е в резултат на моето срамотно падение.
Оказа се че беше запушена главната шахта на мръсния канал, но след ½ час
дойде нарочен каналджия и с една дълга пружина и специална машина проби
тръбата. Добре ама като отвори шахтата и всичката мръсотия от клозетите
и ваните на съседите сега пък изби на поляната - точно до телта, където
простираме дрехите и баш под прозореца на спалнята ни; на не повече от 3
м по права линия от възглавницата ми. Специалиста–гиризчия си свърши
работата, затвори капака на шахтата и си тръгна. А лайната по тревата –
да си ги сбира тоз, дето си ги е изсрал, един вид. Случаят го описвам не
случайно, за да видите какви мундари майстори има и тук, как всичко е
през пръсти, а в същото време ние външните, трябва да им се кланяме и да
им сваляме шапка. Та слизам аз напред с моето силно пръскало закачено
на маркуча, че да досвърша работата на тоя, дето си изкара пари днес за
цялата седмица напред. За 10 минути изчистих, не е кой знае какво -
просто със силна струя вода умих тревата и готово. С водната струя
затиках фекалиите към полянката на съседния блок и се оправи работата.
Но питам: защо оня не си свърши работата до край, ами трябваше аз да
вървя подире му? Така че и тука има такива кесимджии - австралийците
много-много не придирят и не слугуват на табиетлък, та за това им
минават номерата. Извинявайте, че ви занимавам с такива гнусни неща, но
Женя до напред ми остъргва гърба с една шпакла, а аз още вадя мръсотия
изпод ноктите си. Не му беше време да ми се случва това баш на днешния
празничен Ден на труда, но какво да се прави - трябвало и това да
преживеем. Ето какви неща могат да стават и в капиталистическия строй. А
вие какво? – да не си помислихте, че тези тук серат шипков мармалад?
Боже-е, какви лайна серат тукашните, само ако знаете – ама хайде, да не
разширявам тематиката, че тя и без друго са разхлаби доста…
08.05.1997
– Скъпи мои, по времето, в което сядам да пиша тези редове, трябваше
отдавна вече да съм на вечерно училище, но аз по всяка вероятност ще се
откажа от това обучение поради невъзможност да го посещавам. Умишлено
през тези два дни не ви написах нищо, защото обстановката в къщи така се
беше нажежила и наелектризирала, че листите ми щяха да се подпалят и да
се разтопи химикалката - за това изобщо не съм ги вадил на бял свят.
Аз
вчера и днес ходих на едни интервюта, естествено пак за започване на
работа, от които обаче не чакам особено вълнуващи резултати. Това бяха
две големи компании, които просто искаха да ме видят, защото преди това
съм кандидатствал за евентуални работни позиции при тях. Интервютата
минаха много добре, в добър професионален дух и приличен тон (в смисъл,
че не сме се попържали един друг, въпреки че аз можех и това вече ми
идваше до върха на езика), но за съжаление в момента нямаха свободни
длъжности за мене. Хората любезно казаха, че когато нещо се появи ще ме
потърсят, но аз в духове и призраци вече не вярвам и отдавна не се
напикавам нощно време. Както и да е - представих се според възможностите
си и показах желание за работа, пък те да решават каквото си искат.
През
всичкото това време Женя очакваше да й се обадят по телефона за
започването си на работа в тази компания. Ей-й, полудя за тия три-четири
дни! На края взе че им се обади тя самата, а пък те, видите ли - тъкмо
щели да я търсят; майната му и на това. В крайна сметка тя прие работата
и в понеделник започва – 3 дни в едната фабрика и останалите 2 дни в
другата. Това само по себе си означава пълно и плътно работно време за
всичките дни от седмицата, което беше и мечтата й (и “ни”, разбира се).
Аз ще трябва да я возя сутрин и вечер, поне докато самият не съм
започнал работа. Тези усложнени обстоятелства наложиха незабавно да
напусна курса си още в самото му начало (за което не съжалявам особено),
а пък преместването ни в по-близък до завода квартал ще стане повече от
наложително. Така силно ни завъртя отново шайбата, че едвам се удържаме
прави. Отначало си мислехме, че Женя ще работи само в понеделник,
вторник и сряда. Това ми даваше възможност поне четвъртък и петък да
посещавам вечерния Колеж, но онези и от другата фабрика предложили
работа на Женя, а това вече запълва цялата седмица. Такава жестока борба
и горещо желание беше за тая позиция и работа, че сега не трябва да се
отказва абсолютно нищо, което постъпи като предложение. За нея Женя беше
кандидатствала около 12-13 Март и най-после на 12 Май започва работа.
Можете да си представите какво чудо на чудесата беше под покрива на
фамилния ни дом в продължение на тези цели два идиотски месеца! То бяха
интервюта - че първи кръг, че още по-шибаният втори; не бе чакане, не
бяха обаждания по телефона, молби, нови срещи, бизнес преговори и какво
ли не - побъркаха ни всички тези говеда! Но нали най-важен остава
крайния резултат – всичко друго се забравя и от този миг насетне ще се
гледа само напред. От тук нататък нас ни очаква друг зор, но ще се
оправяме някак си.
На
всичкото отгоре, днес и на мене ми се обадиха за второ интервю в една
компания, където съм кандидатствал неотдавна. Аз по моя собствена
преценка нищо не направих още на първото, а пък те сега ме викат отново.
Да им се чудиш и на акълите, и на системата и на всичкото – мамка му,
ще повярвам и в таласъми вече! Когато се подготвяш толкова старателно и
се мъчиш като грешен дявол да се представиш все пак добре и достойно –
тогава нищо не става. А когато ходиш колкото за отбиване на номера –
тогава пък им харесва и те викат пак. Абе не знам какво да мисля вече - и
моята глава се препълни, и моите бушони избиха и дават “на късо”; плюс
всичките съвсем натурални и истински лайна, с които трябваше да се
преборвам в съвсем близък план. Така аз утре в 09:00 ще се срещна с тези
делегати, за да разговаряме отново...
Напред
ми се обадиха и едни хора, които пък ще дойдат да гледат колата утре по
обяд. Тези дни постоянно вали и тя цялата е кална и мръсна, но каквото е
– туй ще е. Нямам никакво намерение даже да я мия след всяко влизане в
някоя по-дълбока локва. Идва един момент на насищане, когато не можеш да
насмогнеш вече на всичко и най-лесното решение е да му теглиш майната и
просто да го зарежеш.
Сега
напрежението около нас се свежда до това как Женя ще свикне с новата
работна обстановка и начин на живот, как ще съчетаваме всичките й
возения напред-назад с останалите семейни задължения. Наистина като
гледам началната дата на това писмо, сам вече виждам че доста съм го
забавил. Но пък и съм убеден, че единствено от редовете му ще разберете
какво ни е било на нас тук, през какво сме минали, а и през какво още
имаме да преминаваме; искрено се надявам, че няма да ни се сърдите. Вие
само гледайте да сте добре, да се справяте с бъркотията в България и да
сте живи и здрави. Ние тук се оправяме лесно, но имаме и голяма нужда от
вас – главно заради Нени.
Разбира
се тепърва около нас има да се случват още много неща - и то тук, в
най-близките дни и седмици. С охота ще описвам подробно всички настоящи
събития и до колкото ми позволяват литературните способности, защото те
ще бъдат най-вълнуващите, най-интересните и по някаква несправедлива
ирония на съдбата, вие последни ще научите за тях - едва след като
изчетете цялото ми писмо...
09.05.1997
- Сядам с няколко реда да отпусна нервите и емоциите си, защото днес
вече е кулминационният момент – както се казва на чист медицински език,
настъпи апокалиптичният и разтърсващ до основи оргазъм! А той дойде още
сутринта на интервюто, след като разбрах че може би хората ще предложат
работата именно на мене. Всички в тази фирма и най-главно нейният
собственик много ме харесаха и вече вероятността, че ще започна при тях
се повиши драстично, надхвърляйки критичните 99.99%. Ще ми се обадят
днес след обяд или най-късно в понеделник сутринта, за да потвърдят
условията на работа и евентуалното ми назначение. Аз съм като тряснат с
парен чук - подпирам главата си с ръце, за да не се откърти от плещите
ми; пощипвам се и по гъза, за да се уверя че не сънувам и всичкото това
не е само един кошмарен сън и не зная от къде да започвам с кроежа на и
без друго ограничените варианти на бойни действия.
Двете
фабрики, където Женя ще работи и евентуалната моя се намират в двата
противоположни края на Бризбън и отстоят на разстояние 50 км една от
друга. Как ще карам първо нея до там, как пък после аз ще отивам до моя
завод – фантазията ми е бедна, за да ги отработи тези въпроси. Но нали
толкова много хора горещо и сърцераздирателно молихме Бог всичко това да
стане и ето, че то се случи. Ами сега – сега на къде; хак ни е!...
Преместването
ни и то буквално в близките няколко дни, вече ще е напълно сигурно - ще
гледаме да намерим някаква квартира близо до работата на Женя, за да
може тя да ходи поне с такси до там и да се връща, а в същото време и да
не си дава цялата надница само за един шибан транспорт. А пък аз от
там, по бързите магистрали ще се придвижвам към моята работа. Напълно
съзнавам, че това е лудост, но сме поставени в такава ситуация на
нокдаун, че и по-големи лудости сме склонни да правим. Ще запишем
Неничко на занималня след училище, а Женя ще го прибира вечер с таксито.
Изразните ми средства не стигат, а и речникът ми е малко ограничен, за
да опиша цялата тази офанзива, която трябва и да е изпипана до
най-малките подробности. Добре че поне българският ни език е наситен със
словосъчетания и речеви изрази, които в най-пълен смисъл да описват
конкретното положение, което съвсем меко казано си е еб**о мамата!...
Всичко
казано до тук идва единствено за подсещане, че някой от вас трябва да
си товари дисагите и да пристига по най-експресният начин тук на помощ
(за разлика от далечното минало, когато от един мой детски летен лагер
още на първата седмица изревах: “Елате си ме вземете!”, сега казвам:
“Елате ни на гости, че да ни помагате!”). Така поне ще бъде до момента, в
който Женя най-сетне прокара каква да е кола, с която сама и адекватно
да се придвижва едно място на друго (по смисъла на “безопасно” за нея
самата, както и за останалите участници в общия автомобилен поток).
Защото тя след една наша дискусия по повод цените на резервните калници и
врати за сегашното ни возило, просто тотално се отказа от шофирането
му. Ние трябва незабавно да продадем тази кола и на всяка цена да купим
някаква друга, доволно стара и традиционна - за която изобщо да не ни е
жал че тя ще я качва по бордюрите, ще скача с нея в дупките или ще я
“отрива” у другите коли по пътя.
Ролята
на баба или дядо е главно заради Нени, който има нужда от строг контрол
и надзор по спазването на всички негови учебни и нравствени програми.
Всички постъпват така, ако и двамата родители работят. Аз още не смея да
се радвам и да правя предварителни сметки за всичко това, но то просто
чука на вратата. Ще спра до тук, защото съм толкова объркан, че не мога и
да пиша даже. Исторически моменти ни очакват от тук нататък, няма
що!...
10.05.1997
- Събота по ракиено време. Голям ден беше и днешният - много тичане и
емоции имахме, но докарахме нещата до съвършеният им край. Първо онзи
човек за моята работа не ми се обади вчера както каза и обеща, но пък си
остави “вратичка”, че и в понеделника може да се свърже с мен. Нищо -
свикнали сме на всякакъв вид идиотщини, че това ли ще ни събори?! Пихме
по една малка ракия с госпожата и така приключи вчерашния ден. Взехме
обаче кардинални решения за преместването ни и именно с това пък
започнахме днес със самото ни събуждане и ставане от сън.
Аз
още в 07:00 отидох да купя съботното издание на вестника. Първо изрязах
няколко обяви за работа, за да си пусна документите и сложих една тиква
да се опече залята с яйца и мляко, както баба Фанче я правеше (която
продължава да се пече във фурната и в момента). Един по един сънени и
сърдити от необичайно ранното им време взеха да се надигат Женя, после
Нени – рекох да направя на единия кафе, на другия закуска и сновах като
хотелска камериерка из коридора и стаите на апартамента. В това време
Женя прегледа вестника с обявите за квартири и се спряхме на няколко.
Започнахме да организираме огледите им – отначало по телефона, а после и
на място. Излязохме в 10:30 и ето вече е 18:00 - току що си влизаме
през прага на дома. Гледахме квартирите една по една и всичките бяха
много нови и хубави, но за жалост се намираха доста далече от работата
на Женя. Като последна наша възможност си бяхме оставили един твърде
отдалечен от нас квартал, но пък в същото време само на 10 минути от
завода, където тя ще работи. Вчера следобеда между другото проучихме и
възможностите за обществен транспорт до там – просто такива няма,
обществени автобусни или влакови линии не съществуват до там, а таксито
от нас до фабриката й ще струва $35 в едната посока. Това още повече
засили идеята и желанието ни за преместване по-наблизо и понятието
“обезателно” вече премина в “задължително”.
Този
последен квартал, който бяхме оставили за най-накрая като спасителен
вариант буквално ни събра очите с всичко, което заварихме и видяхме там.
На първо място е чисто нов, със сега строящи се къщи, магазини, сервизи
и т.н., сградите са разположени в една долина край голямо езеро, всред
нещо като гора. Така се казва даже и самият квартал – Forest Lake или
“Горското езеро”; голям гъдел, голям лукс и красота. Всичко е
организирано там – училища, детски градини, локален транспорт от частни
превозвачи и т.н. С една дума – уцелихме мишената право в “десятката”!
Веднага се организирахме и хукнахме да обикаляме за разни къщи под наем.
Там блокове и апартаменти няма, защото къра е голям и място има за
всички. Вече беше станало около 14:00. Голямо лутане падна, голямо
обикаляне из малките квартални улички. На края се спряхме на три къщи,
от които трябва да си изберем едната. При двете от тях, условията са
такива, че ние трябва да се грижим за двора, подстригване на трева,
гледане на цветя и растения. Повдигна ми се чак от толкова “радост”, но
за третата – всички тези грижи влизат в наема, който пък не е висок,
защото по принцип цялото място е доста отдалечено от центъра на града.
Добре ама ние в центъра изобщо не ходим или ако ходим е толкова рядко,
така че по-важното беше, че намерихме квартирата близо до работата на
Женя. Всичко останало ще го организираме някак си впоследствие.
В
момента на тая площ от 1000 хектара живеят около 8-9 хиляди души в 3400
къщи. Всеки ден там се настаняват средно по две семейства и до 2006 се
предполага, че този бързо растящ квартал ще наброява 22,000 жители,
настанени в повече от 7500 къщи. Голяма перспектива има там, особено с
факта, че индустриалната зона е в непосредствена близост. Това беше само
част от статистическите данни, които научихме от рекламните материали и
брошури. А как ще бъде всичко останало в действителност - ще дойдете и
ще го видите на място! Нека един път да се завърти колелото, пък тогава
ще се вземат следващите решения.
Днес
дадохме предварително 2-седмично предупреждение на нашата агенция, към
която държим апартамента под наем и до 25 Май трябва да сме се изнесли
от тук. Рождения си ден, живот и здраве, ще го празнувам под нов покрив.
Сега имаме много тичане, много уреждане на всички необходими документи и
бумащини. Освен всичко, трябва най-идеално да почистим този апартамент,
за да ни освободят депозита, който сме дали още в началото на
нанасянето ни в размер на $580 (което пък представлява сумата на
4-седмичен наем). Ще се наложи да подготвим подобна сума и за новото
място. Още не смея да ви напиша новия адрес, но до края на това писмо
във всички случаи ще го научите. Дано само не ни мине котка път! Аз,
след като се “опече” всичко и стане съвсем ясно кога и как се местим,
специално ще ви се обадя по телефона, за да спрете да пишете и изпращате
писмата си на сегашния ни адрес и от един момент нататък да преминете
на новия. Не съм сигурен дали ще си запазим същия телефонен номер, но за
това ще ви информираме допълнително. Сега ни чакат още по-напрегнати
дни в подреждане на покъщнината и преместването й. Част от нея ще бъде
изхвърлена още тук на място, но и това дето ще го влачим нататък хич
няма да е малко.
Тази
вечер Нени пак ще има гостенин с преспиване, та Женя им пече пица (нещо
взеха да ми омръзват тези негови посетители - не мене не ми е особено
приятно нито той да се влачи по хората, нито пък разни малки шмекери да
ми се мъкнат през ден-през два у дома; сега с преместването ни, тази
порочна практика ще секне, за голямо мое удовлетворение и наслада). Той е
малко тъжен, че ще си напусне училището, приятелите и т.н., но и на
него в същото време му харесва новото място. Така че нещата ще се
компенсират, а и най-важно че се степенуват по важност и значимост; във
всяко наше действие има заложен много здрав разум и всичко се прави в
името на някаква по-добра перспектива. Сега ще бъдем сравнително
по-близо до Васил и Албена и други наши приятели от южната част на
града. По принцип обаче мястото е доста отдалечено като разстояние, но
пък е свързано с много хубава пътна магистрална мрежа – пътува се бързо и
лесно. Така е устроен живота в огромния град – повечето от времето ти
минава в работа, пътуване и проблеми, а радостта от живота идва едва
когато вече не ти е до нищо, ама какво да се прави. Гледам, че другите
не са умрели – значи няма да умрем и ние...
12.05.1997
- Понеделник, първи официален работен ден за Женя. А аз се връщам на
мястото, където прекъснах предното си включване. Сега всеки миг е важен,
интересен и дава напълно нови сведения. За това и анализите им ще бъдат
последователни и отчайващо подробни – въоръжете се с търпение.
Та
значи, след като се прибрахме от изтощителното ни обикаляне по къщи и
квартири в събота вечерта, с госпожата се наредихме покрай “кръглата
маса” (тя нашата е овална, но с малко повече въображение може да мине и
за кръгла) за обсъждане на проблемите върху една голяма салата с много
“мезе”, разляно по чашите. Бяхме се спрели на три възможности, но
решихме да проучим още няколко, та чак тогава да вземем окончателното си
решение. Малчуганите вечеряха и отидоха да играят в стаята на Нени, а
ние с Женя си продължихме моабета. В крайна сметка не стигнахме до
никакви взаимни споразумения, но пък преполовихме едно шише с ракия. Ако
така вървим и на всяко наше “заседание” гръмва по една бутилка, много
скоро ще си оголим рафтовете в склада и “винпрома” ми ще пресъхне.
Трябва да се намали интензитета на тези дискусии. Единодушно решихме, че
утрото е по-мъдро от вечерта и оставихме проблемите сурови - да преспим
над тях, както се казва.
В
неделя сутринта пак станахме рано - аз правих палачинки на двамата
разбойника; вечерта им дадох да опитат и от печената тиква, та
изпоосраха орталъка калпазаните недни - но пък много им хареса и баят
похапнаха, да са живи и здрави. На свой ред сега ние изпратихме Неничко
да върви у приятеля си – нека да играят у тях; нека пречат и досаждат
малко и на неговите родители. Ние не искахме да го влачим подире си
единствено по съображения за спокойствие и от двете страни – съвместните
ни разходки, пазари, почивки и каквито и да са мероприятия се превръщат
в един малък ад, освен в отделни случаи, когато и двамата с майка
уйдисваме на всеки негов каприз или прищявка. Сутринта ние с Женя имахме
едни краткотрайни гости само на кафе с бисквити, та чак след като ги
изпратихме, излязохме и ние (идваха съседите от отсрещния апартамент –
да, същата съседка, която аз много харесвам и тайничко си я наблюдавам,
следя я с какво е облечена, а като се качва нагоре по стълбите неволно
повдигам очи с надежда, че ще й зърна гащите; мераци, какво да направя –
аз съм си такъв от малък…).
Пак
отидохме в този иначе приказен квартал насред гората и започнахме
обиколките си. Къщите, които гледахме бяха огромни, с големи дворове и
много трева за косене. Аз понеже имам алергия към треви и всякакъв вид
селскостопанска дейност, в крайна сметка се спряхме на къщата, която
първо харесахме - с малко дворче отзад, площадка под навес за външни
моабети, барбекю в градината и т.н. На всичкото отгоре, в наема влиза
грижа за растенията и косене на тревата, което условие най-много ни
допадна. Някой ще идва от време на време да поддържа градината – баш
работа за нас! Вчера задействахме всички документи, обадил съм се и на
една докерска компания за преместването на багажа. Тази омразна офанзива
ще стане точно на 24 и 25 Май (за жалост няма да можем да излезем на
манифестация, нито да изпратим абитуриентите). От новата агенция остана
само да ни проучат що за хора сме, но смятам че това няма да се отрази
неблагоприятно върху крайния резултат и ние ще бъдем новите обитатели на
тази къща. Така емоциите по намирането на следващата ни квартира
приключи при пълен успех вчера рано следобед...
Прибрахме
се, взехме Нени и излязохме пак. Същия ден в един от градските паркове
се провеждаше традиционният фестивал на Гръцкото общество. Имаше
оркестри и сиртакита, разни видове люлки и въртележки, мирише на шишчета
“суфлаки”, народа се тъпче с баклави, разлива се мастика, бира и т.н. –
абе селски панаир един вид. Помотахме се из сергиите малко докато
мръкна и се прибрахме. После къпане, свирене, вечери, телевизия и с това
тая седмица се свърши.
Днес
сутринта първо закарах Женя на работа, а от там отидох в новия ни
квартал за уреждане на документите за къщата. Взех ключовете от
агенцията и отново влязох вътре да се убедя за последно, че действително
това е най-добрият ни избор, свърших още куп неща в движение и се
прибрах. Сега чакам Нени да си дойде от училище, да го настаня какво да
прави и в 16:15 пак излизам, за да взема Женя от работа в 17:00. После
се прибираме, че сме и на урок вечерта. На новото място също има
музикална школа, така че Нени ще си продължи със свиренето. В момента
готвя една манджа, дето не й зная ни името, ни вкуса – такава няма и в
готварските книги, предполагам. Надялках разни зеленчуци дето имаше
залежали в “артелната” – лук, моркови, чесън, картофи, домати и т.н. Ще
нахвърлям после кюфтета с ориз и все нещо трябва да стане. Аз нали съм
новатор, та всякакви нови неща изпробвам. Старите не ги повтарям, защото
не винаги стават сполучливи, та при поднасянето и сервирането им на
трапезата, редовно ми се правят скрити фасони и гримаси на погнуса и
отвращение; понякога това прераства в открит бойкот дори, ама аз като
съм прасе – ям си ги сам, че се и облизвам даже!...
Васил
внезапно си тръгва в сряда за България - още не знаем защо, но нещо по
работа най-вероятно. Предложи ни да вземем нещо и да изпратим по него за
вас, но ние вече сме се разбрали с родителите на Ани - по тях ще пратим
всичко, каквото сме набелязали. Сега ни предстои да събираме багаж и
джунджурии, та много-много няма да можем да мислим за странични неща.
Така ще е докато се оправим и всичко си застане пак по местата, а и
животът да си влезе в релсите както до сега. Комай ще спирам до тук,
защото отрочето вече си дойде гладно, жадно, пикае му се и въобще –
ужас! Да идва един път тук баба му и да го поема, че да си отдъхнем и
ние малко с майка му...
13.05.1997
- Вече втори ден Женя работи без да е разбрала при какви условия и с
каква заплата. Знае си само работното време, че е от 08:00 до 17:00, но
често остават и до по-късно. Днес сигурно ще станат ясни и тези
подробности. Аз я закарах сутринта и на връщане пазарувах. Минах на
оглед през моите зарзаватчии. Един ме сайдиса с 3 кг гъби, които варя и
пека в момента. Даде ми ги без пари, защото били малко повехнали и
почернели. Добре, ама като се опържат обилно с блажно масло (което тук
не е кът, нито пък скъпо), ще видиш как лапат всички. Иначе гъбите са по
$6 килото и тези пари трудно се отделят, вместо с тях да се купят 2 кг
кайма например като равностойност. Но така като подарък, чувството е
по-друго и даже вкусът им по-хубав.
Снощи
с тревога разбрахме, че на Васил майка му никак не била добре и това е
причината той така екстрено да си тръгне за България. Става дума за
Васил на Албена. Дано всичко да мине благополучно, че иначе голяма
трагедия става. Около мене и работата ми няма още никакво развитие. Все
чакам някой да се обади, но да видим до кога. Женя ще работи 3 дни в
единия завод и 2 дни в другия, после на следващата седмица пък ще бъде 3
дни във втория и 2 дни в първия с цел да прави по 5 поредни пълни
работни дни във всяка фабрика. Така щяло да бъде разпределението само за
първите три месеца, а после вече можело да остане за постоянно на
едното място. Всичко ще си покаже във времето как ще бъде.
Чакам
всеки момент да ми се обадят от агенцията, че сме одобрени за къщата в
гората, за да почвам от края да стягам багажа. Сега още не смея да
разхвърлям всичко да не би по някакви причини да ни откажат, което
разбира се е малко вероятно, но не е невъзможно. Гледам да пиша колкото
се може повече, за да имате достатъчно богата информация, когато
получите това писмо. А пък и сега както по цял ден нищо съществено не
правя, гледам поне вас да държа в течение на събитията около нас и си
отпускам нервите с творчество.
Никой
от нашите приятели тук още не знае, че Женя е започнала работа и че ще
се местим в най-скоро време. Чакаме хубаво да се улегнат нещата, че
тогава да бием тъпана и да разтръбяваме новината. Следващите дни че и
седмици ще бъда доста зает с приготвяне на багажа за изнасяне, със
самото му пренасяне, после пък с тоталното изчистване на апартамента,
предаването му и пр. Така че няма да имам много време за писмени
съчинения. Но все ще намеря, надявам се, някаква пролука във времето да
ви информирам за по-важните моменти от динамичното ни съществувание.
Както се стичат нещата по дати и събития, само няма да мога да ви се
обадя по телефона за споделяне на радостта, че Женя е започнала работа.
Доста надхвърлихме лимита онзи ден, а другото ни обаждане е запланувано
да стане след 20 Май. Добре ама те пък по това време вече ще са се
прибрали родителите на Ани в София, вие най-малко ще сте се чули по
телефона с тях и те ще ви предадат новината, че Женя вече (и
най-после...) работи. Останалото ще го научите от писмото, а ние с вас
ще се чуем на 5 Юни - живот и здраве от новото ни място. Знам че сега
всеки миг за вас е равен на година чакане, надежди и т.н., но нали е
важен крайния резултат. После има и друго – ние все не смеем да
разпространяваме на ляво и на дясно слухът за тази работа на Женя,
защото утре могат да й кажат “Bye-Bye” (бай-бай, което значи “Чао”) ако
нещо не я харесат или не им върши работата и тогава ще е язък за барута.
Нека хубаво да се стабилизират основите, пък тогава ще вдигаме покрива.
Тази
сутрин доста бързо стигнахме до завода - само за 35 минути, но беше
сравнително рано и трафикът все още слаб. На връщане обаче, понеже
потокът е към центъра на града, станаха големи задръствания и пеша се
върви по-бързо, отколкото с кола. Просто физически няма да бъде
осъществимо такова огромно разтакаване по пътищата, което пък идва да
покаже, че преместването ни в по-близък до фирмата на Женя квартал е
една разумна стъпка в правилната посока. За мене е по-лесно да пътувам
дълго, но тя не може. Освен това ако й вземем скоро кола, тя ще може
спокойно да ходи с нея на работа по малките улички на квартала, вместо
да минава през целия град надлъж, ако живеехме на старото ни място.
Вярно, че тропулакът е голям по едно местене на цялата покъщнина,
особено след като всичко вече се беше улегнало толкова добре - и живота
ни, и пазаруването, и всичко останало обединено под думата “стереотип”,
но пък се надяваме че на новото място ще изградим някакъв друг –
вероятно дори по-добър от досегашния...
Включвам
се пак с няколко реда - вече 13:30. Не че има нещо ново, ами просто не
знам какво да правя, че за това. По-точно има толкова неща за свършване,
та не зная от къде да започна чак, но нали ми е по-лесно нищо да не
правя - рекох поне да драсна някоя успокоителна дума. Много скоро
писмата ми ще бъдат писани вече на компютъра, с хубави и равни букви,
пригледни и лесни за разчитане. Имаме специална програма за кирилицата,
но сега подготвям отделна клавиатура, на която ще има съответните
български букви. Те са съвсем различни от английските, но аз ще надпиша
съответните бутони и така използването й ще бъде по-лесно. По този начин
даже и Нени ще може да ви пише (поне само в началото, докато все още
има мерак да натиска копчетата). Аз пък по този начин ще запазя всичката
информация, което има да се изпише от тук нататък за нашата фамилна
история, та ще е по-лесно за всички, ако някой от нас се нагърби да я
издаде под формата на някаква многотомна библия. Точно в тази връзка,
дойде ми на ума да напомня на майка, да не ми изхвърля старите писма,
писани до тук и вече изпратени. Те някога просто ще се препишат и също
ще влязат в паметта на компютъра. А един ден моя малък Неничко ще може
да си ги прочете, ако разбира се съвсем не е забравил българския език.
Аз съм по-склонен да мисля, че него сега просто повечето го мързи да
мисли и пише, а не че не го знае - все пак това е майчиният му език,
независимо че никога не го е учил по правилата в училище; когато
дойдохме в Австралия, той беше едва на 6 ½ и учебният му процес започна
тук, без да смятам детските ясли и градината в България. Наивно се
надявам, че у него ще се събуди някакво чувство на уважение и почит към
баща му и просто само от някакъв най-елементарен интерес, може да се
заинтересува от семейната си история, прочитайки поне веднъж всички тези
писма. Много неща има да научи от тях. От някои дори ще се срамува, но
сега е още много рано да се говори за съвест или други емоционални
усещания във все още детската му душа. Тогава когато порасне достатъчно,
сам ще разбере през какви барикади се е минало, колко препятствия сме
прескочили, с колко много проблеми и трудности сме се преборили. Дано
поне да има доблестта да ни се извини за капризите и прищевките които
проявява сега, за сръдните си и за лошите си понякога обноски към нас.
Ние с майка му ще чакаме все пак...
Току
що от агенцията ми се обадиха, че ние вземаме квартирата! Наемът ще
бъде $170 на седмица, къщата е чисто нова с три спални, голям хол, двор и
т.н. Има голяма баня, вана, душ, тоалетна и още една тоалетна отделно
от банята. Пак ще имаме гараж, перално помещение и пр. Много е хубава и
ние сме първите й наематели. Само това мога да кажа за сега - утре ще им
занеса капарото, ще запиша точния адрес и още подробности. Това също е
една добра новина. Трябва да организираме всичко – включване на
електричеството, прехвърляне на телефона и т.н. И всичкото все мене
чака, защото Женя е заета по цял ден. От утре ще започна да събирам
разни кашони, че в тях да нареждаме багажа. Чакат ме адски противни и
напрегнати дни!...
Включвам
се, милички на мама, пак в 18:40 с още горещи новини от тази географска
точка на Планетата. Следобеда ходих да взема Женя от работата й.
Съгласно трудовият й договор, тя ще работи за $14.80 на час, което никак
не е много, но в нашия и по-специално в нейния случай, всичко се приема
защото веднага идва друг на по-голям зор и той взема работата вместо
нея. Погледнато в годишен аспект заплатата й ще възлиза на $30,800,
което е едно добро начало на тоя етап. След 3-месечният изпитателен
период ще има и повишения, но не се знаят в какъв размер. Независимо от
всичко, Женя е доволна и се чувства добре. Пратили я днес и в
лабораторията за някакви тестове, изобщо - въвеждат я в много неща. Това
е хубаво - тя ще се справи, аз вярвам в нея...
Така
в кроежи на планове и сметки минаха 45-те минути на пътуване от работа
до нас и се прибрахме. Докато видим Нени какво е свършил сам, докато
направя салата, кюфтета и то стана 18:10, точно когато пък телефонът
издрънча със зловещото си дрънкане на камбаните. И какво мислите, кой
беше? – Обадиха се да ми предлагат работа, моля ви се!!! Това са същите
онези хора, при които ходих два пъти на интервю, последното от които се
проведе онзи ден, в петък. Бяха казали, че ще ми се обадят още същия ден
или най-късно в понеделник (за вчера), а пък като мина и днес (вече
вторник), аз си помислих (и съвсем резонно), че са ми отрязали
квитанциите, т.е. отхвърлили са ми кандидатурата. Добре де, ама явно че
не са, защото от другият понеделник (19 Май), започвам и аз в тази
компания, която е за производство на складово оборудване – рафтове за
палети, етажерки, скари, колони и т.н. Назначават ме като конструктор на
тези съоръжения, които се изработват по поръчка за всеки отделен
клиент, съгласно свободното място с което разполага и индивидуалните му
нужди. Заплатата ми ще е $16.80 на час ($35,000 годишно), като казаха,
че след 3-месечният пробен срок ще я направят $38,000. Това все пак не е
най-доброто като вид работа, спрямо всички останали места където в
последно време бях по интервюта и за това аз не съм кой знае колко
радостен и щастлив. Но издигането ни отново ще става от пепелището,
където ние отдавна се намираме и отчаяно разравяхме изстиналата жарава, с
надеждата да намерим поне едно незагаснало въгленче, равносилно на една
нищожна искрица надежда. За пореден път пред нас се изправя трудното
начало и започване от нулата, но в никой случай не можем да бъдем
неблагодарни. Напротив - толкова много сме объркани и шашнати, че още не
можем да повярваме какво аджеба се случва с нас. Смятам че работейки и
двамата, пък било то и с малко по-ниски заплати, ние ще можем отлично да
се справяме с ежедневните си разходи и финансови проблеми. Сега от нас
се иска само да се докажем като специалисти и да запазим тъй
самоотвержено отвоюваните си работни позиции. Възможности за растеж като
ценз и заплата има и на двете ни работни места, просто трябва да мине
известно време. При така създалата се още по-нова обстановка около нас,
мобилизацията ни вече ще е пълна и то веднага от утре, защото когато и
аз тръгна на работа от другата седмица, хептен няма да има време за
нищо. След всичко това задължително трябва и на черква да отидем – този
път да запалим от по-скъпите свещи, защото страшно свети неща станаха,
продължават да стават и има още да стават за в бъдеще. В неделя сутринта
ще отделим някоя и друга минута за това така благородно и признателно
мероприятие, а подредбата на багажа може и да почака малко. Наистина
след толкова много подадени молби за работа, след горещите ни вопли и
молитви, изживени напрежения и неудачи, нашият небесен татко Бог
най-после помогна и то извънредно много! Пак ви казвам - толкова съм
ошашавен, че още не знам колко и по какъв начин да се израдвам на всичко
онова, което се случи! За целта съм си налял няколко капки ракия,
защото нямам валериан, а пък и пукницата пó ми понася на организЪма...
А
- забравих да напиша, че преди да изляза да прибирам Женя, от една
агенция за набиране на работна ръка ми се обадиха за интервю утре по
обед. Нищо особено - просто искали да ме видят, та утре и там трябва да
ходя, защото няма да е много прилично да отказвам срещи с потенциални
работодатели. Абе много ми се струпа напоследък - дано да не ми избие
чепът на някоя друга страна...
14.05.1997
- Включвам се само за малко – с не повече от няколко реда, защото от
края пак взе да ме тръска трифазния ток; буквално минути преди да отида
на следобедното си интервю. Тази сутрин си направих един дълъг списък
със задачи и въпроси за проучване. Първо закарах Женя в 08:00 на работа.
От там отидох в агенцията да предплатя наема. Беше рано, та се помотах
из супермаркетите в търговския център на новия квартал. Навсякъде е едно
и също - и като цени, и като изобилие. Така че проблеми с изхранването
няма да имаме. От там нарочно отидох пред нашата нова къща и засякох
километража на колата до фабриката, където пък от понеделник започвам
работа. Разстоянието е точно 40 км, които с голямо препускане и брутално
погазване на Правилника едвам взех за 35 минути. По това време часът
беше около 09:30-10:00, но не знам как ще се пътува по-рано, когато е
пиковото натоварване по пътните артерии; каквото и да е – това е
положението за сега и от тук насетне. Преди да си тръгна от квартала
ходих в двете училища за да запиша Нени, та веднага от 26 Май да започне
и да си изкара срока. В държавното училище няма проблеми, но на нас ни
се иска да го дадем в частния Колеж. Там се срещнах с директорката и
доста умувахме над този въпрос. Таксата е около $3000 годишно, които се
плащат на седмица, месечно или на учебен срок. Много е хубаво - съвсем
няма нищо общо с държавните кочини. После ходих по банките, правих
чекове, извършвах разплащания и се прибрах. По телефона организирах
прехвърлянето на тока и телефонната линия на новото място. Дадоха ни и
нов номер – 3372 3714, защото там ни закачат на съвсем друга станция и
не беше възможно да си запазим стария телефонен пост. Всички останали
кодове си остават същите, само последните 8 цифри са други. Новият ни
адрес е както следва:
Angelo Mihov, 9 Tasman Place,
Forest Lake, Qld 4078 - AUSTRALIA
Имах
още много други организационни мероприятия, на края се окъпах и след
малко излизам за срещата си. Оставил съм на Нени бележка да действа
според инструкциите. Сега отивам на интервю, от там ще се отбия до
Емигрантската служба да попитам какви документи трябват за евентуалното
ви идване, след което ще мина да прибера Женя от работа и се връщаме в
къщи да акълуваме и умуваме върху училищният въпрос на Неничко. Ох -
един път да отида на работа, че да си отдъхна малко...
15.05.1997
- Събития, факти и проблеми се развиват не, ами направо се развихрят
със страшна сила - буквално всеки миг, всеки час, дори минута. Но сега
да карам подред, че да не ви се завие свят – седнете първо и се
закрепете по-здраво на столовете.
Тази
сутрин всички ние станахме рано и излязохме. Оставихме Женя на
работата, а ние с Нени продължихме да се занимаваме с другите дейности.
Проверихме за евентуален автобусен транспорт от новото местоживеене до
завода на Женя. Отиването сутрин не е проблем, но връщането е някакъв
ад. Решихме, че поне сутрин тя ще ходи с автобуса, а вечер ще ходя да я
прибирам аз. После отидохме в Колежа на Нени, където имахме уговорена
среща с нарочен човек от отдела по настаняването. Приеха ни, обясниха ни
всичко и живот и здраве от 08 Юли нашия колежанин започва там. Тогава
именно е началото на втория семестър, който се състои също от два срока,
както първия. Решихме все пак да оставим Нени до края на полугодието в
старото му училище, от което има само някакъв си месец и половина до
ваканцията. Аз ще го водя сутрин с колата, после ще отивам на работа в
08:30. Вечерта в 18:00 ще ходя да го прибирам, след което Женя и от там –
всички право в къщи. Цялата тази ежедневна процедура ще отнема по
няколко часа разпиляване по друмищата, около 150 км пробег и естествено
изразходването на една по-голяма туба с бензин. Не е невъзможно за
осъществяване, но е невероятен низ от абсолютен синхрон, швейцарска
точност, висока скорост и безумна надпревара с времето и
обстоятелствата. Чисто и просто ние нямаме друга алтернатива; трябва и
през тая стърга да преминем. Всичко така се стече изведнъж и
мълниеносно, че от зор не можем имената си да кажем вече...
Всъщност
от толкова много емоции и тревоги през днешния ден, аз забравих да
опиша какво стана вчера следобед - точно след като приключих с писането.
Извинявайте, че така внезапно ми прекъсна мисълта, но се надявам, че
въпреки хаоса около мене вие успявате да проследите къде, кога и за
какво говоря в даден единичен момент. Та, връщам се значи малко на
хубавото от вчера, преди да научите за лошото от днес. Отидох на
интервюто и приказвахме повече от час. Агента много ме хареса (и този
път) и каза, че ще провери из неговите тефтери за евентуална работа.
Разделихме се много приятелски, оказа се че и той е конструктор/машинен
инженер, но зарязал чертането и се заловил за тоя бизнес. Както и да е.
От
там отидох в Емигрантския отдел. Понеже бях наконтен и докаран като по
модно списание заради това шибано интервю, през цялото това време новите
обувчици така ми убиха пак, че едвам се довлякох до колата. Първо аз
бях я оставил на една улица в предградието на центъра и от там вървях ½
час пеш (естествено, всичко е с едната-едничка благородна цел, да не се
плащат нещастни парици за паркинги - иначе можех да си паркирам колата
току под сградата на Министерството в подземния гараж и от там само да
се кача с асансьора до съответния етаж - да, ама не-е-е: Ангел Михов не
дурак, он в школе училься и пари не хвърля бадева...). После от
интервюто пак блъсках пеш до Емигрантската служба, която пък се оказа,
че са я преместили на друга улица - пак в ситито, но като разстояние
разбирай все едно от площад баба Неделя до Лъвов мост че и по-надолу по
посока на Централна гара. Хайде емвам се аз към новото място, но вместо
да тръгна надолу по съответната улица, аз поех нагоре като си мислех, че
нататък растат номерата на сградите. Много скоро установих грешката си,
та от мястото до което вече бях стигнал се върнах обратно и поех в
правилната посока, но вече с подпетени обувки, нахлузени като лозарски
галоши. А иначе съм изтупан с бяла ризка, черно панталонче, връзчица съм
вързал – абе барам се по последната бизнес мода и никой по тротоарите
не знае, че нямам $2 в джоба си за паркинг (цената е само образно
казано; вероятно е много по-висока, но аз понеже не ползвам такива
съоръжения, та не знам и колко се плаща – много е във всеки случай, щото
аз ако не беше, нямаше да блъскам пеш)...
Най-после
стигнах мястото и влязох в заветното Министерство. Понеже там е
застлано с мокет и е по-чисто и стерилно дори от АГ-отделението на
Правителствена болница, най-безцеремонно се изух и тръгнах из коридорите
на властта съвсем бос (по чорапи, все пак). Тук това е прието - като ти
се уморят крачката, да си ги отмориш като си събуеш стискащите патъци,
нищо че може да понамирисват леко на козя пастърма (моите специално
направо си вонят, но това е друга тема - да не се отклонявам сега с
подробности). Та значи, влизам в съответния отдел, подпирам си обувките
на гишето с едната свободна ръка, защото с другата ръкомахам,
жестикулирам и си помагам на английския речник, задавайки набелязаните
си въпроси, които бях предварително подготвил с изказвания. Накратко –
има два начина:
Първият
е да дойдете на гости (единият или двамата – без значение). За
посолството в Белград е нужно само едно писмо-покана, което като се
покаже там и до обяд ще сте вече с визи за Австралия. Виза до 3 месеца
престой е безплатна, а за над 3 месеца се плащат $35 (без пари - каса и
половина с бира). Един път дошли тук ще анализираме допълнително – за
евентуалното ви постоянно оставане в Австралия и т.н. Нещата стават
бързо.
Другият
вариант е ние от тук да подадем молби за постоянното ви пребиваване в
страната, но за това се чака много и е един доста по-скъп и мъчителен
процес. В следващото си писмо ми пишете какво да правим и кой вариант да
предприемем. Можете двамата да дойдете, после майка да остане, а татко
да се върне след три месеца в България, ако още иска да работи “на ползу
роду”. Въобще на вас оставям да изберете как, кой и кога ще идва тук.
Пишете ни и вие какво мислите, а аз после по телефона ще си набележа
по-важни точки, които да разглеждаме, а не само да се питаме един друг
“Как сте?” и да си подсмърчаме взаимно. Ще говорим делово. Това е по
въпроса за гостуване, емиграция и т.н.
На
края се дотътрих до колата и с бясна скорост се понесох към работата на
Женя. На магистралата обаче беше станала някаква адска катастрофа и
всичко беше тотално блокирано - ни напред шаване, ни назад. Инцидентът
ме забави с 1 час, но това са нормални неща за големия столичен град
(надявам се госпожата не е приела закъснението ми вследствие на по-дълга
задявка със съседката Елвира, например – чист съм като сълза на
новородено, под клетва; меракът си е пак мерак и той умира последен, но
аз съм верен като граничарско куче). Прибрахме се благополучно и с това
денят ни приключи. Това до тук беше само едно малко включване със стара
дата от вчера следобед...
А
днес вече продължавам от момента, където с Нени вече отидохме да го
записвам в Колежа. Училището е ново, едва на 3 години, а понеже в
момента строят друга сграда, която да поеме големите класове от 7-ми до
12-ти, та догодина Нени ще бъде там в 7-ми клас в едно чисто ново
училище. Разведоха ни из стаите, залите, кабинетите, показаха ни
униформите, подадохме си молбата с прикрепен наложен платеж от $100 и
всичко тутакси се уреди. После ще бъде нужна само една еднократна сума
от около $550 за други такси, униформи, помагала, а след това вече ще
плащаме по $60 седмично. През носовете ще ни излезе всичко това, но нали
единствената ни инвестиция е нашето малко чедо, та за него правим тези
отчаяни жертви...
От
училището (Колежа) имахме други обиколки и ходене по отделните
инстанции, като с разузнавателна и опознавателна цел минахме и покрай
тамошните касапи и зарзаватчии. Завързахме контакти, установихме връзки,
създадохме потенциални бизнес отношения. В 12:30 закарах Нени обратно в
неговото старо училище до нас, защото след обяд имали някакви спортни
прояви, в които той искаше да участва. И от тук нататък вече надолу
следва забавната страничка…
Още
по време на тези междуквартални обиколки и пътувания из града почнах да
усещам, че колата ми пак прави разни типично нейни номера. Отново й
прилоша и вдигна температура, почна и да загрява безпричинно. А мене
точно в този момент ме изби студена пот, защото сега целият ни живот и
съществуване, както и оцеляването ни е свързано с тази неимоверно шибана
подвижна гробница. Придвижване от порядъка на 100-200 км дневно с
автобусите на градският транспорт е не само невъзможно, но и абсурдно -
особено пък с тези гигантски преходи, които неминуемо започват след
няколко дена. Представяйте си разстояние между Габрово и Плевен (100 км)
или Габрово-Русе (150 км) - неотлъчно всеки Божи ден от понеделник до
петък. Добре че точно в този върхов момент на катаклизъм бях наблизо до
дома и в съседство до един сервиз, където човекът ме познава и предния
път именно той ми ремонтира повредата. Добре беше също, че той нямаше
много работа в дадения звезден миг, та веднага се зарови да разглобява
колата.
Първо
прави тест на охладителната течност - да не би да е избила гарнитурата
на главата. Уж не беше, но все още има малки съмнения и за това. После
се хвана за термостата. Веднага поръча нов - хората го доставиха
светкавично за ½ час; сменихме го – същата работа, че отива и към
по-зле. От там се преместихме на радиатора. Дойдоха техници от друг
сервиз пък и го взеха с тях за почистване и продухване. Всичко това
става само за много кратки времеви отрязъци, докато мигна с очи – но
това не винаги е правило; просто сега така се случи и аз имах невероятен
късмет (един път и аз да извадя...).
В
16:30 докараха радиатора дори прясно боядисан. Казаха, че е бил 60%
задръстен с утайки, кална ръжда и всякакви боклуци и не прекарвал водата
през тръбите за да се охлажда, ами водната помпа само я върти отгоре и
така колата загрява. Аз до това време обаче вече отдавна трябваше да съм
отишъл да взема Женя от работа, но като видях че всичко това взе много
да се протака, действието започна да става все по-бавно и най-важното -
без никакъв резултат, обадих се по телефона и й казах да ме чака в
завода, докато дойда. Сложихме обратно радиатора и последваха нови проби
– пак нищо. Мотора загрява и това е – ще се разтопи чак. Оказа се, че
термостата, хем който беше чисто нов, изобщо не действа - негоден един
вид, с фабричен дефект. Колкото да мога да карам за момента го махнахме
изцяло и в 17:45 цялата ремонтна процедура приключи. Масрафът отсече
един седмичен наем ($170) за части + положения труд, без обаче да сме
открили и отстранили повредата.
Като
си тръгнах от сервиза, отначало уж всичко беше добре, но след някакви
си 20-25 км колата пак почна да загрява - въпреки че все още беше в
допустимите температурни граници, тенденцията в стрелката на термометъра
отново клонеше към прегряване. Не знам като сложим утре подходящ и вече
изправен термостат, дали положението ще се оправи. Така или иначе
отидох да взема Женя с цял час и половина закъснение, но ние отново сме
паднали на колене - аз повече на тая кола изобщо не мога да разчитам,
камо ли да тръгна по пътищата да се надпреварвам с вятъра и времето.
Стана й нещо и това е. Никой не идва и да я купува – изобщо, ето ти още
една изключително критична цяла ситуация, че и половина отгоре! Това
прегряване ако и утре не се оправи с монтирането на новия термостат, аз
до вечерта трябва да съм купил друга кола. Набутването на онези пари от
срочният ни влог в банката ще бъде неизбежно - просто нямаме друг изход.
В противен случай и двамата с Женя трябва да откажем работните си
позиции, за които драпахме със зъби и нокти, оставайки по този начин на
улицата. И да отида за друг заем в банката - няма да ни го отпуснат
толкова бързо. Тук въпросът опира до няколко часа. Единственото ни
спасение и излизане от кризата е да закарам тази кола на някой търговец,
да си избера една от неговите, да му оставя насреща моята и да му
доплатя остатъка от цената. Добре, ама тези мръсни хиени не правят
големи отстъпки и ще излезе така, че аз все едно буквално ще подаря на
някой моята кола, а пък неговата ще я купя на реалната й цена. Въобще
вече виждам отново как нови $9000 се изпаряват точно под носа ни и
политат в небитието, защото ние реално точно толкова сме дали, купувайки
тази кола и след това подир ремонтите й. Аз съм я обявил за $9500 във
вестника, но никой не идва и да я погледне даже. Страшно ни прекара
живота отново, няма що. Платихме си и за работните места, и за новата
къща, и за колежа на Неничко заедно с повсеместните му успехи - и изобщо
за всичко. То майната им на парите, на колата и на всичките й екстри -
ама без транспорт сме загинали. И всичко това трябва да се разреши до
ден-два...
Не
знам дали успявате да ме следвате, но сега когато пиша тези редове
усещам как потните вади ми се стичат направо в гъза и ми идва да скоча
долу, че да я подпаля тая скапана японска каруца; да изгори без остатък –
мамка й фашистка и императорска на нея! Повече за японска кола няма да
искам да се отваря дума пред мене - да не виждам пред очите си такива
лъскави кютюци! Тя поне да беше застрахована, че да й върна парите - ами
то и от там нищо...
Стана
вече 22:30 - отново ще изчакам пробуждането на уж по-мъдрото утро, а с
него ще се надявам да дойде някакво решение или поне разрешение на
болния въпрос. Сега толкова много идеи и варианти ми се въртят в
главата, че не мога да подбера най-правилното си действие за конкретната
обстановка. Отново обаче на практика доказахме, че многото хубаво също
не е на хубаво. Днес дойде писмо за Женя, че я викат на интервю от едно
място, където тя много искаше да започне. То пък е буквално в задния ни
двор дето има една приказка и въобще нямаше да има нужда ни от нови къщи
и квартири, нито от скорострелни местения и налудничаво пренасяне на
вързопи, ни от другите подобни идиотщини, съпътстващи всичко това.
Интервюто е насрочено за 22 Май - ние на 24-ти трябва да се преместим на
новото място и чак тогава сигурно ще научим, че Женя евентуално ще
вземе точно тази работа. Тогава пак трябва да се местим обратно тук. Абе
– ще взема да свършвам до тук, защото все повече се обърквам, а вече
започвам и да осъзнавам, че чрез всичко споделено насаме с белите листи и
вас самите тревожа. То каквото има да стане, ще си стане и само - аз
тези редове ги пиша просто за да видите през какъв огън и вода се
преминава, за постигането на нещо най-обикновено и елементарно...
16.05.1997
– Брей, наистина мъдро излезе днешното утро! Независимо че колата се
оправи напълно вече без тоя проклет термостат (аз и на предната й го бях
издърмушил, явно че нямам афинитет към тези части; Трабанта като
нямаше, а пък вървеше като пушка), снощи взехме съдбовно решение да
тръгна по автодилърите и без друга кола да не се прибирам вечерта. Това
становище го потвърдихме и тази сутрин, на чист акъл така да се каже –
защото покрай вземането на тези кардинални становища, предната нощ
пресъхна още едно ракиено шише. Закарах Женя сутринта на работа и се
прибрах за последен размисъл. Около нас има много гаражи, които
предлагат коли на старо. От много стари (20-30 годишни пачници), до 2-3
годишни “новородени бебета”. Влязох в първият изпречил ми се на пътя
“автосалон” и си споделих мъката с главорезите. Тези тарикатчовци имат
много церове за такива “заболявания” като моето, само че ти трябва да им
размяташ първо пачките с пари пред очите – тогава омекват като разплути
домати и единственото, за което мислят е как да ти ги приберат. Спрях
се веднага на една кола, която беше с обявена цена $18,500 и почти нова –
на няколко години и малко километри. Рекох им: “Давам $10,000 на ръка и
ви оставям моята кола, а си тръгвам с новата!” Не се минаха 5 минути и
излезе главния бос на гаража да ми целува ръката едва ли не. Спазарихме
се да им нарина $10,500 директно в дълбоките джобове, а те ще оправят
всички възможни документи, прехвърляне, талони, номера и прочие
бюрократични формалности.
След
успешния пазарлък незабавно се втурнах да търся пари из банките -
никъде нямаха толкова много на камара. Поради безизходицата бяхме решили
да дръпнем от срочния влог, а после да го възстановяваме от
постъпленията на бъдещите ни заплати. Така и стана. Нищо няма да загубим
от лихвите на сумата, само дето й намаля “живото тегло” с малко, но
смятам че с нашата пословично-педантична пестеливост бързо ще я набавим.
В този клон на банката нямаше толкова пари накуп, та се наложи да ходя в
централният. През всичкото това време аз оперирах с друга една кола,
която безвъзмездно ми предоставиха от гаража, защото вече моята остана
там в тяхно владение. Така притичвах цяла заран от едната банка в
другата и в крайна сметка в 11:00 бях готов с пачките, чинно застанал
обратно пред дилърите. Попълниха документите, ударихме си подписите,
прибраха ми нещастните парички и сега в 15:00 отивам да си вземам
стоката. И това ако не е аламинут – ибаз го, дето вика татко! До
уреченият час от автокъщата ще направят необходимите прехвърляния и
други подробности. Още не смея нищо да описвам за тази кола, защото не
съм си я прибрал в гаража, но едва когато и това стане реалност с чиста
съвест и успокоена душа ще се спирам поотделно на техническите
подробности...
Сега
е вече 12:30 - тъкмо ядох едни яйца на очи и най-усърдно пиша, за да
притъпя поне малко степента на вълнение и емоциите си. Как всичко ми се
струпа в последния миг и как се реши така внезапно – аз още не мога да
повярвам и единственото ми разумно обяснение е в силата и могъществото
на Бог, който от най-близко разстояние следи всяка моя стъпчица вече в
продължение на толкова години! Като в сън ми е цялата тая процедура, в
центъра на която аз попаднах съвсем не по мое желание или собствено
предпочитание! Но фактите са си факти и трябва да се предават такива,
каквито са в действителност и точно както са се случили. Мъничкият Нени
още нищичко не знае - сигурно ще напълни гащите от радост, че и неговия
баща може да действа със замах, а не само в случаите когато посяга да го
плесне по задника. Обадих се и на Женя - тя е много щастлива. Дано
всичко мине благополучно и да нямаме никакви проблеми повече. Мислите ми
се въртят и циркулират все около тая нова кола, но ще се въздържа и
няма да пиша още нищо за нея, за да не предизвикам съдбата с нещо
прибързано. Виждам че и на вас много ви се струпа да изживявате покрай
нас всичко от последната седмица насам. Но усещам, че и вие сте горди и
щастливи от нашия успех. Господ много ни помогна, без съмнение, но ни
постави и на невероятни изпитания. Първо с работата на Женя, която е
малко по-далеч от “на майната си” (аз имам и един друг израз за такива
далечни разстояния, но от приличие ще го преглътна). Приехме я и
решихме, че ще ходи до там дори и с такси ако трябва. После дойде и това
преместване, съвсем изневиделица – също нов удар за нас: финансов,
емоционален и всякакъв друг, погледнато от всички страни. Хайде, решихме
се и на тая отчаяна стъпка – ще се местим! Веднага след това последва
главозамайващият положителен резултат и за моята работа. Сега всеки ден
ще пътувам по 100 км от новото място (отиване и връщане), ще карам Нени
на училище и ще го прибирам вечер. Неудобно и изморително ще бъде и за
него самият, но и това приехме като предизвикателство и си казахме, че
ще го правим щом се налага! Миг след всичко това не закъсняха
неприятностите с колата, а тя тръгне ли веднъж спиране няма. И туй
бутело изрязахме със закупуването на друга, много по-нова и скъпа от
тая, която имахме до напред. Набутваме готови пари, за което аз хич не
съм съгласен. От една банка щяха да ми отпуснат нужната сума, но след
всичките им одобрения и финансови формалности, това щеше да стане чак в
понеделник или вторник - на мене обаче парите ми трябваха до 1 час.
Влогът беше единственият разумен изход от това положение – и тая стъпка
предприехме, колкото предизвикателна и противоречива да е тя. Едно се
моля само - да сме здрави, за да оцелеем в тая страшна мелница и
центрофуга! Не знам какво ни очаква още от тука нататък, но така е
относително добре когато бедствията ни се сервират постепенно и на
порции, че да имаме шанс да им реагираме своевременно. Не се оплаквам,
напротив – горд съм в някаква степен, но заслугата хич не е само моя.
Голямо ръчкане и кандърдисване падна и от страната на Женя, защото нали
знаете, че аз много-много не си падам голям активист - особено що се
отнася до коренна и драстична промяна било на къща, кола или начин на
живот (вероятно поради подобни причини си карам с една и съща жена вече
12 лета). Но тъй или иначе нещата така се завъртяха, че трябваше да
преминем през всичко това, за да се случи може би другото, което всички
толкова много чакахме и за което се молихме горещо. Сега само трябва
удобно да се наместим в хомота и “Дий воле, дий!” Споменавам пак думите
на чичо Сашо, Бог да го прости...
Всичко
до тук още не е станало известно за никой от приятелите ни - не че е
кой знае каква тайна; както вече споменах на няколко пъти, просто
тактично изчакаме да се улегнат нещата и да се стабилизират поне в
техния начален стадий, че тогава чак да разлайваме кучетата. А пък за да
мога да преразкажа и пресъздам преживяното и изстрадано напоследък,
трябва време дори само по телефона да се изприкаже на всеки поотделно -
амчи то е цяла епопея бре, нали виждате какво става! Напоследък нямаме
свободни минути даже и за това.
Онзи
ден докато се мотах из магазините в антрактите между отделните действия
на житейската сценка, купих и два филма по 36 пози със
светлочувствителност от 200 ASA. Другите, които са по 400 ASA са доста
скъпи, а все пак тези са два пъти по-добри от обикновените 100 ASA. Един
за вас и един за нашите в Ямбол - малки са ни армаганите, но сега
нямаме възможност да ви изпратим нищо повече. Даже когато и двамата с
Женя вече ще печелим, първо трябва да възстановим стойността на влога
който нарушихме, пък от там нататък ще видим какво ще става. Един път да
се задържим на работа и въобще “на крака”, после е лесно надявам се.
Тия тук не искат само блага дума пък била тя и вълшебна, ами и пари са
нужни за да ти отворят вратата...
В
последните няколко дена нямам много време да проконтролирам Неничко
какво и как свири, защото поради изключителната си заетост от онзи ден
насам съм го оставил на самотек. Той казва, че уж съвестно се занимава
всяка сутрин, а вечер заедно с мене - но от напрежение и стресове, нямам
възможност да му отделя повече внимание. Освен това аз не разчитам
безрезервно на неговата детска съвест – единственото заради което мога
да цитирам онзи титан на мракобесието и генералисимус на патологичната
човеконенавист, Йосиф Висарионович Джугашвили (Сталин) е, че според него
“проверката е висша форма на доверие”, споделяйки от своя страна
напълно тази му аналитична сентенция. В новият си Колеж, Нени ще има
задължително сериозно изучаване на някакъв музикален инструмент - както
солфеж, така и практически занимания. Изборът е един от няколко
възможности и може би ние ще се спрем на кларинета, който по-късно ще
премине в саксофон, защото техниката и постановката на пръстите е
еднаква (или почти) и за двата инструмента. Абе много сериозно училище,
дано да се задържим там поне по-дълго, че като започне Нени на едно
място и свикне - завършва 12-ти клас и от там отива право в
Университета, дай Боже. Но ще видим какво ще покаже времето и какви още
изненади ще ни поднесе...
Бях
излязъл за малко, та се включвам отново с няколко реда. Ходих да
изтегля социалната ни помощ, която и тази седмица ще върви, че от
другата сигурно ще я спрат - нали печелим уж вече. От там се отбих при
учителя ми от последния курс който карах, за да му кажа новия си адрес,
телефона и най-важното да му се похваля, че благодарение на грижите
които всички преподаватели положиха за мене, аз също вече имам работно
място. Това е един вид благодарност, уважение и към техния труд, който
те настойчиво и педантично отдаваха да ни оправят резюметата, да
изгладят документите ни за кандидатстване, а от там и самите ние
по-лесно да намерим място под слънцето. След това ходих да се подстрижа и
да кажа “сбогом” на моя бръснар. После се прибрах, окъпах се и в
момента съм току на вратата - готов за излизане. Обадих се в гаража да
проверя до къде са стигнали приготовленията и ми казаха, че новата ми
кола ще бъде готова в 15:30. И те се одумаха за бира или уиски, та ще
мина да им купя една тарга за хубавата работа, която направиха. Какво да
ги правиш ментърджиите - тук съществуват същите неписани закони,
каквито съществуваха до неотдавна (а вероятно продължават и сега…) в
корумпирана България, за бизнес отношенията между честният, почтен и
беден купувач, изправил се в цял ръст срещу търгаша зад щанда от другата
страна на тезгяха, които трябва да се съблюдават с пълна сила. Нени ще
си дойде в 15:30, но тъкмо ще се разминем за много малко и няма да мога
да го взема с мене на покупката - после ще му покажа колата на
спокойствие и с нея ще отидем да приберем Женя от работа. Очите ми парят
от напрежение, емоции, изживявания, малки и частични издигания,
следвани от пълни и повсеместни сгромолясвания. Нямам време още да си
разредя ракията с дестилирана вода и да я наложа със сушени сливи за
цвят и мирис - дано да не я изпием така, още “сурова” и бяла...
Милички
на мама – 18:10 на същата дата, а иначе денят е петък. Вече всички сме
си у дома + новата кола. Нека сега малко да разкажа за нея - нали съм
хвалипръцко! Отидох в 15:30 - занесох бирата на търговците, аз си взех
колата и си тръгнах. Автомобилът наистина е хубав - новото си е ново,
няма какво да се заблуждаваме! Казва се “Mitsubishi” (“Мицубиши” - пак
японска, но произведена тук в Австралия; заводите им са даже в
Аделаида). Моделът е от 1993, но за пръв път е регистрирана през 1994.
Общо взето е ползвана само 3 години и е едва на 74,000 км. Просто е като
нова - не личи че е карана или че някой се е возил в нея. Отвън
ламарините й са в тъмно вишнев цвят, а отвътре тапицерията и арматурата -
сиво и черно. Грее отвред! Двигателя е V-образен 3 л/6 цилиндъра, с
инжекторно впръскване на горивото. Има и още други работи дето тепърва
има да ги изучавам. Автоматична скоростна кутия с 4 скорости и т.н.,
електрически огледала, централно заключване и още изгъзици. Смятам, че
направихме добра сделка, то ще си покаже във времето. В последствие ще
направим филм и снимки, но сега нямаме нито физическа, нито практическа
възможност за това. Всичко това като информация ви стига на тоя етап, а
по-нататък когато и ние мирясаме малко, тогава ще се занимаваме с филми и
снимки.
Та,
благодарих на всички в гаража, качих се в колата, минах да взема Нени
от къщи (той тъкмо си беше дошъл) и потеглихме да прибираме майка му.
Колата е с предно предаване, така че по Столетов на снега няма да имам
никакви проблеми със закъсване. Сигурно е и с доста “коне” под предния
капак на мотора, защото вдига 220 км/ч. Тук мощностите се мерят в
киловати и много-много не им разбирам. Но както и да е – много е мощна,
защото Нени вика: “Като тръгне на светофара и ме залепя на седалката!”
Той също е много възбуден и доволен. Женя ахна като я видя. Изобщо тая
седмица беше страшна като емоции, напрежение и проблеми, които за щастие
доведохме до успешен край. Сега ще си накапем по малко винце в чашите,
за да ни се отпуснат нервите, защото големи чудесии бяха, голямо
търчане...
Тези
дни времето е мокро и дъждовно, но обещават да се оправи утре или
вдруги ден. Е, наистина вече спирам, защото сядам зад бялата покривчица,
не издържам повече...
18.05.1997
- Неделя, много рано сутринта. Вчера пак беше ден за надпревара с
времето и проблемите. Нямах никакъв шанс да седна да пиша и най-после да
довърша това писмо. От петък вечер започнахме да обявяваме на
приятелите си новините около нас. Докато се обясни всичко кое как е
станало и минават часове в телефонни разговори. Всички се обаждат
радостни да ни поздравяват, дано да е за добре! Аз не се съмнявам в
искрените им чувства. Сутринта валя дъжд, Нени имаше голям празник на
училището, който за малко щеше да се отложи. Закарах го там и го
оставих. Бях решил да го заснема с камерата, защото той се е записал в
един училищен оркестър и взе участие в изпълненията на челните места в
групата. После ние с Женя имахме малко работа в съседни магазини, а аз
се върнах в училището да направя филма. Имаха три представяния и аз
заснех целия парад. Стана един сценарий от около 40 минути, но нали ще
гледате “бабин сладък” - надявам се, че няма да ви омръзне.
След
като свърши всичко, минахме с Нени из магазините да събера разни
кашони, че в тях да си поместим покъщнината, обядвахме и почнахме да
прибираме домашния инвентар. Почти всичко успяхме да опаковаме, та като
дойде камионът другата събота, само да товарим и да стане по-бързо,
защото ще му плащаме по $25 на час. Снощи в 20:30 приключихме с
инвентаризацията за деня, като тази сутрин офанзивата продължава. Нени
отиде да спи у приятелчето си, за да не ни се мотае из краката и пред
очите. След малко ще си дойде, та заедно с него първо ще отидем на
черква, а пък после ще продължим с оправянето на багажа. В момента пиша
тези редове и се сетих, че за тазгодишният Великден си бяхме решили на
всяка цена да отидем на нощната служба. До тогава никой от нас нищо не
знаеше какво ще стане от всичко това, което стана напоследък. Миналата
година не ходихме - Албена и Васил ни бяха на гости и ние предпочетохме
моабета пред черквата. Правя паралел на тези събития и се заричам вече
да не пропускам възможност за Великденска служба, защото ето че всичко
стана буквално броени дни след този свят ден. А спомняте си и вие колко
неудачи имахме миналата година, че и по-миналата, но това със
загубването на работата ми беше върха. Сега и аз за себе си се убедих,
че човек трябва да отделя по някоя минута и да влиза сегиз-тогиз че и
по-често в черква, за да се поклони и запали по свещ за живи и за
мъртви. Аз не съм се съмнявал в това нито за миг, но сега всичко ми е
много прясно и вече мога да преценя кога и как е станало. За това от
сега нататък ще започнем по-редовно да отдаваме почитта си към Бог,
светиите и починалите ни близки...
За
вчера беше планирано довършването на касетката с няколко Неничкови
изпълнения на органа, но отложихме мероприятието за днес. Довечера
трябва да занесем пакетчето у Сашови, защото родителите на Ани отлитат в
сряда за България. Бързам да довърша и писмото си сега, а от утре ще
започна друго. Важното е, че от това ще научите абсолютно всичко което
се е случило, а пък подробностите и последствията ще бъдат в следващото.
Филмът, който заснех вчера в училището на Нени, ще го запиша на нова
касетка, с която ще се занимавам на новото място, чак след като се
установим там. На 31 Май е концерта от музикалната школа, но той също ще
бъде на другата касетка. Тогава ще направим филм за новата квартира и
околна обстановка. Така много скоро ще получите още една пратка от нас, с
писмо и видеокасета.
Първо
ще видим дали родителите на Ани ще се съгласят да вземат тези златни
неща - тогава ще потвърдя по телефона, че действително сме ги изпратили
по тях. Аз сега преустановявам с тези последни мои думи, защото започвам
да събарям компютъра - там колко жици са ако знаете, но ще го сглобявам
отново като му намерим място в другата квартира. Оставям листите
най-отгоре, та ако случайно се сетя за нещо важно докато подреждам
едно-друго, своевременно да го допълвам.
Нени
тъкмо си дойде - сега се пазари с майка си да му направи закуска
(палачинки или пържени филии), после отиваме на черква и продължаваме
като се върнем. Аз имам само да си подредя гаража и сме готови да се
изнесем и на Луната ако трябва. Толкова му е зорът - два дни на старото
място, други два на новото и живота продължава, както си е бил преди. А
сега се оказа, че закуската от пържени филии ще я направя аз, защото
госпожата влиза да се къпе, а пък аз съм по-свободен...
Завършвам
писмото си с няколко реда. Направихме записа днес, Нени вече свири
по-спокойно по моя преценка. Дано да ви харесат изпълненията му. Ходихме
на черква - точно след Великден е пристигнал нов свещеник от Скопие и
сега в Македонската църква са възстановени редът и порядъкът. Имат вече
редовни служби всяка неделя и в останалите празници, както е според
обичаите от Православния календар. Ние натрупахме в единия край на
стаята всичко в кашони - телевизори, видео, уредби и т.н. Голяма част от
нещата слязоха в гаража. Остава да се разглобят леглата и да нахвърлям
боклуците от самия гараж в кашони. Това са дъсчици, железца,
инструменти, бои, лепила, туби, бидони и още много, ама страшно много
стока, с която не ми се разделя, а би трябвало отдавна да съм я
изхвърлил на боклука. Вероятно и до такива действия ще прибягна, но за
сега благоговейно пазя и съхранявам всичко...
Сега
е вече 15:00, обядваме и излизаме – надвечер ще минем през Ива и Румен,
нали са на една крачка от Сашови. Тази сутрин в черквата случайно се
видяхме с Ели и Жоро, та и с тях си побъбрихме. Виждам че времето
напредна много, за това спирам до тук, без много-много уговорки.
Извинете ни още веднъж за толкова много забавеното писмо, радвайте се за
всичко, което стана и до нови срещи в писма, видеокасети, телефони, а
най-накрая и “на живо”.
Целуваме ви всички много: Женя, Нени, Ангел…
AUSTRALIA, Brisbane
П.
С. Тази сутрин се събуждам и гледам, че часовникът ми е спрял. Сигурно
батерията му е изтощена, но ето ти сега пак нов проблем. В това
динамично време съм загубен без часовник. Добре че днес е неделя и не
продават такива вещи, иначе трябваше да обикалям града и да търся - т.е.
да си “избирам” измежду хилядите, беше по-подходящо да употребя. Какво
още има да спре не знам, но нямам нито миг на облекчено отдъхване, освен
когато се изсера мощно и издъно! На първо време ще нося будилника в
чантата си, докато оправя ръчния часовник. Кога ще свършат тези приливи и
отливи не знам. Тъкмо оправя едно и веднага друго изниква. Това беше
така, между другото – за разтуха. Хайде чао!!!
В
пликчето дето е за Ямбол се намира и вашия филм. Двата са абсолютно
еднакви, така че който и да вземете, все едно. Ако има още нещо да
прибавя, то ще е в пощата, т.е. у Ани...
Довършвам
вече у Сашови. Златото е между снимките. Там има и нещо за да покриете
масрафа по ремонта. Разгледайте снимките и за Ямбол, защото сред тях
може да има информация и за вас. Хайде - това наистина е вече всичко, а всъщност още нищо не е започнало…
Няма коментари:
Публикуване на коментар