Мили майко и татко; приятели,
близки и далечни роднини!
Днес е понеделник - 25.05.1998
(през целия ден не съм се и усетил дори, че вчера беше такъв голям празник -
вероятно съм го пропуснал, припомняйки си за годишнината от годежа ми с онова същество,
от което искам и спомените си да залича даже; едва привечер се сетихме и
най-учтиво почетохме светлите братя Кирил и Методий).
Онзи ден (в събота) ми се
отвори една възможност за отиване до пощата и въпреки всичките си ангажименти, успях
да изпратя пакетчето със снимките и видеокасетата, което се канех да направя от
толкова дълго време. После се върнах и взех Нени от тренировката му по тенис.
Дойдохме си до тук (моето “у дома” вече), обядвахме и излязохме. Бях готвил
една супа с всичките възможни зеленчуци, известни в ботаниката. Стана много
хубава и вкусна, с голяма и тлъста буца масло, башка от застройката с две яйца
(цели!) – малко ми се получи гъста като яхния, но аз много си я харесвам. Нени
я преглъща с не особено високо удоволствие и въодушевление, но понеже и Методи
беше в нас заедно с приятелката си, та се държа като джентълмен и не се е
налагало да си разменяме “любезности”. После за награда, че ми яде от супата му
купих и една паста, за да се донахрани, която пък той не можа да изяде цялата. Казва
ми, че вече с много малко храна се засищал и не ядял толкова много както преди;
дано да е така. Водих го на пристанището да видим големите товарни кораби. Там
имаше една огромна площадка, та му дадох да покара малко и колата – щеше да се
поака от удоволствие. Върнах го вечерта на майка му в 18:00 според уговорката,
а пък аз от там отидох у Стефчови. Кашата за ракията ни е готова, но се
разбрахме да я варим чак на 03 Юли, защото до тогава Стефчо е все зает с нещо,
а и леля Мими си тръгва в края на Юни, та няма да му е до това на човека преди
да я изпрати по живо-по здраво за България. Аз вероятно в суматохата и
напрежението около мене съм пропуснал да се похваля, че наред с всичките помии,
които ми се изляха върху кратуната в последно време, все пак намерих време,
сили и начин да доставя малко сливки тип “Кюстендилски”, че да си сварим
няколко казана с ракия. Няма да я пием, бре – но да имаме порязан пръст да си
превържем или пък компрес да си усучем на гърлото през зимата.
Оставих колата у Стефчови и
заедно с тях отидохме у Албена и Васил. Там бяхме абсолютно всички познати и
приятели, естествено без Женя. Васил се обаждал и на нея, но тя му отказала
поканата. Оная попитала Нени къде повече искал да отиде, а той предпочел да
бъде с това момченце, Жулиен (нищо не ми е направило детето, обаче не мисля, че
той е най-подходящата компания за нашия, но нали вече нямам думата – правят
каквото си искат). Неничко ми каза, че се бил отказал от това гости само заради
мене, защото знаел, че ако майка му е там, аз нямаше да отида, та вместо това
пожелал удоволствието от сбирката да бъде мое. Благодарих му, разбира се,
защото аз наистина прекарах една разкошна нощ. Партито беше организирано
перфектно, под формата на коктейл, а не като селска софра за войнишко
изпращане. Пиене и ядене на крак/на корем и бесни танци. Ива също беше дошла сама,
та хич не съм скучал в компанията на приятелките си. Румен бил в командировка и
за това не дошъл. Естествено на тържеството присъстваха леля Мими и леля Цонка.
Там се заварихме и с още едно семейство, с което аз се запознах онзи ден на
рождения ден у Марио. Те също живеят съвсем близо в тази част на града.
Компютърни специалисти са и двамата – момчето е от Стара Загора, а булчето му
от Русе. Много симпатична двойка, без деца - и те живеят от 4-5 години в
Австралия. На това градинско увеселение се срещнах също със Снежа и Димитър –
стана на дума за моите проблеми, които аз само с нея подискутирах за малко, но
без да се впускам в подробности. Видяхте ли се с техните родители във Велико
Търново? Нарочно се срещнете с тези хора – знам, че сега ви започва “ТКЗС-то”,
но намерете време и гледайте повече удоволствията, отколкото копанта. Отидете и
на море даже, направете си снимки и ми изпратете филма.
Аз както винаги, малко се
отклоних от празничната си тематика, но така или иначе ние със Стефчови си
тръгнахме последни в 02:30 посред нощите, защото пък отидохме първи още в 19:30
(предната вечер). Преспах у тях - този път сам, защото кучката спа при Бисето,
а не при мене, както неотдавна при друг подобен случай. Аз много я гоних
тогава, но тя не рачи да си тръгне и така неусетно сме заспали и двамата. На
сутринта се гледахме взаимно с бедното животно гузно, виновно и предано. Зорът
е само първия път – после се свиква. Така че към общественият ми аморализъм,
душевен упадък и сексуална разюзданост, може вече да ми бъде приписано и спане
с кучета (дано само не ми включат и мъже в категорията, защото тогава вече ще
се уловим за гушите). Дори и главата не ме боля на другия ден, защото преди да
си легна взех един профилактичен хап, но отделно от това и голямо вилняне падна
по дансинга – аз не съм знаел, че съм толкова танцувателен...
На другия ден (всъщност вчера,
неделя) се прибрах в квартирата, но усещах една обща физическа отпадналост с
най-точната диагноза – махмурлук. Бях гладен като псе, защото от пиене и танци
пак не ми остана време да вечерям като хората. Чак към 02:00 се разядохме със
Стефчо, той вика: “Да го изядем, че ще го изхвърлят иначе!” А имаше толкова
много мезета - изобщо Албена и Васил се бяха подготвили по “шератонски” (добре
че ме водиха веднъж по тези Хилтъни и Шератони, което както беше първо, така ще
ми е и последното ходене, но сега имам основа за да сравнявам поне...). Като се
насърбах с гореща чорба като паток, тутакси ми се доспа, че си полегнах за
малко – зер, за къде ли имах да бързам…
Чак следобеда станах да си
ошетам, защото вечерта пък ние щяхме да имаме гости – Иван, някакъв негов
приятел и Марио. Методи имаше и имен ден вчера – нали беше 24 Май, та той
направи кюфтета, а аз опекох една тава с картофи. Момчето, което дойде с Иван,
преди време е държало едно малко заведение в Пловдив, та се отворихме на
рецепти, говорихме също и за кебапчетата. По неговите думи, той правел чудни
кебапчета по следната схема:
Като начало, 70% телешко + 30%
свинско месо (предполагам, че може и в обратното съотношение, в зависимост от
индивидуалното предпочитание, но тогава пък количеството на сланината трябва да
се намали наполовина – това са мои лични бележки и аз по никакъв начин не искам
да ги налагам пред тези на “специалистите”). На кило от тази смес се слага поне
200-300 гр. чиста сланина и 300 гр. газирана вода. Не щипка хлебна сода, не
проста вода, а газирана. После се добавя много кимион и сол на вкус, но пък без
чер пипер. Всичко това се омесва много силно (до загуба на съзнанието или до
тежка степен на артрит в пръстите; мачкане и месене на каймата до припадък,
казано с по-прости думи) и така престоява минимум един ден. После печеш, ядеш, наливаш
се с бира и си спомняш за тоя или онзи – живееш със спомените си един вид.
Пробвайте я тази рецепта, мисля че е професионална и по всичко личи, че ще бъде
сполучлива.
Снощи нашето чистокръвно мъжко
и ергенско празненство продължи до към 23:30. Аз едва тогава се сетих, че на
тоя ден беше злощастният ми годеж – предвестникът на още по-злощастният ми
брак. Но какво да се прави, пихме по глътка пенливо вино и по тоя повод, с цел
да забравим и за лично опиянение...
Тези дни ще се срещам с разни
държавни комисии по въпроса за издръжката на Нени. Дойдоха документите и започвам
да я плащам веднага - това също няма да ме тури на колене; по-скоро бих се
отровил. Но коя ще е пък тая отрова, че да ме хване и погуби мигновено след
13-годишно сърбане на най-различни други “отрови” - коя от друга по-горчива и
по-отровна. Набрал съм много антитела с други думи, та сега акъла ми е насочен единствено
към някое друго женско “телце”, което да ми запълни празнините и повиши
житейският тонус...
Така завърши уикенда – а пък
понеделника започна с обичайното си ежедневие и сивота. Тези дни е много
студено - нощем става 3°C-4°C, но през деня се стопля до към 25°C. Сега сезона
е такъв зимен, така че това е нормално. Иначе е слънчево, но много озъбено -
поне в началото на деня. Ако всичко вървеше горе-долу нормално, вие също щяхте
да усетите този уникален климат – хайде, ако не чак до Септември, то поне до
началото на Юни. Като си помисля само и листите ми почерняват пред очите, та
линиите им не виждам къде пиша. Цял живот няма да си простя всичко това което
стана, но какво ли можех и да направя, за да го предотвратя. Добре, че на тоя
грешен свят имам само двама свидетели – Бог и майка ми. Те видяха и разбраха
всичко (е, и отчасти татко). А пък нека другите да си мислят каквото искат...
Понеже тогава се намирах
сравнително близо в района, та в събота ходих си наобиколя нивите и имотите –
единият, който продадох и другият – който пък не купих. На онзи първият, все
още никой нищо не е построил и така си пустее и буренясва, както го зарязахме
ние. Другият пък продължава да стои с табелата за продан – явно че до
настоящият момент не се е намерил никакъв мераклия купувач за парченцето земя.
А до това време там щеше да има вече къща и то каква – дори в мечтите си нямаше
да сте виждали такава! А не сега да ме прескачат хлебарките по пода и нощем да
ми влизат в носа и из ушите. Но нейсе, имало да се страда – ще се изстрада,
какво пък толкоз. Направих по няколко снимки от всяко място - ей така, за
спомен, като доказателство и повечето от професионална
фотографско-журналистическа краста. Имам да вземам разни негативи от рождения
ден на Марио, както и наши общи кадри от Бисето, така че скоро пак ще имате
подробен снимков материал - като секна видеосигнала със секвестирането на
камерата, вместо него фотографията ще ни съхранява отделните събития и актуални
факти; апарата поне не може никой да изтръгне от дебелия ми волски врат…
Тези дни ще си прекараме и
телефона за България, та на 05 Юни ще гледам да ви се обадя, че да ме
поздравите за рождения ден. Сега стискам всеки цент, гледам да не харча много,
за да почна и издръжката на Нени да плащам, че тогава чак да видя какво ще
остава за мене. Само работа да има, здраве и живот - всичко друго все някак ще
се нареди; Господ си знае работата и аз не му се меся в светлите дела, които
той прави за нас.
Вчера след обяд с колата на
един друг приятел прекарахме стария орган на Нени от Любовата квартира, където
той се помещаваше на съхранение - сега като ми домъчнее и ще си посвирвам всяка
вечер. Него също го сложих в “мишата” си дупка (стаята ми е толкова малка, че
не мога даже и “меча” бърлога да я нарека, защото мечката е къде-къде
по-голяма, като се сравни с размерите на една мишка). Но за мен си е добра – не
съм аз по охолството и не това ми топли посърналата и осиротяла душа...
Утре ще водя Нени на урок, от
там се прибирам – до тогава ще е станало вече доста късно, та няма да ми е до
писане. Ще си изпия червените хапченца и се търкулвам на дюшека. Понеже сега е
зима, та са ми предписали рецепта за “червени” кръвни телца чрез съответните хапове
– мерло, гъмза, мавруд, памид и т.н. Като се запролети ще ида при друг доктор,
който пък дава рецепти за белите – мискет, ризлинг, димят, тамянка, ркацители и
други подобни медикаменти. Гледам си се аз, не се изоставям…
От сряда нататък вече ще видим
какво ново ще се случва, че да го описвам. Сега сте информирани за всичко,
което е станало и което ще става с предварение от един ден само. Аз вече не
смея да правя големи предсказания – явно, че не ми се сбъдват...
27.05.1998 – Днес
се навършва точно един месец, откакто се разделихме на аерогарата, след като
заминахте предсрочно и скоропостижно. Имам чувството, че е минала цяла вечност
от тогава, а това са само някакви си 30 дни. Снощи водих Нени на урока му по
орган – той трябва да започне една много сериозна подготовка за практическия си
изпит, който пък ще се проведе в средата на Юли. Много приказвах, много го съветвах,
много му се молих и го навивах, но какво ще направи сам - съвсем не зная. Как
точно в този момент имах острата нужда именно от вас, за надзора и контрола
върху свиренето му – вероятно имате пълната представа за какво говоря, но
просто някой друг реши нещо съвсем различно и прекъсна завинаги тази възможност
и привилегия. Дано поне Бог е милостив към него и да го насочва към правилните
постъпки, след като на всички останали ни бе отнето това съкровено право...
Нени тази седмица ще ми е на
гости още от петък вечерта, защото госпожата ще е нещо заета. Къде ще ходи и
какво ще прави хич не я зная, нито пък ме интересува. Напред говорих с нашия
Иван от Gold Coast. Днес им се обаждах по телефона, та случайно попаднах на
Керъл – не беше на работа по това време. Оставих им телефонният си номер, за да
се свържат с мене във връзка с предстоящото ни виждане. Разбрахме се това да
стане другата седмица, баш когато ми е рождения ден; още от петък вечерта ще
отидем у тях. Дано госпожата ми отпусне Нени за целия уикенд, защото в
понеделника също не се работи. Тогава пак се пада някакъв национален празник,
когато всички ще почиваме. Вземам го от училище и заминаваме направо от там. Ще
купя повече хранителни продукти, ще занеса и пиене, та да си отпразнувам
рождеството пак сред приятели, макар и сърцето ми да е самотно. Аз на практика
и в тази квартира съм сам, защото Методи постоянно ходи при оная, дето го
изгони онзи ден и хич не се прибира при многострадалният си другар. Какво ли не
прави любовта, мама му стара! Кога ли и мен ще ме загложди нещо отвътре, но за
сега няма такава опасност. E, определено ми се иска де – не мога да си изкривя
душата...
Тази вечер си готвя моят любим
миш-маш, обаче нещо не ми се яде сам. Налял съм си един голям бокал с вино и
чакам да ми дойде ищаха… Чакайте малко - май че ще си наливам втора чаша,
защото първата не даде резултати. Дееба и доктора, дееба и хапчетата му – като
изпия първите едно-две изобщо не ми повлияват. Хеле от третото-четвъртото
наливане насетне чак им започва животворното действие и така поддържам огъня,
докато си легна. Хем се сгрявам и не паля печки, хем пък и душата ми се стопля
и отпуска в измамното си временно опиянение.
С нетърпение очаквам писмото
ви - толкова много неща ще има написани вътре. Дано да са поне хубави, но
каквито са - такива. Пък и от къде ли човек да чака хубавото? Ако заминем с
Неничко на Gold Coast в петък вечерта, на 05 Юни аз няма да мога да ви се обадя
на връх рождения си ден, но това ще сторя в четвъртък, защото иначе ще има да
чакате и да се притеснявате – това го знам със сигурност.
Нещата около компанията, за
която работя ще се изяснят напълно най-рано в края на Юни и началото на Юли.
Напоследък до нас достигат и се чуват всякакви слухове и мълви, коя от коя
по-страховити и кой знае пък колко правдоподобни. Едва тогава ще се разбере със
сигурност съдбата й – дали ще я продават, ще я затварят ли напълно, ще може ли
някой друг да я изправи на крака и въобще каквото там има да се случва с нея, а
и респективно с всички нас от персонала и личния състав. Ако пък остана и без
работа, това съвсем ще допълни и без друго цветущото ми състояние на диария
сред маково поле. Но дори и тогава, назад при нашата “новобогаташка” аз няма да
се върна, а ще се мъча да се справям според обстановката – каквато и да е тя.
Не й ща на онази ни жилото, ни меда!...
Много ще ми е интересно, дори
си позволявам да ми бъде и любопитно на моменти да узная, какви са настроенията
и настройките в Ямбол – дали сте се чули по телефона или пък видели вече с
родителите на Женя. Нищо обаче не им спестявайте! Разкажете им всичко, каквото
вие мислите за истина - та нали я видяхте с очите си! Мен не ме интересува тя
самата какво е разказвала на техните, ако изобщо им се е обаждала. Но пък какво
ли толкова има и да знам – аз не мисля, че тези хора изпадат в овчи възторг от
всичко, което им сервирахме с дъщеря им, но така ни е било писано.
След малко ми започва филма по
телевизията, та ще привършвам. Добре че на Методи поне телевизор са му дали като
са го наритали от къщи – щото в противен случай и аз щях да вия като вълк на
месечина и да откача от скука. Не можах и да свиря тази вечер. Аз от време на
време си разучавам разни мелодии на пианото на Нени, че иначе може и да се
побъркам само с тези мои “хапчета” (няма, няма – не се бойте, аз само така си
приказвам!)...
31.05.1998 – Като
време е някъде по икиндия – мене точните часове никога не са ме привличали.
Тези дни не съм отразявал събитията, защото нямах никаква възможност за това –
а след малко ще видите и защо. Днес е неделя - прах, гладих (мамка му и гладене
– то най-много ме мъчи!...) и сега най-после съм си свободен. Довечера ще имам
едно “отговорно” излизане с комшийката от горния етаж, та съм и малко
развълнуван даже. Но, хайде - да карам пак подред, за по-лесно проследяване
хода на събитията.
Първо в петък вечерта ходих да
взема Нени от училище, отидохме до тях и свирихме дълго и хубаво (той като по
чудо беше нещо на кеф, а това много рядко му се случва специално в музиката).
После излязохме и тръгнахме към дома. Минахме да напазаруваме – взехме яйца и
кисело мляко от магазина, защото му бях обещал, че ще го гощавам с неговото
любимо ястие, яйчицата по панагюрски. Същия ден следобед ми се обадиха на
работа за едно интервю, което трябваше да се проведе вчера рано сутринта в
07:30 (независимо че беше събота).
Прибрахме се - почнах да
готвя, да гладя ризи и да попържам. Малкото гладно, на мене ми е нервно и
притеснено, но все пак успях да балансирам нещата успешно и в разумни граници.
Вечеряхме, а после гледахме един български филм по телевизията - “Любовни
сънища” (голяма глупост – на Нени му се доспа и си легна, а аз от патриотизъм и
национални чувства едвам го изтраях до края в 23:15). От там нататък се къпах,
бръснах и легнах кажи-речи на другия ден.
Сутринта станах много рано –
още в 06:00, защото трябваше да ходя почти на 50 км от мястото, където сега
живея; след шибаното интервю да се върна обратно до нас, да взема Нени, когото
оставих да се наспи, че от там насетне да отиваме в 10:00 на неговия още
по-шибан тенис - все задачи и програма, които само един единствен Господ и аз
самият с неговата помощ можем да изпълним с такава завидна точност. На всичкото
отгоре същата сутрин от агенцията идваха да пръскат с отрова за хлебарките,
които си имахме в изобилие и ние поради тези причини излязохме по най-бързия
начин, за да им освободим квартирата. В същото време интервюто ми се проведе
доста успешно – ходих в един завод за ремаркета и полуремаркета, но пък той се
намира ужасно много далече и ако рекат да ме повикат при тях, комай ще им
отказвам предложението, въпреки че работата ми ще бъде подчертано интересна,
по-добре платена и т.н.
След всичко до тук, оставих
Нени на тенис кортовете, а аз тръгнах сам да бродя из кварталните магазини, по
зарзаватчии и други подобни, че да утрепя двата часа на тренировката. При моя
италианец Винченцо се запознах с една гъркиня – Мария. Побъбрихме си малко за
живота, за Средиземноморието, сиртакито и узото; аз й казах няколко гръцки
попръжни, на които ме е учил още в средношколските години моят добър приятел
Яков, падна голям смях и се разделихме по живо-по здраво, без бъдещи
последствия и неминуемите усложнения след тях. Независимо че на пръв поглед
беше симпатична, тази Мария не се различаваше от останалите гъркини с гърбави
носове и разширени ханшове (е, аз се намирам в такова деликатно състояние, че
сега всичките жени ми изглеждат симпатични и дори на моменти хубавици; кой знае
и тая колко черги е подпалила, но както и да е – местим се на следващата, тази
не поддаде)...
От зарзаватчията се преместих
в нашия “ЦУМ” на ъгъла – онзи страхотния, с ножчетата за белене на картофи и
многото друга старовремска стока. От горният му етаж, където се помещава
модната конфекция си купих едни много хубави дънки, каквито отдавна търсех, но
все не можех да си намеря подходящия номер – понеже пестят материала, та ги
шият тесни и традиционно никога не ми уйдисват на дебелия гъз. В тази
“кинкалерия” всичко е в единични бройки и аз бях изключително самодоволен с находката
си. За нищо пари се облякох аламинут. После слязох на “партера”, където се
потопих в смрадта и прахоляка на античните боклуци, кажи-речи от времето на
първите заселници по Острова. От техния щанд си купих един чуден триножник за
снимки с фотоапарат, сгъваем и доста запазен – такъв и Федерико Фелини не е
виждал и ползвал, áко че е светило в кинематографично отношение.
За да не съм капо, най-после и
аз си купих едно ножче за белене на картофи + щипка за обръщане на кебапчета и
пържоли на скарата – същата като тази на чичо Божко, само че по-къса и пак
направена от твърдата тенекия. Много ягмосваме материала когато белим картофи,
а пък аз с ножа въобще не умея да извършвам тази сложна процедура. Методи кара
по казармения метод, но на мене ми се свива сърцето като гледам колко полезна
картофена суровина се похабява и заминава в кофата за боклук. Сега поне от
обелките на картофите ще пестим по малко...
Понеже ми беше на път, на края
отидох да се полая и с онази русата разкошница (магазинерката от заложната
къща, където търсихме на татко тунерите). Е, нищо че била малко семейна – та
нима аз не бях до скоро? Всичко е преходно, е казал поета. А пък нали и тя
душица носи, завалийчицата – внимание иска, любезност малка. Та убих и с нея
към ½ час, след което вече отидох да взема Нени от тениса - пак победил
убедително другите си играчи и противници. Естествено той беше отново гладен и
нищо друго не виждаше пред очите си, освен пици, хамбургери, Макдоналдси и все
храна от тоя сорт. В къщи не можехме да се върнем и да обядваме, защото там
бяха прясно пръскали с отрова против насекоми. За това отидохме в една от
Неничковите любими закусвални, които аз ненавиждам наравно с бившата си вече жена.
Както и да е - ядохме хамбургери, пихме кока-кола (аз де, иначе за Нени имаше
други лимонади и сайдери, защото ние с майка му поначало не разрешаваме
употребата на тази толкова гадна, империалистическа и американска напитка), a
за мезе гризкахме отвратителни пържени картофи на трески. Със засищането на
глада и жаждата, постепенно настроенията ни се подобриха и започнахме да мислим
малко по-земно и трезво...
От там отидохме до Румен и
Албена, но техния Владко през това време пък бил на тенис, та не се застояхме
много дълго. Мислех че дечурлигата можеха да си поиграят, а ние родителите да
се видим някак си по-обстойно върху пълна халба с бира или бутилка “Каберне
Совиньон”, но не се получи. По пътя обратно се спирахме из многобройните
гаражни разпродажби, но на нищо не ни се спряха очите. От дума на дума, Нени
почна да се мълви за купуване на едни специални ролери – нещо подобно като
ролкови кънки, но колелетата им са в един ред по средата. Той отдавна имал
мерак за такова нещо, докато аз винаги съм се противял и все от тоя род. Водил
нашия преговори и с майка си, но тя му казала, цитирам: “Аз толкова неща съм ти
купила, нека сега баща ти да ти купи нещо!” (сигурен съм че го е казала, даже
знам и с какъв заядливо-креслив тон го е изрекла - думите и злъчният й език още
ми звучат в ушите, набивани там от години...). А че баща му примерно, само онзи
ден купи на сина си електронен орган за $3500, това е нищо; но пак да кажем
“майната му” - Бог нали е нависоко и по-добре вижда от небето, нека той да
преценява кое е право и кое криво...
Та, стигна се до компромисния
вариант да тръгнем от заложна къща на заложна къща и да търсим такива ролери,
втора употреба. На едно място намерихме едни за $30, но ги спазарихме за $25.
Добре ама аз видях и една “пушка” - досущ като тая на татко, само че малко
по-голяма, по-тежка (значи и по-добра) и по-качествена разбира се; искаха й $160.
Много мислих, много се чудих - даже дълго време я пазарих и на края договорихме
доста ниската сума от $170 за двете неща. Добре ама аз впоследствие се
разубедих за купуването и на уредбата, платих само кънките и излязохме от
магазина. После пък се размислих - питах и Неничко, дали все пак да не си купя
тази музикална уредба, защото знаех, че той ще каже “да” и отново се върнахме в
дюкяна. Доплатих още $145 и в крайна сметка взех и въпросната вещ. Ще я снимам
нарочно и ще ви изпратя снимка – много е хубава. Просто реших, че и аз съм
човек - и на мене също ми се полагат известни дребни радости и утешителни
придобивки; нали пак почвам от нулата. Но щом вече гащи имам на гъза си, дойде
време за и душевните ми развлечения и разтуха. После, касетофона дето с такъв
голям зор го взех от къщи когато се изнасях, нещо почна да стърже и скрибучи, а
пък след съвсем малко ще разберете каква беше и неговата съдба (прокле ме тая
наша жена, брей – но нека тя да е добре и да се грижи добре за Неничко, а пък
аз ще се нагаждам криво-ляво според обстоятелствата). Сега обаче влизам в
помещението за лично хигиенизиране да си плисна един тас и да се подмивам,
защото след малко излизам на вечеря със съседката, а за целта ще ми трябва
малко повечко време, докато се напудря навсякъде...
Ох, тъкмо излязох от банята – ама
как да не попържа човек, бе по дяволите?! Първо си ощавих кожата с горещата
вода, защото идиотско-шибания кран не може да регулира водата и тя тече или
ледено студена, или пък шурти вряла като от минерален гейзер. После си наклах
целите сладки и овални бузки с бръснача докато се бръснех, че нали и ново ножче
сложих - уж за по-гладко и слънчево изражение на личицето ми. На излизане, от
вълнението вероятно ме изби и дизентерията, че изпоосрах орталъка и сега в
банята вони на крайпътна свинеферма (от притеснение ще да е всичко това, нямам
по-разумно обяснение за тези черезвичайни случки и обстоятелства; защото пък и
съседката си я бива, като с това бързам да затворя скобата, дорде не съм
изпуснал още някоя малка интимна тайна...). Чакам минутите и секундите да ударят
точно 17:59 и излизам(е). Хайде чао, че ще се и опикая вече от необузданата си страст!...
01.06.1998 - Ден
на детето. Моето ми се обади тази сутрин, както е в графика и аз го поздравих
за празника. А вашето, като е толкоз на далече - как ще си го поздравите, не
знам? Сигурен съм обаче, че то ви е постоянно в мислите и за това съм
значително по-спокоен. От днешния понеделнишки ден няма нищо интересно, ето
защо сега ще се върна малко назад, та с няколко думи да ви разкажа за почивните
си дни.
Съботата, както вече
разбрахте, премина под мотото на търговската тръпка. Докато обикаляхме с Нени
да му търсим тези ролкови кънки, аз посетих и други магазини от оная, моята
тясно “специализирана” верига. В един от тези разкошни “бутици”, за да
окомплектовам дънките които вече си бях намерил от предното тържище, обзаведох
се и с много подходяща дънкова риза. Освен нея си купих и една друга ризка,
по-спортно/официална и елегантна. По моему ще й отива даже и някаква
вратовръзка, с всичко което искам да подчертая, че от единия край аз бавно но
сигурно започнах да се гиздя и контя като стара мома пред поредния си годеж и
то хич не лошо. С тези “нови” дрешки съм такъв кукльо, та чак не мога да си се
нагледам като застана пред огледалото. То от друга страна и аз съм си хубав, де
– а това помага много на общия външен облик (никой не гледа колко ми е червива
вътрешността), но като се и пооблече човек отгоре на това, някак си по-друго
яче стъпва по калдъръма.
На края вече, натоварени с
музикални уредби, дрехи и прословутите ролкови кънки се прибрахме с Нени до
квартирата. Хванах го веднага да посвирим още малко разни гами и акорди, които
ще са необходими да владее за следващия му изпит по практически умения. За
щастие той този път не ми се противопостави – нали вече получи подаръка, с
който аз си “откупих” доброто му държание, отношение към мене и охота за
свирене. В 19:00 го заведох на майка му, а аз от там отидох на гости.
Приятелката на Методи ме покани у тях за вечеря, заедно с него разбира се.
Посръбнахме заедно, похапнахме както му е обичая, казахме си и по някоя весела
лакърдия и аз се прибрах в кучешката колиба, докато той остана при нея да й се
завира между кълките и да мърсуват под юргана – не го е срам; а мене пак ме
заряза сам в бърлогата на язовеца...
На другия ден (вчера
всъщност), денят ми започна рано сутринта с най-грижливото изпиране на дрехите,
които си бях накупил. Макар наглед да са нови, произходът им е напълно неизвестен,
но определено не идват от поточните линии на фабриките за производство на
готова конфекция. Така че старателното изкисване в легена с врялата вода,
обилно наръсени с прах за пране е една задължителна процедура, преди
подносването на тези “модни” парцалки. Олеле-е, че като се запени тая вода
(изглежда цяла шепа прах дойде възмножко само за две ризи и чифт панталони) –
нямат изпиране, мамка им. Кубици с вода заминаха в гириза, докато ги изплакна
напълно, но пък се изпраха така, все едно станаха по-нови от новите, които се
продават из дрехарниците. Отделно от всичко ги внасях, изнасях и простирах
милион пъти, защото ту валя дъжд, ту пък спира – абе аман от домакински неволи;
друго е човек да си има под ръка някоя женска да му върши всичката къщна
работа, но и от това не се умира!
След успешното ми пране се
заех с поправката на въпросния касетофон, който преди да дойде с мене беше и
“спорен” на всичкото отгоре (в смисъл спорна беше собствеността му - нали и
него не ми даваше госпожата). Както и да е - нещо бръмчеше отвътре и си личеше
че повредата е механична, която аз веднага се заех да поправям. С голямото си и
благородно сърце исках да го стегна, за да го подаря на Методи - нали от онзи
ден насам аз вече имах своя лична музикална уредба. Добре, ама с цялата
акуратност на дебелите си пръсти, с най-съкровените си чувства и станалата вече
пословична “учебна цел”, аз просто срах и на тази машина. Открих повредата,
започнах да я отстранявам, но разните му там зегерки, шайбички и пружинки
изедин път се посипаха навред по пода и аз дори не можах да ги намеря къде са
се натъркаляли, че да ги натургам обратно по местата им. Това ново положение
съвсем обърна нещата наопаки, издърмуших главите (които изпращам на татко -
знам, че той си пада по тези работи); после откачих тонколонките (за да не съм
пък и аз съвсем “валат”), най-надлежно и акуратно поставих всички остатъци в
една найлонова торбичка и от там - направо в контейнера. Едва тогава мирясах и
бях готов да обядвам...
Следобедът пък премина в
най-трескава и трепетна подготовка за вечерната ми среща със съседката, която
живее сама над нас – изпарване на кожата, рязане на нокти, изпиляване на зъби и
други козметични процедури. На няколко пъти се засичаме срамежливо по
коридорите, срещаме се на теловете, когато си простираме гащите и аз веднъж се
пресрамих, та я поканих да излезем заедно. Тя се оказа много интелигентна жена
(рядко срещано явление, особено за австралийската първична раса), по професия е
учителка и в същото време защитава докторат по педагогика. Говорихме си много
за най-различни неща, теми и проблеми – кино, музика, театър, образование, звездни
знаци от зодиака (тя е зодия Водолей, но не бързайте с изводите – повече от
сигурно е, че нищо няма да излезе и от тая връзка; ама поне пък се
наприказвахме и на мене ми остана единствено удоволствието от общуването с един
наистина свестен човек). Прибрахме се към 20:30, защото компаньонката ми
бързаше да се прибира, че имаше да учи. Казахме си възпитано “Лека нощ” - аз
въздъхнах необлекчено няколко пъти, преглътнах на сухо горчивината и се
нагласих да гледам един филм по телевизията с цел съкращаването на безкрайно дългата
самотна нощ; даже го започнах в началото, докато даваха надписите...
Тогава точно в същата минута
ми се обади Марио, та ме изведе малко “на паша” - беше станало вече 21:00 и
времето се оказа съвсем подходящо за подобни нощни ергенски похождения.
Изпървом почнахме да обикаляме кварталните кръчми около нас, търсейки разни
самотнички подобни на нас, та белким с тях разнообразим скучната си единашка
вечер. Навсякъде беше пусто и празно и тези които ние търсехме, вероятно вече
бяха забърсани от някой зорлия преди нас. Така след този неуспех се преместихме
в по-квалитетните заведения и реномирани кабарета на ситито. Там поне нощния
живот едва по това време начеваше и вероятността да кръстосаме влажни погледи с
някоя себеподобна самка беше с положителен знак... Че като се заразмяткаха
майчице едни лисици, едни голи цици, едни щуротии – не ти’й работа да разправям
как’ Сийке! Местихме се от един вертеп в друг и така неуморно в тоя стил на
червени фенери карахме някъде до към призори – санким не върви да оставиш
положението неовладяно (и необладано) баш по средата на разгара си от плът,
лъст и нагон! Добре че се движихме само с таксита, та нямах да се тревожа поне
за коли и шофьорски книжки, освен за собствената си кожа. С една от
стриптизьорките се запознах лично и само материалната ми несъстоятелност за
момента и самият Господ Бог ме предпазиха от по-интимна “близост” с нея. Че
нямаше и на работа да отида на другия ден даже. На тръгване дълбоко в себе си
се зарекох, че другия път когато отново попадна в такъв свещен коптор,
непременно ще вкуся и аз от “забранения плод” - на Господа ще кажа да си
затваря очите и само да следи да не лепна и някоя срамна болест, че тогаз ще е
резил голям; ще пламне града подир...
След като цяла нощ се влачихме
с Марио по улиците и заведенията на нощен Бризбън, на края каталясахме и се
прибрахме – часовникът показваше 03:00 и първите прозорчета по къщите наоколо
започнаха да святкат. Аз едвам станах сутринта, но за щастие нямах никаква
работа през деня и си натисках смирено стола до 17:00, но пък страшно много ми
се увидя времето – дълъг пустият му ден, край няма!...
Та значи при такава волна
програма и разнообразна обстановка изтекоха почивните дни. Вече е сряда – 03.06.1998.
Довършвам си мислите от предните няколко дена и веднага започвам
приготовленията за съвместното ни ходене с Неничко при Иван на Gold Coast.
Понеже ще отидем още от петък вечерта, там ще отпразнуваме и рожденият ми ден,
който се пада баш тогава. Те не знаят за този мой празник и съм сигурен, че ще
се изненадат приятно. Ще направя една картофена салата с майонеза и лук, ще
омеся и кайма за кебапчета по новата рецепта от нашия филипополски сътрудник.
Връщам се на нея само с едно малко допълнение, което забравих да спомена
миналия ден когато я писах, защото точно сега се сетих за това: в каймата
най-накрая се слагало и буца разтопено масло, за сочност. Така каза
баш-майсторът онази вечер, но пък аз отново бързам да направя собственото си
допълнение и пояснение, че това краве масло много би оскъпило продукцията.
Вероятно със същия ефект и основно за снижаване на масрафите по себестойността
на крайния продукт, вместо скъпоструващото блажно масло спокойно може да се
употреби и свинска мас – тя така или иначе ще изтече в огъня по време на
печенето...
Вчера, вторник - нищо особено.
Вечерта с Нени ходихме на урок, той уж свири усилено (поне така ми казва, но аз
дълбоко в себе си изпитвам едни парливи тръпки на недоверие...). Снощи си
занесох дънките на едно булче от нашите тук, да ми ги подгъне на машината
съгласно късите ми крака, че ми са малко дълги крачолите. Утре ще отида да си
ги взема готови. Сега почвам да действам из кухнята. Друго нищо важно няма, та
дори и маловажно този път...
10.06.1998 - Минаха
няколко дни, откакто не съм писал в житейската си книга, а с това не съм бил и
в някаква пряка, пък макар и виртуална връзка с всички вас. Но духовната спойка
аз си я нося в душата, а тя е по-здрава от всякаква друга заварка. Причините за
това мое мълчание сами вече знаете, че са били обективни и напълно извинителни.
Независимо от всичко обаче, аз ще започна описанието им от там, където точно
преди една седмица прекъснах потока си от съкровени мисли.
Както си бях наумил, правих
картофена салата, месих кайма за кебапчета (пак нищо не стана от тях, че си умрях
на мъка - не ми стига другата, ами сега и за скарата да се тревожа); купих
половин парче торта (нямаха цяла в сладкарницата, та взех половината остатък от
цялата) и с това приключи подготовката ми за посещението ни у Иванови. В
четвъртък вечерта свирихме с Нени, а на другия ден заминахме. По пътя имаше
много голямо задръстване, та едвам пристигнахме чак в 19:30. Там прекарахме
весело и добре, сред близки приятели. През тези няколко дни водихме децата по
разни места - сладоледи, люлки, колички, електронни игрички, пици и т.н.
Направихме си няколко снимки, даже и 39 свещи духнах, за чест и слава на
рождеството ми. Понеже и понеделник беше почивен ден, та се прибрахме чак
вечерта от Gold Coast. Първо отидох да оставя Нени у тях, а аз на път към дома
се отбих да видя Любо. По това време Стефчо също дойде с леля Мими, защото той
нещо й ремонтира зъбните протези - нали Любо е зъботехник, не знам дали преди
съм споменавал нещо за занаята му. Това не е и толкова важно, разбира се...
Във вторник, т.е. снощи пак ходихме
на урок по музика. По моя лична преценка (а и не само…) Неничко сериозно
закъсва със свиренето, което мене хич не ме прави щастлив, но когато споделя
това с него и започна да му “чета конско”, той показва майчиният си нрав и
обикновено се стига до кавги и крамоли, след което се разделяме като врагове.
Не знам до кога ще мога да се боря с неговото упорство, инат и въобще с
новоавстралийското му влияние, но ще го правя доколкото ми позволяват силите и
нервите. Най-накрая и той ще ме намрази, но поне ще знам за какво ще бъде и
най-вече заради кого. На дъното на всичката му лошотия и проклетия, стои много
здраво стъпила майчицата му - покровителката и закрилница от злият баща. Нени
постоянно иска да му се купуват разни неща, само за игри и дискове се пазари, а
когато аз изискам и той нещо да даде от себе си, автоматично ставам лош.
Откакто съм напуснал техния дом, за един месец майка му е купила не една, а две
електронни игри, а аз чакам той да седне да свири и да учи, та човек да стане -
че кой да ги играе тези игрички по цял ден, нали детенцето не трябва да се
товари, да се измъчва и преуморява. За допълнителна работа пък да не говорим
изобщо - вече нито математика се прави, нито пък някакво четене на книги се
провежда. За занимания по български език, макар и най-елементарни, не ще и да
споменавам – абсолютно всичко е зарязано още в зародиша си. Но аз и да се
пръсна от мъка и яд, все туй ще е тя. Жалко, че ще си остане неграмотен. Защото
един ден, дали ще стане книга от всичко това дето го изписвам в момента аз не
знам, но можеше поне Нени да прочете тези мои писма, за да види сам от къде и
как е постигнато всичко и през какво се е минало, за да се стигне до тук;
съвсем не е достатъчно само вие като мои родители да сте единствените свидетели
на моите терзания. Трябваше и той да знае всичко, цялата истина (а не само оная
част, която е внушила майка му) но каквото Бог е отредил - нека бъде волята
му...
Тези дни съм в трескава
подготовка и на второто празнуване на рождения ми ден, с моите тукашни
приятели. Реших да направя едно голямо парти в неделя – още веднъж да отчетем
светлата дата, пък макар и на патерици, но с повече хора, по-бурно и шумно. Аз
нали съм си по тази част – поне докато мога, ще се веселя, пък после вече да
става каквото ще става!
Тази вечер ходих на среща с
хората от агенцията по издръжка на децата. Разбраха се много неща и се изясниха
- ще плащам като поп и толкоз. После отидох до Стефчови да си взема писмото -
онази вечер като се видяхме с тях у Любо ми казаха, че е пристигнало. Те са ме
търсили тези дни по телефона, но нали аз бях на Gold Coast, та сме се
разминали. Пийнахме по две малки ракийци и аз се прибрах. Обадих се на всички
мои нови приятели и познати за неделното празненство, изпразних колата от
продуктите и седнах да драсна някой ред преди да се свра в леговището си...
Вече е 22:15, но не ми се спи
- слушам си тука самостоятелно една аборигенската станция на радиото и
размишлявам мълчаливо. Методи пак го няма - отиде при гаджето си, та няма с
кого да си изпия вечерната доза “хапчета”. Четох два пъти писмото ви – и аз се
тревожа заедно с вас и заради вас, но не мога и много да направя, за да ви се
облекчат или напълно елиминират тези тревоги. Искам само вие да сте добре, живи
и здрави, като и много се моля за това. Моя малкия дявол тъй и не ми рече:
“Честит рожден ден, тате!” през тези няколко дни, докато бяхме заедно. Не
знаел, не бил чул, мислел че било през Август и т.н. щуротии. Много ме нарани,
но нали за това съм татко: да преглъщам, да прощавам и да ръся мангизи подир
задника му. Не знам колко и дали въобще някаква благодарност съм показал аз към
вас, поне за това че сте ме създали, отгледали, възпитали и изучили, но от него
дори и частичка от нея не бих могъл да очаквам. Той просто е друга натура или
поне за сега е такъв –не знам какъв ще стане после като порасне. Ето, сега в
събота Нени има някакъв много важен турнир по тенис, та ще ходя да го гледам и
да викам от трибуните за него - какво да го правя. Те и мачовете почват от
Световното първенство по футбол във Франция, та сега всички сме настроени само
на спортна вълна...
Не съм свирил скоро на пианото
- все нямам време от разни мои ходения тук-там и моабети. Но като утихне малко
гърнето, ще си възобновя заниманията. Гледах да направя някакви по-нови
запознанства, та да имам с кого да си попълвам изпразнените от съдържание мисли.
Чакам да ми се обадят и с резултати от интервюто, на което ходих онзи ден, но
щом не ме потърсиха до това време, сигурно са си намерили някой друг,
по-подходящ от мене. Още няма достатъчна яснота какво ще стане и с нашата
компания – чак в края на Юни или началото на Юли ще има известно проясняване по
случая, но когато дойде тогава ще му мисля. По леля Мими ще изпратя това писмо
и лекарството на майка - дано излязат и някои снимки, докато тя си тръгне за
България, та с тях да ви попълня иначе кахърния и опротивял живот...
Изглежда много шувъргам нощно
време, мятам се в кошмарите си и се въртя на сън, та от тези мои резки движения
ми се спука дюшека онзи ден. Той не подлежи на ремонт и го изхвърлих заедно с
лошите си спомени, но взех от Любо едно походно легло за временно ползване. Аз
мога и на пода да си постеля сламеника, обаче все още е доста студено да се спи
директно на цимента – в разгара на зимата сме дето се вика, áко че тук няма
сняг. Ива ми е обещала друго легло (тяхното старото - нали и тя като се
разфорсира в един прекрасен ден, та си смениха мебелите на бърза ръка) - тези
дни ще го взема от тях, белким ми се повиши стандарта на спането поне. Не съм
се чувал с никого от тази компания - те със Сашови са ходили на някаква почивка
по морето за трите празнични дни, но не знам подробности. Абе търсиха ме всички
в началото, докато им беше по-интересно кое, защо и как е станало, но после
всеки си го поема неговата собствена шайба и хич не му е до хорските. Но аз не
се сърдя на никого - положението не е било кой знае колко по-различно и преди,
така че тези неща ги надживявам с целомъдрие и ги давя във вино (че е
по-евтино; с ракия не мога да си насмогна). Живея ден за ден и правя планове
само за много къс период от време напред – не повече от 24 часа.
От утре вечер ще започна
подготовката на салати, майонези и пр. изгъзици за неделното ни тържество,
защото в събота през целия ден ще съм с Нени и няма да имам много излишно време
за кулинарни приготовления. Но аз съм чевръст и много ми прилягат тези работи –
единственото, от което се опасявам е главоболието на следващия ден и
махмурлука. Нищо друго не може да ме стресне и уплаши. Само че аз си имам
специални церове и ще се лекувам (ако се наложи разбира се).
Напоследък е много студено,
особено нощем – живакът в термометъра се свива до 3°C-4°C и е много неприятно
да се спи сам, но добре че през деня става малко по-топло, та ми се отпускат
кокалите и сухожилията. Заваля и първия сняг надолу из планините и районите,
където той поначало си пада през този сезон. Абе, тъжна работа, но майната
му...
16.06.1998 - Царят
днеска е роден, Господ да слави него и цялата му царска фамилия. Също така Пейо
и Венета (моята съученичка от Фото-то). Хайде, да речем Негово Величество ще ви
е малко далече, за да му изпратите моите горещи благопожелания, но на Пейо и
Венета на всяка цена им кажете, че съм се сетил за тях на тая тяхна свята дата.
Помня я като днес, как точно като завършвахме училището на 15 Юни, раздаваха
свидетелствата и кой ял боят - ял го; който го наказали - наказали го. Обаче на
следващия ден по-видните “зрънца” от класа задължително се събирахме или у
Венета или у Пейови на рожден ден. Те с нея си го празнуваха винаги заедно за
по-интересно. Разбира се аз говоря за времето преди повече от 25-26 години,
когато сме били в 7-ми или 8-ми клас на основното училище, но прекрасните
спомени от тогава никой не може да ми отнеме. През тази епоха беше много
актуално да се играе на бутилка. Сядахме на пода и въртяхме едно лимонадено
шише – към когото сочеше гърлото, съответно с нея/него се целувахме. Ако момче
завърти и му се падне насреща пак момче, опита не се зачиташе и завалията
въртеше шишето до тогава, докато му се падне момата. Едно време нямаше такава
висока степен на педерастия и сексуално-полова деградация, както в днешно
време. Същото правило важеше и за момичетата. Като се замляскахме, та целите
изтръпвахме, бако; именно по времето на този исторически период се появиха вече
и първите ни по-съществени трепети, чувства разни и любови – едно отиване на
кино с момиче беше равностойно на героизъм от най-висша степен и победа, която
се помни с години. Ех, какви славни времена бяха тогава…
Гледам че от почти цяла
седмица нищо не съм писал в (еже)дневника. Уж нищо не правя, никъде не ходя и
не излизам, седя си само в “манастирската килия” потънал в строг пост и
молитви, но пак не ми остава време за описване на разни пикантни случки.
Миналата седмица се увлякох по салати, майонези и други мезета за честването
пък на друг княжески рожден ден – този път моят собствен. Тогава пак не остана
време за писане. В петъка едвам втасах с домакинската си работа в 22:30, та
седнах от там насетне да гледам първия футболен мач на българЦите (както
казваше Нени, когато беше по-малък) срещу Парагвай. Стана 00:30 докато свърши
мача, а пък аз същевременно успях да опразня половин мях с вино от вълнение.
На другата сутрин (събота) се събудих
рано и излязох. В 08:00 трябваше да започнем музикалните репетиции с Нени, та
от там да вървим на тенис турнира. За моя изненада и огромно удоволствие той
свири по-добре. После пък, след тениса аз отидох да гласувам, че на 13 Юни
имахме избори на щатско ниво. Още не знам кой спечели, но мисля че пак
червените кхмери от Работническата партия (тукашните комунисти) взеха по-голямата
преднина в изборния маратон. В същото време нашия долар падна неимоверно много
(вече е под 58 цента) спрямо американския, което неминуемо ще доведе до някои
икономически сътресения (а вероятно и политически). Първият удар ще бъде с
покачване на лихвения процент при теглене на заеми от банките. От 7 години
насам австралийската валута не се е сгромолясвала така, но нали и тях завалиите
ги мързи да учат и работят, а отделно дето си и вървят по нашия добре отъпкан
“социалистически” път. Така че тези неща са съвсем закономерни. След като още
от най-ранна и крехка детска възраст навсякъде в училище ги учат да се равняват
по “мистър средно ниво”, това даже се и толерира - какво има да очакваш на края
от една такава прогресивно затъпяваща нация...
В събота следобеда репетирахме
с Нени в къщи – посвирихме малко гами и вариации на инструмента, който е при
мене. Ще я въведа вече по-сериозно тази практика, защото така поне ще съм
сигурен какво и как се свири пред мене. Вечерта го заведох на майка му в 18:30,
както се бяхме разбрали, обаче Неничко пак щеше да ходи да спи у Жулиен. Явно
тоя копелдак трайно се е върнал в отношенията и живота им - по едно време беше
изчезнал благодарение на енергичната ми намеса, но сега пътят на тоя пройдоха и
нехранимайко отново е добре разчистен, след като елиминираха моят бащински
контрол. Е, нищо – щом мама така повелява, нека бъде волята й. Аз един ден и да
я убия – първо ще й бъде малко и второ – тогава пък ще бъде твърде късно след
пагубното й влияние върху Нени, което му налага в момента. Вечерта нищо не съм
правил или поне не си спомням някакво вълнуващо мероприятие от този съботен
ден.
На следващата сутрин (когато
беше вече неделя) започнах да подреждам масата и гостите ми дойдоха на обяд –
точно в 12:00 беше даден първия съдийски сигнал за началото на мача и тостовете
полетяха. Почна се един славен, съкрушителен моабет, който премина през песни и
танци на народите, събор-надпяване, за да свърши с гръцки сиртакита върху
масата някъде около 22:30, до което време всички гости си разотидоха и аз се
озовах отново на саме със себе си. Като погледнах кочината, която бяхме
направили, получих световъртеж. Едва тогава ми дойде и главоболието, чувах
дълбок шум в ушите си и взе да ми се повдига - за малко да направя масивен
инфаркт, но се отървах само с учестен пулс и сърцебиене. Тъжната равносметка от
погрома се изразяваше в изкъртени стени от фини дамски токчета (тези движения
са много характерни за бурните танци на южната ни съседка, Гърция...);
забелязах съборените корнизи, пердета и щори (аз смътно си спомням, че нещо ми
се петляркаше из краката докато играх соло танцът на “Зорба гъркът”, за това се
преместих по столовете, а най-накрая се качих и на масата, но за самите
прозорци това вече нямаше особено голямо значение и се яви като малко
позакъсняла превантивна мярка...). Чаши, чинии и друга посуда бях купил от тези
еднократните пластмасови и само хвърлях в кофата за боклук, но падна и голямо
миене. Още вечерта за сиротното ми сърце изгря една нова “звезда”, макар и не
съвсем с Венерино излъчване, но далеч по-топло от моето бивше “Северно сияние”.
Поради тези трепетни причини аз се намирах във фаза, дето и на Марс да ми кажеш
да се покатеря, и до там щях да подскоча. По едно време започна да ми става
пределно ясно, че следващият ден (независимо че съгласно календара се пада
понеделник), ще бъде също почивен поне само за мене - т.е. “неприсъствен”,
както по-научно се изразяват чиновничките от отдела на “Деловодство и Личен
състав”. Пих два седалгина за всеки случай и добре че направих така, защото пък
иначе спах като бебе (само дето не се събудих опикан и омазан до ушите, но
благодарение на това си бях добре отпочинал). Вечерта изпратих всички гости и
си легнах скапан. Методи завалията, отдавна се беше катурнал и заспал юнашки
сън - макар че беше още целокупен с дрехите и проснат по диагонала на кревата
(до там му бяха стигнали силите и възможностите); той просто много рано “обу
кънките”, някъде следобеда още. Не му понесе нещо гюрултията и рано-рано излезе
от строя. Това пък беше до някаква степен и добре в конкретния случай, защото
по принцип бяхме малко кът откъм места и столове, но все пак не му се
подигравам – напротив, липсваше ни на всички неговата компания...
Сутринта (вчера значи), след
като възстановявах сума ти часове разни щори (които някой пиян дивак така
старателно ги беше отъпкал вечерта...), мих чинии, чаши и прибирах едно-друго
из долапите кажи-речи до ранния следобед, на края свърших с домакинската си работа
и седнах да правя анализи и разбор на тържеството. Чухме се по телефона и със
“звездата” от вечерта, та ходих да пия едно кафе у тях и малко на раздумка
(забелязвам, че доста влюбчив съм станал в последно време...). После си плюх на
петите и най-въодушевено хукнах да движа моите лични дела. Ходих да дам филма
за изваждане на снимките и утре ще ги взема готови. От там търчах по магазини,
банки и други инстанции - трябваше да си сменя адреса на всички документи с
новия, на който съм сега. Госпожата изрично ми каза да направя това, а начинът
по който ми заповяда ви го изпращам, за да видите какво й е отношението към
мене и колко “благ” й е тонът, с който водим взаимните си дискусии. За
сравнение изпращам и една бележка, дето е оставила на Неничко, а другите
предполагам бяха всичките все за мене (досещам се просто, иначе обръщение
нямат; нека хубавичко да ги разгледат и прочетат - и майка й, и баща й...).
Вечерта на същия ден трябваше
да се срещнем със Стефчо у Ива и Румен, че тя беше обещала да ми даде тяхното
старо двойно легло с пружина и матрак, а пък единствено с микробуса на Стефан
можехме да ги прекараме до квартирата. Междувременно на мене ми се спука дюшека
(аз това май го казах), на който спях направо долу на пода - все едно че съм на
къмпинг в палатка, кеф... (сигурно прогоря и отъня на места, за гдето си
попръдвам вече много по-волно, след като няма кой да ме гони на терасата или
пък на двора - още по-голям кеф...). Временно бях взел от Любо походното му легло
(ама аз и това май че казах, бе), на което спях у тях, но бях решил вече да се
пообзаведа малко по-прилично и цивилизовано, а не да мизерствам и съществувам
като някой долнопробен скот. След като обикалях града цял ден, най-после си
купих чисто нови чаршафи – горни и долни (плик + калъфки за възглавници),
заедно с възглавницата, за да имам с какво да си постеля “новото” легло (а пък
и самата стая да има малко по-приличен вид – зер, може и при мене да дойде
някоя “разкошница” да пие кафе, та да имам с какво да я завия; сега, знаете, е
зима люта, студ е и не става много-много за гологъзене). В магазина дадох $85,
че ме смъдна чак отворът на дебелото черво, но тези разходи са неминуеми и
необходими. В същото време пък само за $1 си купих една много хубава
американска блузка – за зимно време. Намерих и десетина чаши на едно място, от
които 6 бр. са еднакви в комплект - доста хубав и приличен. Та ей така – стават
компенсации един вид; ако ми се вземе от едно място, връща ми се на друго…
И значи, видяхме се ние със
Стефан според уговорката, натоварихме леглото от Ива и дойдохме насам. Леля
Мими си прави зъбите при Любо (нали това му е първата специалност), та за това
и курсът с микробуса не беше съвсем само за моите вехтории. Оставихме леглото
набързо у дома, пихме по една още по-бърза бира и отидохме отново до “звездата”
- да я видим грее ли, що ли. Там ударихме по едно малко уиски и след всичките
ни похождения се върнахме при Любо. Леля ти Мими вече беше направила салатата,
докато в това време й се ремонтираха ченетата, та седнахме и там да се уважим.
После те със Стефчо си тръгнаха към 21:30, а пък аз продължих да се “уважавам”
с Любо до среднощ. Междувременно леля Мими ми даде и второто писмо, пристигнало
на техния адрес до мене, та от 00:30 нататък ядох, четох го и т.н. (добре че са
тези нощи да си посвършвам и някоя работа, че иначе през деня акъла ми е все в
“звездите”)…
Днес сутринта бях готов за
третата си поредна “неделя”, но това щеше да стане малко неудобно на работа -
така минах през хладния душ за неутрализиране на остатъчните алкохолни
микрочастици и заминах за трудовия фронт. Тези дни сглобяваме едни големи
метални рамки, та днес и утре ще съм в производството заедно с прекия ми
началник. Това са само служебните новини - още нищо не се знае какво ще става с
нашата фирма, а така както гледам няма да се разбере и до края на настоящото
писмо. Леля Мими потегля на 28 Юни, което се пада в неделя. Аз ще пиша
максимално до тогава и по нея ще изпратя нещо. А нещото ще бъде това писмо,
снимките и мазилото на майка (вътре в кутийката му ще сложа магнетофонните
глави за татко, щепселчетата за слушалките, дето ще му ги купя тези дни - да не
дадете всичко направо на тази жена и така у тях да заминат и нещата за татко!).
Ще купя и ще му изпратя онова пръскало. Аз знам, че той никога няма да го
ползва, но щом има мерак, ще го има. Нека да му се порадва малко и ако иска
после да го даде на чичо Божко. Друго не виждам какво мога да изпратя, освен
добрите си пожелания към вас и всички останали, които имам щастието да познавам…
Хайде, утре ще драсна и някой
ред в отговор на вашите писма, а сега си лягам че пак стана среднощ. Може и
една касетка да подготвя под формата на говорещо писмо, но какво ще ви
приказвам в него и аз не знам - нали всичкото го пиша...
21.06.1998 –
Неделя – това е най-тъпото и противно време от седемте дни, които Господ е
създал, предполагам с най-добрите си намерения; ранен следобед, самота и скука.
Сядам да пиша, дано това да поразсее мъглявината, която се носи на талази из
прозрачната ми душевност. Като се чудех с какво да започна, та първо рекох да
прочета всичко, което съм сътворил до сега. На някои неща сам си се смях, от
други пък се срамувах - но каквото и да е написано, това е пълната и горчива
истина; хубаво или лошо, то си остава като един непроменим факт...
Изтеклата седмица мина под
знака на “Цар Труд” - работихме много яко с моя колега. Аз също показах завидни
технически умения, с което му направих добро впечатление. Колко това обаче ще
ни помогне като цяло за съдбата на компанията не знам, но поне каквото можахме
направихме и дадохме всичко от себе си. Вечерите в повечето от случаите бях
уморен; ако съм провел някой и друг “звезден” телефонен разговор, значи че в
това ми се е заключавало цялостното развлечение. В петък – кратка “звездна”
вечер, изпълнена с празни надежди и горчиви разочарования, след което отново
настъпи кухата и празна самота. Всячески се опитвам да създам някаква по-близка
връзка (не бих имал против да е и интимна дори), но ми се струва, че тя
(“звездата” де) има множество други лъчи и разклонения. Докато аз повече обичам
кометите, защото те имат само една опашка и така човек по-лесно се концентрира
на едно място. Както и да е –и тази “звезда” няма да даде необходимия светлинен
поток, който да озари помръкналата ми и изтерзана душа. Това беше всичко до
петък.
В събота сутринта отидох у
Нени да репетираме на органа, а от там заминахме на тенис. Учебният срок
завърши преди няколко дена и вече са им раздали полугодишните резултати от
тестове и изпити за този период. Изпращам ви копие от свидетелството му, което
пак не е от най-добрите, но според него имало повече оценки “А”, отколкото
преди. Общият коментар на почти всички преподаватели е, че представянето му
може да бъде много по-добро, но самият той е несериозен и не показва достатъчно
старание (което ние безупречно си знаем и от това най-много ни боли). Иначе на
музикалния изпит по Теория на музиката Нени се представи блестящо с резултат 98
точки от 100 възможни. Изпращам ви и копие от грамотата, която той получи по
този случай от Борда на Австралийската музикална академия. Не мисля обаче, че
изявата му на следващия изпит по практически умения, който е съвсем наскоро (на
12 Юли) ще донесе подобен успех, защото Нени просто не свири както трябва и
както може, особено сега, останал сам без моя надзор и контрол. Уж казва, че
искал да свири и да продължава напредъка си в тази насока, но той мисли, че
това ще стане “хей така, от горе”, само със щракването на пръстите, без упорит
и къртовски труд. Постоянно му говоря за тези неща докато се возим, но той
обикновено си пуска седалката назад и заспива в колата, с което демонстрира че
хич не иска и да ме слуша даже. Учителката подсили уроците с повече време и
прави невероятно много за достойното представяне на Нени и според възможностите
и подготовката му, но тя също казва, че не е внимателен и не обръща внимание на
подробности и дреболии на пръв поглед, които обаче са важни не само в музиката,
но и навсякъде в живота. Какво ще стане от тук нататък, аз вече не знам - казах
му, че ако не направи нищо на този важен изпит, ще го спра от уроците. Тук
говорим за стотици, че и хиляди долари, които аз влагам в уж едно толкова
благородно дело, но в същото време съм безсилен да се боря сам срещу овнешкото
му упорство и инат. Ще поискам обаче писмен документ, подписан лично от него и
майка му за евентуалното отказване от музиката, за да му го покажа един ден. Това
беше съвсем накратко информацията около музикалната култура на Нени – много ме
боли, че всичко поставено в началото с такова огромно желание, труд, упоритост,
постоянство и поддържано от мене с години, сега просто ще се стече в помийната
яма; сигурно и за това аз сам ще си бъда виновен, но каквото - такова...
След свиренето отидохме на
тенис. От там връчиха на Неничко две купи за победител в турнирите, което също
е добре, но не е най-важното. Идвахме за малко и до вкъщи и аз докато се
завъртях из квартала, от едни съседи мигновено купих две малки гардеробчета за
стаята. Трябваше да си прибера инвентара в нещо, защото до сега стоеше разпилян
по пода из цялата кочина. Следобеда пак ходихме на урок, заради последните
напътствия и препоръки на учителката преди изпита; после пък някакви пособия
купувахме за училище.
Междувременно аз взех още един
крем за ръце на майка и жаковете на татко. Металният е за слушалките му,
другите два големи (черни) са за микрофона, който му изпратих преди време (или
за всеки друг, с който той разполага). Понеже входовете са два (ляв и десен,
т.е. за ляв и десен микрофон - стерео), за да се използва само един при
записването, трябва проводника да се запои паралелно към двете букси. Така се
използват и двете писти на магнетофона. Допълнително към всичко изпращам и едни
миниатюрни слушалки, които се пъхат в ушите + специален адаптер за тях. Татко
ще види всичко кое за какво е. Слушалките всъщност са два чифта, защото страшно
много го обичам. Може едните да се повредят, нека да има и резервен комплект...
Вечерта, след като закарах
Нени у тях, аз се прибрах обратно в квартирата. Започнах да чистя гардеробите и
да подреждам клетката за канарчета, в която аз всъщност бях най-голямото и
единствено. Методи много ми помогна да ги довлечем на ръце от къщата на
съседната улица до нас. Оправих си и леглото - в него вече официално мога да
приемам гости (за предпочитане гостенки, ако добре разбирате в какви посоки ме
избива). Очертава се обаче, че първият ми гостенин ще бъде пак в лицето на моя
малък и сладък Неничко, който във вторник вечерта ще остане да спи при мене. Аз
не съм задавал повече въпроси, специално за майка му – така е казала, нека така
да бъде. На другия ден ще го закарам у тях рано сутринта, защото той е във
ваканция и най-вероятно ще си я прекара в къщи, предполагам пред омразния
компютър. Сега както не е на училище, той по цял ден може да свири и да шашне
комисията на изпита си, но едва ли ще го направи. Учителката нарочно е
организирала датата да бъде непосредствено след ваканцията, за да имат децата
възможност и повече свободно време да репетират по-дълго време през деня.
Някои, може би да - обаче със сигурност не и нашето...
Онази вечер ми се обажда Йовчо
от Севлиево. Записах му телефоните и адреса, но кога ще събера сили и настроение
да му пиша или да му звънна - не зная. Той каза, че след разговора си с мене
веднага ще се обади и на вас. Аз бях задрямал на дивана, вече беше 23:00 –
толкова много се зарадвах като му чух гласа. Хубаво си поприказвахме и се
разсъних – от това се развълнувах и разтъжих, та сума време не можах да заспя
после; мъчно ми беше за всичко и всички.
Днес сутринта чистих
квартирата, прах се, гладих се и кълнях наред цялото човечество до девето
коляно. Най-после смених и свещите на колата, та в прокобите си включих и
Японския император. Двигателят нали е 6-цилиндров/V-образен, онези умници с
дръпнатите очи го турили странично под предния капак. Това се прави с цел да не
обръщат посоката на въртене, идваща от коляновия вал, понеже колата е и с
предно предаване. Разбира се идеята не е чак толкова лоша, защото така предните
три свещи са много по-лесно достъпни. Обаче задните три видяха голям зор, че и
аз покрай тях, но в крайна сметка всичко се оправи с много псувни и тежки,
възторжени клетви…
Вече е 16:30, но имам
усещането че точно тази вечер нямам ищах да се свирам сам самичък в миризливата
и спарена бърлога, а ще поизляза малко на чист въздух (всъщност ще се отдам в
някоя дупка на тютюневия дим, защото освен да отида в някоя долна кръчма и да
изпия една или две бири, дълбоко вдишвайки цигарените пушеци на другите
себеподобни, аз май нямам друга алтернатива...). Ей сегичка обаче се окъпвам,
избръсвам се гладко, поливам се обилно с ливанто и хуквам на лов за вещици!
Изглежда, че ще ми потръгва с парите, защото в любовта нещо хич не ме бива
напоследък - ха-ха-ха!...
24.06.1998 – Сряда
е вече. Както си бях обещал миналия ден през онази скучна и самотна неделна
вечер, облякох най-новите парцалки и излязох. Не че кой знае колко много ми се
ходеше някъде или пък изгарях от необходимост за среща с някого, но просто
рекох да започна и аз нещо да правя - в смисъл, реших да отпочна някакъв
самостоятелен живот (никоя няма да ми влезе сама в леглото - нали трябва да
отида и да си я намеря сам, а това напоследък като че ли ми се превърна в
самоцел). И какво си мислите вие, че направих чак толкова геройско? – отидох и
се забих в първата квартална кръчма, както това би направил всеки един
пропаднал тип; просто защото е най-лесно за осъществяване. Там до нея има
ресторант, в съседство пък е бара, с няколко кафенета и всичките му такъми.
Само че тая работа не е за сам човек, ей – мамка му! Хората излезли в неделя
вечерта, па се прегърнали - смеят си се, веселят се и хич не ги е еня какво
мъртвило се е загнездило дълбоко в душата на тоя или оня индивид, изпаднал като
моя милост за разглеждания действителен сценарий. От друга страна пък навред е
пълно с разни брудници и уруспии, но на нас нали баш “такава” не ни трябва.
Изглежда, че съм станал и на възраст вече, защото едно време като че ли пó не
мислех така; тогава много-много не си подбирах “средата” и не случайно една моя
добра позната ми викаше, че съм “таралеж” – както и да е, по-добре да не се
заравям сега чак толкова назад в спомените си, че току виж пак ме сковала
носталгията в челичените си клещи. Пих на бара прав като кон някое и друго
питие и безславно с клюмнала глава поех обратния път за към нас. После същата
вечер, но малко по-късно и този път двамата с Марио, пак излизахме със същата
благородна цел (а когато човек е с още някой от неговата черга, някак си добива
повече смелост и му порастват крилца като на ангелче), но ловът ни на момински
сърца отново се оказа ялов и безуспешен. Прибрах се към 21:30, ядох нервно и си
легнах соло...
Преди близо месец един човек
ми сложи две допълнителни дупки на колана. Тогава едвам стигах до първата. Сега
обаче скоро ще ходя да ми пробие още две - не че съм се разсъхнал кой знае
какво и съм замязал на скумрия, но като че ли по-малко храна взех да
употребявам в последно време и особено откакто си останах сам (за сметка на
ударните винени дози) и вероятно от това следва малко да съм отслабнал.
Кантарът разбира се показва само някакви си 2-3 кг понижение в живото тегло, но
аз повече вярвам на каиша – щом колана се свива в кръста, добре сме значи.
Работната седмицата започна
кротко и спокойно. Вечерта в понеделника пак ходих “за врабчета”, но тоя път
даже и мръсниците се бяха изпокрили на някъде – жив човек няма из улиците;
заведенията са празни, повечето от които имат почивен ден. Госпожата ми се обажда
на работа, за да й потвърдя, че във вторник вечерта (снощи) ще взема Неничко да
спи при мене (разбира се, това е моята съкровена мечта и то не само за един или
два дни в седмицата; независимо че съзнавам невъзможността, аз бих искал той да
живее под грижите ми – макар и не до там измамно нежни и лигави като на майка
му, продължавам да смятам че моите са по-справедливи и резултатни, независимо
че според случая могат да бъдат и сурови; утре в живота никой няма да го гали с
перце). Женя не ми каза какви са й ангажиментите, но сигурно ще са били много
“неотложни” (нито пък мен самият ме интересува). Сега Нени е във ваканция - по
цял ден си е в къщи или хайманосва с гаменариите по пътя. Надзор, контрол –
това са вече забранени думи. За някакво учене или домашно възпитание – да не
говорим; нито книги се четат, нито нещо се пише за упражнение. Станал е пълен
пройдоха, като тези с които се събира и от които се учи. В разговора ни, който
госпожата страшно бързаше да приключи час по-скоро, аз казах, че ще й изпратя
да подпише едни документи, за всичките средства, които давам подир капризния
задник на малкия, които ще ми се приспадат от издръжката. Така ме посъветваха
хората от Агенцията, с които се срещнах неотдавна за разясняване на всички
въпроси, отнасящи се до тези плащания. Тук е мястото да отворя и една малка
скоба, за да внеса известни подробности по случая.
Съгласно цялостното ни
финансово състояние и социално положение към момента и взети под внимание
доходите ни за няколко години назад, Агенцията по издръжка и подпомагане на
децата ми определи месечна сума от около $620, която съм длъжен да плащам до
промяна на положението. Предвид факта, че преди време работех само аз, тази
сума е начислена въз основа на моите доходи и това е максималното, което се
изисква от мене по закон като баща на това дете. В същото време обаче, всеки
цент който аз отделям за него над тази стойност (за обувки, за кънки, сметки в
ресторанти, ново колело, учебници, училищни такси, пари за уроци по музика и
т.н.), се възстановяват от майката тъй като аз не съм длъжен да правя тези разходи.
Ако финансовото ми благосъстояние позволява, това е съвсем друг въпрос и самият
аз не бих имал нищо против да похарчвам някой долар за дребни детски прищевки.
Но в същото време стойността на издръжката е съизмерима с една цяла седмична
заплата - отделно над всичко идват всяка седмица уроците по музика, подаръци и
други масрафи по разни капризи, които аз далеч не съм в състояние да покривам
(по-скоро не би било педагогично и поучително да се задоволява буквално на мига
всяко едно възникнало желание; аз любовта към детето не я разбирам в това
постоянно да го отрупвам с вещи – защо, за да си я откупвам обратно ли?).
Когато аз великодушно предложих на Женя някаква разумно приета между двама ни
сума, която аз да й давам, тя се кълнеше че всичко ще бъде по закон, каквото
съдът (Агенцията) определи и колкото трябва. Добре, така стана пак на нейната;
но аз също имам някакви елементарни права, а не само задължения и именно това
ме посъветваха от там. Този факт обаче съвсем я влуди, разкрещя се по телефона
и каза, че предприемала легални и решителни стъпки с адвоката си срещу мене.
Какво искаше да ми каже с тези свои думи аз не зная, но в мене се затвърди
позицията, че звярът си е звяр – той по-зле става, но по-добре никога. Аз нито
за миг не помислям да се връщам при нея, но пък и тя хич не е заритала за повторна
взаимна близост с моята особа. Гърбът й в момента е много солиден - морално и
материално. Около себе си госпожата има обкръжение от подгласнички и
покровителки, които само я насъскват и й дават всякакви акъли; отделно от
което, заплатата която в момента получава й позволява неограничено големи
възможности, с които да се разпорежда както пожелае и да диктува положението,
уж от позиция на слабата, онеправданата, изоставената и т.н. На нея зорът й е
да прибере тези пари, които мира не й дават и като заговори за тях, та чак се
разтреперва от злоба. Не ми е много ясно как точно ще го направи, но пък
правата и законите в тази държава са все на нейната страна...
Та така, след като за пореден
път моята бивша любима ми вдигна кръвното, с това започна и понеделнишкият
работен ден, а с него повлече крак и седмицата. Добре, ама аз само като си
знаех, че нямаше да се прибирам вечерта при нея, та и ядът ми мина много бързо
- още щом й тряснах телефона. Всъщност тя първа го направи, това й е в стила на
общуването си с мене. За моята скромна и потърпевша личност остана единствената
утеха от една чудно звучна, епопеично-балканска попръжня, която отправих като
горещ вопъл по неин адрес в търсенето на уж някаква си правда; майната му –
такава няма.
След работа снощи взех Неничко
от тях и си дойдохме в къщи. Методи беше готвил картофи залети с яйца и
кашкавал, аз пък направих шницели. Нени едвам изчака вечерята, защото много му
се спеше. Беше понамръзнал малко даже през деня, та му дадох да пие аспирин.
Направихме си една чудесна ергенска маса, а с Методи обсъждахме противоположния
пол до 01:00 през нощта. Нени отдавна си беше легнал в безумно скърцащият
креват (Румен и Ива баят трябва да са скачали по него и “амортизирали”, да са
ми живи и здрави – но при пръв удобен случай ще им се оплача) и сладко-сладко
спеше; милият на татко – спокоен съм за него единствено и само когато ми е пред
очите...
Сутринта с него станахме рано
и аз го взех с мене на работа. Беше си забравил ключовете, калпазанина, а пък
аз нарочно не му напомних да ги вземе преди да тръгне. Нека се научи да мисли
самостоятелно и да се оправя сам с неговите задължения. Пет пъти ще забрави, ще
си грухне главата – на шестия белким се сети какво трябва да прави. Чак по обед
го закарах у тях – майка му беше оставила ключове в гаража. Поръчах му да свири
много сериозно за изпита, но дали ми е изпълнил заръката, не знам. В събота на
урока ще си покаже най-добре колко се е занимавал. В същото време не смея и да
го напердаша, както напълно си заслужава, защото майка му само това чака. Очите
му няма да видя повече, а мен и в дранголника могат да ме тикнат за
посегателство и извращение над детето. Нали все с тая тяхна полиция ме плашат и
двамата с майка си в един глас – както сега, така и преди...
Снощи може би баят сме си
клъвнали с моя съкафезник Методи, защото сутринта и двамата нямахме ни образ,
ни звук. Днес едвам дочаках да стане 17:00, та да си дойда и уж да легна
веднага, че да се наспя. Добре ама съня ми мина, особено след като на масата
видях, че е дошло вашето трето писмо, но първо на новия ми адрес – Методи пак
беше излязъл и ми го оставил под носа, за да го видя. Много му се зарадвах -
четох го, плаках; пак четох - аз също много се тревожа за вас. Нито аз мога да
ви помогна с нещо, нито пък вие на мене. Единствен Господ каквото направи за
всички нас, това ще е най-доброто. И през ум не ми е минавало (когато бях
малък), че точно по този идиотски начин ще се преобрази живота на скромната ни
и почтена фамилия. Толкова хубаво и спокойно детство и юношество съм имал, така
всичко беше нормално, а какво чудо ни сполетя на края. Като малко по-зрял и
вече женен мъж, аз този развой съм си го мислел много пъти, като единствено
разрешение (макар и не най-доброто, но като няма друго). Само че не знаех с точност
кога, къде и как ще се случи всичко това, а и при какви обстоятелства. Та нали
съпругата ми така започна семейния си живот, още от разписването в Съвета дето
има една дума – все с раздели и разводи на уста, с вземането на детето и
заминаването й за Ямбол, чрез което държеше всички ни в шах. Ама вие тези
работи няма как да ги знаете, защото деликатно съм ви ги спестявал тогава – а и
от неудобство и срам. Яд ме е само на себе си, че толкова много време прахосах,
толкова по-добри шансове изтървах, толкова трепетни надежди изгубих.
Материалните загуби хич не ми влизат и в сметката даже, защото аз никога не съм
държал на тях. Е, нормално е да ме е яд като гледам как всичко се разпилява и
затрива – всичко онова, което неуморно съм трупал, събирал всеотдайно и упорито
изграждал от калта. Онзи ден научих от малкия, че майка му дала факсовата
машина и телефонния секретар на една заложна къща – дали са й жълти стотинки за
тези неща, сигурен съм. Та аз можех да си ги откупя повторно от нея, но – НЕ!
Така тя пръсна диваните, пералните и сума други полезни неща – помисли си, че
изедин път много забогатя и не й трябват вехтории. И на това майната му – на
нея и на останалото! Аз докато съм сам на тоя свят нищо не ми е нужно. Човек
трупа и гради, когато има някой друг подобен до себе си. За сега в квартирата
имаме всичко най-елементарно и само от първа необходимост. Но добре все пак че
е този Методи, защото хладилника, масите, столовете, дивани, фотьойли –
всичката покъщнина е негова. Аз имам само един гол креват, дето Ива ми го даде
(но е покрит с чисто нови чаршафи, за 85 шибани долара - пак повтарям, да не би
да се пропусне тази важна подробност...) и двете гардеробчета, които си купих
онзи ден за $40. Разбира се, аз ден за ден каквото ми потрябва, това ще си
набавям, а най-важното е: когато и само ако ми дотрябва. Но няма да се
претрупвам с вещи, та да се чудя после как да се местя (като се наложи и ако се
наложи)...
В петък вечерта Нени пак ще е
при мене – майка му отново ще е заета. Хайде, вчера са имали събрание някакво,
а после са се почерпили. Но в петък събрания не се правят, а се ходи предимно
из кръчмите. На мене детето изобщо не ми пречи – даже и да дойде някоя друга
усойница, за да заживеем заедно. Неничко, да ми е жив и здрав, но той в същото
време ми се явява и един голям разход, защото каквото види и иска да го има. Не
му се ядат домашно приготвените ни храни в къщи, все по закусвалните и
ресторантите му са очите. Аз от своя страна не смея да му отказвам, защото само
да река да се възпротивя за нещо от чисто педагогически съображения, той се
извръща и най-грозно ми казва, че ми се свидят парите и за това не искам да му
взема съответното нещо. Той не познава думичката “не” – това за него не е
отговор. Щом пожелае нещо, трябва тутакси да му се купи. В противен случай
започват едни цупения, мръщене, последва злокобно мълчание или изсипване на
думички изпод детското му езиче, които само тровят, парят и горят и без друго
лесно ранимата ми душа. Миг след това казва, че иска да си отиде в къщи при
майка му, която му разрешавала и купувала всичко. Е, това възпитание ли е,
питам аз? Изобщо пекат ме и двамата на бавен огън, но и аз си зная моята де.
Никого не бръсна за пет пари, че им “пикавам в’ връвите!” (ако искате да
знаете, това от татко съм го чувал)...
Текат и последните дни на леля
Мими в Австралия, а с това и последните листи на това писмо. Може би в събота
или още в петък вечерта ще отидем с Нени да се сбогуваме с нея и да й дадем
пакетчето, което в оскъдицата си нагласих за вас. Онзи ден надписах и снимките,
та всичко ми е готово. Компанията ни май че ще отива на подобрение. Онзи ден си
приказвахме със собственика й. Човека казва, че тези хора които ще я купят от
него, щели да я засилят напред - да видим какво ще стане (дано само не я
засилят по надолнището, че тогаз си еба мамата). До 08 Юли ще се разбере вече
окончателно съдбата й, а с това и нашата – на работническата класа.
Аз пък утре вечер съм на друго
едно интервю за работа, за която пратих молбата си още миналата седмица.
Позицията е пак за машинен конструктор/чертожник и няма да е толкова престижна
и платена, но все пак ще отида да видя за какво става въпрос – никога нищо не
се знае от къде какво може да излезе...
Като ви чета тъжните редове на
писмото, намирам сили и малко да се зарадвам, че въпреки всичката мъка и
отрова, с които ви облях в Австралия, сегиз-тогиз се събирате с тоя или онзи и
походвате тук-там - де на манастир, де на язовир, де на лозето; все си е нещо,
не трябва да има никакъв застой. Благородно и с най-чистите си чувства аз даже
малко ви завиждам, че сте обградени с приятели, със сърдечни и добри хора, на
които винаги можете да разчитате. Старостта е много лошо нещо, вярно, както
казваше милата ми баба Фанче - самотата обаче също не е особено приятно състояние.
Но каквото е отредено, това ще е. Няма добър или лош друм – просто има един
път, който на човек му е определено да извърви. А пътят дали се извива нагоре,
дали лъкатуши надолу; дали е равен или целия осеян с дупки и кратери, а какво
пък или кого ще срещне по него - пак само онзи отгоре знае най-добре...
25.06.1998 - Цяла
вечер дремах и се свивах от студ във фотьойла, та на края рекох да разсея
черните си мисли с някой по-възторжен ред. Тези дни температурите паднаха до е
около 1°C-2°C през нощта и сутрин духа много силен вятър - въпреки, че през
деня става някъде към 15°C-16°C, пак е неприятно и усойно.
Кой знае какво не се е случило
от снощи насам – аз сега просто искам да довърша писмото си, че утре или в
други ден ще прескоча до Стефчови да го дам на леля Мими. Иначе никой друг не
ми се е обаждал - да ме види дали съм жив поне. Те също не са ме търсили - аз
им звъннах от приличие, за да попитам кое ще бъде най-подходящото време, че да
мина към тях без да ги притеснявам. Тогава Стефан ми каза, че по принцип всички
приятели щели да ходят утре вечер, защото тъкмо и малката имала рожден ден
тогава, та изедно да стане тропулака. Добре ама на мене много ми докривя и
никак не ми стана драго, че те не ми се обадиха специално за този повод и по
тези съображения аз ще отида в събота и няма да им правя калабалък предната
вечер. В края на краищата, никой не е длъжен постоянно да ме кани по гости,
нито пък с нещо е обвързан с мене. Не е изключено вече да не съм лицеприятен на
много хора – зер, когато казваш истината автоматично ставаш неудобен. Добре,
хайде; и на това - майната му...
Току що по радиото съобщиха,
че в западните квартали (точно където живеехме на къщата преди година) нощес
щяло да бъде 0°C! Та, да си продължа мисълта от горния параграф - без жена ще
свикна криво-ляво (то и когато я имах, та мислите голям келепир беше). Но без
приятели – животът ми просто ще спре. Прекрасно знам, че не трябваше да ви ги
пиша всичките тези неща, но аз толкова много се натъжих напред, та ми покапаха
сълзите. Смятах се, че въпреки всички обстоятелства в последно време около
мене, поне някому съм нужен. Мислех се и за голям приятел на всеки, докато сега
започвам да усещам, че постепенно всички ми обръщат гърбовете си; е, нищо -
вероятно си го заслужавам…
Препрочетох ви писмото, което
дойде онзи ден. Методи е с две години по-голям от мене - от първата си жена има
11-годишен син, който живее в София с майка си. С втора е дошъл до тук, а сега
живее с трета – тя му е само приятелка, но си беше събрал багажа от тях при
една по-съществена крамола помежду им. Иначе с никого не се е женил - нито в
София, нито тук. Абе и неговата съдба никак не е лесна, но той е много по-добър
и от мене даже (ако аз съм някакъв еталон и мерило за доброта). За това тегли и
страда, работи по цял ден като вол завалията и е много свестен човек. Лошото е
само, че много рядко сме заедно и трудно се засичаме в квартирата – той
постоянно стои при любовницата си, а пък аз изглежда че малко му завиждам и го
ревнувам от нея. Нали си ми беше другарче в началото, та свикнах да има някаква
живинка в този иначе празен и смразяващо студен хамбар...
Аз напред вечерях грах с яйца,
но нещо не ми се получи вкусът като този, който приготвяше баба Фанче, дето си
го спомням от преди 35 години. Тогава тя ме е гощавала с такава манджа, когато
имах привилегиите и удоволствието да им гостувам със скъпият ми дядо Ангел… Да
- и виното горчиво не помага, да пресуши напиращите сълзи от очите – колкото
пъти си спомня за тях, толкова пъти съм се разревал. Независимо че
собственоръчно приготвената лично от мене храна не ме впечатли особено много,
аз си изядох всичко и лъснах дъното на паничката, за да няма нужда от миене
(всъщност, не можех ли и аз да отида да ям купешка храна, от закусвалня или
ресторант? – ами май че не, разбира се; за да мога да подсигуря прехраната на
Нени в Макдоналдс например, аз сега ям какво да е – нали трябва да имам за
него). Тази вечер обаче варя боб. Откакто съм останал сам, боб не съм си варил,
а толкова много го обичам. За “малкия принц”, който въобще не яде боб (просто,
защото майка му не обича, насаждайки тази неприязън и у него) ще измисля
някакви други по-специални гюзлеми – че нали утре ще ми е на гости…
Докато си размишлявам и пиша,
слушам много хубава музика - същата радиостанция на средните вълни, която и вие
много обичахте. Тази сутрин, с всичкият си прост акъл, станах в 04:30 за да
гледам футболния мач на нашите (България имам предвид) с Испания. Те пък онези
ни надуха шушоните, та не смеех да се появя и на работа сабалам. Спукаха ме от
подигравки, но аз не се сърдя на никого - те всички са големи майтапчии. След
работа пък ходих на интервю, но хората едва ли търсят такъв като мене.
Позицията е повечето за някакъв прост чертожник, без мисъл и чувство, а не за
дизейнер-ваятел като мене; разсъдлив, работещ с пресмятания, документации и пр.
Така че от там може и да не ми се обадят повече поради “свръх-квалифицираност”,
какъвто е буквалният превод от английски език за такива учени тиквеници като
мене.
Тези дни с Неничко пак ще си направим
някоя и друга снимка, но филмът който сложих наскоро е нов и не знам при какви
поводи ще стигна по-бързо до края му, за да ви изпратя отново малко снимки.
Просто не виждам никакви бляскави и вълнуващи събития пред себе си - но нали
пък баш когато човек най не очаква нещо, то точно тогава ставало. Не знам дали
това е вярно, но съм забелязал, че аз обикновено се намирам в изключенията от
всичките тези правила. Но то е само защото в момента съм объркан толкова много
и се намирам в една такава задънена от всякъде безпътица, че не зная за какво и
за кого да мисля по-напред.
По план другата събота и
неделя ще трябва да варим ракията със Стефчо, но нека да не се гласим от сега,
че всичко може да стане. Времето най-добре ще покаже – както е тръгнало ще вземе
да падне някой сняг, та не можем изпълзя нагоре по балкана, защото селото на
бай ти Сашо казанджията е също из баирите. Аз имах добрите намерения и при него
да ви заведа, да пообиколим из тези красиви райони, но съдбата не рачи да ни
пусне чак до там. Много исках да разшетам татко из разните местни фабрики и
предприятия, за да добие по-ясна представа и от капиталистическите
производствени отношения. Обаче то като се създаде едно противно настроение още
със стъпването му на австралийска земя, та да ти иде да се гръмнеш направо...
Мислех тази вечер пак да
излизам, да дýша за нещо - за някоя мома или каквото там има останало свободно,
но е много студено, та не ми се мърда на никъде. Може в събота вечерта да отида
някъде на по-квалитетно място, след като оставя Неничко у тях. Или пък това
може да стане в неделя. Ще видим, всичко се свежда само до насрещни и
безпочвени планове – реалността за жалост е съвсем друга. Това обаче, което със
сигурност ще направя е в неделя сутринта най-после да отида на черква, от там –
да се регистрирам на битака, а пък за после все още нямам никаква ясна
представа и пътеводна звезда за чак толкова далечното и неизвестно бъдеще
време.
Не знам в колко часа ще бъде
изпита на Нени след две недели (на 12 Юли), та преди това да го вкарам в
черква, да се помоли за опрощение на греховете си, неверникът. Но полека – пак
много далече ми хвръкна мисълта, по навик. Нали съм свикнал все грандиозни
планове и идеи да кроя и пясъчни кули от вятър да градя, та за това се изпускам
понякога…
Ох, милички на мама - какво
повече да ви пиша. Редовете ми са все едни такива тъжни, меланхолични и звучат
в много ниска, минорна тоналност. Може би и не трябва да пиша - най-малко вие
заслужавате чрез тях да попивате от моята мъка, но аз ако чакам да потекат реките
на щастието, та едва тогаз да описвам житие-битието си, може да съм забравил и
как се пишат буквите вече. За това ще продължавам да ви информирам за всичко,
което става около мене, за всички мои терзания и неволи, въпреки че това
натоварване някак си не е много синовно. Но вие толкова много неща сте ми
простили в живота, та си мисля че ще намерите сили и този горчив хап да
преглътнете. После и друго – нещата, които аз тук описвам най-подробно не са
чак толкова черни, плачевни или нещастни, само че аз ги предавам в по-тъмните
им краски (амчи как да видя светлите, бе?...). Вие продължавайте да ме
информирате за всичко и всички, защото аз наред с моите собствени кахъри,
непрестанно мисля и за хората, които съм оставил назад и с които съм имал
безброй прекрасни мигове и спомени; хора с които съм ял и пил на една маса,
хора с които съм делил парче сланина, троха хляб и една постеля – дори и тези,
от които бой съм ял. Когато казвам: поздравете всички! - това означава, че
абсолютно всички са в числото: от кмета на града, през клетниците и пияниците
по улиците и тротоарите, та чак до светиите в черквите; всички мои учители и
други съзаклятници (моля само в списъка не включвайте комунисти и преподаватели
от катедра “Марксизъм-Ленинизъм” на ВМЕИ Габрово; тях няма как да ги обичам,
въпреки че Бог ни учи да почитаме и враговете си дори – е, тук ще сторя малък
грях). Точно на това място пък се сетих за отец Богомир - нали той кръсти
Неничко преди повече от 11 години. Дано да е жив и здрав и да се радва на
спокойни и благочестиви старини. Нека майка специално да го посети и да му
предаде моята дълбока почит.
Пишете ми повече информация за
тези хора - Георги и жена му, дето чакат визи за Австралия. Аз не може да не ги
познавам - по физиономии поне. Не си спомням и кой е този Николай, дето е
оправял оградата на Стоевци. Майка е описала нещо, но е доста объркано, та не
става много ясно – нито пък е толкова важно…
Едва днес се разбра, че нашия
щат ще бъде управляван от Работническата партия (Лейбъристите) за следващия
мандат от 3 години. Утре новият Министър-председател ще полага клетва за
вярност пред народа. За мене няма особено значение кой точно ще седи на
държавното кормилото, защото още от древността знам, че “на маймуната гъзът е
винаги червен, а пък на вълка дебел вратът”. За тази притча няма граници,
политически партии, държави и географски ширини – тя се прилага повсеместно и с
пълна сила важи без ограничения.
Гледам, че не съм написал
много тази вечер, а иначе от час и половина вече се извисявам над листите.
Мисълта ми също тече бавно и мудно, без никаква тръпка и капчица емоция (или
поне не с положителна). Не губя надежда, че въпреки временното си състояние на
безтегловност, един ден нещата ще се променят – хич да не е, и по-лошо да стане
- това пак си е някаква промяна, нали така! А аз от вас искам тази година
обезателно да отидете на море – повече от задължително с чичо Божко или
Малджиеви или пък с всички други, които ви последват и дойдат заедно с вас,
защото определено имате нужда и от малко отдих. Стига с тези натоварвания. И си
правете много снимки – пращайте ми тук филмите за обработка, а аз ще ви връщам
готовите фотографии. Като свършите тези - други ще изпратя. Поне от картичките
да се виждаме и да си мислим колко сме добре и щастливи.
Бобът ми е почти уврял, но иска
барем още 4 часа варене на бавен огън, за да се отпусне. Ще го продължавам
обаче утре вечер, защото ми омръзна, отегчих се нещо и след малко си лягам. То
и зимата е един период за самотници – няма що. Виж лятото е друго нещо –
басейни, кафенета, паркове, градинки; гледаш разголени мадами с къси полички,
без сутиени, с оскъдно бельо и т.н. - животът кипва един вид и на човек кръвта
му възвира отново. Но и то скоро ще дойде с нетърпимият си зной, а потръпването
от студ ще бъде само един лош спомен - като че ли никога не се е случвало.
Зорът е около един месец, когато е малко по-хладно. Дори сегашните температури
са някакво необичайно явление, защото казват, че са с около 7-8 градуса под
нормалните. Така че аномалии има и в природата, не само у хората. Освен това от
онзи ден (22 Юни), денят започна да расте вече и да се приближаваме към
топлото. Ох, дано само сърцето ми да се постопли малко - щото мене от другия
студ не ме е страх!...
Така, след като избълвах
достатъчно много глупости в монологичните си разсъждения, настана вече време и
да се разделяме. Единственото, което ме радва за момента е, че само другата
седмица вие ще сте седнали с това кратко и “жизнерадостно” писъмце в ръцете си,
заедно със снимките и другите неща в скута, а не чак след месец, ако всичко
това го бях изпратил по пощата. Надявам се, че бързо ще се свържете с леля Мими
в София, вероятно ще отидете до там, а с това ще се видите с останалите
емигрантски майки и татковци. Мислете позитивно, всичко ще бъде наред (а пък от
къде ще вземете положителните си заряди, не знам – бъркайте с пръсти из
контактите и се зареждайте, там ги има в изобилие). Бъдете живи, здрави и
колкото е възможно спокойни. Аз малко ще коригирам настроенията си, след като
разбера със сигурност какво ще стане с работата ми и фирмата. Щом науча нещо
ново и ще ви се обадя по телефона – за да се успокоите както вие, така и аз. За
многото здраве се разбрахме – ВСИЧКИ! (почнете от градоначалника).
Целувам ви горещо и прегръщам силно:
Ангел…
25.06.1998, 22:15 - Australia,
Brisbane
Няма коментари:
Публикуване на коментар