Скъпи наши майко и татко; приятели, познати и мои роднини!
Ето че най-после дойде денят (или по-точно вечерта на 14.07.1997),
на която едва към края отново успях да седна на апетитното си дупе и
пред електронната кутия, наречена от американците “компютър”, да изложа
овчите си мисли по един малко по-образован и напредничав начин; така,
както му прилича на средно-цивилизованият, средностатистически
получовек/полумашина на средна възраст и намиращ се точно по средата
между голямото “НИЩО” и МАЛКОТО “нещо”, но все пак доволен от всичко
постигнато и направено до този момент в иначе краткият си, но много
сладък живот. И ако вече не сте се досетили за кого става въпрос от това
мое завоалирано и полуграмотно описание - подсказвам ви, че в
конкретния случай визирам единствено само себе си…
По
всичко личи, че привечер съм настроен малко философски и ако не
трябваше утре да ставам толкова рано за работа по едно съвсем
нехристиянско време, уверявам ви че със сигурност щях и да осъмна над
писалищната маса. Не знам навремето Паисийя, Хилендарският монах дали е
изразходвал такова огромно количество от енергия и време, колкото на мен
ми бяха нужни само за изписването на тези няколко реда, едва стигнал до
тук, но едно е ясно като бял ден: че и той е бил същият ентусиаст като
мене. Склонен съм дори на помисли, че нему е било многократно по-лесно с
гъшето перо и мастилницата, на оскъдната светлинка от едва мъждукаща
свещица да напише всичко онова, което е сътворил преди много векове и
завещал на идните поколения, отколкото в момента на мене; в отчаяният
стремеж чрез моите лаически способности по машинопис да догонвам бързият
си като експресен влак мисловен поток. Абе хора - много трудно се
справям с новата клавиатура на компютъра; ебаси ужаса - въпреки че
българските букви са ми изписани най-грамотно върху самите бутони и не
могат да се объркват с английските си посестрими, аз кълва отгоре по тях
както кокошката пощипва разпилените из двора зрънца от кукуруз.
Сериозният ми проблем идва от там, че местата на всички буквени знаци от
родната азбука са коренно различни спрямо латинските си аналози и всяка
една буква трябва да я търся поотделно, естествено с един пръст.
Светите светии Кирила и Методия на всичкото отгоре са измислили и 30
букви, докато англосаксонците като по-напредничаво племе за сега се
справят завидно добре и само с 26-те си възможни. Голямо търсене и
ровене пада из разните му там бутони, но пък и никой не ми е крив, като
зная толкоз много букви. Хубаво ни учеха по-рано руснаците на техният си
“язык” – ние не че и него научихме, ама барем пишехме с тях по един и
същ начин. Туриш, де трябвало де не, по някое от техните специални “Э”
(е-оборотное), “Ь” (мягкий знак), “Ы” (еръй) или пък евентуално едно
нашенско си, чисто шопско окончание и приказката станала. Та и цялото
Черноморие ни беше или в краката, или направо “под юргана” (тук визирам
разни чеФкинчета, полякинчета, германчици и други летовнички от
авангардни нации на непобедимият Варшавски договор). А сега, какво -
“кукиш”, дето казва съветския другар! Нá ти един американски начин на
живот, нá ти една “лоялна конкуренция” и едни капиталистически
производствени отношения!...
Е,
и колко си мислите, че написах до сега? – нищо, даже нищо и половина,
ако броим и отчитаме времето до полунощ. То вярно, че моят пословичен
ентусиазъм граничи с детската наивност и прозрачност, но аз май за тази
вечер се отказвам от повече писателски подвизи. Нека да ми починат малко
пръстите, че след време пак ще се мъча да пиша по този свръх
неестествен метод – другия път ще седна с една паница вода край мене; да
си топя и охлаждам ноктите в нея, че те взеха да омекват от прекомерно
интензивната им употреба. Ако така спестявам мастилото и химикалките –
какво тогава да кажа за фактора “време”, който също не е маловажен?
Усещам, че не съм много продуктивен и рентабилен така седнал зад
компютъра. Съвременните автори може и да го правят, но те са свикнали по
този начин от млечно-восъчната си възраст. А аз тепърва има да се уча и
да свиквам на нови мурафети – до кога ще се учим, бе Божичко; омръзна
ми от науки вече (а пък и за какъв автор става на дума тук и то точно в
мое лице? – това трябва да е някаква неволна смешка и жалко сравнение)…
15.07.1997
– Хе-хе-хе, пак съм аз; не, съвсем не съм се отказал дори – напротив,
продължавам! Ето какво става с историята по-нататък. Вече отброявам
трети пълен ден, откакто Женя ходи сама с колата си на работа. Тя онзи
ден (в неделя) най-после се престраши и седна зад кормилото с намерение и
ясното съзнание да се учи и свиква с капризите на транспортната машина.
Като обиколи квартала няколко пъти и го кръстоса надлъж и нашир, и след
като навъртя повече от 100 км по малките му и криви сокаци, със
задоволство установи че въпреки всичко ще става шофьор от нея и че това
не е чак толкова страшно. Разбира се, голямата не, ами огромната заслуга
за успешното й начало е отново моя – аз този път хвърлих ключовете на
масата и хич дори не съм се занимавал да давам мъдри напътствия, вещи
инструкции и други полезни съвети по безопасност на движението. Не само
това, ами даже умишлено не излязох от къщи, та да гледам потеглянето
поне и да се ядосвам заради нечия непохватност и пословична бездарност
(дано Господ бъде милостив прости това мое по-остро изказване и вероятно
не до там коректно сравнение, но ако аз имах тази възможност, под
никакъв предлог не бих допуснал Женя да излезе на пътя - най-малкото пък
да седне зад волана на автомобил; нека Бог да я пази и да й е на помощ в
същото време, а подобен най-горещ апел отправям задочно и към
останалите участници в движението). Тогава си имах друга работа и се
занимавах с нея, опитвайки се да не мисля за шофьорските (не)способности
на жена ми.
Както
вече сте научили от предишното ми писмо, в събота вечерта на гости ни
бяха Албена и Васил. С него инсталирахме това допълнително
факс-устройство към компютъра, та в неделя дърпах удължителни телефонни
кабели, защото сигналът върви по тези линии. Вечерта ние само пробно
пуснахме и включихме всичко, за да проверим системите, а пък аз тези дни
трябва да купя още едни неща, с които окончателно да приключа
цялостният монтаж на екипировката. Абе обзаведохме се и ние с още един
излишен изгъзяк, но какво да се прави - нали уж трябва да крачим в крак с
времето и рамо до рамо с модата...
Не
помня как и къде точно спрях писането на “ръчното” ми писмо
(ръкописното), за да се преместя на това, което продължавам най-усърдно
да кълва по клавишите и бутоните на компютърната клавиатура. Мисля че
съм пропуснал да отбележа пристигането на вашето поредно писмо № 179. То
горкото, дойде още миналата седмица, но от тичане напред-назад не
смогнах нито да му отговоря като хората, нито пък да се спирам на повече
подробности, въпроси и отговори. Ето защо ако има нещо, на което аз
трябва да обърна повече внимание, то ще бъде именно в настоящият ми
репортаж.
Тази
неделя която идва сме канени на голяма сбирка. Наши приятели си купиха
къща, та ще ходим дружно и организирано да им я осерем, пардон - да я
освещаваме. Вие тези хора не ги знаете, за това не давам повече
подробности за тях, но както и да е - наши близки са, които познаваме
сравнително от скоро, но много бързо се сприятелихме. Моабета е планиран
да започне още на обяд и ще вземе размерите на събора-надпиване; и тук
пардон - надпяване исках да кажа, подобно на Роженски Поляни, Златният
Орфей и Софийски Музикални дни взети заедно. Предполагам че почетни
гости ще бъдат и изпълнители от страните на бивша Югославия. Добре че
госпожата си прокара колата точно преди това широкомащабно мероприятие,
та да не мисля за шофиране поне. Тя ще ни вози на връщане – надявам се
да се опия достатъчно добре, за да не усещам нищо; нали пияният човек
добива смелост – пиян човек и малко дете, Господ ги варди…
Тази
вечер подновихме уроците по орган на Неничко - вече при новата си
учителка. Тя веднага го пое с Теория на музиката наред с практическите
упражнения. Заедно с всичко това, продължава и разучаването на други
песни и парчета. Сега ще учим мелодията от филма “Розовата Пантера”.
Нени си я избра сам, защото много му хареса - дано я научи по-бързо,
нали уж му е по мерака. Учителката е много сериозна, амбициозна и
взискателна - една от целите й е да възбуди у децата интерес към
правенето на музика по принцип, както и наслада от самото музикално
изпълнение. Всичко е чудесно, само да имаше малко повече постоянство и
упоритост от страна на Нени. А то упорството му се състои само в това -
как по-рядко и по-малко да свири. Но аз ще настоявам и ще го натискам до
тогава, до когато аз самият издържа, пък после ще му мислим...
И
за тази вечер си приключих сказката. Изглежда че се отегчавам с този
мой бавен машинопис. Уж сядам с най-голямо желание да разкажа за много
случки и отделни събития, но докато накова отделните букви и ги свържа
сравнително грамотно в цялостно изречение и ми минава тръпката на
страстта. Дано свикна с времето, защото в противен случай се връщам на
молива и гумата. В днешното си комюнике забравих само да направя
обобщение на метеорологичната обстановка - през деня слънчево до
изпотяване под мишниците; нощем студ, но не и чак до замръзване на
водопроводните тръби; по високите части има сняг - на места снежната
покривка надхвърля половин инч, удобна за пързаляне само с коли по
асфалта; в котловините - гъста като току що избита сметана мъгла. Това
наистина е всичко до този вече доста късен час. Със злободневките и
останалите актуални клюки от тази част на света ще ви досаждам най-рано
утре може би – сега си починете и имайте търпение...
17.07.1997 - Мили бабо и дядо,
Включвам се и аз в тази нова програма. И аз вече
ще мога да пиша писмо на компютъра! Това е вече нова технология - това е
нова програма, която е на чичо Васил, той е направил много неща за нас и
ние много му благодарим. Аз съм забравил да ви кажа “здравей”! Аз съм
много щастлив че вече мога да си почина на малкото ми дупе и да седна
малко и аз да си почина моите големи нерви. Мили бабо и дядо, Тати преди
малко си дойде и сега вече е излязъл за да отиде да вземе мама от
спирката - тя не караше, защото тя ходи в ситито и тя не е толкова
добра. Мили бабо и дядо, скоро мама и тати ще си дойдат и може би ще
ядем, но аз не съм толкост много гладен но тати и мама са. Мили бабо и
дядо, Аз в момента пиша писмо на вас и слушам английска музика която е
много хубава. Мили бабо и дядо, Аз вече ми писна от тати - в училище ми
се подиграват защото аз имам много ТЪПО колело и аз искам да си взема
хубавото ми колело но ТАТИ каза НЕ. от НЕНИ
19.07.1997
- Продължавам официалното си комюнике в ранните часове на съботния ден,
докато все още е по-спокойна къщата. Гледам че по-горе Неничко е
написал няколко реда на баба си и дядо си - също като мене и той,
използвайки за тази цел компютъра. Аз умишлено оставих текста
непоправен, в оригиналната му и автентична форма, с всички възможни
правописни грешки. Нени общо взето пише това, което и както го чува и
мисли – с ограничените си възможности, доколкото е научил граматическите
правила преди години в Аделаида, покрай българския свещеник отец Тодор,
който по това време водеше заниманията на малчуганите по родно четмо и
писмо. Не можем да очакваме чудеса от него, след като тук се занимава
изключително и само на английски език, но като гледам отстрани – справил
се е сравнително добре, по чисто свой си, детски начин. Ако имаше
достатъчно упорство у него, можеше и майчиният си език да научи, но той и
за това не проявява особено висок интерес (отначало ме достраша да кажа
“никакъв”, за това го допълвам сега). А ние се чудим вече за кое повече
и по-напред да го натискаме да учи. Такава е съдбата на повечето деца
като него, попаднали в чуждият за всички нас свят; дърво без корен –
тъжничко, но и това е една от горчивите истини…
Отново
мощна взривна вълна от надежди и вълнения ни връхлетя през последните
дни, след едно изключително успешно интервю на Женя. Позицията, за която
тя кандидатства е началническа, със значително по-високо заплащане и е в
някаква американска компания, имаща филиал и тук в Австралия. За самото
интервю са долетели нарочни хора чак от Щатите. Срещата се проведе в
един от централните небостъргачи и според думите на Женя е преминала в
много “американски” дух. Това, пред което ние тук се спираме, цъкаме с
езици, благоговейно уважаваме и се отнасяме с респект към тези потомци
на заточеници, каторжници и овчари, у американският човек е нещо напълно
естествено и е в цели степени по-високо, отколкото при нашите
австралийски посерковци. Не е никак случайно, че онези хорица там отвъд
Океана управляват и командват целия свят; вероятно има защо същия този
свят охотно и с наслада да им ближе задниците – може и да са си го
заслужили...
След
всяко едно интервю, обикновено минават няколко седмици, докато някой
отговорен другар вземе окончателното си решение за успеха на дадена
кандидатура или пък за отхвърлянето на един или друг кандидат за
обявеният вакантен пост. Добре ама този път “Човекът от Америка” още на
другия ден намерил Женя на работа по телефона; подчертал, че е възхитен
от нея и представянето й на интервюто и че някъде през следващата
седмица, тя отново ще се яви на втори кръг - този път с повече
представители на фирмата и от избраните трима (в това число и Женя),
единият ще заеме овакантеното им място веднага. Може и нищо да не излезе
от цялата работа, но на нас ни стига удоволствието и моралното
удовлетворение от факта, че делим мегдан наред с всички останали и че
съвсем не сме по-лоши от тях - напротив, единственото нещо което не е в
наша полза е, че все пак сме емигранти и че не говорим същия език като
тях. Независимо от всичко обаче, ние добре се справяме в тази сложна
международна обстановка и съвсем не мога да кажа, че сме зле. Сега ще
чакаме развоя на нещата през следващата седмица и ще ви информираме за
всичко, което се случи. Това беше най-значимото събитие през изтеклите
седем дни – останалото като че ли избледня на фона на тази новина.
Вероятно тук му е мястото съвсем бегло да спомена, че за да накарам
самата Женя да кандидатства именно за тази позиция, стигнахме едва ли не
до бой. Тя упорито отказваше под предлог, че позицията е твърде висока
за нея и никой не би обърнал внимание на нейните документи, докато аз
настоявах въпреки всичко да си опита късмета; в края на краищата поне за
това пари не вземат, по дяволите. Не само това, ами когато я повикаха и
на интервюто, тя пак беше готова да го откаже, защото нямало как да
пътува до там. Че като се разбеснях аз, като се разфучах и бързо-бързо
си намери начина. То това до тук добре, ама в един момент може да се
окажа и виновен, че насила съм я заставил да кандидатства за този висок и
престижен пост, но какво пък – аз толкова лайна съм изял от нея, ще
преглътна още една доза с пресни фъшкии…
И
двамата с Женя бяхме много натоварени на работа, но вчера (петък)
успешно приключихме с поставените ни служебни задачи. Аз от понеделник
започвам нов проект и вероятно така ще е “до края на света”. Вече доста
добре се справям и с чертожната програма, която отначало беше сериозна
пречка и бариера за мене – това съвсем не го крия. Просто се искаше
малко повечко практика, която аз нямах специално на нея. Сега отново
възвърнах опита и бързината си на работа.
Нени
също се чувства добре в новото си училище, носи от време на време разни
похвали, които умело и находчиво използва да изкрънка по някоя и друга
по-голяма стотинка от нас – де за сладолед, я за сандвич от училищната
лавка или просто за неговият си детски фонд.
И
двете коли вървят безотказно и ни служат вярно, но като дойде време за
плащане на данъци и такси, та получавам уртикария. През Ноември им
изтичат регистрациите почти по едно и също време. Подновяването им ще ни
струва $950. Новата кола, която карам аз вчера стана на 80,000 км. На
този пробег трябва да я водя на контролен преглед в сервиза. Ще й сменят
течностите, накладките на спирачките, центровката ще проверят и т.н.
Всичкото е много хубаво замислено, обаче и тази сервизна услуга ще
струва около $350. Аз съвсем не мисля, че ще имам волята и нагласата да
отделя тези средства от все още опестеният ни семеен бюджет. Много от
всичките изброени в списъка дейности мога да си свърша аз сам и то само
ако е необходимо. Но тогава пък изниква въпросът: КОГА?, след като
толкова съм ограничен откъм време. Изобщо това е един омагьосан кръг, в
който човек веднъж като попадне, излиза малко преди стотният си рожден
ден, със съответните му там заупокойни молитви, почести и житни
парастаси в най-добия случай...
Брей,
забелязвам че все по-бързо започвам да пиша с новата клавиатура на
компютъра (всъщност на тази, която аз преработих за българската азбука).
На латиницата съм доста по-добър, защото с нея имам повече практика.
Още от най-първите дни в множеството курсове, които сме завършили тук в
Австралия, преподавателите ни въвеждаха и обучаваха по компютърно дело и
печатане (машинопис). После последваха изписването на стотици писма за
работа, резюмета и още какви ли не други документи. Тази дейност
продължава най-активно дори и в днешни дни. Като прибавка дойде и
изкарването на прехраната зад компютъра и непрекъснатото използване на
клавиатура, защото всички команди за въвеждането на отделните части на
чертежа (рамки, формати, линии - удължаване/скъсяване, кръгове, точки и
хиляди други данни), първо се задават ръчно, преди да се появят на
екрана. Всичко това ми дава достатъчна рутина и опит да използвам
отделните компютърни програмни продукти и софтуери на задоволително
ниво, с достатъчна скорост и точност на писане. Но в същото време съм
виждал и такива факири на печатането, на които чак не им се виждат
пръстите как и къде мърдат по клавишите. Всички секретарки пишат
задължително с десетте си пръста, като едно от условията да бъдат наети
на работа въобще, е да печатат с 60 знака в минута при акуратност
(точност) на изписания текст 98%. Много често тези фигури са около
100-те и по двата показателя. Те например не гледат в клавиатурата,
когато пишат. Ако преписват нещо - гледат само текста, ако пък пишат
свободен текст - следят на монитора какво излиза. После след като
съответният документ е готов и вкаран в паметта на компютъра, се извиква
друга под-програма, която оправя грешките от правописен характер.
Компютъра има огромен запас от думи (речник) и сам предлага правилната
дума да се употреби на мястото на сгрешената. Те за това в училищата не
наблягат много на правописа и граматиката в английския език - компютрите
вършат тая работа, но за това пък хората си остават прости и
недообразовани. Един ден по земята ще се движат само човекообразни
същества - прости, тъпи и ограничени, но пък ще са корифеи в
информатиката и информационната технология...
Напоследък
станаха доста нещастни случаи в нашата държава или с наши поданици по
света. Може вече да сте научили от световните осведомителни и новинарски
агенции, та да не се повторя - но все пак ще предам информацията от
първа ръка. Онзи ден в столицата Канбера събаряха старата болница чрез
взривяване на основите й. Добре ама барута бил изглежда баят повечко
(пресметнат вероятно от тия, дето не знаят много-много граматиката, а
разчитат само на компютрите), та като гръмват, онова чудо посипва с
шрапнели всичкия народ наоколо дето се е бил събрал да зяпа, че и в
съседни квартали чак. Има много контузени и ранени хора, а
най-трагичният случай е с едно момиченце на 14 години, убито на място от
падаща тухла или бетонен блок. Нещастието станало в близък парк до
мястото на взрива. Цялото семейство били излезли на барбекю и така пред
очите на родителите си, други братчета, сестричета и деца, това
парче/отломка пада изневиделица от взривената сграда, та нещастното дете
загива така, както си е ядяло сандвича.
Пак
в същата поредица от черна хроника отбелязвам и друг нещастен случай,
станал в столицата на Израел, Тел Авив. В момента там се провежда
Еврейската спортна Олимпиада и австралийски отбори вземат активно
участие в надпреварите за златните медали. На самото откриване нашата
делегация е първа в шествието, минава по някакъв мост за да излезе на
самия стадион, само че в това време моста се чупи и пада заедно с 300-та
души, които са били на него. Хора, камъни и железа са се омесили в
реката и са падали един връз друг в свободно летене надолу, без да може
да се направи каквото и да било за спасяването им. Двама австралийци
загиват там на място, други десетки има ранени и в тежко състояние.
По-късно се разбра, че инженера дето конструирал моста го бил смятал да
издържи само теглото на 100 човека. Освен това разследването показа, че
самият мост е бил привързан с тел!?! в единия си край и това било
основната причина за срутването му. И там “компютрите” са си казвали
последната дума, но тъй или иначе хората ги няма вече...
Аз
сега ще се ориентирам към приключване на това мое съботно включване от
тази част на света. Вече е 10:00 - всички са будни и на крак; закусват,
пият кафе, чуват се остри забележки, тежки закани, разправии и пазарлъци
(а, мерси - току що и моята кафява течност пристигна в кабинета; значи
докато си я изпия, ще мога да кажа още някоя дума, макар и
заключителна). Неничко в момента започва да свири тук в тази стая, а аз
след малко излизам – трябва да отида до пощата, за да платя наема; после
да купя вестника с обявите за работните позиции; на края се окъпвам,
правя експресно бръснене и заминаваме на гости. Кога ще се приберем
нощес не знам, само знам че утре ще имам “дяволчета” в главата си. Добре
е, че тук поне лозе нямаме, та да му слугувам и на него с махмурлука
си...
22.07.1997
- Продължавам започнатият вече монолог тази вечер, вторник. Доста неща
споменах в предишното си комюнике, но пропуснах да отбележа, че още
миналата седмица пристигнаха списание “БОРБА”, заедно с още два други
патриотични вестника, но поради причини от всякакъв характер, не съм
имал възможността да седна на спокойствие и да ги прегледам (всъщност
“прочета” е по-точната дума, защото аз тези издания ги изчитам от кора
до кора, за разлика от обикновените книги, от които мога да прескачам
цели пасажи и страници).
В
събота, когато освещавахме къщата на нашите приятели, изкарахме
невероятно хубаво, бих казал необичайно - много весело, тежко и
продължително. Започнахме още на обяд, както си беше предвидено, без
никакво закъснение - съвсем като Японските Държавни Железници; началото
бе поставено със съответните салати, ордьоври, антрета, канапета и още
множество най-различни глезотии от кулинарната енциклопедия. Имаше
разбира се и традиционното за такива случаи барбекю. Случайно стана на
дума нещо за музики и тяхното широко приложение в средното и
дребно-серийното тежко моабетчийство. Разбра се също, че аз съм носител
на няколко отличия, медали и грамоти за активно участие в тези
своеобразни всенародни мероприятия. Тогава от някъде се появи едно малко
електрическо устройство за музика – някакъв хибрид или кръстоска между
акордеон, роял и гайда с компресор. Но издава звуци и то не толкова лоши
(поне не бяха от наша гледна точка, защото в случая съседските мнения
от отсрещните къщи не сме ги имали предвид). Тогава именно започна и
музикално-епичната ни програма, в която взеха участие всички без
изключение. Намериха се и песнопойки, и партитури и всичко необходимо за
едно достойно представление. Грачихме, вихме и мучахме до среднощ.
Жанровете се сменяха от тъжно и разлато, през бавно и монотонно до
цинично остроумно с приклякване и препляскване с ръце.
Някой
си немá работа вечерта, та предложи освен музикалната, да повишим и
физическата си култура (така е - от трезвен човек може ли да се очакват
подобни глупави изказвания). За целта още на другия ден сформирахме две
футболни зони - северна и южна, които премериха сили на един запустял
терен, отдавна обявен за продан. Мало и голямо се втуркá в бясна
надпревара за коженото кълбо в продължение на две тежки и изнурителни
полувремена от по 30 минути всяко и само 1 час почивка за възстановяване
помежду им. Независимо че се поизпотихме доста, силите ни значително се
възвърнаха след като опразнихме една тарга с бира под сайванта у Румен и
Ива, защото те живееха най-близо до мястото на спортното ни
мероприятие. Направихме разбор на вечеринката и футболния мач, като
взехме решение - всяка неделя да имаме такива контролни срещи, а след
тях да се рехабилитираме с ледена бира. Много ентусиазирано започна
всичко, да видим до къде ще я докараме...
В
събота след тържеството, госпожата ни закара в къщи по всички закони и
подточки на Правилника за Движение по улиците и пътищата на необятната
държава. Пристигнахме съвсем безаварийно, но си бяхме забравили
ключовете вътре в къщи, та имахме малки проблеми с влизането ни изобщо.
На края всичко се оправи и имаше щастлив завършек. Ние с Неничко
изядохме едни бързи и мощни яйца по панагюрски, та освен пияни си
легнахме и сити (нищо че цял ден се тъпкахме и наливахме с какво ли не; и
тук най-строго спазваме българските си традиции - след моабет, все пак
да си подложим нещо леко и тогава чак да се отдаваме на добрата фея от
сънищата). С всичко изживяно и разказано до тук приключиха почивните ни
дни...
Аз
още в неделя вечерта започнах подготовката на едни документи за работа,
които снощи в 23:00 най-после успях да изпратя направо от компютъра
посредством допълнителното факс-модем устройство, което инсталирахме
наскоро с Васил. Работи много хубаво, бързо, точно и най-вече евтино.
Едно изпращане на молба за работа до сега ми струваше над $1 - листи,
разпечатване, специално мастило за принтера, време, голямоформатни
пликове за писма, които са по-скъпи от обикновените; после следват
етикети, че на края и пощенски марки, дето пък ги има само в пощите, а
те затварят в 17:00 и събота и неделя не работят. Това е такъв дълъг и
отегчителен процес, който аз съм изпълнил над 300 пъти между времето в
което ме съкратиха от предната работа и денят, в който започнах
настоящата (общо 6 месеца). Похарчили сме сигурно над $400 за пощенски
такси и други разходи. Сега с това устройство едно изпращане на молба се
свежда само до сядане зад компютъра и набиране на съответния факс-номер
на работодателя. Информацията пристига до него през телефонните кабели и
таксата е само колкото за едно телефонно позвъняване, без да са отчита
продължителността на обаждането (градски разговор един вид, който за
сега струва някакви си $0.25 с тенденция да намалят и него, защото
напоследък се появиха няколко телефонни компании и между тях става
страшна конкуренция за спечелването на повече клиенти).
Вчера
пристигна вашето писмо № 180, но на него ще отговарям утре вечер. Сега
по-важното е да спомена за новите успехи на Женя в търсенето на работа,
както и доброто й представяне на сегашното място. Хората са много
доволни от нея и разчитат на нейните способности. “Човекът от Америка”
вчера отново я потърсил и са разговаряли за евентуалното й започване.
Това е много престижна и високоплатена мениджърска работа, в ситито, с
командировки и ходене из страната и чужбина - ако Женя действително
вземе тази позиция, аз лично в черква ще запаля свещ, голяма колкото
дирек на Електроснабдяването! В същото време от едно друго място са й се
обаждали да я търсят за интервю и в четвъртък вечерта пък ще я водя
там. Мястото е точно в обратната част на града, близо до автобусния
завод, където аз работех преди - на около 55 км от мястото, където пък
сега живеем. Но ако се наложи ние пак ще се преместим към този край.
Така и на мене ще ми бъде по-близо до сегашната работа. Сутрин пътувам
45-50 минути в зависимост от натовареността на пътищата - минавам 40 км
по пътища и шосета; спирам и тръгвам на 19 светофара. Вечер всичко е
точно по обратния ред - други 40 км и преминаване през същите светофари,
които по законите на всемирната гадост, щом ги наближиш и обикновено
светват червено. Допълнителни разходи ми се явяват и четирите долара,
които тия просяци от Министерството на Транспорта събират във вид на
такса за това, че са построили някакъв си мост над реката, та
автомобилистите да спестяват време и горива преминавайки през него, а и
да облекчават вътрешното градско движение. На времето Колю Фичето ако си
беше събирал налог от мостовете дето е вдигнал - не България, ами света
ще е можел да купи с толкова пари. Ама хайде да не започвам нова тема
сега, че и без друго пак стана 23:20 - трябва да предам бюлетина за
времето, за да си лягам. Значи - студ през нощите и жега през дните.
Нощес според прогнозата ще бъде -1°C, а на места до -3°C; утре си чакаме
обещаните от синоптиците 25°C. Онзи ден пък в столицата Канбера е било
-5°C. Но там живеят само министри и парламентаристи – те винаги имат
нужда от студ, за да си охлаждат страстите преди да влязат в пленарните
зали. Че и сняг даже пада по тази част на Австралия - нали сега е
най-лютата зима. Очакваме затоплянето много скоро...
23.07.1997
- Тази вечер ще бъда по-кратък от обикновено, защото един път вече е
22:00, а пък и нямам какво толкова да ви кажа. Аз си правих нещо на
компютъра, та за това съм все още тук - исках само да проверя какво съм
направил и дали работи. Явно че добре съм си свършил работата, щом като
пиша в момента. Понеже много малко разбирам от тази техника, та каквото и
да направя, все му се радвам и сам се гордея с високите си постижения.
Снощи обещах да се спра на някои моменти от пристигналото неотдавна
писмо и ето сега правя това.
Неничко
ще продължава частните си уроци по електронен орган - с огромно
настояване от наша страна (и с още по-огромно нежелание от негова), а в
училище започва другия инструмент. Даже тази вечер донесе клар’нето в
едно куфарче. Не са имали още урок, но от утре започват. А да се насочим
точно към този инструмент ни посъветваха преподавателите му от самото
училище. Ще натискаме до край, но се моля един път да го поеме баба му,
че да ми олекнат малко родителските задължения.
Към
по-важните дати в живота на нашите родственици прибавете сватбените им
дни и годината, защото в даден момент си спомняме за нещо съвсем
спонтанно и неусетно; правим духовен контакт с близките си, изплуват
спомени от най-различни събития и случки. В това напрегнато динамично
време е хубаво човек макар и за миг да се откъсне от действителността и
да се потопи в спомените си по един или друг човек. А и не само с “Бог
да прости” трябва да свързваме представите си за нашите баби и дядовци.
Ето примерно на този ден дядо Ангел се е венчал за баба Фанче – какъв
по-прекрасен и благороден повод да изпия една глътка и да поконтактувам
духом с тях. Ще си представя сватбата им, роднините, веселбата – вярно
е, че ще се и натъжа, но пък съвсем за малко ще съм се откъснал от
заобикалящата ни обстановка и среда. На друга дата пък за други ще се
сетя и така ще е, докато за нас почне някой да си спомня един ден...
Сега
искам да кажа и няколко думи за този прословут валутен борд и
средствата, които сте вложили. Аз, след всичко което стана току пред
очите ми през последните 38 години, не вярвам ни на бордове, ни на
валути, ни на политици, ни на банкери. Дано нищо лошо да не се случи,
защото ударът ще е жесток - както по време на национализацията. В това
беззаконие, безредие и безправие - и Господ няма да може да помогне. Пак
казвам - скептичен съм към тая финансова мярка, но щом вие сте
преценили - направили сте най-доброто за момента. Моля се само всичко да
е наред. А за тези банкноти не се притеснявайте изобщо. Или татко да ги
изнася навън като ходи по чужбина и да внесе по-нови или най-добре е
тук да се оправят. След като е доказано, че не са фалшиви, тук ще ги
обърнем по курса на деня и ще ги превърнем в нещо друго - а защо не и в
бира...
Наближава
майката на Албена да си тръгне за България, а аз още не съм довършил
касетката. За тази събота и неделя дават времето да се задържи слънчево и
топло, та ще гледаме да позапишем нещо. А сега отивам да изям един боб и
си лягам. А - прогнозата! Ами остава си същата, както от онзи ден и
снощи...
25.07.1997
- Тази вечер имам на разположение точно 45 минути, в които ще гледам да
напиша колкото се може повече. В 21:30 започва някакъв филм по
телевизията, та ми се иска да го изгледам. Снощи интервюто на Женя трая
час и половина. Уж минало на много добро и високо равнище, но и там ще
има втори кръг пресяване за подбирането на най-подходящия кандидат.
Много вероятно е този човек да бъде и самата Женя, но това са само мои
лични синоптични прогнози. За окончателните резултати ще трябва да
изчакаме известно време. По-важното от цялата работа обаче е, че днес се
обадиха американците и утре (събота) в 12:00 на обяд викат госпожата на
второ интервю. Три пъти са я търсили на работа, за да уговорят тази
извънредно важна среща. Така че утре сутринта хич няма да ми бъде много
до задгранични репортажи и презокеански комюникета, защото ще излизаме
рано - трябва малък пазар да се направи, че пък Румен и Ива ще са ни на
гости вечерта.
Иначе
седмицата приключи сравнително успешно за всички нас - изпълнихме добре
възложените ни задачи на работа, а Нени донесе първата си
похвала-грамота от новото училище, за постигнати високи успехи в
“бойната и политическа подготовка”. Цяла вечер прави пазарлъци за
съответна награда, този път реванш от наша страна. Та утре и този въпрос
имаме да изчерпваме. Сигурно ще му купим футболни обувки-бутонки, за
които той ми продра ушите през последните няколко месеца. Вечерта ще сме
на станалият много популярен в нашата къща свински врат, приготвен по
класическа хайдушка рецепта и със съответните прибавки от времето на
прабългарите...
В
неделя пак ще участваме в надпреварата “Татковци - единни в борбата за
национално футболно самосъзнание на деца, подрастващи и зреещи в условия
на доброволна емиграция”. Залегнати са както практически упражнения,
така и нагледни примери от рода на:
- бързо люпене на тиквено или слънчогледово семе (според доставката);
- викане, дюдюкане и скачане по трибуните, и...
-
… при кои само обстоятелства можеш да замеряш съдията с развалени
домати, да го обидиш на роднина от първо коляно или пък да му покажеш
един от най-дългите си пръсти на ръката.
Времето
се очертава чудно - слънчево и приятно, само за снимки и правене на
филм, но явилото се ново обстоятелство с интервюто на Женя, пак ще
попречи на тази дейност. Не знам дали разбирате важността на това
интервю - аз съм сигурен, че много ви се иска да получите тази
видеокасета с къщата, кварталът и самите нас, но уверявам ви че сега за
нас няма по-важно нещо от това Женя да се представи отлично на
въпросното интервю и евентуално да заеме високата позиция. Работата е
много престижна, свързана със служебни ходения по Сингапур, Хонг Конг,
както и до съседна братска Америка. Лъжицата наистина е голяма, но е
пълна и много сладка. Та Женя ще си отваря широко устата и ще я налапва -
стига да й я подадат обаче...
Между
другото вече е събота сутринта. Снощи прекъснах точно по средата и сега
си довършвам мисълта. Добре ама нали думата дума отваря, пък тъй или
иначе вече съм седнал да пиша, та ще използвам пълноценно това време,
докато излезем. Снощи се чухме с Иван и Керъл. Тези дни пак ще си
поръчаме наденици – този път при един негов познат касапин. Всъщност
онзи само ще достави месото, а Иван ще го смели и ще го натъпче в
червата, като ползва машините му в месарницата. Някои българи в Аделаида
са започнали да отглеждат чубрица в промишлени количества и с
комерсиални цели, та пратили на наш Иван малко – достатъчно, колкото да
си направим 30-40 кг суджуци. Искаме да разнообразим менюто в хижата -
човек като дойде от града, само кебапчета, нервозни кюфтета и пържоли му
предлагаме. Сега ще можем да разширим листата и с карначета по
Правешки.
Абе
много хубаво си живеем в тая чужда държава, само да не са тези огромни
разстояния и това дето по цял ден трябва да работим. Всички са заети,
изморени, не им се събира много да си правят тропулаци, но иначе са
хубави хора. Тези които дойдоха наскоро от Мелбърн са също големи
сладури. И те са от София - Албена и Румен, с момченце голямо колкото
Нени. Тя намери работа тук и преди точно три седмици се преместиха на
топло в слънчевия щат при нас. Живеят през две улици от Жоро и Ели, но
си ходят на гости с колите за по-бързо и удобно. А и като се напият, да
не ги гледат съседите как се завалят по тротоарите, ами да са
по-дискретни...
Собствениците
на компанията за която работя в момента, бяха на почивка в Италия за
две седмици и в понеделник се връщат обратно на работа. По три пъти
средно на ден са се обаждали по телефона, за да питат как вървят
задачите, производството и бизнеса въобще. Не го разбирам аз много този
начин на живот, но милионерите си знаят най-добре - гледайки само от
страни, трябва да ви кажа че хич не им е лесно. То е тичане, то са
напрежения, безсънни нощи - то е направо един ужас! Зер лесно се не
заспива като знаеш какво си заложил, какво чакаш да възвърне вложеното и
дали не си на червено пред банката. Мерси от милиони и от такива
главоболия! Аз заплатата си едвам смогвам да похарча по най-правилния
начин, а какво остава за една торба с пари - трябва да си наемам
икономически съветник. Аз такива “съветници” и сега си имам, двама таман
- но те гледат повечето как да ми олекне кесията, а не как да набъбват
сметките. Малкото за тези футболни обувки не е спало нощес - ей сега пак
цъфна тука да води преговори и пазарлъци. Ще ме разорят тия разсипници;
и майка му е същата!...
28.07.1997
- Милички на мама, хубаво запомнете тази дата от календара и й
сторвайте голям курбан, колчем ви дойде на ума и според
благосъстоянието, защото аз и със златни букви да я изпиша, пак ще е
малко и недостатъчно, за да изразя всичките си усещания, дето напрягат
из мене в настоящият сублимен момент!!! Предполагам, че вече сами се
досещате защо аджеба толкова силно ме е треснала емоцията - от тук
насетне четете полекичка и бавно възприемайте всяка една малка случка,
за да можете да изградите кулите, които този път за щастие не са само от
пясък и вятър или поне не изглеждат такива на пръв поглед за сега. Ето
тук следва всичко от серията “стана тя каквато стана”:
В
събота, малко след като приключих с писмените си словоизлияния, всички
излязохме, както отдавна беше залегнато в насрещния ни план. Бродихме из
махленските магазини и супермаркети за някои дебни покупки, както и за
прословутите футболни обувки на нашия малък “Гаганелов”. Добре ама много
скоро стана ясно, че въпросните бутонки ще трябва да ги търсим в
специализираните магазини за спортни стоки, а не по щандовете със сирене
и трайни колбаси на бакалниците. Само че наред с всичко, в процеса на
самоцелното обикаляне, времето също напредна неимоверно много, за което
ние успяхме да купим едва един чифт други обуща за училище. На тези, с
които Нени ходи само три седмици им паднаха подметките (не се учудвайте -
евтин китайски боклук; просто непоправимо и окончателно се отпраха).
Всъщност седмиците са две, защото през последната аз много упорито се
мъчих да ги залепя, обаче опитите ми не се увенчаха с някакъв успех.
Другата седмица ще ги връщаме в магазина, от където всъщност ги купихме,
но нека поне сега да не се отклонявам с излишна информация от чисто
битов характер...
Та,
след изчерпването на всички служебни ангажименти, отправихме се значи
към центъра на града, където в една от многоетажните сгради Женя щеше да
има интервю с “американците” - второ и много важно. Паркирахме колата
скрити в една ниша през две улици от сградата - тя замина на срещата си,
а ние с Неничко останахме да я чакаме. Какви бяха тези разговори, какви
бяха тез преговори? – ебаси случая, побъркахме се с малкото от чакане!
Мина се повече от час и половина - хá да си дойде, хá да се появи от
някъде - нея я няма никаква. А през това време чорбаджиите развеждали
Женя по коридорите и из офисите, запознавали я с евентуалните си нови
колеги и подчинен персонал, обсъждали заплати, отпуски, медицински
осигуровки и прочее формалности. Аз от своя страна, след като тя ми
разказа от игла до конец как е минала тази тяхна делова среща и за
всичко каквото и как са си го приказвали, веднага прецених че именно тя
ще вземе работата. В противен случай никой нормален бизнесмен не би си
жертвал почивния ден, свободното време, а и да разиграва този театър със
запознанствата, ако не е имал точно предвид, че нашата Женя е вече
техен кадър или че поне ще стане в едно много близко бъдеще. Освен това,
като прегледах каталога на дейностите с които се занимава тази
компания, всички техни проекти и точки на света, по които работят,
милиардите долари с които боравят и оперират чрез инвестиции,
капиталовложения и т.н., най-после ми стана ясно какво означават
думичките “корпорация”, “магнат”, “тръст” и пр. Това са едни такива
особени сили, които ги няма описани в учебниците по физика, но които
сили тикат човечеството напред и практически управляват света, без
изобщо да се интересуват коя партия в момента е на власт, кой е
президент и какви са вариациите на лихвения процент; нещо повече - те
самите могат да го определят и да диктуват на банките какво да правят с
него. Такива мощни концерни като правило са изключително богати, защото
първо са създадени от богати и предприемчиви хора, и второ - имат много
широко поле на действие: проектантство, изпълнение, производство,
контрол, банково дело, минна промишленост и всичко останало. В крайна
сметка, след като и официалната част на интервюто е преминала на нужното
високо ниво, онези от фирмата са казали на Женя че в понеделник, т.е.
днес ще й се обадят за крайното си решение – а именно, дали на нея ще
предложат работата или не. До тук, значи – добре; даже и малко повече от
много добре!...
След
всичката тая беседа, проведена още в колата и предаване на цялостното
представление директно с най-малките подробности, както и през
постоянния поток от въпроси и отговори между мене и жена ми, Неничко
най-после успя да си зададе и неговият най-главен личен въпрос, а
именно: какво всъщност става с футболните му обувки все пак, защото той
лично от нашия разговор с Женя не беше особено впечатлен и за него
въпросните обувки си оставаха мерилото му на престиж, пред останалите
разпасани ашлаци от Колежа. Решихме че каквото има да става, то ще си
стане и без нашите умувания и акълувания, да оставим всичко в Божиите
прерогативи и да изчакаме до понеделник, когато всичко щеше да стане
ясно; както и междувпрочем стана предвид факта, който споменах още в
началото - че днес вече настъпи въпросният понеделник и от нощес насам
все още си е същия понеделнишки ден. Обаче сега трябва да обяснявам
много внимателно и подред, да не би от вълнение да изпусна някоя важна
подробност или действащо лице от целия водевилен спектакъл...
Така
от мястото, където в събота бяхме спрели колата и търпеливо чакахме
Женя да си приключи интервюто, потеглихме към кварталът, където живеехме
съвсем до скоро, защото ние него най-добре си го познаваме, а и бяхме
сравнително наблизо до това място. В съседство със спортния магазин, за
където се бяхме насочили, има една заложна къща за употребявани вещи –
като се започне от дрехи и парцали, мине се през компютри, телевизори и
всякакъв вид апаратура, та се стигне до спортни съоръжения и лодки; с
една дума: всичко. Аз много обичам да се ровя из такива места - винаги
си намирам по някое интересно старо боклуче, което разбира се не
купувам, а си казвам: “Другия път”, когато с облекчение установявам, че
въпросното малко нещо вече се е продало. А пък ако съм си го бил купил
още предния път, то просто е щяло да бъде една чиста загуба на средства,
защото това нещо не ми е трябвало поначало. Този път обаче съдбата ме
сблъска със стока от малко по-различно естество. Нали съм още пресен на
тема размножителна, регистрираща и комуникационна техника, от големи
мераци взех че купих и една истинска факсова машина - с телефон към нея,
много електронни възможности и с важаща до края на 1998 гаранция.
Гледам някакъв човек се суети пред една кутия, а той си донесъл факса да
го продава, защото заминава по спешност за Англия - а пък тъкмо го бил
купил. Но в заложната къща му предложили много малко пари и той не им го
дал. Добре ама аз му броих $150 в шепата, та пазарлъка стана по средата
на цената спрямо нов, купен от магазина и насред дюкяна, пред смаяните
погледи на продавачки и блуждаещи нехайно по рафтовете клиенти. Да си
призная честно, аз нямах никакви намерения на тоя етап да се обзавеждам
като секретарски офис, но в същото време не ми се изпускаше добрата
сделка, та много набързо взех решението си. За това обаче най-вече ми
помогна портфейлът в задния джоб, в една от чийто прегради спокойно се
помещаваха отделените средства за седмичният ни наем. Бъркам се отзад,
вадя почтително три петдесетака и плащам на човека без да се замислям,
защото аз и без друго наемът щях да го компенсирам от други фондове. Но
казвам ви откровено – всичко това е безкрайно лесно, след като един път
има постъпващи всяка седмица приходи, а от там следователно съществуват и
съответните фондове, за които споменах. Няма ли ги тези финансови
постъпления обаче - лошо става! Ето как мигновено и съвсем неусетно се
сдобихме с още една “пушка” - във века на информатиката и съобщенията,
ние не можем да останем в информационно затъмнение, нали така! Още не
съм измислил широко приложение на новата ми техника, но все ще я вкарам в
употреба по някакъв начин. Всички тези съоръжения са вързани на
домашната телефонна линия и носят идентичен номер (на домашният ни
телефонен пост).
Тези
дни през компютъра изпратих няколко свои молби по обяви за работа, но
още никой не ме е потърсил, за да ми предложи нещо. След като
семейството се сдоби с това средство за модерно общуване и размяна на
информация, за което споменах по-горе, най-накрая купихме и на детенце
футболните обувчици, та всички мирясахме. И тях ги взехме на голяма
сметка - понеже в момента на пазара пускат следващия модел, предният го
намаляват драстично само и само да си очистят складовете и рафтовете в
магазините, че да нареждат новите стоки. Така тези кундури ги взехме
само за $20, вместо на редовната им до скоро цена от $60. След всичко
това, щастливи и доволни около 16:30 вече се прибрахме благополучно в
къщи, като сутринта излязохме едва в 09:30...
Набързо
се приготвихме и за вечерното гости; както знаете от предните ми
редове, Румен и Ива щяха да ни посетят за вечеря. С тях изкарахме много
весело - децата си играха добре и даже техния Боби остана да спи у дома,
че стана много късно да го влачат по нощите. На другия ден ние с Нени
ходихме да ритаме топката заедно с останалите приятели от компанията, а
Женя си остана в къщи да порине след гостите и моабета. После пихме
традиционната бира след мача, защото много се бяхме обезводнили и се
прибрахме. След изкъпването и обилния обяд, всички легнахме по стаите уж
на кратка следобедна почивка-дрямка. Събудихме се обаче чак за вечеря -
аз имах малко работа на компютъра, свърших си я и този път си легнахме
официално по леглата.
Днешният
ден (нали вече казах, че е понеделник) започна както обикновено със
сутрешната суетня, безбройните подвиквания и подканвания - Нени свири
преди училище, аз по някое време излизам, а после и той (най-вероятно
веднага след мене, като се скрие колата от погледа му). От всички нас
Женя тръгва първа за работа, защото започва по-рано. Едва следобеда тя
ми се обади, че американските хора са се обадили и че тя е щастливата
избраница да заеме тази висока във всяко едно отношение длъжност. Всички
в къщи сме като треснати, гръмнати или поразени от мълния. За такъв
развой на събитията не че сме помисляли, ами не сме си и пожелавали даже
в най-смелите ни мечти - просто толкова ми е объркано още всичко, че не
мога да възприема и осъзная случилото се!...
Хората
от фирмата веднага изпратиха необходимите документи, със съответните
клаузи по договорните отношения. Най-вълнуващо обаче е числото на
годишната заплата. Към тази сума започват да се начисляват извънреден
труд, отпуски, болнични дни, разни медицински осигурявания и още много
други къде дребни, къде по-едри бонуси. Трудно ни е само да си го
представим, камо ли пък да го повярваме. Какво толкова ги омая Женя тези
пусти американци, самата тя не може да си отговори на този въпрос.
Търсим разумно обяснение на всичко това, търкаме очи да не би да
сънуваме и с нищо друго не можем да свържем тези изключителни и велики
дела, освен с Божията сила, късмет и разбира се с адската Балканска
упоритост, присъща само на нас българите (но само когато сме извън
пределите на Родината и само когато ни се плаща в “зелено”; забелязал
съм, че българската иначе велика нация не кълве на левове и на
подхвърлени стотинки под формата на подаяние)…
Исках
още снощи да разкажа за всичко това на един дъх, но стана 23:30 и
трябваше да си легна. За това продължавам с еуфоричните си писания тази
вечер - 29.07.1997.
Та, от вчера в семейството ни вече има мениджър, каквато е длъжността
на Женя и в която тя официално ще встъпи на 11 Август (след около две
седмици). По това време вие вече ще сте получили нашата отново много
скромна пратка по майката на Албена. Ще бъдете приятно изненадани и
напълно удовлетворени от тези новини, сигурен съм. Аз нарочно няма да
обяснявам нищо по телефона - хем да ви бъде интересно четенето на
писмото ми, хем пък да може всичко да се уталожи и установи, преди
самите ние да сме разлаяли псетата из цялото село. Женя ще продължи да
работи още известно време в двата завода, но от там ще напусне два дни
преди да започне на новото място. Ще й трябват вече по-луксозни дрешки и
парфюмчета, за да й прилича на ценза. Няма да може да ходи на работа с
досегашните си евтини парцалки, които тя с много вкус успяваше да
съчетава в рамките на естетичното...
Компанията
за която Женя започва работа е на американец, някой си Бектел и има
филиали по целия свят - включително и в Страната на Съветите, за голямо
мое учудване. В момента строят някакъв голям обект в един град на около
500 км южно от Бризбън по брега на Кораловия риф. Женя ще бъде директор
по въпросите на качеството и качествения контрол на целия проект.
Строежа е предвиден да завърши след около две години, като следващият
още не се знае къде ще бъде (дано само не ни изпратят в Москва!). Казвам
“ни”, защото още на интервюто чичковците от Великата и необятна страна
на Джордж Вашингтон, Абрахам Линкълн и Айзенхауер са се поинтересували и
от мене. Като разбрали, че и аз съм “инджинерин”, много се зарадвали
защото те предпочитат да назначават семейства, та където и да ги
изпратят по света, да са си заедно. Така че и аз съм един потенциален
кадър на тази фирма, но това са само далечни перспективи за сега. Много
вода има да изтече и много пот има да се излее, докато потръгнат нещата в
някакъв нормален ред...
Пред
вид всичко това ние незабавно започнахме подготвянето на документите за
пристигането ви тук. То не се изисква и кой знае какво - бележки за
доходите и едно писмо-покана. Всичко това ще трябва да го намерите в
сегашната пратка, да се задейства на секундата и още с първия възможен
аероплан някой от вас да се озовава тук, защото през това време вече
Женя може да е заминала на предварителното си обучение в Сингапур (както
са й казали на срещата). Оставайки сам, аз няма да съм в състояние да
упражнявам достатъчен контрол върху Нени, който също трябва да се
развива в правилна посока. Толкова много неща ми се иска да напиша още,
но съм доста объркан и шашардисан, та не зная от къде да започна. Но
мисля си, че най-важната информация ви я предадох в цялата й форма и
съдържание. От тук нататък започва още по-трудното - защитаване на
доверието, с което хората от фирмата назначиха Женя на тази тяхна висока
позиция. В същото време от сегашните си две работни места тя ще вземе
брилянтни характеристики за цялостната дейност, която разви за тези три
месеца. И в двата завода са много доволни от всичко направено и
създадено като документация, правила и контролни мероприятия. С голямо
съжаление колеги и началници ще се разделят с Женя, като в същото време
всички я поздравяват най-сърдечно за новата й длъжност. Даже в петък ще й
устроят малко тържество за изпроводяк...
От
цялата работа, нашият малък Неничко е най-щастлив, че майка му е
мениджър, а тук както и навсякъде по света, това звучи гордо (не е
задължително даже и да си “човек” - щом като си станал мениджър, това от
само себе си вече е признак за лъжлива и измамна гордост; вероятно
горделивост да е и по-точната дума). Аз комай че съм най-горд обаче,
защото в крайна сметка Женя показа на какво е способна и след дългото и
упорито ходене по мъките, щастието и успеха най-после й се усмихнаха.
После, аз се радвам от страни на нейния успех, само я подтиквам към това
или онова, но на нея се пада честта да завоюва отново уважението на
новите си работодатели и да спечели доверието им. Каквото мога ще
помагам и аз, но главният удар, както и цялата тежест ще си ги поеме
единствено и само тя. Съвсем правилен и уместен би бил изразът за
тежестта на царската корона, който в нашия случай е силно приложим...
Аз
пък от две вечери насам, освен с писане на настоящото си писмо, се
занимавам и с инсталирането на факсовия апарат. Той има толкова много
възможности и комбинации, че е цяла наука. Аз имам и ръководството на
това устройство, та най-накрая се принудих да го прочета и точка по
точка да му изпълнявам програмите и препоръките. Мъчих се разбира се и
по съкратената процедура - с налучкване, проби и натискане безразборно
на този или онзи бутон, но проклетото нещо не тръгна докато не изпълних
всичките предписания по съпровождащата го документация. Сега вече сме
оборудвани с всички (или поне с повечето) устройства и приспособления за
разпространение, приемане и предаване на информация. Остава ни само
т.нар. “мобифон”, какъвто предполагам и без друго ще дадат служебен от
новото работно място на Женя. Абе толкова много ни потръгна напоследък,
че аз чак взех да се плаша. Нали душите ни са свити на топка и всяко
едно хубаво нещо го приемаме със страх - да не би излишно много да сме
получили от живота и съдбата, а пък да не сме си го заслужили
достатъчно. И сега дори, право да ви кажа, аз несъмнено се радвам
безкрайно много на постигнатият успех - но все си имам едно на ум, все
съм нащрек да не се случи нещо друго лошо и да помрачи лъчезарните ни
сияния и вдъхновения. Това е робската психика на всички, които
израснахме зад желязната завеса, която ни спуснаха след 1944. Свободният
духом и през умът му не минават подобни мисли. Той си има едни свои
цели и си ги преследва, като дори смята че те му се полагат по право,
само заради факта че е жив човек и пълноправно Божие чедо, а не се
чувства едва ли не виновен, че е постигнал нещо малко повече от
останалата човекоподобна маса. Не знам - може би с възрастта да
помъдрявам, та за това все ме избива на мисъл; или пък просто оглупявам,
което е по-вероятната хипотеза...
Тази
вечер ходихме на урок с Нени. Новата му учителка е много доволна, само
че не ме попита как и с цената на какво е постигнато всичко това. Но
няма значение - важното е да има резултати сега, а пък един ден ще
отчитаме кой какви заслуги е имал за постигането им. Пак стана 23:30 -
мениджърката си легна преди малко, защото до напред попълва документи и
форми за предстоящата си работа. Аз усещам, че и в моя бранш започвам
все по-здраво да стоя и стъпвам по-смело. Днес шефа си дойде от
почивката в Италия и ни събра да пита всеки кой какво е правил, докато
го е нямало и веднага спусна новите нареждания и задачи. Специално мене
иска да ме въведе по-дълбоко в нещата на фирмата; ще ме изпраща в
Сидней, където в момента се монтира едно огромно складово съоръжение, та
да гледам отблизо и да се запознавам с работата. Това пък само по себе
си говори, че ме харесва и не смята да ме изхвърли след като минат трите
месеца, а ще гледа да ме задържи за по-дълъг период. Живот и здраве,
нека Женя да започне тая нова работа, че след други три месеца пак ще се
преместим - може би дори в същия квартал, където живяхме до неотдавна.
Няма смисъл да блъскаме и двамата по цял час сутрин и още толкова вечер,
след като ще работим в града и то от другата му страна. Женя ще бъде в
ситито, което е много близо и удобно за всякакъв транспорт - с кола, с
автобус или влак, но не и от мястото където сега живеем. Същото
положение ще бъде и с моето прословуто пътуване, което правя сега. Ако
се преместим ще спестя един път от много по-краткото разстояние и втори
път - $1000 годишна такса за моста, по който минавам всяка сутрин на
отиване и вечер на връщане, чието плащане по никакъв начин не мога да
избегна. Но това са също перспективи на близкото бъдеще, а какво точно
ще стане в действителност - пак единствен Бог ще може да определи...
Снощи,
след голямата ни еуфория по официалното предлагане работата на Женя,
всички отидохме в нашия любим Пица-ресторант, където плюскахме обилно за
здравето и успеха на трудовата жена. Самата жена също беше с нас и така
цялата фамилия отбелязахме макар и малко неофициално тържественият
момент. Разбира се, ние ще проведем и официално посещение на някой
по-скъп и изпрефърцунен ресторант, но то ще стане едва когато Женя
донесе първата си голяма заплата. След вечерята ни в ресторанта, на
връщане към нас се отбихме в близкия супермаркет и наред с дребните неща
за домакинството, купихме един пакет брашно (2 кг), шише олио (2 л) и
една голяма кърпа-пешкир, които ще занесем като дарение за черквата в
неделя сутринта. Това и свещите които ще запалим, ще бъде много
скромната ни благодарност и признателност, заради добрините, които ни
споходиха тези дни...
30.07.1997
- Отново се включвам в късните часове на деня, за да предам последните
новини около нас. Онези от фирмата на Женя явно са на голям зор, защото
не можаха да изчакат датата 11 Август, когато беше планирано тя да
започне при тях, ами още днес се обадиха и я искат да се яви на работа
този понеделник, който идва (на 4 Август) и точно в 07:30 да бъде вече
зад бюрото в кабинета си. Така се случва, че тя ще работи до петък на
старата си служба, а от понеделник веднага започва новата. Отново ще сме
изправени пред невъобразими транспортни проблеми, защото сутрин аз ще я
карам в ситито и от там ще ходя на моята работа, но вечер Женя ще
трябва да се прибира сама с автобуса. Добре че съвсем наскоро пуснаха
две допълнителни автобусни линии за нашия отдалечен квартал, та
пътуването й ще бъде сравнително по-малко неудобно. Да се ползва кола в
пиковите часове сутрин и вечер, особено в центъра на града е много
нездравословна дейност и то по-специално за млад и неопитен шофьор като
Женя. За това решихме да прибегнем до класическият и нам добре познат
вариант с извозването. Сутрин пак трябва да тръгваме към 06:45, защото
Женя ще започва от 07:30 до 16:30, с един час обедна почивка. Аз пък съм
от 08:30, но ще започвам по-рано. По този начин ще се справяме докато
отново не преместим домакинството (разбирай квартирата) по-наблизо, но
така или иначе това ще бъде графикът ни за следващите три месеца. До
това време се надяваме, че майка (или татко, а най-добре и двамата...)
ще бъде вече тук, за да поеме функциите по доотглеждането и
превъзпитанието на Нени. До сега Женя се прибираше рано следобед, защото
започваше сутрин по-рано, а и като пътува с колата ставаше по-бързо.
Така имаше възможност да контролира Нени по-отблизо. Но сега новата й
работа ще е доста далече и ще се наложи пак да запишем Нени на
занималня, а аз като се прибирам вечер от работа да минавам и да го
вземам от Колежа. Тъкмо се бяхме поукротили и горе-долу вкарали живота
си що-годе в някакви релси и хайде пак - на нова сметка реорганизация.
Тези неща са си много нормални за тукашните хора и за тукашния житейски
стереотип, но ние като че ли не сме свикнали да живеем по този цигански
начин и за това ни е някак по-неестествено; но сме принудени от
обстоятелствата да се нагаждаме според обстановката. Нека само да е
живот и здраве - както сме се справяли с всичко до сега, така ще се
оправим и занапред. Единственият проблем е, че не знаем какво ни чака
“иззад завоя”, та да се подготвим - но то пък ако знаехме, нямаше да ни
бъде чак толкова интересно...
В
петък вечерта ще се срещна на летището за 2-3 часа с Диана от Аделаида
(Тошко и Дианка, нали си спомняте за тях - те ни бяха първите познати и
приятели, с които се запознахме в Австралия и много сме си помагали в
началото, докато бяхме още там). Та тя с малката ще ходят на едно
курортно селище в нашия щат и междинно кацат в Бризбън. Аз понеже работя
съвсем близо до летището ще отида да се видим за малко, защото те после
продължават нагоре за техния курорт. Женя в момента приказва по
телефона с нея, та поне да си обменят клюките, защото няма да може да
дойде и тя на летището, че да се видим всички. То е доста далече е от
нас и Женя все още не смее да пътува сама на такива големи разстояния.
02.08.1997
- Без да разберем и да усетим, ето че седмицата мина. Дойдоха почивните
дни - кой от кой по-напрегнат и зает с най-разнообразни дейности,
напълно различни от почивка, разтоварване или пък други по-приятни
занимания. Днес е събота и то към нейния вечерен край, но въпреки
напредналият час ми се иска да опиша случките до този момент, пък тогаз
да вървим напред.
Първо
с няколко думи се връщам на вчерашния ден, когато след цели три години
най-после се видяхме на живо с наша много близка приятелка от Аделаида.
Следобеда отидох на летището, за да посрещна Дианка и малкото Лени,
които бяха по пътя си за един курортен град на 2000 км северно от
Бризбън. Те имаха няколко часа престой, та набързо взехме решение да
отидем и до вкъщи – ние сме само на 50 км от въпросното летище, та да се
видят с Женя и Нени. Много хубаво си изкарахме тези няколко часа, в
спомени от приятни мигове и изживявания, обменихме си информация и
разбира се клюки от светски характер. После всички заедно тръгнахме
обратно за летището, че да ги изпратим на самолета в 20:00. Почти бяхме
стигнали вече самата аерогара, когато тъпата ми кола (áко че е нова)
спря по средата на пътя с безмълвен и нетрепващ мотор. Бензина й свърши
моля ви се - съвсем очаквано разбира се, но пък въобще непредвидено за
мястото, времето и ситуацията при които се случи всичко това. Както и да
е - спряхме едно такси, натоварихме си гостите в него, взехме си
“довиждане” почти в движение защото след още няколко минути закъснение и
те вече щяха да си изтърват самолета, а ние поехме пеша по обратния път
към най-близката бензиностанция. Добре че не бяхме далече от нея -
светлините й се виждаха дори, но ни отне 25 минути бързо ходене, докато
се доберем до там. Наляхме едно бидонче, което ми дадоха от
бензиностанцията специално за такива случаи, един човек ни върна до
мястото където бяхме зарязали колата, наляхме бензина и тръгнахме. После
заредих до горе и се прибрахме у нас. Така този кратък епизод завърши –
независимо че за момент щеше да е фатално (заради възможното изпускане
на самолета), все пак щастливо поне като краен общ резултат.
А
сега с няколко думи се връщам на сутрешният ни телефонен разговор.
Първо започвам с поздравленията към татко по случай рождения му ден.
Искаме да си много жив, много здрав и спокоен, татко наш! Ние всички
много те обичаме и горещо те прегръщаме в този тъй тържествен за тебе
момент! Радваме се, че празника ще уважат твои близки приятели и всички
заедно ще прекарате щастливи моменти! С болка научих за смъртта на чичо
Недьо Бакалов - баща на моя много близък приятел и верен съратник,
Димитър. Защо така ненавреме си отиват хората от тоя свят, след като
имат толкова много дни напред живот? Много жалко за случилото се. Искам
да ви помоля чрез редовете на това писмо да предадете на Бакала нашите
най-дълбоки съболезнования по повод нещастието, сполетяло семейството
им. Бог да го прости – аз съм бил малък, когато сте се събирали с тях и
сте ходили по Балкана. С чичо Недьо съдбата ме срещна едва години
по-късно, когато от Техникума ни изпращаха всяка седмица на практика по
заводите. Тогава ние бяхме разпределени в ДМЗ “Янтра”, където
сглобявахме електродвигатели за ЕТЗ “Подем” – естествено също в
старославно и индустриално Габрово. Там от дума на дума се заговорихме с
този човек и той се оказа наш познат. А в по-късните години вече се
засякохме в Трансформаторния участък на добрата стара “Електроника” и от
тогава станахме неразделни дружки. Жалко – той беше веселяк, голям
зевзек; винаги усмихнат, винаги готов за някаква шега…
А
за моят най-добър приятел Геро, направо съм като в шок - как е могло да
се случи това заболяване на този иначе здрав и силен мъжага? Дано успее
да преодолее всичко и да му мине скоро каквото е било. Милият - той
толкова много искаше да работим заедно; нали и фирма открихме на наше
име само и само всичко да бъде законно. Но на нас като ни излязоха
документите за Австралия, трябваше да заминем и така прекъснахме
съвместната си дейност, а с това и връзките помежду си. Много мои
приятели имат пълното право да ми се сърдят и обвиняват, че не съм им
писал ни писмо, нито поне картичка съм им изпратил за всичките тези
години, откакто съм заминал. Единствено само Бог и вие самите сте
най-преките свидетели на напрежението, при което живеем и се борим за
оцеляване и някакво що-годе по-добро съществуване - какво остава пък за
писане на писма до всички, които иначе би трябвало да се надяват на
някакъв хабер от мене. Обаче толкова късо е времето тук и така да не ни
достига, че аз въобще не съм си представял и чак такава зла участ. За
себе си не се оплаквам - просто търся разумно обяснение за този
водовъртеж, в който се намираме и разбира се някакво искрено оправдание
за мълчанието ми. Ако един ден тези писания и драсканици бъдат
публикувани и под някаква форма станат достъпни до по-широките народни
маси, нека те, веднъж попаднали в ръцете на всички мои близки и
приятели, да им послужат като едно общо писмо-обръщение, което е
трябвало да напиша до всеки един от тях поотделно и с което аз точно тук
най-тържествено ги моля да ми простят немокаятлъка...
По
време на нашия телефонен разговор научихте най-важните моменти, а от
досега написаното разбирате и немаловажните подробности. Трасирани са
основните директиви и цели - остава само следването им и точното им
изпълнение. Днес целия ден го профукахме по магазините за дрехи. ‘Ба
мама й държава, търговска мрежа и конфекция - така и не можаха де се
намерят подходящи мерки и модели за моята мениджърка. Дребното и ситно
мениджърче също беше с нас - вървеше постоянно като кудук подире ни и
непрестанно мърмореше за нещо; ту гласно и явно, ту пък приглушено и
сподавено. Малко му остана да изяде един хубав трудовашки пердах, та
щеше да ми стане само на директори и подчинени. В крайна сметка купихме
на Женя няколко парцала, но утре продължаваме с дейността – този път в
ситито. Само там има отворени и в неделя няколко огромни модни салона,
та дано успеем да изберем подходящо бизнес-облекло за работа, с което
госпожата да се появи в понеделник.
За
утре има планувано първо да се ходи на черква, после на битака че търся
една част за прахосмукачката, а най-накрая ще финишираме в централните
магазини, където вече нервите ми съвсем ще се опънат като струните на
контрабас. Ето че пак не остана време за филми и снимки. Не се сърдете,
но ние отново сме подложени на високото трифазно напрежение, което вече
стана пословично като оправдание, но си е самата истина. Единственият ни
шанс да довършим тази видеокасета е другата събота или неделя. Не знам
коя седмица подред отлагам това начинание, но налице имаме множество
обективни и много основателни причини за осуетяването му...
Голям
нещастен случай стана онзи ден в един от зимните планински курорти на
Австралия. Поради свличане на земна маса, някакъв склон се отцепва и
помита като лавина надолу къщи, хотели, пътища, коли и всичко дето е
имало на повърхността му. Под развалините остават десетки хора, с нищо
неподозиращи и непредполагащи грозящата ги опасност. Едва снощи и днес
спасителните групи успяха да стигнат до погребите отдолу, но за
съжаление от там вадят само трупове. Тонове бетон, земна, скална, снежна
и всякаква друга маса в един злощастен миг се е свлякла и тепърва имат
да се изясняват причините за бедствието. Като по някакво Библейско чудо
днес от руините извадиха и един полужив човек, престоял затиснат под
камъните в продължение на 67 часа! Самата спасителна операция е траяла
11 часа - от времето, в което откриват признаци на живот до самото
изваждане на пострадалия над повърхността на земята. Голяма борба е било
- и за спасители, и за жертви. Телевизионни екипи предават денонощно от
мястото на събитието. В същото време казаха, че земните пластове в
целия район никак не били стабилни, което още повече затруднява и
ограничава използването на по-сериозна спасителна техника - багери и
други съоръжения; самите спасителни команди също са изложени на голям
риск. Тогава всички единодушно вземат последно отчаяно решение - правят
жива верига от хора, които с кофи и голи ръце започват да дълбаят
надолу, за да достигнат пострадалите. Така едвам успяват да направят
една малка дупка с диаметър 10 см, през която подават на въпросния
оцелял човек възстановителни течности и едно фенерче; по тръби и маркучи
вкарват пресен затоплен въздух, за да го предпазят от хипотермия
(вследствие на замръзване и последваща го неминуема “бяла смърт”). От
1350 души спасителен екип, на постоянна въртяща се денонощна вахта са
били 250, които са се сменяли периодично поради честото изтощение на
силите. Доста часове по-късно успяват да измъкнат и самият него с някои
леки контузии и в пълно съзнание. Лекарите бяха първите, които се
кръстеха невярващи на очите си, че след толкова часове и при отрицателни
температури на всичкото отгоре, въобще някакво живо същество е в
състояние да оцелее, преодолявайки студ от -14°C, глад, жажда, тъмнина и
заклещено между бетонните блокове! В същото време съпругата на
въпросния човек бавно си е умирала в непосредствена близост до него, без
каквато и да е възможност той да й помогне по някакъв начин, защото и
двамата са били затиснати от нещо, но явно че нейното е било фатално (да
прощава Господ черният ми хумор, но може би пък той да не е искал да й
помага – я си представете, че оная го е ядосвала през цялото време и му е
отровила почивката; да, това май наистина не трябваше да го казвам, ама
то се свърши вече). Та, стават и чудеса по тая грешна земя, само че не
са така често срещано явление; жалко разбира се и за останалите невинни
жетви, наброяващи 18 души. Както по-късно се разбра, причините за това
огромно свлачище са подпочвените води от интензивно топящите се снегове и
падналите наскоро дъждове. Много й се струпа на Австралия в последно
време, но то и по другите земни кълбета не е дип по-добре. Тези
наводнения в Полша, Германия и Чехия се оценяват като най-тежки и
бедствени за цялото хилядолетие. От къде се взе толкова много вода и аз
не зная, но големи поразии станаха - няма що. Тук по нашата телевизия
постоянно предаваха репортажи от наводнените райони на Европа. С право
Небесните сили ни наказват, защото и ние човеците прекалихме с нашата
пословична алчност, с омерзението си един към друг, с потъпкване на
почит към родители, към по-възрастни от нас и онеправдани наши
братя-несретници. Лошото едва започва, но тепърва предстои да видим и
по-страшно…
Тази
вечер се чухме със Сашови - може би другата седмица ще ни дойдат на
гости всички заедно. Това са новините от последния час - чакайте новото
ми включване утре по същото време (и то ако няма филм по телевизията,
защото напоследък се улавям, че се зазяпвам с повишен интерес в някой
тъп филм, който аз дори вече съм гледал безброй пъти; абе не знам какво
ми става – аз като ви казвам че откачам, значи не се шегувам).
04.08.1997
- Вчера не успях да смогна с преодоляване на задачите и главно да се
преборя с времето, отделено за обикаляне из модните магазини в търсене
на подходящо работно облекло за Женя, отговарящо на позицията й,
заплатата й, а и на самия етаж, на който ще работи (6-ти, но не последен
за огромното здание). Друг път не съм имал щастието (по-скоро
“нещастието”) да присъствам на такова разточително пазаруване, в такива
скъпи и луксозни магазини, където обикновеният човечец като моята
скромна милост се чувства нисък, малък, жалък и кух - дори и да има пари
в кесията си. Виж, в касапниците и зарзаватчийниците е по-друга работа -
единствено там Човекът може да зазвучи малко по-гордо, както му се е
искало нявга на Максим Гóркият. Но попаднеш ли в стъклено-алуминиевите
търговски комплекси, самият ти получаваш комплекси. Въоръжени с търпение
и здрави нерви ходихме и обикаляхме от щанд на щанд, където иначе
младите и красиви продавачки ни посрещаха с подчертана вежливост, което
като че ли още повече засилва натуралното чувство за малоценност.
Независимо от всичко, нашето Евро-Балканско самочувствие и
естрадно-сатирични наклонности до голяма степен ни помогнаха да се
усетим съвсем за кратко малко аристократи, а пък в крайна сметка да си
свършим и работата. Само че много време ни отне - като сме излезли
сутринта в 09:00, та се прибрахме за вечеря чак...
Първо
отидохме в черквата, както си го бяхме нарекли. Там Женя запали
най-дебелата възможна свещ (ако това можеше да бъде някакво мерило за
преданост и признателност към Господа Бог наш), а пък ние с Неничко се
задоволихме с по-малките (което пък съвсем не значеше, че ние сме
по-малко благодарни за всичко, което ни сполетя и връхлетя отгоре ни -
пази Боже от такава помисъл). Сложихме по някоя монета и върху иконите,
оставихме дарът и си тръгнахме. Черквата е сравнително нова, руска и
много добре уредена - явно добре поддържана със средства от Съветското
землячество в Бризбън. Доста ни е близо до мястото където за сега
живеем, така че можем да я посещаваме по-често. Живот и здраве, там може
да отидем догодина за Великден.
След
църква посетихме битака, от където купихме необходимата част за
прахосмукачката, защото не бяхме чистили две седмици и щяхме вече да
червясаме, ако бяхме пропуснали да не изчистим и тази неделя. Обиколихме
и останалите сергии просто за обща култура и от там се отправихме към
центъра на големия столичен град за дрехите на госпожата. На път се
отбихме и през един магазин за употребявани вещи, който просто нямаше
как да подмина и от където пък аз излязох с поредната си “пушка”.
Покупката ми беше безжичен домашен телефон, който може да се разнася
навред из стаите и да се приказва по него от където човек си поиска – от
двора, в клозета, от гаража или просто легнал от спалнята. Нали
напоследък съм болен на тема телекомуникационна техника, та се лекувам
от време на време с по някое изобретение на съвременната техника –
независимо, че последната е излязла от мода преди няколко години; за
домашното ми оборудване си остава нова и актуална. На края влязохме в
огромния магазин и там потънахме до края на деня. О, Богове – помогнете
час по-скоро да забравя този мрачен епизод от съществуването ми; ако не
беше документалната форма и стилистика на въпросните ми отчетни докладни
записки, аз лично не бих се върнал нито за секунда на описанието му…
На
търговската улица, баш връз пъпа на Бризбън града голяма, се намират
(глупости –намират се ако ги търсиш нарочно; сега обаче нямаше как да се
избегнат) няколко дюкяна с размерите на ЦУМ, където на всеки етаж голям
колкото селски мегдан и прилежащото му футболно игрище, продават
всевъзможни стоки от 1-ва, 2-ра и всяка една поредна необходимост.
Дрехи, обувки, паници, телевизори – Боже мили: нито стоките свършват,
нито етажите на магазина. Докато ги изходим всичките и дорде си изберем
точно каквото искаме, минаха часове на обличане/събличане, оглеждане в
огледалата, одобрения/несъгласие, реплики, наставления, последни
предупреждения преди да са полетели шамарите и всички останали добри и
мили семейни обноски, които се разменят в случаи когато съпругът иска да
отиде с приятелите си за риба например, а вместо това жена му го е
повлякла на фризьор с дружките си от градинката, където заедно са бутали
бебешките колички. По едно време започнах сам да си се чудя на
търпението, на хладнокръвието и на биволското спокойствие, с което се
носех като сянка подир Женя от щанд на щанд; от етаж на етаж и от един
магазин в друг. Ей това вече определено не му харесвам на капитализма,
че предлага много избор – абе направи им един магазин като ГУМ, напълни
го с платове от “Георги Генев” и “Васил Коларов”, че да имат само две
модни алтернативи на колекция пролет/лято и есен/зима, пък си гледай
пашалъка. А ние полудяхме от незнание какво да изберем. В крайна сметка
от всякъде купихме по нещо дребно и стегнахме госпожата доста стилово -
вече съвсем замяза на истинска в тези нови дрешки. Защото тя до вчера
беше просто само “Джейн”, а от днес й викат вече “мисис Михов” –
издигането е мълниеносно; дано не настъпи подобно сгромолясване, че от
високо се падало лошо, чувал съм...
Прибрахме
се утрепани от умора и сноване нагоре-надолу, изтощени от глад и
напрежение, а пък с настроение - като след погребение. Аз от два дни
готвя една доматена чорба – мой най-висш и колосален връх в кулинарната
академия, от която най-сетне снощи вечеряхме. Всъщност ядох си я само
аз, защото на единия “не му се ядяло таквоз”, а на другия “не му
приличало на ценза да вечеря само с проста супа” – “Йешти си майните!”,
рекох и на двамината, па се нахвърлях с шест черпака от гореупоменатият
артикул, задушавайки чрез това по най-благороден начин нервните си
пристъпи. Нямаше и 21:00, когато всички вече спяхме здрав и
възстановителен сън, по възможно най-възвишеният и аристократичен модел
на подражание...
Днешният
ден започна с ранните новини по радиото още в 06:00, когато ние с Женя
обикновено ставаме, докато Нени го буди часовника чак в 07:00, за да се
облича, закусва и свири (уж) преди да излезе за училище. Именно за това
ни е нужна майка тук, за да “обхване” точно този период от ставането до
тръгването, защото ние не сме много сигурни как се изпълнява дневния
режим (т.е. аз прекрасно знам как самият съм го изпълнявал преди години,
но Женя е тази, която сляпо вярва, че видите ли, нашето дете не било
като другите деца – най-малкото пък като баща си; но в крайна сметка, те
всичките са еднакви и използват всяка една отдала им се възможност да
не правят това, което трябва и което са ги накарали родителите им –
закон, макар и не от физиката, но доказан нееднократно в съвсем реалната
си форма). Въпреки че днес Неничко показа висок процент на
самостоятелност и като се прибрах, аз бях много приятно изненадан от
неговото самосъзнание. Хапнал като си дошъл от училище, прибрал си
масата и трохите – дори беше седнал да пише и домашните си; боклука
изхвърлил, леглото даже се мъчил да си оправя (което не се беше случвало
до сега под семейния ни покрив) - изобщо не мога да позная, това нашето
дете ли е или някое махленско. Дано това да не е някакъв лъжлив
ентусиазъм само в първия ден обаче, защото Нени знае и може всичко, но
докато му трае кефът - после изведнъж всичко забравя и тогава именно
настъпва адът! Аз от своя страна тази вечер го наградих с нещо дребно
като ходих за хляб – за поощрение и насърчение.
Женя
все още няма пълни впечатления от фирмата и мястото, където е
попаднала. Дали са й да чете и да се запознава с разни документации и
материали за съответния проект и единственото което разбрала е (не от
бумагите де), че една от секретарките била с българско потекло - т.е.
баща й е българин, избягал още през 1945, оженил се тук и т.н. Тепърва
ще изясняваме произхода и родословното й дърво.
Онзи
ден проучих въпроса със самолетните билети и по-точно цените им. За
Британските Авиолинии (British Airways), които напоследък всички ползват
с полет през Лондон, билет от тук не могат да ми издадат - не съм питал
по какви причини. Въпреки всичко, проучванията показват, че
най-евтината възможност остава да бъде със самолетната компания на
бившия автомобилен състезател от Формула 1, Ники Лауда – “Лауда Еър”
(Lauda Air). Това е частна Австрийска самолетна компания и билетът купен
от Австралия за нея би струвал около $2000, което е горе-долу 1500
американски пари - всъщност почти същото, както цената, която имам за
ориентир. Всички останали варианти излизат доста по-скъпо и не е
оправдано да се разиграват каквито и да са били други машинации. За това
вземайте билетите от София, както постъпват всички наши приятели и
правете това, което ви посъветват родителите на Ани и Сашо. Те най-скоро
са се занимавали с тези неща и напълно може да се разчита на тях. Аз
наистина доста съм се откъснал от тамошната действителност и нямам
представа за нищо - най-малко пък за цените на самолетните билети.
Милият ни и обичен чичо Цеко - ако сега беше жив, той щеше най-добре да
ви посъветва. Бог да го прости и него – с огромна доза умиление и
нескрито прискърбие си спомням, че именно той беше последният наш
близък, който ни изпроводи чак до най-вътрешната част на летището в онзи
мразовит Ноемврийски ден на 1992, когато всички ние ентусиазирано
поехме по трънливият и каменист път към неизвестното...
06.08.1997
– През тези революционни Илинденско-Преображенски дни отново е доста
напрегнато около нас и то по-специално на Женя. Още от първият й работен
ден в новата компания са я поели по съвещания, зачислили й чисто нов
кабинет, бюро, компютър и т.н. “Нема лабаво” един вид, както неотдавна
казваше Правешкият човек от народа. На нея още вчера вече й се ревеше и
си мислеше с голяма носталгия за вечната и добра социална помощ, която
получавахме като безработни, но от днес нещата са започнали да влизат в
релсите си и даже от края дала ход на една предварителна работа по
някакви документи, което пък от своя страна е добър знак.
Аз
за моята работа няма какво да ви разказвам, защото сега има много
по-актуални неща от това, но поне с една дума мога да обобщя: справям се
добре и смятам, че ставам по-уверен в действията и в самия себе си. В
същото време не спирам да изпращам и молби за нова, по-престижна и
главно по-високо платена работа. Даже тези дни съм в преговори с един
човек, който другата сряда ме вика на интервю, за да разговаряме по
разни технически въпроси. На този ден пък на Албена майка й излита за
София, с което ще отнесе и нашето писмо, малко снимки и всичко, каквото
може да вземе със себе си от набелязаните ни неща за изпращане. Каквото
остане (съмнявам се, че видеокасетата ще уедри пратката и може да не
замине с този полет), ще го изпратим по Боряна от Аделаида, която пък
тръгва за България на 05 Октомври и предполагам че ще си бъде в Пловдив.
Така ще имате прекрасен повод да отидете и до там, а и да се запознаете
и видите с нея. Ние сме много близки с тях по душа и сърце, само че
живеем на 2500 км едни от други и единствената ни утеха за сега е, че се
чуваме макар и рядко по телефона...
Напред
подготвих всички писма-покани за гостуването ви. Има покана за двама ви
заедно; написал съм и индивидуални за всеки поотделно – по избор.
Изпращам тези документи в три екземпляра в случай на нужда от повече
копия, а пък вие ползвайте това, което намерите за добре - всъщност
което е най-подходящо според конкретния случай. На отделни листи съм
ксерографирал последните бележки от заплатите ни - моите и тези на Женя.
Гледайте имената и датите, за да се ориентирате. Това са доказателства,
че сме платежоспособни и са неща, които се изискват от Консулската
служба на Австралия в Белград. На друг лист изпращам извлечение от
банката за сумата, която имаме за момента на срочен влог (за ориентир ще
послужи числото, което пък само по себе си представлява сумата от
продадените къща в Искра и апартамента в Габрово - непокътнати и чакащи
по-добрите строителни времена...). Друг документ е новият трудов договор
на Женя от последната и настояща работа, която започна онзи ден (там
пък ориентир трябва да ви бъде годишната й заплата). Утре ще направя
въпросните копия на всички документи и ще ги заверя нотариално, за да
нямате никакви проблеми. Всичко това ще опаковаме и в понеделник вечерта
ще занесем у Василови, та да може леля Марги да си подреди багажа на
спокойствие. Всички оригинали на документите запазвам при мене, защото
може да се наложи нещо да се изпраща допълнително – в случай, че се
загуби или по каквито и да са други причини.
Тази
събота вечер Ани и Сашо ще ни бъдат на гости заедно с родителите си.
Заведението отново ще предлага традиционната свинска вратна пържола на
кюмюр и кебапчета. Последните ги купих само пробно, готови от
супермаркета. Появиха се от скоро в номенклатурата и както разбрах се
произвеждат от някакви сръбски колбасари, които са си отворили фирма
тук. Надявам да носят и типичният балкански привкус, който сме свикнали
да намирисваме от детските си години. Е – похапвали сме разбира се също,
макар и от нямането си. За зла ирония на съдбата, сега имаме достатъчно
пари да купим планина от кебапчета, само че тях ги няма вече. Изчезнаха
с появата на компютрите и другата свръхчовешка техника, така както
изчезнаха и добрите наши прекрасни хора и роднини. Тук с известна тъга
си спомням за “стария човек” от Айтос, който “винаги си знаеше
работата”, когато сме се отбивали у чичо Сашо и чинка Кальопа на път за
морето или на връщане от там. Не че го свързвам само с гореспоменатите и
прословути кебапчета, но и сега ми е пред очите как той напълваше една
кесия с топли кебапи от съседната “Скара-Бира”, а пък ги изяждахме горе у
тях със съответните мезета и напитки. Ето, пак ме хвана носталгията и
ме стегна за гърлото - ще се местя на друга тема, мамка му...
Продължават
спасителните операции по изравяне труповете на хората, затрупани от
свляклата се пръст, кал и камъни в онзи Австралийски зимен ски-център.
От общо двайсетината души пострадали, има само един човек оцелял, когото
дори вчера изписаха от болницата. Останалите са загинали под тоновете
земя и бетон, които са се сринали над тях. Има да се извадят телата на
още трима души, но рязко влошилото се време е голяма пречка за
провеждането на спасителните операции. Вчера вече прибягнаха до някаква
специална течност, която я изляха върху бетонните плочи, за да разяде и
отслаби материалът, вместо да го разбиват с взрив. Самата почва
продължава да е нестабилна и един гръм може да доведе до Бог знае какви
по-големи щети и поразии. За това екипите използваха тази течност и
после лесно с лостове и други инструменти проникнаха по-дълбоко в
развалините. Метеорологичната прогноза за нощес е, че именно там се
очаква нова порция от дъжд, вятър и снежни бури, което не е изключено
напълно да провали спасителната дейност, отлагайки я за неопределено
време.
Тази
сутрин пък един самолет падна и се разби на някакъв Азиатски остров.
Пак процента на оцелелите е нищожен. Абе целия свят върви на провала,
както е тръгнало напоследък. Отмъщава ни Господ за нещо и аз вече знам
за какво…
Онзи
ден Неничко имал за пръв път урок по музика в Колежа - нали там пък
свири на кларинет. Показали му горе-долу как се свирят нотите, а той
останалото си го донаучил в къщи. Прибирам се аз вечерта, ама клар’нето
го чувам още от завоя. А то нашия като надува в гаража, та чак пушек се
вдига от неизметения под. Сега всеки ден свири и по малко на кларинета.
Понеже той вече познава нотите, свиренето му е доста лесно. Само има да
свикне с машинките на самия инструмент и разбира се да добие опит. Но
все пак много е направил само с един урок. Абе математиката хич не я
владее горкия, но пък е музикален за десет. Трябва му само постоянство и
упоритост, за да постигне направо големите неща в тоя живот. Защото той
дребните и най-елементарни може да ги има щом щракне с пръсти - лошото
е, че се задоволява само с това; но пък и колко ли акъл има в главата
си, та да мисли и за тези неща. Ние с майка му нали сме уж за това - да
натискаме, а и баба му нали с тази благородна мисия най-вече пристига от
“горната земя” в долната; да го контролира. Сериозният проблем остава
все пак, че “натискането” идва повечето откъм моята страна и аз бавно и
методично се превръщам в злият и лош баща, докато “мама” е
най-добричката; е, нищо - аз и това съм готов да поема и преглътна,
съхранявайки го някъде из дълбините на сърцето си...
09.08.1997
- Днес е събота - ден за домашно почистване и хигиенизиране, локално
пазаруване, малка неутрализация след бясното седмично препускане и
глътка свеж въздух, докато дойде отново омразният на всички понеделник,
когато центрофугата се завърта на нова сметка с бясната си скорост и
върти така - та до следващите почивни дни. Другата сряда се провежда
традиционният Бризбънски панаир и е неработен ден. Аз пък съм на интервю
точно тогава и ще пропуснем тазгодишното му изложение (за моя
най-голяма радост и още по-голямо съжаление на Неничко; вече две години
подред посещаваме тази лудница и спокойно мога да се откажа от правото
си в полза на всеки друг). Очевидно това ще бъде и едно от последните
включвания за настоящото ми кратко писъмце. Утре ще трябва да разпечатам
всичко от компютъра, да подредя пратката и в понеделник да я занеса у
Василови за изпращане. След малко ще излизаме по пазар, а после ще се
занимаваме със снимки и филми от квартала, къщата където се настанихме
неотдавна и вътрешната й архитектурно-битова обстановка.
Онази
вечер ходих при адвокат да заверим всички копия на документите за
визите. Сложил съм ги в едно списание, всяко на отделна страница, по три
копия от всеки документ...
Продължавам
си мисълта вече на другия ден, неделя. Вчера пропуснах да отбележа, че
онзи ден пристигнаха вашето писмо № 181, както и това от Албенчето и
Драго. Много съжалявам за смъртта на леля Мария - майката на Иво –
мисля, че така се казваше. Все ме питаше за майка като се виждахме по
стълбището и винаги й изпращаше много здраве и поздрави. Аз нея
специално я познавам още от основното училище, защото тя ни беше
училищна сестра и всички прегледи дето са ни ги правили като деца, са
били все през нея. Спомням си даже един много ярък случай, когато ни
вземаха секрет от дупетата. Не знам за какво се правят тези изследвания –
вероятно за дизентерия или нещо подобно, но в строй един по един и
всички със свлечени до коленете гащи на букаи се придвижвахме към
лекарския кабинет. Идва моя ред и тя ми казва: “Разтвори си бузките!”
Хващам се аз за бузите и ги дърпам колкото сили имам, та чак очите ми ще
паднат в онези кривите емайлирани легенчета – дето приличат на бъбрек,
помните ли ги? “Какво, вика леля Мария, ми се пулиш насреща – наведи се и
си разтвори задника, че да ти вкарам клечката!” Трябва да съм бил баят
копелдак, вероятно първи-втори клас някъде, едва когато разбрах, че
човек освен бузи по лицето, има и на гъза си. Падна голям смях тогава и
сума време ми се подиграваха след този случай, обаче аз нося на майтап и
не ми пукаше много. После месеци наред с Пейо разигравахме същата
сценка от лекарския кабинет - отпред на черната дъската и пред очите на
останалите деца от класа, докато не биеше звънеца и не влезеше
другарката ни за час по нещо – ех, какви години; да ти се дореве чак… И
сега отново, превъртайки на бърз ход лентата на спомените, с просълзени
очи си спомням за добрата жена и за всички идиотщини, които сме й
сервирали като хлапаци – нека Бог да прости греховете й, а тя пък
нашите! Дано и на леля Ани Киселенкова да са й минали проблемите с
очите. Непременно я поздравете от нас и й пожелайте добро здраве.
Снощи
също си изкарахме много весело с Ани, Сашо и родителите му. И те са
много симпатични и приятни хора. Леля Нина е написала на майка едно
кратко писмо, което ме помоли да изпратя заедно с нашите неща. Тази
сутрин разпечатах компютърното си писмо, от което не съм в особен
възторг. Качеството на печата не е на нужната висота, но това е защото
ползвам един стар принтер, дето Румен ни е дал за временна употреба,
докато нашият е на ремонт при Сашо. Той може би ще е готов другата
седмица най-после вече, но и това не е много сигурно. А писмото и самата
пратка трябва днес да са готови, за да мога утре да ги занеса на леля
Марги. Така че каквото напиша днес и то сега, това ще бъде и краят на
моето далечно послание (е, нищо де – няма да ми ревете сега; нали
веднага почвам следващото). Имам и малко друга работа планирана за деня,
която също трябва да се свърши. На всяка цена ми пишете как четете
самото писмо, дали се разбира или шрифта е много дребен. От сега нататък
всички тези неща постепенно ще се оправят и занапред наистина ще
получавате хубави и пригледни писма. Мога да сменям както височината на
буквите, така и самия шрифт (ръкописни или печатни букви).
Вчера
направихме и малко филм за квартала, езерото и неговите трудови хора.
Заснехме къщата, както и кратък следобеден концерт на Нени. Остават още
15 минути, които ако не успеем да запълним, ще изпратим касетката така,
макар и не 100% пълна. А сега аз наистина завършвам тъжният си монолог,
като ви прегръщам и целувам най-горещо от всички нас тримата: Женя, Нени
и Ангел…
Мили майко и татко, включвам се за малко и аз по
моя първобитен начин, за да използвам тези няколко реда и да помоля
нещо. Снощи, като говорихме с леля Нина, тя ми сподели, че са донесли
чинии, кристали и сервизи на Ани. Искам да ви помоля, ако успеете по
някакъв начин да организирате и опаковате нашия сервиз за хранене
(вилици, лъжици и ножове – този, дето леля Менча и чичо Николай ни
подариха на сватбата). Вземете само приборите без огромната черна кутия,
в която се намират. И другото нещо е сервизът за хранене - мисля, че е
полски - с големите карамфили по него. Той е за 12 човека, много е
голям; има и супник (който на нас не ни трябва, а пък и е обемист – така
че него го оставете). Но ако можете, моля ви се вземете само чиниите,
салатиерите, десертните чинийки и чашите за кафе. Ако пък е много трудно
организирането и опаковането на всичко, недейте. Тук тези неща са адски
скъпи, а са все разни азиатски и долнокачествени. И другото нещо, за
което ви моля са чашите; онези кристалите. Каквото прецените и е
възможно пренасянето – вземайте с вас. Също и разкошният ни сервиз за
торта/кафе – синият. Ако можете да донесете и двете кристални купи,
които имахме (червената – дето стоеше върху хладилника в кухнята) и
бялата (върху която стоеше вазата на голямата маса в стаята). Тук те са
от порядъка на $300-$400. Не си струва, пък и качеството им не е същото,
като нашите. Дано само не ви претоваря с много багаж, но както разбирам
всички наши приятели са си доставили повечето кухненски пособия от
България с идването на техните близки. А пък ние купуваме боклуците тук.
Ако успеете и белите ни вази да донесете, цена няма да имате. Става
дума за онези бели вазички, дето стояха в спалнята и по секцията и които
мисля, че леля Кинче и чичо Мечо ни подариха (не съм сигурна, но не е
толкова важно). Нямам повече място, дано не ви обременявам много. Много
ви целувам и предварително благодаря за всичко: Женя
Няма коментари:
Публикуване на коментар