Писмо No 56 (VII-X.1996) [#3]

02.09.1996 - Отново много емоции, премесени с нерви, високи напрежения и големи финансови разходи определиха характера на изминалите почивни дни. Пак ще започна още от петъка, защото веднага след работа отидохме да си вземем готовите вече фамилни снимки от ателието. А те наистина бяха чудесни – големи, цветни, професионално аранжирани и изключително много стилни (това най-добре си личеше от моята собствена фотография, но от скромност и деликатност пропускам акцентите си върху този така важен факт). Естествено на нас ни се искаше да си ги запазим всичките, защото първо бяхме снимани поотделно, после пък заедно; само Нени с мама, ха пък Нени с тате и прочие уйдурми – при това в различни пози и различна обстановка. И точно тук вече дойде неприятният момент, когато стана дума за цената на тези снимки. Безплатният уж ваучер (от онези, “вълшебните” талончета) включваше стойността само на една единствена снимка, разбира се по наш избор. Всяка отделна снимка струваше $85, а изчислението на общо 12-те най-разнообразни пози става по всеизвестното на всички просто тройно правило (за леснота подсказвам, $85 x 12 = $1020; каква грешка, бе? – никаква грешка няма; който не ми вярва и иска, нека да си го пресмята пак). Незабавно започнаха унизителни преговори и цигански пазарлъци и де с много чар, де с малко нахалство в крайна сметка ние успяхме да се договорим на най-ниската възможна цена от $150 за всичките снимки. Последните действително са неповторими и въпреки финансовият зор, на който сме сега, броихме им парите и си ги взехме (разбира се, със съответните клетви и заклинания по адрес на студиото, фотографа и негови близки от първо коляно - задължителни в случаите, когато някой иска да свлече повече кожи от гърба ми, отколкото природата ми е дала...). Това което най-много ме подразни и предизвика този мощен щурм за присвояването на въпросните луксозни фотографии беше, че всъщност дори и в студиото те нямаше да бъдат запазени и архивирани, ами ни казаха че ако не ги вземем щели да ги унищожат. Един път направени, за тях вече е похабен труд, материали, консумативи и т.н. – защо, рекох, ма другарко ще ги изхвърлите в боклука, а пък няма да ми ги дадете на мене, че да им се радвам от сърце - след като ви платя и 85-те мизерни долара така или иначе за едната? Нямали били такава практика – ама имат практика и нужните навици да ми измъкнат хилядарката от продрания джоб?! Добре че помогнаха молбите ни и онези се видяха в чудо; много бързо разбраха, че с нас (с мене) на глава няма да излязат – те и без друго щяха да хвърлят всичко, ами поне сега изкараха някоя пара горница, та барем малко да си покрият масрафите. Така с този случай се приключи мирно, тихо и щастливо.

Ние някои от тези снимки ще си запазим в скъпите семейни реликви, а други ще изпратим в България. Те са достатъчно голям размер, за да се сложат в рамка - този обичай тук в Австралия е много популярен (вместо гоблени, икони или други картини, хората кичат стените в къщи с образи на близките си – деца, дядовци, баби и т.н.). На всичкото отгоре пък, в петък следобеда заваля и един хубав дъжд - ние нарочно оставихме Нени в къщи, защото и той щеше да се намокри, ако беше дошъл заедно с нас. Прибавка към всичко описано до тук и за допълване на етюда беше и факта, че трябваше да паркирам колата на ½ час път пеша до мястото, където се намираше фотостудиото, защото влизането с нея в пъпа на Бризбън е някакъв ад - особено в края на работния ден и седмица. Но с помощта на чадъра и “Боси по асфалта” се затътрихме криво-ляво до там – мокри и оцеждащи се по скъпият им мокет като плъх и мишка (как ли са ни гледали хората такива измушени – аз що ви казвам, че сиромахът е годен само за сапун). На излизане от ателието дъждът вече беше спрял, луната изгряла и ние се прибрахме благополучно в къщи.

С влизането у дома само се изпикахме по един път всички, грабнахме Неничко и отидохме на урока по пиано. От там пък тръгнахме да търсим пианото му. Имахме два набелязани адреса, та ходихме да ги огледаме. Единият се оказа отдалечен на 35 км извън града - в балкана чак. Как съм го намерил в тъмното и в проливния дъжд, само аз си знам. На края благополучно се прибрахме каталясали – не знам от къде вземаме сили и енергия, за да поемаме и носим всичко в душите и сърцата си; че и ракията свърших, мамка му!...

На другия ден аз излязох рано-рано. Забелязал съм, че когато съм сам най-добре се разтоварвам – иначе всички ме дразнят и нервят. Ходих да плащам наема, а после се отбих до онова момче да му видя телевизора, че изгорял. Помагаме и там с каквото можем, дано се оправи човека. В крайна сметка му дадох един наш черно-бял, който бях намерил отдавна, та спасихме положението. Така ми мина предобедът. После се прибрах, пихме набързо по една чорба за обяд и вече всички излязохме да гледаме какво продават хората.

Понеже онзи ден споменах, за гдето сме благодарни че поне сме здрави, та за опровержение Женя взе че хвана една ужасна хрема, която щеше да я свърши направо. Кихане, прихане, сополи – ужас! Но имала си и тя дни още да тегли с мене, та се оправи – и този път прескочи трапа...

От всички инструменти, които огледахме, най-много очите ни се спряха на последния адрес, където ходихме и обикаляхме като въртоглави. Органът беше почти нов, с много копчета, автоматики, програми и т.н. Искаха му обаче $2800 и там започна един такъв финансов гърч, който просто не е за разправяне. Остана уговорката вечерта и двете страни да мислят как да се стигне до крайното споразумяване. След тази “сърдечна” среща с продавачката, за всеки случай отидохме и в магазина, та и там да проверим какво се продава и на какви цени. Изложените за показ инструменти обаче бяха абсурдни за нас заради ценовите си етикети, намиращи се в границата между 4 и 40 хиляди долара. Прибрахме се безславно в къщи и решихме, че все пак ще купим това, което бяхме видяли предните седмици и което едвам спазарихме за $925. Този електронен орган е от същата серия на моделът който харесахме, но е от най-ниският ранг на марката.

Вчера обаче преговорите и търсенето на инструмент продължиха до момента, когато в 15:30 най-ниската цена на онова пиано, което видяхме предишния ден за $2800, вече стана $1500. Решихме че ще го вземаме и толкоз. Бяхме определили таван от $1000, но проклетото нещо си заслужаваше парите и се надяваме Неничко дълго да го ползва.

Изтеглихме сумата от автомата, отиваме на място и вече тъкмо ще товарим, жената казва: “Не $1500, аз ви казах $1600!” – “Бре стой ма жено, що думаш, аз викам, за толкоз пари нямаше да бия пътя!” Та и там последва нова серия от молби, разправии, дорде на края продавачката кандиса. А пък тя беше една долна азиатка, дето едвам й разбирах какво ми ломоти – но в какъв палат живее, умът ми не можа да го побере как и с какви пари е вдигнат; от някаква контрабанда сигурно или пък тя самата е проститутка. Зер само с пот на чело такива къщи не се строят…

На мене обаче нервички не ми останаха и силици вече – вярвайте ми. Най-големият проблем е когато знаеш и съзнаваш че си дрипльо, а въпреки това да се докарваш горе-долу, за да си и наравно с човеците. Това на който и да го разправям няма да ми повярва, но затуй го казвам на вас – предполагам, че поне вие ще ме разберете. А пък нека после всички да ми завиждат – само аз си знам дереджето. Достатъчно ми е все пак усещането, че съм малко по-добре от завистниците, но както и да е – сега с тях няма да се разправям, а не им се и сърдя даже...

Най-накрая, след всички мъчителни преговори и пазарлъци последва и товаренето на органа в колата, което също беше една епопея и голяма мъка – много по-голяма дори и от тази, за която се пее в песничката на Петър Чернев. Инструмента буквално го вцедихме отзад на седалката, а Неничко легна на пода да го подпира и крепи. Много внимателно и пазейки всичките тези клавиатури, педали, копчета и общо взето скъпа електроника, потеглихме от мястото бавно, славно и тържествено. След като отново прегазихме целия град на диагонал с тежкия и безценен товар, почти веднага с пристигането ни вече пред нас, току до самия вход на блока се разигра една малка и едноактна сценична миниатюра/водевил от чисто семеен характер. Този малък театър беше изцяло във връзка, този път с разтоварването от колата на иначе 50-килограмовият кютюк, със средни габаритни размери 1.5 x 1.0 x 0.6 м и качването му нагоре по стъпалата до апартамента пред смаяните погледи на съседите. Пиеската беше изиграна еднакво добре от всички действащи лица и персонажи по сценария и на практика онагледи фамилно зависимите и обременени членове на брачния съюз като една “кратка схватка и отново ескадроните летят” според македонеца Смирненски...

Неничко слезе от колата с изтръпнал крак и започна артистично да се превива, да страда и куца с двата си крака, обикаляйки около колата и влачейки се по прашните й врати и калници, като че ли имаше някой виновен за всичко това; но го правеше с подчертана охота, просто така – за спорт и престиж. Нали любопитните ни съкооператори взеха да си подават главите през прозорците и да заничат през балконите - всичките наизлезли да видят какво мъкнат “емигрантите” и какво аджеба са довлекли сега пък; театърът трябваше да им се изиграе до край, до спускането на завесите. Най-сетне музикалната кутия влезе в къщи, аз прибрах колата в гаража и възстанових разглобените й части, които пречеха на натоварването и бях свалил предварително. Първо се окъпахме с Нени, а чак след това започнахме пробите и монтирането на пианото. То има толкова сложни функции, че за всяко нещо трябва да се чете от книгата, но като се разбере кое как става, после е лесно...

Аз в момента си отпускам нервите и пиша от вкъщи вече. До напред свирихме с “Маестрото”, а Женя бездушно гледа как “Птиците умират сами”. Оказа се че това е продължението на този филм, а не повторението му. Аз го изтървах, но нито ще ми бъде първия, нито последния филм, който не съм гледал. Миналата седмица даваха “Скарлет”, дето пък нея я отнесе вихърът. И той беше в някакъв нов вариант – продължение на класическия “Отнесени от вихъра”, “Брулени хълмове” или нещо подобно (аз ужким не съм просто момче, а пък тези сладникави произведения като че ли не са ми познати...). Така снощи завърши един пореден етап на напрежение - сега остава само Неничко да свири съвестно и да става все по-добър в професията. Поне за сега върви успешно - дано и занапред продължи със същото старание и темпо на развитие. Старото пиано ще го свалим в гаража и един ден ще го продадем, заедно с останалите ни боклуци. На края всички легнахме, защото се бяхме скапали от тичане, умора и емоции...

Забравих днес да спомена и рождения ден на леля Маринка, който макар и да беше вчера (01 Септември) аз държа да я поздравите задочно от нас – независимо, че ще е с малко остаряла дата. Бях споменал някъде из редовете си, че пак вчера беше и Денят на таткото. Ние от други задължения и ангажименти този ден не можахме да го усетим особено като някакъв празник, но нека пък това да бъде повод да поздравим нашите си татковци, да им пожелаем здраве, спокойствие и сили, дълъг живот и още много щастливи години!

Днес пристигна и вашето писмо № 153. То е дълго, изчерпателно и хубаво, с много въпроси и подробности, на които ще се спирам поотделно в следващите дни. Женя беше наготвила пълнени чушки с месо, но Неничко не ги яде с охота. Изобщо от всичко което той е обичал по-рано – зелен боб, сърми, пълнени чушки, миш-маш и още много други неща, сега му е останало много малко. Постоянно прави фасони за яденето и се мръщи пред тази или онази манджа. Добре ама поради нашите не особено високи финансови възможности, не може всяка вечер да има гюзлеми, въпреки че майка му скришом от мене го глези и лигави, с което подронва и руши авторитета ми, а с това разваля и дисциплината. Но нали съм вдигнал вече ръце от всичко - да серат, че да мажат, както обичаше да казва моят скъп и мил татко. Борбата ми за правда и добродетел е неравна, изправен съм срещу заинатеното надмощие на многочислен и упорит противник...

03.09.1996 - Както снощи вече разбрахте, получихме писмото ви и много му се зарадвахме. Общо взето всяка седмица получаваме по едно писмо. Ако случайно прескочим, тогава пристига в началото на следващата - зависи на кой самолет са го качили. Като споменах за аероплани, та се сетих за руския самолет, дето се разби в една планина. И там беше голяма трагедия, сигурно сте чули и видяли по телевизията. Но думата ми сега е за друго - съвсем случайно в телефонния указател открихме номера на гражданската авиация “BALKAN” в Бризбън, т.е. на тяхното представителство в нашия щат. Повече от сигурно е, че и някой българин ще има в офиса, естествено на заплата. И как, питам се аз, нещастният народец български изплаща на някого курорта, т.е. за длъжност никому ненужна, след като “Балкан” няма директни полети до Австралия и българските авиолинии изобщо нямат връзки с този континент? За чий грездей е това представителство тогава – за да преперат някоя комунистическа пара вероятно. Аз ще се обаждам по други поводи там и ще разбера любопитни подробности...

Е-ех, като чуя че моабет сте направили някакъв и ми става много леко и драго на душата. Това е истинското приятелство, такъв е истинският живот – браво; единственото нещо, което ми липсва тук. На времето другаря Архимедов беше казал, цитирам по памет: “Дайте ми опорна точка и аз ще повдигна земното кълбо”. Дали той е бил от гръцка Македония или пък македонец от Гърция аз не знам, но крилатите му думи бих перифразирал така: “Изпратете ми приятелите тук, а аз ще ви натоваря кораб със злато и диаманти в замяна!” Но както и да е, нали трябва да се нагаждаме и да свикваме с трудностите...

Снощи се обаждахме на Валери в Аделаида. Вчера му беше рождения ден – 40 лазарника удари човека. Поприказвахме доста - и тях ги люлее същия вятър. Даниела работи по малко часове на две места, той се ослушва и оглежда ако изпадне някаква работа и така го карат живота. Всички общо взето работят и са заети, но събота или неделя пак си правят сбирки и се събират с тамошната дружинка. Докато в същото време ние гледаме тъпата телевизия, но какво да се прави. Някой ще рече: “Да ти имам проблемите!” То си е и така наистина, но понеже аз съм свикнал да живея с много хора, та за това сега ми е малко терсене като осиротяхме така. И още едно нещо също знам със сигурност – че няма да се примиря...

04.09.1996 - Тези дни няма нищо ново и съществено значимо. Пианото веднага влезе в употреба и Нени започна сериозно да свири на него. Женя продължава да пише и изпраща молби за работа. Аз си оправям резюмето на компютъра. Пак имам доста работа в завода и дните ми минават неусетно бързо. Днес ще изпратим касетката с филма за Царя обратно на Валя и Сашо. Женя им драсна и няколко реда снощи. Довечера сигурно ще ходим на пазар, защото днес ми идват парите от заплатата...

Чета пак из писмата за срещите ви с най-различни хора - цялото село живее с моя живот и с това какво и как съм го постигнал. За това сега, за да не се повтарям пак, съпоставете “триумфалните” ни успехи със суровата действителност. Ще намерите много прилика и истина в думите и разсъжденията ми. Едва сега оправдавам всички онези, които познавам тук и масово са ограничили кореспонденцията с близките си до едно писмо годишно. Аз разбира се това не мога да го направя единствено и само заради вас и точно за това пиша така. Ако книгата ми излезе един ден и види бял свят, тогава фактите ще станат достояние за всички останали. Съвсем не казвам, че зад нашите неуспехи и неудачи стоят другите и че за това са ни виновни хората. Напротив, това си е чисто наш “мал-шанс” и абсолютно никой не ни е крив за това. Но не бива в същото време и да позволяваме на разни тъмни сили и зли помисли да играят отрицателните си роли, допълвайки и без друго сложната обстановка около нас; защото от положение на най-добре или поне еднакво добре колкото останалите, сега сме на дъното и най-зле от всички. Това ни тежи, най-много на Женя - ето защо й е тъжен гласът на касетката и т.н. За това не се събираме повече с никой - защото се чувстваме като просяци пред тях. Кой си купил обувчици, кой пък пръстенче златно (“ама то намалено бе - от $500 само за $350, просто без пари; как да не си го купи човек!”); кой всяка петъчна вечер си прави редовното седмично разпускане с приятели на чашка, с по някоя и друга бира, раздумка и т.н. в ситито из реномираните кафенета. А някои други само подсмърчаме и търсим разкапани чушки и домати, че да си готвим по-евтино. Да не говорим за лишенията, на които Неничко е подложен. Вярно че и аз умерено съм бил лишаван като малък, но да се сравняват България през ерата на 60-те години и Австралия на прага на 2000-та е най-меко казано несериозно. Толкова чудесии има тук, че и три живота да спестяваме пак няма да ни стигнат, за да се докоснем поне до една малка част, нека да не е до всичко – това разбира се на нас не ни е и нужно, нито пък ние ламтим за такъв живот. Най-накрая и факта, че ако Женя започне работа, това ще означава тотален край на мизерията и немотията ни кара да си мислим, че просто на нас не ни е дадено на всичкото отгоре и да сме финансово добре (ако забелязвате, аз дори не употребявам онази забранена думичка “богати”, а то ще бъде точно така). Сега я караме съвсем по български, с точни сметки на всички разходи, нищо излишно и най-малкото допълнително непредвидено нещо (разход) ни кара да потръпваме, изнервя ни и т.н. Това не е нормално, хората не живеят така. Но независимо от всичко ние си караме нашата работа, правим всичко възможно да вървим напред (или поне да не се връщаме назад, което пак си е някакво нещо); взаимно се успокояваме, че един ден... нали така, нали онакá, пък каквото сабя покаже ще е на края...

05.09.1996 - Снощи проведохме малък урок по математика с Неничко и не ни остана време да свирим. Не може още да превръща сантиметри, милиметри, метри и т.н. Ако трябваше да учи и инчовата система, тогава щеше да е загубен. Показах му как работи цялата методика, той уж разбра. Днес Женя ще му даде допълнителни задачи, да видим какво е запомнил. Иначе новини няма, освен поредната “радостна вест” от страна на домоуправителите, че трябва да си преместим каравана от двора, защото им пречел. Изобщо, пак се задават проблеми - сигурно ще го закараме на мястото и там ще стои, докато го продадем или някой не го открадне. Вече нямам сили нито да се разправям, нито да изживявам всичко, което се стоварва отгоре ни. Ще направим каквото трябва, ще преглътнем поредния горчив хап и ще се оправи работата...

Довечера ще ходим до банката, за да видим какво става със земята и до къде сме стигнали с изплащането на заема за нея. Вероятно ще я продадем догодина, ако Женя не започне работа до тогава. Вярно е, че това беше една наша добра инвестиция, но повече не можем да й плащаме масрафите. Организацията ни на живот ще претърпи основни структурни промени, но няма да е точно сега. Първо ще изчакаме развитието около работата на Женя, че тогава чак ще вземаме решения...

Ето че пак стана обед. Скоро свършва работния ден и се пренасям на домашния фронт. Като казах “фронт”, че се сетих – тоя изрод Садам Хюсеинов, пак надигна рязаната си глава. Обаче нашия по-голям брат Клинтън му изпрати една “честитка” по въздуха от серията “Пършинг”, ама в малко по-ново изпълнение. Чудя им се на акъла на тези американци; и те ми се виждат прости като нашите - що не вземат да го ликвидират веднъж за винаги тоя азиатски бабаит, та и света да миряса от него и терора му? Аз много-много не следя новините, но ей тъй за обща култура - каквото чуя с половин ухо го споделям и с вас. Тази сутрин по радиото казаха, че военният ни министър искал да въведе задължителната военна служба в Австралия. Така щяла да се намали безработицата и да се увеличи отбранителната способност на държавата (като че ли пък някой е тръгнал да ни напада) - абсурдно е повторно гласуване на следващите избори за тях. Ще си върнем пак червените – те понеже са по-беднички, та гледаха повече и за бедния народец (средната класа). А тези новите са от богаташки сой и мислят че всички в Австралия са милионери като тях. От другия Юли, 1000 л вода ще струват 60 цента (ако няма допълнително увеличение до тогава). Ще се плаща както тока и газта. Абе и тук се затягат коланите, но дупките са много и по-начесто, та не ни се увижда. А иначе пропадъкът е един и същ навсякъде, само че е под други форми...

Нени заедно с целия клас от училище утре ще ги водят на екскурзия из града – посещение на музеи и т.н. Те щото много се бяха преучили, та сега да си отморят малко. Вечерта пък сме на урок. За събота и неделя не сме мислили още. То нямаме и кой знае какви възможности, но все ще измислим нещо. Най-малко колата трябва да се почисти, каравана да преместим и т.н. Аз този понеделник пак не съм на работа и ще се занимавам с къщни работи от общ характер.

Снощи рекох да се върна малко назад и да си препрочета началните листи от писмото. Никой друг път не съм се зачитал какво съм писал преди това. Аз и забравям с какви глупости съм ви занимавал, но това което забелязвам е, че не мога да си разчитам написаното. Олеле-ее, амчи то много грозно, бре – как ми разбирате вие на почерка, съвсем не знам. Но това е защото искам колкото се може повече да ви напиша за изключително краткото време, с което разполагам. И най-подире идва и обстоятелството, че понеже пък съм много умен и талантлив, мисълта ми тече толкова бързо, че не сварвам чак да я записвам - също като един пълноводен поток (последното сравнение го взаимствах от определението за комунизъм, когато “благата щели да се изливат като пълноводен поток”). Изляха се те така, та ни издавиха чак в барата, но нека да не придавам политически нюанс поне на днешните си мисли - листите и времето ми няма да стигнат, за изразяване на отношението и мнението ми специално по този въпрос. Както и да е, аз отдавна съм се демилитаризирал, деполитизирал, демократизирал – сега ми остава само да обявя и финансовата си несъстоятелност, та хептен да я втасам...

Ето ме, вече съм си в къщи. Щяхме уж много неща да правим, но ни се промени програмата и си останахме у дома. Нени си решава задачите, а Женя чете книга (нали това й е любимо занимание - да чете книга и да люпи семки на вестник пред себе си; тя така с книгата и слънчогледовото семе “отгледа” моят малък Неничко, затворен в къщи между 4 стени, докато другите майки си разхождаха децата на въздух, но това също е друга тема...). Аз пък реших да седна и да отговоря на писмото ви от онзи ден, защото докато се наканя и днес пристигна следващото, № 154. Тъкмо чета пасажа за видеокасетите. Тук една касетка струва $3-$4 и са от най-долното качество (корейски, китайски, тайвански и друг боклук). Такива ви изпращаме и на вас по понятни причини, като със същите работим и в къщи. По-специализираните “TDK”, “BASF” и други реномирани марки, надхвърлят $10-$15 парчето. Те разбира се са хубави, но са подходящи за специални видеомагнетофони, стерео формат, с изключителни качества и много глави. На нашите дараци и велпапе да сложиш или шкурка пак ще е добре, защото не са капризни. Нашето видео например преди 4 години го купихме за $427, а сега абсолютно същите са по $370 вече. Излязоха по-нови модели и старите ги преоцениха. Е, разликата е само че тук възможностите са други и с дневната си надница човек купува поне 10 касетки от марковите. Аз даже по едно време мислех да ви изпращам по една допълнителна празна, за презапис, но от пощенските услуги пък пратката ще се оскъпява неоправдано много. Защо не се редувате с ямболии – един път те, един път вие да купувате...

Майко, ние с леля Здравка никога не сме се сърдили един на друг - нито лоши думи сме си разменяли, нито пък някакви други обиди изричали. Просто малко ни охладняха отношенията и емоциите около нея, заради приказките й и т.н. Аз знам че тя е много нещастна, но и на мене не може да ми се обърне сърцето. С Пламен и Ясен с радост бихме се срещнали, стига да ни се кръстосат пътищата. Но те както миткат по целия свят, това едва ли ще се случи някога. А пък отделно от всичко, ние нито за миг не сме спирали да си мислим, че само благодарение на леля Здравче сега сме тук и поне за това сме й дълбоко признателни. Никога не е ставало и на дума да се отрече този неоспорим факт...

Австралийският долар продължава да расте спрямо американския. Вече официалния банков курс е USA$1.00 = AUS$0.80, т.е. за 1 американски долар получаваш 80 австралийски цента. В началото беше само 0.65 цента, което е повече като количество. Станат ли 1 : 1 тогава няма печалба. Направете сметка с молива примерно за 20,000 американски долара при курс 1 : 0.8; 1 : 0.65 и 1 : 1 да видите огромната разликата (то просто няма прилика...). А за нашите лабораторни изследвания и анализи не се притеснявайте – вие само спиртомер ми изпратете при случай. Всичко е мирно и тихо, потулено и скрито, а и забраната важи за производство и търговия – не за собствена консумация. Никой не може да докаже, че аз ако си сваря 100 кила ракия и няма да си я изпия сам – ще замине, та помен няма да остане от нея; мога да им устроя демонстративни кръжоци – нека ме наблюдават отстрани и да засичат с хронометъра...

Къщата наистина е един огромен камък на шията, която и без друго е вкарана в друг хомот. А когато си стъпил и с двата крака в батака и едвам брадичката ти се показва навън, тогава става страшно – този камък още повече натежава и завлича надолу. Явно това не е лъжица за нашата уста, въпреки че с два дохода автоматично всичко става възможно. Но с два - не само с един. В зависимост от това как вървят нещата, ние може да продадем земята (и то само ако е с чувствителна печалба, иначе ще си я държим). Тогава заедно с онези пари, които вече имаме ще изтеглим много по-малък заем, който да изплащаме с една заплата, а пък да купим т.нар. мезонет, на два или един етаж, но значително по-евтини от грандиозните къщи. Това са планове - реалността ще ни подскаже какво да правим. А иначе този апартамент в който живеем сега ние можем да го купим за около $85,000-$90,000. Но той не е хубав - тесен е, малък, само с две спални; дали има и 60-70 м² не знам. Когато човек се зароби за цял живот, трябва да знае защо го е направил – компромисите са недопустими и се заплащат много скъпо после...

Оценките в свидетелствата на учениците тук се изразяват буквено – A, B, C, D, и E, което отговаря на нашенските 6, 5, 4, 3 и 2. При Нени преобладават “В” и “С”, много рядко получава “А” (може би само по физическо), когато е цял празник в къщи – раздават се лаврови венци и се правят подаръци. Мисля че той “D” и “E” няма (не вярвам да е толкова глупав, но вероятно учителите умишлено не им пишат такива ниски оценки - а не че останалите пъпеши не ги заслужават...). Разбира се това е един среден, напълно посредствен успех, далеч не отличен. Такава е масата, но отделни деца имат от горе до долу “А”, само че ние и от тях не сме как’ Сийке. И на нас също ни се иска, но самата им система е калпазанска и такъв успех много трудно се постига. А като се прибави овнешкия инат и пословичен мързел - ние учим съвсем като за изкопчии и дюлгери, а не за някакви престижни професии. Натискаме го и двамата с Женя, но какво ще излезе от него – един Господ знае. За сега не изпращайте ноти на Неничко, защото той си има достатъчно. Нека тези да научи първо, пък по-нататък ще мислим за други. Учителят му дава разни парчета, аз правя копия на ксерокса в завода, че да си ги имаме завинаги.

Иван също работи нещо, но и аз не знам какво точно и то съвсем от скоро, а жена му е продавачка в един магазин за килими. Много се зарадвах, че майка се е видяла с учителката ми по география, другарката Добрева (те сега нали госпожи им викат, обаче за мене тази специално си ми остана “другарка”; ооох – толкова много я обичах, а пък колко бяхме влюбени в нея и двамата с Пейо). Като се видят пак, нека майка непременно да й каже, че шестицата ми е напълно заслужена. Аз този предмет си го тачех (както и най-вече нея самата, защото беше много млада и още по-много хубава...) – за това именно съм с такива широки познания за света и заобикалящата ни среда. Представа нямате колко ограничени са австралийците. За много държави и земи те само са чували с половин ухо - че някъде съществуват, но не знаят къде точно. В това число попада и България обаче. Мислят си, че там племената ходят още голи, боси и живеят по дърветата (а всъщност, дали пък на са близко и до истината)...

А сега да кажа нещо и за книгите на етажерката, които сте видяли по снимките – това е пълен комплект енциклопедии, които преди време купихме много изгодно от една гаражна разпродажба. Малко са старички, защото са издание от 1973, но за училищна справка на Нени са чудесни. Пък и кой знае какво не е открито от тогава насам. Тези книги излизат всяка година, актуализирани и обновени с последните случки и събития от световен мащаб. Годишното издание на този комплект от последната календарна година струва $900, а тези ги купихме само за $6 (шест). Има разлика нали, а като състояние са чисто нови. Страниците им са слепени още.

С тези редове аз приключих отговора на първото, т.е. предното ви писмо. Междувременно ние излизахме, прибрахме се - Нени свири, Женя глади и скоро ще вечеряме. Отговора на другото писмо обаче, което получихме днес, ще пиша постепенно по-нататък във времето - сега само ще го препрочета, но то ще е чак след като се нахраним и свирим с Нени...

06.09.1996 - Пак съм на работа и хубавото в случая е, че днес е петък и седмицата в завода свърши (или почти). Сега ще последват три почивни дни, които ние още не знаем как да оползотворим, но поне едно е ясно - че няма да ходя на работа. Неничко снощи си научи упражнението – вече го свири добре, разбра как стават задачите и изгледа един филм по телевизията за награда по този случай. Аз си довърших резюмето на компютъра - сега трябва някой да ми го провери и ще мога да го изпращам по фирмите за кандидатстване.

И мене ме доядя за палатката, като разбрах. Защото трябваше да я подарите на Момчил, та поне те да ни споменават с добро. А така колко нерви и притеснения ви коства – вие си знаете. Ама тя се свършила вече, по-важното е че сте се отървали от нея - нито пък се учудвам на мошеничествата от страна на търговеца. Нали на тази база почива целия “успех” на едни, за сметка на други - но карай да върви. Същото важи и за спечеления милион на майка. Щеше да бъде наистина чудесно, но то не може да има толкова много късмет събран на едно място. Вярно е че тук също се разиграват такива игри, но спечелилият си взема наградата - няма лъжа и измама. Докато оттатък всичко се подлага на съмнение, да не би да има нещо гнило. Както е и случая с Плевенския телефон. Обикновено този, който се обажда си казва името и телефона, евентуално да контактуваш с него ако има шашарма. Повече ми се мисли, че това е някакъв кудош от страна на ваш познат или доброжелател. От всичко най-много се радвам, че имате приятели около вас, събирате се и се веселите. А за лозето недейте се ядосва. То уж всяка година реколтата е лоша, но пак пълни бъчвите с каквото и колкото трябва. Ако пък ви даде много плод – няма да можете да го обработите, има си баланс в природата...

Продължавам писменият си монолог в обедната почивка. Пиша пак с червено, защото с другите цветове съм в преразход. Много хубаво време се отвори тези дни. Скоро пак ще наизлязат мухите, комарите и останалите гадини.

Валери каза, че ще си празнува рождения ден утре. Да има как да хвръкна до там – чудо ще направим. Ама далече е пусто - 2400 км по суша, а по море е още повече. Оставаме си само с връзките по телефона. Като говорихме онзи ден с тях, стана дума че гласят документи и за техните близки да дойдат тук – на Валери майка му и на Даниела баща й. Само ние още не можем да сколасаме с нашите покани по редица обективни и субективни причини. Но дано един ден да успеем. Това ще бъде най-голямата ми награда от живота и съдбата. За друго нито си мисля, нито си мечтая – вас да видя един път тук, пък тогава ще видим.

Скоро не сме имали писмо и от дядо Вельови. Те сигурно сега са по нивите в това усилно, жетвено време. Прибират селскостопанските произведения и плодовете на къртовският им труд вече – дано и тяхната година да е била успешна, нали падна много сняг през зимата. То ей го, че докато се обърнем и другата зима пак чука на прага. Септември както започна, така и ще свърши; един Октомври има и през Ноември пада първия сняг. Не му се пише хубаво на българския народ, но дано и този път да оцелее и дочака “копривата” през пролетта. Така както цената на доларът надхвърля вече 200 лв. и не се спира в стремителния си летеж нагоре, управниците няма да могат да го овладеят повече и именно тогава ще настъпи страшната трагедия и глад. Но каквото дойде - нито вие, нито ние можем с нещо да променим политиката. България или така е обречена, или от тук насетне има да се видят революции, дето и световната история не познава. Дано само кръв и война да няма, че тогаз си’й мамата ебало...

Напоследък направихме известни проучвания какви пари би ни струвала земята по днешните цени, та ако речем да я продаваме, да знаем на какво бихме могли да разчитаме. Сега по принцип пазара е нисък и хич не е подходящо време за продажби, но ако се наложи – с риск и да загубим, трябва да я разкараме. Другата седмица в къщи ще идва инспектор от данъчното управление да ми прави документите за годишните такси. Надяваме се нещо да върнат от предварително надвзетите ми от заплатата средства – това е подобно като ДОД, но една много малка част от него подлежи на възстановяване (колкото да ни замажат очите).

10.09.1996 - Много празници се събраха тези дни и честванията им ми попречиха да отразявам събитията своевременно. Но ще се върна на петъка, когато се прибрах от работа. Излязохме до една агенция за недвижими имоти да проверим на какво можем да разчитаме за нашето мизерно парче земица. Оказа се, че днешната цена е вече $85,000, което по моему е чувствително занижена стойност поради факта, че и онези хайлази-прекупвачи трябва да спечелят нещо от нас. Това е добър знак за сега и ако се наложи или обстоятелствата ни принудят, незабавно ще продадем този имот, за да вземем по-нататък друг. Вечерта ходихме с Нени на урок и още тогава научихме едно от упражненията, които му даде учителя. В събота аз ходих да плащам наема, помотах се още малко без цел и посока, след което се прибрах в кочината си (то къде ли има и да отида – всеки се е залостил зад портите си и си върши работата “на свещ”)...

На другия ден имаше тържествено барбекю-заря по случай рождения ден на другаря Тодор Живков (07 Септември) и годишнината от Девето-септемврийският преврат (мамка им мръсна - на шега-на истина, ама удържат кокала вече цели 52 години). Цялата неделя мина под знака на партизанските спомени и песни, в безконечни разкази за люти битки и сражения. Аз от умиление вечерта дори изпаднах и в малко по-продължително едноминутно мълчание, защото ми се беше вързал езика от изпитото вино по време на акциите и боевете. Една самодива в бяла премяна ми донесе няколко шарени хапчета, та света за мене отново стана по-малко лош. След като най-после повърнах и си облекчих коремчето, погледахме малко телевизия и си легнахме в землянката. На “тържествената проверка” се запознахме с още три български семейства – все такива партизани дошли като нас, с най-различна съдба и история. Обединиха ни свинския врат и котлети, нервозните кюфтенца и бялото винце. Децата играха цял ден, караха колелета и изобщо прекарахме много весело.

Вчера както знаете аз не бях на работа (като че ли в завода са знаели, че имаме Национален празник, та почивния ден се падаше точно след него). С Женя имахме да извършим доста предварително запланувани къщни и домакински дейности, но междувременно от някъде й се обадиха за интервю от 15:00. Последваха нови напрежения, допълнителна суетня, множество нерви и надежди. По-късно хората потвърдиха, че интервюто ще се проведе днес от 09:30. И сега понеже вече е 09:45, тя сигурно е вътре и отговаря на разни въпроси, като на разпит при някой селски стражар.

Женя ми се обади напред, че интервюто й е минало добре. Разисквали са проблеми на евентуалното близко бъдеще, защото позицията е малко началническа, а за нея искат стаж и опит. Отново онзи омагьосан кръг, който за N-ти път се затваря като примка около шията, но поне от самото интервю Женя си е взела някои бележки. Абе не на крачка, а на една стъпка сме от успеха и излизането ни от задънената улица. И понеже е точно така, сигурно за това не можем да я направим или пък не ни е дадено да я прекрачим тая пуста стъпка. Но както и да е – ние ще се мъчим нещо да променим, пък каквото излезе...

От предишния параграф вероятно е станало ясно, че вече съм в законната си обедна почивка. Ако не ми се изтресе някой пумпал на бюрото, ще мога на спокойствие да довърша празните си мисли като един истински празен човек. Днес вече влиза в сила новия бюджет, за който се вдигна такъв голям шум наоколо и по света, а някои ядоха и пердаха даже. Това дето майка пише в писмото, че имало дори и убити отново се явява като чиста проба журналистическа измислица и преувеличаване на фактите (както е модерно това да се нарича “преекспониране”). Имаше вълнения разбира се, протестни демонстрации, счупени стъкла и пукнати глави, но чак до такъв краен екстремизъм не се е стигало. Пълнят ви главите с глупости, за да не гледате какво става при вас. От днес увеличават цените на цигарите с около $1 на пакет. До сега те струваха около $5 до $7, сега ще са между $6 и $8 (да му мислят пушачите; ако обаче ми посегнат на виното, загубен съм – ще емигрирам в Азърбайджан). Въведоха и задължителните $3 на гума, които ще се събират като такса върху цената на самата гума, когато ходим в сервиза за смяна, за да може някой да изхвърли или преработи старите. Иначе други чувствителни промени няма. Освен че рязко съкращават всякакви бюджетни длъжности, разни държавни синекурски служби и т.н. Но те и и без друго са толкова много, че ще трябва още няколко правителства да се сменят, че да ги оправят. А пък за някакви допълнителни работни места да са се разкрили, както обещаваха в предизборните си платформи – не съм забелязал. Ще повярвам в това единствено, когато Женя започне работа на едно такова “новоразкрито” специално за нея работно място и когато видя табелката с нейното име отпред на вратата на кабинета й. Всичко друго е прах в очите на хората, лъжи и измами – с една дума мръсна и долна политика. И при нас всичките са маскари, както казваше небезизвестният бай Ганю; и както всички му се смеехме и присмивахме – излезе прав чилякът.

Ей това са новините от последните часове. Трябва да замислим вече и видеозаписа да стане, за да ви изпратим писмото и касетката. Пак го забавихме този колет, но вие виждате какво е около нас - на какъв огън се печем живи и в какъв батак сме нагазили до шия...

11.09.1996 - От вчера насам нищо особено не се е случило. Анализирайки представянето и взетите поуки от вчерашното интервю на Женя се разбра, че за да започне работа единствено й трябват връзки (което ние отлично си знаем, но никога не сме споменавали – амчи нали именно от такова общество избягахме, бе по дяволите; а те и тука били същите продажници). Представа нямате до каква степен е развито тук връзкарството, бюрокрацията, ходатайствата, доносничеството и т.н. Виртуози са в тази област и не го казвам само защото съм настроен по някакъв отрицателен начин към тях, ами защото наистина си е така. Всеки ден се сблъсквам с тези проблеми. Те на нас не са ни чужди, само че не очаквах че ще ги намерим и тук, в царството на демокрацията и в лоното на капиталистическия строй. Това дето да покажеш какво можеш и да те оцени някой според каквото си способен е бош-лаф работа. Трябва някой първо да ти даде възможност да се изявиш, че чак тогава да чакаш признание. И покажеш ли че си много добър и ставаш за всяка работа, тогава започва прикритата под суперлативи експлоатация и лицемерна почит и уважение - “Направи и това, защото само ти можеш и знаеш как! (а пък ние ще изпием по едно кафе, докато те чакаме да свършиш и нашата работа)”…

Думата ми обаче беше за друго, а ето че аз пак се увлякох в разсъждения и монолози. Утре Женя ще се яви на един тест, на който са я изпратили от агенцията. Ако се появи подходяща за нея работа, те пак ще я викат. Снощи идва и данъчния инспектор. Едвам успяхме да възстановим $413, въпреки че посочихме толкова много странични разходи, като компютър, ремонти и т.н. Но пак сме благодарни и на това, защото с тези пари ще покрием поне данъка на колата през Ноември, когато регистрацията й изтича и трябва да се поднови. Довечера пък ще ходим да купуваме разни провизии. Аз тази седмица ще си довърша резюмето и ще започна да подавам документи за друго работно място. Дано намеря някоя по-платена работа. Ако ли не, ще си натискам парцалите на тази.

Времето изведнъж се стопли и вече е 28°C-30°C. Няма и помен даже от хладните дни. За сега само нощите са приятни, но много скоро и този рахат ще свърши. Разбира се ние все още не сме се аклиматизирали достатъчно, но тук това става доста бързо. Не е далече и времето, когато ще започнем да мислим за морета, пясъци и планини. На работа всичко е все едно и също. Уж все закъсваме, а пък не съм си подпрял главата и за минута. Другите около мене също са заети и всеки си чопли по зададените му проекти и задачи.

Онзи ден на всеобщото барбекю с нас бяха и новопристигналите баби (майките на Ива, Албена, Румен и Васил). Та с тях вече цялата ни компания става като една паралелка от Вечерната гимназия (и като състав, и като възрастова пъстрота). Домашни събирания вече са напълно невъзможни и изключени поради претоварване в състава на персонала. Явно е, че ще се събираме от време на време, ей така - по парковете и нивите, вместо да седнем като аристократи на бяла покривка и оловен кристал в ръка...

Снощи чиновникът от данъчното за ½ час сметки взе $60 за услугата (сигурно защото ходи и по домовете). Това отново ми показва къде и на кое стъпало стоим в този свят, в който на всичкото отгоре се смятаме за добре и за преуспели. Но само кратък миг на замисляне повечето ме кара да съжаля мястото, от което сме пристигнали тук; да съжалим себе си и останалите хора, за които няма стандарт, по който да им се измери жизненото равнище и така още повече и по-силно да “обикна” с обратен знак онези лумпени с червените байраци. Толкова ограничен и нещастен народ да сме, че понякога ми се насълзяват очите от само себе си, като си помисля къде можехме да бъдем всички сега - първо дедите ни, след тях вие, пък после и ние покрай вас. Докато в момента на нас се падна най-тежката задача: да създадем от пепелищата онова, което хората отдавна са създали и са му се радвали с цели поколения, за да може поне тези, които идват след нас също да се израдват малко на сътвореното. Но както гледам отстрани - и тяхната няма да е лека. Погледът ми се простира до първо коляно само – за следващото някой друг ще мисли; тежкó им и горко...

12.09.1996 - Снощи с госпожата взехме кардинални решения за тотална смяна на финансовата ни политика и остър икономически завой. Продаваме земята, ограничаваме до минимум вноските за колата, та малко да се посъвземем и да си стъпим на краката. А един ден когато и тя започне работа и се закрепим на това място, тогава най-лесно е да теглим друг заем и ще строим ли, готова къща ли ще вземем – ще си покаже. Но за сега на първо място е да възвърнем човешките си образи, поне малко да повишим жизненият стандарт на фамилията и да се запазим здрави и относително спокойни.

Снощи по някое време мина Сашо през дома – били на служебен банкет някъде край нас, та се отбил да си довърши алкохолната програма. Днес Нени е на екскурзия, а довечера с Женя ще отидем до банката да се оправяме със заемите.

От вчера, като рожба и придобивка от новия бюджет, с 10 цента на литър се увеличават цените на моторните масла - отново под предлог, че някой трябва да ги изхвърля и преработва след употребата им (което също е вярно). Като допълнение към общата финансова палитра се въвеждат и входни такси в националните паркове. До сега те се поддържаха най-често доброволно от хора, обичащи природата и животните. Сега ще плащаме по $1-$2 за вход, но то пък не е и чак толкова много - нали всеки това си казва и с това си успокоява. Тук няколко цента, там няколко долара – абе на тая държава пари й трябват, бе ей! (мене обаче никой не ме пита от какво имам нужда – аз само давам). Други по-сериозни финансови сътресения и особености няма. Всъщност то и за това беше цялата тази олелия, патаклама и всичките тези вълнения на студенти и народ. Всяко чудо за три дни - по-големите за пет, а и нали журналисти и политици трябва нещо да правят, че да си оправдават заплатите, които получават...

В момента Женя е на тест за интелектуално ниво (т.нар. “интелигентност”) от онази агенция, където беше на интервю миналия ден. Въз основа на тези резултати ще я насочат към даден профил работа или нещо подобно. Днес вече е 30°C и навън си е истинско лято, въпреки че от 01 Септември е едва само пролет. Официално лятото ще започне на 01 Декември, но то още от сега чука по вратите ни.

Току що получих добри новини от банката. Сумата, която имаме да възстановим заради покупката на земята е далече под пазарната й цена, въпреки всичките глоби и неустойки поради евентуалното й преждевременно изплащане. Това говори за добра печалба, но нека да не избързваме с прогнозите – като тегля калема, тогава ще се радваме...

Теста на Женя е преминал доста добре. Повече от два часа са я държали да отговаря на над 140 въпроса от всякаква област. Утре следобед ще отидем до агенциите за недвижими имоти, които са в съседство с мястото ни. Да видим как са цените там. Изобщо от продажби и покупки взе вече да ми дотяга – това беше работа за майка сега, а не аз да тичам като въртоглав. Женя иска да купи нещо на малката в Ямбол и тогава ще изпратим това писмо заедно с колета. Нали и двете имат рождени дни на 26 Септември. Задават се пак напрегнати периоди (като че ли до сега бяха все спокойни...) около продажбата на земята и очакването на богатия клиент за нея. Но това са сладки тръпки и удоволствието е особено голямо, когато търговията е в наша полза – макар че това не винаги се случва...

13.09.1996 - Петък. Въпреки съвпадението или по-точно съотношението число/ден от седмицата да е придобило широкомащабна популярност като куцузлийско, за сега поне нищо тревожно не се е случило. Дори напротив - снощи като ходих в банката се оказа, че сме стигнали доста напред с изплащането на заемите и поради тази причина аз ги преустанових за известно време. Чак след два месеца ще възстановим изплащането на земята (и то ако до тогава не сме я продали), а след други шест месеца – заема за колата (отново АКО продадем земята обаче, ние така или иначе ще сме го погасили доста преди това време). Тези новини ни развързват в известна степен ръцете и стъпваме здраво на крака, за да можем първо да ликвидираме земята по най-бързия начин. Доказахме, че още когато я взехме в началото, просто малко си надскочихме сенките и не дооценихме финансовите си възможностите - за това пък сега ще я продадем, че й пиках във връвите. Ако обаче междувременно Женя започне работа и тя се намира в тази част на града, продажбата се спира незабавно, което е въпрос на едно телефонно обаждане само. Но основната идея ще бъде да се заселим близо до нейната фирма, защото дългото пътуване до и от там в никой случай няма да й бъде от полза. А тя трябва да е по-наблизо и за домакинските си задължения, Неничко да наглежда и т.н. Аз мога да пътувам до където някой пожелае и от където и да се намирам.

Като спряхме изплащанията на заемите, автоматично към седмичните средства се освободиха допълнителни $275 – ба мааму, от сега нататък просто ще се чудим какво да правим с толкова много пари; сигурно ще почнем да ги затваряме в буркани и да ги ровя тук-таме из двора! Разбира се ние от тях ще започнем да отделяме по $100 или $80 за почивката по Коледа и Нова Година. Продължаваме да изплащаме в кредитната карта и изобщо, по мои усреднени сметки ни трябват около милион, милион и половина за да се оправим изцяло...

Довечера пак сме на урок по пиано с Нени. Снощи направихме едно голямо свирене та му се дорева чак, но всичките стари упражнения ги беше забравил - а нали скоро ще правим видеозапис. Днес след работа ще отидем в района на нашата земя, за да видим как се продават местата наоколо, та да се ориентираме за цената. В неделя с госпожата имаме сватбен ден, но как ще го прекараме и аз не знам още. Но виж, ако пък се скараме до тогава и си мълчим през целия ден, ще спестим излишните масрафи. Но може пак да отидем до Gold Coast да видим Иванови. Не сме мислили - сега продажбата на земята изцяло ни е погълнала акъла. Един път да се отървем от нея, тогава ще замисляме следващите си стъпки.

14.09.1996 - Събота, доста рано сутринта. А защо е толкова рано, ще разберете от следващите редове. Тъй като сега е все още 07:30, практически нямаше какво да се случи до този момент, освен да бях пукнал в съня си. Ето защо ще се върна отново на вчерашният прословут петък 13-ти, за да ви опиша част от причините, поради които с пълно право е наречен от всички “черен петък”; ще разберете защо хората си връзват червени панделки против уроки, та са готови дори и свещички да си напъхат отзаде, само и само да намалят влиянието на тъмните сили върху тях. Има хора, които дори не излизат от къщите си на този ден – на такива пък им пада таванът на главите или става наводнение от избил маркуч на пералня; пожар може да стане, предизвикан от забравена препечена в тостера филийка хляб или други, чисто домакински причини и удоволствия. В Япония например на обществените шофьори не им разрешават да излизат по пътищата, ползват си го като почивен този ден. Но нека за сега да оставим Японията на японците и техния Император и да се върнем към действителността – тук, у нас и в Австралия като най-общо понятие.

Вчера тъкмо се прибирам от работа и Женя ми съобщи, че един от клиентите ми за колата току що се е обадил по телефона - щял да я купи веднага с пари в брой за $11,000. Нямал повече средства, завалията. Ние сме я обявили за $12,500, но пък сме я купили само за $7500 – вероятно съм прибавил и едно $500 за ремонти и резервни части. Един вид, цена доста приемлива от наша страна и напълно достатъчна да купим други две коли, няколко мотора и едно “Балканче” дори за Нени. Буквално секунди преди да се появя в двора и да паркирам пред гаража под нас, Женя е затворила телефона и този човек е казал, че ще се обади след 5-10 минути пак. Ние трябваше обаче веднага да излезем, за да отидем по агенциите и да обявяваме земята за продаване. В същото време знаехме и за пословичната коректност на австралийския народ, но независимо от всичко зачакахме телефонното обаждане на клиента най-чинно и съвестно като Гюро Михайлов. Напрежението достигна връхната си точка, когато до 16:15 чакахме съвсем безрезултатно и безмълвно в продължение на 45 минути, но решихме все пак да излезем, за да свършим поне другата работа. Оставихме Неничко в къщи, за да не го размъкваме подире си и когато се прибрахме в 18:15, този същия човек се беше обаждал точно 4 пъти до това време. Ние междувременно си свършихме нашата работа във връзка със земята, сега чакаме от отделните агенции да ни предложат най-високата цена и незабавно да задействаме продажбата й.

От 18:45 обаче ние бяхме на урок с Неничко и пак трябваше да излезем. Женя си остана в къщи да виси на телефона като мокър пешкир на ръждива тел, добре ама онзи делегат не се обадил повече. Сега се надявам, че ще се обади тази сутрин, като в същото време аз пак имам излизания – въобще не мога да чакам цял ден някого и да си губя времето в празни надежди, че видите ли, телефона щял да позвъни. В още по-същото време, като разтворих вестника за малко, намерих такива чудни коли за нас, че ако имахме парите от този човек днес, утре вече щяхме да сме с друга кола. Нощес легнах в 24:00, но сън не ме улови до тази сутрин. За това и станах, за да ви опиша тази случка, която както изглежда уж случайна, така е пълна със закономерности, за които е ставало на дума и по-преди и аз подробно съм описвал. Ето и сега сме на една педя от успеха (което за нас определено ще бъде успех, защото веднъж ще продадем колата малко по-скъпо; втори път – с парите от нея ще си купим каквато искаме друга, че ще останат пари и за още една малка бракма за Женя) – и пак той (успехът имам предвид) ни се изплъзва под носа и се изнизва като мокра връв. Вероятно е този човек пак да се обади - сигурно е сериозен купувач; но защо всичко да не си е от пръв път, както е при останалите човекоподобни? А цялата работа вчера тръгна от забавянето ми на кръстовището пред един шибан светофар, където чаках три пъти да ми дойде реда, че да завия най-после и аз - точно преди да свия в уличката за към къщи. Е, това не е ли куцуз, бе мамка му? Как да го възприема всичко това аз, без да се вълнувам, ядосвам и без да попържам? И то само едно ли е? Всичко описано до тук е причината да взема химикала и да споделя с листите изживяванията си, за да не мисля само за едно и също нещо…

А сега така или иначе вече съм почнал да пиша - ще хвърля и един поглед на последното ви писмо (№ 154), защото другата седмица може би ще дойде и следващото. Не разбрах как ще получаваме списание “Борба” от Чикаго. Майка ли ще ни абонира? Или то се разпространява безплатно. Знаците “BG” се получиха, но сигурно ще ги лепим на другата кола (ако има такава - тези дни ще си покаже). Много ви благодарим за това. Радвам се, че хубаво сте изкарали на Троянския манастир с Петеви. Кога стана момчето им голямо за войник пък? Кога порасна толкова много?

Това е всичко до този час, вече е 08:30. Нени стана и гледа нещо по телевизията, Женя още спи, защото тя беше дежурна пред телевизора до късно нощес. А аз само стоя като кукувица, мятам се като див звяр в клетка и мисля най-различни варианти за излизане от кризата - все сметки без кръчмар, разбира се...

15.09.1996 - Честит рожден ден, мила майко! Ето, че на мен се падна честта първа да ти честитя празника, а то е защото много те обичам и уважавам като човек. Пожелавам ти да си все така жизнена и упорита, мила и всеотдайна майка, съпруга, баба и снаха. Бог да те възнагради и да постигнеш това, което искаш. А това, което искаш ти, го искаме и ние и дано той е милостив и ни помогне да го осъществим. Днес в 10:00 (толкова рано за мен) Нени ни събуди с думите: “Хайде ставайте, да направим филма, че нали ще ходим на пица-ресторант!” А при него един път нещо да се обещае и край - няма връщане назад. След емоциите по снимането на филма, духовете се поуспокоиха (стомашно поне), след което те отидоха с Ачо на този ресторант, за който Нени има обещано от 2 седмици насам.

Ето, че героите вече са си у дома, но в състояние, което не мога да опиша. Понеже там се яде на корем (а пък то си е българска черта, че щом като е на аванта, давай – плюскай до посиране) - та сега един през друг пъшкат, реват и се оплакват. Аз само по здравословни причини не отидох с тях – и без това доста много сложих от снощното барбекю, по случай двойния празник – семейния ден и рождения ден на майка.

Връщам се отново на снощното ни семейно (само наше) тържество. Покрай всичките приказки и спомени (аз винаги ще си обичам сватбения ден и ще си спомням с удоволствие за него), стана дума и за държанието на Нени. Баща му се опита да бъде повече от убедителен, като му каза, че момичетата няма да го харесват, ако не се научи да яде по-културно. За моя голяма изненада (по-късно разбрах, че това е приказка между баща и син, а аз винаги съм си мислила, че ще съм първата, която ще узнае за това), Нени сподели, че вече го харесват и че той харесва. Остаряваме ли вече, Божичко? И понеже имаме една снимка на класа направена миналия месец, той започна по снимката да ми “отваря очите” кой кого харесвал, а пък той не харесвал и т.н. Не мога да ви опиша колко мило ми стана. Ето на – малкото Нени има първите си вълнения и трепети, харесва това момиченце (а момиченцето наистина е много мило по неговите думи – било най-красивото в класа). То също го харесвало и ни разказа, как той я спасил веднъж, пък после как тя му помагала в училище и всеки път когато получавал добра оценка го хвалела. Не е ли това чудесно! Това са първите най-искрени и най-красиви трепети в малкото му сърчице, които сигурна сам той ще помни цял живот. Така, както ги помни всеки един човек. Бях колкото шокирана, толкова и приятно изненадана. А аз се чудя защо от известно време насам иска всеки ден да си сменя блузите и панталоните. Не знам какво ни чака занапред, но това, което ми направи впечатление е, че момиченцето е много харесвано от други момчета в класа, но тя не ги харесвала, защото били “груби и прости”. Дано Нени да приеме тези наши напътствия – да бъде мил и нежен, кавалер, всеотдаен, умен. Само да е жив и здрав, както и всички ние покрай него. Не е лошо дете по природа – любвеобвилен е, мил, обича да го галят и той да гали, отстъпва много пред другите деца (което на моменти не е добре, защото го прави да изглежда глупав в техните очи), а повечето деца тук са доста намахани и агресивни! Това което създава доста трудности за нас през този етап от развитието му е, че е много упорит и всичко, което си е наумил трябва непременно да стане. Може би това до известна степен е хубава черта, но за сега той я използва да извоюва това, което зависи от другите, а не от него. Като порасне и поумнее се надявам да я използва за самия себе си и всичко, което иска да го постигне обезателно, на всяка цена, но сам. Бъдещето е пред него. По природа у него има много добри, ценни черти от характера и как ще ги развие, зависи много от нас. И като се огледаме наоколо, нито в Ямбол, нито в Габрово мога да открия нещо изключително отрицателно, което може да е наследил. Само едно нещо, което много ни учудва и мен и Ачо - много е припрян, бърз, всичко го прави на две-на три, къде ще се полее, къде ще разлее, без да го изпипва, без да се стреми да го изкусури; давай сега, само да го направим. Печели време за сметка на качеството. Не знам и не мога да разбера от кого е взел това – всички в Ямбол (майка и татко, Живко) макар да не са перфекционисти, но пък всичко правят обмислено и красиво. Да не говорим за вас и Ачо. Там специално при него на моменти нещата са неповторими – само той ги прави така и това отдавна е признато от мен (примери: кюфтета, боб, писане на документи и т.н.). Като че ли при Нени мисълта тече много по-бързо от действията. Той е наясно какво трябва да направи, но как ще го направи - не го е грижа. Ние се дразним от това, защото точно по това животните или по-точно човекът се отличава от тях. Един път, че знае и мисли какво да направи и втори път - че го прави много по-добре от тях. Непрекъснато учим и показваме, но тогава пък се показва друга черта от характера му – упоритост. Майка в Габрово ги знае тези неща и още когато беше съвсем малък те си личаха, нали майко. И все пак нашето гардже си е най-хубаво, нали!? Да не ви говоря пък колко е умен, но се задоволява с малко. Не знам това от кого е взето, а може би е типично за възрастта му. Много пъти му показвам нашите бележници на неговата възраст, но той пък е умен и веднага се хваща за първата 5-ца и казва: “Ето, вие искате от мен само “А” (което е 6 по български), а и ти и тате имате петици”. Що се отнася до дарбата му за свирене, а за мен това си е определена дарба - аз се чувствам ужасно като започне да свири и започне да ми обяснява, че това било С6 или А5 или и аз не знам какво. Аз честно наистина му се възхищавам като знам, че първо започна с няколко песнички, които научи с мене и то по слух, не по ноти. Как ги прави тези неща – две ръце, крака, барабани, такт, право да ви кажа гордея се и си казвам: ако не друго Боже, дано той да е под твоята помощ и благодарност за всичките трудности, които ние (а и той) изживяваме. Защото Бог е добър и е добър към добрите и трудолюбивите, честните и почтените. Много писах, оставям Ачо да продължи. Още един път честит рожден ден майко. Съжалявам, че не можахме да изпратим колета по-рано. Той дори за рождения ден на Стелито ще закъснее, но отново се носим по страхотни вълни из морето на живота. Весел празник. С обич: Женя

16.09.1996 - Понеделник. Отново ще се върна на мрачните си съботни размишления от сутринта, които спрях по средата защото трябваше да изляза. Човекът за колата така и не се обади повече, явно че е бил на зор да купува нещо - харесал е нашата, но като не ни е открил навреме, купил си е друга. Тук за колите не се чака по 15 години, а хората буквално се спъват по улиците в тях. Също отделни хора се препъват и в пари, но и това е отделен въпрос.

Та този наш човек си беше сложил $11,000 в задния джоб на шортите и сигурно вече се радва на новата си кола (така между впрочем щяхме да направим и самите ние, ако му бяхме взели парите, но... гълтам си пак горчивия хап на разочарованието и млъквам). Междувременно започнаха разни обаждания и от агенциите за недвижими имоти, които ни дават предполагаеми цени за парчето земя. Оказа се, че в съседство с нашето място има проект за прокарването на коридор за някакъв бъдещ път, който рязко намалява стойността на имота ни. Ще бъде някакво чудо, ако успеем да вземем барем $80,000, да покрием разходите и дълговете си със $70,000 и да ни останат някакви мизерни десетина хиляди долара, колкото да си купим с тях бонбони, пасти и боза. В същото време около нас, в съвсем близък съседен район, цените на подобни места са вече от порядъка на $115,000, като близка до тази цифра си представяхме, че ще вземем и ние – да, ама КУРЕЦ вместо не! Ето ти отново бляскав успех, разцъфнали бодливи рози и черни карамфили. Как да си мисля, че всичко ни е наред, като до каквото да речем да се допрем и то се свива като охлюв или костенурка...

Аз в съботата ходих да се видя с Веско – емигранта; и той се е отчаял много, завалията. Но как да му помогна, като и аз цъфтя и връзвам отвред. Вечерта в събота си направихме едно мощно барбекю с Женя по случай сватбения ни ден. Нямахме много гости - само най-близките (в лицето на Неничко). После гледахме телевизия и с това тържествената ни част приключи.

На другия ден (вчера), предобедът ни беше зает с концерта, който Нени изнесе по случай годишнина от сватбата ни с майка му, по повод рождените дни на бабите и т.н. Записахме го на видеокасета, но последната има още около 1 час да се дозапълни. След това веднага отидохме на ресторанта, защото Неничко почна вече да халюцинира пици - Женя геройски се въздържа от посещение на такива заведения за обществено хранене “на корем”, главно по здравословни причини. Ние обаче с малкото, докато не казахме “Ох, не мога повече!” не се спряхме да се тъпчем. После се прибрахме и аз се залових с резюмето си, а Нени с игрите си. Женя ми помага да напечатам всичко на проклетия компютър. Така премина и неделния следобед.

Вечерта пак посвирихме с Нени, позяпахме малко телевизия и си легнахме. Аз ви търсих към 23:30, но вие все още сте били на лозето. Нагласих часовника за 05:30 тази сутрин, но станах още в 04:30, защото Нени се събуди да пишка. Тогава рекох пак да позвъня и майка ми се обади веднага от първия път, но после нещо стана и връзката се разпадна. Дълго след това набирах номера, докато най-после релето закачи отново. Хубаво е че се чухме с вас, само дето ми е много мъчно, че не можахме да ви зарадваме с нищо ново около нас. На края вече и горчиво съжалявах, дето ви ги наприказвах всичките тези неща по телефона – сега ще има да се тревожите сума време. Но като толкова много са ни се спънали краката, та се чудим вече на какво да го отдадем. То причини, ако погледнеш реално има хиляди, но нали все не ги търсим у нас самите, а ни е по-лесно да виним другите за нашите неудачи. От следващите пъти вече ще започна аз да записвам втората касетка за Ямбол и ще изпращаме две копия. Ние за да не се охарчим с още $10 и малко време горница, та покрай тези филми сигурно цяло Габрово знае и какви пликчета нося на посрания си гъз. Сега всички ще видите и на снимките, които ви изпращаме, че сме “страхотни”. Вярно е, ама само вие ще знаете, че Неничко е с една моя риза, която отдавна вече не ми става поради отесняване; отгоре е облечен с пуловерчето, което татко ми донесе от Унгария от една своя командировка и което аз безжалостно носих толкова години (още ученик бях в Техникума), а отдолу сме му нахлули едни зелени джинси, купени на безценица от магазина на църквата или “Армията на спасението”. Женя е същата картинка, пък било то с много вкус и нужните табиети. Аз съм с една най-обикновена риза; връзката е същата, която баба ми донесе на времето от Виена (отново от ерата на ученическите ми години) и с коженото сако, подарък от мъжа на сестрата на Ивановата жена, Керъл. Имам го още от Аделаида, но си го нося защото ми е много хубаво, ново и никога не слиза от мода. Две имам даже (за сведение на търсещите подробности), все са ми армаган от него. И независимо от всичко, това все пак са снимки за милиони, защото просто ние сме хубави на тях. Мене специално и гол да ме снимат, пак съм си ‘убав, защото съм си аз. А дрехите ни, че не били по последната мода – това само вие го знаете; пък мене хич не ме и тревожи даже този въпрос. Не сме зле, напротив - сега и от земята ако се отървем, съвсем сме оправени. Но думата и идеята ми е друга: да подскочим малко по-нависочко, да сграбчим от сладкото грозде по върха, а не само да скубем от киселото, останало полуизгнило отдолу на клона. И нямаше да го изживяваме чак толкова много, ако сами с очите си не виждаме как се живее тук; как другите го могат, а ние сме просто на косъм от всичко това, а все не можем да го стигнем. Представа нямате какво означава тук финансова независимост, два постоянни дохода в семейството и т.н. Това е тотално скъсване с всякакво пестене, мизерия и всичко свързано. Из един път скачаме от гумените и кални галоши в излъсканите кожени трандафори!...

17.09.1996 - Не ми стигна вчера времето да си продължа мисълта, а сега пък съм забравил и за какво съм ви говорил даже. За това продължавам сказката директно по фактите – всичко останало е ясно.

Снощи идва Сашо да погледне нещо на принтера и да му дам резюметата с документите си за работа, че той да ми ги размножи в техния офис. Аз на Женя ги правя в завода, но специално моите няма да е много удобно да ги размахвам пред погледите на останалите колеги и шефове (търсенето на друга работа е свещена тайна и е строго секретна дейност до момента, до който не се подпише контракта с новите работодатели; едва тогава юмрукът се свива и само средния пръст остава изпънат пред лицето на шефа с речитативът: “Fuck you, arsehole!”, който не се нуждае от превод, че е малко циничен). Когато се прибрах беше пристигнало вашето поредно писмо (ще видя нарочно кой номер е за статистиката на майка).

Картичките пристигнаха точно за празника ни. Благодарим за пожеланията! Майка пише, че не съм отбелязал получаването на писма № 103 и № 119. Сигурно съм пропуснал, но като се разрови по-назад из старите ми творби, сигурен съм че ще си намери информацията. До сега нямаме писмо загубено от вас, така че по принцип всичко е дошло до тази тъй далечна точка от света.

Защо е трябвало да се занимавате с тези колети? На тая скъпотия просто е неоправдано вече. Виж за касетките ще се радваме много, но от нищо друго нямаме нужда. Стискайте си париците, че много трудно се изкарват, пущините! Довечера у дома ще дойде един агент, да видим как ще спазарим земята.

Майка пише, че Георги Пирински идвал в Габрово, но ние знаем че са му кастрирали (касирали, секвестирали, ай-сиктирали – употребете най-подходящата дума за случая) кандидатурата за президент, защото не бил роден в България. Значи със сигурност вече знаем кой няма да е държавен глава на тази нещастна държава. Другия месец ще видим и кой ще бъде истинският й главатар.

Дойде ми на ума пак за нашето положение и ситуация, в която се намираме за момента. Всъщност това не е нищо особено и тревожно, само дето не могат да се осъществяват лесно набелязаните начинания. Забелязва се един подчертано изразен куцузлук, но аз не ви пиша всичко това да се тревожите, а просто за информация – ние живеем в този свят и самият начин на живот е такъв, че просто щем-не щем трябва да го следваме. Хората сменят коли, къщи, ходят на екскурзии, почиват (и работят разбира се) и единствено мерило за състоянието им е жизненият стандарт. А той пък е пряко свързан единствено със средствата, които получават. Не ни упреквайте, нито пък мислете че това са превземки - просто така се живее тук и това е нормалното. Всичко останало дето го пишеше в комунистическите учебници и диплянки за еднаквост на труда, за равното заплащане, социалистическо съревнование, бригадни организации, кооперативна собственост и т.н. е една огромно голяма заблуда, за да ни отклонят от нормалния развой на живота и така по-лесно да ни управляват. Те и тези тук го правят, но много тънко, изключително интелигентно – по начин, по който вместо някой насила да ти нахлузи примката около шията, ти с удоволствие и съвсем сам да си я нанижеш, при това без мехлем. Ако едно нещо което онзи ден си постигнал, купил, харесал или имал и толкова много ти се е зарадвала душата докато го постигнеш, от вчера вече си свикнал с него и си го приел като някаква даденост, което дори намираш за остаряло; днес на същото нещо му се мръщиш, утре не можеш даже да го гледаш повече и го захвърляш, а в други ден просто го сменяш с ново (ако имаш възможност обаче). Теглото настъпва когато видиш около тебе, че всички горе-долу се придържат към тази диаграма, а ти живееш със своето “онзиденшно”, длъжен си и да го харесваш даже днес че и утре, защото не знаеш кога и дали изобщо ще дойде “в други ден”, че да си го смениш. А иначе никак, ама никак не сме зле. Със заплатата, която получавам, ако изчистим разните заробващи заеми, лихви, строителни площадки и т.н. можем чудесно да живеем, да се обличаме, да ходим по екскурзии, да дадем детето в частно (платено) училище и т.н. Е, нищо няма да има зад гърба ни, нищо няма да оставим след себе си. Това е една много типична българска черта и наред с всичко което българина оставя подире си, оставя и огромно количество неоправдан, на халос хвърлен труд, тежки борчове, лоши болести и т.н. Тук всичко е измислено по по-лесния начин. Ние много от рано се хвърлихме в имоти, инвестиции и не знам още какво, а не дооценихме материалните си възможности и способности. А пък и 30 години няма да ходя като скот заради една къща, че и на нея й пикавам у вървите! А примери за поука има около нас колкото щеш. Ей го пресен случай с Румен – взеха къща стара, сега почват ремонти, пристройки, труд, средства, време, енергия и нищо на края. Имаме още доста време да преосмислим ситуацията си и да вземем най-правилното и изгодно решение за нас. А пък то винаги може да се промени и да се поеме друг курс – не е като само да се криволичи по най-правата Априлска линия на партията-столетница, я!...

18.09.1996 - Снощи официално подписахме договора за продажбата на земята чрез агенцията. Цената ще бъде между 69 и 83 хиляди долара, но е твърде възможно да паднем и под минимума. Това е само заради тая проклета магистрала, която уж някога щели да построят. Проекта й може и никога да не се осъществи, но никой не иска да си хвърля парите в нещо, а на края те да нямат възвращаемост. Чудо ще бъде ако върнем парите на банката и възстановим нашите разходи – тук вече за печалба изобщо не става дума. А ако не беше това трасе точно на гърба на блока, $95,000 спокойно щяха да се вземат от него. Даже агентите ни посъветваха, че сега и да се загуби, но малко, пак ще бъде по-добре отколкото там да се построи къща и после да няма продаване - тогава десетки хиляди ще потънат в небитието. Тук всяка една инвестиция се прави само при условие, че един ден ще може поне да се възстановят разходите й и дори да се направи известна печалба. Всичко останало са тежки икономически и финансови шамари. Та сега ще чакаме да видим как ще се развият нещата и един път отървали се от тоя имот, няма и да помисля за второ набутване. Напълно достатъчно ми беше в продължение на една година да се правя на едър земевладелец – нека сега други да се порадват на такси, смазващи данъци, заеми, убийствени лихви и пр. Мерси от такова богатство! Едва сега виждам и сам разбирам, че когато някой наистина работи (а не само да ходи на работа, колкото да се каже, че не е безработен), той вече има нужда и от истинска почивка; иска да се почувства истински, нормален човек. Ние много широко зяпнахме с уста, а лъжицата се оказа твърде голяма. Нищо - налапахме я, но заедно с нея глътнахме и горчилката. Сега се чудим как да я изплюем назад...

Иначе времето е чудно. Слънчево и топло, а вечер хладно. Лихвените проценти постоянно падат и сега е добро време за купуване. В момента и самият пазар на недвижимите имоти е слаб, защото предлагането стана повече от търсенето. Този дребен факт е също една допълнителна тънка “свирчица”, която с тъжните си напеви може да ти скъса сърцето в дадения момент. Но каквото – това. Нямам нито време и сили да се боря, нито пък нерви да се ядосвам. Добре, че работата ми поне за сега върви. Тези дни ще изпратя и 9 молби за други работни позиции. Общо взето във вестника има доста обяви за машинни инженери и конструктори. Ще направя една масирана атака, пък да видим какво ще излезе...

Четох за опасенията на майка, да не би да ни върнат обратно в България. Това просто е абсурдно. Сега не ми се прави политически коментар, че не ми е такова настроението, но пак повтарям – това е невъзможно. Ние сме австралийски граждани с всички права и задължения на родените тук. Емиграцията ще се затяга все повече и повече, но тези условия за нас няма да се отнасят. Тук е мястото да вмъкна, че оставането на родителите също не представлява никакъв проблем, но това е за сега и само за сега - никой не може да каже какво ще стане след време и как от местната управа ще изопачат и изменят законите (като по неписано правило, обикновено не в наша полза). Когато последния път ходих в Министерството, попитах и за пенсиите: как се получават, дали е сигурно вземането им след двете години на престой в страната и т.н. По принцип всичко това е точно така (но пак подчертавам - за сега); хората обаче недвусмислено ми подсказаха, че като си викаш родителите да живеят при тебе и искаш те да останат постоянно, естествено трябва и да ги осигуриш. Един вид - че не е задължително да вземат пенсия. Аз това не мисля че ще стане скоро, но съвсем не е изключено с тези нови политики и партийни линии. За това аз апелирам най-горещо – един по един трябва да минете от тук за по период от две години и да се осигури бъдещето ви, защото идват страшни, тежки, гладни и (простете ми за израза) старчески години, които една добра пенсийка във вид на найлонови банкноти, получавани на всеки две седмици всред вечно зеленото лято, без печки, без ток, кюмюр и нафта, покрай нас и другите като вас, до известна степен ще може да ви облекчи теглото. На Ива майка й още малко и ще направи две години тук - уж само на гости, уж туй, уж онуй, а като се улови у плащането на всеки две недели, нещата ще са съвсем други. Времето лети със страшна скорост и нищо не работи в наша полза. Аз разбирам и от чувства, уважавам и приятелите ви, имам предвид и вашите навици превърнали се вече в рутина. Но никой не е в състояние да мисли повече един за друг, както ние взаимно правим това. Всеки гледа себе си и се оправи по своему. Сядайте, мислете, умувайте, но нека да не протакаме този процес, защото всяко нещо иска своето време да се създаде, да се развие и използва после. На Ани родителите едвам чакат те да направят двете години и също пристигат. А само след месец Сашови автоматично стават австралийски граждани (след въпросните две години) и съм сигурен, че за Коледа старите ще са вече тук – да са живи и здрави; очакват ни емоционални срещи и запознанства с нови хора – ще си отживеем...

19.09.1996 - Вчера Женя излиза да накупи разни дреболии за колета. И ние не можем да изпратим по нещо индивидуално за всеки. От цялата работа чувствам, че най-много са ощетени дядовците - защото бабите все получават по нещичко, особено едната. Нека никой да не ни се сърди и обвинява – наистина възможностите ни са ограничени в страната на иначе “неограничените” възможности. Ние също сме улисани и загрижени, макар и не под тази форма, под която са вашите кахъри. Мислим главно за Неничко - какво ще излезе от него, как да постигне повече и по какъв начин един ден той да бъде по-добре от нас. Защото в същото време, представа нямате колко мъничко трябва, за да се чувстваш човек. Той специално има всички данни да се изяви. Защото знае безупречно език, умен е, пробивен и находчив - само трябва добро образование за намиране на високоплатена работа и готово. А той като че ли не разбира още или не иска да разбере какво го очаква сам-самин всред тази пъстроцветна глутница от вълци, хиени и лисици, които днес се усмихват лукаво, а утре ще са първите които ще посегнат към ножа, за да го забият в гърба. Връзки трябват за всичко, а ние нямаме и каквото си направи сам, това ще му остане. Той в събота е на рожден ден – вчера купили подарък с майка си. Също много силно се стяга и за лагера-къмпинг, който пък ще бъде другия месец през ваканцията. От училище ще ги водят някъде, но още не знам къде.

Женя днес ще вземе документите от Ани, дето Сашо ми ги размножи, и ще пусне писмата. И пак ни остава само едно: да изчакваме.

Освен всичко изброено и описано до тук (в съответната си форма и измерение) няма нищо друго ново около нас (че какво ли и повече от това да има). Всичко си тече по старому, стои си на едно място и чака своето развитие. Скоро никой не се е обаждал за колата. Още не мога да си простя как баламски изтървах клиента миналата седмица. Нека и тази да мине, че следващата вече ще изпратим колета. Пак много се забавихме, но като прочетете писмото внимателно и няколко пъти, ще разберете защо е била цялата тази дезорганизация. Писъмцето ми има данни пак да стане голямшко, но не мога да кажа, че е кой знае колко интересно. И на мене ми се иска всеки ден да става по нещо хубаво, та да ви го описвам, но за сега отново сме заседнали на гара “Застойна”. Кога ще ни потегли влакът, не знам – нали постоянно чакаме зеления семафор да светне уж, че да тръгнем устремено най-после и напред; стига с тоя заден ход като раците...

Знам, че през тези няколко дни татко ще бъде в Сърбия. Ей го, ако аз бях изпратил по-навреме документите, той можеше да ги занесе в Белград, а не да се плащат грешни пари на някой мошеник.

Не помня дали писах, но онзи ден имахме писмо от Валя и Сашо. И те са се кротнали и чакат разведряването. Нали сега са заети все около най-малкото Ванче, та вниманието на всички е насочено и концентрирано там. Валя пише, че Ася със семейството си в момента строяли къща в Германия и скоро ще се нанасят (Боже-е-е, че кой ли ще им премести багажа на децата; миличките). Вие сигурно знаете повече подробности чрез чичо Ичко в Пловдив...

Не съм чувал нищо напоследък за другия отявлен лозар от “горниьо край” (на Верчето човека). Още ли вари тъй вкусен боб в гърне, пенсионира ли се вече или и на него ще строят бюст-паметник край чешмата под върбата в двора на “Електроника”-та? Специално ги поздравете и двамата с леля Мима – нали се сетихте, че за чичо Тошко Шкодров ми беше мисълта...

20.09.1996 - Отново нищо особено не се случва около нас. Женя вчера цял следобед пак писа разни документи за работа, аз готвих из кухнята за отпускане на нервите, после свирихме с Нени и т.н. Довечера сме на урок. План за почивните дни нямаме още.

Вчера получихме писмо и снимки от Валери и Даниела. Много ни канят да отидем за Нова Година. Всички са добре…

Отвън се напъва да вали - още не е заваляло, въпреки че стана пладне. Аз напред нищо не можах да напиша, защото ми застина мисълта. Пък и като няма нищо за описване, та се чудя с какво да ви забавлявам. Останаха някои неизяснени въпроси от последното писмо, но като го прочета още веднъж, ще се върна и на тях с отговори и подробности.

Тези дни сигурно ще поканим на прощално гости нашия приятел Веско (емигранта). Той реши да замине към Аделаида, защото тук е много самотен. Запчев му е някакъв близък роднина, та може да му даде едно рамо и начален тласък. Пък и там българите са повече, пó има шанс да се сближи с някого и да му помогне…

23.09.1996 - Пак е празник. Тези почивни дни не бяха кой знае колко вълнуващи. Оказа се, че Неничко от петък е във ваканция. Този път той донесе много добри оценки по математика и други предмети, под общото название “Проект”. Правят съчинения за разни неща, но в същото време проучват въпроси из книгите, рисуват карти, лепят картинки и т.н. Срокът свърши и в музикалното училище. Учителят му е просто смаян – само за 12 урока, а такъв голям напредък е постигнат (той обаче не знае колко ми струва този негов успех на мене, но това е отделен въпрос – оставям го без коментар...).

В събота сутринта ходих да плащам наема, а после се отбих да се видя с Веско. Следобед пък се въртях из къщи (всъщност просто нищо не правих). Женя ми написа две молби за работа, тези дни ще ги изпрати заедно с нейните. В събота вечерта висяхме пред телевизора до среднощ и това ни беше развлечението.

В неделя ходихме да търсим някаква рокличка за Стелито, дето я имало само на едно място в Южното полукълбо. Добре ама не я намерихме. Тези дни Женя ще ходи из нормалните магазини да търси нещо, че да го изпратим за рождения й ден. После Веско ни беше на гости за обяд, та изкарахме заедно до 17:00. Той е много приятно момче, пробивно и с желание за успех. Пекохме кебапчета на скара, пихме бира и ядохме руска салата с червен хайвер (ама че жизнен стандарт, а?).

Неничко напоследък измисли много разумен начин да си печели стотинки за сладоледи и бонбони. Сяда на пианото и почва да свири от началото на школата всички песни, които знае. За всяка добре изпълнена мелодия получава по 5 цента. Стимулът, макар да е чисто материален и отричан в миналото от комунистическите жреци, най-добре си върши работата, защото вече няма пазарлъци и молби за свирене. Сега той ми дава зор: “Тате, няма ли да свирим тази вечер?” По този начин смятам, че поне ще запомни песните и ще ги научи добре. Представа нямате как свири – само когато е на кеф обаче! Какво ще излезе от цялата работа аз не знам, но за сега върви добре. Тези ваканционни дни ще се забавляват взаимно с майка си. Ще ходят по кина, пързалки и т.н.

Аз в сряда ще ходя в командировка за един ден до една фабрика, която произвежда предни брони за автобуси и камиони. Директор й стана един мой бивш колега от отдела, но между другото с него ще говорим и за работата на Женя. Да видим той какъв акъл ще ми даде.

Времето си е все така хубаво, нощем студено – до 5°C, а през деня става 27°C. Гледам, че и този месец се изтърколи. Другата седмица вече е Октомври. Тези дни ще дойде и писмо от вас сигурно. Празник е за нас когато получим вести, макар че те не са особено радващи (като нашите). Все се надяваме, че нещо ще се промени да стане по-добре, но като че ли няма от къде да дойде промяната. Ей го, сега и Елцин ще си отиде много скоро. Естествено че не му го пожелавам на човека, но състоянието му вече е малко под критичното. Наши коментатори и специалисти твърдят, че операцията е с много малко шансове за успех, предвид и общото му физическо състояние. Целия свят следи тези събития с особен интерес. Клинтън също няма да го преизберат за президент, защото разкриха някаква любовна афера с една от най-приближените му секретарки, независимо че последното предупреждение “по въздуха” над главата на Саддам’а много му вдигна рейтинга сред населението...

24.09.1996 - Вчера със светкавична скорост (типична за страните от първия свят) се развиха някои събития, които по моему вече заслужават някакво внимание. Първо следобеда ми се обади Женя, че някой е оставил съобщение на машината, за да ме викат на интервю за работа. Аз веднага се обадих и организирах среща с тези хора за довечера. Мястото е съвсем близо до завода, където сега работя. Ще отида след работа да видя за какво става дума. Значи изпратили сме молбите в сряда или четвъртък – в понеделник са ги получили и веднага ми звънят. Но ето я веднага разликата: основното е, че аз работя и кандидатствам за работа от тази си позиция. Сега аз ще определям условията, ценоразписа на почасовата ставка, аз ще им се пазаря и назлъндисвам, а не те както беше в началото. Хванеш ли се веднъж на това хоро, пускане няма освен ако ти сам не се изтървеш. За това е важно един път да се закачиш, а после е лесно. Освен това две години на това място на което съм сега, от общият ми 9-годишен стаж говори добре; резюмето ми е безупречно, а и то има “златно” покритие, защото просто много съм добър. Не го казвам да се хваля, но когато се погледне един мой чертеж, веднага проличава “почерка”, стилът – като една картина на Рембранд. А на другите чертежите са грозни, разхвърляни. Как е успяла тази държава да отиде толкова далече с такива “специалисти”, обяснение нямам. Америка щеше да бъде в краката на България с техническият си потенциал които има - ако обаче не се бяха случвали тези партизански борби, движения и преврати. Като пример мога да взема само тези, които аз познавам – на златни възглавници щяхме да се подпираме, така да знаете! Тук съм добър, вярно - уважаван съм в някаква лицемерна степен, но нищо не мога да направя сам. Език трябва, повече опит и най-важното: да не съм чужденец. Ако всичките тези условия ни бяха подсигурени в “Електроника”-та, нова щяхме да иззидаме до старата, с диамантени тухли щяхме да я градим. Но както и да е, онова е минало незабравимо; сега борбата за насъщния е в това полусферие – нито можем да променим нещо, нито пък да върнем невъзвратимото. За това караме смело напред, пък каквото сабя покаже и честта майко, юнашка. Подготовка за това интервю аз нямам никаква – просто отивам “ей тъй”, за кушия. Даже и вратовръзка не съм си сложил. Моята цел е повечето проучваща - искам за себе си видя къде стоя в атмосферата. И ако разбира се от 10 различни места ми предложат една и съща заплата и близка до тази, която сега получавам - просто ще се откажа да си сменям работата, ще се убедя че труда ми е прилично оценен и ще мирясам. Но до тогава трябва да разбера какво предлагат другите компании и срещу какво. Та това е най-вълнуващото събитие около нас за сега.

Вчера изпратихме момчето за Аделаида, дойде и чекът за $420 от данъчното. Довечера ще разговарям по телефона с мой бивш колега за работата на Женя, а утре ще отивам при него по служебните въпроси. От всичките тези събития все ще има някоя подробност с добър край, с която да ви зарадвам докато изпратим колета. Има вариант в неделя да отидем на поредния увеселителен парк “Светът на киното”, където евентуално ще заснемем филм и ще довършим касетката. Пратил съм и една молба за позицията на корабен инженер (нали от малък си падах по тази част - все лодки си правех и играех с тях, вместо с камиончета). Ако там ми предложат работа, веднага отивам без да се замислям нито миг. Това си ми остана несбъдната мечта - да се занимавам с води и плавателни съдове. Сега дано поне тук, на края на света и заобиколен отвред с морета и океани да имам шанса да се намъкна в тази област.

От продажбата на земята нямаме никакви вести още. По радиото съобщиха, че от 10 години насам в момента цените на имоти и къщи са най-достъпните в този щат. Това е така, защото лихвените проценти паднаха. Сега всеки грабва заем и купува къща, пазарът е пълен поради свръхпроизводство – златно време за купувачи и инвеститори (но не и за прекарани продавачи като нас). Защото това са само временни явления. След някоя и друга година пазара пак ще скочи нагоре, цените също, а търсенето и купуването никога няма да спре. Така, който днес има пари да ги вложи в нещо, утре ще си ги умножи (само че забележете – само който има, защото правилото важи за всички географски ширини – който има пари сега, после само ги увеличава; който си ги няма обаче и после е същото). Но тези неща нас не ни вълнуват и тревожат. Имаме достатъчно средства, за да живеем прилично - изчистим ли един път заемите, ще се засмеем по по-друг начин (не през зъби и през сълзи...). А пък ако сменя и работата, съвсем ще стане хубаво. Почне ли и Женя работа - е, то много хубаво нали не е на хубаво...

26.09.1996 - Както сте забелязали по датите - вчера нищо не съм писал, заради служебното ми пътуване и работата, която имах да свърша. Мястото, където ходих беше точно на 100 км от нашия завода. За такъв подобен случай в добрата стара “Електроника” ползвах 3 дни командировъчни, че и на други три “мъртви души” вземах полагаемите им се “пътни” разноски, за да си покрия собствените масрафи, а да остане и малко кяр за мене – какви славни, хайдушки времена са били, майка му стара! Тук обаче дойдох на работа както обичайно в 06:45, работих си по задачите до 08:30 когато и шефа пристигна с колата. Веднага я взех аз в 09:00 - ходих където ходих, свърших работа и в 13:00 бях отново на работното си място, засипан с текущите задачи до 17:10. Няма “дневни”, няма “нощни”, квартирни и прочие щуротии. Разбира се полагат се и някакви средства за такива пътувания, но те влизат в сила само за големи разстояния и по-продължителни отсъствия от работа. Ей ви го пак – капитализъм в действие. Завода разполага с няколко служебни автомобила, които са раздадени за ползване от директорите и шефовете на отдели. Към общата далавера им се полагат и едни специални карти за зареждане с гориво – естествено от бюджета на фабриката. По принцип през работно време тези коли са на разположение на всички служещи, закупчици, снабдители, кооператори и всякакъв личен състав. При необходимост ги ползваме и ние, обикновените труженици. Пътуване със собствени превозни средства за служебни цели не е разрешено, защото в случай на някакъв инцидент или катастрофа на пътя, всички в заводския автомобил са покрити от обща корпоративна застраховка и щетите се поемат от застрахователната институция. Докато в личният тези правомощия могат да бъдат спорни, под съмнение и т.н.; всички си връзват гащите, с други думи…

Сега с няколко думи да се върна на онзиденшното ми интервю, което премина под формата на лаф-моабет. Хората ме въведоха в техните проблеми, но степента и нивото на работа (както и заплащането) е далеч под това, на което съм аз сега. Правят някакви машини, еднократно, по външни поръчки на клиенти. Няколко фрезички, стругчета, гилотина – елементарна екипировка; документация – нула, но всяка тяхна машина е от порядъка на 100-160 хиляди долара. Шепа хора са, в едно хале с размери колкото на лекарски кабинет в начално училище, но вътре правят чудесии. Работата би била интересна, защото всеки ден е различна, с механики, автоматики и т.н., но не плащат щедро. Независимо от всичко, поприказвахме си добре. После и самите хора прецениха, че с опита който имам, просто не съм за тях - ще бъде под нивото ми...

Вчера имахме писма от Валя и Сашо и от Цецо - от Южна Африка. Моли ни да им изпратим покани за Австралия, но те хич не стават току така тези работи. Не знам дали имаме право и на гости да ги поканим даже. Защото всичко минава през призмата на доходите, които получаваме. С други думи – аз трябва да декларирам, че мога да издържам още 4 души, което на хала на който се намираме от доста време насам, това е просто наивно да се помисли. Единствен начин за официалното им пристигане тук е да действат чрез Посолството или Цецо да идва като турист и после да се мъчи като това момче Веско - без никаква гаранция за успех. Но аз ще седна тези дни да му пиша подробно всичките тези неща.

Днес след работа отивам в специализиран магазин да си купя дървени въглища за скарата, защото моите ги свърших вече и съм като болен. Тях ги продават само в нарочни магазини, а иначе навсякъде има от другите, които са направени от пресован въглищен прах, премесен с някакви петролни продукти. Когато горят, миришат отвратително на сажди, нафта, сяра и кой знае още какви боклуци. Аз обаче съм доказал, че от дървените въглища няма нищо по-добро за печено месо. След като Женя има рожден ден, довечера може пак да опечем по някоя мръвка и да умиришем квартала на български трикольор.

Неничко си кара ваканцията успешно. През деня свири за по някоя и друга минута. Много бързо заучава песните, има много развит слух и ако отделя повече време за свирене, може да стане виртуоз. Аз съм просто изумен от този му талант. Само че толкова ужасно много го мързи, а и самият той не е убеден, че това е едно добро начало за всичко. “Като, вика, толкоз ме обичаш, тате - защо ме караш да свиря и да уча?” Иде ми да го стисна с два пръста за гушата, та вода да пусне, нехранимайкото му недно и проклето! Върви му обяснявай ти, че така трябва и така е нормално, ако иска да постигне нещо в тоя живот. Ама нали гледа другите хайлази, дето по цял ден се скитат навън, та за това му е тъжбата. Но и аз не го оставям на мира, де – нека да съм лош сега...

Тази сутрин казаха, че имало земетресение в Нова Зеландия. Усетило се, но няма разрушения и жертви. Добре че Австралия не я друсат такива чудесии. Наскоро намериха разни доказателства, че вместо само милиони години назад, земята ни се е образувала от милиарди преди това – трябва добре да се е слегнала до днешните времена и да не мърда нагоре-надолу.