09.08.1996
- Вчера интервюто на Женя е преминало при особено висок успех. Били
избрани само тя и още 4-ма мъже за официалното интервю в компанията. Но
мениджърката предпочитала Женя да заеме тази позиция и много се
зарадвала като разбрала, че има такава кандидатура. Агентката вчера е
интервюирала Женя и също била много доволна. Сега остава само да чакаме и
да се надяваме, че чудото ще стане (пак и за кой ли пореден път вече). А
то стане ли, наистина ще е чудо, защото работата е в онези престижни
небостъргачи на пъпа на Бризбън, където работят от “лъв нагоре”. Ако има
Господ – сега е моментът да помага!...
Снощи
с Нени първо ходихме на урок и после отидохме да си напазаруваме малко
провизии за къмпинга. Имаше приказка да заминем само двамата “по мъжки” и
той беше много щастлив от това. Каза също, че дори и боб е готов да яде
там, само да отидем за няколко дена. Добре ама той нощес пак буха цяла
нощ и тъй като времето продължава да е хладно, а Нени не е в особено
цветущо здравословно състояние, просто решихме че няма да заминем. Ние
иначе много хубаво се бяхме нагласили и всичко беше добре замислено - аз
си купих винце за там и със сигурност щяхме много рахат да си прекараме
почивните дни, но точно сега на Женя ще й бъде много напрегнато и ще се
постараем да й спестим излишните тревоги и мисли по нас (главно по
Неничко, естествено; тя иначе за мене какво има да се тревожи: грижите
подир гъза ми се свеждат до обезпечаване на най-елементарни нужди, както
е при бебетата – да не са гладни, да не са жадни и да им са сухи
пеленките...). А пък сам да отивам на този къмпинг, хептен не е работа
(въпреки, че ако се замисли човек – какво му е лошото …) - просто защото
аз самичък ходя до клозета само. За всичко останало ми трябва човек,
който да ме гледа постоянно в очите, да ми се радва, да се удивлява от
завидния ми чар и поощрява моя изключителен талант, способности и
постигнати успехи, както и да ме прегърне нежно в скута си, успокоявайки
ме заради някой случаен неуспех (такъв човек вероятно е само майчицата
ми, защото вече на практика доказах, че другите жени съвсем не са като
нея). Така че в заключение, това е първата промяна на предварително
набелязаните планове, а всяка следваща ще отразявам своевременно в
настоящият си дневник.
Има
всички данни и предпоставки, този път вече Женя да започне дълго
мечтаната си работа – просто сега всичките плюсове са събрани на камара и
ако има късмет – именно това ще е той. В събота ще поканим Ани и Сашо -
хем да запишем филма за посрещането на Царя, хем да се почерпим по
случай оправянето на принтера по доста “евтин” и не толкова стресиращ
начин. Снощи учителят пак остана много доволен от Неничковия “концерт”.
Каза че такъв талантлив ученик не е имал до сега и просто не знае как да
го напътства от тук нататък. Обикновено при другите деца нещата вървели
бавно, а при нашия – като че ли само чака нотите отпреде си и да ги
засвири. Определено има детето ни талант - това е факт, който дори и аз,
като страничен наблюдател забелязах в него. Дано се развие с времето
занапред. Дето се казва, за една година онези пари от срочния влог ни
донесоха малко лихви, без да сме си поклащали ръката за тях. Може пък за
ново пиано да ги дадем, ако трябва...
За
неделя сутринта сме решили да отидем на черква – след това не знаем на
къде ще ни завърти шайбата. Утре ще излизам да плащам наема и после ще
се въртим из къщи. Все има какво да се бута от тук-от таме. Женя ще
прегледа вестника и ако има обяви, тя пак ще изпрати нови писма за
работа. Ще имаме и репетиция с Неничко. Той вече има нови упражнения,
които трябва да научи.
Случайно
погледнах към номера на писмото ми – ами това са около 55 на брой (без
да смятам това, което пиша в момента). Ако усреднено всяко едно е
съставено от около 10 листа – това прави близо 1000 страници прочитен
материал. Много ще ми бъде интересно един ден аз самият да си ги прочета
отново, от самото им начало. Даже и да не ги публикувам в книга - само
ние да си ги четем, пак стига за опресняване на знанията. Би било
изключително полезно и за Нени да прочете какво е писал баща му през
всичките тези години на борба, но аз лично се съмнявам, че ще може.
Основното е че аз пиша бързо и грозно, а той на баба си писмата едвам
срича. Друг съществен момент от цялата работа е, че на много места в
текста аз използвам думи и изрази, които той не само че не би разбрал
какво означават, но не ги е и чувал никъде преди за да ги знае. Неговият
речник е по детски беден и ограничен, защото израства в друга среда,
заучава новите си изрази на английски и няма представа какво те
означават на български език. Но един ден може да вкарам всички тези
ръкописи в компютъра и да ги разпечатам поотделно като книга. Голямо
преписване ще падне, но може пък да си наема и някой нарочен човек за
целта – аз ще съм доста одъртял до това време, така че някой рус и
18-годишен “човек”, с по-голям номер сутиен може съвсем да ми подхожда
на побелялата тиква и омекналия морков...
12.08.1996
- Отново е понеделник - начало на една седмица, изпълнена с трепетни
надежди и емоции. Както стана ясно онзи ден, поради заболяване на член
от екипажа, екскурзията-поход не се проведе съгласно предварителният й
сценарий. В петък не се случи нищо особено - даже и вечерта.
В
събота ходихме да плащаме наема с Неничко, а от там се запиляхме по
магазините и се прибрахме чак за обяд. Женя чисти къщата през това
време, разнообрази си малко дейността с пране на мръсни дрехи и
съответното им простиране, а после си почина край готварската печка,
приготовлявайки разни хранителни блюда за вечерната трапеза. Ние
следобеда пък, пак с Нени отидохме у Васил да презапишем касетката с
посрещането на Царя, защото тяхното видео е такова, на което можехме да
видим какво става. В същото време не искахме да пречим в къщи на Женя да
си фучи на воля и хвърчи из апартамента с метлата и парцалите за
бърсане на прах. Филмът, независимо от лошото си качество и
непрофесионална направа, е успял да предаде и пресъздаде вълнуващите
мигове от цялата тази шумотевица. Стори ни се, че майка се е “поправила”
доста – нали уж гладувате, от какво е напълняла така? Наред с това този
път на живо се срещнахме с българо-балканските нрави и държание на
хората от тълпата, както и съответните реакции откъм страната на
правораздавачите и пазителите на реда, тишината и спокойствието. Направи
ми силно впечатление високият непрофесионализъм на репортерите и
журналистите. Запъват се, хъката-мъката, смущават се и определено
задават тъпи въпроси, като че ли умишлено за да получат съответните им
още по-тъпи отговори. Филмът започва с репортажа, който Австралийската
телевизия е излъчила по един от националните си канали. Коментаторката
зад кадър обясни, че на времето Царят е бил прогонен от родната си
страна без право да се връща до настъпването на този исторически момент.
Комунистите не признавали титлата на Н. В. и го наричали със светското
му име – Симеон Сакскобургготски. Тонът на репортажа беше такъв, че да
те е срам да кажеш някъде че си българин, но това е друг въпрос. Това
още по-добре си личи и от нашенския филм, а пък и ние си го знаем, та не
смеем да парадираме особено много с произхода си. Но тук аз ще кажа
само едно: тежкó му и горко на тоя наш Цар, ако се наеме да оглави,
превъзпита и води към Европа тая оскотяла и опростяла сган! Нека ме
прощава българския род, чиято рожба съм и аз, но тези кадри които видях с
очите си ми затвърдиха впечатленията и в същото време засилиха
задоволството ми, че не се намирам сред тая разпасана пасмина. Аз
действително не се изказвам ласкаво за австралийските ни събратя,
наричайки ги прости и ограничени, но това е вероятно благодарение на
факта, че съм позабравил нашето, всичкото българско и родно, дето би
трябвало да любя, тача и милея. Отново искам да не съм прав, отново
искам да не съм разбрал, да не съм видял – обаче очевидните факти
говорят в подкрепа на тъжните ми констатации. Но какво пък – може един
ден всичко да се оправи...
Независимо
от всичко, моабетът ни с Ани и Сашо в събота вечерта се проведе в много
светска обстановка, с най-отбрани деликатесни мезета и изтънчени
напитки, с много царско настроение и бунтовни песни на уста. Нито
адютантите, нито пък кочияшите или министрите на Негово Величество са
прекарвали толкова добре времето си, както нас.
На
другия ден (вчера) станахме късно с натежали от “лимонадата” глави.
Докато ошетаме оставената след нас кочина от вечерта и стана обед.
Следобеда посвирихме малко с Нени, а после всички играхме на една игра
“Монопол”. Тя беше много известна и в България по времето на
затъмнението, предизвикано от здраво спуснатата и плътна “желязна
завеса”, но не така популярна пред идеологически по-прогресивните тогава
“Домино”, “Не се сърди човече”, “Малкият кондуктор” и други подобни. А
от този “Монопол” имаше само вносни единици, внесени вероятно
контрабандно от братски, по-развити от нашата Родина страни или се
намираха само в София и с връзки – изпод щандовете на някои отбрани
магазини (в това последното пък изобщо не съм сигурен, само
предполагам). Та, вчера си почивахме активно, така да се каже. Аз
надвечер си хванах белята да пържа тиквички и за сетен път си казах, че
ако сега милата ми майчица беше тук при нас, нямаше аз да си паря
пръстите и да се обливам в горещо олио, а това тегло тя щеше да го е
изнесла на плещите си - но ще чакаме с нетърпение и този светъл ден да
дойде...
Днес,
до сегашният обеден момент нямам никакъв хабер от Женя – не знам дали
някой й се е обадил с предложения за работа. Но тя веднага щеше да ми
звънне, ако имаше нещо такова. Женя чака и от още няколко места да я
потърсят, където напоследък е кандидатствала за обявени работни позиции.
Сега
пък имаме нова идея - неосъществената ни през изминалите почивни дни
екскурзия, сега да я направим от сряда нататък. На този ден в града се
провежда годишният традиционен Панаир за щата и денят е обявен за
почивен, с цел хората да го посетят при желание. Там става страхотна
лудница – нещо което нито може да се опише, нито пък да се заснеме на
филм. Пловдивското мострено изложение е една камерна зала за платна на
класици в сравнение с това полесражение, което се развива тук. Като се
започне от животни, птици и всякаква жива гад; минеш през платове,
обувки, дрехи; после машини, храни, зеленчуци, цветя; на края
архитектура, изкуство, коли, камиони и с една дума – всичко! Наред с
изложените стоки безспирно работят и се въртят до откачане всевъзможни
влакчета, люлки, Виенско колело; има стълпотворение от народ по
стрелбищата и още какви ли не други атракции. Разбира се вредом бродят
джебчии, крадци и хулигани, омесени измежду останалия пъстър цвят на
обществото. Аз първата година, тъкмо когато пристигнах в Бризбън ходих
на този панаир сам – целта ми беше да утрепя времето и почивния ден.
Миналата година със Сашо и Румен водихме и децата – по мъжки. Станахме
пишман. Тази година Неничко отдавна си прави пазарлъците за този ден, но
ако отидем на екскурзията, ще му се размине ходенето (което ще бъде
по-добрият вариант). Той също предпочита къмпинга, но ако никъде не
отидем, вероятно и ние ще се влеем в тази огромна шарена човешка маса -
просто няма да има отърване иначе; той ще ни извади душите да го заведем
или ще ни отрови деня, ако ли пък случайно дръзнем да откажем
задоволяването на прищевките му...
13.08.1996
- Както вчера предсказах (нали съм един велик пророк и аз), нещата
около Женя се завъртяха в положителна посока. Следобеда тя ми се обади
на работа, че са я извикали на интервю, официално вече – насрочено за
понеделник, другата седмица. Интервюто щяло да е на много високо ниво, с
представяне пред работниците, обяснения за контрол, качество и смисъла
от него в съвременното развито капиталистическо общество и има ли то
почва в Австралия като частност. После пък щяло да се провежда
демонстрация на опит при боравене с компютър, след което следвало
събеседване по въпросите за “Качество и Ефективност; Ефективност и
Качество” (и тук важат същите партийни лозунги, с тази разлика, че при
нас пожеланията от надписите се покриват с действителността). Всичко
това до сега е чудесно, само че изисква една изключително сериозна
подготовка, за да може онези да изберат точно Женя за работата, а не
някой друг, който няма никаква представа от техника и документация, но
видите ли - може само да плямпа на английски! За целта ние с Неничко ще
си търсим извънкъщни форми на забавление, за да оставим Женя да се
подготви на спокойствие. Отново моментът не е съвсем подходящ да ходим
по екскурзии и то баш сега, докато трае това напрежение в семейната
околна среда. За това утре сме на Панаир, а в събота и неделя – по
търговия.
Тази
неделна сутрин вече задължително трябва да отидем да запалим по някоя
свещ - точно на другия ден ще бъде и интервюто на Женя. Предполагам че
днес трябва да й се обадят и за другото място, което е по-надеждно
според нас и по-желано като осъществяване на крайния резултат. Но
единствено времето и ситуациите ще покажат какво ще стане на края.
Емоциите около нас буквално изригват и аз повечето се спрях на тяхното
описание, вместо да отдам нужното внимание на вчера пристигналото ваше
151-во писмо. Много се радваме когато дойде нещо от вас. Допълнително ще
седна на спокойствие да отговоря на поставените въпроси, но точно в
момента мозъка ми дава “заето” и не съм в състояние на адекватно
мислене. На всичкото отгоре ме напънаха и с една спешна задача на
работа, която сега пък трябва да преправям заради нечии прищевки, та
няма да е много удобно и отпуска да си взема на всичкото отгоре...
Неничко
разучава песента “Зелените поля на моя бащин дом” на Том Джонс (“Green,
green grass of home”), но все още се намира в доста началният й стадий.
А ето че вече е и обед - само колко неусетно настъпи този прекрасен
пролетен миг! От този момент нататък ме очакват такива 30 мига от
пролетта (почивката ми е 30 минути, та за това), а не само 17, както
беше в небезизвестният съветски сериал за непобедимия майор Щирлиц.
Прочетох
за Цецовото посещение в ЮАР. Ако той там има постоянен адрес, пишете ми
го, че да му се обадя с някой ред. Мони на Боряна също е пребивавал
там, няколко месеца преди да тръгнат за Австралия. Още продължава да се
стряска на сън от ужаса, мизерията, мръсотията и страха, който е изживял
в тая пропаднала черна Африканска република. Искрено се надявам при
нашия Цецо всичко да е наред – дано не го изядат човекоядците. Там също
има посолство на Австралия и той може да действа чрез него за идването
им насам. Няма никакво значение, че веднъж са им отказали – те са длъжни
да опитат пак; кажете им го непременно!
А
кои точно са тези хора от Габрово? Пишете ми имената им, възраст, къде
са учили и т.н. Може да ги познавам случайно от някъде. Става дума за
семейството, което ще пристига или вече е пристигнало в Австралия;
хората, които са действали по нашия път.
Изглежда
че предварителната ми информация за пристигането на Албенината майка е
била малко грешна. Може би към края на този месец чак щяла да дойде, но
тъй или иначе – ние във всички случаи ще се видим с нея някога.
Тези
дни времето е много хубаво – 23°C-24°C, но само 4°C-5°C през нощта.
Така все пак е по-добре, защото още няма комари и мухи. Но само след
месец тези гадини ще се събудят и тогава настава истински ад. По
прозорците на този апартамент нямаме мрежи против насекоми и комарите се
чувстват у дома като в блатото си. Жаби и змии само дето нямаме още –
миналата година едвам изгоних един гущер от клозета. Но австралиеца
обича животните и така се чувства по-близо до природата...
Още
нямам хабер от Женя - сигурно никой до сега не се е обаждал, но и аз не
й звъня по телефона, защото я знам че си прави “репетициите” у дома за
предстоящото интервю. Господи, каква упоритост има в нея – тя заучава и
наизустява цели технически пасажи, зазубря евентуалните отговори на
предполагаемите въпроси, които могат да й зададат (дано само не я питат
за нещо странично, което не е по темата, че тогава ще види зор). Голямо
чудо ще бъде, ако успее да се пребори с всичко, което я очаква...
15.08.1996
- Вчера не съм писал, защото целият ми ден беше отдаден на идиотския
Панаир, който за слава на Бога най-после свърши. Заедно с нас, броя на
посетилите го идиоти е надхвърлил числото 100,000 – нечувана посещаемост
до този момент! Снощи с Нени се върнахме от там като пребити псета.
Гледахме животни, зяпахме коли, слушахме истории и т.н. Аз щях да правя и
филм за това събитие, но не ми се носеше и камерата наред с всичкия
багаж - а пък всред тоя народ има и много джебчии, та рекох да не
рискувам излишно. Сега имам мускулна треска на краката от голямата ни
обиколка. Нени получи задължителните си торбички с подаръци (които
всъщност са боклуци, продавани на висока цена, но за търговията това е
добре дошло, защото децата са болни на тази тема). Дано това да е
последното ми посещение на подобна лудница…
Вчера
Женя се е свързала с едно новодошло семейство от София. Всъщност те са
пристигнали в Аделаида неотдавна, но са си намерили работа в Бризбън и
впоследствие се преместили в нашия щат. Живеят някъде из северната част
на града където сме и ние, за разлика от другите “интелигенти”, които
населяват южната. Ще гледаме в най-скоро време да се срещнем с тях и ще
разширим кръга на компанията с нови членове (дано да са пияници като
нас; е, добре де – като мене по-специално).
Неничко
и днес не е на училище – учителите имали не знам си какво мероприятие,
та си остана в къщи да се радват с майка си един на друг. Довечера ще
ходим да пазаруваме. Женя онзи ден отново е разговаряла за втората
работна позиция, от която очакваме да я повикат на интервю. Днес и утре
вече всичко ще стане ясно.
Все
забравям да ви разкажа и един любопитен факт. От онзиденшния тираж на
Тото-то един неизвестен късметлия ударил шестица и понеже той бил
единствен който познал всичките числа, завалията, та му броили 11
(единадесет) милиона долара суха пара. Ако не получи разрив на сърцето
при научаване на новината, този човечец добре ще си прекара остатъка от
дните - че и децата му, внуците му, че и на внуците - внуците! Това
прецедентно събитие събуди известна доза завист у нас, защото имаше
абсолютно всички данни налице именно ние да сме щастливците. Разбира се,
това можеше да стане възможно само при две взаимно неизключващи се
условия: първо, ако си бяхме пуснали Тото и второ - ако се бяха паднали и
печелившите числа на нас. Но нищо – нека хората да са живи и здрави, за
да печелят лесните пари, та за нас да остават все измъчените...
Няма
никакви новини от последната минута за сега. Всички сме в тръпка на
очакване “да стане нещо”. Времето е все така хубаво и приятно, типично
за слънчевия щат Queensland. Днес отново излиза вестника с обявите за
разни продажби. Колата вече сме я заложили на малко по-ниска цена - да
видим дали ще има интерес към нея. Явно че на високата цена няма
мераклии.
А
ето, че току що ми се обади Женя с радостна новина. От някакво съвсем
трето място, за което ние бяхме забравили и от там не очаквахме никаква
развръзка, сега я викат направо да започне работа при тях в понеделник
за срок от 6-7 седмици. Добре ама тя вече е ангажирана с другото си
интервю на същия ден, което пък не може да откаже вече, защото и хората
са си направили сметката на времето. Изобщо, какво да ви кажа: пак ми
идва на ума онова потресаващо сравнение, за положението на голия дирник в
полето от коприва - ама то пък бива-бива, ама и толкова неудачи хич не
бива бре, джанъм! Какви бяха тези вампири и още по-големи таласъми, дето
ни урочасаха тъй биля много?!...
16.08.1996
- Веднага след разговора си с мене, Женя се е обадила повторно на тези
хора, които искаха да започне работа в понеделник. Те още днес ще й
съобщят, дали приемат идеята й тя да започне следобед, веднага след
интервюто. Защото тя на него просто не може да не отиде. Толкова много
се усложни и обърка ситуацията около нас, та не знам дали и самият
Господ ще може да я разнищи. Но ще се прави всичко поетапно, пък каквото
излезе на края - това ще е. До 10:00 тази сутрин трябва да имаме
някакви резултати. Сега е само 09:30, а пък в обедното си комюнике ще
предам на живо в ефир какво точно е станало. Аз в понеделник за щастие
не съм на работа и ще се занимавам изцяло с Женя – нали трябва да я
разкарвам с колата от едно място на друго. Е, и кога кажете ми, да мисля
пък за змийски отрови, за гръдни протези, апарати за диабетици и друг
алъш-вериш? Абсурд! Завърти ли те един път шайбата, изхвърля те едва
когато вече за нищо не ставаш и не ти се мисли за друго, освен сам да се
проснеш в ковчега и спокойно да си умреш. Благодарение на моята
изключителна душевна същност, многофункционалност и неспособността ми да
живея празен и кух, лишен от вълнения и разнообразие живот, аз все пак
оцелявам психически поддържайки се и с доста извънредни форми на
занимания; това е единственото, което ме крепи на повърхността. Една
такава форма например е и списването на тези мои нескончаеми писма, чрез
които аз се разтоварвам и за миг заживявам в някакъв чисто мой измислен
свят (вероятно с тях натоварвам пък вас самите, но ще ме прощавате
значи). Е, после пак се връщам в блатото и кацата с лайната, но поне за
кратко съм подишал чистият въздух на духовната свобода и съм си заредил
батериите до следващия път. Обаче има и хора, дето от къщи тичат само на
работа и после обратно до умопомрачение, който режим вече побърква;
едва ли искам да съм на тяхното място...
Довършвам
от нас започнатата си сутринта мисъл - вече е 22:30. Още на работа Женя
ми се обади по телефона, после пък ме пое шефа и така даже и до
обедната си почивка не можах да стигна. Имаше да се приключи една много
спешна задача и докато я предам ми изкараха водата, тези мръсни
капиталисти. Стана ясно, че мястото на Женя за онази няколкоседмична
работа вече се е заело от друг и то веднага, защото не им е казала още в
момента, че ще го заеме тя, та да й го пазят. Нищо - сега борбата е за
по-важния успех в понеделник. Тук е така – само един нищожен миг
изтърван и ти си вече вън от играта. Няма “Ще помисля”, “Ще питам мъжа
си”, “Ама аз не мога да пътувам” и т.н., защото просто идва друг,
следващият от опашката, който пък всичкото това го може и ти си
автоматично сдъвкан и изплют. В същото време днес Женя пак е говорила с
хората, при които в понеделник отива на интервю. Били са много любезни и
предразполагащи, от което се е усещало че ако успехът й не е гарантиран
(който по принцип никога не е ), то поне има много големи шансове. Ще
видим какво ще излезе от цялата работа – за всеки случай аз не бързам с
прогнозите...
Иначе
друго от деня няма. Прибрах се утрепан от работа, но излязохме на
разходка - аз така повече си почивам, отколкото да лежа на миндера.
После седнахме с Нени уж да посвирим, но пианото пак направи един номер и
се разцентрова. Явно че си е изпяло вече песента и ще търсим друго.
Разгърнахме вестника и даже вечерта ходихме да разгледаме едно. Утре пак
ще идва човек да ни види колата. Което пък автоматично означава, че
трябва на нова сметка да я мия и чистя отвътре – омръзна ми вече. Като
свършим с клиента, тръгваме с Неничко да му търсим ново пиано, а Женя ще
се подготвя за интервюто си в къщи. Това вече е наистина всичко от
днешния така напрегнат ден, както и за цялата седмица. Остава ви
единствено да чакате новата ми информация - и то ако и когато има
такава. А сега си лягам в люлката – нали утрото е по-мъдро от вечерта...
19.08.1996
- Буквално минути преди да излезем с Женя за интервюто й, сядам да
опиша случките и събитията от изминалите почивни дни. Общо взето ние с
Неничко ги прекарахме по пътищата в търсене на електронно пиано (орган
по точно). През целите два съботно-неделни дни ходихме по адреси, където
хората продаваха най-различни модели. Гледахме стари и евтини, както
по-нови и съответно по-скъпи. В крайна сметка се спряхме на едно
наистина разкошно нещо като инструмент, музикално-технически възможности
и прекрасна на външен вид мебел, само че за него искаха $1000. Имаме
още дълго да умуваме над този въпрос и съвсем ненавременна, скъпа за нас
покупка. На мене ми се иска да видим и други модели, та чак тогава да
се спрем на най-доброто възможно и срещу най-приемливата за бедняци
цена. Защото аз пък и още по-доброто го знам кое е, само че то в
магазина струва $54,000! Наистина това е един уникален инструмент, но
изисква изключителен професионализъм и виртуозност. Ние още не сме на
такъв етап, но и далеч не мога да скрия желанието си за такъв. И пак ще
кажа, че времето занапред и конкретните житейски ситуации ще определят
нещата, задавайки им вярната посока и направление. Сега всичко се движи,
пък един ден – каквото стане.
Женя
и двата почивни дни си остана в къщи, за да се подготвя за интервюто –
Боже-ее, амчи тя и сега това прави, докато си навива косата с машата;
УЖАС! Нени тъкмо замина на училище – сега е 08:30, а и ние след малко
излизаме.
В
събота идваха едни хора да гледат колата, които също уж много я
харесаха, но дали ще се обадят повторно - не знам. Днес, макар и
слънчево, е доста ветровит ден. Предните дни валя дъжд, а в Аделаида и
Мелбърн ги е затиснал 10-сантиметров сняг. Много е снежна тази година -
вече за втори път чуваме, че някъде е валяло из голямата и необятна
Австралия. И понеже вече напълно се изчерпах откъм събития около нас,
защото сме в очакване да се случи най-голямото, сега с няколко думи ще
се върна към последното ви писмо. Когато се приберем от интервюто, ще
опиша пък самото то как е преминало.
Тоя
тунер на татко немá късмет и това си е И сега още ме е яд защо продадох
моя, който работеше безупречно, а не му го оставих да го ползва. Тук
има вълшебни подобни неща и никак не са скъпи (отново за втората
употреба говоря), но изпращането им вече би било мъка с тези високи
пощенски тарифи. Тези хора от Габрово къде са се насочили да се заселят –
в Аделаида, Сидней или в някой друг по-голям град?
Следващата
седмица за България си тръгва наш общ познат, близък на Румен, който ни
предложи да изпратим нещо по него. Обаче ние точно в момента нямаме
никаква подготовка за такава експресна пратка – касетката не е
довършена, писмото ми е наполовина написано и т.н. Пък и нали скоро ви
пратихме хабер по бащата на Албена. Искам да запиша Нени как свири, в
същото време чакаме да дойде и новия инструмент, че така звученето да е
по-пълно. Това страшно много зависи от евентуалното започване на Женя, а
то пък ще се реши днес в часовете между 11:30 и 12:00. Изобщо – много
объркана система от уравнения, където всичките му компоненти са все
неизвестни...
Абе,
майко – тези сливи, сокове, мармалади, пестили, рачели и петмези кой ти
ги яде? Що не ги мачкате всичките на ракия, ами се трепеш сладко да
вариш от тях? Като чувам за толкова много похабен материал, та лошо ми
става чак. Тук закъсваме откъм суровините – плодовете са скъпи. Да ги
имам от някъде аз вашите количества със сливи, да видиш как тонове
дестилат ще изкарам от тях. Вчера съм уговорил да вземем ½ тон ананаси,
та да си сварим малко ракия от този екзотичен тропически плод. Но това
ще бъде някъде през Октомври чак – до тогава трябва да се лигавим с това
прокиснало вино от меховете. Вчера съм си намерил и едно прозрачно
бидонче с вместимост 5 галона (около 20 нашенски литра), та съм решил
малко винце да си наложа в него. Не знам само когато сокът се налива в
бурето, после той разширява ли се – демек, колко празно място да оставя
до тапата? След това му пъхвам маркучето в буркана с водата и “кораба”
тръгва. Само грозде трябва да си купя и да го изцедя хубаво. Дали
всичкото това ще го направя и самият аз не знам, но поне имам чудесни
идеи и с тях си попълвам мислите в празната и куха глава...
С
тревога научаваме и тук, че доларът до Нова година ще стане 750 лв. А
сега точно на това място прекъсвам репортажа си за малко - излизаме, а
като се върнем, аз пак ще продължа. Не знам дали усещате какво яйце ни
се е запекло по гъзовете и на двама ни, но няма как...
Вече
е 14:00 - след като си изядохме кюфтетата с картофеното пюре и си
изпихме пладнешката бира, сядам отново да предам с няколко думи
впечатленията си от интервюто Аз всъщност не съм присъствал лично, но
това е поне по описанията на Женя. То е преминало много спокойно, в
дружеска атмосфера и сговор (то пък остана да са почнали и да се карат
за нещо). До края на седмицата хората ще трябва да изслушат и изтърпят
още един комплект кандидати като нея и другата седмица ще излязат с
резултатите. А дали последните ще са положителни, аз самият не мога да
предвидя вече нито пък и от какво ще зависят – предполагам от времето и
още куп други съществени фактори. Женя смята, че се е представила много
добре, но зная ли – докато не поеме дамаджаната с вода и не започне да
пие от нея, човекът все си остава жаден...
Довечера
сме на урок с Нени. След малко ставам да готвя - ще правя мусака. Женя
пак пише нещо на компютъра – чудя се как не й омръзва. Аз както знаете
днес не съм на работа, но от утре отново започвам трудовата си дейност.
Надявам се, че и писмо ще имаме тази седмица от вас, след като вече сте
получили пратката, изчели сте нашето и сте изгледали касетките. Тъкмо ще
се е насъбрал материал за описване – ще бъде отворена и рубриката
“Въпроси на читателя/зрителя към писателя”…
Вчера
както си вървях и пак се “спънах” в един телевизор. Бяха даже два -
голям и малък, но докато се върна да огледам района по-отблизо, големият
вече си беше намерил друг стопанин (бързо пипат и тук такива цигани
като мене...). Аз като утешителна награда прибрах малкия, но него вече
ще го стегна, за да го дам на някого или пък за продаване. За сега и той
стои на склад долу в гаража и още не знам дали изобщо работи, но първо
ще го изпробвам, че тогаз ще решавам каква ще му е съдбата.
20.08.1996
- Отново съм на работа. Тази седмица се очертава да живеем в постоянен
стрес от телефонни обаждания, надежди за успех и кроежи на неясното
бъдеще. Вчера Австралия беше засипана от сняг. Обилни снеговалежи са
паднали по хълмовете край Аделаида, на върховете в Сините планини в
непосредствена близост до Сидней и из по-високите части на Мелбърнско.
Има закъсвания по пътищата, задръствания и катастрофи. Още малко и ще
обявят бедствено положение. Сняг е паднал даже и в нашия щат, който е
по-известен с проливните си тропически дъждове, урагани, наводнения,
влажност и други природни явления, но не и със снеговалежи. Но вчерашния
ден беше необичайно студен, с остър пронизващ вятър, въпреки оскъдното
слънчево греене. В Сидней била измерена рекордната от 100 години насам
най-ниска температура 6.7°C на връх пладне, когато обикновено е
най-топло (около 20°C-25°C). Изобщо много я объркаха тези австралийци...
Освен
всичко това, днес новото правителство ще гласува бюджета за следващата
финансова година. Силно зарадваният от този факт народ, излезе по
улиците на масови протестни демонстрации, стачки, вандализъм и погром.
Прозорците в сградата на Парламента са изпотрошени и сега ще викат
джамджии от съседните щати по-бързо да оправят щетите. “На топло” са
прибрани 45 души, като има и един претрепан полицай. Цялата дунанма е
защото новите управници съкращават фондовете за образование, медицинско
обслужване и пенсионно осигуряване. А в същото време около 18 къде
по-видни, къде по-невзрачни партийни личности, след изтичане на мандата
им ще слязат от политическата сцена с по 2.5 милиона долара суха пара
под формата на бонуси и премии, равномерно разпределени по джобовете на
шлиферите (защото в един не биха могли да се съберат толкова много
пари). Така че, както сами виждате от написаното, навсякъде по света
стане ли дума за пари и политика, се показват юмруци, размяткват се
средни пръсти или пък се вадят “досиета”, разни “списъци” и т.н. Много
често ще се намери някой да пусне и кръвчица - съвременният свят не може
без тези работи. Австралия, която е държава на хората от средна ръка по
заможност хора, винаги е имала най-добрата социална политика в целия
свят. Ако някъде истински социализъм и комунизъм съществуват като
понятия, то техният модел е тук. Сега новите искат да развалят рахатлъка
на толкова народ и аз много се съмнявам, че ще спечелят следващите
избори. Щото аз разбирам и от демокрация, и от свобода и от други
философски измислици, но когато му огладнее задника и корема му засвири
бавно и тъжно на едно черво, тогава мирогледа на човека се променя и
започва да гледа по-инак на света; с бялото на окото. Аз се надявам, че
до такава крайност тук няма да се стигне и че всичко ще си върви гладко и
мазно, както му прилича да живее на “Хомо-Сапиенса”. А пък по принцип
първо ще изпукат мамините синчета - рожби на гнилия капитализъм. Ние
“синовете на работническата класа”, расли в условията на най-суровия
реален социализъм сме много твърдо сварени и съвсем малко неща могат да
ни съборят. Нека един път Женя да се улови у фиша за заплатата – после
страшно няма. Разбира се, трябва и аз да не се пускам от там, защото
много трудно се поддържа цял оркестър само с една соло-цигулка. То
нашето не е и оркестър, а цяла филхармония, но се опитваме поне да
следим ритъма. Нявга поизтърваме де такт, де по някоя нота, но общо
взето се придържаме към гамите и общата мажорна тоналност...
Здравейте мили наши - включвам се набързо тази
вечер, след като днес получихме писмо № 152 (с пътуването до София).
Искам само да се обърна към майка, специално по повод на въпроса й: защо
толкова настоявам тя да дойде тук. Не е само заради домакинската помощ -
това е вярно, майко. Трябваш ми най-много като човек, на когото мога да
разчитам при възпитанието на Нени. Това ще бъде още по-необходимо за
щастливото време, когато и аз започна работа. Нени е във възрастта, в
която е нито голям, нито малък и точно сега има нужда от твоята здрава и
силна морална подкрепа и напътствие в живота. Защото аз се страхувам да
го оставя на самосъзнание – много е доверчив и наивен, а и повече го
теглят игрите; въобще трудно му “теква” да седна сам да чете и поне
докато аз съм все още у дома, постоянно подканям, напътствам, помагам.
Системата им на образование е такава, че всичко е оставено само за
училището, в къщи нямат почти никакви допълнителни занимания, за да не
се “преуморяват децата” и ако аз не измислям понякога нещо и се
задоволяваме само с наученото в училище, до никъде няма да стигнем. Ние
постоянно говорим, но нали всички деца около него правят друго, различно
от това на което го учим ние - какво ще стане, ако той сам трябва да се
управлява и напътства. Та, ето за това си ми най-нужна, защото аз
навсякъде се хваля “че нашата баба не е от тези, дето глези” и
благодарение на нея оставихме шишето с млякото, научихме 36 куплета
стихотворение, много други стихотворения, песнички, добри навици и
привички. От тази помощ ще имам нужда, а пък и друго е някак си като
знаеш, че имаш точен и верен човек, на когото винаги можеш да разчиташ.
Ако знаете колко много искам да ви се обадим
другата седмица и да кажем: “Майко, татко – вече имам работа!” И
най-много ме е страх, че ще получа писмо с поредния отказ. А пък толкова
много неща отново стават възможни, само ако и аз работя. Ето например -
новото пиано-орган. Вече е повече от наложително да купим друго – това
започна постоянно да се разваля. Нени не може да си подготвя
упражненията, а ако го купим сега, просто не можем след това да
възстановим парите, които ще изтеглим от картата ни. Постоянно си
задавам въпроса: “Защо не биха ме одобрили за тази работа?” и намирам
отговор единствено в английския ми език, защото интервюто беше много
професионално. Първо провериха знанията ми на компютъра – трябваше да
напечатам писмо и когато жената, която ми проверяваше го видя, каза че е
повече от задоволително и че няма съмнение, че аз мога да работя добре с
компютър. После отговорих на 21 въпроса, като всеки имаше по 3-4
отговора и аз трябваше да избера верният. Въпросите бяха много трикови и
човек без познания и опит в тази област трудно би се ориентирал. Аз съм
100% сигурна, че отговорих правилно. После за 10 минути трябваше да
изнеса лекция за качеството пред 4-ма началници на отдели (една жена и
трима мъже). На края същите тези четирима ме питаха най-различни
въпроси. Е, аз малко се притеснявах, най-вече да не правя грешки като
говоря - но мисля, че и тази част мина много добре.
Компанията е много известна - фактически това е
автомобилен клуб и агенция, на която всеки човек (шофьор) в този щат е
член. Нещо като българската “Пътна помощ”, но с много повече функции.
Може би и за това интервюто беше толкова сериозно. Все пак до тук това е
един малък успех за мене. Първо, че са харесали документите ми, после
ми направиха интервю по телефона, което уверявам ви е много, много
трудно, но явно са ме харесали и тогава, за да ме извикат на края и на
това, последното интервю. Ако ме одобрят, ще бъда наистина много
щастлива, защото работата е точно това, което знам и мога да правя.
Компанията е доста далеч от нас, но има пряка магистрала, извън града,
която спира точно пред сградата. Ако нещата с колата не потръгнат, ще се
преместим по-близо до мястото, защото на Ачо ще му е по-лесно да
пътува. Въобще има много начини да го организираме, само да стане един
път, Божичко! А в същото време и по време на интервюто установявам, че
мога да я върша тази работа. Само да започна един път. Нека Господ
помогне.
А като си помисля, че всички българи работят и
то не с кой знае колко блестящ английски - става ми още по-мъчно и
тежко. Защо пък и аз да не мога? Вярно, че птичката каца един път на
рамото и аз я изтървах, защото ако бях останала там на онова място, до
сега и къщата да сме построили и отдавна да сме забравили за всички тези
тревоги. Пък и един път започнала работа, после много по-лесно е да
търся друга, защото в документите ми ще пише, че в момента работя, а
хората на това гледат тук. И ако някой друг вземе тази работа вместо
мене, сигурна съм че това ще бъде обезателно човек, който работи в
момента. Това е една от причините да разредим напоследък срещите си с
другите българи. Всички те вече работят и двамата, установиха нещата
около себе си, а аз се чувствам като “черната овца в стадото”. Нормално е
всеки да се запита и да си каже, че съм глупава и тъпа, щом като
толкова дълго време не мога да започна. Е, разбира се, те ме успокояват,
че един ден и при мен ще стане, но от това аз се чувствам още по-жалка.
Просто нямам настроение да ги слушам; улавям се, че им завиждам, а това
е лошо чувство. Чуваме се по телефоните, но никой не казва: “Абе, я
елате у дома да се поразсеете малко!” Всеки е зает, много уморен, не му
се тича по гости. Аз обичам гости и не ме бърка, че ще приготвя различни
вкусотии и ще измия след това куп чинии. Но и наистина ни омръзна все
ние да каним гости - точно които сме в най-неизгодното положение в
момента от всички. Защото, само за сведение да ви кажа, че ако ние и
тримата живеем с $207 на седмица чист доход, то повечето български
семейства тук живеят с $1000 - е, ако $500 отиват по заеми за къщи и
коли, пак им остават чисти $500. И въпреки всичко същите продължават да
се скъпят за някакви си $30-$40, че да поканят едни гости. А пък в
същото време се смеят и подиграват, че Ачо постоянно намира неща по
улиците и че е специалист по употребявани, а не по нови неща. Не е
приятно някак си. Ние живеем с мисълта, че това е временна ситуация, че
трябва да сме търпеливи, че с Божията помощ един ден ще заживеем още
по-добре, защото пък ние сме свикнали да се задоволяваме с малко и
знаем, че и малкото, което имаме тук е 10 пъти по-добре от България.
Тези хора около нас са дошли от България, където
също никак не са били зле – кой бил със собствен бизнес, кой с
родители, работили по чужбина и те са доста разглезени от предишния си
живот, който продължават да живеят и тук. Но пък и защо не, след като
могат; тук много малко трябва, за да живееш разкошно според българските
представи и нормално според тукашните. В същото време Нени е все още
дете и като всяко дете иска това или онова и как няма, след като го
вижда наоколо и у другите деца. Как да му отговоря, като постоянно ме
пита: “Защо едни имали нещо, а пък той го нямал? Защо все ние нямаме
пари, защо ти не можеш да започнеш работа?” и т.н. Защото тези същите
деца ядат скъпи и вкусни неща, имат скъпи играчки, а като ги чуете и
видите са деца със самочувствие още от сега, докато Нени само чува едно и
също от нас: “Не можем мамо сега. Трябва да платим земята, колата,
телефона…” Знам, че и многото не е добре, защото децата се разглезват –
както е и самата истина, че тези деца са много разглезени. Като дойдат у
дома например, започват глезотии от рода на: “Искам кока-кола, искам
кетчуп”. Просто защото така са научени. А пък ние като отидем у тях, се
изважда сок, който се разрежда с вода и всичко се слага на масата, а
като свърши се казва: “Това е” и край. Всеки път ние като отидем на
гости, аз приготвям по нещо – де някоя салата, я месо някакво; другите
като дойдат у дома ще донесат 1 пъпеш или 4-5 кренвирша. Е, как да не ни
прави впечатление? Не знам, може би това е завист, злоба ако щете - ако
и аз работя, въобще няма да ме бърка кой, какво и как, ама все пак
боли...
С всичко това аз не искам да кажа, че около нас
са само лоши хора – напротив. Когато имаме нужда от помощ, те винаги ни
помагат и са много отзивчиви. Както майка казва: “Приемаме си приятелите
с всичките недостатъци и в името на добрите отношения си поддържаме
връзките”. Сигурно за вас тези констатации звучат много тъжно, но като
дойдете тук най-добре ще ни разберете. Като си помисля, напоследък и
писмата ни звучат малко тъжно. Но ако вие не ни разбирате – тогава кой
друг. Аз мисля, че това е само една временна ситуация и че имаме да
изкупваме доста грехове от миналото. Трябва да минем и по този път на
изпитание и аз много се радвам и съм щастлива, че всичко правим и
решаваме заедно с Ачо. Макар и трудни, тези изпитания ни сближават още
повече и все повече установяваме, че един без друг сме загубени и че
само заедно ще постигнем това, за което си мечтаем и двамата. А то не е
много. Пак казвам (както го казах и на записа в касетката), това е
работа, уютен дом, спокойно съжителство, щастливо дете. Ще се борим и
дано Господ оцени това.
Вие не се притеснявайте за нас. Най-важното е че
сме здрави, заедно сме и живеем много по-добре, отколкото в България.
Имам предвид не само материалната страна на живота, но и моралната. Аз
сега ще спра, за да наготвя нещо, че покрай всичките тези интервюта,
изоставих другите си задължения. Понякога правя експерименти и готвя
по-различни неща. В супермаркетите може да се намери всичко полуготово:
месо (което само трябва да се запече или свари за 5-6 минути);
най-различни пикантни сосове, които се приготвят с вода за 3-4 минути.
Но моите мъже са големи консерватори и си остават твърди привърженици на
българската кухня. За това често готвя мусака, супа топчета, грах,
кисело зеле, което се продава в консерви. Ачо упорито продължава да
готви зрял боб (защото аз не мога да го наготвя като него). Нени не го
яде въобще, а аз ям само един път от него (не ми спада към любимите
ястия) и в крайна сметка той яде боба цяла седмица и после се оплаква,
че всеки ден менюто му е едно и също…
Ето сега набързо ще наготвя супа топчета и грах.
Е, не чак толкова бързо като Ачо и майка, защото знам, че само те могат
да правят по 2-3 неща едновременно и за кратко. В същото време ще чакам
да звънне телефона и да ме потърсят от другото място за интервю.
Последно с агентката (тази длъжност е обявена от агенция за намиране на
работа) се разбрахме, че ако има някакъв прогрес, тя ще ми се обади. Ще
чакам, няма как. Защото пък не е в моя полза да се обаждам постоянно, че
ги “притеснявам” да си вършат работата.
За сега толкова от мен. Поздравете специално
Викито за куража и смелостта да има друго дете. Да им е живо и здраво на
всички. Поздрави на Ленчето и Огнян - нека да напишат нещо около тях.
Те са чудесни хора и много се радвам, че се събирате често с тях.
Поздрави на всички приятели и познати. Ако ги изредя, листа няма да ми
стигне. Специални поздрави и на баба: Женя
21.08.1996
- Гледам тази сутрин, че снощи Женя ми е изпълнила листа, та сега аз
започвам на нова страница. Не знам тя какво толкова е писала, че ми се
видя баят множко и не ми се четеше (нали се разбрахме, че аз съм
писател, а не читател), но даже и да се повторя с нещо, вече споменато
от нея - тъкмо ще си затвърдите информацията.
Вчера
получихме писмо № 152. Много се зарадвах, че майка е ходила до София,
видяла се е с близки хора и си е разнообразила сивото и еднообразно
ежедневие. Сега вече имате достатъчно прочитен и нагледен материал – ще
четете писмото, ще разглеждате снимките и т.н. Искам веднъж да мине този
въпросен понеделник, та да видим какво ще стане с работата на Женя.
Тогава ще купим сигурно и новото пиано на Неничко, а от там насетне ще
се занимавам със записи на филми и подобна дейност. Сега акъла ми е
разхвърлян на 100 страни и не мога да мисля за това. Дори и едно просто
писмо като седна да пиша, пак не мога да си събера мисълта. Има доста
възникнали въпроси и нови дискусии, дошли с последната ви пратка, на
които обезателно ще се спра най-подробно, но това ще стане в малко
по-спокойната домашна атмосфера като се прибера довечера. Женя и вчера е
говорила по телефона с работодателите от другото място, от където също
чака резултати. Казали са й, че много от молбите са отхвърлени, но
добрата новина е, че тя е вътре в списъка за интервюта. Все още самата
компания прави подбор “под микроскоп” и на края ще решат кого да изберат
за събеседване. Не – определено аз нямаше да мога да издържа на такова
размотаване. Аз ставам неволен свидетел на всичките й подготовки,
надежди, разочарования и съвсем не й завиждам. Тя колкото и да е
издръжлива, все пак това всичкото започва да става вече нечовешко…
Онзи
ден завърши Панаира в Бризбън. За целия период от 10 дена е бил посетен
от 700,000 души, между които и ние двамата с Неничко. Можете да си
представите каква тарапана е било. Радвам се че майка се е срещнала
макар и за малко с бащата на Албена. Той наистина е един много фин и
изискан човек. А пък за гдето ние специално отсъстваме от снимките им,
които тя е гледала в София – ами просто нас не са ни викали на тези
вечеринки. Те си се събират тихо-мълком, по чехли, по чорапи - де на
кафенце, де на сладка приказка, с повод и без повод, карти играят и т.н.
Нас обаче за да ни поканят, трябва да слагат маси, чинии, нещо по-така.
Защото пък и съгласете се, че аз от 40 км за едно кафе без захар няма
да се засиля, нито ще се подпътя за един бонбон – най-малко пък за
бисквита или някакво курабе. Ние ще си изпочупим ръцете да отрупваме
масата като дойде някой, а такова нещо у хората не сме забелязали. Взе
да ни омръзва все ние да сме отдолу. Сега най-новата мода е всички да се
събираме навън по поляните из парковете на барбекю (че така няма шетане
– нали се сетихте). Добре де, ама то там става такава лудница и смесица
от деца, капризи и глезотии, че на мене ми се отщява да ходя. Един не
ядял такова, друг го обичал по-инак; на третия пък му било тлъсто и
много мазно – мога да изброявам до утре. Кажем си примерно в 11:00 се
събираме някъде. Хубаво, аз на моите им изваждам душите да бързат, за да
сме навреме и ние обикновено пристигаме първи там още в 10:30, с
надеждата да се видим с хората и да прекараме повече време заедно. Те ми
се мъкнат чак в 12:30, забравили половината работи и все децата им
криви. Дойдат набързо – и хайде, почват да дават зор: дайте да печем
месото, че всички са гладни. Ами кога ще има салатка бре, по едно
аперитивче – нека и две да са; че малко раздумка да стане, приказка да
се завърти, светски табиети и мурафети да се покажат? Нали уж за туй сме
излезли на теферич, по дяволите! И в 14:30 вече са готови да си вървят,
че ще перат, ще се приготвят на другия ден за работа, децата им били на
училище и други подобни. Е, какво - аз да загубя цял ден за 2-3 часа
виждане набързо с някого и заради едното ядене на крак? Не съм от тях
как’ Сийке! По-добре никак, отколкото как да е! Аз карам на аперитив
цяла нощ без да бързам за никъде, а пък вечерям едва на другия ден по
обед. Само Женя знае за тези мои тъжнения - дали ме разбира не я знам,
но и на нея не й е особен кефа. За вас съм сигурен, че ме разбирате,
защото ме познавате. А къде са песните, вицовете, танците? Един
единствен път в самото начало имаше подобна веселба и добре че има филм
от това събитие - иначе не бих повярвал на приказки, ако някой ми го
разказваше. Разбира се ние на тези неща не обръщаме особено внимание,
защото самите си имаме достатъчно грижи и за какво да мислим. Но това е
всеки ден, докато в неделя поне или в събота се полага на мозъка да се
отпусне за малко и човек да си отръска душата от кахърите. Обаче то и
това не става като хората. Майната му - сега стоят по-важни задачи пред
нас, а който се е оправил вече нека да яде и пие; ние за малко се
потапяме в сянка и свиваме настрани. Не е възможно и всичко това да се
опише в писмо. Първо аз от съображения за етика не посочвам конкретни
имена, но един ден като се видим, много има да си говорим. Не е болка за
умиране и няма място за тревоги - просто аз не съм свикнал така и за
това ми тежи. Надявам се, че рано или късно ще намерим най-подходящата
си партия...
22.08.1996
- Снощи Ива ни се обади, че са изпратили на Румен хората по същия
самолет, с който на Албена майка й е пристигнала. Ба мааму, това
Австралия хората го нямат за нищо и сигурно наистина е така при
условията на финансовата независимост. Вече проблемът не е нито в
поканите, нито във визите, а само в пътните разходи. Ако издълбаят тунел
не под “Шипка”, а право надолу да стига до тук и в дупката пуснат
асансьор, доста има да се спести от убийствените разноски по пътуването,
ама няма кой да го направи...
Не
сме набелязвали планове за тази почивни дни (събота и неделя имам
предвид). Може някакво барбекю да организираме или моабет (мечти...
мечти...). Довечера вече ще си седна на гъза да ви напиша някой ред в
отговор на вашето писмо. Аз и сега се сещам какво е написано, но всичко
се е объркало в главата ми. Много черни мисли ми се събраха в черепа
напоследък, специално с тази работа на Женя – ето, вече е гарантирано че
трябва да купим и ново пиано на Нени. Отново “олекване” с $1000, хей
така – докато щракнеш с пръсти. Сигурно личи и по разхвърляното ми писмо
– абе не мога да мисля, бе; разсеян съм нещо! Ако Женя почне работа
там, веднага ще се преместим да живеем по-близо до компанията й. Ще
гледаме и за някакво по-престижно училище за Нени. Да мине така поне
една година, пък тогава ще видим - ще строим ли, няма ли; на нашата земя
ли ще е или на нечия друга. Има много отворени въпроси, без отговор
така да се каже. Работата трябва да е близо заради пътуването на Женя, а
аз съм лесен – просто ще се влача по пътищата по-дълго и това е. Все
едно да живеем до паметника на Цар Освободител, а пък работата ми да е
на Правешките ханове или в Пазарджик. Но по магистралата се пътува
бързо, лесно и удобно. Само дето се минава по един мост, на който се
плащат по $2.20 когато и да го пресечеш, в която и да било посока. Но за
тези подробности ще мислим допълнително – нека да не избързваме сега.
Може нещата да се обърнат и в съвсем обратна посока, без да имам предвид
връщане назад, разбира се. Като под “връщане” разбирам Аделаида,
Габрово и други точки от планетата. Ходът е напред и само напред, пък
бил той мъчително бавен или стихийно по-бърз. А къде точно ще се спрем,
единствено времето и случайността ще ни покажат...
Продължавам
размишленията си вече от нас. На съвсем отделен лист ще се спра
специално за споделянето на някои мои много лични въжделения, който
трябва да се ползва като ръководство-наръчник в прокламацията на нашия
успех зад граница. Но за това, както казах ще стане на дума после и
отделно от общото съчинение.
За
приятните ви изживявания в София – браво и ви пожелавам пак да ги
повторите скоро. И мене ме доядя за неприятностите, които сте имали на
лозето. Дано да е за първи и последен път и да са се възстановили
щетите. То комай с това се изчерпва и отговора на писмото ви. Ще чакаме с
нетърпение следващите, след като сте прочели информацията от нас и сте
изгледали филмите. А сега се премествам на другия лист. Той няма нищо
общо хронологично с написаното до сега, а и от тук насетне занапред -
така че може да се чете и възприема съвсем отделно като самостоятелно
произведение, но с много близки и конкретни връзки с настоящото...
23.08.1996
- Много писах снощи, много разсъждавах, много мозък ръсих по листите,
но съгласете се, че за всеки отделен случай съм прав. При условията, в
които живеят хората сега в България, напълно нормално е да мислят, че
навън е по-добре. И са прави, но за сега оставям всички тези въпроси да
си ги коментираме един ден като се видим тук...
Довечера
с Нени сме на урок. Той тази седмица въобще не можа да свири, защото
пианото се разваляше постоянно. Другата седмица по всяка вероятност ще
купим ново - или ще вземем онова за $1000, на което се спряхме преди
няколко дни (и то ако не е вече продадено) или пък ще търсим някакво
друго в новия вестник с обявите като излезе в четвъртък.
Тези
дни времето омекна, защото предишните нощи температурите паднаха на
0°C. Това се случи в съвсем близък квартал-градче до Бризбън, за който и
друг път съм споменавал, че се слави като инверсна зона. Аз с
достатъчна доза носталгия ще си го наричам Севлиево. Иначе при нас в
града беше 5°C-6°C, което също не може да се смята за особена топлина.
От
месец Юли догодина, ще се въведе плащане на водата по водомер – всяка
къща ще си има свой собствен и ще плаща според изразходеното количество.
До сега всеки полива градини, поляни, пълни си басейните и т.н., а се
плащаше от всички общо някаква усреднена стойност “на калпак”. Сега
всеки сам ще си плаща колкото вода използва в домакинството. Не знам
само това дали е прогрес и как да го тълкувам, но смятам че по този
начин държавата ще получава повече пари. Един път от продажбата на
водомерите, от инсталацията и поддържането им и отделно за самата услуга
на Водоснабдяване и Канализация. Абе на коя държава не й трябват пари –
че Австралия ли да прави изключение, я? Те ако могат живи ще ни дерат,
ами много ги е страх от революция – за това я караме малко
по-смекчено...
Така
като гледам датите и правя предположения за най-близкото бъдеще,
очертава се да изпратим това писмо по случай рождения ден на майка. От
сега знам, че е неделя, защото петъка преди това е т.нар. “Черен Петък –
13-ти”, когато всички обличат черни дрехи против уроки. И преди 11
години пак беше неделя, когато влязох под първо венчило с онова Ямболско
лице, дето нявга ми иде да му откина главата като на пиле, пък нявга
толкоз много го обичам, че си губя разсъдъка чак. Но нека да почне
веднъж работа, че да миряса къщата. И Женя много се притеснява и изнервя
като не й вървят нещата, а пък толкова малко е нужно, че не можете да
си представите...
Днес
ще работя до 15:10, а после може да покараме колелета с Нени. На Женя й
премина ентусиазма за каране на велосипед, след като се прибра един ден
цялата насинена по краката – падала, ставала; удряла се в рамката –
абе, нещастна работа. Като се позатопли времето, аз пак може да тръгна
на работа с колелото, защото много съм надебелял през последните 5-6
години. Живота на Запад ми се отрази доста благоприятно.
Изживявам
заедно с Женя цялото напрежение по очакване на обаждането за работата
й. Сигурно пиша хаотично и без мисъл, но наистина и аз се вълнувам от
всичко това. От 20 Август влизаме в новия месец за телефонната сметка,
но пазим лимита си за 15 Септември, Денят на Народната Милиция –
ха-ха-ха! Отчитането на разговорите ни става от 20-то до 19-то число на
месеците, вместо от 1-во до 30-то. Но ако случайно се обадим малко
по-рано, то ще е единствено с извънредното съобщение, че Женя е
започнала работа.
Онзи
ден един наш нехранимайко от завода ме пита какво правя всяка почивка,
какво чак толкова пиша. Пиша книга за живота, рекох - документален
разказ на едно синусоидално житие-битие. “Сигурно ще е много интересно”
ми отвръща – каза, че непременно искал да я прочете като я издам. После
обаче разбра, че пиша на български език и беше много разочарован. Пък аз
му викам, че ако можех така да пиша и на английски нямаше да съм в тая
фабрика, а в някоя издателска къща за апокрифна литература. И пак се
смяхме, какво да ги правиш - не са лоши хора, áко че са богати...
Отново съм аз – съвсем накратко. Снощи прочетох
листа на Ачо с 1001 причини за спазване на пълен... Много хубаво го е
написал - само той е в състояние да пише така. Може да ви се стори
наивно и глупаво, но има много истина във всичко написано. Аз даже искам
и майкини в Ямбол да получат този лист и когато се видите, говорете си
по тези въпроси, обсъждайте ги. Честно да ви кажа и ние не знаем вече
какво да мислим, като постоянно нещо ни спъва и забавя или пък много
трудно става. Знам, че и у другите не е розово - нали всеки се бори в
този живот. Постигнатото също не е малко, но когато виждаме, че сме само
на една крачка от успеха, а винаги нещо ни се изпречва на пътя, та не
знаем за какво да се заловим. Нито за миг не се отделяме в мислите си от
Бога. Ето, тази неделя пак ще отидем да му се помолим и дано бъде
милостив да ни помогне. Но ако и тази работа вече ми откажат, ще ми бъде
безкрайно мъчно и сигурно ще се откажа да търся повече. Толкова много
сили, нерви и напрежение ми струва всичко това. В същото време, когато
дойдохме в Бризбън имах поредица от успешни интервюта и избирах от
предложенията за работа, английският ми език с нищо не беше по-добър –
така че не мога да обвинявам и знанията си. Но все пак - добър е Бог и
ще ни помогне.
Аз ще привършвам вече. Поздрави на всички.
Целувам ви много и ви прегръщам. Знам, че трябва търпение, но и то се
изчерпва малко по малко. Да сме здрави, ще чакаме! С обич: Женя
26.08.1996
- Днешният понеделнишки ден ще премине изключително под знакът на
голямото очакване, безкрайните надежди и бъдещи планове. Женя
предполага, че ако до 10:00 не й се обадят, това ще означава че не са я
одобрили за работата. Аз обаче съм оптимист (нали съм наивен и често
пъти глупав) и през цялата седмица ще се надявам, че ще я потърсят.
Иначе почивните дни минаха вяло и безвкусно.
В
петък вечерта ходихме с Нени на урок. Там доста си поговорихме с
учителя относно предстоящата покупка на новия орган. Той ще ни съдейства
със съвети за марката и цената на пианото. В събота Неничко щеше да
ходи на гости да спи у негово другарче от училище, но нещо не им
харесала обстановката у тях и се прибра набързо надрунден и сърдит, че
не се е състояла вечеринката им. Ние с Женя започнахме да преработваме
на компютъра моето резюме. Искам да го освежа добавяйки нещата и
проектите, с които съм се занимавал до момента и като си наглася
документите, също ще започна да изпращам молби за по-платено работно
място. Вечерта си правихме барбекю, допихме последните капки от ракията
(тази е друга - онази за къщата и за вашето посрещане си стои
непокътната); пихме и по едно вино за евентуалния бъдещ успех на всички,
след което си легнахме.
В
неделя сутринта ходихме на черква. Занесохме и едно шише олио с пакет
брашно за да засилим ефекта, запалихме няколко по-дебели свещи и казахме
много псалми и молитви. После ходихме на пазар в кварталния магазин.
Там пък се видяхме с нашите македонски приятели. Следобеда с Женя пак
писахме документи, но надвечер отидохме у тях. Там също се почерпихме,
но не мощно - нали съм на работа днес. А сега спирам до тук, защото вече
е 09:45 и почивката ми свърши. На обяд ще продължа...
Ето
че и обеда дойде, но Женя не ми се е обадила още. Единственият ни шанс е
да чакаме. Направено е всичко което е нужно и възможно, но други хора
ще решават съдбата ни. Снощи у македонците ядохме истински мекици, като
тези които по Живково време ги продаваха на нас по 4 стотинки парчето и
поръсени с пудра захар, а пък неговите хора закусваха с нездравословна
луканка и черен хайвер. Нали и революцията ни малко закъсня именно
поради тези причини. Хората наивно си мислеха, че като се наядат и
натъпчат тумбаците за 20 стотинки и комунизма вече е построен, но
дълбоко сгрешиха. Сега ще теглим всички наравно. Та вчера ние така
“здравословно” се надумкахме с пържено тесто, че още ми тежи на корема;
плюскахме като невиждали. Неничко също много ги хареса - той аслъ, дали е
ял мекици някога в живота си. Женя взе рецептата и ще мъчи да ги
произвеждаме и в нашите домашни условия...
Сега
като си правя една лична ретроспекция на всичко, което съм вършил само
през тези две години в завода, се получи един огромен списък от чертежи и
проекти, които като количество не съм виждал толкова много и в архива
на “Електроника”-та даже. И туй всичкото чудо ми е минало през ръцете и
главата, мислило се е как да стане и как да се направи, извършвали са се
проби, опити и т.н. Имам чувството, че който и да ми види резюмето,
веднага ще ме вземе на работа с такъв опит. Но ще видим де, още не смея
да предричам така смело. Защото пък и не само аз го имам този опит тук -
всички са така, просто много яко се работи. Вярно е, че този опит се
ограничи само в автобусостроенето, но аз бързо мога да се пренастроя към
друга индустрия. Железата и тенекиите навред са едни и същи, както и
машините за обработката им. Голям “плюс” е, че от сега нататък бих
кандидатствал от позицията на вече работещ и то в продължение на две
години на едно и също място (хората по принцип не се задържат
много-много на една работа). Виж, за жените е по-трудно, особено пък
след като и никога не са работили в Австралия – какъвто е конкретния
случай с Женя. Тя може и да е отличен специалист, но никой не знае
абсолютно нищо за нея, не може да гарантира що за човек е и това я
поставя в още по-неизгодна позиция. Но каквото е...
27.08.1996
- Както вече сами предположихте, на Женя вчера не й се обадиха, според
предварителната им уговорка и празни обещания. А сте разбрали и по това,
че ние също не ви се обадихме с радостна новина. Независимо от всичко
обаче, надеждите продължават да се подхранват, защото тя ги е питала по
телефона какво става и защо така мълчат. Говорила е с жената, която я е
представила пред комисията. Но тъй като това ще бъде решение на група от
хора, тя нямала право да коментира с Женя каквото и да било. Казала й
само, че са избрани трима души и един от тях ще вземе работата и че ще й
се обади в сряда. Ние смеем да си мислим, че Женя е в тази тройка, но
дали точно нея ще предпочетат за позицията, никой още не знае. Защото в
противен случай веднага щяха да й кажат, че нейната кандидатура не е
избрана. Обаче това са само предположения и догадки на
оптимистично-надяващият се човек. Нещата в действителност може и да са
съвсем по-други. Ще изчакаме и до сряда...
Иначе
други новини няма. Аз усилено си печатам резюмето, което се очертава да
стане много стегнато и професионално. Сега ми е лесно да пиша всякакъв
актив вътре, защото знам какво съм вършил, но преди тези две години, хич
не беше така. Разбирам на Женя колко й е трудно, без никакъв опит да
докаже колко е добра и че е дори по-добра от някой, който в момента
работи по тази специалност. Това само с Божията помощ може да стане, по
някакво чудо - защото практически по друг начин е невъзможно. Някой само
трябва да рискува или да е много прекаран, за да избере Женя да върши
нещо, което другите просто не могат. Но как да се докаже това - без ни
най-малкия опит, елементарни препоръки и т.н. Тя на два пъти вече се
разминава с късмета си – първо в Аделаида, докато беше на един стаж
буквално я гласяха да я оставят на това място за постоянно. В този
комбинат я обучаваха и я въвеждаха в работата с най-големи подробности.
По това време обаче аз намерих тази работа, стана ясно че ще се местим в
Бризбън и онези много бързо охладняха към нея. Аз тогава бях свободен -
карах я сутрин с колата, вечер я прибирах и т.н. Обаче като остана
сама, ела да видиш какво става тогава бако – гони автобуси, че
закъснения сутрин, хайде и малкия се разболя тогава и не можела да отиде
на работа, защото го водила на лекар и т.н. Ей за това трябва баба и
дядо тук, ако човек иска хем жена му да работи, хем и детето му да не
стане пройдоха. Друг избор няма. Още се ядосваме и упрекваме взаимно
заради онази работа пък тук в Бризбън, която я беше започнала, че с
всичкия си акъл на втория ден я остави заради пътуването. Тези пари,
които тогава й предложиха ($33,000 годишно) - за таксита да ги бяхме
давали, пак сега щеше да има 2 години стаж зад гърба си. Аз можех да я
карам и връщам, щях да работя по-малко часове - все нещо щяхме да
измислим. Но тогава се заслепихме от бързия си успех, от многото
интервюта и интерес, който по това време работодателите проявяваха към
документите на Женя и особено с препоръките, които взе от Аделаида и си
рекохме, че тя много лесно ще намери работа. В същия момент аз пък
гледах да работя колкото се може повече, за да не изтървам доброто
заплащане от извънредния труд, че се таксува почти двойно и така без да
искаме изтървахме положението от контрол. Но то се свършило вече - сега
си ядем гема, ама нищо повече не може да се направи...
До
този момент (12:15) нищо особено не се е случило. Цари обичайната
заетост на работа, задачите валят една след друга и няма секунда отдих.
Женя не се е обаждала - тя сигурно е отишла из квартала да разнася
позиви, само че легално. Партизанлъка и тук е много популярен, но се
води в условията на икономическата война и борбата на интереси. Тя
разнася разни листовки – реклами на магазини, ресторанти, организации и
т.н. Заплащането е мизерно, но поне за разходки дейността е добра.
Неничко е на училище. Пианото му съвсем се раздрънка и сега чакаме да
излязат обявите във вестника, че да хукваме пак. Трябва вече да купим
друго, неотложно е. Времето е хубаво, но най-лошото от всичко е, че
обедната ми почивка свърши...
28.08.1996
– Доста дълго се проточи този неопределен момент от време, през който
няма абсолютно нищо ново за отбелязване. И днешния ден ще се намираме
под високото трифазно напрежение, заради очакваното решение на бъдещите
работодатели на Женя - дали ще я вземат на работа или не. И аз не знам
вече какво да мисля и как да предсказвам непредсказуемото. Единствено
чакане му е майката и това е.
В
това грипаво време и на мене нещо взе да ми тече чушката. Всички около
мен кихат, кашлят и подсмърчат. Вчера получихме писмото от Албенчето и
Драго, след като са се върнали от морето. Веднага пак ми се доходи на
море (то на мене не е и спирало да ми се ходи, всъщност). Само че до
отпуската има още четири месеца, а до тогава кой знае какво ще стане.
Ние по-далечни планове не смеем да правим, защото живота тук поднася
такива изненади, които могат напълно да объркат и най-насрещният
петилетен план. За това я караме от ден за ден...
Брей,
мамка му - и до обед нищо не се случи. За мене, а предполагам и за
самата Женя, напълно вече е ясно, че друг ще лапа от държавната заплата.
До сега онези трябваше да са си взели решението и да са се обадили. И
те сигурно са го направили, само че на друг. Проклети да са - и те; и
правителството им; и Кралицата и целият им народ! Дано социализъм от
най-развит тип да ги стигне, че да теглят по опашки за хляб, месо,
бензин и т.н. По 15 години дано чакат за кола, а по 20 години - за
апартамент, нещастниците! Тогава да видим кой ще издържи повече. И да
въведат задължителното изучаване на руски език в училищата – от трети
клас до завършване на Университета! Като компромис може допълнително и
езиците на западно-африканските човекоядни племена, факултативно...
Снощи
ни се обаждаха Боряна и Мони. Така ни е мъчно за всички тези хора,
които оставихме в Аделаида. Мислех си че ще ги заменим с тукашните, но
тези са от по-друг тип тесто замесени и не ми допадат “интелектуално” –
“културно-масовата” дейност е снижена почти до нула, без да броя на
пръсти няколкото профсъюзно-вяли събрания под формата на пиянски оргии,
за които иде реч че ми липсват и трайно отсъстват от дневния ни ред.
Сигурно гонят планове, те са все заети...
Другата
седмица, в две последователни вечери по телевизията ще дават “Птиците
умират сами” – нали се сещате за онзи австралийски филм с Ричард
Чембърлейн, който игра ролята на отец Ралф. Аз съм го забравил, та сега
ще го гледаме в оригинал. Заглавието му е преведено на български по
съвсем друг начин, но ще погледна у дома в речника какво точно значи
тази дума. Тук филма е със заглавие само от един израз - пак във връзка с
птиците, но не че умирали сами, ами нещо по-друго...
29.08.1996
- Както се очакваше от високата степен на некоректност и бюрокрация на
чиновническият и бюрократичен австралийски народ, Женя и вчера не получи
въпросното и толкова много чакано телефонно обаждане. Тя сигурно днес
ще разговаря с тях, просто за да им покаже в очите колко са невъзпитани.
Това обаче тях изобщо не ги трогва, защото те си имат своите топли
работни места и хич не ги е еня за хората извън оградата. Това, дето
човек за човека бил другар, приятел и брат го има само в рамките на
семейството (и то не винаги...), но в реалния живот човек за човека си е
абсолютен звяр. Точно както са го писали големите мислители и
политически прокламатори от фамилията на Маркс-Енгелс-Ленин и останалите
вождове. Но гонитбата за работа продължава, така или иначе...
В
неделя, на 01 Септември е денят на таткото. По този случай Женя и Нени
вчера ми подариха две ризи и три фланелки, много хубави. Аз обичам да се
гиздя и смятам че ще изглеждам добре. Неничко от сега води пазарлъци да
му отпусна едната фланелка, която е с огромна футболна топка отпред. На
мене обаче ще ми прилича повече, особено както ми е голям и тумбака -
тъкмо топката ще изглежда като истинска. Но той е много запален по
футбола и постоянно иска да го запишем да тренира (а пък аз ще полудея
от бяс чак, но какво да го правя - няма да мога дълго време да отстоявам
позициите си май...).
Ето
че вече има новини около Женя, макар и въобще не радостни. След като се
начака доволно много у дома, тя се обадила по телефона да ги попита
какво става и те й казали, че са взели кандидат, който в момента даже
вече работел. С други думи - след като тя никога не е работила, излиза
че и никога няма да започне работа. Абе че, мамка ви мръсна и изедници –
не можахте ли да се обадите поне по телефона, както изисква
елементарното човешко възпитание и култура?! Тя продължава с търсенето
на друга работа, но много й е увиснал носа, горката. В такъв омагьосан
кръг се намира, че и Господ да слезе от небето, не знам дали ще може да й
помогне...
Вече
имам клиенти за колата, защото днес е излязъл вестника с обявите и още
сутринта двама души се обадиха да питат. Значи има интерес по принцип –
да видим какво ще направим. Днес работя само до 15:10 и хукваме с Нени
за пиано. Довечера трябва и до банката да отидем - нещо за заема да
проверим. Снощи пазарувахме. Купихме на Нени един часовник с калкулатор
отгоре. Мислех да му го подарим при някакъв специален случай – хубава
бележка, похвала в училище, добро музикално изпълнение и т.н., но той
разрови саковете и го намери, дяволът – така елемента на изненадата се
загуби...
И
аз се ядосах много за това, че Женя не можа да успее и този път,
въпреки че имаше всичките си шансове на нейна страна и безупречна
подготовка, но какво да направим. В края на краищата пък, няма да се
утрепем я - но чувството не е от най-приятните. Неуспехите, неудачите и
неприятностите се нижат като на конвейер едно след друго – просто им
губиш края; вдигаш ръце, свличаш си гащите и... чакаш следващия удар
изотзад. Много силното начало ей го до къде води. Всичко беше така
засияло, като някакъв розов сън. Но се обърна нещо зара и няма изправяне
(ама и връщане назад няма също де - това което постоянно се случва е
някаква пречка да се върви напред или да се върви малко по-бавно, но
обратен ход не е даден; само дето е малко неприятно, но нищо – ние и
това сме готови да изтърпим)...
30.08.1996
– Добре че днес е петък, та най-после свърши и тази проклета седмица.
Остава да се надяваме на другата – да видим пък тя какво ще ни поднесе.
Вчера имах доста сериозни клиенти за колата, но докато не им вкарам
парите на моя сметка в банката, не вярвам че нещо ще стане за продажбата
й. Вечерта всички заедно ходихме да гледаме електрическите пиана на
хората. Довечера ще си вземем снимките от фотографското студио, после
сме на урок с Нени, а от там пак ще търсим инструмента на нашия малък
“Паганини” (аз прекрасно знам, че последният е бил цигулар, но понеже
името му е много звучно и е останало като една легенда за изразяване на
изключителни музикални способности, та за това го използвам - просто за
благозвучие, а не че съм прост и ограничен; нека това да е ясно на
всички присъстващи тук). И пак в крайна сметка нещата опират до пустите и
проклети, шибани мангизи. Защото само за 2-3 хиляди долара може да се
купи невероятен орган, докато за $1000 покупката е на ръба и граничи с
компромиса; по-скоро това са хвърлени пари на вятъра, а пък всички
инструменти под тази сума са вече боклуци и много стари. Ако успея да
продам колата нещата малко ще се променят в положителна посока, но дали
ще я купи някой тази барака – това се пита в задачата. В противен случай
на върха на усилието ще трябва да откъснем $1000 от кредитната карта,
че да започнат да ни текат и от там лихвите по 16.5% - остава да спрем и
да ядем вече. Защо ни забрави така Господ, не знам? Но как да се
пребори и той, с всичката завист и черномислие, за които аз вече съм
споменавал?! Защото нормално е да се правят крачки ту напред, ту назад -
както при тангото. Но да се стъпва постоянно назад – е, такъв танц няма
бе, по дяволите!...
Вече
е обед. За довечера бяхме канени на гости у Ива, но нещо и двамата
нямаме моабетчийско настроение, по-специално Женя и сигурно няма да
отидем. Пък и нали в петъчните вечери ходим на урок с Нени - няма да
остане много време и за гости след това. Нищо не ми идва на ума да ви
напиша или поне нищо “ведро”. Никак не ми се искаше да ви тревожа с
цялата тази обстановка около нас, но в името на истината се чувствам
задължен да я опиша. Погледнато пък отстрани, нищо кой знае какво не се е
случило, за да се притеснявате. Просто при нас нали всичко става със
зор, бавно, насила и никога от първия път. Та това ни изважда по някога
от релсите. Ей го, още един пресен пример с органа на Неничко. Тъкмо
нашия започна да прави номерата и да си продава фасоните - намерихме
един наистина чуден и модерен, за някакви си $700. Но тогава решихме, че
ще продължим да гледаме и търсим други инструменти, не ни беше баш
тогава “на етапа” да го купуваме и още купища бедняшки доводи. Сега
същия орган го има във вестника, но вече за $2000; ние сме на голям зор,
а онзи евтиният отдавна е продаден. На това англоезичниците му викат
“BAD LUCK” (звучи като “бед лак” и в зависимост дали е казано с
американски, англосаксонски или южноафрикански акцент има няколко
разновидности; но на български не означава нищо по-различно от лош
късмет – ебати късмета, дето викат шопите). Обаче нашето си е вече чист
куцуз, породен единствено от сиромашкото начало. Казват книгите, че “в
началото било словото”, но за какво слово и на какъв език да си говорим,
като си съдран отвсякъде?! То нито думи ти идват на езика да изречеш
нещо смислено, нито пък някакви контра действия, с които да излезеш от
батака. А колкото повече стоиш на едно място и тъпчеш с крака, толкова
по-надълбоко влизаш и потъваш в блатото...
Независимо
от всичко обаче сме здрави - аз работя, Женя поддържа тила и
домакинство, Неничко учи и свири; а всички заедно се надяваме да дойде
добрата фея и да ни погали с вълшебното си перце (мене специално не
искам да ме гали, а да ме блъска по гърба; и не с перца, ами с
банкноти). Такива и подобни частични унивания не може да няма, след
толкова много “успехи” с отрицателен знак. Но като цяло корабът върви
напред, пък било то и бавно заради подводните камъни и торпедата на
иначе “ближните” нам.
Всичко
това до тук не би било съвсем добър идеен сюжет за написване на едно
писмо от син до родителите си, които живеят на “горната” земя, а той
самият на “долната” - през девет царства, планини и морета, та в
десетото. Но понеже информацията ми носи и историко-литературен
характер, за това си позволявам да я описвам точно такава, каквато е в
действителност. В края на краищата, документалистиката като дял на
литературознанието описва фактите в реалният им вид, без да мисли за
реакцията на читателя и неговата съпричастност/състрадание към
действащите лица от произведението. Та, простете ми ако малко съм
излязъл от каноните на добрия тон и недвусмислено съм очернил
положителните герои, злодеите са си останали безнаказани и съм пропуснал
щастливият финал на филма/книгата/разказа...
Няма коментари:
Публикуване на коментар