05.12.1995
- Вчера нямах много работа и стоях почти целия ден със скръстени ръце.
Не ми беше удобно да “работя” по този начин още два часа, че и
извънреден труд да ми платят на всичкото отгоре (ебаси какъв висок морал
съм започнал да имам…) и за това великодушно си тръгнах още в 15:10.
Времето беше хубаво, слънчево и ние решихме да го използваме, за да
заснемем филма, който ви бяхме обещали. Събрах го заедно с кадрите от
предишния ден на водния парк и се получи не лошо филмче. Касетката
започва доста странно, ще забележите, както и доста странно свършва
предната, която се надявам че вече сте гледали. Последният филм е от
нашата малка екскурзия по 09 Септември, но не ми стигна мястото да го
запиша целия (съвпадението на датата със случки и събития от по-новата
ни история е съвсем случайно и няма никаква връзка с политическите ми
пристрастия и убеждения, б.а.). Именно поради тези причини втората му
част е на нова касетка, която се надявам да довършим с разни вътрешно
семейни моменти, след което да ви я изпратим допълнително. Ако
междувременно по Коледа можем да отидем някъде на почивка, може би само
този филм ще е на отделна касетка. Ще направим и малко филм за самия
караван, който вчера не можахме да заснемем, защото е все още на
майстор. Като си го приберем, тогава ще снимаме отделно. Довечера ще
ходим да пазаруваме. Общо взето това става на три седмици, с генерално
зареждане на хладилника, като в отделните дни периодично купуваме само
хляб, зеленчуци и дребни неотложни неща. Храната ни стига за тези 2-3
седмици, не пазаруваме често, защото е по-лесно хладилника да се натъпче
на един път и дълго време да не мислим за пазар. Някои хора тук ходят и
си купуват два картофа, един домат, един морков, две глави лук и т.н.,
но ние не сме от тях. Ние пазаруваме за да има от всичко и обикновено
най-евтиното или което в момента е намалено в съответния магазин. С
наближаване на изтичането сроковете на годност, някои храни в
супермаркетите се обезценяват за по-бързото им продаване с цел
разчистване на рафтовете за прясната стока и тогава настъпва
най-голямото удоволствие от пазара. Това разбира се не винаги става така
и не с чак толкова чувствителни суми, но все пак чувството е приятно,
когато се улучи такъв паметен момент. Храната по принцип е много евтина
тук, докато плодовете и зеленчуците са им скъпи. Доматите например са на
цената на месото, картофите също под $1.20 килото не падат, но в обща
комбинация положението е добро. Естествено без да се купуват деликатесни
стоки – разни сини и вмирисани на спарен войнишки чорап сиренета, сухи
луканкови колбаси, шунки и други символи на буржоазния снобизъм. Ние не
сме опитвали още от тях, но не сме и умрели до сега без тях. Просто
знаем, че не можем да си позволим и това е. Но факта, че вървим и се
разхождаме покрай тях на една ръка разстояние и във всеки един момент
ако пожелаем можем да си купим едно парче унгарски шпек, ни успокоява и
си казваме: “Е, другия път…”, който никога не идва обаче. Това пък от
своя страна изобщо не ни служи като повод за страдание, защото ние
просто имаме други цели и мераци, които повече предпочитаме да
осъществяваме. Вместо например поемането на всичко друго, което след
храносмилането така или иначе се превръща в тор (или лайна, ако това е
по-точното описание на този естествен процес)...
Току
що ми се обади майсторът, че каравана е готов и се разбрахме за събота
сутринта да отидем да си го приберем, което пък само по себе си
означава, че ще трябва и да се разплатим с човека (съгласно
предварителния пазарлък от $300). Дано поне всичко да е както трябва, че
да нямам допълнителни изненади и тревоги. Така едно по едно нещата се
изчистват откъм плащания. Естествено вчера дойде още една дребна сумичка
от $104, която също трябва до 22 Декември да платим заради кредитната
карта. От банката с лека ръка дават кредит и автоматично на гърба ти се
стоварва една тлъста 17% годишна лихва върху похарчената сума. После
тихомълком понаждат разни допълнителни такси за правоползване на
кредитна карта и още множество други данъци, за които никъде не си
прочел, когато сам и по собствено желание си се оплел в мрежите им. Или
пък тези уловки и капани са написани с такива малки букви върху
собственоръчно подписаната и лично подадена молба, на които никой не
обръща достатъчно внимание. Е, да – ама не, защото с полагането на
подписа, човек приема и условията на банката, което си е още един колец,
дълбоко и трайно забит в собствения задник, меко и най-общо казано.
Изобщо, смазаха ни в последно време и ни разбиха отвсякъде с тези
плащания, но то обикновено след дългото затишие винаги идва някаква
буря. Сега уж чакаме “проясняването” след този опустошителен финансов
ураган, който ни връхлетя изневиделица и ни разтресе из основи така, че
ни опадаха златните коронки от зъбите. Обаче кога ще дойде този
лъчезарен момент – един Господ само знае. Но пък от друга страна сме
спокойни, че поне аз имам добра работа, а с това и постоянни доходи.
Едно нещо като не може да се осъществи в дадена седмица, се оставя за
другата, когато дойде заплатата и така вървят нещата – лавинообразно и
със застъпване. Забелязвам, че когато човек рече малко да забогатее,
чувствително му наедряват задника, шкембето и врата (респективно всичко
изброено то тук + циците при някои отделни индивиди), но наред с тях му
се покачват и разходите. Преди време, докато всички муцахме от
държавната социална “безработица” беше много лесно – знаеш че си нямаш и
си толкова щастлив. И тогава харчехме умерено, но поне нямахме толкова
“дупки” за запълване. Сега като работя, първо се яви по-скъпата ми кола,
от там и по-високият й данък. Усетихме се по-здраво стъпили на пода –
хоп!, дойде видеокамерата и множеството разходи покрай допълнителните й
аксесоари, които накупихме впоследствие (батерии, зарядни устройства и
т.н.). Решихме че вече сме забогатели достатъчно много и станахме кулаци
– хайде, купихме парче земя за строеж, като освен всичко останало
веднага почна и изплащането му; отделно отделяхме средства за такси към
Съвета и други депозити. Но чакайте: ние не се спряхме само с това –
вкарахме компютър в дома и караван в задния двор на блока – абе с една
дума, повишихме си жизнения стандарт с няколко придобивки, които за
повечето хора не са дори лукс, а необходимост и съответно даденост.
Добре ама летвата на жизненото равнище не може да се вдига до
безкрайност, защото станат ли разходите по-големи от приходите, нещата
добиват съвсем друг, горчив характер. Но така или иначе, ние ще се
оправим някак си, както е било винаги до сега – с други думи: ще
издържим и този път на напъна. А пък щом като и Женя започне работа,
съвсем вече ще сме се оправили...
Чудя
се за какво ли ви го пиша всичкото това, което е около нас, но понеже
няма нищо друго, та бегло споделям и тези си въжделения. Вие само не се
тревожете и не мислете лошо за нас. Рано или късно нещата ще се оправят -
няма да вървят все така надолу, я! А те всъщност не са и чак толкова
зле, само дето са малко по-трудни и доста бавно пристъпват нагоре, като
натоварена с метални отпадъци магарешка каручка...
06.12.1995
– НИКУЛДЕН! Да си ни жив и здрав, скъпи татко! Честит имен ден! Желаем
ти много здраве, спокойствие и дълъг живот. Бог да прости и дядо Никола
(дядо Косьо). Макар и смътни, аз имам някакви спомени от него. Снощи
ходихме на голямо пазаруване. Уж похарчихме $130 както обикновено ни
идва сметката, а хладилника си остана полупразен. Изглежда че ни е
голям, но дано да работи хубаво поне. А нищо чудно неусетно да са
повишили и цените, та с едни същи пари вече да се купува по-малко стока;
и тукашните мислят за народа, да не преяжда системно и т.н. Купихме и
подарък на Нени – един електронен часовник, водонепроницаем, за който
той отдавна хранеше големи надежди. Струва само $10, а пък има 5 години
гаранция – да не повярваш чак за такъв китайски боклук. Нощес му го
сложих на ръката докато спеше. Нени напоследък имаше мерак за такъв
часовник, защото приятелят му Брентън има и се къпе в басейна с него. А
нашия Нени станал сутринта, видял си подаръка и започнал да го подлага
на водни тестове – в тенджера с вода го топил, в буркан със сок от
кисели краставички го изкисвал, под крана на мивката го държал; въобще
преминал през всички изпитания, на които и в завода не са го тествали.
Напред ми се обади по телефона и каза, че часовникът му е добре, не
влизала вода вътре и нямало да го маха като плува. Сега е много е
доволен и щастлив. Довечера ако не вали дъжд, ще отидем в един парк да
пием по някое вино за здравето на всички, празнуващи на Никулден. Аз
днес няма да работя извънредно - ще се прибера по-рано и ще излезем, хем
да се поразходим, хем да запазим маса и за другите като дойдат след
работа. Утре рано сутринта ще станем да се обадим на татко, ако вече не е
заминал за Диарбекир. Надявам се, че ще имате гости по случай именният
му ден – задочно “наздраве” от всички нас!
Снощи
окъпах Неничко да е готов и чист за празника, но днес след училище
сигурно пак ще се върне като прасе. Женя е из дома и предполагам ще
приготви нещо сладко за вечерта, а аз работя по моите си задачи. Нямам
никакви новини до този момент, въпреки че вече стана обед. Все се
надяваме на писмо, независимо от кого, но честно казано най-много се
радваме на вашите. Аз поне. Женя също би се радвала на хабер от Ямбол,
но там пишат по-рядко и като че ли им свикнахме – пак отново само аз,
защото Женя постоянно живее в очакване – нали там са й най-близките…
Днес
за разлика от вчера е по-хладно, даже на моменти е облачно. Нощес се
помъчи дори да завали, но неуспешно. Другата или по-другата седмица ще
излезем из града, за да накупим някои дребни подаръчета, които сигурно
ще изпратим след Нова Година, но ще бъдат обявени за Коледни. Сега по
пощите из целия свят е страшно претъпкано с писма, картички, колети и
т.н., защото цялата Планета празнува този голям християнски празник и
взаимно се изпращат милиони картички. Неничко също раздаде на своите
приятели от класа. Това е нещо като традиция тук. Тази ще бъде
четвъртата ни Коледа и Нова Година които посрещаме в Австралия, но като
че ли това ще е най-неясната по отношение на това как ще прекараме
почивните си дни. По време на първата ходихме в Сидней, втората също я
изкарахме в движение – нали бяхме на екскурзия на онова място със
скалите в океана (12-те Апостоли във Виктория). За третата пък вече
бяхме тук в Бризбън, но отново ходихме на екскурзия до остров “FRASER” с
приятелите ни от Аделаида, а сега нямаме никаква представа на къде ще
ни издуха вятърът. Но все ще организираме нещо, няма да се оставим
току-така. От всичко най-много ни се иска да отидем на почивка с
каравана, но да видим. Дано от следващата година и Женя да започне
работа. От работното място в полувисшия институт още не са се обадили,
но сигурно кандидатурата й не е била успешна, щом като мълчат до сега
като бити задници.
07.12.1995
- Както вчера ви обясних, след работа натоварихме багажа в хладилните
чанти, метнахме се на колата и хайде на парка, където празнувахме
Никулден. Неничко получи хубави подаръци от нашите приятели и много им
се зарадва, защото не ги очакваше. Правихме си барбекю – хапнахме,
сръбнахме, малко сладки приказки и в 21:00 си тръгнахме. Изкарахме много
приятно, въпреки че беше доста топла вечер. В къщи се само окъпахме и
веднага легнахме.
Тази
сутрин аз станах в 05:30, като събудих и Нени да честити на дядо си
именния ден по телефона. Но като се обадихме разбрах, че той наистина е
заминал за Турция. Много се зарадвах като научих от майка, че колета се е
получил и то в пълен вид. Писмото, за разлика от това което пиша в
момента, беше много оптимистично, приповдигнато и весело след всички
успехи, които пожънахме през този период. Е, то не може все да се
изкачваме - нали и падения трябва да има, за да не се нарушава баланса.
Сега пък в това писмо научавате за всички проблеми, настъпили в последно
време, но пак ще кажа: като сме живи и здрави, всичко ще се оправи.
Доволен съм, че ни разбирате положението, заради което няма да отидем в
Сидней. Ами и ние си правим сметката, не може без това. Имахме голямо
желание и даже всичко бяхме измислили, но тези финансови изненади
напоследък ни осуетиха намеренията, та чак не знаем още дали и на
почивка ще отидем. А и това проклето Тото - и то го няма никакво; къде
потънаха милионите не знам; знам само, че не дойдоха при нас.
Стана
дума тази сутрин за ските – моя приятел “слона” такива таборки не кара,
но може да го попитате евентуално дали няма да ги вземе за Сашо (синът
им) или пък за някоя друго дете, да се учат на тях. Тук са ми попадали
ски на безценица - за $10 с автоматите, че и обувки барабар. Но за да
отида да ги карам някъде, трябва да понадя още $2000 за екскурзия до
Нова Зеландия или до щата Виктория, където има сняг. А това само по себе
си не ми е финансово угодно на този етап. Така че за сега карането на
ски ми е отпаднало като дерт, въпреки че имаме идея с Ани и Сашо един
ден да отидем и на зимен курорт. Те и двамата са скиори, с голям стаж по
пистите на Боровец, но кога ще можем да го осъществим това и дали –
комай че това и самият Господ ще се затрудни да предскаже.
Не
е трябвало да ни изпращате колети, освен чубрицата разбира се.
Пощенските услуги са толкова скъпи вече, че не си заслужава, а и ние
нямаме нужда от нищо. От полученото писмо сте разбрали, че на нашето
къмпингарско оборудване съдбата му е решена и че няма да лети за
Австралия. Аз нарочно нищо не ви казвах по телефона, за да може ефекта
от приятната изненадата да е пълен.
Ще
се подготвя специално, за да ви изсвиря някои мелодии на пианото. Аз
знам много парчета, но нито една песен като хората - всичко свиря по
цигански и чалгаджийски. Нали никога не съм се подготвял професионално.
Онзи ден почнах да чопля валса “Дунавски вълни”. Е - точно там, където
преди 25 години винаги съм бъркал и не съм можел да го изсвиря от първия
път, на същия такт, точно със същия пръст и клавиш бъркам и сега, но
какво да направя - такава ми е природата, нали все бързам да стигна до
края и подминавам грешките.
Ако
до Нова Година Женя не започне работа, след това ще има право на курс
от Бюрото по труда и то безплатен. Този курс задължително ще съдържа
един месец стаж в реални условия, от който тя или ще започне работа или
ще вземе много добра препоръка, по-прясна, което също ще й помогне в
търсенето на работа. Тя в Аделаида кара такъв стаж в голяма и хубава
фирма за електрически апарати и уреди (щепсели, контакти, ключове – нещо
като “Найден Киров”, Русе) и дори истинска работа щеше да започне при
тях, но тогава аз заминах за Бризбън, с което провалих и нейната служба.
Препоръките, които взе от този завод бяха чудни, но вече минаха давност
- от преди близо две години са все пак. А хората искат нещо по-ново и
актуално. За това ако започне такъв стаж, това ще й е от голяма полза.
Майко,
Неничко едвам гледаше тази сутрин като говорихме по телефона. За това
отговаряше само с “Да” и “Не”, а не знам дали изобщо помни, че сте
приказвали - аз го държах в мене, но той беше полузаспал и си отваряше
устата на сън. Предната нощ не спа спокойно - дойде при нас, изхвърли
майка си да върви в неговата стая, но продължи да се фъчка в леглото, че
и мене не остави на мира. Същата нощ валя голям дъжд, та се уплашил от
плющенето на капките по джамовете. Снощи пък на парка тичаха като
отвързани коне с другите деца, къпаха се из басейните, вилняха и беше
като утрепан. Само го окъпах и той угасна още както беше в хавлийката
си. Спи и заспива където завърне – на пода, на дивана, на стол, върху
неоправено легло и т.н. Няма да може да се ожени, като е такъв “заспал
Гунчо в трона”...
08.12.1995
- Тази дата ми напомня множеството моабети и почерпки по случай
Студентския празник. От цялото ми следване, като че ли това бяха
най-приятните моменти. Всичко останало беше ад – изпити, късания,
явявания по три-четири пъти на един и същ предмет, държавни изпити,
защити и т.н. – ужас! Но празненствата си бяха хубаво нещо. После на
другия ден, 09 Декември – това пък е на Огнян рождения ден. Тогава се
доразмазвахме, но беше весело. А сега останаха само едни голи спомени...
Снощи
излязохме с госпожата на вечерна разходка. Подкарахме пак вечната и
болна тема за парите и си направихме сметката, че въпреки всички
разплащания, които ще направим, пак ще ни останат някакви средства за
почивка. Даже снощи и пътните карти разгледахме, та се спряхме на едно
местенце, където спокойно бихме могли да прекараме двете си почивни
седмици. Тя днес ще се обажда по телефона да провери за места в един от
къмпингите из района.
Снощи,
понеже е четвъртък и магазините работят до 21:00, ходихме и си купихме
плат за канапето, което майстора ни е изработил. Ние имаме дунапренови
дюшеци, от които ще изрежем възглавниците – две облегалки и две седалки,
които като се разтегнат ще станат на единично легло. За това купихме
този плат, че да облечем дунапреновите парчета, които облекла ще ушием
заедно с Ани, може би дори още тази неделя.
Преди
малко Женя ми се обади, че се е обаждала до къмпинга и е резервирала
последното място за караван. Това е голям дюшеш и късмет, а цената е
само $13 на вечер за всички нас. Казвам “място за караван”, защото във
всеки къмпинг има специално отредени места само за каравани – бетонирани
площадки, с ток и вода, където ремаркето се паркира, освобождава се от
теглича на колата и се заживява като на вила. Аз и друг път съм го
споменавал това – посредством нарочен кабел се включва към тока за
осветлението и хладилника, газта си върви с каравана в бутилка, която е
за печката. После се слага маркуча за мивката и след това единствената
мисъл на човек е само колко му е студена ракията, дали доматите са
нарязани достатъчно на едро и имат ли нужните обилни количества сол и
олио. Нашата мивка в каравана е съоръжена с два крана – единият е за
включване към водопроводната мрежа с маркуч, а другата е за ползване на
вода от собствен резервоар, посредством крачна помпа. Това е за в
случаите, когато мястото е диво и няма чешми наоколо. Мястото където
отиваме ние, отстои на около 600 км северно от Бризбън и се надяваме с
отиването ни там да разнообразим ежедневието си. Ще снимаме много и ще
гледаме да обходим цялата околност, за да можем следващия път да отидем
на друго място. Женя е продиктувала номера на кредитната карта по
телефона, човекът от къмпинга ще си изтегли $40 капаро и резервацията ни
е готова. Живот и здраве, на 22 Декември (петък) до вечерта трябва да
сме пристигнали на мястото. Там ще се установим на бивак, а пък ще
обикаляме с колата наоколо.
Довечера
отивам да купя бира – пуснали са някаква евтина, вероятно само за
празниците: 30 бири за $20. Ще взема две каси, за да не умрем от жажда.
Най-близкият град до това място се казва Гладстон (Gladstone) - малко и
тихо населено място; има един остров отсреща и от там нагоре започва
Големия Коралов (още Бариерен) Риф. Надяваме се и ние да успеем да
разгледаме това чудо на природата - ще ни трябват очила, шнорхели,
плавници и т.н. Ще пишем постоянно за впечатленията си от видяното и
след като се приберем, ще изпратим колета заедно с писмото. Аз на работа
се връщам отново на 08 Януари, така че ще имаме на разположение 17
пълни дни – от 22 Декември до 07 Януари. Надявам се, че времето ще е
достатъчно да пообиколим местните вилаети, да си починем след дългата
година и т.н. И два дена да пътуваме до там, пак ще е добре, защото с
това ремарке колата от 60-70 км/ч не иска да вдига повече, а и понеже
самото то е голямо – става опасно да се пътува бързо. Ще си взема
всичките инструменти с мене, че по пътя всичко става. Дано да не ни се
загуби някое писмо по време на тази екскурзия, защото няма да има кой да
ни прибира пощата, но каквото е…
Нещата
от Валя и Сашо трябва да се получат едва след като си дойдем от тази
екскурзия или още преди да сме заминали, за да е сигурно че ще сме си в
къщи. Тези дни ние ще им изпратим малко скромно Коледно колетче. Те
винаги ни изпращат хубави и скъпи неща, но ние просто не можем да си
позволим това. Бедността, казват че не е порок, но си е жива мъка и
Божие наказание, ако питат мене. Успокояваме се единствено с мисълта, че
в Австралия има и много по-бедни от нас, докато пък ние сме много
по-богати, отколкото бихме били в България – и това е една положителна
равносметка, ако се замисли човек...
11.12.1995
- Изминаха още два усилни почивни дни, през които имахме доста работа
във връзка с подготовката на колата и каравана за предстоящото голямо
пътуване. В петък вечерта ни се обаждаха Валя и Сашо. Окончателно им
казахме, че по финансови причини не можем да отидем за Коледа в Сидней.
Те напълно ни разбират и за някакво сърдене не става и дума дори. Леля
Денка и чичо Ванчо си тръгват обратно на 06 Януари, а на 02-ри за София
летят Албена и Васил – наши много близки приятели. Аз всъщност това нещо
ще ви го кажа по телефона, защото докато получите настоящото ми писмо,
те сигурно ще са се върнали обратно в Бризбън. Отиват за един месец, а
чрез близките на Ани и Сашо можете да влезете във връзка с тях. Те с
радост ще се срещнат, ако вие имате възможност да отидете до София през
това време.
В
събота рано сутринта излязохме и отидохме да си приберем каравана от
майстора. Той взе $300, но наистина е свършил хубава работа – дори и аз
не можах да му намеря кусури. От там тръгнахме за друго едно място
(караванни отпадъци – нещо като автомобилни гробища, но специализирани
само за каравани), където трябваше да намерим един прозорец, защото аз
без да искам счупих нашия. Това странично прозорче беше забравено
отворено, едни клони на дърво се бяха препречили срещу него - аз пък не
ги видях и тръгнах да тегля фургона. Така прозорчето се строши
непоправимо. На другото място, където ни изпрати майсторът и до което
пътувахме два часа през целия град, намерихме въпросния прозорец,
оставих им каравана и срещу още $80 след един час всичко беше готово.
През това време ние с Женя ходихме до един магазин да проверяваме за
акумулатор на колата, защото нашият взе да издъхва вече. Така и за това
ще трябва да се отброят нови нещастни $100, защото аз искам да купя нещо
стабилно и вечно, а не да го сменям през две години. Все още не сме се
решили дали да го купуваме, но ако се наложи сигурно ще трябва и този
дребен разход да се направи (аз лично в $100 не виждам нищо дребно,
освен единицата – обаче нулите отзад ме притесняват повече, но нали
такава е приказката)...
Така
стана 15:00, за когато бяхме канени у Васил и Албена на Никулден.
Техният син се казва Никола, та събирането беше по този повод. Децата
играха много, къпаха се в басейна и ядоха до “пръц” - пици, торти,
сладки и т.н. Правих им снимки с камерата. Вечерта към 19:30 си
тръгнахме. По пътя към дома колата обаче загря. Оказа се, че в радиатора
нямало достатъчно антифриз, в мотора пък маслото липсвало изобщо и все в
тоя ред на мрачни мисли. Турбокомпресорът беше нажежен до червено - бие
на жълто чак, като че ли излиза от ковашка пещ. Уплаших се, че сме
срали и на колата с тоя огромен кютюк, дето го развличаме по пътищата,
но изглежда че бях спрял навреме и следи от повреди не забелязах.
Изчакахме да поизстине желязото (чугуна, ако трябва да съм по-технически
издържан) и от водния резервоар на каравана, с едно бирено шише
намерено на пътя, на няколко пъти пренасях вода и долях радиатора. Така
криво-ляво се прибрахме в къщи. Стана ми съвсем ясно, че колата не може
да се изоставя до такава степен, че чак да спре на пътя и реших да сменя
всички течности – масла, филтри, антифриз и т.н. Аз обикновено тези
дейности ги подценявам, защото нямам подобни навици – Трабанта ми
навремето не е имал такива изтънчени претенции…
В
неделя (вчера) рано сутринта с Нени пак ходихме до битака. От там
купихме една много интересна книга – представлява атлас за цяла
Австралия, със снимки на градове, природа, хора, забележителности и т.н.
Не става да ви я изпращам защото е много тежка, но като дойдете тук ще я
разглеждате. От битака отидохме в Авто-мото части – магазин, който
работи и в неделен ден. За $60 накупихме масла, филтри и разни други
течности, след което тръгнахме по бензиностанциите да намеря някой и да
ги смени. Оказа се, че никой не работи в неделя, а аз бях на зор - не
можех да чакам за през седмицата. Прибрахме се в къщи, обух работните
гащи и запретнах ръкави. Всъщност нищо не запретнах, защото бях гол.
Колата ми е много ниска и не мога да се пъхам отдолу, за да източвам
маслата или каквато и да е било друга течност. Че я вдигах с едни
крикове, подпирах я отдолу на гуми – изобщо голям зор видях докато я
повдигна, за да мога да работя спокойно под нея. Смених двигателното
масло и филтъра. Започнах да източвам водата от радиатора – счупи се пък
кранчето, дето е за тази цел. Хайде, това ми отвори допълнителни грижи -
как да затапя дупката с резба М14 x 1.25. Това последното обаче чак
днес го разбрах, защото един стругар ми остърга малка тапа от полиамид.
Сега временно съм сложил парченце маркуч в отвора и плътно в него съм
навил един болт, та през него уж да се задържи течността. За сега не
тече от там, но ще трябва пак да източвам антифриза и да сложа тапата.
Цялата тази дейност ми отне почти целия ден до късния следобед. Щях да
оправям светлините на каравана, защото и те не работят, но останах без
сили и без нерви - Женя през това време се занимаваше с вътрешното му
почистване, обзавеждане, перденца слага и т.н. Остана ми несменено само
маслото в скоростната кутия, защото не можах да намеря специален ключ
(квадрат) за пробките, а и в самите тях се съмнявах, дали са за тази
цел. Ще отида на някоя бензиностанция и там срещу заплащане ще ми го
сменят.
Вечерта
пък с Женя накроихме възглавниците и облегалките за новото легло/маса.
Остава да се скроят парчетата от плат и Ани само да ги мине на машината.
В същото време пък не знаем как да разрежем и самия плат, за да ги
облечем - колко много сте ми липсвали, ако знаете! Как ви виках, как ви
споменавах и колко много ми се искаше да ми помогнете в настоящият
момент, ама нищо; с вас ще преоблечем дивана и фотьойлите; работа ще има
– няма страшно. Денят ми завърши много рано, защото в 20:30 си легнах
като пребит – психически и физически изтощен до краен предел.
Изобщо,
както виждате - чудесно си починахме и тази събота и неделя. Подобни се
очертават и следващите, защото са непосредствено преди заминаването ни,
а тогава ще трябва да направим последните приготовления за пътуването.
Доста багаж се очертава да носим пак: инструментите (без които не
тръгвам на никъде), бири, салами, кашкавали и т.н. Всичко което знаете
вие, само че без палатка, рейки, колове, дюшеци, печки, бомби за газ и
т.н. Но в замяна на това пък има купища други изгъзици + телевизор и
антена този път. Неничко е решил да продаде всички карти от колекцията
си и с парите да си купи въдица. Ликвидира вече с тази дейност и се
включва към моето хоби – колекционирането на кибрити...
“Милички
на мама” - продължавам от вкъщи. Обаждането на Валя и Сашо онази вечер
беше и да ни кажат, че са ни изпратили украшенията в колетче и да го
чакаме тази дни. Женя следобеда ми се обади на работа, че всичко е
пристигнало благополучно - в пълен вид и съдържание. Ние повторно ви
благодарим от сърце за скъпите и ценни подаръци. Денят ми на работа
завърши със страшен гръм и светкавица, които събориха компютърната
система и следобедният ми труд отиде на вятъра. Изглежда изгоря
предпазител (или е паднал автомата) на кабела в таблото, който захранва
отдела ни и специално компютрите. По този начин труд положен с часове,
за един миг може да се изличи от паметта и тогава всичко се започва
отново. Но нещото над което работех не беше сложно и утре ще го
възстановя като оправят захранването. Времето днес беше страшно задушно и
топло, което пък предизвика отново тази буря със светкавици,
гръмотевици и проливен дъжд. В 16:00 притъмня като че ли стана 19:00. Ни
слънце, ни небе – само черни градоносни облаци, както в Яворовата
“Градушка” (не съм много сигурен нито за автора, най-малко пък за
произведението, но много добре ми прилегна като описание и за това го
употребих, а пък прощавайте ако неволно съм проявил някакво литературно
невежество...). Цял следобед валя, към 16:45 спря и точно когато излизах
от работа в 17:10, по всички закони за всемирната гадост, тогава вече
удари истинският потоп. Тръгнах си независимо от всичко, но се измокрих
до кости. Чистачките на колата не сварваха да обират водата от стъклото -
хем пуснати на бърз ход. Много хубав дъжд падна. Дано и по нивите да е
намокрило, че реколтата да поевтинее за бедните клиенти като нас. А пък
нека и вода да има повече, защото се чува, че щяла да става с пари. До
сега всеки пролива както и колкото може: поливат се градини, тревни
площи и т.н. – по един български язовир сигурно отива на ден, но
Австралия е богата и откъм вода, така че за режим не мислим още...
Както
бях мокър и калната вода от мене се оцеждаше по мокета, само махнах
дрехите (парцалите), обухме банските с Нени и скочихме в басейна. Там
изкарахме доста приятно, защото водата е топла. Сега дъжда се е укротил и
премина в тих и напоителен. Тази влага дойде много навреме, защото от
последните няколко дни, така ме е смазала алергията, че сополите ми
висят до коленете; когато кихам у нас горе на етажа, долу в басейна
излизат малки вълнички, а особено сутрин в банята както кънти е нещо
страшно. Аз мислех, че съм се излекувал тук на влажния климат и
действително миналата година не съм усещал нищо. Но тази година ме
съсипа, сигурно защото е по-суха. Наложи ми се даже да вземам
“Синпрамин”, но не всеки ден. Сега като вали отвън, душата ми пее чак.
За щастие Неничко няма такива оплаквания, защото симптоми на
заболяването бяхме забелязали още в Аделаида. Даже там Женя го води на
доктор и му установили свръхчувствителност към плесени, мухъли и към
някаква азиатска трева – хайде, от мухъла ще се варди и ще избягва
синьото сирене “Рокфор”, но от тази азиатска трева къде ще се опази.
Изглежда обаче, че в Бризбън въпросната трева не вирее, защото не съм го
забелязал да киха по особения начин. Сега той си подрежда картите,
които наистина ще продава, та се наложи и няколко беседи по търговия да
му изнеса. Женя е позаспала горката, след тежкият и изморителен, горещ
ден и непрекъснатото си сноване между страните на домашният Бермудски
триъгълник “Печка-Мивка-Хладилник”. А пък сега на този тих дъждец, може
за малко дори и аз да си опъна кокалите на миндера...
Вече
имаме инструктаж от Ани как да накроим парчетата за седалките – ние ще
ги отрежем тази вечер, а тя утре ще дойде в къщи да ги зашият с Женя.
Тази вечер ще трябва да се обадим на Валя и Сашо, за да им кажем, че
колета с ценностите е пристигнал благополучно, че и те сигурно се
притесняват. Аз още не съм ги видял лично защото госпожата ги е
прибрала, но после ще ги разглеждам. Гледам, че и тя е купила разни
подаръчета за Сидней, които тези дни ще изпратим като дойде заплатата.
Току що прочетох и придружителното писмо в колетчето от Валя. Съжаляват
всички, че няма да се видим по Коледа. Чичо Ванчо случайно се е запознал
с Кольо “Китарата” - един от старите българи, който е живял в Нова
Зеландия и е познавал вуйчо. Аз мисля, че това име ми е познато около
годежа на Пламен с Лили - нейният чичо или баща беше с това прозвище
Кольо “Китарата”. Това са хората у които ходихме в Русе и се запознахме
чрез леля Здравка. Като се видите с чичо Ванчо, непременно разберете
неща за вуйчо. Сигурно много истини имат да изплуват, Бог да го прости и
него. Те двамата с леля Денка ще летят обратно за България на 03 Януари
и не е изключено да пътуват заедно в един самолет с Васил и Албена, но
ние не знаем нищо. Много ще ми се иска да отделите няколко дни и да се
срещнете с тях в Пловдив. Макар че ние не можахме да се видим, те също
ще ви разкажат доста неща за Австралия. В един момент ми става доста
мъчно и криво, че все ви препращам ту при един, ту при друг – кой бил в
Австралия при децата си, кой пък си отива на гости да се види с близките
си. А ние нито едното, нито другото за сега можем да си позволим. Това
най-много ми тежи и просто не знам какво да правим. В същото време си
мисля, че колкото и да се напъваме да постигнем това или онова, не рече
ли Господ кога и как ще стане, все едно че нищо не сме сторили. А Той ни
е свидетел, че опъваме вратове в някаква степен и не се разпускаме кой
знае колко - даже хич спрямо тези, които са около нас. Сигурно един ден
ще изгрее слънцето и на нашата улица, но кой знае кога ще стане това...
Продължавам
със Сиднейската “Светска хроника”. Петко Мечев е организирал голямо
Коледно парти на 09 Декември във фабриката си за всички българи - Валя и
Сашо също са били поканени. Това е всичко до края на този мокър,
австралийски ден.
12.12.1995
- Пиша пак от работа. Снощи приказвахме с Валя и Сашо по телефона.
Пожелахме си весели празници. Изпратихме и много поздрави за вас по чичо
Ванчо. Те ще носят една видеокасета от Сидней и като се съберете ще я
гледате заедно. Валя каза, че Кольо “Китарата” е всъщност бащата на Лили
(бившата годеница на Пламен) и е споменал пред чичо Ванчо, че е имал
доста неприятности през този период. Сега Лили е женена, Кольо си имал
внучка, но отрицателните спомени си остават завинаги. Валя и Сашо не са
ходили на моабета организиран от Петко Мечев, защото не са се чувствали
така близки с него все още. Това е краят на Сиднейските клюки, а сега
минавам към местните селски вести.
Тази
сутрин забелязах, че радиатора на колата пак тече, но този път не от
тапата, която правих аз, а от някаква друга дупка. Явно че се е пробил и
ще трябва да го сменям. Това е вече прекалено, но нямах сили да
реагирам дори, а приех “новината” като някаква даденост. Даже не го и
напсувах, както е прието при подобни ситуации. Сега като се прибера
довечера ще лягам под колата и ще се мъча да открия дупката. Ще опитам
да я запоя с поялника, но по-вероятно е да сменя целия радиатор. Това са
допълнителни грижи, време, неприятности и най-вече разходи. Съкрушен
съм вече напълно – кой ме урочаса така, бе? И защо, кому сторих зло?...
Снощи
цяла вечер рязахме и кроихме плата за седалките, а днес Ани ще дойде в
къщи, за да ги ушият с Женя. Изобщо много “радости” ви описвам в това си
писмо, но аз и на вас като не ги кажа – на кого тогава? А пък аз тук не
се оплаквам, а само си споделям тревогите, защото така ми олеква.
Вчера
пак се зачетох в книгата, която с Нени купихме от битака. Наистина е
чудесен алманах за Австралия, с всичките исторически и географски данни,
икономика, туризъм и т.н. Много е голяма и обемиста - има 400 страници
само с цветни снимки, но много тежи. Мислех даже да ви я изпратя по леля
Денка, но те ще имат и без друго много багаж, та не е удобно. Освен
това е хубаво да можете и да четете всички тези обяснения и статии, а
така само картинки да гледате – няма да ви е интересно. Книгата е
специално издание за 200-годишнината на Австралия и Международното ЕКСПО
1988, което се провело тогава в Бризбън. Макар и от няколко години
назад, информацията си е все още актуална и интересна, защото тук не се
очаква да стане някаква значителна промяна. Руснаците не са строили
“Берлинска стена”, че да я събаряме сега; нито пък някой е вадил танкове
посред бял ден по площадите. Революции, както няма местно производство,
така липсва и внос от вън. Всичко се е развивало постепенно и е
следвало естественият си път, животът е създаван от всички и за всички с
една единствена цел – успех, просперитет, забогатяване на хората и
стремителният им вървеж напред. За това Австралия е заветна мечта и цел
за много хора по света, както и винаги е била; привлича със своето
спокойно съществуване, богатства, природа, красоти и т.н. Човек дори и
да е беден, пак не е зле - стига да не се мери с асовете и първенците от
върховете. Та това бяха няколкото думи за книгата, която иначе струваше
$3.50 (невероятно евтино), но ние я спазарихме за $1 и някакви стотинки
отгоре. Беше всичко, което имахме в наличност, но аз обичам да давам
пари за ценности - особено пък ако са и достатъчно евтини. В клозета да
ходя с нея, пак ще се образовам и обогатявам допълнително…
Неничко
снощи цяла вечер си подрежда картите по групи - скъпи, евтини и т.н.
Решил е да ги продава и толкоз. Кой му пусна тази муха не знам, но е
събрал над 1100 карти, само че едва ли ще вземе повече от $40-$50 за
тях. Ако се наложи в неделя ще отида с него, за да му контролирам
търговския процес. Глупчо е още той и се лъже лесно, въпреки че му идват
на ума разни дяволии. Аз все гледам да го уча на това-онова, но какво
запомня от всичко не знам. Събрал си е от тук-от там и главно от нас
около $50-$60, които ние постоянно му харчим. Тъкмо му ги възстановим и
хайде пак изникне нещо. Той когато иска нещо а не го получава, все
казва: “От моите пари ще го купим”. А не прави сметка, че за стотиците
неща които е пожелал му трябва цяла банка. Ама ще влезе в пътя, тук
живота учи сам и дава много добри и полезни уроци. Който не се е научил
навреме, после цял живот плаща тежки данъци...
Продължавам
от дома късно привечер преди да си легна. След работа минах покрай една
бензиностанция и се уговорих за четвъртък следобед да ми сменят маслото
в скоростната кутия срещу $10. Това е сравнително добра новина. После
като се прибрах в къщи, погледнах радиатора на колата по-обстойно и
открих къде са дупките. Ето ви я значи, още една добра новина - да ти се
скъса сърцето чак от толкова много “добрини”, сбрани на куп! Точно от
ръба в горния си край едвам цвърка, но все пак от там капе антифриз и
това трябва да се оправи. За целта първо трябва да му се източат водите,
да се разкачат маркучите, да се демонтира самия радиатор и в най-добрия
случай да се запои. Дано успея с моя 150-ватов поялник. Помня че Огнян
имаше подобен проблем на стария си Вартбург в Гоце Делчев, но там го
запоявахме едновременно с два мощни поялника по 250 W и сигурно още
държат заварките, защото ги направихме много кадърно. Както и да е –
после по обратния път трябва да се монтира всичко на колата, да се налее
течността и да се изпробва. Едва тогава ще може да се разбере дали нещо
съм направил. Ако продължава да тече, ще предприема цялостна смяна на
радиатора и на края сигурно ще получа удар! И той пак ще бъде придобит
от многото “добрина” напоследък, но майната му ще си кажа вече. Реших че
ще бъде възможно да се кара така в продължение на един-два дни до
петък, когато се прибирам рано от работа, та тогава да се занимавам
по-издълбоко и с този болен въпрос.
Днес
получихме и вашето писмо № 130, в което се гласите да ни изпращате
палатката. Дано да не сте избързали с това, защото вече сте разбрали за
нашия караван. Не ни трябва нищо от това което сме имали и аз още в
предното си писмо съм писал каква да им е съдбата на всичките тези неща –
по ваше усмотрение. Благодарим ви за колета, който сте ни изпратили -
той тези дни ще пристигне. Ако не го получим до края на другата седмица,
ще го вземем след Нова Година. Няма неща за разваляне, освен ако не сте
изпратили буркани с месо (пилешко или пуешко – пфу, гадост!) или пък
бурканчета от детски храни с “имамбаялдъ”. Но така или иначе ще се
радваме на това което ще получим, въпреки че не е имало нужда да
изпращате толкова много неща. Виж, за касетката на татко – това ще бъде
най-голямата ми радост и ценност. С нетърпение ще чакам възможността да
му отговаря на всички въпроси, може би и аз в касетка или в писмо.
Не
помня дали ви писах предните дни, но Неничко донесе свидетелството за
завършен четвърти клас. Много по-добро е от миналогодишното, има
известен напредък и подобрение, въпреки че не е отлично. Учителите са му
написали коментари, че е показал голям скок в развитието си. Догодина
ще е в пети клас - дано тогава ученето да се затегне повече, защото до
сега то беше една смехория. Чета, че майка се гласи да отиде до София.
Дано да има възможност и през Януари да отиде пак, за да се срещне с
Васил и Албена. А иначе и при вас не е съвсем безпроблемно като при нас,
но нали все живеем с надеждата, че един ден всичко ще се оправи. Сега
още едни избори ще преживеете - отново поредните разочарования от това
или онова, но така ще е.
Неничко
си легна, а аз довършвам листа и също лягам. В момента по единия канал
на телевизията дават филма “Октопод”, 7-ма поредица и Женя го гледа с
повишен интерес. Днес те двете с Ани са ушили калъфките на възглавниците
за каравана. Изобщо всичко върви по предварителната програма и никакви
изненади не могат да ни съборят за дълго. Току що във филма разпознахме и
Стефан Данаилов, който бил поканен да играе в тази италианска филмова
поредица. Женя го е чела в някакво списание и ето че клюката се оказа
вярна. Изглежда нов филм, а и ролята му е от главните, защото изписаха
името му още с първите участници. Отново оживя образа на партизанина
Сергей, милиционера Деянов, сега вече на най-високото стъпало – член на
италианската мафия. Но човек нали в годините се издига – не може все на
ниво “партиен секретар” да си стои...
Онази
вечер Валери ни се обажда от Аделаида. Беше вече много късно - те бяха
на моабет и ми пяха “на ушенце” по телефона. Аз пък бях толкова сънен,
та и не помня даже какво точно си приказвахме. Помня само че техния
Сашко станал на 16 “годинки” - май че моабета бил по този повод и че
Даниела започнала работа. Но повече подробности не си спомням, защото
бях много изморен. Дано да се оправят и те един по един, че иначе
лошо...
13.12.1995
- Но не е петък 13-ти, а само сряда. Снощи с интерес изгледахме
“Октопода”, като освен Стефан Данаилов открихме още много български
артисти. Имената им не ни бяха известни, но все пак по фамилиите
познахме че са българи. Филма е доста нов (1995) - не знам дали са го
давали в България още.
Днес
като се одумах на един мой колега за проблемите си с радиатора на
колата, той ме посъветва да се обърна към сервиз. Развъртяхме телефоните
и намерих място, в което радиатора го събарят на части, промиват го,
очистват го, след което го презапояват на ново и става нещо като
регенериране, подновяване. Услугата струва само $30, като включва
вземането и връщането на самия радиатор на място. С други думи – идват,
вземат ти радиатора от къщи (като преди това трябва да е свален от
колата), отремонтират го и ти го връщат пак в къщи. Това е така, защото
естествено без кола не можеш да им го занесеш, след като един път си го
махнал вече. Изобщо всичко е така добре измислено и организирано, че и
да ти се иска да вървиш против това, пак да не можеш. Аз бих изгубил
половин ден да си го запоявам сам, без да знам дали изобщо ще бъдат
успешни жалките ми опити, а хората дават и гаранция на всичкото отгоре.
Пък и $30 за тази дейност е приемлива цена и тези дни ще се разправям с
това. Значи на лице имаме поредната добра новина - отново бавно започва
изправянето “на крака”. Тези дни и наема ще плащам за четири седмици –
една вече мина + три в аванс. Така докато сме на почивка, няма да мислим
за наеми поне...
Преполових
деня, въпреки че не свърших кой знае колко работа. Все си мисля кога ще
ви изпратим това писмо с колета и се притеснявам, че този път много ще
се забави. Но вие знаете как стоят нещата около нас и няма да ни се
сърдите. А и няма да се притеснявате за нас, защото нали и по телефона
се чухме. Другата седмица на 19 Декември пак ще се обадим - дано се чуем
с татко и макар със закъснение да го поздравим за именния му ден. После
живот и здраве, ако не ни мине котка път и ако е рекъл Господ,
заминаваме на почивка, която се предвижда да се осъществи във вид на
екскурзионно летуване. Чакаме от къмпинга да ни потвърдят резервацията и
да сме сигурни, че имаме мястото. А то все като по нещо се случва - де с
колата, де с каравана, та не ми остава време да си събера акъла и да се
подготвя за летуване. До последния момент сигурно ще сме като “на
тръни” - да не би да стане нещо и дали ще ни стигнат парите за
почивката. Но понеже аз не познавам друг начин по-различен от този, като
че ли приемам всичкото напрежение за нормално и не ми прави особено
впечатление...
Неничко
от петък излиза във ваканция. Тогава ще направим и елхата. Няма да
чакаме Бъдни вечер, защото тогава ще сме сигурно на морето, а и тук
елхите се вдигат още в началото на Декември. Освен това той малко
преждевременно ще получи и Коледно-Новогодишният си подарък, та да му се
порадва преди да заминем. “Аз тате, ми вика Нени - започвам вече да
ровя из къщи и да намеря подаръка!” – “Че рекох, ти бил ли си достатъчно
добър през годината, за да се надяваш на подарък?” Обаче за него
подаръците са си някаква даденост, задължение едва ли не и съвсем дори
не си мисли, че те първо трябва да се заслужат, пък чак тогава да се
получават. Той по същия случаен начин си намери подаръка по-миналата
година в Аделаида. Но аз този съм го скрил в гаража, под един стар
пеньоар на Женя, качен нависоко върху бойлера. Личи си, че там има нещо,
но понеже Нени няма ключ още от този гараж, та няма и достъп да тършува
в моето царство. Смятам, че този път ще го изненадаме много и то
приятно. Де с викане, де с плач, де с наказания изкарахме годината.
Свидетелството показва подобрение, значи си е заслужил подаръка. Освен
това той толкова рядко получава подаръци, че понякога ми е мъчно чак.
Сашко и Калинка, мине се-не мине и все с нови кукли, все с нови колички и
то скъпи, радиоуправляеми по $50-$60. Нени ги гледа като ходим у тях, а
онова келешче постоянно го дразни и нашият винаги е намъчнен. Ама какво
да направим, такъв е живота – суров и не непременно винаги справедлив.
Постоянно го учим да не се сравнява с никого, да не гледа другите какво
имат, а да гледа себе си, но той сега е в такава възраст, че не разбира
много-много от тези философии. Въпреки че му става ясно, че не можем да
си позволяваме излишни неща - особено да харчим пари за колички и други
глупости. Но пък светът, в който живеем е толкова лъскав и примамлив с
хубавите си неща, та е доста трудно да се обясни на едно дете, че не
всичко което “хвърчи може да се лапа”. Все по колите се заглежда: ВМW,
Мерцедес, Порше и т.н. - от $150,000 нагоре по цени на дребно. Аз все го
пресичам, че както не учи и не чете ще има да лежи под някой счупен
пачник и да му тече маслото във врата. Тогава пък се обижда, защото сме
много чувствителни и веднага започват надхващанията. Но всичко си е в
реда на нещата, както казва Женя - аз и Нени сме на един акъл, но кой е
по-умният от двама ни още не се знае...
14.12.1995
- Отново съм на работа. Аз често споменавам, че все от работното си
място пиша, но ако започна да ви описвам събитията само от вкъщи, тогава
трагедията наистина ще е пълна. Това със сигурност вече ще означава, че
съм останал без работа, а такова развитие на събитията никак не ни е
желателно на тоя етап. За сега няма опасност от такъв срив, защото съм
постоянно зает - все по нещо ново ми дават да правя и смятам, че
разчитат в някаква степен на мене.
Надвечер
ходихме малко по пазар - за зеленчуци главно. Женя видяла през деня
намалени домати – червени и сини. Та купихме по една кутия от всеки
артикул. Снощи правих кьопоолу, а тя днеска ще пържи патладжани с
доматен сос. Също ще има материал и за любимата ми доматена супа, която
заобичах от стола на “Електроника”-та. После теглих пари за наема и
разни текущи нужди.
Днес
след работа ще отида да ми сменят маслото на скоростната кутия, после
ще платя наема, след което се прибирам и ще демонтирам радиатора на
колата. Утре сутринта ще дойдат от сервиза да го вземат, а следобеда ще
ми го върнат освежен и без дупки, надявам се. Утре ще трябва да отида на
работа с колелото, а ако ми хареса и си намеря подходящи пътища и
улички, може да зачестя този начин на пътуване. Хем да се раздвижвам
сутрин и вечер, хем да не харча пари за бензин. Последното не е от
съществено значение, защото тук бензина е евтин и за $25 като напълня
резервоара, караме две седмици, но все пак...
Последните
учебни дни на Нени са много приятни в училище, защото само играят,
нямат домашни и уроци – изобщо цари пълен хайлазлък. Носят си разни игри
в училището и играят на тях в часовете. Като го гледам, чак на мене ми
се доучва. Хремата ми вече отшумява и не ми е толкова зле, както
предната седмица. Даже и хапчета не съм вземал от тогава, а за целия
критичен период съм изял не повече от 5-6 дражета. Така че сега съм
много по-добре, но се учудих за тази година, защото миналата не ми е
имало нищо. Добре поне, че Нени е спокоен и тук нищо не го дразни, освен
ние дето го караме да учи и да пише писма. Но от това не киха и не му
текат сополи - само сълзи понякога. Снощи с него минахме и през нашата
махленска аптека. Там питах за заболяването на майкините венци. Насочиха
ме към някаква безобидна паста за зъби, която не ги дразни, но тя не е
лечебна. На самата опаковка дори прочетох, че в някои случаи на
заболяване (един от които е и парадонтозата) тази паста не би помогнала,
а трябва да се консултираме със зъболекар. Снощи разбрах английското
име на болестта, което има подобно звучене, но се пише малко
по-различно. Знаейки го вече това, ще обиколя и ще прегледам всички
рафтове с пасти за зъби по обикновените магазини и аптеките - дано по
името там открия нещо, което да помогне. Ще изпратя и специална четка за
зъби, с мек косъм, която не дразни и не разранява венците. Ако не
намеря точно каквото трябва, ще изпратим това което е най-близко до
целта, а в последствие ще се консултирам и със зъболекар - дано той да
ми препоръча нещо по-ефикасно. Ако пък той даде някакъв цяр, ще пратим и
него. Няма да се учудя, ако такава вълшебна паста за зъби изобщо не
съществува, защото за Запада се говорят какви ли не чудесии, които
препредадени от човек на човек добиват коренно други измерения. Но тъй
или иначе ще изчерпя въпроса до край и каквото е възможно ще го направя.
Тук самолечението не е на особена мода - човек като закъса отива на
лекар и той му предписва точно каквото трябва. За това в аптеките се
продават само безобидни и леки лекарства за общо предназначение и достъп
до тях. А всичко по-специално се купува само с рецепта от доктора. Там
са вече чудесата, до които ние обаче нямаме достъп. Само след съответния
преглед и точна диагноза от медицинското лице, може да се купуват
специални лекарства. Също не вървят и “задочни” обяснения нито пък
собствено поставени диагнози, а хората искат да видят пациента пред тях с
очите си и да го прегледат. Отговорността е голяма и никой не си слага
главата в торбата, ей тъй насила. А нали трябва да му се вземат и парите
за прегледа – вие не се ли сетихте веднага…
Бързо
като че ли мина тази седмица този път – в грижи, проблеми, ремонти и
т.н. Остана още само една и то не съвсем пълна. В четвъртък другата
седмица ще работим до обяд, следобеда пък ще ни бъде Коледното тържество
в завода и ни разпускат. По план на другия ден трябва да тръгнем рано
сутринта. До къмпинга няма и 600 км, но с това ремарке ще пътуваме
бавно. Иначе за около 5 часа можехме да сме там, а сега сигурно ще се
влачим цял ден, но както и да е - важното е да стигнем в пълен комплект.
15.12.1995
- Все забравям да кажа нещо много важно, което тотално може да промени
живота и бъдещето ни. Като ходихме онази вечер на аптеката с Неничко, на
тротоара намерихме един изтърван от някого фиш за Тото. Тиража ще се
тегли утре вечер (в събота) и фишът е напълно действителен. По него няма
имена или други идентифициращи знаци. Та ако ние самите нямаме
достатъчно късмет, дано поне този, който го е загубил да е имал. А нашия
късмет да се изрази в това, че намерихме фиша. Тези няколко дни живеем
поне със скритата надежда, че може да се случи нещо “голямо”. Ако
спечелим 1 милион, обещавам ще си говорим два часа по телефона; и още
много други добрини ще има...
Вчера
ходих на сервиза да ми сменят маслото. То съвсем не беше за смяна, но
аз реших да подменя всички течности на колата с нови. После отидох да
платя наема и след това се прибрах. Свалих радиатора на колата и се
надявам че тази сутрин са идвали вече да го вземат, за да ми го върнат
следобеда отремонтиран, та аз да мога да го монтирам обратно довечера.
Тази сутрин станах по-рано и на работа съм дошъл с колелото на Нени.
Пътуването ми отне точно 25 минути - от дома до фабриката. Раздвижването
по принцип не е лошо, ама дали ще го правя и занапред, не мога да давам
такива смели изявления. Важното е, че не е невъзможно придвижването и с
велосипед, макар и по-бавно.
Нени
днес вече го разпускат и през последната седмица той само броеше дните
до края на учебния срок. Довечера ще го пусна да тършува и да си намери
подаръка за Коледа. Малко предварително, но нека да му се радва. Чудя се
дали да не изпратим писмото преди да тръгнем, защото иначе много ще го
забавим, но ще видим как ще прилегне всичко към времето и средствата...
Резултатът
от идването ми с колело на работа е, че по-често огладнявам. Ето вече е
обед, а аз съм си изял манджата предварително. Все някак ще издържа до
15:30, когато щом се прибера и ще се нахвърлям с кьопоолу, сини домати с
доматен сос и доматена чорба. Ще ви направи впечатление, че менюто ни
напоследък е доста “зеленчуково”, а по-специално доматено. Но от меса,
наденици и пържоли ми втръсна, за това сега ще разнообразим малко. Освен
това зеленчуците са за богатите хора, защото са значително по-скъпи от
млечно-месните продукти. Ето защо, бедняка лапа кюфтета и то без хляб,
защото и той е скъп. За тези дни сме приготвили и ние да си направим
кюфтета - пак с доматен сос, за да не изхвърлим доматите. Защото иначе
как се изяждат 13 кг за такова късо време. Неничко не обича салата от
домати. Само топи залъците в соса или избира краставиците ако има. Виж
за краставици мре – много обича. Яде ги под всякаква форма и по всяко
време.
Обадих
се на Женя напред и я посъветвах да пусне още един фиш със същите
намерени числа. Така ще сме по-спокойни и чисти пред съвестта си, че и
ние ще сме допринесли нещо дребно към евентуалната печалба (Господи,
колко благороден и великодушен съм станал в последно време). А ако
числата вземат че печелят, ще имаме двойна печалба: една от намерения
фиш и една от нашият си. Ако сумите са сериозни ще направим някакво
дарение за черквата в Аделаида. Също може да изпратим дар и в някой
български манастир или сиропиталище. Но нека да спечелим първо, че
тогава ще разпределяме благините. Чувството сигурно е доста интересно -
както си се събудил сутринта, с тежки мисли в главата си от рода на как,
кога и с какво ще платиш най-различните такси и данъци, още същата
вечер разбираш, че от голтак си се превърнал в милионер. Тогава си
казваш: “Ай сиктир от тука ве! – Няма гладни и бедни вече по света!”,
обличаш си най-новия кат дрехи и отиваш на Казино. Изобщо би било доста
приятно усещане, но май много се захласнах в мечти и пак ще ни се
изплъзне късмета. За това ще говорим в неделя, след като изтеглят
печелившите числа. Край по този въпрос...
Женя
напред ми се обади, че хората от сервиза са минали през къщи и са взели
радиатора на колата. Дано му вдъхнат малко живот, че не ми се мисли за
нов баш сега. Забавям и друго нещо да пиша. Още същия ден, когато
получихме златните бижута от Валя и Сашо, аз си закачих синджира с
кръста. Гледам на Женя, един лъскав такъв, усукан, закъвръчен, а пък
моят прост и груб, ама карай – като за мен бива. Стори ми се даже, че ми
е и малко къс. Като споделих с госпожата, тя ми рече, че вратът ми бил
дебел, та го уемал. Обиди ме един вид, ама аз не й се сърдя - сигурно е
права. Кръстчето на Нени ще запазим за по-нататък, като порасне, защото е
още малък да коландри такива неща. Той се къпе постоянно в басейна,
плуват, блъскат се, играят с другите деца и лесно може да го скъса или
загуби. За това ще му го дадем като се улегне малко и като поотрасне.
Женя има още едно златно синджирче и една златна Богородичка, които също
сме намерили, мисля че в пясъка на плажа. Но синджира е скъсан, а на
медальончето халкичката е прекъсната. Това може би е било и причината да
се загуби. Тук искат по $30-$40 само за едно запояване, та може да ги
изпратим на майка да ги ремонтира при нейните златари, а пък един ден ще
ни ги донесете като дойдете в Австралия. Не мисля да се загубят по
пътя, но ще видим какво ще измислим.
Здравейте мили наши. Отдавна се каня да споделя
нещо с вас и всеки път като потърся листа, все го няма. Ачо си го взема
на работа, а аз като започна на друг, става объркване, но ето че сега го
“хванах”, докато той слага отремонтирания радиатор на колата. Нещото,
за което искам да си “поговоря” с вас и по-специално с майка, е за
съдбата на някои наши семейни придобивки. Вълнуват ме най-вече
сервизите, които имаме. Като споделих с Ачо, той казва, че тук има
такива чудесии, че ум да ти зайде. Има ги - вярно е, но един средно
хубав порцеланов сервиз от 24 парчета струва между $200 и $300. Хубавите
сервизи са от порядъка на $500. Нашия (синият), който вие ни подарихте
(обожавам го този сервиз) сигурно ще е над $500. Не мога да си
представя, че като тръгнем да обзавеждаме къща, ще отделим пари за
сервизи. А големия сервиз на карамфилите е напълно достатъчен до края на
живота ни. Не по-различно е положението с кристалите. Средната цена на
винена чаша е между $8 и $12 на отделна бройка. А ако трябва да се
направи пълен комплект – винени, конячни, безалкохолни - работата отново
се завърта над $300. Да не говорим за кристалните купи, които имаме – и
те са в порядък от $150-$200 всяка. Пиша го всичко, за да дам повече
обяснение за това, което ви моля. Може в очите на много хора да е
смешно, че не можем да си купим сервизи от тук, но на практика е точно
така, защото нашите един път са по-качествени и втори път - много скъпи и
ценни за тукашните представи. Та в крайна сметка искам да ви помоля да
не ги продавате или подарявате. Скрито се надявам като дойдете да
донесете една част, друга ние да вземем един ден, като си дойдем. Не че
животът ни ще спре без тях, но защо да ги нямаме тук, а да даваме
допълнителни пари, които ще са ни много трудно да отделим. За изпращане в
колет не смея да си помисля, защото едно нещо да се счупи и ще се
намъчним много. Въпреки че преди да пристигнат, Ани и Сашо са си
изпратили в колети сервизите, чашите, одеала и т.н. Сега вече с
разбиране си спомням за българите, с които пътувахме заедно в самолета.
Те пътуваха за Мелбърн като нас, но на летището като ги видяхме с Ачо що
камиони бяха натоварили, се смаяхме. А като разбрахме, че това са
сервизи, тенджери, тигани, едва не се разсмяхме на глас. Още ме е яд, че
си загубихме килограмите в дрехи. Кой да ти е знаел тогава. На
втория-третия месец вече и помен нямаше от тях. Да бяхме си взели
покъщнината вместо тези парцали, ама като не знаехме и след като всичко
ни беше като на сън, така се случва. За това пък вие като дойдете, ще
знаем. Не ви трябва нищо друго, освен четката за зъби. Всичко друго се
намира и купува много лесно. Особено пък дрехи. Но стига съм
философствала. Много неща написах, а молбата ми, надявам се я разбрахте.
Ачо ме обвинява, че ме избива на еснафлък, но нали съм жена - по женски
ми е мъчно за хубавите неща, които оставихме. А сега ще отида да
нагледам “монтьора”, че като оправи колата ще вървим да пускаме фиш за
Тото – нали и от там се чака поне един милион. Нени плува с децата в
басейна. Утре ще ходят на един воден парк. Въобще започва му волната
програма. Женя
16.12.1995
- Днес е събота, но рано сутринта. Чакам да стане поне 08:30, че тогава
да почна да дрънкам с ключове и инструменти в гаража. Използвам времето
си да ви драсна някой ред и да опиша нещата до този момент. Вчера се
прибрах от работа съвсем нормално с колелото на Нени. Ходих с него,
защото то е по удобно от моето. Неговото е с дебели гуми и има по-широка
гама от избор на скорости (18 на брой). Пътят ми минава през два-три
стръмни баира, но лесно се справих с тях - не съм слизал да тикам. Моето
колело е тип “бегач” – с тънки гумички и всяка дупчица на пътя резонира
в дебелия ми гъз и усещането никак не ми е приятно. Та за това
използвах колелото на Нени. Като си дойдох от работа и радиатора на
колата вече си беше дошъл от поправка. Но Женя ме поля с вряла вода, че
вместо $30, услугата ще струва $55. А ние по телефона се уговорихме за
$30. Тя им дала $40, защото само толкова имала в себе си, а пък ние ще
имаме да додадем още $15 другата седмица. Грабвам аз телефона веднага да
питам какво става и защо така се получава. Оказа се, че онези пройдохи
“били сбъркали” - действително услугата е струвала $30, а десетте които
Женя им е дала горница ще ни ги върнат с чек. Не са “сбъркали” те, ами
не им мина номера. Гледат: жена, говори с акцент, не разбира от техника и
са си рекли да изкарат за бирата. Добре, ама не са подбрали правилния
човек. Аз хляб не мога да си купя, те решили от мене да печелят – ай че
се разядосах като се сетих пак...
Та
след този инцидент отидох спокоен да слагам радиатора. Всичко стана
много добре за сега, ще го видим нататък. После излязохме с Женя – ето
ти го новият, пореден провал. Теглихме $20 от автомата за пари. Всичкото
хубаво, но се забавихме малко да си вземем самата банкнота от процепа
на машината. И след няколко секунди автомата я прибра обратно, но ни
отчете че тази сума сме си я изтеглили от сметката. Хайде, теглихме ние
още $20 защото ни трябваха, а за предишните Женя ще ходи в понеделник да
се разправя. Кой ни урочаса така аз не знам, но такъв куцузлук и
другарят Марко Тотев не познава. Пуснахме Тото-то, пазарувахме и се
прибрахме. Вечерта правихме елхата и Нени си намери подаръка. Щеше да се
поцвъка като го видя - много му се зарадва. Цялата вечер премина в
инсталиране на уредбата, проби, снимки и т.н. Това е за сега.
Гледам
че Женя ви е писала за сервизите. След туй си мисля, че вие като
тръгнете за насам, багажът ви ще пътува по същия начин и ще бъде
третиран все едно че е колет, така че шанса за счупване на нещо ще бъде
еднакъв. Това, което ми идва на ума е да се провери въпроса с тези 20
кг, които разрешават за колет срещу 1700 лв. такса. Ако всичко се
опакова страшно добре (само татко може да свърши това!) и така във вид
на колетна пратка може да се изпрати. Но не сега, а по принцип. Като
започнем строежа (когато и ако), тогава ще ви се обадим допълнително и
чак тогава ще мислим за изпращане на каквото и да е. Не правете
прибързани и хаотични действия - чакайте сигнал по сателита. Едно е
ясно, че тези неща не бива да се раздават или продават, освен на цена на
която и в Австралия могат да се купят същите. Женя ви е писала цифрите,
аз нямам представа, защото от такива стоки не се интересувам. После –
тук става дума за високото качество. Защото пък аз снощи видях един
чисто нов сервиз за четири души, с всичките му малки, големи и средни
чинии, башка чаши за чай или мляко, който струваше само $10 (десет), но
порцеланът е от този, от който правят посудата по столовете на фабриките
в България. Докато нашите са действително красиви, фини и скъпи неща.
Но думата ми е друга - отново за бедняка и голтака, попаднал в
богаташкото общество. Той отива в магазина и си купува този сервиз от
$10 и пак яде прилично в чиния - много важно, че тя не е направена от
китайски порцелан и голям праз, че й било дебело дъното, а пък тя самата
малко крива от изпичането в пещта. Важното е, че въпросният просяк има и
какво да сложи в тази чиния. Това е пак един малък пример и паралел, с
който подкрепям идеята, че в този свят е помислено за всички възможни
слоеве на обществото, на иначе големи контрасти, преминаващи от
брилянтно бляскави, през средно лъскави, та до изпепеляващо грозни
неща...
Ей-й-й,
писна ми! ПИСНА МИ, БЕ! ПИСНА МИ-И-И-И-И!!! Този ден е към своя край,
но ние отново не бяхме подминати от злощастието. Просто не съм на себе
си вече, а и не знам какво повече да направя, за да изляза от
омагьосаният кръг. Днес сутринта с Нени оправяхме каравана. Светлините
му не работеха, но постепенно всичко си дойде на мястото. Както се
ровихме из долапите на ремаркето да търсим разни проводници, се натъкнах
на една черна кутия – малка такава, невзрачна. Отварям я - гледам вътре
един чудесен солиден мъжки часовник, който дори още работеше.
Швейцарски, оригинален: марка “ОМЕГА”. С автоматично навиване, с много
камъни из вътре, с механизъм за събуждане и датник. Много сериозен
часовник - явно е бил на доктора, но той си замина за Швеция преди две
седмици, защото се беше обадил на Женя за сбогом. Явно късмета
проработи, викам си: “Ех, потръгна пак малко, мамка й и немотия –
надвихме я!” Нямаше никакъв шанс часовника да се връща на човека и той
автоматично си стана мой. Освен това, още когато собственикът си
изнасяше багажа, остави за Женя друг един дамски кварцов часовник.
Всъщност човекът го изхвърли в кофата за боклук в едно сакче, заедно с
още няколко полезни артикула за моята съкровищница, а пък аз после го
взех от там, като минах след него да проверя какво аджеба е хвърлил
(нямам им много вяра аз не тези шведи и ето, че се оказах прав).
Часовникът на Женя работи, само иска да му се смени батерията. Този факт
не съм го споменавал преди, като мислех че е незначителен. Но сега
заедно с придобиването и на мъжкия часовник, вече си струва да се
спомене.
До
тук добре. Къпахме се в басейна, после обядвахме и нищо особено не се
случи. Едно приятелче на Нени дойде да го вземе да карат заедно колелета
по алеята. Идват си подир два часа и двамата – вървят пеша и пристъпват
като посрани. “Що има бре, глигани?”, питам ги – “Откраднаха ни
колелетата и на двамата!”, беше отговора през сълзи и сополи – реват,
подсмърчат един през друг и си бършат носовете с ръкави. Докато влезли
да се къпят в барата и някой ги сколасал. После ходиха пак да си ги
търсят - аз обикалях, другия “потърпевш” татко също, но от велосипедите
нямаше и помен. Нени сега е много тъжен, а аз съм и ядосан на всичкото
отгоре, но какво да направим. Ако си го беше заключил и пазил, нямаше да
стане така. Нека да му е за урок. Друго колело в момента е абсурдно да
купим, а това беше много хубаво. Колко труд хвърлихме по него, че и
средства подире му пръснахме - вие знаете от писмата. Снимки нямаме дори
с него, за да ви го покажем поне, но това е живота. Постоянно ти нанася
удари, а ти само ги поемай. Но взе да ми въззема вече, че от тези чести
удари, място здраво не ми остана. Вдигам ръце и крака, пък каквото ще
да става. Сега ще отида и колата да прибера в гаража, да не дотрябва пък
друга да търся тези дни за отпуската, ако откраднат тази. А иначе сме
живи и здрави. Утре отиваме на битак и животът ще си тече както до
сега...
18.12.1995
- Съботният ден, както вече знаете завърши с велосипедният крах, който
покруси всички ни. Уж милицията щяла да търси откраднатите вещи, но
намира ли се игла в купа сено? Те с колите не се занимават, та какво
остава с едни детски колелета да се разправят. Вчера с Нени пак ходихме
на битака. От там си купихме по един чифт сандали, кожени - по $3 всеки.
Сандалите са много оригинални и вносни на всичкото отгоре (от Индия).
Ще ни свършат добра работа сега по морето, а и изобщо. Ние и двамата
имахме нужда от такива обувки. После се прибрахме и обядвахме. Беше
много топло, че се и окъпахме в басейна. Дойдоха и на Нени приятелите,
та стана пак веселбата. От вестника с обявите намерихме, че някакви хора
продават пластмасови маси и столове + чадър за сянка. Ние отдавна се
канехме да си купим такова обзавеждане - хем за терасата ни сега, хем за
градината после, а основно заради предстоящото ни летуване с каравана.
Да си сложим масата и столовете отпред, да побием чадъра в средата и да
си пием ледената вода на сянка. Също така там ще се храним през деня, че
и вечерите даже можем да прекарваме отвън, вместо да се завираме във
фургона. Вътре ще бъде от една страна топло, а и доста тясно като се
развъртим и тримата. Ако пък двамата от тези трима са и гладни на
всичкото отгоре, тогава става страшно. За това решихме да ги купим тези
неща. Спазарихме ги за $35 – три стола + кръгла маса + чадър, който е
ползван само два пъти и е почти нов. Натоварихме всичко в колата (на
масата й се вадят краката и е разглобяема) и от там отидохме у Ани и
Сашо. Женя носеше последната възглавница от канапето на каравана, да го
доушият с нея. Свършихме и тази работа и се прибрахме в къщи.
Приказвахме с Албена и Васил, които на 02 Януари ще летят за София.
Нямаме готовност да изпратим нищо по тях освен това писмо, но решихме
всичко да си бъде заедно в колета. Те взеха вашия телефон в Габрово и
щом пристигнат ще ви се обадят, за да се видите евентуално. Но аз всичко
това ще го обясня по телефона, като се чуем за Никулден по стария стил.
Снощи
слязохме в гаража с Нени и му свалих седалката на моето колело, та да
го покара тези дни. Какво да го правя, нали толкова много го обичам. А и
като го гледам такъв тъжен - току стои-стои и вземе че се разреве. Той
поначало си плаче за всяко нещо, за щяло и не щяло като бебе, но сега му
е особено мъчно за колелото, разбирам го. Той също си е виновен малко,
че не го е заключил, ама то се свършило вече.
Нощес
пък стадо комари не ни оставиха да спим, отделно дето беше и горещо.
Без мрежи на прозорците е много неприятно, особено в летните месеци, но и
с това ще се борим. Изобщо стоически посрещаме шамарите на живота и
съдбата, но се радваме поне, че сме живи и здрави, за да устояваме на
всякакви трудности.
Мислех
си да ви изпратя това писмо по Албена и Васил. Но така пък много скоро
ще разберете за всичките ни куцузлуци и знам, че ще има доста да се
тревожите. А пък така като ви го изпратим чак през Януари, всичко вече
ще е минало, та дори и ние самите няма да си го спомняме. Вие само ще
следите какво е ставало през всичкото това време с нас, но няма да се
тревожите толкова, защото то отдавна ще е влязло в историята.
Онази
вечер Тото-то пак не даде никакъв резултат. Аз имах наивността да си
мисля, че нещо хубаво ще стане след толкова много неудачи, особено пък и
с открадването на колелото същия ден, но явно че Бог ни гласи нещо
по-добро. Не може да не е добро, защото след всяко зло идва добро,
според теорията. Женя днес е излязла да се разправя за онези $20, които
автомата ни глътна обратно, докато ние разсъждавахме върху финансовата
си безтегловност. После ще мие и ще подрежда масата със столовете, за да
добият чист домашен вид и от края ще гласи багажа за пътуването.
Като
гледам какъв порой се лее отвън си мисля, че не е много удачно
летуването на палатка по тези географски ширини. Тук падат проливни
тропически дъждове и от палатката в един момент могат да останат само
конците като заплющят онези големи капки от небето. Така че сега с
каравана въпроса е решен много по-добре и за всякакви климатични
условия. Стига човек да може да си позволи пътувания, летувания и пр. От
финансова гледна точка говоря пак...
19.12.1995
– Никулден по старому и празника на Техникума (“Д-р Никола Василиади”, в
Габрово естествено – къде другаде). Отново поздравяваме скъпият ни дядо
и татко по случай именния ден, а утре сутринта ще се обадим по
телефона, за да се чуем и “на живо”. Снощи с Неничко започнахме да
товарим каравана с предварителния багаж – бири, инструменти, кофи, туби,
въжета, колчета и т.н. Женя беше измила масата и столовете идеално и
сега са като нови. Тя тези дни ще досъбере останалия багаж, дрехи,
завивки и т.н. По план ще тръгнем още в четвъртък следобеда, за да
печелим време и разстояние.
Вчера
от Профкомитета в завода раздадоха Коледните подаръци за служителите –
по един свински пушен бут/шунка, около 5-6 килограма. Та снощи ядохме
шунка с яйца, Нени много я хареса. Освен това съм изцепил и 12 пържоли
от същото месо, поръсих ги с кимион и чер пипер и ги сложих в камерата.
За барбекю ще стане - нищо че месото е предварително пушено. Божичко, до
къде я докарахме – от шунка пържоли да правим, ама иначе не бихме могли
да изядем толкова много месо само на сандвичи и на мезе. Една част ще
си вземем и на морето да закусваме като аристократи, а другата ще остане
в камерата на хладилника за след като се върнем.
Миналата
седмица бяхме изпратили малко колетче до Валя и Сашо, та те снощи ни се
обаждаха по телефона да ни благодарят. Направихме връзка и с къмпинга –
от там потвърдиха резервацията и в петък, на 22 Декември, ще ни очакват
на място. Единственото неприятно нещо е, че ще бъдем сами без приятели,
но явно не можем да съчетаем до такава степен нещата с всички.
Останалите ни познати семейства също ще направят малки индивидуални
екскурзии до близки места, но за Коледа и Нова Година ще са си в Бризбън
и сигурно заедно. Но ние не искахме да си губим цялостната почивка и
възможността за такава екскурзия само заради един-два моабета, които
винаги можем да направим с тях и по всяко време.
Тъкмо
разбрах, че в четвъртък ще работим само до 11:30. После е тържеството
на завода по случай Коледа. Награди се раздават, изказват се
поздравления от директорите и т.н. После е задължителното за такива
случаи барбекю с бира, пържоли, наденици и салати. То ще продължи до
около 13:30, след което вече сме свободни. Аз имам да извърша едни
последни плащания на колата и на земята – после веднага можем да
потеглим. Ще спим някъде по път, където ни хареса - къщата нали си е с
нас. Само ще се преместим от седалките на колата в леглата отзад. Женя
ми се обажда напред, че имаме писмо от Албенчето и Драго. Довечера ще го
чета. Днес е горещо 36°C-37°C, но на работа е хладно заради
климатичната инсталация. Ние с Нени вече доста сме почернели, особено
той от басейна, но Женя няма никакъв тен и сигурно пак ще изгори на
слънцето.
Утре
вечер ще трябва да направим и едно последно пазаруване за екскурзията –
кашкавал, сирене, яйца, хляб и разни други атрибути. От бута дето ни го
дадоха вчера, останаха само няколко кокалчета и кожата, които ще сваря с
боб, но то ще стане чак като се приберем. Трябва да попълвам едни молби
и сума други документи за онези $20, които ми глътна банковия автомат.
Че няма да стане и веднага, но ние ще задействам въпроса, пък когато ги
върнат – тогава; да не би да си мислят, че ще им ги опростя и ще ги
прежаля...
Иначе
други новини няма. Добре сме въпреки непрекъснатите неудачи напоследък,
но това не ни пречи да си кроим планове и да си осъществяваме идеите.
Чакаме да дойде по-доброто време и живеем с настоящето, защото бъдещето е
още много неясно. Дано да не ни се загуби някое писмо във времето на
отпуската.
20.12.1995
- Вчера Женя е натоварила почти всичкия багаж в каравана заедно с Нени,
който й е помагал много усърдно. Аз като си дойдох от работа отидох да
проверя как е станало; разбира се не го харесах и си го пренаредих както
аз смятам по моему. И съвсем пък разбира се, Женя ми се разсърди, но ще
й мине до Нова Година надявам се. Неничко отиде на гости у негов
приятел и там ще спят с още един разбойник. Не се съобразих, че тази
сутрин щяхме да ви се обаждаме, а той няма да го има в къщи, но другия
път.
Снощи
пак гледахме “На всеки километър” в италианският му вариант “Октопод”.
Това е всъщност 7-ят филм от тази поредица – може вече да са го давали и
по Българската телевизия. Сашо онзи ден каза, че е съвместна
италианско-българска продукция. Част от снимките са правени в България и
за това участват толкова много наши артисти.
Тази
сутрин станахме по-рано, за да се чуем с вас и главно с татко. Радваме
се, че сте добре и че се чухме и с леля Ани. Не можахме много неща да си
кажем предвид вълнението и гостите които имахте, но все пак се
разбрахме. Станаха ви ясни най-важните неща – за къмпингарското ни
оборудване, че ще се продава; сервизите на Женя – че си остават и че
всичко от Сидней е дошло, че го харесваме много и че го подносихме вече.
Женя ту слага едно, ту маха друго и само се кичи с бижутата, но и не
смее много да се показва с тях навън, за да не прави излишно впечатление
на хайдуците. След толкова много неуспехи напоследък и главно финансови
катаклизми, станахме много предпазливи и мнителни. Вече не знаеш на
кого да вярваш и на кого не. Кой ти завижда скрито, пък уж се радва на
успехите ти; кой пък нещо друго – ръси зли магии зад гърба ти и кълне.
Не се съмняваме в никой определено – просто се пазим вече от всички…
Дано
и колета да пристигне тези дни - татко спомена за някаква батерия ли
беше, акумулатор ли - но ще чуя по-подробно в касетката. Ще му намеря
всичко - земята ще изровя, ако трябва. В случай че вашия колет не
пристигне днес или най-късно утре, най-вероятно ще си го получим след
като се завърнем от отпуската. Няма начин да се загуби, дори и ако
случайно раздавачът ни го остави пред вратата (както постъпват
най-често). Ние за всеки случай ще предупредим съседите - те да го
приберат на съхранение докато си дойдем.
Карам
последните работни часове на 1995. Те са най-мъчителните, защото хем не
ми се работи, хем трябва да създавам впечатление че съм много зает, а в
същото време и самата работа трябва да се свърши. Но общо взето всички
около мене се въртят и правят едно и също (т.е. нищо). Днес може би ще
работим само до 15:10, защото след това ще се извършва някаква
профилактика на компютърната система – слава тебе Господ Бог и Отче
наш!...
Неничко
продължава да ви пише дългото си писмо. Това му е единственото
задължение за тези дни от ваканцията. Въпреки голямото си нежелание, все
по нещо измисля да ви напише. Разбира се това не значи, че ви е
забравил или че не ви обича, напротив – просто малко го смързява. Аз
прекрасно добре си спомням времето, когато и ние сме били на море и
когато трябваше да надпиша една проста картичка за дядо Ангел и баба
Фанче, та все едно че червата си виждах в тази скучна и противна
дейност. Ама това са нещата от живота и белезите на възрастта. А пък
после като се залюбихме с Румянка Ганева от нашия клас – чак на скалите,
над морският прибой съм ходил да й пиша писма и картички от морето да й
изпращам. Тя едва ли вече ще си ги спомня тези подробности от преди
22-23 години, но аз помня като слон и всичко ми е пред очите като на
филмова лента. И първото ни “сближаване” с докосване на устни помня, и
колко още много други “работи” – все последици от тази първа и
незабравима наша целувка. Но и това е също от годините и акъла – човекът
с времето се излекува...
Ще
се обадя довечера на чичо Ванчо в Сидней да му кажа, че леля Смилянка
от Първомай е починала. Те навярно се познават, макар че тя беше мисля
откъм дядо Косьовия джинс. Едва ли има кой да им е предал скръбната
вест. Но, жалко - Бог да я прости, така или иначе. Аз добре си я спомням
от едно време, когато сме ходили в Първомай.
Разбрах
от Женя, че и “Електроника”-та ще я разпускат по Коледа и Нова Година.
Тук повечето фирми се затварят по това време. Остават да работят само
държавните служители из административните учреждения и магазините.
Всичко останало е в годишна отпуска. Нещо като летните месеци в България
– всички на море...
21.12.1995
- Правя последното си за тази година включване от завода в малката
почивка. Днес е последният ни работен ден (само до 11:30), след което
започва моабета и след приключването му си тръгваме. На път към нас
минавам да направя последните разплащания за данъците на колата и земята
– следобед, живот и здраве потегляме. Снощи си напазарувахме разни
храни и напитки, почти целия багаж е в каравана и сме готови за път.
Като се установим в къмпинга, ще продължа с описанието на живота ни в
тамошните условия. Не знам дали ще имам възможност да отбелязвам всеки
ден, но ще се постарая да ви държа в течение (и напрежение) до края на
филма (писмото). В подкрепа на думите ми, за страшната заетост на пощите
по света за периода на Коледно-Новогодишните празненства, днес съобщиха
любопитна вест за Съединените щати. Там, само на днешния ден,
пощаджиите трябва да разнесат 750 милиона!!! най-различни пратки:
колети, писма, поздравителни картички и т.н. Няма да им е лесно на 40-те
хиляди раздавачи в САЩ днес. Ето защо, понеже това не е само в Америка,
а по целия свят, ние решихме да не затормозяваме пощите с нашия колет, а
да го изпратим макар и по-късно, но при повече сигурност за
получаването му.
Мой
колега днес ми направи чуден Коледен подарък. Бях му се одумал вчера че
имам грамофон, пък нямам плочи и той ми домъкна цяла купчина с
най-различни плочи на състави, които аз си обичам от едно време. Просто
той има вече компакт дискове, а няма грамофон. Аз много се зарадвах, но
ще ги слушаме чак след като се върнем от морето. Това е за сега всичко,
очаквайте ме с нова информация в най-близките дни.
А,
ето още нещо - купихме снощи на нашия калпазанин допълнителен Коледен
подарък, този път за самата Коледа: въдица. Той имаше мерак, но не можа
да го осъществи поради най-различни причини...
23.12.1995
– Къмпинг “Капитан Кук”, рано сутринта докато нетърпеливо чакаме
закуската. Пиша, вече напълно устроени и установени на мястото, за което
предварително бяхме запазили места. Преди да започна с описанието на
околната среда, първо ще направя един малък обзор на пътуването ни до
тук.
Вчера
следобед, след тържеството в завода и след като изчерпах всички
останали административни задължения и финансови дейности, последно
дооправихме и донатоварихме багажа и в 15:30 потеглихме на път. Беше
изключително горещ ден за разлика от днешния, който е облачен и леко
ветровит. Още в първите километри, след като излязохме от Бризбън,
колата започна недопустимо да загрява - водата й буквално извря и се
изпари от радиатора. На 25 км извън града бях принуден да спра в страни
от пътя, защото рискувах да съсипя и мотора. Всичко отпред беше адски
горещо. Почнах да гледам безпомощно под капака, както мулето се звери в
приближаващият с бясна скорост локомотив, защото аз нямам много опит с
радиатори и водни помпи. Излишно е да припомням, че в пословичното
техническо съвършенство на Трабанта, тези агрегати са спестени и аз не
съм свикнал да се съобразявам с капризите им. Доливах вода, но тя
извираше обратно и бълваше нагоре през отвора на радиатора, като
горещите гейзери в Нова Зеландия. Видях се в чудо и добре че бяхме близо
до един крайпътен мотел, та закарах колата на паркинга и окончателно
спряхме там. Всъщност това беше последният ми акт на безпомощност,
защото преди това на няколко пъти спирахме уж за да изстива мотора и аз
наивно си мислех, че като се поохлади малко и ще се оправи от само себе
си – не би обаче. Решихме, че всичкото ни тегло идва от това пусто
опустяло ремарке, което вече тежеше над 1 тон с всичките багажерии из
вътре. Тогава го откачихме и го оставихме в аварийната лента на
магистралата. Продължихме само с колата, като смятахме да отидем да
проверим дали има места в къмпинга на един много близък остров, та там
да отидем вместо да бием стотиците километри нагоре по пътя. Ние сме
били и преди на това място, където също е много хубаво, само че то се
намира почти в града и нямаше да има същата стойност като “пътуването
към морето” от гледна точка на емоции и преживявания по самия път. Но
като компромисен вариант ставаше и се явяваше като някакъв вид спасение
за нашия частен случай.
В
последствие се оказа, че загряването на двигателя не е причинено от
товара на ремаркето, защото колата продължаваше да си загрява и след
като го откачихме. Тогава именно вече отбихме в крайпътния мотел, от
където по телефона извиках “Пътна помощ”. Аз до Август бях член на Съюза
на Австралийските Автомобилисти и при това положение можех да викам
“Пътна помощ” безплатно - таксата е $36 на година, а услугите им се
ползват неограничен брой пъти. Акумулатора ти слаб и не можеш да запалиш
сутринта – идват и те палят; бензина ти свършил на пътя – идват и ти
наливат; повреда някаква стане – отстраняват я на място. Само частите се
заплащат по костуеми цени на дребно, ако се наложи нещо да се сменя.
Та, понеже вече не съм член на Съюза (от много “икономии” и пестене...),
сега трябваше да платя $50 само за да дойдат, но човек като остане по
средата на пътя и няма друг шанс, вади от джоб и плаща.
Времето,
докато чакахме “помощта”, премина във взаимни обвинения, хвърляне на
отровни реплики с присвити очи и устни, съскания през зъби, треперене на
долната джука, та чак и на цялото чене. Така съвсем неусетно, в доста
забавна и безсърдечна атмосфера, както и в непрекъснатото търсене на
“вината” за бедствието, “Пътната помощ” най-после пристигна. Дадох им
$50 и майсторите започнаха тестването на охладителната система. Първо
наляха вода, после я провериха, да не би да има масло в нея - т.е. да не
е прогоряла гарнитурата между главата и цилиндровия блок. Оказа се че
беше здрава, но то е само защото спрях на време (това не ми послужи за
положителен атестат обаче, въпреки че ако бях някой смотаняк, можех
спокойно да си продължа по пътя, докато буталата се спекат в цилиндрите и
колата действително спре сама насред пътя; нямаше похвална оценка за
моята съобразителност, въпреки всичкият ми принос за оцеляването ни и
спасяването на живата сила и бойна техника). Тестовете продължиха и на
края се оказа, че причината за това прекомерно загряване на двигателя се
криела в шибаният му термостат. Нали ви казах аз, че Трабанта нямаше
такива части, та за това не са ми и познати, но както и да е. Та,
идиотското нещо наречено термостат, да вземе моля ви се да се запъне в
затворено положение - заяло нещо кой знае по какви причини и не пуска
водата от радиатора към мотора. Водната помпа върти една и съща течност,
но само вътре в блока без приток на охладена вода от радиатора и
естествено от там последната възвира и от зор се изпарява чак. Човека
щъкна нещо с клещите и елиминира частта, която заяждаше. После много
подробно ми обясни кое какво върши и за какво е. Това нещо затваря
притока на вода от радиатора при първоначалното палене на колата сутрин
докато е студена, за да може двигателят да се загрее по-бързо, след това
се отваря и започва нормалната водна циркулация. Това което той направи
е водата да започне да се охлажда веднага след пускането на двигателя.
Пък аз му викам, че не съм в Швеция или в Сибир, за да паля сутрин на
-30°C - тук е топло и тази изгъзица хич не ми и трябва. Но все пак
човека ми препоръча да си сменя термостата при първа възможност, въпреки
че и така можеше да се кара.
А
аз само това чаках да чуя - стегнахме болтовете, хората ми наляха вода,
защото моя антифриз беше вече изврял и отново бяхме готови за
потегляне. За една бройка почти се бяхме върнали в Бризбън и се
очертаваше една много “напрегната” Коледа, Нова Година, отпуска и
ваканция въобще. Но както Смирненски е казал: “Кратка схватка и отново
ескадроните летят...”, така и ние – върнахме се на мястото, където бяхме
зарязали каравана (никой не го беше откраднал през това време -
учудващо!), закачихме го отново и полетяхме напред с пълна газ до
ламарината! Загубихме два часа, но всичко беше наред и решихме, че
въпреки всичките обстоятелства, ние все пак ще предприемем грандиозното
си пътуване. Колата, макар и по-бавно, си вървеше съвсем нормално с
всичките тези килограми, които се търкаляха подире й, без ни най-малко
да почувства липсата от проклетият си термостат. Амчи той и човекът,
дето не е машина, пък си живее напълно пълноценно като му отрежат
апендикса, нали така (“апендицит” всъщност се казва самото му възпаление
– нарочно съм го проверявал в дебелите медицински книги)...
Карахме
до 22:30, когато на една бензиностанция спряхме да спим. Бяхме минали
към 300-350 км, оставаха още 250 км за на другия ден. Спахме за първи
път в нашия караван и много ни хареса. Сутринта (всъщност вчера),
станахме рано и пак потеглихме. Пътят на места беше разбит и
неасфалтиран, което ни забави малко, но благополучно пристигнахме по
обед.
Къмпинга
е разположен на един полуостров - долу в далечината се вижда океана, но
плажът и пясъчната ивица са доста надалеч, защото се намира на
възвишение. Трябва да се ходи до долу с кола, но това не е проблем.
Започнахме да инсталираме къщата, да оправяме посудата, газ, вода,
хладилници, печки и т.н. Всичко стана готово, разходихме се тук-там да
проучим района, даже ние с Нени се окъпахме в океана за сефте. Вечерта
установихме и социални контакти с нашите съседи – рибари/пияници, които
ни дадоха риба, пихме бира и разтягахме локуми до 22:30 снощи. Неничко
си изплака болката пред тях и те тази сутрин му подариха кукички,
тежести и други рибарски такъми. Сега само ме припира кога ще тръгваме,
защото днес ще е “рибен” ден – не става за плаж, та ще го водя на
риболов…
Тъкмо
закусихме - той си намери и други приятелчета в къмпинга – все деца на
неговата възраст. Изобщо се очертава да си починем на спокойствие. Всеки
сам и индивидуално със заниманията си. По-малко приказки и
официалности; “Какво ще ядем?”, “Кога? - ей това са най-често задаваните
въпроси, без излишни реплики и пререкания на висок тон...
Иначе
мястото е добро и приятно - има много мухи и овати, които хапят
страшно, но това е също част от Австралия. Ето ви всичко до този момент –
вече излизаме, защото положението става неудържимо. Вчера съвсем
случайно намерихме друг подобен къмпинг, в същия район и на самия бряг
на морето. Беше много по-чист и уреден от нашия, но за жалост пълен –
нямаха места. Но ако някой не дойде или си откаже резервацията, ние сме
си запазили това място и другата седмица ще се преместим там. Тук сме
платили само за една седмица...
Продължавам,
вече спокоен и наобядван - Женя и Нени играят шах, отвън вали чуден,
тих, напоителен дъжд; ние сме на сухо в каравана и всеки по своему си
кара почивката. След като закусихме сутринта, излязохме на проучване из
местността. Ходихме първо до един железарски магазин, защото ми трябваше
една малка муфичка 3/8” да свържа водата към каравана. Сега сме и
водоснабдени от “язовирската” вода. Аз нося маркучи, накрайници, кабели и
т.н., за да се включваме към ток и водоснабдяване, специално в
къмпингите. Резервоарът, който самият караван има е само за всеки случай
или за местата, където няма вода. Бяхме обещали на Нени днес да отидем
за риба и да изпробва въдичката си, която той има отдавна – подарък от
наши приятели още в Аделаида, мисля за един негов рожден ден; нали за
това беше и тоя зор сутринта.
Преди
да се установим на риболовното място, обходихме околността. Намираме се
в много дива и пуста местност: има само два населени пункта с по
пет-шест къщи, главно на рибари и лодкари, няколко ресторанта, смесен
магазин, където продават всичко от бензин до бира и останалото е вода –
огромна, необятна морска шир, която създава допълнителен художествен
елемент на картината и околната среда. От нашия прозорец дори океанът се
вижда долу в далечината, но трябва и малко въображение да се прибави
към общия сюжет, защото когато е мъгливо не се забелязва нищо. Времето
през деня не беше никак приятно - ту вали, ту спира, но сега поне се е
закротило и дано да се извали до довечера. По друга щастлива случайност
намерихме още един къмпинг - още по-хубав и по-евтин от предишния и от
нашия, в който сме в момента. Той пък се намира на самия бряг на океана,
току на плажа. Много ни заприлича на нашенски – палатки, каравани,
хора: пъстър свят. Изобщо има живот. Питахме за места – имаше и ние си
резервирахме за седмицата от 28 Декември нататък. До тогава ще стоим в
този, който също не лош, но другият има повече предимства. И мястото ни е
много добро, на кьоше - точно на ъгъла на “Дондуков” и “Цар
Освободител”. Ще бъдем с хубав изглед и към стъргалото, и към плажа и
морето. Там, ако е рекъл Господ и ако спре дъжда, ще изкараме 10 дни -
от 28 Декември до 07 Януари, където ще посрещнем и Новата Година...
Оглеждам
се в момента за разни капки от някъде, защото дъжда преминава в потоп.
Добре че не сме на палатка - представа нямате колко е приятно дори и да
вали отвън. Ако сме с някои приятели, че да натикаме децата в единия
караван – на тоя дъжд в другия фургон могат да се изядат цели щайги с
домати и да се изпият дамаджани с ракия. Това е време точно за тази
дейност, но спирам до тук че взе да ме хваща носталгията. Всичко е наред
и от никъде не капе вътре, хладилника работи, а гледам че небето взе и
да се прояснява откъм едната си страна. То тука е така – дъждът бързо се
изсипва, но после бързо се оправя. Нали сме в сърцето на тропическия
климат, а пък в момента сме точно на географската ширина, през която
преминава “Тропикът на Рака” (Tropic of Capricorn). Тук е и началото на
грандиозният Коралов риф (Бариерния риф), с чудно красивите си острови,
плажове, лагуни и невероятен подводен свят.
Та,
след като резервирахме новото място и си подсигурихме втората половина
от почивката, най-после отидохме и за риба. Установихме се точно на носа
на едни скали, където вятърът щеше да ни отнесе в морето и ни разби
мозъците, но при “овните” нещо като се каже, обещае или само някаква
приказка да се изтърве – край: умиране има, но отказване няма. Както и
да е, купихме стръв – калмари, замразени, които довечера може би ще
доядем ние, защото рибата нямаше много апетит, но това е друг въпрос.
Независимо от всичкият напор на вятъра, ние уловихме 7-8 рибки,
най-различни по вид и много красиви – шарени като декоративните. Нени
хвана няколко, Женя също, че и аз дори закачих едно парче. Но то тука е
така - докато хвърлиш куката и я вадиш пълна, няма нужда от много чакане
и голямо висене. Задоволихме значи мераците на Неничко, вятъра хубаво
ни издуха, дъжда ни намокри – изобщо стана като на филм. Решихме, че
друг ден пак ще дойдем специално на риболов - по всяка вероятност в
някоя сряда, когато е и рибния ден в столовата. Изсипахме кофата с улова
обратно в морето, за да се доохрани рибата и си тръгнахме. После
обядвахме - аз се занимавах с “ВиК”-то, пуснах водата, че от радост и
мазните паници измих чак (колкото за проба и тест на водната
инсталация). Утре сутринта даже и очите си ще измия там, само че още не
зная как да организирам сутрешното си пикаене в мивката, че ми е малко
висока, а пък нямаме подходящ стол да стъпя на него...
Гледам
че моите хора са се наиграли - Женя вече лежи със затворени очи и
изравни дишането (което означава че е заспала), а Неничко блуждае с
поглед и разглежда някакви рекламни материали. Явно сега е мой ред да му
разнообразявам почивката и започваме да играем на карти. Ама че хубава
почивка караме, но пък и чудно време улучихме – няма що, просто
поредният ни “голям” късмет!...
24.12.1995
- Бъдни вечер е довечера. Казвам довечера, но то всъщност вече е 18:30,
въпреки че навън е все още светло и пече слънце. Не е горещо, даже не е
и топло, но е толкова приятно - струва ми се, че съм попаднал в Рая.
Ние с толкова много грехове, един ден едва ли ще отидем там, но поне
тука на земята да го караме по “райски” (а пък и приказката е такава).
След вчерашния тропически потоп който се изля от небето, днес времето е
по-хубаво и свежо, дори следобеда на моменти до слънчево. Сутринта много
рано беше кристално чисто, но после се заоблачи и на плаж пак не сме
ходили. Отидохме на разходка до един полуостров, която в същото време
съчетахме отново с малък риболов. Морето беше тихо - разкошни гледки
видяхме днес, даже и снимки си направихме, но при първия слънчев ден ще
отидем да се снимаме и с камерата там. Огромните скали и канари се
сливат с постоянно бушуващото море, а от горната страна непознати за нас
дървета и храсти допълват пейзажа.
Не
знам дали някъде до сега съм споменал, но се намиране точно на мястото,
където през 1770 капитан Джеймс Кук стъпва за първи път на територията
на днешен Queensland (нашия щат). Изглежда че мястото е още по-диво
отколкото си го представяхме, защото телевизора ни изобщо не лови
програми; УКВ станциите на радиото в колата също ги няма никакви.
Разговаряхме и с туземци (хора, които постоянно живеят в нашия къмпинг
на каравани). Те гледат много трудно телевизия, със специални мощни
антени и усилватели на сигнала и то не през всичките часове на деня. Ние
имаме и антена с голяма мачта за нашия караван, но не я взехме като
мислехме, че ще хващаме програмите само с пръчицата на телевизорчето. В
Бризбън – да, защото станциите са близо и излъчването е с достатъчно
силен сигнал, но тук в “никъдето” това не става. Е, няма да загубим кой
знае какво - нито “Робинята Изаура”, нито пък “На всеки километър”, но
все пак можехме да убиваме вечерите и с позяпването на някоя глупост по
телевизията. Сега играем карти, приказваме си или се разхождаме да лаем
месеца, но си почиваме активно - не можем да се оплачем.
Днес
риболовът беше по-успешен, нощес и дядо Коледа като остави на Неничко
подаръка (въдицата), та ще ходим вече с двете, защото тази която имаме
сега, не можем да си я поделим тримата. Особено като почнем да вадим
рибата, пазарлъците започват още веднага, кой ще извади следващата. Женя
в момента пържи улова. Знам че тази вечер се пости, но в нашите условия
не е възможно да ядем постна храна. Менюто ни е сирене, яйца, кашкавал,
кренвирши и т.н. Не сме сигурни дали рибата е блажно, но тази вечер
Женя и Нени ще ядат, пък аз ще ям само печени картофи - нали и без друго
риба не ям. По принцип де, защото аз онази вечер изядох една от
рибарите, но тя беше специална, а и за да не ги обидя.
В
процеса на летуването и почивката се сещаме за къмпингарската посуда,
която имахме в България. От към този артикул сме “зян” тук - не че няма
по магазините, но трябва да си купим, а то кое по-напред да купуваме.
Тазгодишното летуване ще го изкараме с това-онова и сбирщина на съдове
от домакинството, но ако в бъдеще ни изпратите нашите, ще ви бъдем много
благодарни. Става дума за чехския комплект от алуминиеви тенджерки и
тиганчета с дръжчица. Те са в една синя шушлекова торбичка, но къде
точно не знам. А, сетих се – в големия кафяв куфар (кожен), с който ние
ходехме на море. Там си държахме консервите и посудата. След това –
имаме и един много хубав червен пластмасов комплект: чинии, които влизат
в една голяма купа с капаче. Това също е хубаво и подходящо за
къмпингов начин на живот. Еми и Христо пък ни бяха подарили една кофичка
също с чашки, чинийки и други пластмасови нещица, мисля че беше полски
комплект. Всички тези неща са леки и не би имало финансов проблем с
изпращането им. Не на един път разбира се, вие преценявайте как. Ще се
радваме много, ако тези неща ни ги изпратите тук, а ако за нещо се
съмнявате - пишете ни първо, ние ще ви кажем как да постъпите.
25.12.1995
- Честито Рождество Христово! За много години и да сте живи и здрави
всички! Ние караме празника в условията на къмпинговата тържественост.
Нени си намери сутринта подаръка от дядо Коледа, но каза че ние сме му
го купили. Независимо от всичко, зарадва се много и веднага сглобихме
въдицата. Още не сме я умирисали на риба, но и това ще стане тези дни.
Мислехме днес следобед да ходим, но много силно печеше и щяхме да
изгорим. Пък и ние с Женя полегнахме за два часа след обяд, а Нени се
заигра с приятелчетата си от къмпинга.
Сутринта
имахме Коледен пай за закуска, а след това отидохме на плаж. Ползваме
плажа на другия къмпинг, където на 28 Декември ще се преместим. Той е на
5.5 км от нашия, но ние ходим с колата. Там е много хубаво и прилича на
нашенски си къмпинг. Само дето сянка няма, но ние до тогава ще сме
свикнали със слънцето и жегата. Иначе почивката ни върви доста приятно.
Нощес сънувах много лош сън, та не можах да заспя после. Мислех даже да
се обаждам по телефона - дано всичко да е наред при вас. Толкова много
ви мисля – иска ми се Бог да е добър и скоро да ни събере заедно.
Тази
вечер ще имаме “Коледно” меню – картофена салата с лук, кренвирши с
кашкавал печени на грил, по малко ракийца, после винце с оранжадка.
Изобщо съвсем по нашенски, само дето свинските пържоли ще ни липсват.
Тук на магазинчето имаше само телешки и агнешки, а ние (аз специално...)
тях не ги уважаваме. По план на 29 Декември ще ходим на разходка до
близките по-големи градчета в района – едното е на 100 км от тук, а
другото - на 200 км. Но за един ден смятаме да направим тази екскурзия, а
и да си напазаруваме от там. Тук разбира се има всичко, но е по цени на
“Балкантурист” и няма смисъл да купуваме скъпи неща. Имаме си всичко и
вземаме само неотложни продукти от “първа необходимост” – хляб и яйца.
Вчера,
като се отдръпна морето при отлива, намерихме две много странни
образувания, които аз оприличих на корали – тук всъщност е Коралово море
и е твърде възможно да са корали. И още други неща сме намерили от
тропическите води, които ще ви изпратим. А майка вече с вкус ще си ги
подреди в някаква съдинка: пепелник или нещо друго. Така ще се образува
един “тропически ансамбъл” и ще ви напомня за нас и за местата, които
сме посетили. Между другото, къмпинга в който сме сега, се намира в
чудна гора и по цял ден е прохладно и сенчесто. В другия ще сме на
припек, но няма значение. Не знам какъв ще ни бъде планът за утре,
защото всичко решаваме в последния момент според настроението и кефа ни.
Но в края на всеки ден аз ще ви описвам (при възможност) с по няколко
думи кое как е станало, за да не губите нишката. Днес например,
обядвахме яйца по панагюрски и така се наблъскахме с чесън, че едвам
дишам. Страх ме е даже да пръдна в каравана, защото ще се накожуши
новата боя на тавана...
Няма коментари:
Публикуване на коментар