07.03.1996
- Снощи покупката на колелото стана вече факт и Нени е много щастлив от
крайната развръзка. Наистина взехме много хубав велосипед за скромната
сума от $326. Но аз ще му дам възможност той сам да опише в писмо кое
как е и защо. Ще употребя и натиск ако се наложи, докато седне сам да
пише писмото. Той сега е започнал едно дълго писмо на баба си Тека в
Ямбол, но много рядко отбелязва нещо в него. На края ще трябва и “сила”
да се приложи, защото всички вие се радвате само на готовия продукт и
крайното изделие (писмото в случая), но не знаете какво ни струва с
майка му самото написване. То са уговорки, то са кандърми, молби – да ти
се отще от всичко. Но наивно се надяваме, че всичко идва от възрастта –
дано като порасне с нещо да се промени, в което аз лично не само че се
съмнявам, ами даже не го и вярвам; както и друг път съм казвал: надявам
се, моля се дори да не съм прав...
Тази
година първото състезание от Формула 1 GRAND PRIX ще бъде в Мелбърн. До
сега по традиция в продължение на последните десетина години
автомобилната надпревара се провеждаше в Аделаида и то последният й
заключителен кръг. Тази година обаче, понеже Мелбърн за първи път ще
бъде домакин на най-внушителната спортна проява на четири колела в
света, голямото надбягване за още по-големите пари ще започне от
Австралия. По този повод от страна на живеещите в района на пистата
имаше масови протести, които продължават да се провеждат и в сегашно
време, но без да повлияят на организаторите по какъвто и да е начин.
Някакъв парк беше разрушен, за да бъде построено състезателното трасе и
трибуните за наблюдаващите този голям автоцирк, но въпреки всичките им
жалки опити да го спрат, състезанието ще се проведе там, ако ще онези да
налягат по пистата и колите да префучават отгоре над главите им. Където
играят големите пари, ни Зелени партии, нито Профсъюзи, нито ловни
дружинки и социални групировки могат да имат думата. Кучетата си лаят,
но кервана си върви. Хората са недоволни, защото действително че голям
шум се вдига наоколо, но то е само за една седмица, в продължение на
няколко часа през деня. Колите кацнаха онзи ден, даже някои от пилотите
си направиха екскурзии из Австралия. Всеки ден се правят тренировки, има
и състезания с други коли, парад на стари автомобили, мотоциклети и
т.н. Изобщо цялото състезание е една голяма атракция и веселба, на която
аз нито веднъж не присъствах в Аделаида, а пък сега хептен – в Мелбърн
чак няма да се вдигна да отида. За щастие всичко се предава директно по
телевизията и така могат дори да се видят повече неща и по-интересни
моменти, отколкото ако съм само на едно дадено място край пистата.
Колите за миг префучават покрай зрителите със скорост от над 300 км/ч и
на практика проследяване на надпреварата между отделните състезатели
почти не е възможна. Докато телевизионните програми предават с помощта
на няколко камери, покриват почти цялата писта и снимат дори от
хеликоптер. Никакъв по-интересен или вълнуващ момент не може да убегне
на опитните спортни оператори. Ако пък междувременно си организираме
нещо и отидем заедно с другите приятели на парк или барбекю, хич нямам и
намерения в неделя да се забия пред телевизора – аз и догодина съм тук;
ако изтърва нещо от тазгодишното състезание, през следващия шампионат
ще го предават пак. А пък не съм и чак такъв запалянко, за да си губя
времето с това. Може би едно време, когато тези неща за нас бяха мит –
да, но сега нали ми се промени мирогледа и социалното положение,
много-много вече не се впечатлявам от подобни прояви.
Пишете
в писмото, че в България е станало опасно - като на Запад. Е да де, ама
тук изобщо не е така, както се представя от радиото и телевизията,
особено от украсените “в червено мастило” средства за масова информация.
Вярвам на това което казвате и ние действително чуваме потресаващи
факти, с които се петни името на Татковината. Но тези криминални случаи
по никакъв начин не са сравними със Запада, където цари ред, законност и
Полицията следи за всяка нередност. Криминалните прояви са следствие на
лоши закони, не еднаквото им прилагане върху всички безусловно и от там
пораждането у престъпника на чувството за недосегаемост над ударите на
закона. Просто там са създадени такива условия за развитието на тази
престъпност. Много рядко тук ще стане някой зулум, та пресата ще гърми и
трещи цяла седмица след това. Не че не стават такива неща, като кражби,
убийства и т.н., но не се провеждат под такава форма като пладнешки
разбойници – и всеки случай не над най-обикновени и случайни граждани.
Народа тук си живее спокойно и тихо, яде и пие и си гледа работата, без
изобщо да мисли за бомби, атентати и революции. Хем при нас е събрана
сган от целия свят – аз съвсем не мисля, че само “цвета” на нациите се е
заселила в Австралия. Но Полицията бди зорко, а и хората просто не са
такива. Просякът, беднякът, изостаналия и отритнат от света – само той
мисли за кражби, пушки и пищови. Тук няма такива хора - не че няма
бедни, но те никога не са толкова гладни, че да излязат на улицата и да
тръгнат да се гърмят един друг. Социалната помощ е направена и изчислена
така, че да стига за най-насъщните нужди – тук влизат бири, цигари,
ядене, наем за жилище и т.н. А пък ние и спестявахме от всичките тези
средства, за да си позволим екскурзиите на които ходихме като безработни
(сега като работим, пó не ходим като че ли…). Австралийците за нищо на
света не биха пестили от тези средства, но пък те са им достатъчни, за
да си посрещат първоначалните нужди, без да излизат всеки срещу всеки с
голи ножове и ятагани. Абе единствената държава на света се казва
Австралия. Това някой да ми го беше разказвал щях да смятам, че оня си
измисля или че много е чел Маркс и Ленин, та се е побъркал. Но като се
види в действителност - търкаш си очите, да не би да сънуваш. И пак на
всичката хубавиня има и недоволни хора, пак някои протестират против
това общество и социалните придобивки – от цялата работа най-важна е
гледната точка и още по-важно: къде човек се намира спрямо нея. Ние
позитивно, но наивно гледаме само откъм добрата страна, а листите няма
да ми стигнат, ако почна да изброявам кусурите. Като вземеш
отвратителният им език например: поне руски да говореха, нямаше да ме е
яд толкова. Месото им мирише на нерез, доматите – зулави и пластмасови,
като че ли са правени по калъп в “Капитан Дядо Никола”; бобът и той скъп
– $3-$4 килото (като на свинския врат), океанът им солен – не се бута.
Очите те заболяват като поплуваш малко, да не говорим че е пълен с акули
и друга отровна гад...
Продължавам
с оплакванията си вечерта от нас. За боба и доматите вече казах. Ами
буболечки, мравки, хлебарки и комари – нямат чет; ядат и хапят
безогледно. Токът им също не е като хората – остави го че е евтин, ами и
240 V вместо 220 V, както е в останалия цивилизован свят – вземи една
Румъния, една Албания, в България, та дори и във великият братски
Светски съюз. Имат 5-6 телевизионни програми, но по никоя от тях не
дават секс, порно или други голотии - изостанала работа; XVI век! Да
продължавам ли още? - въздуха кристално чист, прилошава ти от
прозрачност. Няма радиация, няма отровни изпарения, няма олово и тежки
метали - за какво живее този народ, не мога да разбера? Абе аз толкова
много имам да се оплаквам, че не е за разправяне ама карай. Комай да
дойдете и да си ме вземете – не ми се стои повече тука!...
Използвам
случая да ви благодарим и за мартеничките. Веднага си ги сложихме и
всички ни гледат като извънземни. Ние също получихме няколко от Валя и
Сашо. Изглежда че и на тях техните са им изпратили подобни. Сега
започвам с по няколко думи да отговарям на поставените ви въпроси,
паралелно с вашето писмо пред очите ми.
Първо
искам отново да се върна на нещата за изпращане. Ограничете се до
възможен минимум - даже и тези черпаци не ни ги пращайте, че ги взел
дявола. При тези високи цени на пощенските услуги, вече наистина е
глупаво да се изпраща каквото и да е било. Основната причина е, че ние
нямаме нужда от абсолютно нищо. Всички тези неща дето сме ги имали
по-рано, тук пак си ги имаме и то много по-хубави. Подарявайте,
ползвайте вие или продавайте, ако това е възможно. За ракията не съм се
сетил да ви кажа и то не че нямаме, но нали е хубаво да имаме още повече
– това е стока дето не се разваля и не мухлясва; колкото по-дълго време
стои, толкова по-хубава става. Основен недостатък е само факта, че тя
не може да се задържи за достатъчно дълъг период и много бързо свършва. А
пък на мене, специално за мастика ми просвирват червата от зор и цял се
разтрепервам като си помисля, защото съгласете се, че в адската жега на
Австралия (ето ви още един кусур – да не мислите, че съм забравил), да
извадиш от камерата на хладилника едно потно шише с мастика “на
нафталин” и в комбинация с бяла салата “Снежанка” си е направо супер
лукс. Това го няма написано в нито една книжка за детски розови мечти;
не съм чел и подобни реклами някъде. Но за сега не изпращайте от
въпросния артикул, освен да носите малко като затръгвате за насам – но
не повече от един бидон 20 л да речем; не се увличайте в по-големи
количества. Защото има опасност да стане същото, както когато
пристигнахме в Аделаида. Аз нали в дисагите си носех най-различни стоки,
но освен тях и 5 кила ракия бях разхвърлял равномерно из багажа – да не
бие на очи пред митничарите. Настаниха ни тогава, хладилника пълен,
мезета – направо попаднах в Рая! Взех и да се почерпвам от ракията –
отначало скришом, обаче един софиянец ме надуши. Взе да се мъкне всяка
вечер: “Сипни, вика, Геле една от твой’та габровска ракийка!” и вади
една дълга краставица от дипломатическото си куфарче. Абе аз да сипна,
ама той повтаря че и затретя чак – брей, че нахални шопи. Краставица и
аз мога да туря на софрата, ама с ракията сме кът – не види ли той,
нахалникът! И така през вечер-през две се научи да ме посещава с по една
дръглива краставичка, дорде на края ракията ми пресъхна – остана един
пръст на дъното в последното шише, дето и за порязано не стига. И аз
дето си правех сметките тази ракия да ми стигне да изкарам и Коледа с
нея, тя кажи-речи замина още през първите една-две седмици – нека три да
се е задържала най-много. Майната му – на мене не ми свиди по природа
(само колкото натурално съм поел с Габровския въздух за 32-те си години
живот, преди да го напусна – Габровото имам предвид, не живота). Обаче в
условията на недоимък и остър дефицит откъм някои тясно специализирани
деликатесни стоки, ставам някак си малко по-предпазлив (да не
употребявам думата “свидлив”, че малко грозничко звучи и не ми прилича
на визията). Ставаше въпрос, като ме надушат тукашните хиени, че ми се
понамирва истинска българска мастика, може да ме нападнат и последната
да има същата зла участ, както прословутата ми ракия при пристигането ни
в Австралия. За това ще работим с по-умерени количества за собствена
употреба. Добре ама аз като си знам гъза – един напръстник да имам и ще
повикам някой, че да си го разделя с приятел. Не ме слушайте какво ви
приказвам – аз само се пошегувах (обаче фактът си е факт и истината –
истина, майтапа настрана). Ракията, която сварихме със Сашо и Наско
неотдавна, щом съм я нарекъл, така и ще си бъде. Тя ми е нещо като оброк
- както сме нямали до сега, така няма да имаме и от сега нататък.
Каквото сме изпили – това е. Последно съм приготвил малко за комка по
Великден и край – ударихме дъното. Дано можем да направим друга, но не
вярвам да успеем с повторна подобна организация…
Тук
по принцип като вали дъжд не става кално по улиците и тротоарите (още
един недостатък на Австралия), защото земята е много силно затревена,
особено в парковете и градините. В къмпингите е същото - чисто и приятно
зелено. Освен всичко, вече споменах и за относително чистия въздух.
Няма огромни заводи и комбинати, бълващи пушек и сажди, по пътя няма
прахоляк – така няма и кал.
Сега
чета, че пак сте объркали часовата разлика между България и Австралия.
Нали се разбрахме, че когато тук е 21:00 (вечерта), при вас все още е
12:00 на обяд същия ден – само с 9 часа сме по-напред. Например когато
аз ставам за работа сутрин в 06:00, вие гледате края на “По света и у
нас”, само че предишната вечер. Но от сега нататък график на телефонните
ни обаждания няма да правим - когато се улучим, тогава ще се чуваме.
Ако не успеем един път, ще опитаме пак – не е голяма грижа.
Независимо
от обстоятелствата и здравословните ви пречки, и тази година сте почели
Зарезанския празник - макар и със стара дата, но пак сте го отбелязали
достойно. Аз правилно съм познал, че луканката е от кълцано, не от
смляно месо. Хубава беше, но класическата с кимион и чер пипер си остава
най-хубава – “Панагюрска” или “Смядовска”; тип “сабя”, а не подкова.
Мисля че $14 лв. й беше килото - по нашите пари няма и минута работа.
А-аа – чак сега се сетих за името на онова село: Армени! Абе изскочи ми
от акъла онзи ден и от тогава все не мога да се сетя как беше. Помня че
започваше с “А”, но до там. Цялата география си прехвърлих наум и не
можах да намеря правилното име. Но сега вече ще го запомня, а пък вие
ако искате се върнете с няколко страници назад и попълнете пропуснатото
място с правилното наименование.
Пак
пиша за вашия семеен албум – той беше един зелен, малко отровен цвят.
Помня го много добре, но в никой случай той не е идвал в Австралия,
което е 100% сигурно. Отново го потърсете измежду многото боклуци.
Наистина че така стана по-добре с продажбата на апартамента. Иначе
голямо тичане и разкъсване щеше да падне, като капак на всичкия ви зор. А
пък за това как сте изкарали празниците по Заговезни, вероятно ще
разберем в другото ви писмо. Изпълвам се с най-весели и приятни чувства,
като си спомня за чичо Николай и особено пък за чичо Тони, с неговите
майтапи. Макар и с много задна дата, предайте нашите поздрави на всички
тях и специално на леля Кинче. А квалификацията на Албенчето е
изключително и напълно правилна, че реалният ни живот в Австралия
започна едва когато аз постъпих на работа. Не че до тогава не сме
живели, но все пак. Именно по това време купих и колата, а сметката ни
беше останала с 2 долара и 43 цента – цифрите ги помня като че сега
виждам бележката от банковия автомат. Та от тогава се почна и качването
ни по стълбичката на “възхода” така да се каже, от който вече в
продължение на месеци не можем да си стъпим на краката, но това е
съвършено друга тема...
08.03.1996
– Честит празник, мила мамо! Макар че в условията на съвременната
цивилизация (и “демокрация”) тази дата се счита за отживелица вече, тя е
останала дълбоко в съзнанието ми още от детската градина, когато
изнасяхме представления за майките, от ученичеството и т.н. Тук по този
повод има специално отреден празник “Mother’s Day” (Денят на майката) -
аз и преди съм споменавал за него, мисля че е в някой от неделните дни
през Май. Цял свят празнува и отбелязва признателността си към тези,
които са дали нашия живот, отгледали са ни и възпитали, за да бъдем
това, което сме в днешни времена. Сега в България, след като 08 Март
беше обявен за комунистическа отживелица, би трябвало все пак да заменят
или разместят датата с някоя друга подходящо избрана, но празникът като
такъв да си остане. Иначе отново се нареждаме на първо място в света по
идиотизъм – да няма официален ден за най-светият човек на земята –
майката. Пиша всички тези редове и се улавям, че очите ми започват да
овлажняват - при други случаи като че ли не ми се беше случвало.
Ограждам мястото, където една сълза падна на листа и го изпращам като
единствен подарък и послание към тебе, скъпа майко! С това изразявам
дълбоката си признателност, обич и уважение към грижите, които си
положила за мене през всичките тези 36-37 години, към постоянството с
което си ме възпитала и заедно с татко сте създали във времето това,
което представлявам аз сега. Ще нося вечно в сърцето си онова, на което
сте ме научили и което съм видял от вас. Ще използваме довечера повода,
за да изпием по глътка вино за здравето на всички вас и специално за
нашите майки...
Сега
е точно 12:00 на обяд, а при вас е още 03:00 посред нощ или много рано
сутринта на същия този 8-ми ден от месец Март. Да се надяваме че Баба
Марта е взела със себе си по-пролетното време и настроение и малко сте
си отдъхнали от тежката снежна зима, която изкарахте. И аз съм в
повишено настроение – веднъж, че е петък; след това, празник е все пак -
гости ще имаме довечера. Е, колко малко му трябва на човека, за да бъде
истински щастлив?
Снощи
пазарувахме малко – зеленчук, плодове и вечната свинска кайма. В
дружески разговор с касапина, докато ми теглеше месото разбрах, че в
Австралия не се колят мъжки свине, защото ги държат за разплод, а само
женските отиват под ножа (вероятно като навсякъде, но за мене това беше
нещо ново). Именно поради тези причини и месото било по-различно на вкус
и вид от Европейското. Но независимо от това, аз следващият път ще купя
малко по-скъпа разфасовка, за да видим дали ще има някаква разлика.
Следобед ще прескочим до велосипедното ателие, за да ни погледнат
колелото, защото не иска да превключва всичките си 21 скорости (а за
Неничко това е равносилно на катастрофа). Задният зъбен блок е със седем
венеца, а предния – с три. Всичко това изисква много прецизна настройка
и центровка във водачите на веригата и прехвърлящият механизъм, която
явно в магазина не са направили предварително. Та сега на Нени му се
губи 19-та, 20-та и 21-ва скорост и той отново е много нещастен. Ще
искаме да ни го центроват наново и ако пак не работи като хората, ще
искаме друго колело. Нямах си грижи до сега с колелета - сега и тях
поемам. Но нали съм “татко” - какво да правя...
Дните
и седмиците се нижат едни след други, аз все пиша ли пиша, но още не
знам кога пак ще изпратим колет, та и това писмо да заминава с него.
Искаше ми се и касетката да довършим, та всичко да върви заедно, но не
знам с какво да я запълним. Няма събития напоследък, но все ще измислим
нещо. Понякога излъчват много интересни предавания по телевизията, но
като знам че няма да ги разберете - отбягвам да ви ги записвам. Тук
продават специални устройства за добавяне на текст към записа на
видеокасетата, но са скъпи - $400 и не ми се дават на този етап. Трябва
сериозно да помисля за дублиращото устройство, което е по-просто, но и
значително по-вероятно осъществимо с микрофон или някаква музика.
10.03.1996
- Здравейте мили наши - като прегледах писмото на Ачо до тук, установих
че скоро не съм се включвала с мои допълнения и лични мнения. Днес е
неделя - Ачо и Нени чукат нещо в гаража, аз поотхвърлих малко домакинска
работа и реших да ви драсна няколко реда. Мила майко - макар и със
закъснение, да ти е честит празника 08 Март! Да си все така жизнена,
упорита, мила и внимателна! Целувам те и по двете бузи - ти заслужаваш
много повече, но се надявам един ден да имам тая възможност и да ти се
отблагодаря за моралната подкрепа, вяра и обич и то специално към мен! И
сърдечно те моля да се пазиш, защото си ми много нужна тук! Аз въобще
го бях забравила този празник. Ачо като си дойде, от вратата ме целува и
вика: “Честит празник!” Аз се зачудих какво му става! Не можете да си
представите как ни преобръща живота тук – в дискутиране на най-различни
идеи, в преследване на цели и стремежи, както разбира се ежедневие и
домакинство. За това отново със закъснение пожелавам на всички ви:
Честита Баба Марта! Да се отървете от болестите през лошата зима и да
имате топла и красива пролет! Тук много трудно се различават сезоните,
защото почти нищо не се променя в природата. Става само малко по-хладно
през зимата - е, листата пожълтяват, но пък много тропически плодни
дървета (мандарини, портокали, лимони) дават плодове дори през зимата и
въобще почти нищо не се усеща, че е есен или пък пролет. Само лятото е
горещо, а зимата малко по-студена (18°[C-25°C]). За мене е чудесно,
защото аз не обичам студа, въпреки че като гледах албумите ни и снимките
по Узана, на лозето, из Стара планина с големия сняг, в един момент ми
се доиска да усетя студ, да вървя по сняг и после да се сгрея на топла
печка.
При мен все още нещата са на фаза “чакане”.
Свърших един курс, сега се мъча да карам друг, който е задочно - 2
години, но е много скъп ($4500) и не зная дали организацията за
безработни ще ми го плати. Имам и друга възможност за още един курс, та
ще видим. Въобще решила съм да ходя по курсове, които ми плащат - един
път да не стоя само в къщи и да се побърквам от притеснение и втори път -
защото съм сред австралийци, създавам контакти, впечатления и т.н. Сега
от този курс се сближих много с една индийка, завършила висше
образование в Индия (микробиология) и от 1 ½ години е в Австралия, но
безработна. Мъжът й е машинен инженер – той поне работи. Тя също иска да
започне работа, за да положат началото и на техния строеж – въобще,
същата наша “картина”. Много е мила, възпитана, модерна (няма червени
точки по лицето и фереджета) и си обещахме да си поддържаме връзките и
да си ходим на гости. Даже ми даде разни рецепти за индийски
специалитети и скоро ще направя някой. Дано моите момци да ги харесат,
че в чудо съм се видяла с техните манджи. Ако единият обича едно,
другият му се мръщи или обратно. Единодушни са само за мусака, пържоли,
пържени картофи, лазаня, спагети и супа топчета. Ачо обожава боб, Нени
не го докосва; Нени обича пилешко, Ачо не го бутва. Сега при следващото
плащане съм решила да купя филе от риба и да го направя в саламура, в
буркан с олио и сол. Помня че ти майко беше правила така скумрия и беше
много вкусна. Е, Ачо ще прощава че не обича риба, но Нени и аз много я
обичаме така, а на магазина същата е по $10-$12 килото. Като започнах да
говоря за храна, та се сетих за наденичката - аз много, ама много я
харесах. Има вкусът на нашенските, които съм яла като малка на село при
баба и дядо. За това ще те помоля да изпратиш рецептата и ще направим
малко за мен. Нени не я хареса, че имала зелено (празът). Абе въобще е
станал такъв мърморан, но да ни е жив и здрав - като му дойде на главата
една “модерна” австралийка, ще има да яде само пици и полуготови храни
от супермаркета. Ами в общи линии това е. Поздравете всички познати и
приятели: Женя
11.03.1996
- Ето ме и мене отново. Тези дни бяха малко по-наситени с разни
събития, за това почвам да ги описвам още от петъка - 08 Март. Дори по
телевизията и радиото този ден беше скромно споменат като Международен
ден на жената, в града имаше някакво тържество, но до там се свърши с
шума от така наречения женски празник. А историята за този ден е
следната: преди много години, вероятно още по времето на Маркс, а може
би и още по-рано, в Англия избухва стачка на тъкачките от фабриките. На
Кралицата съобщават грешна информация и тя заповядала да се употреби
сила и оръжие, без да е било необходимо. Разбрала после грешката си, тя
обявила този ден 08 Март за международен, като знак на признателност към
жените и съжаление към това, което по погрешка е извършила. Разбира се
тази легенда може и да не е вярна, но онзи ден научих за нея и е твърде
вероятно да се приема за истина. Аз пък на този ден свърших работа в
16:10, минах та купих едно мяхче с вино 4 л и се прибрах. С Нени веднага
отидохме до велосипедното ателие да му центроват скоростите на
колелото, защото както вече ви казах - той беше като болен през
последните няколко дена. Нещата в магазина се оправиха за 5 минути и ние
се прибрахме у нас. Той покара малко колелото пред блока, а аз правих
кюфтета за вечерта. Щяхме да имаме гости - познатите ни от черквата. Те
дойдоха към 19:30 и моабета започна. Тези хора имат две дъщери,
съответно в 9-ти и 10-ти клас и Нени отначало го беше срам да приказва с
тях и да се заиграят на нещо, но после се сдушиха и добре се занимаваха
заедно цялата вечер. Не разбрахме че имаме деца - тихи, кротки,
послушни. А не диваци като другите, дето постоянно викаме подире им.
Неничко много се влияе – може да е кротък с кротките, но има ли още едно
диване като него – ела гледай какво става. И за това не обича
момичетата, защото с тях не могат да лудеят. Но ще се оправи във
времето, надявам се. Та значи хапнахме, сръбнахме обилно и аз цяла нощ
пак страдах от главоболие и махмурлук...
На
другата сутрин (всъщност в събота чак на обед, като ми поразмина малко
душевната и физическа слабост), отидохме с Неничко до агенцията да си
платим наема. После на връщане към дома се отбихме през една гаражна
разпродажба. Там видяхме едно много добро колело, само че със 18
скорости. Искаха му $75, но ние го спазарихме за $60 - ей тъй, просто
“за спорт” и колкото да си развивам езика, но иначе ми легна на сърцето.
Прибираме се в къщи да просим пари – госпожата и дума не дава да се
издума, защото това щеше да ни бъде шести пореден велосипед, влязъл
триумфално в гаража. Аз постоянно влача от тук-от там разни рамки,
колелета и гуми, но нямам време да ги сглобявам. Наобядвахме се за да се
укротят духовете, защото когато сме гладни не можем да мислим адекватно
- качихме колелетата и пак отидохме на тържището. Велосипедът (моят) си
стоеше там непокътнат (абе аз едно нещо като си го заплюя и край – кръв
просирам, но то става мое; така съм с всичко: пари, жени, къщи, имоти –
пардон, поизсилих се малко, но общо взето е истина). Разбрахме се с
хората, че отивам да си продавам моето колело и след това ще купим
тяхното. Ако някой мине и го купи през това време, халал да му е; те се
съгласиха на тази уговорка.
Хуквам
аз да продавам колелото, което е полубегач, с тънки гуми и 10 скорости –
също много хубаво, обаче онова е още по-хубаво и на мене акъла ми беше
вече все в него; като влюбен петокласник в другарката си по География
(щото и такива случаи сме имали навремето). Рекох си на ума: “Абе нали и
прогрес трябва да има някакъв в тая фамилия бе, по дяволите...” и за
това се навихме да купим това колело. От където и да се погледне – голям
“прогрес”, но все пак – меракът трябва да се гаси с нещо. Първо отидох в
едно велосипедно ателие, но там не искаха да ми купят старото колело.
После тичам в магазина за вещи от втора употреба – и там го не щат. На
края влизам в един ресторант-кафене, където един турчин пече
дюнер-кебап. “Дай ми, рекох, бре аркадаш $35 за хей тоя велосипед, че
съм на баят зор гиби и кадъната у конака не дава алтъни, да си побарам
друг – проклета да е, джанъм!” Той пък търсел колело, та пазарлъка стана
веднага, пред очите на смаяните посетители и клиенти; тази малка сценка
изигра и голямата си роля като реклама за заведението. Е, турчинът ми
даде само $20 за колелото, но аз си знаех че госпожата ще понади $40 от
нейните “пенсионерски” фондове и за това се съгласих на трампата.
Грабвам парите и си понасям сланините в свински тръс (този път пеша,
подтичвайки) към гаражната разпродажба, за да оставя капарото. В същото
време изпратих Нени да избърза с колелото напред – трябваше да
предупреди хората, че ние ще купим велосипеда; да не би онези да го
продадат на друг случайно. Душичката ми излезе от зор, но на края
пристигам на тържището ни жив ни умрял – кашлям, храча и плюя парчета
бял дроб! Дадох аз още запъхтян капарото, бихме ръката с човека и
колелото стана наше. Факт!
Сега
пък аз на свой ред се качих на Неничковото ново колело, за да си отида
до нас, да изкарам колата от гаража и да заведа Женя до банката, че тя
да изтегли пари от автомата (като сега изобщо не си спомням например,
защо тази работа не можех да си я свърша сам, ами трябваше да се
разправям с нея - но както и да е). Нени в това време остана да ме чака
при хората, докато аз го взема от там. После след цялата тази процедура
се върнах на мястото, доплатихме парите и най-после си взехме колелото.
Следващата задача на Нени беше пък да го докара до нас, защото аз бях с
колата и трябваше да се прибера с нея. Следобеда веднага се заехме да
ремонтираме, прегледаме и намажем с грес и машинно масло новата
придобивка. Въпреки че загубих кажи-речи два дни в ремонти и счупих един
гаечен ключ в суматохата, в края на краищата стана едно много хубаво
возило – нали трябваше и аз да се ощастливя с нещо. Вече и двамата
напълно “моторизирани”, вчера с Нени си направихме една чудесна
велосипедна екскурзия от около 25 км нагоре и надолу по алеята. Карахме
из локвите, газихме в калта, по пясъка и т.н. Аз за това сега едвам стоя
седнал, защото ме болят седалищните части – като се започне от
отверстието, та се стигне до бузите – всичко ме боли. Екипирани сме за
всякакви терени и маршрути. Велосипедите ни са високопланински, с дебели
гуми и благодарение на скоростите си, с тях практически може да се
изкачва всякакъв баир; дори да се кара нагоре по стълби. Ако бях имал
такова колело на времето, нямаше и да помисля за мотор. Но всяко нещо
идва с времето си (при мене с известно закъснение, но все пак…), а и
нали човек като започне да одъртява, та се и вдетинява - че сега и аз
така. Но то всичкото е повечето заради Нени, да ходим тук-там заедно и
да се раздвижваме с малко спорт.
Вечерта
изгледахме всичките възможни филми по телевизията и с това приключиха
почивните ни дни. Междувременно гледахме и състезанието за Формула 1 от
Мелбърн, което въпреки протестите на стотината лумпени и пенсионери, се
проведе при пълен ред, отлична подготовка на трасето и нужните емоции.
Милионите долари от приходите си останаха в Австралия, а онези нещастни
протестанти нека още да си развяват байраците – ще ги чуят само глухите и
видят само слепите...
12.03.1996
- Онзи ден (точно на връх 09 Март), с голямо умиление и дълбока
носталгия си спомних за хижата на “Хлебна Промишленост”, която официално
по документи се казва “9-ти Март”. На този ден година-две преди
Деветосептемврийския преврат, в тази местност е станала голяма битка
между партизаните и стражарите. Доколкото не ме лъже паметта началото на
разгрома над Габровско-Севлиевският партизански отряд е започнал именно
там, за да завърши с тоталният му погром край с. Балван, Търновско.
Разбира се на историческите ми бележки тук изобщо не може да се вярва и
да се приемат като чиста монета – едно че с Историята като предмет аз по
принцип съм си малко скаран, и втори път – партизанската тематика вече
не е така актуална, както беше докато бяхме в отделенията и сляпо
вярвахме, че всяко партизанско действие е било някакъв вид героична
постъпка и дори наивно искахме да им подражаваме. Такива бяха годините
тогава, а с това и съответните исторически времена. Освен това за
въпросната Балванска епопея има толкова много противоречиви материали,
че да се чуди човек на кого да вярва и на кого не. Аз поне чистосърдечно
си признавам, че по този въпрос пиша това което съм чувал, слушал като
предание и учил от букварите, но дали е така – кой да ми каже, дори и
Васил Найденов не може да потвърди. Но на мене мъката ми беше не толкова
за разбойниците, дето са се стреляли един друг там, колкото за
прекрасните спомени, които имам приживе от този край на родния Балкан.
Тази хижа горе ако може да говори, колко ли любовни романи би разказала -
брой нямат!... А за канибалските ни нощи и вакханалии – многосерийни
филми биха се направили. Та, спомних си и аз, защото нали и ние бяхме
част от неписаната история – Руменовците, Доков, Жуката, Джоши и още
много знайни и незнайни герои на своето време, отдали изцяло себе си и
душите си на живота! Винаги ще си спомням за вас приятели и всеки път ще
ми е мъчно за вас...
Вчера
получихме писмо от Албенчето и Драго. Те единствени редовно ни пишат и
това много, много ни радва. Изпратили са ни и една снимка, правена на
Бъдни вечер заедно с вас. Доволни сме, че и те намират възможност от
време на време да се събират със “старата генерация” и да ви разтоварват
тягостните дни и вечери. Сега Женя като си остане пак в къщи, ще седне и
ще им напише дълго писмо. Тя за момента очаква да я одобрят за
следващия си курс, който ще започне през Април, но междувременно изпраща
и молби за работа. Почти във всеки брой на съботния вестник има средно
по 3-4 обяви за работни места, подходящи по нейната специалност, но пък
представяте ли си какъв процент прави това за 2.5-милионен град. Въпреки
всичко, ние не губим надежда - рано или късно някъде нещо трябва да
стане. Наистина че за доста кратко време отбелязахме много бърз скок в
развитието си и сега трябва да изчакаме, докато и другите ни настигнат.
После, хич дори не е изключено (дори е много вероятно, ако някой пита
мене), милата ни леля Здравка така да ни е урочасала, та най-после да са
ни застигнали клетвите й. Вие и представа си нямате тя колко много ни
мрази, защото смята че е загубила пари заради нас. Освен това историите и
интригите й с бай ти Ник в Аделаида, на топа на които застанахме ние,
тя едва ли някога ще ни прости. И то без капчица вина от наша страна.
Единствен само Бог е свидетел на всичко това, но след цялата смрадлива
история която стана тогава, аз самият не мога, а и Женя също, да намерим
сили и да вдигнем молива, за да й пишем. Какво да й кажем? Че ние не я
мразим изобщо, но непочтените й, нечестни постъпки, а и серията от
лъжите й са пречка да общуваме помежду си. Много от суперлативите за
Пламен и Ясен са едни въздушни балони, особено за техните директорски и
мениджърски позиции, за “изведнъж” откраднатите им скъпи коли (и на
двамата едновременно – хайде бе) и т.н. Сега ми се отвориха очите за
много неща и наистина “прогледнах”, а като чета визитната картичка на
Пламен – та той не е бил нищо повече от един най-обикновен
агент-консултант във фирма за недвижими имоти. Такъв може да стане всеки
един с приятен външен вид, добър английски език, умеещ да омайва и
омагьосва потенциалните си клиенти и да ги оплита в мрежите на този вид
нечестив бизнес. Тази дейност обаче няма нищо общо с инженерството и
университетските науки, с които се парадираше години наред. Не ми се
рови баш сега из тези въпроси, за да доказвам кой е крив и кой прав. Но
по принцип тези неща не са твърде приятни – някой да те прави на абдал и
то нагло, в очите. В Сидней, където процента на безработица е
най-нисък, Пламен продължава да стои на подхвърлената му от държавата
социална помощ или на някакъв друг мизерен доход, но не и седнал на
директорския стол и съответен портфейл – плод на супер-приказките и
измислиците на майка му. Аз добре разбирам, че и тя е много нещастна в
живота си по своему, но не може така безогледно да се лъже, само за да
се докарва пред някого на това, което всъщност изобщо не е. В случая
бяхме ние – бедните, глупави и заслепени от лъскави боклуци баламурници,
които за един шарен парцал бяхме готови на какви ли не жертви и
компромиси от наша страна. Но както и да е – аз пак се отклоних без да
искам в неправилна посока. Мисълта ми беше, че сега леля Здравка може би
се проклина дето ни е показала пътя към Австралия, докато ние сме й
безкрайно благодарни за това - подчертавал съм го всеки път. Но по този
начин тя сама си отсече лавровия клон, на който като на пиедестал стоеше
в България пред нас, пред всички наши и ваши приятели. Смея да си
мисля, че тя въобще не е очаквала, че ние ще бъдем одобрени и че ще
пристигнем в Австралия, като по този начин ще й се разпукат и сапунените
мехури, които е надувала в продължение на много години. Това всичкото
съвсем не може да се отъждестви като приятно, но и то е част от живота
ни – споменавам го бегло, само като исторически факт и в името на
истината; да кажем “майната му”...
Снощи
с Женя отново направихме нашата пенсионерска обиколка из квартала. Рано
взе да мръква обаче - в 18:30 вече е тъмно и това доста дразни. Мисля
че съм споменавал и друг път, но нашия щат е единствен, в който не
сменят времето по зимно/лятно разписание (с разлика от 1 час). Фермерите
и особено животновъдите протестирали в Парламента, че по този начин се
нарушавал биологичния часовник на животните и те не можели да се хранят
пълноценно (а следователно и не наддават на тегло; от там идват загуби
от печалба и т.н.). Не споря – това може и да е така, но забелязвам и
друго - че когато аз огладнея, моя “часовник” направо спира да се върти и
пощръклявам от бяс, докато не се назобя и напоя качествено...
13.03.1996
– И през този ден няма нищо ново за отбелязване. Снощи с Неничко
карахме колелетата, а Женя си остана в къщи. И телевизията беше много
глупава, та едвам утрепахме вечерта. Всъщност Женя си е много добре с
нейните безконечни книжки, в които като се забие и няма вдигане на
главата, но аз голям зор видях, защото не съм твърде по четенето. Е,
прочетох и аз едни списания, но това съвсем не е като да си легнеш пред
телевизора и да зяпаш безмълвно полузаспал. Напоследък в Австралия много
се заговори за кабелна телевизия – пускат ти една допълнителна жица,
подобно както телефонен пост. Естествено телефонната компания е
собственик на тази придобивка и плащането става на нея, като отчетени
разговори. Таксата е $10-$15 на седмица и има около 30 допълнителни
програми, но още не всичките са освободени. Идват, монтират ти сателитна
антена и устройство за приемане и започваш да си плащаш. Сашо вече го
има у тях (нали е първенец във всичко...), но не е много доволен от
програмите, та щял да им го връща. Има по няколко спортни, филмови,
новинарски, музикални и още куп други канали, но ние ще си прекараме
жичката едва след като влезем в новата къща. До тогава се надявам че и
програмите, а и цялостната им система ще са се стабилизирали. През това
време ще се задоволяваме с шестте съществуващи телевизионни канала,
които ние и без друго не гледаме чак толкова много. Ние нямаме време за
телевизия - докато се обърна и то станало 20:30; едвам устисквам до края
на филма в 22:30 и хайде в кревата, че ставането ми в 06:00 всяка Божа
сутрин е направо болезнен и мъчителен акт, подобен на японско
харакири...
Довечера
ще водим Женя на курс, ще си вземем видеокасети от библиотеката и тези
дни ще ги изгледаме. На работа днес и утре окончателно приключвам с
настоящия проект и веднага започвам следващия. Няма опитни образци,
пробни и нулеви серии, технически съвети и пр. От чертожната маса – в
производството, а от там – при клиента. Последният определя качеството,
той диктува и пазара.
Прелиствайки
спомените си онзи ден, та ми дойде на ума за незабравимите моменти и
хора от “Баира” - за жалост повечето от тях вече покойници. Сетих се да
попитам за леля Ганка - на чичо Ненчо майка му. Дали е жива - просто не
помня нищо друго от нея, освен когато сме ходили у тях, тя все ще ни
даде някакви цветя от градината, кокиченца или нещо друго (според
сезона). Знам че беше доста възрастна вече напоследък, но друго не си
спомням. Е, знам разбира се че е сестра на покойният ми дядо Ангел, но
за по-нататък паметта ми изглежда че изневерява. Пишете ми непременно
какво става с тези хора. Че как пък да забравя и чичо Веско Табаков,
който по един много особен начин държеше юзчето с ракийца, когато се
черпеха с чичо Мишо – Бог да ги прости всичките. Абе, големи спомени
имам аз – на ченгел да ме закачат и на кръст да ме опънат, корените ми
не могат да изтръгнат, както не могат да се забравят роднините,
семейството. Ще излъжа ако скрия, че и сега когато пишейки тези редове и
спомените ми от детството изплуват един по един, сълзите ми неукротимо
се стичат по листите, без да мога да ги спра. Ако някога имам
неограничена власт и чудодейна сила, бих се опитал да спра времето; бих
искал да върна мъртвите отново сред нас. Помогни ми Господи – нима искам
толкова много...
Имате
ли някаква информация за дъщерята на Байо - колегата на татко и наш
съсед. Вие ми бяхте писали, че те с мъжа и детето си са в Нова Зеландия,
но нищо повече не знам за тях. Може татко да спомене за нас, да им даде
адреса и изобщо да установим някаква връзка, пък макар и от другата
страна на земната топка. Тя едва ли ще си спомни за мене, защото съм с
известни години по-дребен от нея, но може би пък и да се сети за хлапето
с тръбите и фунийките. Знам че в Нова Зеландия е изключително трудно да
се намери работа - ако те не работят там, ние можем да ги посъветваме
да се местят към нас, където икономическото положение е малко
по-благоприятно. Как са заминали - като нас ли или са бягали през някоя
държава? Татко ако не знае (сигурен съм в това...), питайте Ленчето на
Огнян. Тя е осведомена за всичко що става наоколо. Или пък Ванчето - на
Бойко жена му. Те двете държат картотеката на личния състав от квартала и
знаят нещата “по-отвътре” Хе-хе, не го казвам с някаква злоба –
напротив, нали са приятелки. По цял ден се въртяха с децата и количките
напред-назад, естествено е да знаят къде какво става с близките съседи.
Нали разправят, че често пъти съседът ти е повече от роднина...
14.03.1996
- Отново тъп, безличен ден, освен че времето навън е много хубаво, но
това не ми топли чак толкова сърцето, колкото ако имаше някакви
вълнуващи моменти или събития, с които да ви зарадвам. Напоследък пиша
машинално, бездушно – няма емоция, няма тръпка. Определено не обичам
житейския застой – при мене всичко трябва да ври и да кипи, да стъпвам
по горещи въглени. Само тогава се чувствам пълноценно жив и в крачка с
времето. А то сега всичко се е плъзнало по една и съща програма, без
някой да ни е питал като я е съставял. Работа – от там в къщи – после
телевизия и едно и също нещо до втръсване. Ако е хубаво времето тази
събота и неделя, ще довършим филма с Неничко – ще се снимаме с
колелетата, та да ви изпратим видеокасетата другата седмица. Днес след
работа ще ходя да си платя глобата, защото е последният, 28-ми ден на
определения срок. После госпожата ще ме води да ми купува някакви
панталони, защото летните вече взеха да ме оставят (аз фактически не съм
и имал други, освен онзи синия, шлиферния и сивия – от летния ми
костюм). Зимните козяци и шаяци, които с толкова ваше настояване и
противно на моята воля ми ушихте на тръгване за Австралия, аз не ги нося
изобщо защото тук е топло. Ще се повъргалят още малко из гардероба и ще
отидат в някоя църква за подпомагане на бедните прослойки от обществото
(нали помните, че и ние от “там” излязохме - сега е ред на други да
заемат местата ни, а пък ние да помогнем на тях...). Те почти не са
обувани. Тук се носят леки, памучни дрешки - предимно къси гащи и
фланелки; нищо повече. Това потници, комбинезони, доновки и т.н. са
отдавна забравени термини. А, виж – един среден размер сутиен можете да
ми изпратите, че от тая бира взеха да ми растат и циците. На Женя не ми
стават, защото нейните са ми пък тесни – отделно дето са и малък размер,
та ми стягат. Аз имам доста ризи, та сега ще купим гащи за тях да ги
наешим. Малко да замязам и аз на туземец - стига съм се докарвал с тия
български дрипи. Тук и вратовръзка почти не нося или много рядко. Просто
обстановката около мене не е такава. Повечето хора се обличат удобно, а
не официално и не слугуват на догми и измислени правила. Навън от
работа няма къде да се обличам като човек, защото никъде не ходим по
такива светски места. В повечето от времето ходя като лунгурин – с
изтърсени до коленете къси гащи, избеляла от пране и слънце фланелка и
едни джапанки. Това ми е кварталната униформа. Изхвръкналото над колана
шкембе е само допълнителен елемент и нежен придатък към общия нюанс на
имиджа ми...
Напоследък
в северните територии и в не така опасна близост до нас, върлуват
урагани, тайфуни и други стихии, които макар наречени и с “нежни имена” –
Етел, Развигора, Гошо и др., правят такива страхотни поразии от където
минат, че да ти настръхне косъма чак. То бяха наводнения, че бури ли не
щеш, отнесени от вихъра покриви на къщи и т.н. До нас достигат само
неприятните съобщения по радиото и телевизията и независимо, че всичко
става на 2-3 хиляди километра, “мечката” си играе у дома, а не у съседа.
Щом като вихрушките бушуват в нашия щат, това си е все едно в нашия
двор, макар че пряко ние специално да не сме засегнати.
Днес
шефа ми подписа и последните чертежи от проекта и днес успешно
приключвам с него. Въпреки че тук няма алея на трудовия герой, ще искам
да ми направят снимка с моя автобус, а мога да им препоръчам и как да се
създаде “Социалистическо съревнование”, със съответните герои на труда,
златни, сребърни и бронзови медали, ордени от всякаква степен и т.н. Те
и без друго не са далече от тези неща, само някой трябва да им посочи
правилния път.
С
продажбите на превозните ни средства също нищо не става за сега. Колко
време вече стоят обявите във вестника, но никой не идва и не се
интересува. Аз очаквах да има голям наплив, даже желаещите щях да ги
записвам “по списък” със запазване на реда. Но няма, бако! Тоя преситен
народ не купува безогледно и поголовно всичко което му предложат, а само
онова което му харесва и което му отговаря на кесията. Това да си купи
някой кола за 5500 пари (“Москвич 412”) или за 6100 подобни пари
(“Жигули” ВАЗ 2101) и същият тоз гидюл да го продаде после за 20- или
24-хилядната им равностойност, след като го е и покарал една година:
такава ситуация е абсурдна за всеки един нормален свят! Аз смея да си
мисля, че и в България вече не е баш така, както аз тук образно го
описвам, но все пак спомените ми са още пресни от онова време – а ако
някой желае да ме оборва или да ми доказва противното: моля, нека бъде
мой гост. Тук речеш ли да продаваш нещо старо, по-добре го изхвърли или
подари на някой, отколкото да се мъчиш да търсиш и безкрайно да чакаш
само клиента-балък – не си струват главоболията от чакането. Именно
поради тези и подобни причини, нещата които могат да се купят на втора
ръка са така евтини, а в същото време прилично хубави и достатъчно нови.
Много хора се поблазват да си купят нещо от магазина - с опаковката му
там, с найлончетата му, с гаранциите и шарените етикети. Но скоро
разбират, че въпросната стока не им е трябвала чак толкова много или че
са дали излишно много пари за нея. Тогава вече настъпват масовите
разпродажби и най-великите клиенти (в наше лице). Няма по-унизително
нещо да се изправиш пред някой голтак (като мене например) и да му
продаваш явно една хубава стока за евтини грошове, а пък той да се
назлъндисва и да те мъчи едва ли не да му я подариш. Защото въпросния
голтак също е задоволен в известна степен, според неговите си разбирания
и в неговия периметър. За него палатът, в който живее богаташът (в
случая да речем продавач на нещо), е също както едностайният му
апартамент, в който той живее под наем, с кучето, котката, жена си и
трите деца, но е безумно щастлив и доволен, че все пак не е под моста
или на улицата с всичката си челяд и аквариума със златните им рибки
барабар. Абе, шарен свят, объркана работа. Едни бедни, други пък богати –
ни мож’ разбра к’во ста’а в навалицата ве, майче...
15.03.1996
- Снощи с Женя ходихме да ми избира панталони, но не се спряхме на нищо
подходящо. Или са ми много дълги (щото пък на мене и крачката са ми
малко възкъсички, отделно от общата ми физическа (не)привлекателност);
или аз не ги харесвам и не са ми удобни – като клекна и гъза ми остава
отвън. Че каква е тази мода бре, питам аз и отговор не искам. Нямам нищо
против женски задник да изскочи като праскова из хартиена кесия и да си
оплакна окото, обаче да излагам моя на показ – е само тази дето няма да
стане. Довечера ще отидем до ЦУМ-а, дано там намерим нещо. Карахме и
малко колелета снощи с Нени, къпахме се в басейна, пазарувахме и т.н. Аз
работих само до 15:30, а от там нататък времето е предостатъчно за
всичко останало. Само че не всеки ден е така, а само когато не оставам
да работя извънредно.
Нямаме
планове за събота и неделя - сигурно ще си бъдем из къщи. По всяка
вероятност ще се намразим взаимно всички, но просто нямаме къде да
ходим, че да се разсейваме и да не се дразним един друг. Сигурно пак ще
караме колелетата, но какво друго разнообразие ще имаме, не знам още.
Вчера се обаждаха едни хора за оглед на каравана. Може би ще дойдат тези
дни на “сгледа”. Ако тези продажби потръгнат в някаква положителна
посока, поне ще имаме тичане и емоции около непосредствено предстоящите
ни нови покупки – кола, мотор, друг караван и т.н. Но за сега всичко е в
пълен застой, докато чепът изедин път не се оттули пак...
Бързам
да споделя голямата си радост, от усърдието което положих и чрез което
успях да убедя шефа в правотата на едно мое техническо решение, като в
същото време остро се противопоставих на онези дървени кратуни и
всезнайковци от производството. Все те знаят как и могат всичко, също
както по времето на социализма – а аз какво бях казал преди време:
работническата класа е за да работи, а не да се бърка в управлението.
Проблемът не беше кой знае колко голям и значим, но решението му с
по-малко труд и материали все пак е по-добро, отколкото обратното. За
мене е важно чертежите ми да са добре и съгласувани с отговорните
другари, а хората от цеха могат да правят каквито си искат вариации по
темата. Не си оставям магарето в калта аз и добре си гледам работата,
като оглеждам нещата от всичките им страни – здравина, икономически
показатели и техническа издържаност. Започвам да установявам и да се
убеждавам (в нещо, в което никога не съм се и съмнявал), че ако на татко
му е липсвало само формалното висше образование и партийно членство, за
да бъде поне един директор, да взема тлъста заплата и да управлява
кадърно и със замах, на мене тук ще ми липсва единствено владеенето на
шибаният им английски език, за да се постигнат същите резултати. Вече на
65, той все пак успя да командва и управлява всичката тая неграмотна
паплач (пък било то и без предварителните задължителни условия за
образование и партийна принадлежност). Сега остава и аз да усвоя всичко
това през следващите 30 години и да бъда някакво “нещо”, макар и чак
тогава. Представа нямате колко много недоносчета има в цялата система на
производство, но като не мога да го обясня като хората, остава си така
да минава и заминава. Единственият ми шанс да изразя някакво мнение и
собствено виждане е чрез страхотните чертежи които правя - за там език
не трябва, а и самата рисунка говори каквото е нужно. Независимо от
всичко се справям добре с нещата, пък макар и обяснени на
бебешко-циганският си език. Хората са снизходителни и проявяват
разбиране, но в същото време оценяват умствения багаж и потенциал у
всеки, от който могат да извлекат само полза. Това в една Германия
например, е абсурдно да се случи. Там емигранта е на много долно
социално ниво, а тук както виждате (поне отстрани погледнато), сме равни
- уж. Разбира се съществуват известни изолирани отношения във вид на
расизъм или пренебрежение към чуждоземеца, но това не е официална
практика и е дори забранено със съответен закон. Сега се води голяма
пропаганда за положението на жената в обществото. Уж на книга е напълно
равноправна с мъжа, но нека тръгне сама да търси работа, тогава я
попитай пак за равните й права. Навсякъде масово се пише, особено в
обявите за работа, че (дори) и жени могат да кандидатстват за дадената
позиция. А щом като едно нещо се афишира така очевидно, за мене това
означава че скрито зад него има друго нещо, което е много гнило. В
крайна сметка имаме още много да учим и да се мъчим да разберем това
пъстро общество, така силно бронирано от вътре с правила и закони, които
и с топ не могат да се разбият...
18.03.1996
- Понеделник. Ден като ден: тежък, дълъг и изморителен след хубавите
почивни дни, които минаха както винаги съвсем неусетно. В петък вечерта
уж щяхме да излизаме из ситито, но не успяхме. Нени имаше гостенче с
преспиване у нас - Родни от съседния вход. Ние цяла вечер гледахме
телевизия, а те си играха оттатък в стаята му.
В
събота сутринта, докато ошетаме след гостенина на Неничко, да им
приготвим закуски и т.н., то стана обед. Тогава чак с Женя излязохме по
пазар около нас. После обядвахме - аз пак позяпах малко телевизия, а
Нени игра тенис с майка си. В късния следобед отново излязохме на
разходка около квартала. След това решихме да си вземем няколко
видеокасети от библиотеката, защото телевизионната програма беше ужасна -
нищо че беше съботна. Та гледахме видео до среднощ.
В
неделя ходихме семейно на битака, аз после готвих боб и въобще –
въртене из къщи. Някакъв делегат щеше да идва да гледа колата – както се
очакваше, не дойде. Други хора пък за каравана – също не се появиха.
Стоим и чакаме в къщи клиентите, без да можем да отидем никъде; въртим
се из дома и си пречим взаимно. Вчера следобеда с Нени карахме колелета -
този път по друг маршрут. Пътят ни минаваше през една промишлена зона –
серия от малки фирмички за всевъзможна дейност. Намерихме цели
контейнери с изхвърлени части за перални, хладилници, компютри и пр. На
едно място видяхме някаква копирна машина. Внимателен оглед показа, че
вътре в нея има и акумулаторна батерия, която поддържа паметта на
машината, в случай че случайно спре тока. Разбихме я на място и я
извадихме. Оказа се че това е точно, каквото му трябва на татко за
“Рига”-та – 12 V,/1.9 Ah. Ще я заредя с токоизправител - ще видя дали е
годна и тогава ще я изпратим. По принцип няма какво да й стане, защото
тя практически не е работила (тук тока не го спират, не знам по какви
причини – пореден “кусур” на държавата...). Освен това си личеше, че
батерията е монтирана допълнително, а после са изхвърлили всичко на
боклука. Така че нищо чудно тя да е напълно годна, но аз за всеки случай
първо ще я заредя тук, ще я проверя дали държи ток и чак тогава ще я
пращам. Размерите са й: 180 x 35 x 60 мм, което напълно отговаря на
татковите изисквания. Дано той поне да има късмет... Даже си мислех за
него вчера: оженил се за майка преди 38 години – късмет извадил; година
по-късно аз съм се намерил – още по-голям късмет. Сега и тази батерия
дето я намерихме на другия край на света – е, това вече съвсем късмет ще
го наречем (ако е годна де, нека не избързваме с излишната радост...)
Защото, както съм го писал много пъти - най-лесно е да отидеш в магазина
и да си купиш каквото ти трябва, но да намериш нещото, което ти е
нужно, при това напълно годно, хубаво и по мярка – това вече е истинско
изкуство и майсторлък! С пари всеки може и знае как...
Та,
продължавам темата за изкуството да намираш вещи в тоя иначе загубен
свят. От изхвърлената машина за себе си прибрах само захранващия
трансформатор и кабела – от скромност, а и от невъзможност да повлека на
колелото всичките й безбройни платки с оперативна памет, интегрални
схеми и още множество други електронни елементи. Задоволих се само с
електрическата част – електрониката я оставих за някой друг, защото не
ми е по специалността. Докато се ровехме с Нени из контейнера по
най-компетентен начин, рояк деца се насъбраха да ни гледат в ръцете, но
те нямаха право да барат нищо, докато не се махнахме ние. Едва тогава се
нахвърлиха пък те – бригадири втора смяна и претършуваха всички
остатъци след нас на “второ четене” (много възпитани деца!...). Ние с
Неничко си продължихме “изследователската” дейност и в един друг
контейнер пред съседна къща. Там пък намерихме цял-целеничък телевизор:
много хубав, запазен и в отличен външен вид. Поради географското
разположение на Австралия, марката на телевизора беше “Хитачи”, а не
“Юность 401” или пък “Велико Търново 84”. Решихме че ще се приберем да
оставим колелетата, а да вземем колата за повече търговска “гъвкавост” и
възможност да натоварим повече стока. Защото независимо че е “Хитачи”,
апарата беше голям и тежък колкото руските “Рубин” или “Темп”. Бяхме и
доста далече от нас, та за това докато се приберем в къщи и то се
мръкна. Върнахме се после с колата, натоварихме си успешно телевизорчето
и се прибрахме подчертано доволни от добре свършената дейност.
Още
същия момент започнаха пробите, но въпреки отличният си външен вид,
телевизора имаше много вътрешни заболявания и сериозни недъзи. Аз не
можах да го оправя само с подмяна на предпазителите, защото познанията
ми се изчерпаха до там. Но до нас има телевизионен сервиз, където днес
ще рискуваме едни безотчетни $20, за да кажат и специалистите какво му
има. Ако дойдат у нас, таксата е $40, а за труд отделно вземат по $1 на
минута. Че това е $60 на час бре, хайвани такива - заплата, която и един
лекар трудно взема в Австралия. Аз ще ги помоля да ми кажат къде е
повредата, та евентуално сам да си подменя частта, след като си я купя
разбира се. Ако ли пък не – ще им го подаря да вземат годните парчета от
него за другите си клиенти. След обяд ще ходим с Женя да гледаме една
кола, та евентуално да я заменим за нашата. Ще видим какво ще стане...
19.03.1996
- Вчера занесохме телевизора да проверят каква му е болката. Колата
която трябваше да харесаме, не беше много добра - освен това скъпа, а за
нашата даваха само $3500, като ние трябваше да понадим останалите
$3500. Отказахме се от всякаква подобна дейност. Ще чакаме търпеливо
нещата да се продадат едно по едно чрез обявите които сме дали във
вестника, а после като си сложим парите в джоба, ще решаваме какво да
правим с тях.
След
тази процедура, снощи с Женя излязохме на традиционната ни разходка по
улиците, а Нени остана в къщи да си приготвя домашните за училище. Женя
онзи ден се е обаждала до Ямбол, защото на 16 Март дядо Вельо имаше
рожден ден, но те са били на село и тя е говорила само с младите. Добре
са - получили са колета, подаръците и видеокасетата. Разбрахме, че на
Албена баща й пристига тук на гости към края на Март. Те като са си били
в България са му занесли документите и пари, за да може да дойде.
Учудвам се колко бързо е станало всичко и са му разрешили входната виза.
Как искам само и вие да дойдете тук – представа нямате. Един път Женя
да почне работа и всичко ще се оправи. Просто ни е нужен още един доход
за по-мащабен размах - не че така не можем да живеем, но нали не само
яденето и пиенето са най-важните фактори. А за да се развият всички идеи
и мечтите да станат реалност, просто си трябва още една заплата и
толкоз. А иначе всичко е много добре тук: живота – чуден; времето –
прекрасно; изобщо, както казваше моя голям приятел Яков: “Пей сърце –
хвърчи гъз!” Само дето времето не спира нито миг, а постоянно лети
напред – докато се обърнеш и станало утре...
Тези
дни до края на седмицата ще поработя до късно, та да помогна малко на
бюджета. Ограничили са ни до 6 часа извънреден труд, но аз малко ще
надхвърля лимита, докато пак не ми направят забележка. По тези причини
престанах да работя в съботите, от което аз лично никак не страдам, но
пък това много сериозно ни се отразява финансово. През Април на два пъти
се пада да почиваме по 4 дни един след друг заради Великден и разни
други празници. Мислим някъде да отидем, но първо ни се иска да продадем
колата до тогава и с по-голямата, която ще купим с парите, да заминем
на въпросната екскурзия с каравана. Тя нашата история е малко като в
приказките на Лафонтен за момичето, яйцата, пиленцата, прасенцата и
“изпиването” на чашата със “студена вода” на края като счупила яйцата,
които носела да продава на пазара. Аз и друг път съм я давал за пример
тази поучителна басня, защото плановете са едно, а пък действителността
показва съвсем други неща - често от случаите и средни пръсти даже. Но
все пак живеем с надежда, трасираме някакъв план, тропосваме го, но къде
точно ще мине тигелът – един Господ знае само...
На
работа имам обичайната пълна заетост и уплътнение на работния ден,
трупам опит, пък дано един ден да ми потрябва. Ще питам на Родни баща
му, ако има токоизправител да заредим акумулатора на татко дето го
намерих и ако е годен да му го изпратя. Все се каня да си купя и аз,
защото и за колата някой път се налага да си имам свой под ръка, но все
не ми се отделят $25 за нещо, което я ми потрябва веднъж в годината, я
не. Скоро бях набедил моя акумулатор на колата, че повече не става за
нищо и че ще го сменям с нов. Кога го отворих обаче веднъж, за да
погледна през дупките какво има в клетките, вътре не вода ами и влага
даже нямаше – толкова беше пресъхнал. Налях го веднага с чешмяна вода,
че такава имах в най-близък план пред себе си и сега работи много добре.
Ще го карам докато грохне напълно. По тази част на земята такъв вид
експлоатация не е много познат, но ние сме “от друго тесто замесени”.
Тук хората се презастраховат за всичко, което някога някъде може да
възникне с цел те да са вън от проблеми и опасности. Какъвто е случаят с
акумулаторите например – минат ли две години и независимо че батерията е
все още годна, хората си купуват нова. Защото представяте ли си какво
може да стане някъде из пущинака, където и телефони няма даже, а в това
време да не можеш да си подкараш колата, по простата причина че
последната не може да запали поради изтощен акумулатор. Подобна е и
историята с гумите – като се отъркат малко до средата на грайфера и
хайде – давай нови. Докато ние караме до плат – а едно пръсване на
предна гума знаете ли до какво може да доведе при движение на
магистралата със допустимите 120 км/ч; да оставим настрана превишението,
което често всички си позволяваме. Ето го риска вече – катастрофи,
проблеми, често завършващи и фатално. За това хората се пазят сами и те
решават кое е най-добре за тяхната собствена сигурност, за сигурността
на семействата им и останалите по пътя. Това се нарича самоконтрол,
съвест. Докато у нас тарикатчетата, тези чувства са малко притъпени –
вероятно и за това трябва да виним социализма, че така ни е научил и
възпитал…
20.03.1996
- Разбрахме вчера, че ремонта на намерения телевизор ще ни струва $80
плюс още $60-$70 за напълното му поправяне. При това положение ще им го
оставя в ателието за части и да се учат на него, като ще платя само $20
за откриването на повредата. Не си струва на тази цена да оправяме нещо
старо, защото на втора ръка за $50-$60 може да се купи същия телевизор
или подобен, при това работещ и в отлично “здраве”.
За
вечерта имахме уговорен нарочен човек от фирма да дойде в къщи и да ни
даде цена за претапициране (преобличане на възглавниците) на холовата ни
гарнитура. Той ни “застреля” само с някакви си $1100, защото видите ли -
платът бил скъп, някаква супер класа и т.н. За тази цена от магазина
обаче ще се купят две такива гарнитури. Благодарихме разбира се вежливо
на човека и този път аз на свой ред изпънах средният си пръст зад гърба
му, след като захлопнах вратата след него. Дълго после се смяхме -
главно над собствената си беднотия. Но лудият не е този който изяжда
зелника, нали! Веднага започнах да си мисля за всички онези хора със
златни ръце, наши/ваши/мои познати и приятели – телевизионни/хладилни
техници, електротехници, авто-механици, монтьори, тенекеджии и т.н. Тук
те биха били милионери, защото цената на услугите е страшна. Разбира се
има разлика между различните майстори, ама тя и тарифата им е според
майсторлъка. Но като правило и обобщение е, да не им попадаш в ръцете,
защото жив ще те одерат. За това тук едно нещо като се повреди се
изхвърля, защото ремонта му струва толкова, колкото човек да си купи
ново от магазина (а често пъти и надхвърля тази цена). Така автоматично
разбрахме, че диваните ще изчакат докато пристигне майка, че тя да им
ушие калъфите ако иска. Аз плат ще й купя от някой дюкян; когато стане -
зор нямаме...
Вечерта
Женя игра тенис с Неничко, а аз си направих една голяма тренировка с
колелото. Минах към 25 км по алеята, но после като се прибрах и се
набухах с мусака, си върнах всичките калории, дето ги бях загубил във
въртене на педалите. Довечера няма да мога да карам, защото водя Женя на
курс, но тези дни пак ще отидем някъде с Нени. Може да се организирам
да ходя и на работа с колелото, но още умувам по този въпрос – не мога
да си представя, че като стана от сън, вместо да се напъхам комфортно в
колата и да отида на работа като лорд Карингтън, аз от там насетне имам
да се пеня и гъзурча по седалката на велосипеда и пристигайки на работа,
та освен запъхтян и потен, да мириша като Ивайло “Бърдоквата” (макар
свинар по професия, той е бил и български цар за времето в периода
1277-1279). Нещо обаче не ми се преплитат в съзнанието подобни мисли и
дела - най-вероятно ще си остана само с мераците и добрите пожелания за
активния ми спортен живот.
Днес
нямаме никакви шефове на работа, но това съвсем не означава че ще пиша
писмо през целия ден. Всичко си продължава с пълна пара, а освен това
тук началниците по принцип въобще не се занимават с това кой как си
уплътнява работното време, превръщайки се на пазванти и полски пъдари, а
имат много по-сериозни задачи за просперитета на компанията. Но и никой
от служителите или работниците не си позволява лукса да нарушава
трудовата дисциплина. Малко по-горе употребих две думички, които с
пълната си сила и смисъл важат и за този пасаж: споменах за самоконтрола
и съвестта. Зад тях се крие поне едно от многобройните разковничета на
успеха. А пък и “Супера” на Бичкинята не е наблизо, та човек да ходи за
“кучешка радост” през обедната си почивка и да виси на опашка по 1-2
часа и след въпросната почивка. Повече от сигурен съм, че социализмът и
за това беше виновен – в противен случай нямаше да крадем от служебното
си време, за да оцеляваме...
Този
понеделник който идва сега, пак ми се пада да го почивам. Спомних си,
че същите думи казах и за предния. Това означава че около месец, даже и
малко повече, ние не сме ви изпращали абсолютно нищо. А от листите ми е
видно, че все още продължавам да пиша на едно и също писмо. Есента,
която в момента караме като сезон, е по-скоро “зелена” а не “златна”,
както обикновено сме свикнали да бъде по родните ни краища.
Температурите се движат около 27°C-28°C през деня до към 15°C-16°C
нощем, а такъв климат е много приятен. Вие навярно вече сте свалили
кожусите и шубите от гърбовете си и се радвате на първите пролетни
слънчеви лъчи. Природата започва да се събужда - първа пролет е точно
след два дни. Тук обаче нищо не се събужда, защото то и не заспива през
зимата. Сезоните теоретично се редуват през три месеца, но практическа
разлика между тях няма - с малки изключения за няколкото летни по-горещи
седмици. Иначе през цялото останало време е почти еднакво като
климатични условия.
Тези
дни може би ще се обадим и по телефона, защото месеца мина, а ние още
не сме се чували. Имаме още 18 минути от общо 25, защото и Женя се е
обаждала миналия ден. Това време ние така или иначе го плащаме като
такса, говорим или не. Около USA$1 струва една минута разговор до
България, което нас ни устройва като цена. Това прави около $1.75
нашенски пари (в зависимост от курса за деня с разлика от няколко
цента). Напоследък се забелязва ново поскъпване на австралийския долар
спрямо американският си побратим – USA$1.00 = AUS$0.78. Това говори за
икономически възход на Австралия, но как ще ги стигнем “хамериканците” и
дали ще ги задминем дори, това и великият ми кумир Тодор Колев не може
да каже даже... Тук нещата се менят с часове - като почнат да падат
борсите в Токио, Лондон и Ню Йорк, с тях надолу хвърчат министерски
кресла и падат комини на фабрики; с една дума пада всичко. Обратният
ефект обаче не е същия, защото един възход създаван с години, само за
една нощ може да се срине и да отиде на дъното. От тук следва
заключението, че единствено и само при социализма, напредъка и възхода
са гарантирани за петилетки напред. Докато в реалния свят нещата вървят
по синусоидален закон – ту нагоре, ту надолу, но като цяло – все пак
прогресивно напред. Ех, защо не съм сега на изпити по
Марксистко-Ленинска философия, Научен комунизъм или История на БКП: за
вземането им съвсем не съм сигурен, но че щях да докарам до горчив плач
учителите и пропагандаторите на тези измислени теории – в това вече съм
сигурен и силно вярвам в способностите си. Но нищо де – аз ако не знаех
за тези неща тогава, как щях да оценя сегашното ни положение. Щях и аз
да съм като всички останали, които ме заобикалят - тъпи, кухи и неуки...
21.03.1996
- В трепетно очакване сме вече на писмо от вас, въпреки че разбираме
новото положение с поскъпването на пощенските марки. Тук цените също
растат неусетно, безшумно и поголовно. Само че хората не им обръщат
внимание, имам такова чувство. Пък и гладно стои ли се? Но неща дето сме
ги купували по $1 да речем, вече са по $1.20. Е, казваш си - 20 цента с
тях и без тях, но това е увеличение от 20% бе, по дяволите! И пак
купуваш, защото ти се яде. Ако имаше магазини за храна втора употреба
щяхме да сме много добре, но...
Ентусиазмът
ми около емоциите с телевизора попремина, както вече разбрахте. Женя
днес ще им плати проверката и ще им го остави в сервиза. Довечера пак ще
направим малък локален пазар - аз дори още снощи направих една част от
него. Може би ще забележите, че напоследък взехме да пазаруваме
по-често. Това в никой случай не бива да ви заблуждава, че сме се
замогнали или пък сме спечелили милионите на Тотализатора. Осъзнахме се,
че комай по-добре е да купуваме по малко и само неща, които в момента
са ни нужни за домакинството, отколкото наведнъж да се изръсят $200 в
презапасяване с излишни стоки, които в голямата си част са почти ненужни
и можем да минем без тях. Стремим се да спестим някой долар за малки и
близки екскурзии, защото това са ни единствените развлечения и емоции –
да отидем да видим нещо ново, да снимаме филм, да направим снимки и т.н.
И главно за да сменим скучната и потискащо еднообразна обстановка от
вкъщи.
Вчера
Женя спечелила $10 от лотарията, че водила нашия малък пръдльо на
ресторант. Той там така се наял обаче, че вечерята му беше чак в 22:30,
когато пак огладня. Започна уж и той да пази някаква диета, защото като
седне на дивана и отпред се нагъва на 5 масура като кървавица. Станал е
много пухкав дундьо, да не казвам дебел. Уж все играе, тича, скача,
плува, по цял ден не се спира, а се е надул като пришка, тутманика му с
тутманик! Дано поне като порасне да се поодялка малко, че не можем го
ожени такъв мечок. Те и австралийките, погледнати под друг ъгъл, не са
особено слабички да рече човек – този уседнал начин на живот, който се
води тук неминуемо предизвиква затлъстяване. С хиляди са тези, които
вечер или сутрин тичат по тротоарите или алеите. По велосипедното трасе
не можеш да се разминеш от народ – колоездачи, бягащи за здраве или
просто разхождащи се хора. Това е много популярно спортно занимание тук,
както и физкултурните салони. Срещу скромни такси може да се отиде и да
се ползват всички тренировъчни съоръжения. А пък срещу малко по-дебело и
солидно заплащане се провеждат специални диетично-спортни програми
против наднормено тегло. И мъже ходят там, както и жени. В Австралия
също има много обществени плувни басейни и големи спортни комплекси,
които са направени да се използват и от обикновените хора, а не само за
богоизбраниците от отборите на “Левски” и “ЦСКА”. Тенис-кортове,
стадиони и т.н. - мотокросни писти, картинги и какво ли не – всичко е за
народа, след плащането на съответната такса разбира се. Има курсове за
пилоти на малки самолети и хеликоптери – плащаш си обучението по
съответната тарифа, яхваш самолета и караш; естествено първо с
инструктор, а после и сам. Ако джобът му е добре подплатен, човек може
да си купи и аероплан, в случай че бърза повече да пристигне от една
точка на държавата в друга. Същите условия важат за лодки, яхти,
по-големи или по-малки корабчета и пр. Ние рано или късно ще си купим
моторница. Те не са скъпи – за 6-7 хиляди долара може да се намери много
хубава лодка. Но това са малко по-смели и далечни перспективи, които за
сега са само мечти, но могат да се осъществят по всяко едно време, във
всеки даден момент. Просто вземаш вестника с обявите, спираш се на
нещото, отиваш при човека, пазариш се и си го купуваш. И най-интересното
е, че става бързо, без ред и предварително записване - стига само пари
да имаш, но ти трябват повечко...
22.03.1996
- Ето ви я, че и пролетта дойде. Дано тя донесе освен слънчевите си
лъчи, известно освежаване и в цялостният ви живот; нещо ново, вълнуващо и
т.н. При нас нещата следват естествения си ход на развитие. Снощи малко
пазарувахме и внесохме по-голяма сума за изплащане на кредита. Вече в
сметката ни има $2000, но остава да върнем останалите $3000. Ужким всяка
седмица внасяме по $100-$150, но и лихвите които са 17%, всекидневно ни
връщат назад в изходно положение, та не можем да ги надскочим - колкото
и да се напъваме. Но полека-лека всичко ще стане. През Май чакаме да се
освободят онези наши мизерни спестявания, които сме сложили на един още
по-мизерен и подигравателен срочен влог. Лихвата им е само 7.5%, но
получената от нея сума ще внесем веднага за погасяване на кредитната
сметка, а чистата сума отново ще вкараме на влог за други 6 месеца. Тези
пари за сега не ни трябват, а един ден като започнем да строим, лесно
ще ги извадим от банката - щом като един път те вече съществуват и
фигурират в банковите книжа и формуляри, не могат да изчезнат нито пък
да се стопят.
Може
би утре ще отидем до нашите приятели на “Златния бряг” (Gold Coast) -
Иван и Керъл. Женя днес ще урежда моабетите с тях. Утре ще плащаме и
наема - като помисля колко хиляди пари и там са отишли за този дето
клати гората, че лошо ми става, но няма как. На работа си имаме нов
главен директор - не се сещам по име кой е, но ще го видя лице в лице
тези дни. Предишният бос беше само 10 месеца на поста, но се издигна още
по-нагоре в йерархията на командването. Компанията ни е обявена за
продан, но нещо нямало мераклии за сега. Слуховете говорят, че
най-най-големия директор изкуствено е подготвил фабриката за фалит. Така
никой няма да иска да я купи и цената й ще бъде много ниска. По този
начин самия той ще си я изкупи, но каква е точно истината и още повече
пък какво ще стане в действителност, не мога да кажа от сега. Ще чакаме –
ще видим. Днес сутринта, като си приказвахме с колегата разбрах още
неща за тънкостите на занаята. На всеки един от нас се полагат по 10
болнични дни на година, като за два от тях не се иска документ. С други
думи – напиваш се вечерта, на другата сутрин не можеш да станеш от
главоболие и съответно не отиваш на работа, а фирмата ти изплаща
болничния ден. Това може да се случи само два пъти годишно, което в моя
случай е крайно недостатъчно. Останалите 8 дни се доказват с бележка от
лекаря. В прослужените години тези дни се натрупват - всяка година по 10
дена (и в случай, че не са били използвани през годината). Ако по
някакви причини се наложи влизане в болница или по-дълго отсъствие от
работа по здравословни причини – ползват се тези акумулирани дни и
компанията изплаща денгубите от тях. Същото нещо става с дните от
отпуската – и те могат да се събират и да се натрупват във времето и на
края да се вземат на камара или да ги изплатят. За непрекъсната работа
на едно и също място в продължение на 15 години се получават
допълнителни 13 седмици отпуска, прибавени към полагащите се 4 седмици.
Този период на по-дълга почивка е еднократен, нещо като награда, но
времето също може да се натрупва и точно пред пенсия човек да има
рядката възможност да получи една голяма парична сума, ако не е пукнал
до това време разбира се. Ето защо хората пътуват по света и наоколо
едва като си вземат пенсията, а заедно с това и всичко трупано в
годините. Сумите хич не са малки и се измерват в десетки, ако не и
стотици хиляди долари. Ако случайно доживея това време и имам всичките
тези бонификации, ще направя околосветско пътешествие с джип. Възможно е
и до България да прескочим. Разбира се ще има подробен филм, който
много ще ми се иска и вие да гледате. Та значи – стягайте се; остават
още по-малко от 30 години до тогава!...
И
за още нещо интересно бях набелязал да ви пиша, но ми изчезна от
главата. Като се сетя ще го вмъкна допълнително. Тези дни в завода имаше
проверка на измерителните инструменти. Моята ролетка нещо не е
прескочила трапа (татко, онази немската, дето и ти я имаш същата;
донесох ги от швабско по онова време, когато стената между двете
Германии все още беше цяла и източните немци не бяха нахлули поголовно в
западните територии, които бяха “verboten” до тогава за тях). Та днес
ми дадоха служебна, 8 м стандартна дължина - голяма, хубава и точна.
Много пъти съм си мислел да изпратя на татко една – тук има всякакви
модели: 6 м, 8 м, 10 м и т.н., но са много скъпи и на всичкото отгоре
тежки. Една хубава ролетка струва към $20, отделно дето тежи половин
кило. Но ако има нужда ще изпратя за лозето - да я ползвате всички там.
Нека татко да ми пише дали иска и колко дълга...
24.03.1996
- Неделя. Включвам се по необичайно време, за да довърша най-после това
дълго писмо. Роси си тръгва за България в сряда и решихме да се
възползваме от случая да изпратим по него тези Великденски картички,
писмото, снимки и най-важното – батерията за радиото. Татко, нямах
никакъв шанс да проверя дали работи или не този акумулатор, който ти
изпращам. Нито пък успях да го заредя. Пробвай ти на тавана да го
заредиш и го ползвай, ако въобще става за някаква работа. Пиши ми
непременно какво е станало, защото ако е негоден, ще прибегнем до някой
от описаните в предишното ми писмо варианти. Сега с няколко думи ще
разкажа за събитията от изминалите дни и ще приключвам.
Общо
взето времето ни премина в къщи. В събота имах двама кандидати за
каравана, днес пък идва един и за колата. Дойдат, гледат, цъкат с език,
но никой не купува. Имах и малко друга работа – трябваше да си подреждам
боклуците из гаража. Като настоящий Плюшкин съм аз тук – де каквото
видя и влача у дома. Кога ли ще ме изхвърли госпожата, заедно с
ковчежетата и цялата ми съкровищница... Вече от боклуци място за колата
си нямам, въпреки че гаража е малко по-голям от квартален клуб на ОФ.
Вчера
следобед покрай нас минаха Сашо и Ани, уж само на кафе. Но аз в моето
заведение кафета, кексове и курабии не сервирам – при мене се започва с
всичко останало, а едва призори и само на който е оцелял, може да му се
направи и кафе. После към 18:30 дойдоха Румен и Ива. Та стана една
хубава веселба до сред нощ – точно както обичам аз. Традицията трябва да
се спазва – ако не всеки ден, то поне всяка седмица.
Днес
сутринта с Нени ходихме до битака. Там купихме един фотоапарат, много
хубав: със светкавица и с моторно задвижване на лентата – напред и
назад. Само че не работи съвсем добре, но тя и цената му е такава
($1.85). Беше обявен за $3, но го спазарихме за по-малко. Един унгарец
ми го продаде, но другата неделя ще отида пак и ще му дам останалите
$1.15, защото му обещах. Той не искаше, но аз смятам че така се прави
коректна търговия – като се даде дума, да се спазва. Сега ще търся
сервиз и за него, та да го видят какъв му е дефекта. Само светкавицата
му не работи всъщност, иначе лентата се пренавива. Ако го оправят ще
бъде много хубаво, защото иначе е доста сериозно апаратче - с
автоматичен фокус и т.н. Тогава ще ви изпратим нашето, а пък ние ще
ползваме това. Не го ли ремонтират обаче, Нени ще си играе с частите му –
ще му разреша да го разглоби на парчета и да види какво има вътре. В
края на краищата, купихме го за парите на една наливна бира...
Отдавна
съм нагласил една малка играчица – сувенир за моя голям приятел, Слона.
Защото и играчката представлява едно малко слонче, а аз знам че той си
събира такива нещица. Нека майка като види Дора или самият Слон из
квартала, да му го даде с нарочен поздрав от мене - често си спомням за
песните, които сме изпели заедно, за сбирките, които сме провели при
отличен ред; къде ли не сме ходили, къде ли концерти не сме изнасяли.
Утре
не съм на работа, но още нямам ясен план какво ще правя и как
най-рационално ще си уплътня деня. Женя ще има някаква гостенка – една
индийка от курса който караха заедно с нея, та ще я гощава сърми с
кисело зеле. Сложихме листа в буркан и те се вкиснаха за една седмица –
досущ като от кацата в мазата. Само дето армеена чорба няма, но дори и
тя може да се приготви в тукашните тропически условия.
Нени
сега е в басейна с още няколко дечурлига, та крещят и вият като бесни.
До напред като че ли имаше толкова много неща за разказване, а сега
изведнъж ми изфиряса всичко от главата – дали пък не оглупявам (стига бе
– при толкова ракия дето съм изпукал; това е невъзможно). Тези дни ще
започна и ново писмо, където ще продължа да отразявам новините и там
вероятно ще засегна всички изпуснати неща от настоящия момент. Вчера на
Албена баща й е кацнал в Бризбън, но не сме се чували още с тях. Сега те
ще са улисани и заети с гостенина, но все ще намерим време и да се
видим. Явно стана, че видеокасетата дето сме ви я започнали от преди
месеци, няма да стане скоро. Има още една, която е също до половината
записана. Може би по-нататък ще получите и двете заедно, но нали все пак
трябва да ги запълним с нещо смислено, а не с “фурдъ” – само колкото да
не са празни. За това ще изчакате малко за тях, да се появи някакво
събитие за заснимане, че тогава. Аз за сега ще спирам до тук, че се
изчерпах откъм съдържание, но докато отида и дам пакетчето на Роси, ще
гледам да допиша писмото и да добавя още нещо маловажно и безинтересно
(каквото предполагам е и всичкото до тук). А след като стане ясно, че
пратката ми ще замине по него, допълнително ще ви се обадя по телефона,
за да ви предупредя да сте в очакване...
Избрахме
картичката с агънцата за вас, а другата с пилетата е за Ямбол, да им се
радва малката. Писмото на Нени този път е за баба му Тека, но първо вие
го прочетете, пък тогаз го изпращайте в Ямбол. Неговата “информация” е
универсална и с пълна сила, веднъж написана на листа, тя важи и се
отнася до всичките му баби и дядовци. По принцип това което изпращаме е
за цялата ни разширена фамилия - радвайте се заедно и бъдете здрави.
Гледам че някакъв календар се въргаля из секцията - изпращам ви и него, а
пък вие ако искате го подарете на някого. Аз мисля, че последния път
пратихме някакъв, но този от къде се е взел - не знам. Пак припомням на
майка, че въпросният албум с техните ергенски и семейни снимки както и
моите детски, аз не си спомням къде се намира. До последно той беше у
дома в секцията. Де не би баба да го е гледала и да е бил оттатък в
“мечата дупка”. Търсете го и из всичкия багаж – няма къде да е отишъл.
25.03.1996
- Днес, както вече знаете, съм си из къщи. Сутринта ходих до
фотографския сервиз да питам колко ще струва ремонта на апаратчето. От
там великодушно ми предложиха едно чисто ново, вместо да се разправям с
поправката на този боклук. Добре де, ама на мене хич не ми е тумнало баш
сега да купувам фотоапарати и се прибрах безславно. Разглобих го
изцяло, за да видя къде е дефекта, като си мислех че е нещо лесно
отстранимо – гвоздей някакъв иска доначукване или пък парче от стар
буркан е заседнал между механизмите. Когато го отворих обаче и му
пръснах карантията по масата, едва тогава разбрах и защо ремонтът на
тези неща струва по $100-$200, че и отгоре. Амчи то са страшни механики
вътре, бе – дребни, миниатюрни като прашинки; с просто око не се виждат,
трябва лупа или микроскоп! Отделно от това има сума електроники,
всякакви микроскопични платчици и т.н. – ужас, казвам ви! Жиците му са
като паяжини – как се пипа всичко това с грубите ръце на бетонджия, че
пък да се и поправи каквото му е било? За това хората изхвърлят и си
купуват ново, докато ние въпреки всичко кърпим и поправяме до
умопомрачение. Сега този апарат съм го оставил на Неничко, та и той да
надникне какво има вътре и “кой” всъщност прави снимките, а после чисто и
просто ще го изхвърля. В края на краищата за $1.85 си струва да
погледне човек из карантията на един иначе много прост и стар фотоапарат
- с учебна цел поне, ако не друго...
Тъкмо
се канех да гледам телевизия и пощенската кола звъни на пожар отдолу.
На мене нещо ми говореше, че днес вече ще получим писмо от някого, а то и
колет на всичкото отгоре се оказа. Толкова много се зарадвах на всичко –
веднага прочетох писмото (за справка - № 139). За малко не получих удар
като видях чашите, които сте изпратили, но нищо - ще карам подред. На
Женя приятелката не дойде, та сега разгеле - ще обядвам от сърмите, дето
бяха приготвени за нея. Ще продължа след това...
Ето
ме - вече съм по-спокоен и благороден, след като се нахраних. И аз съм
като кучето: лае, лае па вземе че спре като му подхвърлиш комата с
хляба. Та значи, думата ми беше пак за чашите и за изпращането на разни
неща изобщо. Тези пластмасови чашчици ги изхвърлих направо в кофата,
защото са грозни, стари, на всичкото отгоре текат и аз съм ги лепил на
времето отдолу с поялника, с надеждата уж да им затворя пукнатините.
Преди време ставаше дума най-вече за алуминиевият ни комплект, после за
червения пластмасов и т.н., но това беше ТОГАВА. Сега при тези високи
пощенски цени е абсурдно да се изпраща каквото и да е било. Спрете вече
веднъж за винаги с тези безсмислени пратки – след 100 години някой ще
прочете всичко това, ще има да се смее с глас - на нас, че и на вас; ще
станем за смях пред целия свят. Аз ако съм ви помолил да изпратите тези
къмпингови неща, то е било само за да ви насоча към нещо, от което бихме
имали нужда и единствено тактично да ви отклоня от изпращане на
шоколади, вафли, лютеници, че било то и луканки даже – ДО ТУК! Нямаме
нужда от нищо, а на цените само за изпращането на всичко от България,
тук се купуват невероятни неща. Ако нещо ни дотрябва, ще отидем и ще си
го купим. Пазете си парите, събирайте ги и не ги давайте за глупости.
Дебело подчертавам пак – в случай че нещо ни дотрябва от България, ние
непременно ще ви се обадим по телефона, за да ни го пратите. А това ще
означава, че въпросното нещо го няма в цялото южно полукълбо, много е
дефицитно и скъпо. Такава стока още не ни е дотрябвала и не съм чувал за
съществуването й. Значи край на тези неща, моля ви се...
Русан
може би няма да има възможност да вземе всичко със себе си – имам
предвид пакета с писмото и батерията. Само едното ще е, но кое от двете -
ще разберем довечера. Вие не се учудвайте, ако не получите останалата
половина от пратката – това значи, че той не я е взел. Но аз във всички
случаи ще ви кажа по телефона кое как е станало. Сега да се върнем
отново на колета.
Получихме
и страниците от албумите ни. Виж – това е наистина една много скъпа
вещ, имаща безценна морална и сантиментална стойност за нас; тя ще се
съхрани в семейните архиви завинаги (докато суджука замина още същата
вечер, когато го получихме и даже спомен не ни остана от него, освен
махмурлука на другия ден от прокисналото вино, с което го прокарвахме). В
тези албуми има неповторими снимки, близки и далечни спомени – една
цяла лична драма, една историческа епоха (поне за нас е така). За това
съм изключително благодарен и тук дори аз от вълнение не мога да намеря
най-точните думи, с които да изкажа тази своя гореща благодарност. Освен
това ние улучихме и подходящия момент на по-ниските цени преди
увеличението им. Сега при тези баснословни тарифи вече би било неразумно
да се изпраща каквото и да е. Но така или иначе, на нас повече от това
което имаме, нищо друго не ни трябва – очистете си дома от боклуците;
продавайте, раздавайте, подарявайте. Нашите вещи в никакъв случай не са
толкова ценни, че да ги пазите. А и те никога няма да ни дотрябват пак.
Гледам
в колета, че има и едно пакетче с пелинова билка. На етикета пише
някаква рецепта – нея ли да ползвам или ще ми пишете друг инструктаж. Ще
чакам да разбера точно какво да правя, защото на етикета пише че се
залива с 30 л вино, престоява малко и после се прецежда. Аз обаче искам
тази по-силна отвара да си я прибавям към виното по малко – зер как се
изпиват 30 оки вино наведнъж; то не е невъзможно, ама и много комити ми
трябват за благородното дело, а тук не разполагам с толкова достойни
люде. Пишете ми по-нататък по този въпрос - сега не съм на зор, а и
билката в пакетчето няма да се развали. Онази вечер с гостите се
разбрахме някой ден да си направим една сбирка само на кебапчета. Всяко
семейство ще се представя със собствена рецепта. Ние освен това ще
накълцаме лук и магданоз на ситно, както баба правеше гарнитура за
кебапчетата. За същата вечер ще наглася и една доза пелин, но дано до
тогава да съм получил инструктажа по приготовлението му.
Неничко
много ще се зарадва на космическият си кораб. Сега ще ми извади душата
докато го сглобим. Уж има мерак за такива ръкоделия, но инак ръцете му
са заврени в гъза - все разваля нещо (то просто се счупва само), все
изтърва нещо, накапва покривката докато яде като свинче и винаги другите
са му виновни за всичко, докато той - никога. Този път обаче ще го
оставя да си работи сам, а аз само ще го наблюдавам отстрани. В писмото
пише, че книжките за него са две, но в колета имаше само една. Сигурно е
натежала повече и сте я махнали, но не е голяма работа. Аз мисля че
писах, но и предишното ви писмо с мартениците го получихме, макар че е
било по-дебело - тук всичко се получава.
Макар
и със стара дата (защото писмото ви е почнато преди месец), радваме се
че сте оздравели и сте изтикали дългата и студена зима. Сега вече е
по-добре като се е позатоплило времето. Разбирам, че по Заговезни и вие
доста сте заговели – ей така, от нямането. Видели сте се с много и
приятни хора, за което аз подчертавам – най-благородно и искрено ви
завиждам...
Видяхте
ли сега, защо няма изби и мази по къщите в Австралия (пореден
минус/кусур на държавата, от темата която бях подкарал преди известно
време, за плюсовете и минусите на “червения континент”). Тук каквито
порои се изливат от небето - водата стига едва ли не до полилея на
тавана, какво остава за напълването на мазите. И при нас стават големи
наводнения - цели области се заливат с вода от реките. Аз и друг път съм
ви писал как става това. Пък и тук хората не правят туршии, компоти и
зеле за зимата, та да ги складират по изби и мазета. Пиша го това по
повод на поредното завиряване в избените помещения на блока – аз всяка
година си спомням за такива моменти. Особено и реката като подпре отдолу
и всичката вода се връща обратно по каналите...
Сега
чета от писмото, че колетите с къмпингарските ни съдове така или иначе
вече летят за насам. Вие сигурно сте ги изпратили по същото време заедно
с албумите. Сега вече дълбоко съжалявам, че не можах да предотвратя
тази глупост, дето пък аз й бях инициатора като за капак на всичко.
Въобще не исках да ви вкарвам в излишни проблеми и масрафи, но тя се
свършила вече. От сега нататък ще бъда много по-внимателен в желанията
си – особено когато ги споделям с вас. Защото вие каквото чуете от мене и
го правите, в желанието си да ми доставите радост – аз прекрасно го
разбирам това. Обаче действията ни не винаги са така разумни, особено
когато се извършват под влияние на силни и спонтанни емоции. Майка пита
дали тук расте праз – има, разбира се. Голям и дебел, дълъг като масур
за прежда, но и много скъп – колкото салама...
Току
що на Женя й се обадиха от едно място за интервю. В сряда сутринта ще
бъде там. Отново надеждите ни узряха и с цъфтежа си достигнаха върха. Но
чак в следващото писмо ще има информация по този въпрос. Сега само
споменавам за какво ще се говори и мисли през тези следващи два-три
дена. Автоматично след телефонния си разговор, Женя започна трескаво да
се рови из листите, документите и се хвърли в сериозна подготовка. Добре
че Бог, като ме знае че съм си по-смотаничък, та ме изпрати направо на
работа, защото ако трябваше аз да мина по всичкия този огнен и трънлив
път, да съм си умрял като безработен. Но госпожата е по-организирана от
мене и пó му разбира – тя още от студентка си е такава…
Луканките
(надениците) които си правихме, ние не сме ги сушили - веднъж защото е
много топло и влажно, и втори път - защото аз ги обичам сурови, печени
на скара (карначета по “Правешки”). Може би през зимата ще е възможно да
се сушат, защото по принцип времето е сухо и по-хладно, но все пак през
деня става 20°C. Е, вечер за малко пада до 12°C, а като се облещи и
слънцето от небето - може и 27°C да стигне, áко че е зима. Така че за
сушене може би трябват специални инсталации, сушилни, но за нас това е
много сложна и дълга процедура. После, има и друго нещо - ние надениците
си ги поръчваме пресни, без никакви прибавени препарати против
разваляне, защото тези химикали миришат и развалят общия вкус на
продукта; ето защо трябва да се съхраняват в камерата на хладилника. Там
могат да стоят с месеци на кокал, като ти се дояде – вади и печи; било в
тава, на грил, огън и т.н.
Когато
нашия хладилник се развали, това беше в сряда. В четвъртък идва
майстора, за да каже че този вече не става – да си търсим друг. А ние
новият го инсталирахме чак в петък вечерта. Спомням си, че отвън беше
37°C-38°C жега (междувпрочем, колкото и вътре в апартамента, защото ние
още не сме дорасли да имаме и климатична инсталация) - от вълчо месо да
бяха тези наденици, пак щяха да “викнат” за три поредни горещи дни.
Другия вариант беше да ги разнасям с колата напред-назад непрекъснато,
защото в нея има климатик, но разходите във време и бензин нямаше да
покрие стойността на самите карначета. За това ги оставихме така на
произвола, а пък после си ги употребихме макар и леко вмирисани на мърша
(баба нека да ме прощава на това място...) – е, ядох си ги предимно аз,
че другите се мръщят на развалена храна. Докато аз съм добро прасе и
мачкам всичко. Понеже си бях поначало ящен и перях наред всякаква
манджа, в казармата един мой много близък тогавашен приятел (Първан
Бараков от с. Бръшляница, Плевенско) все ми викаше: “Ех Михо, дееба и
нереза си – на теб и бъркъни ‘а ти набъркат и бъркъни шъ ядеш, да
ги’е…!” Аз по онова време тази думичка “бъркане” не знаех какво
означава, освен от литературата като: бъркане на бетон, бъркани яйца,
бъркане в гащи, под пола и т.н. Впоследствие вече разбрах, че по техния
Плевенски край така наричали храната на прасетата – набъркват им
всичкото заедно в коритото и онези лапат, та им плющят ушите; куйруците
им се завиват чак от сладост. Та от тогава още ми се носи славата на
хубав човек, харен и хрисим. Но аз имам и други подвизи, с които няма да
ви отегчавам сега…
На
този етап Женя използва компютъра като печатаща машина, а Нени - за
играчка. Не се е мислило още за някаква надомна работа, но ако тя
официално започне някъде, със сигурност ще си взема по малко и за в къщи
- докато си почива или бели лук, да побутва и копчетата на компютъра от
края. Майко, пишеш че татковата заплата е $90, предполагам това е
равностойност в американска валута. Това много ли е, малко ли е – нямам
представа? Умножени по курса на деня 76 лв. прави баснословната сума от
6840 лв. – обаче тези пари стигат ли ви и за какво? Аз направо не мога
да си ги представя тези огромни числа под формата на заплати. Може би и
самият лев като парична единица се е обезценил, като югославските динари
– сума шума, а пък нищо не можеш да си купиш с тях и само се облизваш
през витрините на магазините. Имате ли някакви “компенсации” или каквато
купешка дума използваха комунягите, заради тази разгромяваща инфлация?
Индексации ли беше, инхалации ли - що ли? Мислете хубаво, да не би да
потънат вдън земя, заедно с някоя червива банка. Вложете ги поне в една
по-сериозна финансова институция, без значение за цвета й (“синя” или
“червена”). Явно както е казал Алековият бай Ганьо, “… и едните, и
другите са маскари”. За вас вече е важно само оцеляването, а властта да
си я дели кой с когото иска. И спасението ви е идване тук и толкоз...
Току
що пък с редовната поща дойде писмо от Валя и Сашо. При случай ще им
искаме телефона на Асето в Берлин, за да установим връзка и с нея. А
какво правят Стелка и Митко? Прибраха ли се окончателно от Германия или
са още там и се мъчат да вземат немско поданство? Защо не дойдат тук,
ако са още извън България. Никой няма да ги закача, ако от самата
Германия действат за идване в Австралия – независимо колкото и дълго
време да отнеме процеса, те ще бъдат там с особен статут, като заварено
положение или с временно пребиваване и никой не може да ги изгони.
Кажете го това на чичо Ичко - те може би ги знаят тези положения, но все
пак – нека и ние да помогнем с каквото можем и знаем.
Отклоних
се малко от темата. Мислете за тези неща и ми пратете някакъв ишмáр,
интифъ дето се вика. Аз за себе си смятам, че ако човек има някой и друг
спестен лев, във всички случаи е по-добре последният да бъде във вид на
долар, защото той никога няма да отива надолу. Това е един вид
инвестиция на малко парици, които практически не могат да станат
по-малко, а всеки един момент когато потрябват някакви суми, обръщат се
по курса на деня и се ползват в момент на необходимост. Хубаво е да се
инвестира тези дни в земи, недвижими имоти и т.н. Само те носят един ден
100% възвращаемост. Добре ама за това трябват много пари или големи
заробващи заеми от банковите хиени. А такъв заем с висока лихва,
разхвърлян в годините напред е абсолютно същият колец в задника. Изобщо
това е един омагьосан кръг, но както и да е...
За
предпазване от комари и други гадни насекоми има едни специални мазила,
които ние използваме в критични моменти. Но като ти забръмчи в ухото,
кел файда че си се намазал и не те хапе. Не съм чувал да пръскат със
самолети, а единственото спасение от тях са мрежите на прозорците.
Новата ни къща ще има такива, но сега нямаме и ще търпим.
Много
се радвам, че татко го е отболял кракът. Сега трябва постепенно да се
раздвижва и прохожда, докато пак стигне до ходене пеша на работа. Лимита
ни за телефонни разговори е 25 минути по USA$1 на минута. Това прави
около $33-$34 нашенски пари – излиза горе-долу по $1.75 на минута. Това е
сумата, която ние така или иначе плащаме, дори и да не изговорим
всичките си 25 минути. А евентуалното допълнително време над тях се
плаща по същата цена, умножено по минутите, с колкото е надскочило
лимита. Ние от Декември насам нямаме сметка. Изглежда са ни забравили
или пък ще се сетят за нас, та изведнъж ще платим за целия период до
сега. Но каквото е.
Благодаря
за телефона на Снежа и Денчо. При пръв повод ще им се обадим в Либия.
Това е комай края на писмото ми. Радвам се, че само след няколко дни ще
го четете. Тъкмо ще го имате вместо Великденски подарък. Друг по-голям
няма да правим, освен при изпращането на касетките да сложим и няколко
шоколадови яйца. Такива се ядат тук, а не варени кокоши както е в
останалия свят – но у нас ще имаме и от двата вида, защото само ние сме с
два Великдена – Католическия и Източно-православния. Повече празници не
вредят - тъй знам аз; като сме безделници, да не сме без празници,
я!...
Още веднъж ви целуваме и горещо прегръщаме - а пък колко ви обичаме няма да казвам, за да не ставам банален: Женя, Нени, Ангел…
Няма коментари:
Публикуване на коментар