Мили майко, татко и ти наша скъпа бабо; приятели, врагове, близки и далечни!
Ето
че още предното писмо не е напуснало Острова на червената пръст, а аз
веднага захващам друго. Сега е 09:30, а в 12:30 на днешната дата (за
протокола - 16.10.1996)
№ 56 вече ще лети към вас, заедно с майката на Васил. Надяваме се, че
другата седмица вече ще сте и прочели какво става с нас и как се
развиват събитията в отсамното полукълбо под Екватора.
Тази
сутрин по радиото съобщиха за земетресение, станало в Италия. Имало
известни разрушения, малко ранени и един смъртен случай на човек, който
получил удар точно в този момент (изглежда от уплаха). Може и вие в
България да сте го усетили съвсем слабо, но по-вероятно е даже и да не
сте забелязали...
Ние
продължаваме да гоним поставените пред нас задачи и да преследваме
целите си до степен, до която ако впрегнат два вола да дърпат една
каруца, по-скоро те биха умрели, отколкото да я извадят от калта.
Довечера сме на пазар за храна, утре вечер пък – за маса и столове. Тези
дни трябва да се разбере какво ще стане и с работата на Женя. Тя днес
ще излиза да изпрати писмата за моите работни позиции. От другите, които
до сега съм изпратил нямам никакви резултати, освен най-простото и
елементарно съобщение, че документите ми са получени в съответната
служба на фирмата и че подлежат на разглеждане. Другата седмица вече и
съкращенията ще бъдат обявени. Не ни липсват емоции от всякакъв род и
величина – нямам оплаквания, че ми е станало скучно.
Времето
е хубаво (едно нещо поне да е малко по-разведряващо). Неничко усилено
се стяга за лагера-къмпинг и постоянно крои планове как, къде и с кого
ще спи в една палатка, какви огньове ще си накладат, как няма да мигват
по цяла нощ и ще плашат момичетата с фенерите. На 04 Ноември тръгват
(което е понеделник) и ще се върнат в петък същата седмица.
Продължавам
с тревожните новини от работа. Един човек от нашите в отдела вече си
тръгва. Той беше нает по силата на трудов договор, а не на постоянно
място, както сме повечето от нас. По принцип има ли на някъде
съкращения, това са хората от които първо се очистват. С тези, които са
на редовни длъжности както съм аз например, нещата са малко по-сложни от
гледна точка на обезщетения и други профсъюзни формалности, но решат ли
да съкратят някой такъв нещастник – нищо не ги спира; няма сила и
закон, пред които да се огънат.
Иначе
всичко останало си върви по старому - непрекъснато живеем в трескаво
очакване и постоянни надежди. Градим светлото бъдеще, само че все още му
дълбаем основите и се ровим като къртици из траншеите, без да можем да
изпълзим по-нагоре.
Снощи
у Василови се засякохме с Ани и Сашо. И те ходили да занесат някакво
писмо, само че бързаха да се прибират защото щяха да говорят с техните
по телефона. Довечера ще ги разпитаме за пресни клюки и новини от
Българското Царство. Скоро ще са изборите за Президент – кого ли ще
турят за главатар? Лошото е само, че принципно президентската институция
се явява малко проформа и почти нищо не зависи от нея. По-скоро нещата
откъм Народното събрание трябва да се променят, където се коват законите
и правилниците; после Министерските хора ще е нужно да се оринат и
подменят с нови и кадърни люде, та чак тогава евентуално на народа може
да му поолекне теглото. Ама писано му било на тоз народ да тегли и това
си е.
Скоро
и на Румен майка му си тръгва за София, но ние няма да сме готови още с
колета. Така че нищо няма да изпращаме по нея – отделно, дето не е и
много удобно. Хората носят достатъчно багаж, покупки и подаръци за тях
самите, както и за своите близки - а пък и разстоянията, на които сме се
разпрострели съвсем не са “квартални”, т.е. през една улица или в
съседния блок. Проклетият самолет пътува с часове там горе из въздуха...
Малко
ми е бедничко откъм информация днешното начално включване, но
предполагам че предстоящите занапред събития от най-близкото бъдеще ще
го освежат достатъчно. Сами ще се убедите по-навътре из редовете кое как
ще бъде – аз не мога да гадая от сега подробностите, но ги
предусещам...
17.10.1996
- Напрежението на работа вчера се покачи неимоверно много, когато един
по един започнаха да си тръгват все повече и повече хора - мои колеги,
близки приятели и отлични специалисти с по над 10 години трудов стаж в
този завод. Може би днес ще стане ясна съдбата и на останалите. В същото
време вчера шефа ми спусна новите задачи, което подтекстово би
означавало, че аз няма да се окажа сред следващата партида на изплюти и
отлюспени служители (поне аз така си мисля, вероятно защото страшно
много искам поне този път да съм прав за нещо положително). Обаче, мамка
му - нищо не знам за себе си и докато не утихне бурята около мене, не
мога да съм сигурен в абсолютно нищо и никой...
Както
виждате, аз постоянно ви информирам какво става около нас. Добра или
лоша – истината трябва да се знае. Женя вчера се е обаждала за работата
си, но са й казали в петък да провери отново. Мирише ми пак на гнилоч,
ама дано да бъркам. Довечера, както вече знаете от последните страници
на предишното ми писмо, ще ходим да си купуваме маса и столове. Дали ще
ги купим аз все още не знам, но че ще имаме една дълга и тягостна
разходка в обиколката на магазините – това вече е повече от сигурно.
Снощи
си напазарувахме малко провизии за големият и ненаситен хладилник. Ще
имаме да ядем най-малко две-три седмици. Наред с всичко от първата
необходимост, от зарзаватчиите купихме и една малка щайгичка с тиквички.
За да избегна досадното пържене и цапането на кухнята в къщи, ще отида
на едно барбекю в някой парк и там на тенекията ще ги овъргалям през
огъня бързо-бързо. После като им стрия много чесън, с кисело мляко и
тлъста запръжка с червен пипер – ще станат точно както е по диетата! И с
много хляб, разбира се...
Продължавам
скучният си монолог вече в обедната почивка. Това веднага трябва да ви
подскаже, че все още се намирам на територията на фабриката и
недвусмислено означава, че съм на работа. Не се чува нищо ново около
съкращенията – дали пък няма да се спрат и да ни оставят още малко, по
дяволите. Междувременно шефа отново ми даде да се занимавам с други
задачи, по-спешни от предишните. Ако щяха да ме уволняват, аз мисля че
нямаше да ми възлагат работа. Но пак казвам – докато не изтече шибания
месец, няма да има спокойствие. Всъщност те останаха само две седмици -
ще ги изтърпим някак си. Абе, голямо затишие е настанало; ама и голяма
буря се е задала след него – без да ви плаша. Въздуха ми чак мирише на
барут и пърлена кожа...
В
момента в който полагам настоящите си редове стават точно 24 часа,
откакто предишното ми писмо пътува към вас. То вече е пресякло Екватора,
вероятно е на път за Лондон. А от там след още малко и си е “у дома”.
Ние ще се обадим след 20-ти т.м., когато влиза новата ни сметка за
телефона. А може би до тогава и на Васил майка му ще ви се е обадила,
защото аз освен адреса, на плика съм написал и телефонният ви номер - за
всеки случай. Знам от прослушването на майкината касетка, че едно
ходене до София изяжда 1000 лв. суха пара, но вие гледайте да го
съчетаете някак си без отиване до там. В моите наивни и далечни
представи не мога да преценя това количество средства дали е много или
пък малко (защото като се и замисля - на мене заплатата ми беше 1500 лв.
преди заминаването ни за Австралия; вероятно не бива да се сравняват
двете епохи, но все пак – аз нямам друга база за сравнение). Тези
последните парични знаци нещо не ги възприемам като реални и не съм в
състояние да си ги превърна в някакво закономерно измерение. Така че ще
прощавате моето невежество и ще ме извините, ако не дооценявам
финансовия въпрос достатъчно точно. Независимо обаче, средствата са си
средства и ако могат да се спестят, това ще бъде най-доброто разрешение.
Нека Никито или Златето да отидат до Василови и да приберат писмото, а
после да ви го препратят по пощата. Все ще измислите нещо – аз съм
сигурен в това. Даже не разбирам защо изобщо се занимавам с този въпрос,
знаейки че докато вие прочетете настоящите ми терзания, вече отдавна ще
сте получили и въпросното писмо. По-важното тук е, че то ще е
пристигнало аламинут до България и ние спестихме $20 за изпращането му,
които пък ще използваме да донапълним колета с армагани. А тъй като и
Коледата наближи, не е изключено да направим един голям колет и така да
покрием всички наши близки; ще ги сайдисаме за всички минали и
предстоящи празници. Така ще е най-разумно да постъпим, защото колкото
по-тежко нещо изпращаме, толкова по-евтини стават пощенските разходи
(прогресията обаче не е безкрайна, въпреки че не знам дали е аритметична
или геометрична; за неразбиращите - справка др. Драшански, ІІІ-то
Основно Училище “Цанко Дюстабанов”, Габрово). В момента в който написах
обаче предния ред, дълбоко се зарових доста далече назад в ученическите
ми спомени; разсеях се, разстроих се, просълзих се и мисълта ми в
сегашното време секна. Аз много често си спомням за най-различни случки,
по-важни или по-незначителни събития, близки и далечни хора, учители,
съученици и т.н. Миналото ми помага поне частично да се спася от ударите
и временно да избягам от пораженията, които постоянно ми нанася кризата
на настоящето. Така умислен не съм разбрал кога е свършила и обедната
почивка, но обещавам че утре обезателно ще продължа...
18.10.1996
– Видяхте ли, бе? – и днешния ден се водя на заплата; надницата ми тече
- демек, все още съм на работа, защото сега пиша в малката си сутрешна
почивка. Вчера станахме свидетели на силно емоционален и изключително
успешен за нас ден – всъщност, ако не броим загубеното време във
фабриката, за малките ми радости остават само един кратък следобед и
една още по-кратка вечер.
Както
казах, веднага след работа излязохме и отидохме в една мебелна къща.
Това е огромна верига от магазини за мебели, разположени на 5-6 места из
цял Бризбън. В съботата, когато пак обикаляхме като въртоглави за маса и
столове, се спряхме на един чудесен комплект, който госпожата още щом
видя и отсече: “Това ще е!” Разбира се обаче, с нашия Марко Тотевски
късмет това там беше последната им бройка, но ние бяхме решили да
обходим всички останали места, за да се убедим напълно, че повече няма
такива подобни и едва тогава да предприемаме компромисен вариант. От нас
излязохме в 15:30 и се прибрахме в 21:00, след 115 км пробег между
отделните магазини. Където и да отидехме все нямаха или пък беше
продадено точно това, което търсехме. Само на едно място намерихме
компромисния вариант и си казахме, че ако и в последния магазин няма
това, което искаме ние, ще се върнем да вземем въпросната маса с 6
стола. Последваха обиколки и на другите два магазина. Също безуспешни
(добре че хората са построили само няколко такива мебелни къщи – една да
имаше обаче горница и единият от нас щеше да се прибира към къщи в
ковчег). На края в най-последния магазин намерихме нашия модел – и той
продаден, естествено. Попитахме момичето – “Няма други, вика тя”. Но все
пак от любезност и съжаление вероятно към мене, отиде да провери и в
склада - даже взе още един човек с нея, за да търсят из огромните
халета. След малко дойде да ни повика вътре, за да видим какво е
намерила и дали ни харесва. А то пък се оказа абсолютно същото, което
ние търсехме вече в продължение на часове – а най-важното, че и в
цветово отношение беше подходящо (направо еднакво) с останалите ни
мебели. Че на всичкото отгоре и с $200 по-евтино, защото било последно.
Вместо за $800, купихме масата и столовете за $600. Без пари просто за
качеството, фасона и модела. Солидно дърво - няма талашити, ламинирани
плоскости и фазери. Вносни на всичкото отгоре - от Малайзия. Много се
зарадвахме на покупката си – толкова много, че да забравя за умората,
гладът и жаждата по време на нескончаемата ни обиколка; натоварихме
кашоните в колата и се прибрахме.
През
следващите няколко дни ме очаква голямо сглобяване, нареждане и
подреждане, но с това вече мебелният ансамбъл е напълно завършен. Ще
заснемем няколко кадъра от домашната ни обстановка, с които ще приключим
видеокасетата. Разбира се щастието ни от новозакупената покъщнина се
помрачи напред, когато Женя ми се обади че са й отказали работата – аз
не бях учуден, но все пак за пореден път разочарован. Но утре излиза
новия вестник с обявите и тя на нова сметка ще пише молби, писма и
декларации. Ама така е то - няма пълна радост; все нещо трябва да куца,
да убива, да гложди и смъди като подсечен задник...
Моето
оставане в завода все още хич не е сигурно. Мислехме, че до днес ще ни
съобщят кои ще са “щастливците” за следващата фурна към ада на
безработицата, но сигурно това ще стане другата седмица. В същото време
пак настана зор в отдела, защото сега аз поех работата и на напусналият
ми колега. Трябва нещо да довърша, добре ама той го объркал и ще трябва
да го почвам от началото. А чертежите трябваше да са готови до обяд!
Абсурд - ще им дам няколко скици да се оправят за момента, а пък аз
официално ще ги довършвам по-после.
Чухме
че доларът бил паднал до около 215 лв. След това обаче ще го вдигнат
двойно. Дано не сглупите толкова много само заради тази мнима и
измислена висока лихва. Всичко е ужасно фалшиво и е измислено единствено
с цел да приберат на хората парите и да ги разгромят финансово. Не
допускайте събираното с кървава пот, да отиде по орли и гарвани с
“червени” нокти и клюнове – комунистите няма да се посвенят да ограбят
всичко и да го затрият (а най-вероятно е да го изнесат по разните
чуждестранни банки или под формата на фалшиви и съмнителни инвестиции
извън пределите на Татковината)...
21.10.1996
- Тези съботно-неделни дни, за разлика от някои други напоследък,
въобще не преминаха чак толкова вяло, тъпо и скучно. Още в петък след
работа излязохме да търсим подвижен стол за бюрото на компютъра.
Обикаляхме доста, но не се спряхме на нищо. На края пак влязохме в един
от многото мебелни магазини, за да разгледаме какво продават там и на
какви цени. Измежду другите “експонати”, открихме и едни стъклени
плотове за най-различни масички. Аз отдавна търся такова нещо за една
такава намерена маса, но без стъкло обаче. Някакви джамджии ми поискаха
$80, за да ми изрежат стъкло по мярка. Рекох си: “Друг път!”, изпъвайки
напред и нагоре средният си пръст. А пък този плот беше обработен, със
скосени ръбове – специално направен за маси. Той не случайно е струвал
$200 като нов, обаче до този момент не беше намерил правилният си
клиент. Така ние го купихме само за $20, но хич и не съм си задавал
въпроса: “Защо пък са го намалили толкова много?” Просто виждам го че
става; отговаря по размерите на масичката и най-вече по мерките на
плиткият ми джоб и тутакси го купихме. Като се прибрахме от магазина аз
веднага се заех със сглобяването на масата и столовете, които до този
паметен момент стояха в гаража, складирани на кашони от предния ден. До
вечерта успях да събера масата и един стол от всичките шест – няма нищо
сложно, обаче си е врътня и се губи много време в събирането на
отделните части.
На
другия ден, вече събота - още от ранни зори продължих дейността по
сглобяването на мебелите. Ей го и тук – абе мамка му, омръзна ми бе,
казвам ви честно! Сега пък се оказа, че на последните два стола им няма
винтовете. Просто липсваха от комплекта – изглежда още от мебелния завод
са пропуснали да ги сложат, загубили са се или пък някой ги е свил (ако
е имало и някой българин в завода, вероятността за кражба вече е
осезателна). Аз имах и други излизания по най-различни поводи и още в
10:30 напуснахме пределите на домакинството с Неничко. Женя през това
време започна да подрежда секцията, която вече бяхме сложили на
определеното й място. Голяма обиколка падна пак и за тези проклети
винтове. Та от много скитане и търсене, на края пак се озовахме в същия
мебелен магазин, от където купихме масата и столовете. Извадиха ми
хората веднага винтовете от някакъв друг комплект и работата се оправи
мигновено. Добре ама магазина е на 30-40 км от нас, а заедно с другите
обиколки и губене на време тук и там, та стана 15:00 докато си дойдем.
Женя тъкмо беше подредила стъкларията. Аз се заех с последните два
стола, завинтвам мълчаливо и си мисля: “Че кой ли пък ще седи на толкова
много столове?” Как кой, бре - веднага се обадих на Румен и Ива; да
дойдат по спешност вечерта, за да полеем покъщнината. Като
опрахосмукачих на края и всичко си отиде по мястото, стана наистина
много приятно, хубаво и уютно. Всички много го харесаха и казаха, че
Женя има отличен вкус (в което никой не се е съмнявал, само че не случи
на богат мъж – в това й се състои най-големият проблем на нея). Вечерта
си направихме един порядъчен моабет. У нас дойде и майката на Румен - да
се видим за последно, защото и тя в сряда лети по редовната самолетна
линия Бризбън-София. Моабетствахме с тях до 01:00 посред нощ – беше
много весело, както обикновено в подобни случаи.
Вчера
се изцъкли едно слънчево и ясно време – само за излет. Измихме набързо
чиниите, поринахме кочината след гостите и се обадихме на новите ни
приятели Жоро и Елисавета да излезем. Те горките, са хаймани точно като
нас и хич не ги свърта на едно място. Много си допаднахме взаимно, имам
такова чувство. Приятелите дойдоха да ни вземат от къщи, а ние ги
заведохме нагоре из дебрите балкански, където по разни паркове и поляни
си изкарахме един чудесен ден. Прибрахме се чак вечерта, но на връщане
за по-направо се отбихме всички през нас - уж за по едно кафе, но
пийнахме и по чаша вино, хапнахме каквото Бог дал и малко мезенце;
децата си играха, а ние си дрóбихме лаф цялата вечер...
Днес
седмицата започна с още повече зор и напрежение в работата. Не закъсня и
поредната неприятна изненада за нас, почасовите работници – с днешна
дата изобщо се прекратява правото ни на извънреден труд. Щяло да става
само в особени случаи, със специални разрешения едва ли не от Римският
Папа и прочие сложнотии – това дето хич няма да е, но нейсе. Всичко
става все по-зле и по-зле – виждам го с очите си как корабът потъва
бавно, но сигурно. Тези дни вече ще се разбере дали няма да ме съкратят,
но аз даже и по някакво чудо на обстоятелствата да остана, не виждам да
има хляб повече за мене тук в тая проклета фабрика. Язък че толкова
силно започна всичко в самото начало, така добре си навлязох в работата,
а и изкарвах много хубави парички. Имах наивността да си мисля, че на
това място ще се пенсионирам. Тези именно мои лъжливи чувства и усещания
ни накараха да си помислим, че сме недосегаеми, че сме финансово
независими, че сме едва ли не станали богати и въз основа на всичко това
се хвърлихме в покупки на по-едри неща. Каравана беше една отколешна
мечта, която задоволихме; по-голямата и скъпа кола се яви непосредствена
необходимост, за да има с какво да го дърпаме. Покупката на земята
обаче и намеренията ни да строим си беше чиста проба глупост и равнение
по някои, до които ние много трудно можем да застанем. Е, сега след
всичко това се връщам на основната си заплата, която подчертавам отново,
хич не е малка - но един път свикнали да разполагаме с повече средства,
трудно ще си свием каишите на обратно и ще заживеем в лишения. Освен
това всички заеми които ни висят на шиите, сега съвсем ще ни объркат
бюджета с по-ниските доходи. Добре че спряхме изплащането им на този
етап и обявихме парчето земя за продан. За нея има вече и потенциални
клиенти, но ние чакаме уж по-добра цена. Ще изчакаме така още една-две
седмици и ще бъдем принудени да се съгласим с предложените ни оферти.
Нямаме време нито за чакане, нито пък повече пари за губене. Замислено
беше по един начин, но не ни било писано. Майната му и толкоз. Друго ще
дойде, хем по-хубаво...
Неничко
днес не е на училище. Учителите им имали някакви съвещания. В съботния
вестник с Женя намерихме по няколко обяви за работа и тя днес ще
разпрати молбите ни по отделните фирми. От до сега изпратените нямаме
никакъв хабер - нито тя, нито пък аз. Аз очаквах (отново моята чиста
душевна наивност), че с този опит който придобих, за мене специално ще
има по-голям наплив, но изглежда не събуждам необходимият интерес у
работодателите. Имам лоши предчувствия – дали и този път ще бъда
прав?...
Снощи
щях да ви се обаждам по телефона, но не знаех номера на Василовата
майка в София, че да ви го продиктувам. Тя сигурно благополучно се е
прибрала вече в къщи, а заедно с това и писмото което сме изпратили по
нея. Довечера ще разбера телефонният им номер, за да ви го кажа и
направите връзката с нея.
22.10.1996
- Вчера съвсем необичайно за понеделнишки ден, се прибрах рано-рано още
в 15:30. Както знаете, нямаме повече право на извънреден труд и от сега
нататък ще работим само до 15:10 (това е и чудесно, между другото –
само че не трябваше да ни пипат заплатите). В подготовката на Нени за
лагера влиза и фотоапаратче като желан атрибут. Ние преди няколко
седмици купихме едно за $1 от намалените цени, но докато го “оправим”,
го повредихме още повече и то отиде също във “фото Рай”, както се
изразява нашият малък професор. Подобно на някой, когато душата му се
възнесе към небесата и се спре пред портите на Рая, така и ние като
серем на нещо и го изхвърлим в боклука, символично заминава за там. Та
снощи пак отидохме в същия магазин, където имаха и по-нови модели, на
същата цена ($1) - за да се застраховаме, този път купихме 5 парчета.
Цяла вечер изпробвахме, почиствахме и се бъзикахме с тези фотоапарати.
За наша най-голяма радост се оказа, че те всичките работят безупречно,
имат вградени светкавици които светят на всичкото отгоре, а някои модели
от тях са и с моторно задвижване на лентата (които аз лично никак не
уважавам, защото винаги си зависим от батерии). Даже виждам как някои
отделни и по-засукани екземпляри ще полетят към България, за да подменят
най-после онова, което майка има от известно време. Още не съм ги
изпробвал как ще се държат в реални условия, как действат заредени с
филм и какви снимки правят. От сега нататък имам да провеждам тези
опити, а всичко това ще ми отнеме известно време. Ще има да почакате за
резултатите…
Улисан
във фотографската си краста, снощи забравих да поискам телефона на
майката на Васил. Но довечера вече непременно ще им се обадя и късно
вечерта пък ще звънна на вас. Сега съм малко по-спокоен като знам, че
писмото ми е пристигнало и че след няколко дни вече ще сте го и прочели.
То е доста богато илюстровано с много нагледни примери, с факти
извадени направо от суровата действителност и множество снимки, които
умело я прикриват. Скоро ще извадим филма и от нашия апарат, така че в
колета освен всичко друго ще има и допълнителни количества фотографии...
Сега
е вече обед и до този момент нищо ново не се е случило, нито пък нещо
старо се е променило. Онзи ден получихме писмо от Снежа и Денчо (сега
живеят и работят в Либия - тя е лекарка, майка й дето живее на Горна
Росица и е била колежка на татко в завода). Най-после решили и са си
подали документите за Австралия чрез посолството ни в Кайро. Дано успеят
да дойдат тук – всички ще бъдем много щастливи; те са прекрасни хора и
приятели. И на тях са им блокирали валутните спестявания в Българските
банки, та са бесни от тази мръсна финансова развръзка. И разбира се има
за какво да се тревожат. Женя вчера им е писала писмо, ще им изпратим
още малко информация и ще ги чакаме. Дано до това време да съм сварил и
ракията, че да имам с какво да ги посрещна барем на първо време...
Най-после
и аз разбрах какво е станало с тези хора от Габрово, но чрез новите ни
приятели. И те са извървели доста трънливи пътеки, докато стигнат до
тук. Тези $1700 които са платили не са глоба, а са си платили езиковите
курсове, които ще посещават когато пристигнат в Австралия. Отначало като
безработни най-лесно е да минат през евтиния живот в Аделаида, да си
стъпят на краката и чак тогава да мислят за местене в другите по-големи
градове. Това не е само наше мнение, но и също на тези, които дойдоха от
там (новите ни приятели). Те също откриват голяма разлика между двата
града в ценово и социално отношение. Няма ги тук тези привилегии за
безработните, които ги има долу в Аделаида. Но както си решат – аз така
или иначе не познавам тези хора, но щом като един път са дръзнали да
тръгнат, задочно им пожелавам много късмет. Нямаме хабер и от онова наше
момче, което замина нататък; какво направи, почна ли работа – нищо не
знам за него. Дано да се е закрепил някъде...
Чувствам
се ужасно, когато всеки миг очаквам да ме съкратят, а в същото време
никой нищо не ми казва. Вършиш си работата до самият край, а като дойде
“тържественият” момент ти връчват чека с парите и казват: “Sorry и мерси
за всичко!” Трябва да издържа още няколко дена, защото ще се пръсна
вече. А иначе като пита тоз-оня как сме – нека пак да сме много добре,
така да казвате на всички! В България беше лесно (а и продължава да
бъде) – далавера, хайдутлук; домати в Скопие ще продадеш, с вино от
Сунгурларе ще залееш Габровския пазар – можеш да се оправиш и да
изплуваш от батака. Докато тук тези номерца не вървят обаче. Аз не го
казвам всичко това, за да се оплаквам. Напротив - ние добре си свикнахме
с тези неща и дори не ни правят впечатление. Просто го споделям за
информация, защото не може само хубави работи да се разправят и да се
говорят небивалици. Има хубаво, но има и лошо – а в името на правдата
трябва да се казва всичко. Моите крайни изводи са плод на сбирщина от
наблюдения под множество и най-различни ъгли, пречупени през серия от
призми – от всичко най-лошото е обаче, че всичко това рефлектира обратно
при мене и често се налага да се пазя от моите собствени стрели. Но
нека един път да изчистим разходите по заемите към банките-кръвопийци,
пък тогава вече отново ще се задиша леко и свободно...
23.10.1996
- Скъпа моя майчице, татко мой любим и драг! Вчера получихме вашето
тревожно писмо № 158 с ужасната вест за смъртта на милата ни баба Фанче.
Излишно е да крия, че ние изживяхме доста тежко тази загуба на наш
най-близък родственик. Страдаме и скърбим с всички вас. Приемете
най-дълбоките ни и искрени съболезнования. С огромно съчувствие
разбрахме, че последните й жизнени дни са били особено мъчителни и тежки
– както за вас, така и за самата нея. Много, много ни е мъчно и сме
покрусени от загубата. Независимо че предвид нейното лошо здравословно
състояние, всички ние винаги сме си имали “едно на ум”, че този миг рано
или късно щеше да настъпи, просто раздялата с близък човек винаги е
болезнена. Нека милостивият Бог наш да прости греховете й! Ние никога
няма да забравим мъдрите й съвети, всичко на каквото ни е учила и
множеството моменти и случки от времето, когато сме били заедно и
живеехме в мирен сговор и любов. Надявам се и тя да ни прости за
всичките мъки и неприятности, които ние от своя страна пък сме й
причинявали през тези години на съжителство (да, надявам се и не се
съмнявам в това, въпреки че далеч не го заслужавам). Аз все не й давах
да пуска котлоните на “4”, за да не хаби много ток и постоянно за нещо й
мърморех. А и само това ли е било? Всичките ни караници помежду с
любимата жена се отразяваха върху нея и тя макар че не чуваше, прекрасно
разбираше всичко, което ставаше между нас. Едва ли ще мога някога да й
се отплатя за стотиците пъти, когато сме оставяли нашия малък Неничко да
спи в стаята при нея, а през това време ние оттатък в другата стая
бесувахме с приятели в пиянство и разгул до сутринта (бабин сладък,
хубавин на баба – между другото, това име тя му го измисли)... Сега
горко съжалявам и се чувствам ужасно виновен пред нея. Дори в момента,
когато пиша тези редове, очите ми се пълнят със сълзи, които капят
безразборно по листите. Последно СБОГОМ и прощавай, мила бабо – твой
единствен внук: Ангелчо...
Беше
ми необходимо доста време, докато се съвзема от душевната травма и
продължа с воденето на дневника. Вероятно от тук насетне ще има много
пъти да се връщам в спомените си и често да споменавам един или друг
факт. Какви животни сме това хората бе, майка му стара – защо все
оценяваме нещо, едва когато го загубим? Сега и очите си да изплача, ще
бъде твърде късно за всичко. Ех, ще намеря ли покой и аз… Вчера Женя ми
се обади на работа в 13:40 и ми предаде скръбната новина. Аз целия ден
се въртях като мушичав и никаква работа не можах да свърша – нещо ми
беше нервно и притеснено; усещах някаква угроза, а не знаех причината.
Особено след като и разбрах за случилото се, та съвсем се смазах на
стола. Едвам си довърших нещата на работа - не можех повече да сдържам
сълзите си. В къщи се прибрах веднага, затворих се в стаята и дълго,
дълго плаках и скърбих. Вярно, че ние не можем повече по никакъв начин
да върнем нашата мила баба, но мъката ни се засилва и от факта, че се
намираме толкова далече и поне едно цветенце няма как да сложим на
пресният й гроб. Но пък и животът е безмилостно жесток и си иска своето –
ние просто трябва да продължим; длъжни сме. Вечно ще си спомняме с
добро за милата ни баба Фанче! Аз за събота ще направя една мощна
табиетлийска руска салата - както само тя можеше да я прави и ще я
занесем за Бог да прости. Канени сме тогава у нашите приятели за
рождения ден на малката, а то се оказа че и майка й била родена в близка
дата, та всичко ще е изедно. Ще занесем и бутилка вино, вместо жито и
парастаси. На другият ден, в неделя сутринта, ще отидем на черква да
запалим поне една свещ, че е срамота от Господа вече...
Снощи
веднага щом се прибрах започнах с опитите си да се свържа с вас, но
телефонните линии нещо бяха заети, та чак в 20:20 успяхме да се обадим.
Тъй или иначе разбрахме, че майка отива да вземе писмото от София.
Понеже беше рано, та и с Нени успяха да си кажат две-три думи. Съжалявам
само, че с татко не се чухме - той като работи винаги се намира в
неизгодна ситуация по отношение на часовата разлика. Сега ще чакаме вече
писмата ви с всички въпроси и отговори от нашите. Татко, след като не
му се пише с молива, нека само да набелязва точки в неговия велик и
нескончаем списък. Като ги споделя на майка и когато тя седне над
листите, тъкмо ще описва и неговото мнение. Имаме толкова много въпроси,
над които да мислим и умуваме, които обаче не могат да се разискват в
писма. Аз ще се погрижа вече в настоящото си писмо, да изпратя всички
необходими документи и материали за евентуалното ви посещение тук –
поединично или заедно, ще решаваме в последствие. Вие от своя страна ще
се свържете с родителите на Ани и Сашо, за да разберете през какви
инстанции се минава, защото те скоро ще идват насам и ще знаят
най-новата и последна информация – от първа ръка, дето се вика.
По-нататък аз пак ще се спирам на тези въпроси - когато му дойде времето
и след като ми подадете сигнал.
Иначе
други съществени развръзки все още няма около нас. Продължавам да
работя, но утре вече трябва да се разбере всичко. Женя днес е отишла да
пуска писмата с молбите ни за работа. Тя също много тежко понесе вестта
за милата ни баба - много плака заедно с мене (вероятно беше забравила,
как и двамата ни блъскаше и изтикваше от вратата на коридора, когато в
един от безбройните си случаи на ярост се беше разбесняла като
недоклатена магарица – но нека и това да е разговор за друг път; който
може нека й прощава – аз поне няма да забравя, а за прошката не знам).
Неничко казва, че по принцип помни стара си баба, с неговите детски
спомени, но тук живота и училището така са го завъртели, че едва ли си
спомня много подробности от онова време. Помни когато е спал при нея и
тя му е разказвала по цяла нощ приказки или му е чела разкази от
неговите детски книжки. Сеща се и как сме го оставяли при нея, когато
имахме гости (а то беше почти през ден). Изобщо тя както уж нищо не
правеше, така обаче и някаква ръка протегната ни беше, все от помощ ни е
била - де хляб ще отиде да купи (а пък аз половината ще го изям още
като се прибера от работа, с половин кутия майонеза “Трапезна” от
хладилника – като закуска, преди вечерята); де в тъмни зори ще стане да
отиде за мляко на сладкарницата, че там опашките започваха от 03:00
сутринта и до 05:00 вече се беше свършило; де ще даде на Нени нещо да
мумолиже – бисквитка или коричка хляб, че да си чеше венците когато му
растяха зъбките – Господи, едно ли е, две ли са! Реки от сълзи да
пролеем, пак ще бъде малко. А пък аз, заради всичката добрина която ни е
сторила само я гълчах и хоках. За това също си имаше причини, които
съвсем не се кореняха в чистосърдечната ми и безкористна душа; влиянието
върху мене беше доста силно откъм страната на Женя, с нейните постоянни
натяквания, мърморене и негодувание (за виковете и крясъците й пък да
не споменавам), въпреки че в случая едва ли нещо ме оправдава – просто
такива бяха обстоятелствата (от което сега се чувствам още по-виновен).
Няма да забравя и мъдростите, които постоянно ръсеше и все на място
казани. Един от тях съм запомнил особено трайно; наред с традиционното
“старост-нерадост”, баба често казваше: “Ако имаш старо – убий го! Ако
нямаш – купи си!” Толкова много житейска философия има събрана само в
тези няколко думи. Сега тук всички установяваме, че изпитваме
най-острата нужда от още една “ръка” и то главно заради Нени. Особено
ако и Женя започне работа. Но нека да изчакаме малко, да видим какво ще
стане с продажбите и със заемите ни; нека да очистим едно-друго и тогава
ще я почваме на чисто и на нова сметка...
24.10.1996
- Спазвам създадената вече традиция и навици за всекидневното написване
на поне един от нескончаемите ми задгранични репортажи. Милички на
мама, едно зло никога не идва само и тази стара народна поговорка
напълно се доказа и днес.
Както
отдавна бях казал, а напоследък и доста често споменавах като
предстоящо и неизбежно събитие, днес то вече стана необратим факт. Тази
сутрин, с много почести, благодарности и $10,000 под формата на
профсъюзна компенсация, аз бях освободен от работа поради провеждащите
се съкращения в завода и тенденциите на новата управа за поголовното
окастряне на конструктивният му отдел. На всички им беше много тежко и
мъчно да се разделят с мене, но суровите условия на демократическият
капитализъм безусловно го налагаха. От близо 15 души, които работехме
рамо до рамо, в отдела останаха само двама-трима - като те са или с
много дълъг стаж (11 и повече години) или пък пред пенсия (тук визирам
моя колега руснак, който ми подари книгите си с техническа литература –
Алекс Балакиршиков, Господ здраве да му дава). Разделихме се с всички
почести и ритуали за такива случаи, но достатъчно хладнокръвно и без
излишни емоции. Аз от дълго време си предчувствах нещата и те се развиха
точно съгласно моите черногледи предсказания. Самата церемония стана
малко преди 09:30 и естествено, че не съм писал в почивките си.
Официалното обезщетение е планирано да стигне за изхранването и
оцеляването ни в разстояние на 30 дни, след което (и ако до тогава не
започна някаква нова работа) се нареждам на опашката пред социалното
канче, наред с всичката бездарна, некадърна, неграмотна, мръсна и
мързелива австралийска измет; аз, специалистът, българският инженер
(какво иронично езиково съчетание), знаещият и можещ всичко. Това
финансово не е толкова страшно, ако го нямахме този проклет заем за тази
пуста-опустяла земя, по която така се полакомихме и двамата. След като
си взех “довиждане” с хората от завода, в 09:30 си бях вече на входната
врата у нас; стоях пред прага на задаващата се мизерия, изправен в цял
ръст като статуята на Христá върху един от хълмовете над Рио Де Жанейро.
Разбира се и Женя силно се притесни от всичко, защото това за нас е
такъв мощен и масивен срив, който никой не може да си представи, ако сам
не го изпита на собствената си гърбина...
Веднага
беше свикан щаба на семейната отбрана и не след дълго излязохме с взети
решения за преминаване към дела и контранастъпление. Реших за последно
да си преправя резюмето, за да мога още с вестника от следващата събота,
да започне изпращането на молби за нова работа. Попаднах на едни хора,
които се занимават професионално с писане на такива резюмета, но
ликвидирали с дейността си поради липса на средства. Независимо от
всичко те ме приеха и съвсем на база взаимни симпатии ще ми помогнат в
съставянето на моето. Веднага ми дадоха насоки и напътствия - дори сега в
момента печатаме на компютъра и утре сутринта отивам отново при тях.
Независимо че услугата за мене е безплатна, аз ще се отсрамя с една
кутия бонбони поне (“Лакта”, “Локум с орехи”, “Лимонови резанки”, а защо
не и дори “Дипломат”). Цялата тази история с ненавременното ми
съкращение от работа ще обърне из основи живота ни и много неща ще се
променят драстично (да не казвам пак “всичко”). Сега не ми е нито до
колети, ни до снимки, до снимане на филми и прочие. Трябва ни малко
време малко да се опомним, да се посъвземем от поредния шамар на
съдбата, че чак тогава да започнем да въртим чекръка отначало. Какво ще
стане от тук насетне само един Господ знае, но както и вие самите вече
сте разбрали – Той никога не казва нищо предварително, за да сме
подготвени и да посрещнем удара…
Тези
пари дето ги имаме на срочен влог в банката също ще създават известна
трудност за получаване на социалната помощ. Онези от Социалния отдел
само като го видят и веднага ще ни отрежат; ще рекат, че имаме
достатъчно средства за да преживяваме и край на помощта им. Не може да
имаш влогове в банката, а пък да им подложиш ръка и да просиш държавна
милостиня. Никой от тях обаче не знае, че това де факто не са наши пари,
че това са ни само спестявания за строителен депозит. Като нямаш пари,
къде си тръгнал да строиш къща?, ще кажат и ще бъдат до болка прави.
Изобщо – изпаднахме в положение, при което силните духом се бесят по
диреците. Добре, ама ние ще се мъчим да оцеляваме и ще се борим до край…
Днес
отидохме да задействаме продажбата на земята - вече със 100% сигурност.
Предвид че сега вече сме и притеснени, хората ще започнат да подбиват
цената ни и въобще не знаем какво ще вземем от тук нататък от тази наша
неравностойна сделка. Забранил съм изрично, от този миг нататък да се
споменават думи, като “имоти, земи, къщи, мебели, градинки, басейни” и
други подобни щуротии (в къщата на обесеният, нали за въжета не се
говори...). Ако някога (или изобщо) излезем от тази ситуация, съвсем по
друг начин ще си подредим живота занапред (не ми трябва да връзвам здрав
пръст). Ще ви дам аз на всички вас едни перденца, едни килимченца, едни
секцийки, масички, столчета, кýрци и палци…
Напред
ходихме в поликлиниката, уж да махаме гипса от ръката на Нени. Но
хората казаха, че той трябва да стои поне 5 седмици, което означава още
една. Направиха му и контролна снимка - всичко е чудесно зараснало, само
че костта на това място е слаба. Просто трябва време, за да заздравее
напълно. Той вече свири и с болната си ръка, но все пак му е неудобно с
тоя кютюк на нея. Най-малкото което е, че тежи.
Това
е всичко, с което успях да ви зарадвам през този злощастен ден. И все
пак, ако човек се замисли – по света има и много по-лошо, за това не
трябва да съжаляваме. Наистина имах една чудесна работа, която си вършех
с огромен мерак и дълбоко разбиране на материята; имах и прекрасни
колеги, отзивчиви, готови да помогнат винаги, разбирах се и с шефовете.
Но по независещи от нас причини, нещата поеха съвсем друг курс и сега не
ни остава нищо друго, освен да се нагаждаме и свикваме с новото
положение. Взехме решение пак да продаваме колата и каравана. Караванът
при новосъздалата се обстановка на недоимък и нищета вече няма бъдеще
при нас, а колата ще я сменяме с някаква по-евтина. Просяците нямат
право на луксозни автомобили - поне такива са закономерните правила в
отсамната част на света, защото следващия месец трябва да платим $515
данък за колата, $200 за земята и $50 за каравана. Кое по напред, а пък
разминаване няма – тези разходи влизат в категорията на задължителните.
Всичко останало си е башка. Спирам до тук с тъжните новини, защото в
този ред на мисли трябва да спомена и $56,000, които дължим като заем на
банката за мизерното парче земя, на което уж щяхме да вдигнем семейният
дом-мечта; към тях се понаждат $3500 – един друг заем, който взехме за
купуването на колата и някакви си още $2000, които пък дължим за
погасяването на кредитната карта. Ама че ситуацийка, а?! Но ще се
оправим, трябва просто. Защото друг изход няма...
26.10.1996
- Ето че измина първият ми официален безработен ден – това беше вчера.
Но аз бях толкова много зает с подготовката на резюмето си, че не усетих
някаква скука. Първо сутринта продължих с допечатването му от предната
вечер. В 09:30 излязохме с Женя, минахме през магазина да купим една
хубава кутия с шоколадови бонбони и от там - право при жената от
агенцията. Тя много внимателно, буква по буква провери всичко, намери
някои грешки, които аз още следобеда оправих. Вече имам безупречно,
професионално, австралийско резюме за работа. Снощи, след като привърших
с печатането се залових да правя руска салата. После малко филми
зяпахме и се разхвърляхме по леглата.
Днес
на ранина изпратих Нени да ми купи вестника и веднага намерих обяви за
11 свободни работни позиции – все като за мене и моята специалност (а тя
е широкообхватна – пенкилер: всичко знаем, всичко можем; всичко правим и
всичко разваляме). В понеделник имам няколко телефонни обаждания и ще
изпратим молбите. В момента пиша малко преди да излезем за рождените
дни, на които сме канени довечера. Утре пък ще сме на барбекю, та ще
занеса една боца с вино да кажем “Бог да прости” за баба Фанче. Това
положение с работата така ме хвърли в ужаса, че още не мога да се опомня
– за кое да страдам по-напред. Утре сутринта ще отидем на църква да
запалим и по свещ. Сега ще окъпя Неничко, че той с тази ръка не може.
Вчера сме направили и много строг разчет на средствата, които са ми дали
като компенсация от завода, с точност до втория знак след десетичната
точка на центът. Веднага изтеглихме $5000, които ще прибавим живот и
здраве към общата сума, оставена на срочен влог. Това е компенсацията,
която завода ми плаща за прослуженото време и тези пари нямат нищо общо с
“оцеляването ни” – те са ми дето се вика от Господа дадени. А щом като
са такива паднали “от горе”, те в никой случай няма да се пипат и харчат
за хляб и салам, а ще се прибавят към другите – ще си чакат реда.
Отделно от тях са ми платили други около $5000 – това пък са ми
отпуските, миналогодишните и за тази година. Тази сума ще ни стигне да
преживеем около 9 седмици, след което трябва да кандидатствам пред
властите за отпускане на социална помощ. Не може преди времето за което
съм официално обезщетен от завода поради съкращение, да получавам друга
помощ – в случая държавната. До това време пък ще се освободят и парите,
които сега са ни на срочен влог и които ние трябва да изтеглим, за да
няма никакви следи от тях. Иначе може да не ми разрешат тази социална
помощ - или вероятно не пълен размер в най-добрия случай. А парите ще
видим какво да правим с тях - може да ги дадем на някой от работещите
приятели да ни ги сложи пак в банката, само че на тяхно име. В противен
случай – запечатани в буркани и закопани в градината, докато някой от
нас започне работа. Но тези неща ние ще ги решаваме на място според
конкретната обстановка. Сега всички сили са хвърлени в намирането на
друга работа, а пък и Женя може да започне някъде междувременно...
Точно
тук вчера инцидентно прекъснах писането си, защото звънна един клиент
за колата. Изглежда че той беше попаднал на стара обява, защото тя от
две-три седмици не излиза вече. Та с него се позабавих докато му разкажа
за нечуваните способности на този японски супер-боклук (пардон –
автомобил). После трябваше експресно да се окъпем и да заминем на
рождения ден. Сега пък, неделя (10:10), пиша много набързо преди да
излезем за черква. Чакаме и нашите нови приятели, та да ги заведем и те
да запалят по някоя свещ, а от там отиваме в един парк на всеобщо
барбекю...
Брей,
немá късмет това мое писмо да го довърша днес. Пак продължавам, но вече
вечерта на същата днешна неделя – малко след като си дойдохме от
барбекюто. Тъкмо пишех и сутринта дойдоха нашите приятели - пихме с тях
по едно кафе и отидохме на черквата. Там запалихме свещи за Бог да
прости, за здраве и успех и т.н. За другата неделя организирахме Женя да
отиде рано преди службата и да отвори църквата. Македонската черква още
няма свещеник, защото на стария му изтекъл мандата, а пък новият не е
дошъл. Но с поп или без, ще направим каквото е според обичая.
Утре
започва новия ни живот (т.е. добре познатият ни “стар” – като
безработни) и за всичко което стане ще ви информирам незабавно. За сега,
лека нощ и дано да сте спечелили изборите за Президент. Те според мене
са си спечелени за СДС още зад кулисите и дано това с нещо да помогне на
бедния народец, защото така както тук не са чували за него, така след
някоя и друга година може хептен да го заличат от географските карти...
29.10.1996
- Уж си останах в къщи, за да си видя малко от домакинската работа, а
пък аз не се прибрах два дни. Все по пътищата бродим като глухи кучки.
Вчера цял ден се разправяхме с един курс на Женя. Тя много иска да
изкара специализиран курс за компютърно умение, печатане на материали и
документи, познания по софтуерни програми и въобще някаква обща
грамотност. Та с ходене и обикаляне от един колеж в друг, най-накрая й
намериха едно свободно място в курс, който започва на 11 Ноември.
Прибрахме се късно след обяд плувнали в пот, защото лятото макар и не
официално, вече си е в разгара - нищо, че като календарен сезон е все
още ранна пролет.
Аз
веднага започнах преговори с две агенции за намиране на работа,
направих си резервации за интервюта и да се срещна с техни
представители. Едната ми среща даже беше тази сутрин, а другата - утре
сутринта. Сега ходих да оставя Женя в училището на курса, който започна.
Те имат някакви предварителни часове и самоподготовка по машинопис с 10
пръста. Аз трябваше да свърша нещо у дома - след малко пак излизам, че
имам и друга работа, а от там ще мина през колежа да прибера Женя и се
прибираме. Неничко е на училище. Той завалийката, само брои дните,
когато ще му махнат гипса от ръката.
Сега
пък на колата не й работи климатичната инсталация, та ще я водя на
майстор. Изобщо – голяма динамика се завъртя наоколо! Така си ми беше
хубаво на работа - тихо и спокойно; даже и радиоточка нямахме, че да ми
надува главата. Докато у нас е една малка лудница - подвижна
менажерия...
Напред
дадох и едно филмче за копиране на снимките. Така и не помня от кои
събития са, но като ги взема готови ще се сетя. От онзи ден насам вече
снимаме с нов фотоапарат – един от онези, които купихме с Нени по $1
парчето. Ако се окаже добър, може да ви изпратим нашето, с което сме
работили до сега и със сигурност е доказало не лошите си качества.
Трябва и в къщи да снимаме новата обстановка, но не виждам кога ще се
намери време за всичко това. Може би тази събота, която идва. А сега
трябва да излизам. Ако има нещо важно ще продължа днес, като ли не –
следващата ни среща с вас ще бъде чак утре, след интервюто...
30.10.1996
- Опитвам се да спазвам ритъма от времето, когато все още бях на работа
и всеки ден успявах да драсвам по някой и друг ред с описание на
ежедневните картини от житейския сюжет. Вчера денят завърши с пазаруване
из локалните бакалници и супермаркети. Купихме фенерче и батерии за
апаратчето на Нени – част от къмпингарските му атрибути, заради които
той вече не може и да спи от мераци. Днес сутринта ходих на поредната си
среща с един агент от служба за намиране на работа. Приказвахме около
час, показвах му чертежи които съм правил в автобусния завод и които аз
наизмъкнах в последните си работни седмици - още щом разбрах, “че ми се
клатят краката”. Това не е особено много прието съгласно законите за
опазване на интелектуалната тайна, но те и моите сурови закони на
оцеляване не са никак лесни. Та, човека остана очарован и приятно
изненадан от опита и уменията които имам и каза, че ще направи всичко
възможно да ми намери някъде ново работно място (така казват всички на
всеки, който е отишъл при тях – плод на задължителното лицемерие в
английският Кралски етикет). Като се прибрах, отидох в пощата да изпратя
други 9 молби за работа и минах през ателието да взема снимките.
Следобеда си направих колоездачната тренировка от около 20 км по
велосипедната алея. Отделям дневно по 1 час да се раздвижвам, защото
съвсем ще затлъстея (когато това е възможно разбира се; днес ми е за
втори път, но не знам кога ще е третия...). Утре като махнем гипса на
малкото свинче, ще включа и него в тренировките, че и той е станал като
кървавица. Привечер на гости ни дойдоха едно сръбско семейство на наша
възраст, с които се запознахме пък една вечер у македонските ни
приятели. По време на моабета ми се обадиха от една фабрика, където съм
кандидатствал за работа преди 5-6 седмици. Аз не ги и помня даже кои са,
но водя някаква отчетност уж. Беше около 19:00, а пък умишлено ме
търсят в къщи, защото си мислят че работя и не е удобно да се коментират
такива въпроси пред останалите колеги. Та веднага организирахме
среща-интервю с тях за 08:30 в петък. Това ще бъде едно малко
по-сериозно изпитание за мене и аз още от сега започнах да се вълнувам и
притеснявам. Чувството е абсолютно същото, каквото съм усещал малко
преди всеки изпит, когато най не си знам въпросите (то кога ли съм си и
знаел, ама нали взех дипломата – тя сега ми отваря вратите тук-таме).
Точно тогава и малкото което съм знаел го забравям и незабавно страшно
ми се присира – получавам мигновена диарийна или диариястична криза, ако
има такова понятие в медицинската практика…
Утре
по план ще закарам Женя на нейния курс да се упражнява в машинопис, а
аз после ще се занимава с къщните си работи. Разбрахме снощи от Сашови
за резултатите от президентските избори в България. Е, не са го избрали
Петър Стоянов от първия път, но на балотажа ще стане – няма страшно.
Състезанието отново ще бъде между “Левски” и “ЦСКА”, т.е. между сини и
червени. Нашите може и пак да бият на зоновите надпревари, но на
републиканското първенство ще отидат други. Искам да кажа, че дори и СДС
да има президент, той ще бъде една безгласна буква в общото
“съревнование” за по-добър живот. Други кукловоди ще дърпат конците
отгоре и ще придърпват съдраното одеалце на България, за да прикрият
калните си цървули и изтърканите каскети. Но така ще е – откакто
замениха трандафорите и бомбетата с гуминетки и калпаци, теглото на този
народ продължава и ще продължава докато не ги върнат обратно – на
когото каквото му мяза. Меките шапки няма да стигнат за всички - вярно
е, но пък ще ги носят само хора, на които главите им го заслужават...
Иначе
други новини няма около нас, освен изброеното до тук. Но сега живеем
във време, в което всеки миг може да донесе промени. Интересно нещо,
мама му стара - когато съм на работа отделям само 8 или 10 часа от
свободното си време; докато за да намеря тази същата шибана работа ми
трябват всичките 24 часа от денонощието. Но трябва да се мине и през
това - нали не вървим само по асфалтови алеи, а и по стръмни, каменисти,
трънливи и лизгави кози пътеки...
02.11.1996
- Вчера нещо се увъртях, та не успях да напиша и ред. Аз от вълнение и
притеснение предната нощ заспах чак след 24:00, а се събудих още в 05:00
сутринта. Ама то било ужасно нещо тези интервюта, бе! Аз нали нямам
много опит в ходенето по такива мъки, защото работата дето я работих до
онзи ден я започнах само с един едва скалъпен разговор по телефона.
Подобни интервюта и разпити, че кой съм, от къде съм, какво мога и т.н.
хич не са се водили при мене. Но сега положението малко се смени и аз
също тръгнах да предлагам и продавам себе си.
Та,
станах значи рано вчера и в 08:30 бях вече на срещата. Всичко беше
много хубаво и мина на нужната висота, но дали на мене ще се спрат и на
мене ще предложат работата, не знам. Компанията е за производство на
уникални тежки машини и съоръжения, товаро-разтоварни устройства,
силози, контейнери и т.н. Грубо инженерство един вид и аз с радост бих
допълнил иначе съвсем камерният ансамбъл от 5 души заедно с техния шеф.
Това е фирма само за развойна дейност, разработки и т.н., а други
компании изработват самите изделия до край.
Като
свърши тази вълнуваща церемония се прибрах в къщи, донаготвих си
започнатият още предната вечер боб, обядвахме и излязохме с Женя.
Накупихме нещата, които бяхме решили за изпратим за “целогодишния”
колет, който обхваща всички празници и за всекиго има по нещичко. За
днес е насрочено и отделено време, в което да довършим и видеокасетата,
че да можем другата седмица да изпратим всичко. За забавянето му се
надявам да ни извините, след като вече разбирате каква е “гайда писнала у
нашето село” и каква ми ти “люлка ни е люшнала”, та ни изпонатръшка в
калта чак...
Вчерашния
ден завърши с дълга музикална репетиция за нас двамата с Нени. Днес
също се събудих рано и отидох да купя вестника с обявите за работа.
Докато чаках останалата част на фамилията да се разбуди, аз успях да
намеря нови 15 работни места - всичките като за мене, но за жалост
отново нито едно подходящо за Женя. Аз още днес ще изпратя 8, а
останалите – в понеделник, след като предварително разговарям за някои
от тях по телефона. Подготвяме от края декорите и след малко снимките
започват. Следобед пък ще ходим у нашите хора македонците, че имам нещо
да боядисвам - да топна две четки у тях, за да не купувам отделно боя.
Тъкмо и ще се видим да си поприказваме.
Неничко
също много усърдно се стяга за лагера, на който заминават в понеделник.
За разлика от светлото до съвсем скоро минало, бъдещето ни е доста
мъгляво, но каквото – туй ще е. Ще ви държим “на течение” за всичко,
което става около нас, както междувпрочем винаги е било. Утре Женя ще
отиде да отвори черквата, та дано й се поотворят пътищата малко. Моята е
по-лесна: един път за конструктори и чертожници работа има колкото щеш,
а освен това с моя опит и стаж който имам – нещата не са толкова
безнадеждни. Ако не на един, на друг ще потрябвам и пак ще се закача на
клона. Но на Женя е по-деликатна работата, защото един път специалността
й не е толкова търсена, опит и стаж няма в Австралия и всичко това
заедно, плюс че самата тя е жена а не мъж, съвсем утежняват положението
й. Но с постоянство и упоритост всичко се постига.
Вестници,
списания, телевизия и радио с голям шум отразяват четиридневното
посещение на принцеса Даяна в Сидней. Докато в същото време
Кралицата-майка (т.е. свекървата) е дори малко обидена, защото за
нейното гостуване в Тайланд едвам се споменава тук-там из медиите. Но
народа поначало обича принцесата много повече заради личността й, която
тя очевидно си е имала и преди женитбата с оня олигофрен и малоумник
Чарли. Най-интересното от всичко е и друго, че дори след 10-годишен брак
с него, тя е успяла да си запази качествата, докато някои простосмъртни
взехме да се променяме покрай хората, с които заживяваме доброволно и
по собствено желание. Даяна най-после е свободна след развода си с
Чарлз, но не престава да бъде обект на постоянен интерес от световен
мащаб. Снощи по телевизията предаваха за голямата благотворителна вечеря
(танцова забава), организирана под нейния патронаж и от която
постъпленията ще бъдат изцяло предоставени на Института по
сърдечно-съдови заболявания в Сидней.
Друга
велика личност, която ще посети Австралия за официалности и почивка е
американският президент Бил Клинтън, заедно с домочадието, 400 души
обслужващ антураж, бронираният си автомобил и два самолета (без да се
броят журналистите). Той пък щял да отседне някъде на Кораловия Риф,
нагоре по брега в нашия Слънчев щат, но не знаем още точно в кой къмпинг
ще си опъват палатката. Това са светските клюки и вести отвъд Екватора и
отсамните Тропици. Комюникето ми ще продължи след снимките от домашното
студио...
04.11.1996
– Понеделник е, рано сутринта. Нали съм като караконджул, свикнах да се
будя и да ставам преди 06:00, та сега използвам тишината и
спокойствието, за да опиша случките от изминалите почивни дни. Както ви
бяхме обещали, в събота завършихме благополучно започнатата още през Юни
видеокасета. Последните кадри може и да не ви харесат много, но като че
ли баш тогава нямахме нужната нагласа за правене на снимки. А пък и
тъжните събития напоследък все още не са отшумели, което е допълнителен
отрицателен елемент всред всеобщият математически сбор от неудачи.
На
края на филма ще узнаете, че спазарихме и продадохме каравана за много
добрата цена от $3700 във вида в който беше за момента, без аз самият да
се ангажирам с допълнителни разходи. Това стана точно по време на
снимките - един човек се обади, аз слязох долу, бихме ръката и пак
наивно си казах: “Е, тръгна ни уж, полека-лека!” Върнах се доволен в
къщи, с Женя изнесохме набързо разните къмпингарски джунджурии от
долапите на каравана и всичко беше готово човекът да си го взема. С него
се разбрахме за неделя рано сутринта да дойде с парите, защото пък ние
после щяхме да ходим Женя да отваря църквата.
След
всичко отново продължихме с довършването на филма и на края, след като
проверих как е излязло на видеото, един силен шум записан на лентата ми
направи много неприятно впечатление. Мислех че е някакво смущение от
телевизора - последваха нови опити и проби. По метода на елиминирането
на предполагаемата повреда, установих че грешката е отново в нашата
малка и обична камера, по точно в микрофона й - защото като й включих
външен микрофон, довършихме филма без проблеми. Успокоих се все пак, че
видите ли, едно добро начало (продажбата на каравана) трябва да има и
своят закономерен лош край – така е при нас (само с много редки
изключения важи обратното правило). Сега отново ще занеса камерата в
сервиза - аз предполагам, че екранираният проводник на микрофончето се е
откачило и така вкарва допълнителни шумове в записа. Това е нещо, което
и аз мога да си поправя, но все още не смея да ровя с дебелите си
пръсти толкова надълбоко в тази иначе изключително деликатна техника. А и
мисълта от добрата продажба на каравана надделяваше в общото
умопомрачение и някак си не обърнах достатъчно внимание на поредната
повреда в скромната ни и непретенциозна видео апаратура. А вероятно
нямах и сили повече да се гневя и разстройвам...
Така
премина съботният ден - Васил и Албена ни бяха канили вечерта на гости,
та от снимачната площадка в къщи отидохме направо на моабета. Може би и
мисълта, че ще се видя с приятни хора и добри приятели приглуши и
притъпи огорчението ми от поредния шамар на съдбата – нямам представа
колко ще струва ремонта на камерата, но във всеки случай тези разходи
обикновено се измерват в трицифрени числа. С Василови си поприказвахме,
хапнахме, сръбнахме и пак стана “сред нощи”. Прибрахме се късно и
легнахме, но на другата сутрин (вчера) аз отново скочих току по тъмно
още, за да чакам клиента – купувачът на нашия злощастен караван…
Ха
сега да дойде, ха малко по-късно - стана 08:15, а никой не ми тропа на
вратата; когато чакаш някого, още повече пък и ако зависиш от него, това
е вече тревожен знак – лайната шупват бързо и серията от попръжни и
клетви са готови да потекат през изкривената от дива злост и безпомощна
ярост уста. А точно тогава трябваше много рано да отидем на черква, за
да сме първи там. Оставихме Нени да изчаква клиента в къщи, а ние
излязохме. В църквата Женя влезе първа както е според обичаите,
запалихме и по някоя свещ, тъй и тъй сме отишли и в 09:30 вече си бяхме
обратно в нас. От въпросният потенциален купувач беше останал само
хубавия спомен за добрия пазарлък, който обаче така и не се осъществи в
действителност. Но за сметка на това пък видеокамерата си остана
повредена и днес една от задачите ми ще бъде да я занеса на поправка.
Ето ви значи, още един нагледен пример, за това колко много ни върви и
как куцузите просто следват един след друг – чувстваме се като топка на
футболен мач, често пъти без да можем да си поемем дъх между
“полувремената”...
Вчера
след черква се бяхме разбрали с нашите нови приятели да отидем на един
остров на 80 км от Бризбън - да се разходим, малко плаж да си направим,
барбекю и т.н. Там изкарахме почти целия ден, а надвечер минахме през
тях да пием и по едно кафе, след което се прибрахме. Неничко вече е
напълно готов за лагера, багажът му е събран в онази синята чанта, която
дядо му Нено подари на изпроводяк преди отпътуването ни за Австралия и
сега е пълна с негови дрехи и всякакъв игрален инвентар. След малко ще
го будя, защото той снощи беше каталясал след дългото къпане в морето,
разходки, пясък, слънце и вятър. Ще ги закарам до училището заедно с
неговия приятел Родни и торбите им. После имам да проведа 8-9 телефонни
разговора относно позиции за работа, ще закарам Женя на курса й; от там
ще тичам в сервиза за камерата и т.н. и т.н. Задачи, ходене, препускане –
а кога ще си почина, и аз вече не знам (сигурно като почина)...
Сега
цяла седмица оставаме сами с госпожата. Аз, за да запазя семейството,
често излизам сам и ходя да убивам времето тук-там в безцелно шляене по
магазини и тържища, че иначе не се знае Неничко като си дойде някой ден
от училище, дали няма да намери само труповете на два озлобени и
освирепели един към друг звяра. Добре ама кофти, че нямам приятели
наоколо, приятелки пък хептен - няма с кого едно кафе да изпия.
Бродя-бродя като върколак, пък като няма къде да отида и взема, че се
прибера обратно в кочината. Господ беше малко несправедлив към мене и
много лошо ме наказа да живея само с един човек и този човек да е баш
пък собствената ми жена. Това е ужасно, ама какво да се прави, нали
всички сме грешници – идва един ден на разплата...
05.11.1996
- Вчера сутринта изпратихме благополучно отрочето на лагер. Сутринта ги
закарахме с багажите им до училището, а от там те с автобус заминаха на
може би стотина километра нагоре от Бризбън. После ние с Женя се
прибрахме - идваха Ели и Жоро до нас (новите ни приятели) нещо да
вземат. После те си тръгнаха, аз проведох серия телефонни разговори и
излязохме. Оставих Женя на училището й, а аз отидох да се разправям с
камерата. В сервиза вече ме познават, та ме вкараха даже вътре, за да се
разберем с техника. Този дефект с микрофона обаче аз не можах да му го
демонстрирам, защото беше се оправил от само себе си. Добре че имах един
останал лош запис от предния ден, та да му го покажа. Тогава човека
каза, че това бил паразитен шум породен от окисляване в краищата на
проводници, букси и то специално от гнездото на допълнителния микрофон.
Аз като съм го включил и той боклука е опадал от клемите, защото после
пък не пробвах отново, без микрофона – просто реших, че е някаква
повреда и трябва да й се дири цяра. Но независимо от всичко, техникът
отвори вътре, прегледа, презапои съмнителните спойки, почисти, тествахме
и всичко си беше наред. Може би защото съвсем наскоро бях при тях, та
за това не ми взеха и пари, което пък в нашия случай беше един много
добър знак и приятен жест от страна на сервиза. Плюх си три пъти в
пазвата, че отървахме дебелите плащания; прекръстих се и три пъти,
защото за сетен път се убедих, че все пак има Бог и той е с нас, след
което напуснах това свещено място…
Приключвайки
успешно въпроса с болната ни камера (която за щастие оздравя след
поредното си премеждие), от сервиза направо отидох да взема Женя от
училището и се прибрахме. Беше дошло вече и вашето писмо № 159 - с много
марки, но всичките безмилостно подпечатани от някоя “съвестна”
пощаджийка. Писмото Неничко ще си го чете чак в петък следобед, когато
се върне от лагера. Аз имах да се обаждам на още 1-2 места, след което
отидохме на пощата да изпратим новите писма за работа и да си
напазаруваме. В резултат на първия си телефонен разговор, от едната
фирма директно ме повикаха на интервю с тях, което пък е насрочено за
днес от 11:00, а в момента вече е 09:10. Аз тъкмо се окъпах, избръснах
се и пиша нервно преди излизане за срещата си с тези работодатели. Женя
естествено все още спи, а Нени отдавна е станал, защото съгласно
лагерният дневен режим, сутрин ще ги будят в 06:00, а в 22:00 ще им
свирят за отбой.
От
писмото ви разбирам пак за погребението на нашата мила баба Фанче. На
нас ни е още по-мъчно, че не можахме да бъдем до нея в последните й
години и дни, ама нали живота е такава помия (както казва татко), че все
ти предлага едни ситуации и варианти, дето да се чудиш кое по-първом да
гледаш. Казвате, че имало вече фирма, която се грижи за тези тъжни
траурни ритуали. Че как съществуват тези хора, след като вземат само
2000 лв. при 5-6 хиляди пенсии и 10-15 хиляди заплати? Струва ми се
доста евтино дори. Тук също съществуват такива организации, които
буквално съдират кожите на опечалените близки. С хиляди долари се
измерва цената на един такъв скръбен обред – 10, 15 до 20 хилядарки
могат да стигнат кожодерите. Това са страшни суми за тук, независимо от
всеобщото относително високо благосъстояние на австралийския народ.
Постоянно се рекламира и се набива на хората в главите да си направят
застраховка или фонд, с който да си предплатят собственото погребение по
днешни цени, за да може един ден, когато дойде последният час, всичко
да е уредено. Това го споменавам между другото, само като едно сравнение
и част от тукашния бит. Ние пък за 40-те дни от смъртта на баба ще се
опитаме да направим нещичко и да раздадем за Бог да прости. По моите
сметки това се пада на 12 Ноември. Та, скъпи мои майко и татко - още
веднъж приемете най-искрените ни съболезнования, макар и с много, много
стара дата. Сега се успокойте, починете си малко, отдъхнете. Запазете
хубавите спомени, радостите, уважението и помислете и за себе си.
Намалете малко темпото, за да има “пáра и тяга” за по-дълго време. Пак
ще се чуваме и заедно ще градим бъдещите планове, за да се видим час
по-скоро. Нищо не зависеше от мене, заради което да съм си загубил
работата. Просто така се случи със завода и независимо от съвестната ми,
акуратна и добра работа която съм вършил, просто нямаше друг когото да
съкратят освен мене. Останаха двама души – един човек пред пенсия (през
Февруари догодина се пенсионира с 20 години че и повече в този завод) и
един човек с 11 години трудов стаж. Аз колкото и да съм добър, не мога
да се меря с моите две години и няколко месеца срещу тази рутина и опит,
която имат другите. Независимо от всичко, правя нужното за да намеря
друга работа и за да възстановим финансовото си състояние. В същото
време вчера по радиото казаха, че от три години насам, сега в момента е
най-слаб работния пазар, т.е. най-малко обяви има във вестниците за
работа и най-трудно се намира свободно място. Ето го значи и един
допълнителен елемент, който още повече ще утежнява ситуацията, но както и
да е - ще се борим, пък каквото и колкото стане...
Чувам
за голям гъбен урожай по лозето. Тук такова диво бране на гъби комай не
е известно, въпреки че сме виждали да растат разни гъби по ливадите -
но нали не ги познаваме, та гледаме да не бараме много. Приели сме, че
всички са отровни за по-лесно избавление от изкушението да си откъснем
нещо прясно и да го изядем, както това правехме в България. Също не сме
забелязали и хора да влачат сакове с набрани гъби от гората. Отиват в
магазина и си купуват култивирани. Те са по $6 за килограм, но цената им
пада и на $3-$4 някой път. Тогава вече си купуваме и ние, защото
извинявай, но да ти ям месо на $4 килото с медальон от гъби на $6 не ми
се връзва някак си. Предпочитам две големи пържоли вместо една малка,
пък била тя и с гъби отстрани. Женя прави понякога гъбена каша, но Нени
не знае вече какво обича и какво не. На все повече и повече неща от
нашата си родна кухня взе да се мръщи и да не обича, а плюска на
австралийците безвкусните манджи. Но тези работи мене лично не ме
тревожат - да яде каквото иска, по-важното остава да е здрав и умен...
Приказвахме
си с Женя да купим ние къщата на леля Здравка, т.е. да я вземем за вас,
но повече предпочитаме комай за самолетни билети да използваме тези
средства, отколкото за къщи и имоти. Стига с тези имения вече, наситихме
им се...
Притеснявам
се за кракът на татко - защо пак се обажда тази стара болка и травма?
Нали уж се беше оправил. Пишете ми да изпратя ли пак от онова мазило?
Ако пък с тази операция, за която майка споменава нещата ще се подобрят,
нека да я направят. Ох, пак тревоги - пак да не ни е всичкото наред...
Вчера
сутринта на Албена баща й се обадил да каже, че Петър Стоянов спечелил
изборите на втория кръг с 60%, така че ние научихме по-бързо отколкото
самата избирателна комисия. Не знам само какво ще помогне всичко това на
изстрадалия български народ, но нали все се надяваме да дойде
по-доброто. Видяхме че от Закавказието, Зауралието и Забайкалието не
идва; не се появи и откъм Атлантика. От къде ще дойде тогаз - и аз не
знам вече. Абе то има и един друг момент, за който нито никой споменава,
нито пък се пише из вестниците. Ние все чакаме някой друг да дойде и да
ни “оправи”, някой друг да ни докара добруването; де от Север, де от
Запад – а ние само да седнем на готовата трапеза и да лапаме. А пък
комай това не е възможно – не се ли помъчим да се изправим сами, никой
няма да ни помогне; по-скоро биха ни натиснали надолу, отколкото да ни
подадат ръка за изплуване от калта…
Много
тъжни мероприятия са ви се събрали през изтеклите няколко седмици и
месеци. Дано вече мъката да се пораздигне малко и да настъпят по-весели
моменти. Сега за колетите – нищо не знам. Първо, в продължение на
последните две години и половина все Женя ги е получавала и винаги тя ги
е отваряла в къщи, а аз се запознавах със съдържанието им едва след
като се приберях вечерта от работа. Дали са били отваряни от страна на
българите нямам представа и не мога да твърдя със сигурност. Един
единствен случай имахме, живеехме още в Аделаида, на отварян и
проверяван колет от Австралийските митници. Добре ама освен че нищо не
липсваше и всичко беше изрядно и безупречно подредено пак, хората бяха
сложили и една лепенка голяма колкото афиш за кино, че колета е отварян и
проверяван от оторизирани митнически власти, със съответното извинение
за стореното от тях, което въпреки неудобството остава тяхно право и
задължение. От тогава нищо не знам. Помня, че един път от Ямбол ни бяха
изпратили колет с ракия и лютеница. Че като гръмнало шишето с ракията,
като се разтекла лютеницата из вътре – беше направило всичко на бирбат.
Тогава от тукашните пощи бяха пренаредили колета в тяхна кутия, за тяхна
сметка, като изпочупените парчета от ракиеното шише бяха сложени в
отделен плик, за да не се нарани някой. Аз мисля съм ги споменавал тези
факти в предишни мои писма, просто като изключително любопитна хроника.
Българският ум даже не може и да си го побере в главата това, но тук е
така - уважават се хората, ценят се правата им и се почита тяхната
личност. После нещо друго – не можете да съдите по тези лепенки дали е
отварян наш колет или не, защото аз лично в пощата ги облепям с това
широко кафяво тиксо. То понякога е по-светло, друг път тъмно, а може да
се случи и да е съвсем безцветно. Това е в зависимост какво руло са
сложили в машината. Не мисля че някой ще си играе да разопакова всичко
това, че да го проверява и опакова наново - говоря поне откъм
австралийската страна. А какво става после в България не знам – мога
само да гадая и да си го представям в най-тъмните му краски. Вероятно
добре си спомняте, че имаше един период на поголовно изчезващи колетни
пратки и аз със сигурност гарантирам, че това не се е случвало на
австралийска територия. Но каквото и да е, то е нещо което е било и
отдавна минало - важно е, че вече колетите ни пристигат и отиват в двете
посоки - за сега невредими, без нищо загубено. В пощата аз също
попълвам официална декларация със съдържанието на колета и се подписвам,
че самият той не съдържа забранени за изпращане предмети: експлозиви,
наркотици, оръжие и т.н. Тя се залепя на гърба на кутията и представлява
официален съпътстващ колета документ, до момента на получаването му...
Точно
тук напред бях прекъснал потока си от мисли, за да отида на едно
интервю. Продължавам сега - вече в 13:30. Интервюто мина много добре -
дълго, подробно и т.н. Отначало ми дадоха един математически тест с 32
въпроса - да ме проверят до каква степен съм нормален и колко
интелигентен. Отговорил съм безупречно на 29 от всичките, което е един
изключителен и смайващ успех за австралийското ниво на култура. Бяха
изумени от мене там. След това си приказвахме цял час и разтягахме
локуми. Като се прибрах, междувременно се бяха обадили от друга фирма и
утре съм на интервю при тях пък. Нямам нито миг спокойствие, никой не ме
оставя на мира. Ей тъй сигурно и работа ще почна, а къщните ми задачи
още си стоят нерешени. Ще ми свършат май скоро хубавите, безгрижни и
безделнически дни...
Напред
говорих за колетите, ама мисля че нищо съществено не казах, защото
самият аз не знам. Когато изпращаме нещо от Австралия за България
пратките не се проверяват; дали вашите хора ги подлагат на проверка
преди да влязат у вас в апартамента – и това не знам. От България за
Австралия, по принцип не се ровят откъм наша страна – това се случва
само, ако в колета се забележи нещо много съмнително, чак тогава ги
отварят. В тези много съмнителните неща влизат, както вече казах:
наркотици, оръжие, атомен реактор (ако не е добре обезопасен) и т.н.
Така че практически не мисля, че и тук колетите се проверяват. Минават
ги на рентгена и толкоз - ако там забележат нещо, тогава може да
последва по-щателна проверка...
Женя
в момента пише на компютъра – трябва да направи защита на още два
изпита от курса, който кара от къщи. Само си изпраща развитите въпроси, а
те й изпращат получената оценка. Нещо като задочно обучение, но още
по-добро - защото не се ходи нито на очни, нито на ушни. Даже не се
явява и на изпити, ами им изпраща резултатите по пощата. Абе, в модерни
времена живеем – няма що; така и аз дори мога да следвам нещо
следдипломно.
Напред
забърках 2 кг каймичка за кебапченца. Нали в петък е Архангелов ден, та
сме канили приятелите ни на гости. Ние вечерта с Нени сме на урок по
орган, но за ракиеното време ще си бъдем в къщи. Само новите ни приятели
сме поканили, защото у нас е доста тясно и няма място за повече народ.
Пък и с тях като че ли най-много си допадаме - и те са хаймани и
моабетчии като нас. Много се радвам, че взаимно се намерихме...
Изчерпих
се с информацията до днес, до този момент, когато е 14:20. Постоянно ми
се обаждат по телефона за работа, питат едно-друго, но и аз доста
“мрежи” съм заложил. Сега само чакам “на повикване”...
07.11.1996
- Ето драги читатели мои, защо след краткото ми мълчание се включвам
чак в края на този “Червеноармейски” ден. Причина за изоставането е
внезапното ми започване на работа, което се разви горе-долу следният
ред:
Първо
онзи ден след интервюто, на обяд се прибрах, както се предполага и
подобава на един изряден, праволинеен и порядъчен мъж - направо в къщи.
Привечер отидохме до нашите македонски приятели. Там изкарахме вечерта
на сладки приказки, дебело подплатени с някоя и друга ракийца плюс
Великденска салата. А защо Великденска ли – ами защото когато един човек
се е събудил сутринта жив и през целия ден е останал относително здрав,
има всички основания да си мисли, че този ден е велик за него. И по
силата на тези разсъждения, вечер на същия човек му се полага и
Великденската салата. После се прибрахме, позяпахме малко телевизия и за
мене денят приключи най-безславно още на дивана, дорде “слушах”
телевизора. Междувременно докато същия ден съм бил на интервю, от друго
едно място се бяха обаждали някакви хора и ми насрочили интервю за
работа вчера в 15:00. Това пък беше позиция за дизайнер, но в
най-истинският смисъл на думата - повече художествена работа, отколкото
техническа и инженерска. Както и да е – това не е толкова важно.
Вчера
сутринта, докато се суетим напред-назад в подготовката ни за деня -
телефона звъни. Вдигам аз слушалката – обажда ми се един делегат, при
когото аз за първи път бях на интервю. Тогава кандидатствах за
инженерска позиция в частна фирма – онази, за уникалните машини и
съоръжения. Тъй и тъй, обяснява ми човека - имали да правят някакъв
специален проект; морски фар от стъклопласти, поръчка за Морското
министерство. Аз отначало се постъписах малко, но само вътрешно. “Добре,
казва човека – отначало за срок от две седмици (сигурно искат да ме
изпробват колко пари струвам в действителност). Ела, вика утре (т.е.
днес) и почваш!” Аз много се зарадвах, че от вълнение, цял ден не можах
да ям (а това в моя случай е пагубно). Следобеда отидох и на другото
интервю, но както вече казах - работата е повечето за някой, дето може
да рисува и да създава перспективни модели, вместо да борави с
техническа документация и чертежи. Дейност, един път дето аз изобщо не я
разбирам, нямам нужния опит и умения, а освен това и в противоположния
край на града, до където се пътува половин ден с камили. Но независимо
от всичко, аз пред хората се представих според възможностите си. Там ще
има още два тура интервюта и чак на третия ще останат само двама
кандидати, от които единият ще получи работата. Аз сигурно съм отпаднал
още на първия кръг, защото не звучах много убедително, но както и да е –
аз нищо не съм загубил, нито пък те в мое лице биха спечелили нещо.
Тези
дни пак валят едни дъждове, едни бури и хали бушуват – също като потоп.
Не можаха да случат децата с хубаво време на лагера, ама такъв им бил
късмета. Те утре вече си идват, но само Женя ще отиде да посрещне нашия
къмпингар, защото работното ми време вече е от 08:30 до 17:00. Снощи
времето премина под нова вълна от положителни емоции, дълбоки душевни
вълнения, терзания и съвсем нови планове за цялостното прекрояване на
света като такъв...
Днес
сутринта отидох в квартала където се намира фирмата - аз даже се
поразходих наоколо, понеже беше и доста рано. Това място представлява
един доста хубав, нов и скъп квартал, точно на брега на реката. В самата
фирма – чисто, уютно, затъмнени стъкла против вредните слънчеви лъчи, с
климатична инсталация и т.н. Няма прах, няма стружки, масла, пушеци от
заварки и блъскане на тежки чукове по железата – стъпваш меко по мокет,
дишаш леко и говориш тихо, възпитано. В автобусната фабрика се
попържахме един друг на висок глас, защото трябваше да се надвикваме с
шумът на всички ъглошлайфи и воят на бормашините. Тук в този офис
работят само четири души плюс шефът, който е и собственик на фирмата.
Изглежда доста проспериращо и перспективно място – дали ще успея да го
удържа аз все още не знам, но ако това стане – ще бъде най-добрият ми
атестат на специалист. Нямам и най-беглата представа как ще се развият
събитията занапред, но още от днес започнах да правя разни скици -
отначало на ръка, после след съответни дискусии седнах пак зад дъската,
че да нахвърлям и някои чертежи за пред клиента. След официалното
съгласуване и с него, чак тогава ще се прави подробна техническа
документация и по нея ще се изработва изделието. Работата е много
интересна, разнообразна и ми допада, но финалната дума ще има все пак
главният. Хората са приятни, веднага ме приеха като свой и смятам, че
бих могъл добре да се впиша в колектива им. Това е всичко от днес.
Сигурно по-нататък пак ще има с какво да се похваля, но поне за сега ще
се огранича само с тези няколко изречения...
Днес
отново са ме търсили за друго интервю, на което пък трябва да отида в
понеделник. Как ще ги съчетавам всичките тези работи, акъла ми не стига,
но на мене хич не ми се изтърва сегашната работа. Разбира се, то ще си
покаже във времето занапред кое как ще бъде и защо. За утре бяхме канили
гости, но Ели заминала в командировка и няма да е в Бризбън. Ще отложим
мероприятието или ще си празнуваме сами. Пътуването до тази работа и на
връщане ми отнема 20-25 минути във всяка посока, защото е малко
по-далече спрямо автобусния завод, но това е напълно нормално и се
намира в границите на допустимото. Има хора, които пътуват повече от цял
час в едната посока. Евентуалното ни преместване от това жилище ще
стане само ако и Женя започне работа някъде, за да й е по-близо на нея.
Но за сега сме си тук и няма мърдане на никъде...
Напред
ходихме по пазар. Купихме си албуми за многобройните ни снимки и
подарък на Нени за Никулден – една специална дъска, на която да се
плъзга по вълните. Само че не е сърф който се кара прав, ами на тази се
ляга по корем. Той имаше голям мерак за такова нещо и ето че Св. Никола
чу горещите му молби и денонощни вопли. За сега, докато съм още суров в
работата, използвам плътно всяка минута. Даже и обедната си почивка.
Така ще е докато разбера на къде вее вятърът и пак ще възстановя
писането си през деня от работа, но на този етап ще се “чуваме” само от
къщи.
Днес
имахме писмо от Валя и Сашо, а вчера – от Албенчето и Драго. Даже Женя
им е написала отговорите веднага. Тя завърши тази серия от изпити,
изпрати им писмените си доклади и сега само чака резултатите.
08.11.1996
- Здравейте мили наши. Хайде и аз да се включа с няколко реда. Първо,
искам още веднъж да споделя голямата си мъка от смъртта на баба
Стефанка. Много плаках - аз уж успокоявам Ачо, а пък сълзите ми не
спират. Тя си е и моя баба и ми е много трудно да повярвам, че си отиде.
Бог си я прибра, поне да не се мъчи. В колета, който вече трябва да
изпратим тези дни, ще сложим едно букетче с теменужки. Та са изкуствени и
ни е много мъчно, че не можем да сложим на гроба й естествени, но един
ден ще го направим, ако е рекъл Господ.
Както разбирате от написаното до тук, животът ни
тръгна съвсем неочаквано в друга посока. Тук тези неща стават толкова
бързо, че се приемат като естествени от австралийците. За нас и
по-специално за Ачо това е ново и трудно изпитание. Нали сме възпитани
по комунистически, старините си да прекараме в една и съща фабрика. Уж
говорим за стабилност, признание, пък и се свиква с хората, с
организацията. Но какво да се прави – никой не е застрахован от подобни
неща, особено ако те зависят от самата фирма, както беше случаят с Ачо.
Там от близо една година нещата са тръгнали надолу (за сведение на тези,
които си мислят че тук всичко върви само нагоре). Повечето от неговите
колеги усетиха това и напуснаха. Но Ачо, а най-вече аз, скрито се
надявахме, че бурята ще го отмине. После самите австралийци ни казват,
че винаги е така – задуха ли вятърът на “промяната”, първо поваля
последните – т.е. най-скоро дошлите. И други наши приятели са изживели
подобни емоции. Не е болка за умиране, но все си е напрежение,
несигурност, тревоги. Дано сега Ачо успее. Аз толкова много му вярвам и
знам, че ще се оправи, та си мисля, че дори и танк да му дадат да
проектира, и с него ще се справи. Да не избързвам все пак, че да не
“викам дявола”, но той си е умен, схватлив, прецизен.
Покрай цялата тази дандания около Ачо, аз съвсем
забравих за себе си и за моята работа. Пък и съдбата си знае работата -
а то вече и на децата е ясно, че трудно могат да ни се случат две
чудеса наведнъж. Откакто той търси работа, за мене няма нито една
позиция във вестника - просто няма и това си е. Но аз не спирам да се
уча, квалифицирам и тем подобни. Наред с курса, който карам от вкъщи, в
понеделник започвам един курс по администрация – ще уча счетоводство,
печатане, маниер на телефонни обаждания, запознанство с разни сериозни
компютърни програми и др. Вестникът е пълен с обяви за такива
административни служби – деловодителки, счетоводителки и т.н. Нещата пак
опират след това до стажа, но аз ще се опитам да свържа нещата с моята
бивша работа – нали и тя беше в офис, печатах, работих на компютър, та
ще видим. И аз не знам вече какво да направя. Ето, сами виждате по Ачо
колко по-лесно е като един път си работил, но особено тук грешките се
заплащат много жестоко. Както например земята – изтирихме се тогава
“като куцо пиле на лайно” и сега се чудим как да се отървем от нея. Един
път да я продадем – ще ни светне и дълго, дълго време няма да помислим
ни за земи, ни за къщи. Живей си под наем – чиста и спокойна работа и
като те удари един ден живота (както стана при нас) няма какво да
загубиш, освен да се преместиш на наем според възможностите ти. А ако
бяхме построили и къщата?! Тук новите ни приятели – Ели и Жоро искаха да
си купят къща наскоро. Нова, строи ги строителната компания по цели
квартали и после ги продава. Уж всичко беше наред, тя дори тръгна
пердета да купува и изведнъж им отказаха. Първо, защото само тя работи и
то само от 6 месеца и второ - защото работи тя, а не Жоро. В тази
страна, навсякъде първата дума е “сър” и “мистър”, а не “мисис”. Освен
това заплатата й не е никак малка, работи като инженер в една частна
компания с 5 души персонал. Но те са си прави, тези от банките. Ако един
ден недай Боже стане това, което стана с Ачо, какво ще правят. А се
предполага неофициално, че жената по-лесно може да прекъсне работа –
раждане на деца, грижи по болни деца и т.н. Та, разминаха се и те с
къщата, седнаха си на дупетата и сега вярват, че само след като и
двамата са работили повече от една година, ще могат да мислят за нещо
подобно.
Та, ей такива ми ти работи. Да се молим на
Господ да е милостив и да помогне на Ачо сега. Той помага на добрите и
трудолюбивите, а Ачо е такъв. Ще видим. Женя
09.11.1996
- Събота, ранен следобед, но все още без същинският обяд под формата на
храна. Вчера изкарах един невероятно напрегнат ден на работа, което ми
опъна така здраво нервите, че място не можех да си намеря от бяс. Никак
не ми вървеше работата; гледам че и шефа пуфти, пъшка, върти се на
стола, бърчи вежди, потреперват му мустаците – не е в особен възторг от
мене един вид. Но в крайна сметка до взаимни пререкания и хващания за
гушите не се стигна, даже следобедът нещата почнаха да стават по-ясни и
той ми се видя облян в по-ярка светлина. По едно време даже мислех да си
взема дисагите и да си тръгна от това шибано място – мене никой не ме
кара насила да правя нещо там. Но нали нервите ми са изплетени от
корабни въжета (не от коноп, ами от онези металните), та издържах и този
път на предизвикателството. Не знам до кога ще бъда в тази фирма,
защото за сега не съм назначен на постоянно място, а само на временно.
Каквото стане – нямам повече нерви да се тревожа за нищо...
Предната
вечер се обади Ели, че тръгва в командировка и че гостито от снощи се
мести за довечера. Това вече съвсем ме съкруши, съсипа ме направо и аз
много тежко го понесох с общото си лабилно душевно състояние. Очертаваше
се празна и куха вечер, а се гласихме сума време за нея. Цял треперех
чак на работа – като че ли не ми достигаше въздуха и страдах от
наркотичен глад. Неничко също си дойде от лагера – и той със сополи, с
пресипнало гърло, утрепан от емоции и безсъние. Всичкият му зачислен
инвентар беше налице, освен само едната чехла – били в някаква река и тя
му излязла от кракът, та заминала чак в океана. Отнесохме я в графа
“планирани загуби”. Снощи ние трябваше да ходим на урок по пиано, но той
едвам приказваше, та го отложихме за следващата седмица. Като си е
легнал вчера в 17:30 - не помръдна до тази сутрин в 10:00. Сега е добре,
въпреки че продължава малко да му се дере гласът, но ще се оправи.
Добре че поне ръката му вече е напълно добре. Така ние вечерта се
окумихме с госпожата – аз след този изнервен идиотски ден, а тя - след
като си е посрещала отрочето, притеснявала се е за него и течащият му
нос и все разни такива тревоги от битов характер. Тъкмо излизаме да
купим хапчета на Нени и звъни Жоро – да каже, че Ели ще си дойде днес и
че моабетът ще се състои довечера. Викам на Женя да му каже да дойде с
малката, пък макар и сам. Добре че той не искаше много покани и уговорки
– веднага се съгласи (абе той е от моята кръвна група – какво да ви
разправям повече; точен, истински човек). Направихме си един чуден
импровизиран моабет с каквото дал Господ. Гледам го, че беше пуснал
(Господ, де) няколко пържолки в камерата, башка кайми и пр. Разгеле -
запалих барбекюто, та умирисахме и квартала. В големи приказки
изкарахме, докато съвсем ми се отпусна нервата (в резултат на бързото
“отпускане”, тази сутрин едвам станах, имах главоболие и световъртеж, но
това е друг въпрос и сега няма да го разглеждам откъм медицинската му
страна...). Та от дума на дума за политика, Цар, Отечество, близки,
роднини и т.н. стана ясно, че Жоро, който е от Карлово, е също род по
майчина линия с нашия си Васил Левски (за по-млади и необразовани
читатели, отегчени от живота си до втръсване, правя тази малка отметка,
че упоменатото лице е един легендарен истински Българин, нарочно с
главно “Б” и снимката, портрета или плакат с неговия лик не биха
намерили в никоя дискотека, кафене или пък да рекламира долни гащи от
кориците на лъскави списания; за повече справка нека се обърнат към
Историята и книгите, написани за този наш Апостол на българската
свобода). Понеже снощи разговорът ни особено много се подпали с тези
исторически факти и в това направление, аз така и не запомних какво
точно е роднинството им с дякон Левски. Но се разбрахме да напиша адреса
на Жоровите родители в Карлово, да ги посетите, да се срещнете с тях и
да разберете родствената връзка. Аз след малко ще се обадя на Жоро, за
да го питам кое как беше точно, а в същото време ще искам да ми
изпратите и родословното ни дърво. Защото снощи стигнах само до баба
Анка и по-надолу нищо не можах да сътворя поради незнание на рода до
такива далечни колена. Нейният баща или дядо беше насечен от турците?
Нека майка да ми ги напише тези подробности. Тъй или иначе, ние с Жоро
се явяваме някакви далечни роднини и това е вече факт. Нека само да
разберем какви и по коя линия...
В
момента разговарям на живо и вече изясняваме родството ни, на тавряз
акъл дето се казва. Жоровите родители са от Карлово и често ходят там,
но по принцип живеят в София. На едно от двете места ще ги намерите. Те
много ще се зарадват да се запознаете и да си дружите. Майката на Жоро е
в инициативния комитет “Васил Левски” - монархисти и антикомунисти по
политически убеждения. Ще си допаднете много. Подобно писмо пише и
самият Жоро на техните. Така че общо взето по едно и също време
информацията ни ще пристигне до вас в България...
Напред
излизахме с намерения да купим поне кутията за колета, та днес следобед
на спокойствие да го подредя в къщи. Но това ще стане утре от
Централната поща, защото днес клоновете не работели. Нени изхвръкна да
кара колелото, като се прибере ще се окъпем и сядаме да свирим, че много
изостанахме с материала. Чакаме си гостите довечера, като отбелязахме и
Архангелов ден по подобаващ начин. Женя от инат се е заела да
приготовлява всичко сама за довечера – ще ми доказва, че и тя можела да е
като мене. Абе, алоу-у - гаргата може ли да се надпреварва с орела, ма?
Но нищо, де - оставил съм я да прави каквото знае и този път няма да й
досаждам с намесата и мъдрите си съвети...
Писмото
ми отива към своя край. Напред надписах и снимките. Документите за
Австралия отново не намериха място в тази пратка - нали чакам да ми
пишете какво да правим. Иначе всичко друго е готово. Оставям и малко
място да опиша кое какво е в колета и за кого. Но то ще е последното
преди да го затворим и изпратим. Нека да видим как ще сме с грамажа
първо. Сега ще се заема с издирването на работни позиции, защото там
където ходя да работя сега, може и да не ме вземат за постоянно – а и
моите мераци към тази позиция и дейност чувствително охладняха,
забелязвам...
10.11.1996
- Ето че и днес не можахме да излезем и да изпратим прословутия колет.
Първо с гостите си изкарахме много весело снощи. Току до първи петли,
както и трябва да бъде.
На
другия ден, т.е. днес, Неничко от 07:30 е задавал зор да го водя на
битака. Отидохме към 09:00 и там утрепахме времето до обеда. Беше много
горещо – 30°C, слънчево и приятно. Решихме, че когато се прибира утре от
курса си, Женя ще мине първо през пощата и ще купи кутията, та да
почнем да подреждаме колета в къщи. Седнах да прегледам вестника с
обявите за работа – и в този брой имаше десетина, този път даже и една
за Женя. Та писах писма днес следобеда и не сме излизали никъде поради
жегата и общата ми физическа отпадналост. Нени слиза/качва се, игра,
къпаха се с другите деца от махалата и т.н., но и доста сериозно посвири
тези два дни, та си понасмогна от загубеното време с гипсираната ръка.
Мене
утре пак ме чака сериозно изпитание в тази фирма дето се хванах с тях,
та станах пишман на края. Но смятам, че тези дни ще си проличи на къде
ще отиват нещата. Ще изпратя и новите молби, пък каквото стане.
Започна
трескава подготовка за посрещането на семейство Клинтънови. Добре ще си
почине човекът на Кораловия Риф, след като и повторно спечели изборите
онзи ден. Започнаха да пристигат разни “горили”, множество охрани и
телохранители, да отцепват и проверяват района, където ще отседнат
височайшите гости.
Неничко
от утре възобновява ходенето на училище, Женя почва курса си за
секретар-администратор, а аз ще се боря с непобедимото и ще откривам
неизвестните си дарби и заложби в конструирането. Утре ако има нещо
по-прясно като информация, ще го отразя вечерта, след като се усмирят
домашните духове и таласъми...
12.11.1996
- Нищо ново няма за отбелязване освен това, че продължавам да работя в
тази фирма, като тези дни ми беше малко по-спокойно, а и трудът ми този
път – съществено по-продуктивен. До кога ще съм там и дали ще ми
предложат постоянна работа не знам, но ще натискам педалите до краен
предел. В същото време постоянно ме търсят от други места, даже напред
един делегат ми се обажда за друга, съвсем не лоша позиция. Направихме
си приказка по телефона, но дали ще има някакви последствия, не се знае
още. По принцип съм на голям зор, вечер се прибирам в 18:00 – кое
по-напред да правя от тогава нататък? Пътувам сутрин и вечер по половин
час на едната посока и то в най-големите задръствания по улиците. Сутрин
по път оставям Женя на курса й, а тя вечер се прибира с автобусите. И
тя пътува по цял час, докато се прибере. Представям си ужаса, който ще
настъпи ако и двамата работим...
В
четвъртък ще купим кутията за колета и то ако успеем да се включим в
работното време на пощите. Иначе – всичко остава за събота пак. Може би в
неделя ще отидем на гости на Иван и Керъл в Gold Coast – малко да
разхлабим напрежението и да оттулим клапана, че нещо пак взе много да ни
се вдига налягането и ме е страх да не избие през някоя тапа.
Нямам
много време да описвам нещата и фактите, но то няма и много съществен
материал за отбелязване. Не съм се организирал още по новия тертип на
работа и живот, но скоро и това ще стане. Не мога много и да мисля сега
за писма, защото изцяло съм обзет от задачата да намеря постоянна работа
и отново да се канализира нормалния ритъм на съществуване.
Напред
ходихме на малък локален пазар. От едно, че друго, та на края купихме и
един огромен рак (за Женя и за Нени, разбира се – аз само му направих
снимка, защото “ние и таквоз животно не ядем”...). Та тя сега се пощи
още с черупките му, а Нени до напред се лигави на масата с щипките. Вече
най-после си ляга. Аз ще погледам малко телевизия и също лягам да
почивам. Сутрин всички ставаме в 07:15, което е малко по-добре спрямо
06:10 преди време. Аз съм от 08:30 на работа и уж само до 17:00
(официално). Но понеже фирмата е чисто частна – там се ходи по-рано и се
тръгва по-късно, като надработените часове са единствено и главно за
славата и престижа на самият й собственик, с което всички
засвидетелстваме някаква лицемерна преданост към самия него...
13.11.1996
- Днес още сутринта изненадите започнаха да валят – дето се вика от
входната ни врата. Пощальонът беше минал рано и оставил колета от Ямбол,
който от дълго време чакахме. Не е пътувал много – точно месец и
половина. Всичко е налице и в приличен вид.
На
работа нещата вървят към приключване на този етап. Завършвам проекта на
морския фар, който все още се намира на ниво сурова документация от
добре направени скици, но не и във вид на завършени работни чертежи за
изпълнение. Следващата седмица тези скици или идейни чертежи ще се
обсъждат заедно с клиента и производителя - чак тогава ще се премине към
официалното им разработване. Тази въпросна седмица аз няма да съм на
работа, но после когато всичко стане известно, ще ме викат пак за да се
завърши цялостния проект. И то ако не съм си намерил някаква постоянна
работа и ако до това време не съм започнал на друго място (за което няма
особена опасност обаче). Така че тази седмица, в петък привършвам и
отново съм свободен човек от Планетата ЗЕМЯ, като продължавам и усилено
да изпращам молби за други работни места, разбира се. Това е на работа и
за работата по принцип.
Като
се прибрах вечерта, беше дошло поредното 160-то писмо от вас. Между
другото, на Албенчето писмото беше пристигнало с марки само от 70 лв.
Радвам се, че вече сте получили всичко, което бяхме изпратили по майката
на Васил. Сега имате да четете, препрочитате и да вниквате между
редовете на писмото. Трябваше наистина ние да ви се обадим по телефона,
но нали уж ха тази вечер, ха пък другата да вземем телефона й в София и
ето, че тя до това време сама ви е потърсила. Нищо де, не е беда. Днес и
Ани получила писмо от майка си, та напред се обади да ни каже, че са се
виждали с майка в София. Техните пристигат скоро, още преди Коледа...
14.11.1996
- Снощи на това място прекъснах писмото си, защото започна филма по
телевизията, та позяпахме малко. Днес не се случи нищо ново - нито на
работа, нито в къщи. Вече приключвам с чертежите - утре ще ми бъде
последният ден за сега. Дано по-нататък пак да ме повикат.
Снощи
започнах да отговарям и на писмото ви, тази вечер продължавам. Пишете
незабавно да изпратим лекарство за кракът на татко. Много се зарадвах
като разбрах, че той пак ни е записал говореща касетка. Не я бавете
много, докато информацията й е актуална.
На
Неничко ръката е добре, както вече подчертах няколко пъти.
Действително, че първата рентгенова снимка я потърсиха когато ходихме да
махаме гипса, но ние им казахме че сме я загубили. “Е, добре!”, ни
отвърнаха и въпросът с нея се приключи. Да не се втурнете пък сега да ни
я изпращате обратно! Тя не трябва вече на никого, освен за семейната
съкровищница. Направиха му друга, която също ви изпращам. Лидия като е
лекарка, нека ги сравнява двете. Втората снимка е малко по-неясна,
защото е правена през гипса и превръзката преди да ги свалят. Като
видяха и се убедиха, че всичко е зараснало добре, чак тогава свалиха
гипсовата превръзка.
Сега
най-големият ни дерт е да махнем тая проклета земя. Ние отдавна се
канехме, но след като финансовото ни положение съвсем се изостри като
коремен тиф по време на война, тогава предприехме тази последна отчаяна
стъпка. Ние също знаехме, че там евентуално някога ще минава трасе на
пътна артерия, но този проект стои в Съвета от 20 години като
дългосрочен план и още не е построен. Дали изобщо ще го прекарат също не
се знае, но хората се плашат и не щат да купуват в този район поради
несигурност. Дори и да минава някакво шосе от там, то с нищо няма да
засегне самия имот, обаче от гледна точка на шум и прах ще бъде ад. Но
каквото стане, това ще е. Вкарахме си сами таралежа в гащите, сега се
чудим как да го извадим заедно с проклетите му бодли, които отдавна са
ни се забили в гъзовете. Къщи готови действително че има и то много
хубави, но тези по-евтините, които майка е гледала за 90-100 хиляди са
отдалечени от града. Все едно да работиш в Габрово, а да живееш в
Търново и да си пътуваш всяка сутрин и вечер като гламав. Това е отчаяна
работа, но ще видим какво ще става от тук нататък. За да купим каквото и
да е първо трябва да сме се отървали от земята и най-малкото аз да съм
на работа - и то от дълго време. Тази глупост дето я направихме аз
повече няма да допусна да се повтори. Ако и Женя се закрепи някъде на
служба, това ще е добре и тогава единственият проблем е да се довлечем
до някоя банка, та да ни отпуснат заема. А пък това става за половин
час, процедурата е кратка и безболезнена, но после – дупе да ни е яко с
връщането! Ама те и банките се крепят на такива балъци като нас, така че
няма страшно. Същото се отнася и за евентуалното идване на майка. Първо
аз трябва да докажа наличието на някакъв доход, като безработицата,
т.е. социалната помощ за безработни не се счита за такъв. Ако до след
Нова Година не започна някъде постоянна работа, вече ще мина на държавна
издръжка (помощите). А до тогава – ще видим. Аз не смея вече да правя
чак толкова далечни планове и сметки. Започнахме да живеем на по-кратки
срокове...
Вие
не се притеснявайте за пожеланията по случай Архангелов ден. Писмото ви
дойде тъкмо навреме, а и ние не сме спирали да го честваме - кога с
гости, кога сами. Така че всичко е актуално. Благодаря ви за топлите
чувства и добрите пожелания. В събота отиваме у Иванови. И там срещата
ни ще бъде един малък празник, както не сме ги виждали от няколко
месеца. Иван бил почнал работа, сега пък аз съм безработен; но тези неща
са нормални за тоя развит свят.
Тази
сутрин в 07:00 ми се обажда другият голям мой приятел, Доков. И той
иска да идва в Австралия, но го посъветвах чрез майка да се свърже с
Мариела и Георги (нали така се казваха хората от Габрово, дето вече ще
идват тук). Та побъбрихме малко, но общи лафове. Чакам писмото му, че ще
му пиша и аз. Ще очакваме и следващите ви писма с голям интерес. Докато
отговорите на всичките онези листи, ето че ще дойде време и това да
получите. Пощите тази вечер пак не бяха отворени и отново колетът остана
за събота…
18.11.1996
- Връщам се на петъка, от когато нищо не съм написал, а се случиха
толкова много неща. Първо – успешно ми приключи договора с тази фирма,
към която работих 7 дни. Платиха ми. Това беше изключителна заплата,
която аз никога до сега не съм получавал и едва ли някога пак ще получа.
Но доволен съм и от характера на работа, от опита който добих и това,
че се въртях около англоезичниците и обменяхме от време на време
празните си мисли. Та значи в петък шефа взе документацията и я занесе
за обсъждане на клиента. В края на работния ден се върна доволен, че
всичко е ясно и е одобрено. Разделихме се за около седмица или две, след
което уж пак ще ме повикат за цялостната разработка – дано...
Прибрах
се в къщи и заминахме с Нени на урок по орган. Учителят му е доволен и
веднага започна да го подготвя за Коледния концерт (продукция), който ще
се проведе на 06 и 07 Декември. Аз от него пък си взех разни по-сложни
ноти - да се чопля с тях, когато ми остане време. Взел съм си
“Компарсита”, “La Paloma” и други по-известни и популярни, вечни и
неостаряващи парчета. Ще ги ксерографирам, та да си ги имаме – един ден
Нени може да ги свири по-добре от мене.
Тези
дни е доста горещо – 32°C-34°C. Чудна пролет караме - къпем се в пот
като хипопотами! Аз в петък вечерта се подготвях за гостито ни у Иванови
– скара, картофена салата, бъркочи и т.н. В събота сутринта ходих да
плащам наема, минах и през пощите, но бяха затворени. Поех достатъчно
топлина и горещина, която после неутрализирах в басейна. Това ми е
първата баня на открито за сезона. Някои не прекъсват дори и през
зимата, но аз чакам докато водата бъкне и заври, та едва тогаз влизам в
нея – иначе все ми е студено. Та покъпахме се с Нени, след което
направихме голяма и сериозна репетиция. Тръгнахме щастливо и смирено за
Gold Coast – като никога по пътя дъвках дъвка, та ми падна и една пломба
– сигурно е била и доста стара. Това съвсем ускори и придвижи на преден
план посещението ми при зъболекар. У Иванови изкарахме много весело, в
безспирно ядене и пиене. Разтоварихме се един вид – душевно, ако не
друго.
В
неделя ходихме на разходка из крайморските курорти, после се върнахме у
тях и чак привечер си тръгнахме. Снощи гледахме филма и се простряхме
скапани от почивка, горещина и почивни дни. За днес имах толкова много
набелязани задачи да свърша, та си мислех, че ще спя по пътищата
довечера. Добре ама аз като се развъртях сутринта и ми остана даже време
да отида от 12:30 на едно интервю за работа (което включва
предварително изкъпване и задължително бръснене), после да взема Женя от
курса, а след това да се срещна и със зъболекаря. Това всичкото в един
ден, с точност до третия знак, само един-единствен Ангел Михов може да
го направи! Как ли? – ами ето как:
Първо
закарах Женя на курса. После се върнах в къщи и написах едно писмо за
работа. Този път в съботния вестник имаше само две обяви за мене. За
едното място изпратих писмо; на другото се обадих по телефона да разбера
едно-друго, те пък взеха че ме извикаха на интервю. Ето ти сега
допълнителни грижи и кахъри – баш по никое време. Излязох - ходих до
банката, в пощата, после до другата банка, за да си осребря чека от
работата. Навсякъде е чакане, опашки, срещи с хора и т.н. Минах покрай
кабинета на зъболекаря да си запазя час. То пък разгеле, че за днес
някой се беше отказал, та имаше една дупка в 15:00 – точно за мене.
Иначе чак след две седмици можеше да ме приеме. Рекох си, то отърване
няма да има, ами докато не е станало късно и по-лошо, да вземам часът
днес и да се оправям. Нали мама тъй ме е учила... После пуснах писмата,
купих най-после прословутата кутия за още по-прословутия колет и се
прибрах. В пощата платих данъците (регистрацията) на каравана и колата
за следващата година. Изобщо всичко по график, стриктно по листа със
задачите (на което пък татко ме е учил...) и без никакви странични
отклонения...
Прибрах
се пак в къщи - седнах колета да подредя. Стана време за интервюто,
грабнах една риза от гардероба, усуках връзката и скочих в калеврите.
Мястото беше на 10 минути от дома, та бях съвсем навреме там. Самото
интервю мина много набързо, но доста добре. Показах на хората някои мои
чертежи и други лични произведения на техническото изкуство.
Поприказвахме си хубаво и се разделихме по живо-по здраво. Утре хората
трябва да вземат окончателно решение кого да назначат. Имат още двама
серсемина като мене, та някой от тримата ще е късметлията – ба, де пък
тоз късмет да съм аз щастливецът.
След
интервюто минах да взема Женя от курса й - оставих я в къщи, а аз
отидох на зъболекар. Освен падналата пломба, човекът ми намери една
голяма зейнала дупка в друг зъб, заради която аз щях да ходя при него
така или иначе. Има още няколко дребни нещица, които ще ги оправим
напред във времето. Та хората ми запълниха едната пломба, а аз си взех
час за другата седмица и за останалите. Работят много внимателно, с
местна упойка и не се усеща абсолютно нищо, да не говорим за болка пък.
Сестрата постоянно изсмуква с един маркуч остатъците от стъргането,
вода, лиги и т.н. Изобщо са някакви вълшебници. Аз трябва да съм бил бял
като чаршаф преди да седна на стола, защото ми отделиха доста повече
време, докато се аклиматизирам и успокоя. Нали съм пъзльо, та като видя
зъболекарски пособия и изтръпвам цял до петите. Но всичко мина идеално и
другия път ще отида с желание и самочувствие – ставам особено
чувствителен, когато сестрата се навежда над мене и циците й буквално се
разливат през деколтето по широко разчекнатата ми уста; да река да я
затворя и ще ги схрускам. Тогава и за болката забравям, за страха от
стъргането и мога да изтърпя всичко без упойка; забравям дори, че съм и
толкова щастливо оженен… Ох – пардон, за миг се замечтах. Та, да
продължа в реално време - процедурата трая около 45 минути, а ми взеха
само $30 за услугата. Сигурно ще доплащам другия път, но каквото и да е –
ще се поддържам в добър и здравословен вид.
След
зъболекарските манипулации пак минах през пощата, за да проверя теглото
на колета. За сега дойде само 3.5 кг и ще го допълним до следващия
точен килограм. Ще намерим с какво. Утре вече ще го изпратим, за да
получите всичко преди Коледните задръствания по пощите. Колетът ни е
разделен на две части. Ямболският сектор е от лявата страна на кутията и
нещата им са надписани. Те се намират под календара. Вашите дреболии
пък са в дясната й част, под плика с рентгеновата снимка на Нени. В
същия плик е и писмото с останалите снимки. Изпращам по едни лозарски
ножици на дядовците, за да правят още по-хубаво вино (и ракия, разбира
се).
На
майка има някаква блузка дето Женя й е купила още за рожденния ден,
филм за фотоапарата и разни други джунджурии. За татко също е и малката
ролетка. Тя е голям боклук (китайска), но все пак ще си поднови
атрибутите с нея. Тук има и австралийски, които са красиви като мебел
(или бижу), но освен че са много скъпи, са и много тежки – по 8 или 10
метра дължина. Аз имам такава ролетка от завода - чисто нова е, много
малко съм я ползвал. Но ще му я подаря тук на място, за да не плащам
пощенски разходи.
Пращам
и една чисто нова видеокасета. Татко, преди да започнеш презаписа,
превърти я един път и я върни обратно с бързия ход на видеото. Така съм
чувал от специалисти да се прави, за да се очистят разните вредни полета
и хармоници, натрупани в самата магнитна лента по време на
производството й, а и за да се намести самата тя по главите и ролките.
Това може и да е някаква свещена глупост, но понеже съм го чул от хора
на които може да се вярва, за това аз спазвам това правило.
За
Бог да прости на милата ни баба Фанче изпращаме едно изкуствено цвете.
Живо подобно не би оцеляло на такъв дълъг и тежък преход над океани и
балкани. За това решихме да изпратим това изкуственото. Забодете го
някак си на гроба й. Може и някое говедо да го открадне, но нека да бъде
проклето и на оня свят! Дано да се запази по пътя. След малко
репетицията ни с Нени започва и аз ще спра до тук. Утре ще положа
финалните си редове.
А
сега ще ви забавлявам и занимавам с малко светска хроника. Онзи ден в
Австралия кацна бялата супер звезда от черно потекло Михаил Джаксънов.
Хиляди екзалтирани идиоти се стекоха да посрещнат полубожеството, което с
белите си ръкавици и черната маска през устата и носа раздаваше щедри
поклони и въздушни целувки на пощурялата тълпа. Днес музикалният идол
пристигна в Бризбън, защото утре ще изнася концерт на един от градските
стадиони. Посрещачите му обаче тук останаха много недоволни, защото
успели да го зърнат само за един много кратък миг и то не в цял ръст.
Половината бил скрит под чадър, с който видиотената мега поп-звезда пази
нежната си кожичка да не изгори. Куинсландското слънчице не прощава на
никого - как ще увардим любимият ни вожд и учител Бил Клинтън от лъчите
му и пораженията им, не ми е ясно. Но във всички случаи ще бъде
по-лесно, отколкото от радиацията, която онези ботушари и пияници от
Москва му бяха нагласили.
Да
вземат, моля ви се, онези донски казаци да изстрелят една ракета
(естествено с атомно гориво и заряди на борда си), на която обаче
изтървали траекторията и не могли да я проследят на къде е полетяла.
Даже от Америка съобщиха, че ракетката щяла да се разбие някъде над
Австралия. Добре ама малко по-късно се установи, че това “някъде” ще
бъде баш в нашия щат Куинсланд (а пък дали не е и само по случайност,
тепърва има да се изяснява – нали точно тук ще прекара отпуската си
американския Президент, заедно с фамилията си...). Та нашите
самоотвержени бойци и австралийски трудоваци от военновъздушните войски
едвам в последния миг прихващат тази ракета и я запъждат към Нова
Зеландия, а от там пък онези я хвърлят в Южна Америка и по път я
взривяват неизвестно къде над океана, близо до някакви острови (надявам
се населени само с човекоядци). Червеноармейците обаче се оправдали с
тежкото положение в страната им и с недостига на провизии (изглежда
дежурният по ракети не бил вечерял). Та в голям международен скандал се
въвлече пак неграмотният руски мужик, но тежкó му на народа все пак.
Защото пък последният вече не е виновен с нищо (освен че на всеки 4
години си избира такива тикви, уж по-добре да го управляват). Веднага се
явиха политици, военни и министри по нашата телевизия, за да успокоят
миролюбивия австралийски народ, който пък хептен хабер си няма от нищо.
Абе голяма каша става с тоя объркан свят, ама нека един път аз да намеря
работа, пък после ще ми е по-лесно да поемам ударите. Даже и под
обстрела на руските ракети...
Забравих
към описанието на колета да допълня, че пластмасовите кутийки са за
майка. Тя нали си пада по такива артикули, та за това рекохме да й ги
изпратим. Все ще намери какво да си слага в тях - де сиренце, масълце,
зарзават. Те са много малки на размер и са точно съобразени с тежкото
икономическо състояние на страната, недоимъка на гражданите и скъпотията
на пазара. За малки количества – демек, служат само за спасяване и
оцеляване на човешкия род по време на окупация или бомбардировки...
19.11.1996
- По стара традиция дописвам последните си мисли в пощата. Напред ходих
и купих ½ кг кафе на зърна. Разделете си го между градовете Ямбол и
Габрово, защото нямаше стандартни опаковки по 0.250 кг. Няма нищо ново
около нас от снощи насам – е, то за една нощ какво чак толкова да стане.
Мале-е,
голям шум се вдигна около тази руска ракета – баси ужаса! Не искам да
съм в ботушите на руския военен министър, т.е. да съм на неговото място.
Сега пък Министър-председателят ни се сърди, защо аджеба от секретните
служби не са го осведомили навреме за предстоящата смъртна опасност и
угроза. Добре че на него му се обадил Бил Клинтън по телефона от
Филипините (където бил в момента на път за Австралия), та от него научил
за едвам избегнатата почти бойна ситуация в мирно време. Военни и
министри са изправени “на килимчето” и сега ги мъмрят – пак падат
звездички, нашивки, цели пагони, генералски лампази и т.н.
От
днес времето е по-хладно и приятно. Друго не се сещам вече, а и не съм
на спокойствие тук в пощата. В следващото писмо ще продължим с
информацията. Снощи ходихме до Сашови да си вземем нещо. На Ани
родителите пристигат другата сряда – аламинут! Аз ако не съм на работа
тогава ще бъда един от посрещачите на аерогарата.
Целуваме
ви много и силно ви прегръщаме. Желаем ви здраве и спокойствие. Честит
имен ден на татко! Този път колета ни е много прост, но такива са
условията. Не се оправдавам - просто ме е яд на всичко, но и нищо повече
не мога да направя, освен да чакам разведряването и развиделяването;
когато и да дойде с Божията помощ: Женя, Нено, Ангел
09:30, AUSTRALIA, Brisbane...
Няма коментари:
Публикуване на коментар