05.06.1997
– Отново късен вечерен час, 22:30. Както повечето от вас знаят или пък
се досещат, аз днес имам рожден ден. В момента хич не ми е до писане, но
сядам да драсна няколко реда, само защото много уважавам тази дата. В
момента Женя говори по телефона с Даниела и Валери в Аделаида, аз пържа
едни бързи среднощни кюфтета, мълчаливо замезвам с шопска салата (но
доматите ми са накълцани на едро) и леко прецвърквам от една маломерна
чашка полагаемата ми се малка ракийца, която приемам по лекарско
предписание и препоръка за разяждане и добър апетит. Ние все още не сме
вечеряли, въпреки че скоро ще стане време за закуска...
Тази
вечер пазарувахме, та много се замотахме и за това всичко закъсня с
часове. Единствената ми утеха и радост за деня (освен че преди 38 години
съм се появил на тоя грешен свят) беше, че се чухме с майка и си
поприказвахме за малко. Много мъчно ми стана за чичо Христо
“Враниловски” (“малкото палто”). Толкова хубави спомени имам с него - от
морето, после и от Габрово. Как заедно сме ходили за миди, за риба и
т.н. Защо хубавите хора си отиват така бързо от тоя свят?... Но – Бог да
го прости, какво друго да кажа. Жалко за него и за близките му. Ето че
поводите ми да се наливам с ракия се увеличиха...
Тази
сутрин много рано иззвъня телефона като мислехме, че ни търсят от
Ямбол. Но сега, след телефонният ни разговор с вас правя сметка, че те
не ни знаят още новия адрес дори - най-малкото пък новият ни телефонен
номер.
06.06.1997
– Измина още една работна седмица, изпълнена с всякакви грижи, много
тичане нагоре-надолу и напрежения от всякакъв волтаж и ампераж. За утре
също има да се извършат множество други дейности, повечето домакински;
сметки трябва да се плащат и т.н. Ще подготвяме и неделното тържество,
което не е изключено да се осуети поради дъждовно време. Още не е
заваляло, но го дават да вали през всичките почивни дни. Каквото е. След
малко ще вечеряме и с Нени отиваме да свирим. Той в понеделник е на
урок, а не е много добре подготвен. Сутрин вече не може да свири преди
училище поради ранното ни излизане от къщи, вечер като се приберем пък е
изморен и едвам гледа – изобщо много ни се обърка живота; на всеки един
от нас поотделно, а и като някаква фамилна цялост...
09.06.1997
– Тези дни минаха доста интензивно и емоционално. Цялата събота си
бяхме в къщи, заети с приготовления, пазаруване, коване на картини по
стените и още хиляди знайни и незнайни домашни дейности. По нестройните
си редове на писмото усещам, че съм много объркан, доста замаян и
напълно отнесен от вихъра. Изглежда новият начин на живот коренно ми
наруши с нещо литературно-прозаичния баланс, който си бях изградил от
години. Сега стоя пред листите, рея блуждаещият си поглед измежду
отделните несвързани букви и нищо не мога да напиша. Мозъкът ми се скова
сякаш, та две думи на кръст не излизат – изглежда нещо се стресирах в
последно време, въпреки че тези усещания не са заложени в мене и
душевната ми същност...
Вчера
дойдоха всички мои гости и като започнахме от обяд, та се веселихме до
късно вечерта. Приятелите ни много харесаха къщата и малкото дворче,
където бяхме разстлали масите, както и самия квартал. Децата играха и
вилняха наоколо, а ние тихичко и кротко си ядохме и пихме в задния двор.
Надвечер като се скри небесното светило стана хладно, та се преместихме
вътре в къщата поне на завет. Даже си гряхме и ракия, за да се стоплим.
Днес,
макар и понеделник беше почивен ден, та си поспахме до по-късно. После
шетахме из къщата, свършихме някои полезни работи, а аз следобеда водих
Нени на урок. От учителят му взехме едни много хубави школи за орган и
на връщане минахме през Сашови да преснимаме някои песни от тях. Той има
копирна машина в гаража си, та ни излезе всичкото на аванта. После се
прибрахме – като се започне с ритуалите по вечерята и приготовленията за
следващият работен ден, съвсем реално с всичко това свършват и кратките
почивни дни. След урока и преди да се приберем, минахме през нашата
стара квартира, за да си приберем получената междувременно поща. Там
имаме едни съседи, които ни събират писмата. За наша най-голяма радост
измежду всичката служебна плява имаше и едно писмо от вас - № 176. Както
и още едно, с не по-малка морална стойност - от Валя и Сашо. Те още не
ни знаят новия адрес, но Женя като им отговори ще го запише.
Разбрах
за кахърите и ядовете, които сте изживели покрай тая опустяла къща в с.
Стоевци. Аз хубаво ви казвах – да ви я бяхме купили ние, та поне
разправии нямаше да имате, ама то се свършило вече. Сега продавайте и
раздавайте покъщнината, защото всред боклуци не се живее. Хубаво си
бяхте свикнали да ходите там - хем да насаждате по някое животоспасяващо
хранително коренче, хем да прекарате приятно на чист въздух и при добри
хора от селото. Не съжалявайте за нищо – станалото-станало, връщане
назад няма...
В
момента отново препрочитам писмото ви, за да се спра на някои негови
по-главни моменти. Пак обаче стана 22:00 и аз поради напредналият час,
няма да мога да съм много разточителен в изреченията си. Сутрин всички
ставаме в 06:30 и от този миг нататък под покрива на нещастната къща
настъпва един малък кошмар! По-рано само аз ставах рано и де с
присвиване на устни, де с гласни клетви и проклятия криво-ляво се
измъквах тихо-тихо и отивах на работа. Докато сега всеки кълне, вие
кански, стене и попържа, та е някакъв ад сутрин покрай нас. Кой му се
спи и ходи като сомнамбул с полуотворени очи, на кой пък му няма
чорапите, защото не помни къде ги е събул вечерта; на някой му се доаква
току на входната врата или баш когато влезем в колата и потеглим – абе
не е за разправяне! Надявам се, че когато Нени тръгне на тукашното
училище, а Женя подкара колата си, която безусловно сме решили да й
купуваме, нещата поне горе-долу ще се нормализират и поне от мене самият
ще отпаднат дертове и грижи, с които най-малко ми е работа да се
разправям. Толкова ме е смазало всичко, че не мога да се усмихна –
истински си почивам единствено докато пътувам в колата. Като отида на
работа започват служебните ангажименти и проблеми; като се прибера – и
домашните злободневки не ми дават мира…
Аз
онзи ден в съботния вестник намерих една работа точно до нас – буквално
на долната улица. Та сега, освен всичко останало което движим, се
намираме и в трескава подготовка на документите, за да мога да
кандидатствам и на всяка цена да взема тази работа. Тогава ще ми отпадне
всякакво пътуване сутрин и вечер. Не ми стигат останалите кахъри, ами
като надстройка на това пътят ми минава и през един голям мост, на който
душманите вземат по $2 на една посока и на всяко минаване. Това
допълнително повдига транспортните ми разходи и освен основните за
бензин и поддръжка на колата, сега отделям и $4 за тоя шибано-проклет
мост. Ако минавам пък по други избиколни улици и шосета, същите пари ще
се прибавят за гориво - един път от по-дългото разстояние и втори път -
от безбройните светофари по трасето и спри/тръгни на всеки един (защото
обикновено когато се наближат, те всичките светват червено). Така
усилията и стремежите ми се превръщат в едно “танто за кукуригу” и
именно заради това единственото спасение на човека е да работи по-близо
до мястото, където живее. В противен случай животът му преминава по
необятните пътища на Родината.
Гледам,
че писмото ви датира от времето преди вашето ходене в София и преди да
се видите с родителите на Ани и Сашо. Предполагам, че следващото вече ще
дойде на новия ни адрес и в него ще опишете всичко и подробно за
срещата ви с тях. Ще споделите и нещо за чутото, видяното и прочетеното,
което с толкова много обич сме изпратили специално за вас. Тези 6
пощенски марки също не бяха подпечатани и аз с най-голямо удоволствие ги
отлепих – при първа възможност ще ви ги пратя обратно за повторната им
употреба...
Действително,
че сте преживяли много неприятни емоции около тая къща в с. Стоевци.
Представям си пък татко как се е “радвал” на всичките тези щуротии. Но
нали вече всичко е минало благополучно – карай да върви. На тези
нещастници, дето са откраднали вещите самият дядо Господ няма да им го
прости. Аз не им се заканвам, нито пък искам да бъда техен съдник; от
горчив опит знам обаче, че няма да им се размине току така. Този
радиоприемник (лампов) марка “Романс” беше завещание от скъпият ми дядо
Ангел - лично за мене, единственото му внуче! Това съм го чел преди
години в неговото завещание, което пък се намираше в онази огромна
кафява папка с кораба, дето стоеше най-отгоре в секцията. А е било по
времето, когато пък аз от своя страна трябваше повечето да решавам
задачи от сборника по аритметика, вместо да се ровя из дълбините на
домашните долапи. Но ето че независимо от всичко, аз съм се
самообразовал и съм прочел от тук-от там по нещо. Така че каквото и да
има друго, загубата точно на това радио би било единственото, което
заслужава най-многото ядове; просто защото аз дълбоко ценя такива
спомени и семейни реликви. Независимо, че те не са тук при мене, аз като
знам кое от кого е и че то надеждно се пази при вас, спокоен съм. А
сега и мене ме доядя за случилото се - но то се е свършило; загубата не
можем да я върнем и погледнато философски, след като и умрял човек няма –
казваме си “язък” и това е.
А
за реакцията на леля Здравка не се учудвам, въпреки че можеше поне на
един ресторант да ви заведе, както правеше едно време докато беше с
вуйчо – заради едната благодарност дето сте подържали и пазили имота й в
продължение на толкова години. Но и там е пито-платено. За едни може
по-лесно, но други трябва да теглим и заради тях. И пак сме по-добре, не
съжалявайте. Само прекарайте лентата на годините и събитията, кой къде
се намира и какво представлява, за да се убедите, че независимо от
всичко ние сме най-добре. Всичките нещастия, несгоди, самота, неудачи и
т.н. в живота на човека не струват и най-малката част от каквато и да е
къща, нито пък се измерват в долари. Така че нека най-напред да сме
благодарни на Бог, че и вие, и ние сме това, което сме в момента, винаги
сме били и дай Боже да бъдем и занапред.
Най-важно
от цялата работа е, че майка все пак е успяла да отиде на Бачковския
манастир. Както до последният момент е нямало начин, а ето че из един
път се е отворила възможност, та и тя да е там. Наистина че Господ си
знае работата, в което аз никога не съм се и съмнявал...
11.06.1997
- Включвам се само с няколко реда преди да легна и аз, защото
часовникът пак напредна и вече показва 22:15. Не че е толкова късно, но
ние взехме да си лягаме по-рано вечер, заради идиотското ни ранно
ставане сутрин. Сигурно скоро ще върна и телевизорът в магазина, защото
изобщо не го гледаме – да си ми върнат паричките. Да не говорим пък, че
точно толкова слушаме и музика от уредбата, дето и тя ни струва близо
$1000.
Сега
съвсем накратко ще обобщя изостаналите до този момент събития, за да
спазя традицията и хронологията. Миналата седмица пропуснах да отбележа,
че старият акумулатор на уж “новата” ни кола нещо се издъни, та сега
сме с нов за $85. Изведнъж му стана нещо, зареждах го през нощта, но не
можа да се възстанови. Получи “удар” и отдавна вече лежи погребан на
сметището.
Намираме
се в пълна мобилизационна ситуация и в постоянна бойна готовност заради
интервютата на Женя, които не спират да валят. Още сме в очакване на
резултат от едно място, където тя беше на две поредни срещи с
евентуалните си работодатели. Сега пък я потърсиха от друго място и в
петък ще й провеждат интервю по телефона. Разговорът ще се води от 3-ма
души едновременно и ще се обаждат от един град на 650 км от Бризбън. До
там сме ходили веднъж, когато бяхме на почивка из района миналата Коледа
и много ни хареса - да видим какво ще стане. От още едно място са й
изпратили документи, но тя просто няма да може да ги подготви, защото
освен със знания, човек трябва да разполага и със свободно време за
подготовка. Аз пък съм под пара за други две позиции, за които съм
нагласил кандидатските си документи. Женя ми ги написа на компютъра, аз
се занимавах с разпечатването и размножаването им. В същото време
поддържаме до доколкото ни е възможно и свиренето на Нени, който само
чака нещо да се случи с нас или покрай нас, за да си пропусне
репетицията. Огън гори отвред – хем пада от небето, хем по горещи
въглени стъпваме!...
Къщата
общо взето я оправихме - има само няколко кукички за картини да се
сложат още, но гаража ми пак стана за метене; напоителната инсталация
трябва да се пренастрои, за да не полива тревата всеки ден, че взе много
бързо да расте. Колата е заприличала на кочина след първите й 2500 км –
пробег, навъртян за някакви си 3-4 седмици откакто сме започнали
работа; от къде да я подхващам и аз не знам. Разбира се, пак ще е от
най-лесното: ще зарежа всичко, пък когато стане. И на работа по цял ден
се зверя пред шибания компютър – абе завъртя ни една такава, че още не
можем да се нормализираме – вече цял месец кажи-речи...
Утре
е четвъртък – ден за пазаруване. Женя ще си дойде от работа направо в
къщи, а ние с Неничко ще извършим този не чак толкова вълнуващ акт. В
същото време още документите за прехвърлянето на колата не са уредени,
та и с това се разправям по телефоните с гавазите от гаража; има някакви
допълнителни неща да се доизясняват и с агенцията, чрез която сме наели
къщата – и там следват нови разправии. Спирам до тук, че ми се зави
свят – а пък не знам на вас!...
Другата
сряда пристигат родителите на Сашо. А ние кога ще ви уредим документите
– акъла ми не стига да помисля толкова далеч. Сега вече си лягам,
защото ми се и доплака...
13.06.1997
- Въпреки тази фатална дата и особено в съчетанието й с денят петък,
днес нищо особено или тревожно не се случи. От едното място отказаха на
Женя работата под предлог, че са намерили някой от самата компания,
вместо да разкриват нова щатна бройка и да вземат човек от вън. Тази
сутрин тя имá едно телефонно интервю, за което ви писах преди и което
въпреки цялата си странност е преминало много добре - от там също имаме
да чакаме (добри) резултати.
Снощи
с Нени направихме една дълга разходка - след работа и след като го взех
от училището му. Обикаляхме магазините за най-различни неща, които
трябваше да купим. Прибрахме се чак в 21:30 - бяхме вече вечеряли в една
закусвалня, за това не бързахме за домашната трапеза. После направо си
легнахме – естествено без да свирим (за негово най-голямо щастие). Утре
ни очакват нови емоции около записването на Неничко в Колежа. Ще
купуваме униформи, ще се подписват и подават документи и т.н. Имаме и
доста къщна работа, както и колата трябва да изчистим, из градината ще
се позавъртим и т.н. В тази част на града също правят битаци, та може в
неделя да посетим и една такава природна забележителност...
16.06.1997
- Сигурно вече на всички прави впечатление по датите, че дните не
следват един след друг, както беше до сега и както всъщност е правилото,
съгласно годишният календар. Това е едно от неудобствата, с които първо
се сблъсках когато започнах тази работа, но такъв ни бил късмета - няма
почивки бре: не сутрешна, нито обедна, ни никаква. Всичкото живо се
навело и работи усърдно, сдъвкват по един сандвич за 5 минути на обяд и
пак забучат чела в бюрата...
Вече
е понеделник - началото на новата работна седмица и последна учебна за
Нени. Той и през следващите две ваканционни седмици ще продължи да ходи
на занималнята в същото училище, защото няма кой да го гледа у нас през
деня. Не можем да го оставяме по цял ден сам в къщи и без надзор. Така
ще завърши напълно първия си семестър, а за втория вече ще бъде в
частния Колеж в нашия нов квартал. В петък му дойде и свидетелството,
което хич не е добро. Всичките тези безумства от интервюта, паники,
започване на работа, местене на ново място и още много други идиотщини,
свързани единствено само с Женя и мене, сега си оказаха пагубното
влияние върху Нени и резултираха в по-ниският му академичен успех. Точно
когато най-много трябваше да се натиска и да се учи, вече нямаше кой да
му виси постоянно на главата и да го ръга с остена за учене, за
решаване на допълнителни задачи, за съвестното му свирене и пр. Но той
обеща, че в новото училище ще си подобри успеха и ще бъде сред
първенците. И дано, защото при $3500 годишна такса - жив ще го одера,
ако не върви в пътя. В същото време на нас очите ни ще изтекат от тези
компютри, дето по цял ден се блещим в тях.
В
събота сутринта отидохме в Колежа и купихме униформите - ризи, чорапи,
пуловери, гащи, шапки, емблеми и т.н. (общо $200 масраф, който е извън
самата такса за обучение). И пак беше добре, че всички дрехи ги взехме
“втора употреба” от училищния магазин, та са на половин цена. От
догодина, живот и здраве, понеже Нени отива в горна степен (7-ми клас),
униформата ще бъде друга, а разходите ще са още по-жестоки. Но каквото е
- решили сме да дадем всичко от себе си за по-доброто му бъдеще и
сполука; един ден да ми е чиста съвестта, че е направено всичко възможно
в името на “детето”. Ще съм много щастлив, ако поне една стотна или
хилядна дори е размерът на благодарността му към нас, така както аз имам
към моите родители и към всичко, което те са дали и направили за мене.
Но животът и времето ще си покажат най-добре...
Пак
в събота, след всички истории покрай Колежа и купуването на униформата,
обиколихме и махленските магазини за запознанство с района и обща
култура. Намерихме добри касапи, с пресен свински врат и чудна кайма на
приемливи цени, та поне откъм мръвките сме уредени. След това се
прибрахме, занимавахме се из къщи с всевъзможни други, къде по-дребни,
къде по-едри дейности – така минаха ужасно късите почивни дни...
От
днес отново сме “на хармана”, всеки със своите си сърпове, чукове и
ръкойки. Вече започнаха да ми дават по-сериозни задачи на работа, с
които се справям добре. Работата е хубава, само да не е това страхотно
пътуване сутрин и вечер. Днес имаше разни катастрофи по пътя, по който
аз обикновено се движа, а той представлява една много натоварена
магистрала. Там стане ли нещо, може и цял ден да мине докато се
възстанови трафика. Та се наложи да обикалям други 30-40 км, за да мина
по разни обходни пътища, та да се добера до работа. Е, закъснях разбира
се, но ако бях останал да чакам на магистралата да пуснат движението
отново, можеше и изобщо да не отида. Те пак трябва да са благодарни, че
въпреки всичко им откликнах с готовност за работа.
Вечерта
водих Нени на урок, който по всяка вероятност ще се окаже последен в
тази Музикална академия - особено след като започне в новото училище.
Ако запазим уроците в тази, аз първо трябва да си дойда в къщи, да го
взема, та пак да се връщаме назад за урока - общо се набират 190 км за
деня + $8 за 4-кратно преминаване по платения мост. Така разходите ни ще
са огромни и поради тези причини ще търсим учител тук наоколо. Вече
имаме адресите на три-четири места - ще изберем най-доброто.
В
събота изчистих колата отвътре - днес цял ден вали, та я освиних пак.
Туй ще й е - другото чистене ще е за Коледа чак. Като дойде майка, тя пó
може да има мерак - ще й разрешавам да я мие поне. Тук разрешават
използването на маркуч, та е голям кеф. Ама аз не си падам много-много
по тази част с търкането и лъскането. Дано да е хубаво времето в събота и
неделя, че да направим малко филм за новото място където живеем, за
колата и т.н. Сега е настанал малък зимен застой и не ходим никъде да си
правим снимки. Един път времето не е много подходящо за миткане и
екскурзии, а самите ние продължаваме да сме малко под стрес с тоя съвсем
нов начин на живот. Пък и другите ни приятели не са се втурнали особено
по разни развлекателни мероприятия, че да се обадят и на нас, та да
вървим на някъде заедно...
19.06.1997
- Тези дни няма нищо ново около работата ни, освен многото зор и
служебно напрежение. Но с това лесно се свиква - така и работният ден
минава по-бързо, нищо че е с продължителност от 10 часа. Другата
радостна новина е пристигането на Сашовите родители вчера, а с тях и
пратката, която сте проводили по тях. И тази вълнуваща случка не се
размина без станалите вече традиционни и задължителни стресови ситуации и
емоции с обратен знак (за щастие поне само отначало).
На
тях пък още на Софийското летище им разбили куфара и то точно на
мястото, където се е намирало нашето пакетче. Хората са знаели че там
има злато, но не са посмели да отварят и да проверяват какво липсва без
нас. Притеснявали са се много през целия път. Снощи ни се обадиха да
отидем по спешност у тях, за да си вземем пратката и заедно да проверим
какво липсва от нея.
Действително
че самото найлоново пликче беше отдрано по най-зверски начин в едното
си крайче. Е, рекох си – от където дошло златото, там отишло; майната
му. Аз тези неща все съм ги намирал по друмищата, защото не си виря
излишно главата много-много, ами все долу в краката си гледам и тя
постоянно наведена ми стои (уж за да не я сече острата сабя...). Както и
да е - не един път съм писал историята на тези украшения, но да
припомня: медальонът ми се беше залепил на сандала преди година-две.
Изглежда съм настъпил някоя дъвка, храчка или сопол на улицата, а после
съм стъпил и на медальончето и то беше залепнало отдолу на подметката. И
от там - със сандалите, та у дома. А златното кръстче го намерих на
едно кръстовище от колата, докато покорно чаках да позеленее семафорът.
Не е изключено някоя кокона да е изкарала извън нерви нещастно влюбеният
в нея и почтен индивид и последният охотно да я е изхвърлил още там на
кръстопътя, заедно с пикливите й колиета и бижута. На синджирите и
другите неща не им зная произходът, но определено не са купувани в
златарските магазини и ателиета; не бяха и крадени обаче – все плодове
на разни мои тротоарни находки. Тогава именно си казах – хайде, платих
пак някой от моите безбройни грехове с една шепа злато; би трябвало да
ми бъде опростен вече. Добре ама като погледнах по-щателно навътре из
пликчето, видях торбичката със златото абсолютно непокътнато – точно
така, както майка го е закарфичила с безопасните игли. Всички си
отдъхнахме с облекчение - даже пихме и по една ракия, дето на Сашо са му
я донесли армаган, за отпускане на напрежението, концентрирано в
нервните ни окончания.
Като
гаврътнах няколко ракии и ми се избистриха мозъчните клетки, аз
започнах да правя анализи на случая и доказах, че митничарите (áко да са
богати и да имат достатъчна власт пред останалите простосмъртни), са си
всъщност много прости дяволски създания. Допуснах че основната причина
за тяхната елементарност не се крие само в рушветите, които вземат от
нещастните пътници имащи неблагоразумието да преминават през държавните
ни граници, ами и защото те съвсем не са изучавали предметът “Оптика”
още в началните си класове, до където пък им е приключил и
общообразователният процес. Те много хубаво разполагат с всичките му там
рентгени и други устройства за проследяване на метални предмети,
оръжия, дори наркотици и т.н. Видели са златото на екрана – отлично,
даже бравос! Ама то е било в огледален образ, бре тъпани недни -
пропаднали още и непрокопсани! Добре са улучили и ъгъла на пратката –
точно там където е златото, обаче самото то се е намирало на диагонал, в
противоположната посока - на същото място, но откъм опакото. И
бранителите на родните гранични пунктове с целия си акъл колкото на
пощенски гълъб (пардон, да ме прощават птиците), взели че раздрали
дъното на куфара, вместо да разпорят от другата му страна. Вследствие на
което не намерили нищо, естествено, освен добре изпънатият ми среден
пръст. Е, то е било добре все пак, че калмуците не са имали достатъчно
време да се поровят малко из куфара, защото тогава вече щяха наистина да
се натъкнат на пликчето. Но това щеше да бъде съвсем ненадейно, по
някакъв случаен закон, а не защото разполагат със супер-техника, с която
профаните най-вероятно не могат да работят като хората. Нямам
по-разумен отговор на тази мъглива и странна история, освен по-горе
описаният (ако въобще е станало ясно на читателя, какво всъщност се е
случило). Посредством разни камери, обективи, огледала и призми, образът
от този рентген или скенер се вкарва в монитора и излиза на екрана, за
да го следят опитните служители на Митницата. Но за тях съвсем не е
задължително да гледат куфара или чантата, която преминава 1 : 1 така да
се каже - за тези съоръжения е по-важно да представят съдържанието на
багажа, а не точните местоположения на отделните боклуци из него. Така
златото си беше читаво благодарение на “умните” български чиновници.
Другото,
което е помогнало за спасяването на тая торба със златни накити е,
както споменах и по-отгоре - просто онези хайдути не са имали достатъчно
време да ровят, а само са отпрали този ъгъл на куфара при шанс 50% да
намерят това, което са видели на монитора. Малко да бяха бръкнали
по-навътре и най-важното - по диагонала, точно в другия край беше
пакетчето, което щяха да намерят. Но нали има и Господ, та и той си е
казал думата в цялата тая бъркотия. Дали съм бил прав в своите
разсъждения аз не знам, обаче докато анализирахме и подлагахме случая на
всевъзможни хипотези, одрънкахме кажи-речи едно шише ракия, в което пък
се заключи и най-голямото ни удоволствие от успешното приключване на
следствието по инцидента. В крайна сметка, ние благодарим за всичко от
все сърце! Особено се радвам на покривчиците... А пък гобленчетата – ах,
Божичко, чудни са! Сега търся по-ячки пирони, та и тях да ги накова по
стените...
Снощи
се позабавихме с пратки и колети – докато се и приберем, та чак късно в
23:30 изслушах на татко касетката. Песните не съм ги слушал още, защото
ми беше по-важно да му чуя гласа, въпросите и мъдрите напътствия. Тази
вечер касетката я слуша Женя, защото те снощи заспаха с Нени. Ще ми се с
няколко думи да коментирам и тази богата информация, която пристигна с
пакетчето, но нали знаете че аз пак трябва да чета писмото и слушам
записа, а за това ми е нужно и повече време на разположение. Но тези дни
и това ще стане - аз сега исках само да опиша случките до днешна дата.
Онзи
ден (на 05 Юни) седнахме да пием по една ракия с госпожата и аз съвсем
случайно гътнах чашата както беше пълна. Тогава се сетихме, че вуйчо
Ваньо беше починал точно на този ден. Та си спомнихме и за него – аз
каквото помня въобще за него, а Женя – само задочно, по моите подробни
описания. Дали някога ще ми се отвори шанс да отида до Нова Зеландия ,
та поне едно цвете да сложа на гроба му? Ако майка дойде в Австралия,
може да й организираме едно пътуване до там. Вера ще я чака на летището,
после ще я качи обратно на самолета и след няколко часа ще кацне в
Бризбън. Ще видим как ще стане всичко - не знам как стои въпроса с
визите и паспортите. За нас е лесно, но за тези с червените паспорти –
съмнявам се; нали тях и за хора не ги броят по света, но ние ще измислим
нещо.
Писмото,
което дойде с колетчето по родителите на Сашо носи № 178. Предполагам
че № 177 е още във въздуха, което ще пристигне тези дни вече на новия ни
адрес, а може и на стария да отиде. Утре вечер ние пак ще се отбием да
си приберем пощата от съседите, с които живяхме на старото място.
Откакто
работя съм изпратил други 5 молби за работа, но още никой не ме е
потърсил за интервю. Тази събота Жоро и Ели ще ни дойдат на гости, та се
очертава пак много хубаво да си прекараме заедно с тях. И на мене ми се
иска да направя една касетка със запис – говорещо писмо, обаче новите
ни уредби нямат микрофонни входове, нищо че струват една волска каручка с
пари! О-о-о, чакай бе!... Не, няма и там - тъкмо ходих до гаража да
проверя и на тамошната ми озвучително-музикална кутия дали няма гнезда
за микрофони, но не видях. Онези дето имаха и двете заминаха на битака,
та сега имаме микрофони, а нямаме на какво да записваме с тях. Но аз
може да купя един прост касетофон от някоя гаражна разпродажба за $5-$6.
Такива има доста и обикновено са много стари, но хубавото е че на тях
задължително има букса за микрофон или пък са с вграден такъв. Не знам
обаче по какви причини новите стерео уредби нямат...
21.06.1997
- Събота. Макар че денят е почивен и би трябвало да поспя малко
повечко, аз пак си ставам в 06:30. Първо радиото ме събуди, защото бях
забравил да му изключа алармата, която всяка сутрин ни буди с музиката
си. После прекарах ½ час в клозета с последните ви писма и мисли по вас.
Така пък вече съвсем се разсъних и седнах да напиша някой ред, докато и
моите чемери не са се надигнали, че тогаз настъпва вече адът!...
Вчера
след работа и след училище с Нени минахме да си вземем писмата от
старата квартира. Всред многото най-различни кореспонденции имаше и едно
ваше, под номенклатурен № 177. Така с него сметката ни излезе на чисто и
сега всичко е наред. После се прибрахме да вземем Женя, та да отидем
заедно на пазар. Нени заспа още по пътя и го оставихме да спи на
паркинга пред магазините, заключен в колата. Той уж щеше да ни намери в
супермаркета като се наспи, но дори когато се върнахме след 1 ½ часа, го
заварихме все още да спи на същото място, съвсем здраво и непробудно.
Олеле майчице - ей го че сега пък и той се надигна; за майка му няма
такава опасност, но така или иначе - свърши ми рахатлъка за деня, а е
едва 07:30...
22.06.1997
– Неделя; пак в края на деня, че и на вечерта. След като го окъпах,
Нени си легна и заспа веднага. Аз съм седнал на бюрото в неговата стая и
пиша тези редове, докато го слушам как сладко похърква като котарак.
Връщам се на мига, точно където вчера прекъснах писанията си, защото
същия този “котарак” стана от сън (гладен, естествено) и се започна
дрънкане на тенджери, долапи, безбройни въпроси/отговори – с една дума
настана една обстановка, която в никой случай не можеше да се нарече
творческа. Най-малко пък беше подходяща за създаването на една такава
важна житейска книга като настоящата, която сътворявам в момента. Ето
защо тази вечер седнах отново да си поразговарям насаме – още повече,
както и Женя се оттегли в покоите си, заедно с малкия телевизор и филма,
който излъчват по някоя от програмите. Така че сега разполагам с
идеалната писателска атмосфера, но лошото е че не помня за какво щях да
ви пиша вчера, та сега да го довърша. Независимо обаче ще се опитам да
събера разпилените си из кратуната спомени…
Тъй
като със ставането на Нени от леглото сутринта се разбуди цялата къща
(а вярвам и околните до нас), нагласихме се да излизаме, защото имахме
да свършим и доста служебна работа – в смисъл плащането на наема в
агенцията, разни сметки за телефони и т.н. После отидохме да купуваме на
Неничко някакъв много специален спортен анцуг “ADIDAS”, минахме през
моя касапин за едно свинско вратле и се прибрахме. Всичко това аз го
събрах само на 3-4 реда, но в действителност ни отне повече 4 часа време
+ 100 км пробег с моторното превозно средство. Следобеда се приготвяхме
за гостите, аз пекох чушки на барбекюто, правихме шишчета за вечерната
скара, салати рязахме и т.н. После свирихме както е задължително по
програма - нищо че вече приключихме с уроците в онази Академия. Сега
преговаряме всички песни от самото начало и разучаваме нови, които бяхме
взели от учителя - така ще е докато намерим новия преподавател, по
тукашните места. После дойдоха Жоро и Ели, а с тях вече посрещнахме
новия ден, т.е. днешния. Въпреки че нощес си легнахме късно, все пак към
08:30 успяхме да станем и аз реших да водя Нени на битак (нали трябва
да има и малко “културен живот” - няма само на работа да ходим, я). Женя
също дойде с нас, та пак излязохме всички. Аз си бях поставил за цел да
търся някакъв касетофон с вграден микрофон или поне с микрофонен вход,
за да запишем някоя и друга касетка. Неничко пък искаше да си купи още
рибки за аквариума, а Женя – някакви нейни работи. И там утрепахме
няколко часа. Аз на края купих един пачник, който впоследствие се оказа
много хубав. Двукасетъчен, портативен, с откачащи се тонколони, малък и
евтин (само $5) – сума, смешна дори за обявяване, но то беше към края на
битака и човекът искаше да се отърве от стоката си, че да си върви.
Така той поиска $7, а аз отсякох - $5 и пазарлъка стана мигновено. Абе,
много ме бива в търговията и това си е. Казвам го само така, от
скромност - но иначе си е баш така. На Нени също купихме три рибета по
$1, вместо по $1.50 както им искаха. За тях той сам си се пазари, само с
много малко помощ и подкрепа от моя страна. Женя също беше накупила
разни дреболии, та изпълнихме плана предсрочно. Прибрахме се, обядвахме
(правих яйца по панагюрски, Нени умира за тях) и всеки се зае да се
занимава със съкровищата си. Аз разглобих касетофона на съставните му
части, почистих го, бърсах го защото имах чувство, че са го влачили
пороищата от някъде. Нещо не му работеше единия магнетофон, та го
оправих и заприлича съвсем на истински от една страна и от друга – все
едно, че сега е излязъл от магазина. Направих всички възможни проби -
всичките му функции работят до една; радиото също. И запис прави добър,
дори от вграденият микрофон. Има обаче само един кусур. Понеже този
микрофон е изключително чувствителен, той вкарва и всеки паразитен шум в
записа. Например когато се върти касетката по време на самия запис, се
чува едно постоянно “кръц-кръц-кръц” докато лентата минава през
отделните ролки. Записва се и самият шум, който издава моторчето на
магнетофона. Е, за качествата които има и за цената на която е взето, а и
немаловажния факт, че е произведено в Корея - всичко си е много добро,
дори чудно. Но аз нали съм перфекционист, т.е. обичам перфектните неща -
всички тези недомислия и шумове ме дразнят. В четвъртък вечерта ще
отида в електронния магазин и ще купя допълнителна букса за микрофон с
контакт, който ще изключва вградения микрофон и ще остава да работи само
външния. Така ще се елиминират поне шумовете, породени от механиката на
самия магнетофон. Другата събота и неделя ще се занимавам с това. Пък и
да се намирам на работа като се човъркам с това или онова – иначе ще
взема да се побъркам от натрапчиви мисли...
Умишлено
пропускам някои въпроси и теми, които ще разисквам отделно на записа с
микрофона. Ще има доста неща да се изяснят на татко, след като ги обясня
малко по-подробно. Аз мисля, че съм писал в предното писмо по тези
въпроси, но може да не съм ги доописал както трябва. А пък тогава беше
такова идиотско надбягване с всичко което може да се движи, та сигурно
някои неща съм ги предал не съвсем точно. Нищо де, не е толкова важно -
сега на касетката ще изяснявам подробностите.
Нени
от петък пак излиза във ваканция и следващите две седмици ще продължи
да ходи на занималня в старото си училище, а от 08 Юли, живот и здраве,
започва в Колежа при нас. На мене ще ми отпадне малко разкарване от по ½
час сутрин и още толкова вечер. Това е допълнителното време, нужно да
стигнем до училището, да го оставя и да се върна обратно в завода,
защото на отиване аз минавам покрай него, но първо закарвам Нени в
училището и тогава чак се връщам в моята фабрика. Историята се повтаря
при същия маршрут и вечер. Около 120-130 км правим на ден при тая
програма, но като почне в Колежа, пробега ми ще се свежда само до
отиване и връщане от работа, което пък са някакви си 80 км (като образно
разстояние за сравнение мога да посоча отсечката между Габрово и Стара
Загора). Е, ще има малка разлика в посока към подобрение, но независимо
от всичко и това са много километри да се пътуват всеки ден. Аз за това
продължавам да търся работа тук около нас - даже във вчерашния вестник
съм намерил 4 обяви, за които утре ще изпратя документите си. С едните
дори още тази вечер разговарях и ми се сториха обнадеждаващи. Но не
започнат ли те да ми плащат всяка седмица, сигурност няма никаква (в
смисъл, да ме назначат). То и тогава гаранцията не е 100%, но все пак...
Колата
гори по 12.3 л/100 км - днес я засичах на разстояние от 815 км (което
представлява средният ми седмичен пробег). Един резервоар гориво не ми
стига за изминаването му, та се налага да го доливам през някой от
дните. Така като гледам как хвърчат дни и седмици, съвсем ясно вече се
очертава, че това писмо, снимките, касетките и другите неща ще ги
изпратим по леля Марги (на Албена майка й), която си тръгва в началото
или средата на Август. Юни си замина - ей тъй, без да го усетим; Юли
също - както дойде, така ще си и отиде. Пак ще се проточи малко
информацията ни, но така пък ще намалим рисковете от евентуално
загубване на пратките ни. Те не си поплюват куфарите да разбиват и да
грабят от багажа на пътниците, та какво остава за някакви писма, колети и
т.н. Всичко ще изпокрадат тия гладни и освирепели несретници. За това
най-вероятно ние пак ще прибегнем до услугите на добри люде, които
пътуват по редовната въжена линия между Австралия и България. До тогава и
на двама ни ще са изтекли пробните периоди от по 3 месеца и ще е
станало вече ясно на къде ще плува нашият кораб – при попътен вятър ли,
или пак към дъното...
24.06.1997
– Вълните продължават да ни люшкат от бряг на бряг, а емоциите около
нас и по-специално с работните позиции на Женя не стихват нито за миг.
Както знаете от миналата седмица, тя проведе едно телефонно интервю за
работа в някакъв Полувисш институт. Днес обаче получихме съобщение от
там, че измежду всички кандидати, които са се явили за тази позиция,
именно на нея ще предложат работата. Мястото наистина е вълшебно, но
вече съобразяването ще се яви повдигнато на трета степен – това е новото
училище на Нени, моята започната съвсем наскоро работа, както и тази
която Женя работи в момента. Трусове ни тресат от всякъде – по въздух,
суша и вода, но ние нямаме никаква алтернатива за разумен подход и
евентуален изход от положението. Тази нова работа на Женя ще изисква да
сменяме не само квартала, ами и града за да се преместим на 650 км
нагоре от Бризбън към Бариерния (Кораловия) Риф. Градът никак не е лош –
ние имаме бегла представа от него, когато го посетихме преди година и
половина през една наша лятна почивка, но не знам дали въобще ще се
решим и на тази крайна стъпка. В същото време работата на Женя в тези
два завода съвсем не е сигурна - нито като времетраене, нито като
позиция; да не говорим пък за някакво добро заплащане. Утре ще се
разберат повече подробности около новоразвилата се ситуация и тогава ще
вземаме окончателни решения (пак ще замине килото с ракията). Едно е
само ясно – че покой няма да имаме още доста дълго време. Е, в краен
случай Женя ще откаже работата, но като че ли и на двамата хич не ни се
иска да става това. От друга страна пък, аз пак оставам без работа, а
образованието на Неничко – в неизвестност. Толкова много неща има за
претегляне и преценяване, колкото мозъчни клетки нямам в главата си куха
(ако изобщо нещо е останало там - нали сега всичко се управлява от
компютър, та няма нужда от “мозъци”)...
Тази
вечер на връщане от работа пак ходих до Румен и Ива да разпечатам
новото резюме на Женя на техния принтер, че нашият е повреден от няколко
месеца вече. Дали сме го на Сашо да го оправя, но той пък чака да му
доставят едни втулки от Япония, за да го сглоби. Христо “Мигът” от
добрата стара “Електроника” да ми ги беше остъргал на струга 300 пъти до
сега, а ако ги бяха заръчали от Съветския Съюз - онези на крака щяха да
са им ги донесли вече. Но както и да е – ние сме длъжни да чакаме,
защото всичко се върши не по “втория” начин, ами по седмия и десетия
даже, с оглед масрафа да ни излезе само в рамките на едно шише уиски.
Иначе “първият” начин ще струва колкото разходите за закупуване на чисто
нов принтер с 5-годишна гаранция. За това не се и оплакваме - просто
мълчаливо си чакаме. После пък минах и през самите Сашови, та да
размножа на ксерокса им каквото бях разпечатал. Аз вчера изпратих четири
молби за работа, а Женя утре ще изпрати още две за себе си. Сега точно е
и краят на финансовата година, но не забелязвам да е настъпило някакво
затишие. Напротив, много компании по това време разпускат допълнителни
щатни бройки, защото имат повече пари от новия бюджет. Абе то и тука е
една каша, но добре че по-малко разбираме, та да не се тревожим
излишно...
Ориентирам
се вече към полягване, защото между другото пак стана 23:00. Всеки ден
се будим в 06:15, но се излежаваме малко и ставаме чак в 06:30. Тогава
скача и Нени, на който вечно му се спи и е изморен, когато трябва да
свири вечер или да става сутрин рано за училище. А през останалото време
– ела да го видиш колко е бодър! Но още десетина дни ще бъде така на
зор и поне неговия кошмар ще свърши. Нека да видим какво ще ни поднесе
утрешния ден и какъв ще е резултата от разговора на Женя с хората от
Института. Дано Господ пак да ни посочи правилния път!...
28.06.1997
- Марей-й, няма време за писане на писма вече и това си е. Вечер се
прибирам като парцал – ядем набързо, свирим надве-натри с Неничко,
защото и той се изморява, виждам го. Обикновено филми няма по
телевизията, та лягаме директно. Иначе работата ми не е чак толкова
уморителна и напрежителна, освен дето като седна в 08:00 пред компютъра и
ставам в 17:00, когато си тръгвам. Е, ходя да пикая два пъти на ден и
изяждам по два сандвича на обяд, но през останалото време съм плътно
зает. И все се бърза, и всичко е спешно – големи пожарникари са! На
всичкото отгоре самата работа не ми доставя голямо удоволствие и душевна
наслада - чувствам се много по-опитен за простите неща, които върша и с
които се занимавам. Тук нямат никаква система, пишат разни номера,
които са поръчковите или на клиента, но всичко стига до там. Чертежите
им са като детски рисунки - неиздържани, грозни и технически неграмотни.
Аз се опитвам да прокрадвам или да провеждам известни мои виждания, но
да видим до кога ще е. С една дума - не съм много щастлив в тази
фабрика. Натрупах достатъчно много опит в автобусната компания преди
време и комбиниран със знанията, които придобих навремето в
“Електроника”-та и уменията по компютърен дизайн, сега ми се иска всичко
това да го използвам по-пълноценно - хем за удоволствие от самата
работа, хем да ми носи и пари. Тук за “Бог да прости” се носят цветя, а
всичко останало се измерва в банкноти и никой не работи “за лудо” –
честта и славата се изразяват на фронта по време на война; за работа в
мирно време обаче се плаща. За това продължавам да търся и някаква друга
служба, като се надявам да намеря нещо подходящо за опита, който вече
имам. Чувствам се, че съм способен дори един чертожен офис или отдел да
ръководя, но никой не ми дава шанс да го покажа. Както и да е...
Това
бяха накратко описаните работни дни и може би част от причините, заради
които ми е така изморено и смазано вечер. Аз по-рано работех по 56 часа
на седмица, но не съм се чувствал толкова изтощен. Женя казва че
остарявам, но не е права изобщо! Днес е събота - едно чудно зимно слънце
се е облещило през огромните прозорци още от 06:30. Аз станах в 07:00 -
да драсна няколко реда, докато другите още спят. Нощес е било 0°C
някъде по нашите краища - напред съобщиха по радиото. Вече е доста
студено, особено рано сутрин и привечер, но през деня пак става 20°C.
Ние имаме един радиатор и малка вентилаторна печка в стаята на Нени, но
не сме прибягвали до употребата им. Социализма ни привикна да живеем на
студено и на тъмно, за което сме му безкрайно благодарни. Но виж лампи
паля навсякъде, защото обичам светличкото. Само в хола имам 600 W
осветителна мощност - на три места по 200 W. Те в същото време и топлят,
защото крушките са от тези, дето гледат пилетата на тях. Така че
австралийският студ е победен, ако въобще може да съществува такова
понятие. Защото ние още ходим боси, по къси гащи и ръкави...
Сега
ми се иска да кажа и няколко думи за изтеклата седмица. В сряда Женя
вече разговаря официално с хората от Полувисшия институт, които й
предложиха работата. Те щяха да поемат всички разходи по преместването и
настаняването ни на новото място. Само че заплатата е малко ниска и не е
оправдано за такава смешна цифра да си създаваме толкова много
допълнителни тропулаци. Да беше барем по-височка, та човек да е склонен
да го направи заради пари, дето се казва. А такава заплата и тук в
Бризбън може да се взема, без да се ходи из провинцията. Поради тези
обективни съображения Женя им отказа позицията в четвъртък, но те
продължават да настояват за нейната кандидатура, защото вчера пък са се
обадили да й поискат обяснение, защо аджеба им отказва работата. Сега е
момента тя да се спазари за по-висока заплата, но не знам как и дали ще
го направи. Каквото си реши тя - в края на краищата не мога да й се
меся, защото изобщо не познавам характера на работата й. За сега
оставаме там където сме в момента - до прииждането на втората голяма
вълна, която ще ни люшне пак, кой знае в каква посока...
Нени
продължава да ходи на занималня в старото си училище - аз го водя
сутрин, вечер го вземам и се прибираме заедно. След две-три седмици, а
не – всъщност след около месец и половина изтича пробният срок, при
условията на който и двамата сме назначени на работа - първо на Женя, а
после и моят. Тогава ще стане ясно дали ще продължаваме на сегашните си
работни места и какво ще става с нас въобще. До това време ще се мъчим
да създаваме добро впечатление на работодателите, угаждайки им раболепно
на всяка една тяхна прищявка...
Онази
вечер дадох филма, който татко ми е изпратил да се извадят снимки.
Накупих си и някои материали за домашната работилница - специално за
оправяне на микрофона за новия касетофон. Купих си най-после и лепило да
залепя дъното на една стара китара, която имам вече от 1 година и която
се въргаля от тогава още из къщните гардероби. Лепилото обаче струва
точно два пъти повече от самата нея, която аз купих от един битак за $2.
Но съм решил да я оправя и да възстановя, за да й дрънкам струните,
докато Нени си свири неговите песни. Мъчих се да изсвиря някои от
тангата в школата която ми изпратихте, но само началните ноти ми
излизат, другите ги няма – просто са се загубили някъде из годините, а
сега нямам време да седна и да си ги припомням. Но за Нени са добри и
той само след година ще може да ги свири всичките, ако продължава да учи
обаче. Чакам го да се захване в новото си училище, да миряса малко, да
се поуспокои, че да търсим нов учител по орган. Сега не е за нищо – та
ние по цял ден се скитаме по пътищата.
Започваме
много усилено да търсим кола за Женя, защото тя работи до 15:30 и за 10
минути може да си бъде в къщи, а не да губи по 1 час за автобусите.
Купих си най-после и дървени въглища за скарата, която имам.
Електрическото барбекю, с което разполагаме в градината и е част от
къщата също е добро, но пък този вкус който дава въгленът е несъизмерим и
несравним с нищо. Ние градинското също го ползваме по предназначение -
за печене на чушки, сини домати и т.н. Мръвката обаче си иска горещ и
жив въглен, гъст пушек и много червено вино...
Във
вчерашния вестник намерих много интересна статия за работните заплати в
Австралия – от най-високите до най-ниските и категориите хора, които ги
получават. Има една много поучителна таблица която ще преведа, като се
надявам че ще ви бъде изключително любознателно да научите, как например
някои отделни индивиди могат да си купят 5 тона бензин само със
седмичния си доход. Тази информация ще намерите на страничен лист, така
че ще си я разглеждате отделно от писмото. Чакам след малко Женя и Нени
най-после да станат от сън, защото ще излизаме за дребни покупки
наоколо; после се връщаме в къщи и продължаваме с дейността си тук.
Нямаме запланувани мероприятия за почивните дни - ще гледаме да си
свършим домакинската работа. Тя пък, не знам защо, ама никога не свършва
- като че ли извира; а през седмицата нищо друго не може да се прави,
освен да се яде и да се спи. Така всичко се събира и остава за събота и
неделя. Много глупаво е устроен тоя капитализъм – съвсем не може да си
починеш на работа през седмицата, а в събота и неделя да си насадиш
арпаджика на село, да си прекопаш лозето или да си обрулиш сливата за
ракия.
Валери
и Даниела от Аделаида ни събират семена от чубрица, която ще насадим из
тревата по поляната или в някакви други съдове, защото косача като
дойде да реже тревата, няма да я избикаля. Освен това той няма да знае и
какво е даже. Но ще видим първо как ще върви разсада, че тогава ще я
разсаждаме.
В
най-скоро време Васил и Албена ще дойдат у нас на гости. С него имаме
малко работа по нашия компютър – трябва да му инсталираме
факс-устройството, а след това ще се почерпим. Леля Марги също ще дойде,
че като се видите с нея в София, да има какво да ви разказва за нас.
Може би по нея ще изпратим и документите ви за пристигането, а
допълнително по телефона ще се уточняваме кой, кога и как ще пътува. На
Даниела баща й каца утре вечер в Аделаида. До колкото знам той е доста
възрастен вече и ще се опитат да го оставят завинаги тук при тях – дано
успеят!...
А
– не се похвалих с най-новата си придобивка (която също взех чисто нова
от магазина). Това е един джобен компютър - всъщност представлява
електронна банка на информация с телефонни номера, адреси, разписание,
програма на дейности за вършене и т.н. Нещо като тефтерче, но с бутони и
компютърна памет. Същото устройство като се закачи на телефона може да
изпраща съобщение (факс) по жиците. Има още много други изгъзици, но не
съм ги разбрал още. Сега чета от една книга/описание кое как работи, но
съм стигнал само до часът и датата. Постепенно ще му разбирам функциите.
И то беше намалено от $500 само на $99 - нали сега е краят на
финансовата година и търговците се чистят от старите боклуци, за да
заредят рафтовете с нови. Взех го веднага - аз отдавна искам да изхвърля
тефтерчето от чантата си, което стана на парцали от носене. А и нали
трябва да сме в крак с времето и модата; “може малко да съм остарял, но
пък до сега не съм пълзял”, както пее моят кумир, най-великият от
великите - Тодор Колев...
30.06.1997
- Ето че преполовихме годината. Така както нямаше никакъв план за
събота и неделя, така хубаво се нареди всичко, както скоро не е бивало.
Още сутринта в събота, преди да бяхме излезли, се обадиха Иванови от
Gold Coast, че ще ни дойдат на гости. Ние много се зарадвахме, че ще има
с кого да прекараме почивните си дни. Те дойдоха следобеда с децата,
като ги бях предупредил да си вземат и спалните потреби, за да спят у
дома. Така и стана. Дечурлигата играха цяла вечер, а ние сменяхме
най-различни салати, мезета и напитки. Пекохме пържоли и кюфтета, а
скарата ми този път стана по-хубава и от на чичо Божко даже (нали
неговите печива са еталон, та по тях сравняваме и измерваме качеството и
степента на доближаването им). Добре че предния ден бях купил кюмюр, че
да печем на огън. Изкарахме много весело – в неделята пак бяхме заедно,
закусвахме, обядвахме и те привечер си тръгнаха. Ние пък после трябваше
да изчистим къщата, защото децата специално я превърнаха в кочина.
Вечерта се занимавах с разни букси и микрофони, докато стана време за
лягане. Започнах да разучавам действията и на онзи джобен компютър,
който взех да пълня с адреси, телефони и т.н.
Тези
дни трябва да ви се обадим по телефона. Вече няма да можем да се чуваме
с татко, защото той ще е на работа през деня, а аз сутрин едвам ставам
за моята - ще ми бъде още по-трудно да се будя в 03:00 или 04:00 и да ви
се обаждам, когато при вас е вечер. Но все ще измислим нещо.
Днес
вече седмицата отново започна с обичайните си движения, задължения и
емоции - чакаме пак настъпването на петъкът, за да отдъхнем два дни,
след което отново се понасяме във вихъра на стихията. Иван каза, че ще
ми подари един подвижен телефон от т.нар. “мобифони” - широко популярни
сред бизнес класата където те са необходимост, както и сред
подражаващите й профани, за които това е само изгъзица и излишна
показност. А пък барабар Петко с мъжете сигурно ще бъда и аз, но само
ако намеря такава телефонна компания, която да ме свърже със сателитите
за по-малко пари. Така ще мога да ви се обаждам даже и от колата, докато
чакам по светофарите...
02.07.1997
- Вече е сряда, с което преполовихме и тая седмица. Работите ни вървят и
на двамата, само дето не знаем до кога. Вършим си задачите, че да
видим. Бях ви споменал за един частник, дето му трябвал инженер
“пенкилер” като мене. Та напред му се обаждах и той в събота сутринта
каза, че ще се срещнем да разговаряме. Може и да излезе нещо от цялата
тази работа. После пък ще ходим при една учителка по орган, за да
продължим уроците на Нени, защото той почна да забравя и да изостава с
материала. Имаме още две оферти от други преподаватели, но естествено
ние ще изберем най-добрият. Тук, конкретно в този случай заплащането
няма да играе съществената си роля, както е при други обстоятелства,
защото аз и милиони да имам - милиони съм готов да дам за Неничковото
бъдеще. Така че пари няма да жалим, само да намерим подходящ учител.
Предният беше много добър, но не можем да го посещаваме, защото е много
далече от нас.
Днес
си дойдох по-рано от работа. Ходих из града да вземам едни чертежи, че
ги носих пък в друга една фирма в съседен квартал до нашия. За това
излязох по-рано, но бързо свърших работата и се прибрах. Тъкмо намерих
време да направя касетофона с допълнителното гнездо за микрофон. Стана
много хубаво и вече ще направя някой и друг запис. Лошото е, че все
времето не ми достига – това изобщо не е както когато работех по-рано и
се прибирах още в 15:30. А сега като си дойда в 19:00 - да ям ли, да се
къпя ли, в клозета ли да вляза, с Неничковото свирене ли да се занимавам
или да си наготвя нещо любимо, което ми се яде! За домакинска, домашна
или друга “извънкласна” форма на занимание пък изобщо не може и да се
приказва. Само се питам: “Така ли Боже, ще е цял живот?” Но после се
успокоявам, че той половината мина или че не може да е все тъй - нали ще
има и отпуски...
Утре
вечерта ще взема снимките от филма на татко, който ми изпрати. После ще
направя малко локално пазаруване и това ще ми е развлечението. Пак
нямаме планове. Може да отидем евентуално до битака в неделя. Трябват ми
едни скоби да стегна и да залепя гърба на оная китара, дето ми излезе
$2 (без да споменавам материалите, инструментите и времето, които ще
използвам за възстановяването й). Но то моето си е чиста краста - пък и
нали трябва с нещо да се занимавам и да мисля. Само с работа не става,
трябват ми и удоволствия...
Следим
с интерес събитията от тази половина на света. Сега най-коментираната
тема е предаването на провинцията или бившият вече град-държава Хонг
Конг обратно на китайците. От вчера там се веят червени байраци, по
улиците се разхождат войски – въобще “Комунизма си отива, но не
съвсем...”. Сега шият сиво-синкави шаячни униформи и каскети по руски
образец на многомилионното население. Те ще заменят лъскавите копринени и
габардинени костюми, белите ризи и трандафорите на забогателите под
английското знаме хора. Бързо ще забравят вкуса на кафето, месото и ще
преминат на оризова диета - тези дето са се родили и умрели по времето
на 156-годишното управление на Кралицата са живели като богаташи поне.
Но тежко и горко на поколенията им. Китайската военно-комунистическа
машина ще смаже всичко, което е било създавано генерации наред. Но тая
сган и без друго е предостатъчно за светът - няма да е излишно и да се
попрочистят малко...
03.07.1997
– Тази вечер ще драсна само няколко реда, защото пак стана късно и вече
трябва да се ляга. Снощи се чухме за малко по телефона - макар и само с
майка. Радвам се, че сте добре и малко сте се успокоили за нас. Дано да
уредите нещо, та и на море да отидете това лято. Даже и за 1 седмица да
е - просто да си отдъхнете малко от всичкото това напрежение, трупано
през последните 1-2 години. Не мога да не изразя истинското си
възхищение от снимките, които сте направили и които днес взех от
Фото-то. Особено тези със снега - просто все едно че са правени в
Алпите. Много ми стана хубаво и мило като ги гледах - и за вас разбира
се, на фона на всичко. Радвам се, че пак имаме любими образи и герои –
хванати и щракнати в най-различни пози. Този, който е правил снимките с
надениците обаче е мръднал малко докато е снимал, та са станали леко
размазани. Също и тези от Сръбския завод не са много ясни. Но за разлика
от това пък, пред къщата на сърбина на поляната са направо чудни. Реших
да изпратя всички негативи от филма, защото покрай заводските снимки,
може да се извадят и някои други. Гледам че и Вальо е бил с татко -
дайте му и на него една снимка с много нарочни поздрави от мене. Той
също беше много мой човек от добрите стари времена - и от
“Електроника”-та, и от ски-пистите по Узана, и от хижарските ни запои
сред Балкана. Не се учудвайте, че филмът е нарязан на по няколко
негатива. Така го вади машината, след като се промива в единия й край, а
от другия излизат готовите снимки на конвейер. Кога сушат филми, кога
бъркат разтворите, кога се фиксират снимките, сушат, гланцират и т.н.
хич не ме и питайте, защото не знам. Часове наред съм прекарвал пред
такива машини, които ги има във всяка аптека, фоайе на универсален
магазин или просто на пътя. На всичкото отгоре работят на видело и не им
трябват червени ламби и тъмнина. Значи слагаш филма суров от единия
край на машината и докато отидеш до другия, първата снимка вече е
паднала в коша. Аламинут! Зверил съм се уж да разбера как става процеса,
обаче то всичко е затворено и освен до сладките крачета на девойчетата с
къси бели манти, които обслужват апаратурата, по-далече не ми е стигал
погледа...
След
като взехме снимките с Нени ходихме на кратко пазаруване в кварталния
магазин и от там се прибрахме. Той сега полузаспал очаква да започне
предаването на някакъв много важен мач по тенис за голямата купа, мисля
че в Англия, а пък аз го чакам да заспи напълно, за да му изгася
телевизора - освен ако вече не се е отнесъл; не съм ходил да го
проверявам. Женя си легна също уморена и заспа, само аз още продължавам
да караконджулствам по мръкнало – няма умора за мене.
Днес
имах много работа и нещо трябваше да се свърши спешно, което едвам
успях, но го направих в последната минута. Утре продължавам по друга
една задача. В събота имат да стават две важни събития – интервюто ми за
работа и прослушването на Нени от професионален музикант-органист, с
много концертни изяви и много талантливи изпълнения зад гърба си. Това е
едната ни възможност за учител - всъщност учителка, защото е жена. А
другият е мъж – германец, с известно по целия свят име. Също голям
изпълнител и преподавател по орган музика във всякакъв жанр.
Тази
вечер от телевизията записах кратък хумористичен филм с един много
известен английски комик. Филмчето е без говор и всичко се разбира само
от мимиките му. Добре ама съм го записал на грешна касетка, та сега ще
чакам другия четвъртък, когато е тази поредица, че тогава да го запиша
на вашата. Това е вече всичко от този ден и до този момент. Вече е 22:40
и си лягам подкосен...
12.07.1997
- Гледам че доста отдавна не съм писал нито ред, но така ме е обзела
липсата на време, че ще се побъркам чак. Всяка вечер все имаше по нещо
да става, да се готви, да се пазарува или да се ходи някъде. То не се е
случило и кой знае какво, но все пак бях свикнал всеки ден да драсвам по
нещо, а сега съм пропуснал цяла седмица, че и отгоре. Сега с няколко
думи ще опиша патилата си за този тъмен период.
Първо
миналата събота сутринта водихме Нени на прослушване при една
преподавателка по орган и клавишни инструменти. Много се харесахме
взаимно, а и мястото където той ще учи е много хубаво. То всъщност е
част от тяхната огромна къща, която е оборудвана като музикално студио -
с инструменти, компютри и т.н. Музиката се създава на компютър вече, не
се пишат ноти в нотни тетрадки, както е било по времето на Бетовен, че и
доста след него. Нени ахна като влезе при нея и свири много хубаво.
Дори днес ще се обадя да потвърдя, че той остава в тази школа. В
четвъртък вечерта ходихме на друго едно място за прослушване, което още в
началото отхвърлихме като възможност. Та значи днес е събота - пак рано
сутринта (човек нали като почне да одъртява, та не може и да спи по
много). Това беше за музиката на Неничко.
Сега
чак се сетих да ви кажа, защо не писах нито предната събота, нито пък в
неделя и с какво толкова бяхме заети. Абе кола купихме на госпожата, та
за това. Още сутринта в събота хукнахме по продавачи и търговци на
коли. Много избирахме, много се лутахме - то не можеш и да си избереш в
тоя боллук тука. Така съботния ден мина в обикаляне, търсене, във
взаимни препирни и надхващания.
В
неделя пак излязохме със същата благородна цел. Спряхме се на една
кола, та два пъти ходихме до човека, защото той не си беше в къщи по
това време. В крайна сметка я харесахме, дадохме капаро и я спазарихме
за $3000. Колата е комби, Нисан 1983 модел, но само на 130,000 км. За
Женя е много добра, чиста и запазена отвътре – с една дума “слънце”! Ще я
видите и нея на филма, който не ми стига ума пък кога ще направя, за да
довърша касетката.
Та
значи, в неделя купихме колата - в понеделник ходихме да я прехвърляме и
да й оправяме документите. Днес вече ще я чистим и ще прилагаме малко
друга козметика, защото Женя я взе да обикаля квартала с нея. Искам да й
посвикне малко, а от понеделник живот и здраве тръгва с колата на
работа. Довечера пък Албена и Васил ще са ни на гости. Ние с него ще
инсталираме онова факс устройство на нашия компютър. Ще дойде и леля
Марги, та като се видите в София да ви разказва неща за нас. Трябва на
всяка цена да завърша и филма, че да го изпратя по нея. Обаче и днес
времето не е слънчево, че да може да се снима. Нали е зима,
температурите падат до 0°C нощем, но през деня едвам стигат 20°C. Още
сняг не е валяло по планините или поне не сме чували по новините...
Онзи
ден официално съобщиха, че Полша, Чехия и Унгария влизат в НАТО - то
пък на другия ден ги удави дъжд. Господ трябва да е руснак, та толкова
много вода да им прати за последно - нали ги изтърва вече от
петолъчката, сърпа и чука.
Нени
започна да ходи и вече свикна с новото си училище. Даже вчера имаха
голям бал-тържество с маски и костюми. Той се облече като каубой, аз
вечерта ходих да го прибера с колата. За днес също има доста планирана
дейност - все от домакински характер. На работата съм много добре -
освен че ми е много натоварено, много ме карат да работя, много ми е
далече и не вземам много пари. От молбите, които съм изпратил напоследък
никой не се е обадил. А – нали миналата събота ходих и на интервю. И
там нищо – фабриката е на доста ниско ниво, мръсна и кална като
железарски двор. Там също дават малко пари, та не стигнахме до някаква
договореност. Днес пак ще гледам вестника и ако има нещо ще изпратя
няколко други молби. Сега като сме в началото на финансовата година, би
трябвало да се открият повече позиции, но да видим. Тръпнем и двамата с
Женя какво ще стане след тези пробни 3 месеца, та после да правим
планове и да градим бъдещето - остана последния месец и аз смятам, че ще
ни оставят на работа, но знае ли човек. Уж добре се справяме с нещата
които ни възлагат, но нека дойде това време, че тогава пак ще
анализираме.
Гледам
назад из листите – наистина не съм написал много за тоя иначе дълъг
период от време, но много ни е награбила въртележката, та нямаме време
за нищо. Още не съм седнал да направя няколко касетки със запис. Хем
купих нарочно магнетофон, наслагах му букси, микрофони, ама нали иска
спокойно да седне човек и да записва, а аз стоя като на кабърчета – все
нещо ми гложди гъза. Ей го и днес няма да стане, за през седмицата пък е
немислимо. Но все някога ще намеря време, няма да е все така, я!...
Тук
намерих малко място да довърша с още няколко реда. Списанието с
пластмасовите изделия изпращам специално на Огнян. Може нещо да
изкопират и да произвеждат в “Капитан Дядо Никола”. Шоколадите са за вас
и за малката в Ямбол (по преценка). В каталога от компанията на Женя са
сложени документите за визите. Описал съм всичко каквото има да се
прави. Пак ще се чуем по телефона допълнително след 20 Август, за да
разберем до къде се движат нещата. Пращам един компакт диск на татко с
оперна музика – към копчето да си зашие балтона, т.е. да си купи компакт
диск уредба, за да го слуша. Но нека да не бърза – ще я вземем от тук.
Друго
не се сещам, а пък и не изпращаме нищо този път. Марките и другите
дреболии са за майка. Също и химикалките. Ако има нещо допълнително ще
го напиша утре вечер у Васил. Завършихме видеокасетата, но не знам дали
ще я вземе на Албена майка й. Пари не пращам - не че нямаме, а и аз не
знам защо. Просто нещо ни спря, безпричинно. Знам че е много глупаво, но
така се случи. Искаше ми се да покрием масрафите поне по визите, но
като дойдете един път тук, ще се реваншираме...
Няма коментари:
Публикуване на коментар