Скъпи и обични мои майко и татко; близки и далечни роднини, приятели!
21.11.1996
- Това вече е първото ми писмо, в което за жалост към обръщението си не
включвам и милата ми баба Фанче. Нека тя сега почива в мир и Господ да
прощава греховете й, както и на всички нас покрай нея. Ние от много
сметки и изчисления, така и не улучихме кога точно се падаха 40-те дни
от смъртта й. Аз мисля, че го бях пресметнал за 12 Ноември. Правихме
сметка на тази дата вечерта да поканим Жоро и Ели - само да минат покрай
нас и да пием по глътка винце за “Бог да прости”. Ние всъщност бяхме
заедно с тях на връх Архангелов ден и след това на другия ден – “на
патерици”. Това беше в петък и събота, а те чак в неделята са се падали
40-те дни. Добре ама като ни награби пак бурята – аз на работа, Женя на
курса, Нени на училище, уроци по пиано, писане на домашни, свирене по
цяла вечер – така и не се сетихме барем една свещ да й запалим. Нищо не
ни оправдава за неханието, знам, но Бог ни е свидетел на какъв огън се
пържим всички (тук съвсем нямам предвид метеорологичната и климатична
обстановка - тя е просто един допълнителен нажежаващ елемент, на който
даже нямаме време и някакво внимание да му обърнем). Аз бях на голям зор
в едноседмичната си и половина трудова дейност. Добре че в резултат на
това донесох известно количество парични средства, та с тях поне да
покрием данъците на колата и каравана. Аз това мисля че го писах в
предното си писмо, което благополучно замина онзи ден, заедно с Коледния
колет, наречен за миналите, за настоящите и всички предстоящи празници.
Дано само не откраднат кафето тези мошеници от пощите, защото много ще
ме е яд. То е от онова, простото разбира се и най-евтино като цена, но
ние си го пием такова и хич нищо ни няма. Е, някои други буржоазни
елементи пият и по-инакво, но ние от пролетариата “не сме от тях как’
Сийке” (разкошен лаф – да е жив и здрав този Чудомир, дето го е измислил
- лепне и подхожда за всяка една ситуация; въпреки че самият той е
покойник вече близо 30 години, от Декември 1967 ако трябва да съм
прецизен, този бележит български автор ни е завещал уникални по своята
колоритност произведения - аз много често използвам някои от неговите
изрази, което по никакъв начин не искам да прозвучава като
плагиатство)...
Изпратих
колета още в понеделник, на 18 Ноември. От мокаятлък два-три дни не съм
писал, та сега рекох да седна за малко и да драсна някой освежителен
ред - минути преди да прибера Женя от курса й. В деня, в който пуснах
колета, пристигна вашето писмо № 161, с некролога за 40-те дни на баба.
Всеки ден го чета, но тези дни ще седна на спокойствие, че да му
отговоря по-подробно. Ние скоро ще се чуем и по телефона, защото вече
влязохме в новия месец, от новата сметка след 20-то число. А пък на
Архангелов ден не се обадихме, защото вече си бяхме изприказвали лимита
за периода Октомври-Ноември. Сега обаче ние няма да чакаме да дойде чак
Никулден, та тогава да се обаждаме, а ще го сторим по-скоро. Тогава пак
ще бъдем заедно с Ели и Жоро - или у тях, или у дома; без значение.
Нейният баща се казва Никола, та поводите за почерпки са достатъчно
много. Той пък на 08 Декември имал и рожден ден, но сме се разбрали да
разграничим моабетите и те да са отделни – всеки за съответния празник.
Стига с тези съчетавания на общи празници, защото по този начин губим от
мероприятията и въртим (по смисъла на ядем и пием) на празни обороти.
Тази събота пък ние ще отидем у тях - ей тъй, без повод. Почнем ли да
търсим повод за всяко едно напиване и ще се превърнем в алкохолици,
докато като се черпим без повод сме си само едни социални пияници. На
другия ден ще поизлезем на някъде, защото всички ние изпитваме остра
нужда от чист въздух, ярко слънце и прохладна вода, подобно на онова
“живото същество” и “дружбата му със СССР” - дето била толкова
необходима и жизнено важна, само че съм забравил вече къде съм го чел и
кой комунистически мъдрец го беше казал... Е, хубава работа сега – как
кой, бре? Ами вожда и учителя, другаря Георги Димитров забравихте ли го,
а? (цитат, не мой – б.а.: “Дружбата със СССР е тъй жизнено необходима,
като слънцето и въздуха за всяко живо същество”). ПФУ! Господи, каква
продажна мерзост! Нали заради този СССР сега сме на опашката и кой от
където мине ни припикава, както кучето пикае по ботуша на стопанина си,
но сега и това ще го оставя за тема на друг разговор…
От
онзи ден Австралия се радва на скъп и височайш гост – Американският
президент Бил Клинтън е на полуофициална-получастна визита в страната,
където провежда множество импровизирани срещи с народа, няколко
по-официални в Парламента и т.н. Навсякъде обаче хиените му го следят и
не го изпускат от очи - буквално по суша, въздух и вода телохранителите
бдят денонощно. Онази вечер като влезли в операта на Сидней, онези
бъркаха чак и в клозетните шахти и сифони, за да проверят да не би да
има нещо съмнително (бомба, устройства някакви и т.н.). Бодигардовете от
специалните служби на CIA и FBI (за по-непросветените, това са
американските аналогични отряди на съветското КГБ и българското УБО)
наброяват 600 души, които непрекъснато се движат заедно с официалните
лица. Само за много малко инцидента с руската ракета щеше да им помрачи
почивката и веселбата, но нашите добродушковци отново простиха на
московците. Отърваха се “на косъм” от голямата патаклама, но нали
богатият човек е великодушен – и този път им се размина на червените
кхмери от Кремъл...
Иначе
други новини около нас няма за сега. Днес е четвъртък и излезе вестника
с обявите за продажби. Даже още сутринта двама души се обаждаха за
каравана. Решихме да продадем все пак и него, защото тази година
ваканции и пътешествия не се очертават, поради голямата безсрочна
“отпуска”, дето се е задала на хоризонта – която обаче за жалост ми е
неплатена. Ако нещо изникне ненадейно, най-лесно е да си купим друг
фургон – просто слагаме парите в джоба, отиваме на адреса и се пазарим
до тогава, до когато продавачите му не кандисат и той от техен стане
наш...
Вчера
ходих и в Министерството на транспорта – отдел “Пътища”, за да проверя
как стои въпроса с тази прословута магистрала, която един ден уж ще
преминава току до нашето място. Действително, че там такива планове
съществуват, които аз лично видях с очите си – това бяха прототипни
идеи, датиращи още от 1966 (интересното беше и друго, че в тях нямаше
нищо “строго секретно”; това ако беше в България, щеше да е обявено за
стратегическа зона и класифицирана информация, докато тук всичко е ачик –
никой не се крие, страхувайки се от сянката си). Всичко това обаче е
само един проект на хартия и в предстоящият петгодишен насрещен план
въпросното строителство на магистралата не е заложено; в това поне ме
увериха служителите. Напълно в реда на нещата е никой да не знае каква
ще бъде занапред съдбата на този план – там може и никога да не се
построи такова пътно съоръжение; единственото което действително
съществува и което е самата истина е, че на това място съответните
служби са си запазили коридор (терен), който в момента представлява
свободна затревена зона, където местните хора си пасат добитъка: коне,
крави и т.н. Само че потенциалните купувачи се страхуват от тази
евентуална възможност, поради които причини се въздържат и не искат да
купуват места за строителство в този район. На всичкото отгоре, ако
Министерството все пак реши да го строи това шосе, плановете и проектите
му трябва първо да бъдат одобрени от Правителството (съответното, което
е на власт към този момент), при това на най-високо ниво в местния
Парламент (щатският). Одобрението от своя страна пък означава и
отпускането на средства за този строеж, а тук говорим за пътна
комуникация от порядъка на милиарди долари. Много вода има да изтече
докато Австралия се бръкне в джоба с такава сума, за да си прекара една
нищо и никаква допълнителна улица, на фона на всички останали
съществуващи трасета и пътни артерии. Както вече споменах, нещата не са
на Федерално ниво, а само на Щатско. Разбира се това са едни
успокоителни пояснения за цялостната картина на тази драма. В
Министерството ме увериха, че пътят по никакъв начин няма да засегне
мястото ни с разположението си, което има в момента. Евентуално шум и
прах могат да се появят в малко по-големи дози, при това кой знае
кога/някога, но то къде ли пък няма такива неща. Чунким ако живееш на
пъпа на София не ти е шумно и прашно; коли, трамваи, лудница! Но
всичките тези самовнушения и хипотези, които изказвам са за мое
собствено успокоение и важат само в случай, че ние не успеем да продадем
земята и един ден въпреки всичко си построим къщата там. Така че в края
на краищата положението хич не е толкова бедствено. Е, няма да могат да
се вземат много пари от това парче земя именно поради тези причини и
съображения, както ние предварително си правехме сметката без кръчмаря,
но поне парите на банката да върнем - пак стига ни и тая утеха...
Разбрахме
от Васил, че Българската Народна Банка вече е фалирала, била затворена и
от Международният Валутен Фонд е назначена комисия, която в момента се
разправя с финансиите на държавата. Така ООН процедира със Заир, Етиопия
и други изключително недоразвити страни. Чи ни въ ли’й срам бре,
серсеми!? (упрекът ми съвсем не е отправен лично към вас, скъпи мои
близки и приятели, защото това все пак е отворено писмо-книга, което
един ден ще се чете от широкия кръг читатели; силно се надявам то да
попадне и в нечии ръце, които до скоро са развявали червени байраци,
гласували са винаги под строй с червената бюлетинка и кракът им макар и
веднъж не е стъпвал отвъд бодливата тел...). Доларът също подскочил до
270 лв., след като изборите вече минаха и в двете, взаимно сравняващи
паричните си знаци държавици. А по още по-голяма ирония на финансовата
съдба се проведоха в един и същи ден (макар и при средно 7-часова
разлика). Само че едните бяха отвъд Атлантика, а другите – по бреговете
на Черното море...
22.11.1996
- Ето че безработните ми дни се нижат един по един - кой от друг
по-сиви, еднообразни и безнадеждно скучни. Тази седмица нямах никакви
обяви за работа. Особено сега с наближаването на Коледа, работния пазар е
най-слаб. Всички компании се приготвят за приключване на годината и
единственото, за което се мисли в момента са предстоящите големи
празници. На никой не му пука вече за работа, а само как най-добре да
прекара отпуската си и къде да си потроши парите, които съвестно е
заработвал през останалите 50 седмици. Това бездействие хич не се нрави
на определени кръгове от фамилията, но и аз нищо не мога да направя за
ускоряване процеса на промяната и за да им угодя на прищевките и
капризите.
Вчера
Васил идва у дома да инсталира българската азбука в компютъра. Скоро ще
започна да пиша писмата си на него, но търся още една клавиатура, че да
налепя по копчетата й българските букви и символи. Те нямат нищо общо с
английските и ще бъде много трудно да се използва оригиналната. Но това
е само един от белите кахъри - сега не ми е тумнало баш до него. Пак от
Васил разбрахме, че доларът е вече 330 лв. - по наши преценки и
прогнози до Нова година той ще бъде малко под 1000 лв. От тук нататък
положението е вече неудържимо. Тежкó на тоз нещастен и изстрадал
народец... Или пък си заслужава съдбата – знам ли и аз какво да
мисля?...
Снощи
и тази сутрин пак се обажда един делегат – потенциален купувач на
каравана. Каза че уж ще дойде до нас да я види, ама вече е 10:00 и него
още го няма – защо ли не се учудвам вече?
Завършиха
и официалните срещи на Бил Клинтън с обществеността в Сидней, Мелбърн и
Канбера. Самият той и антуража му от няколко дни се намира на
територията на нашия щат, но доста по-нагоре към Екватора. Там всички са
се настанили за почивка и отдих в един комплекс срещу само $2000 на
вечер (Боже-е, а пък аз си мислех че ще почиват в някой къмпинг на
палатка, защото едва ли им се връзва на масрафа да повлекат цял караван
чак от Щатите, пък били те по-Съединени от нашите и най-Американските в
целия свят; ама че съм и аз един глупчо…). Близо хилядата души от
обслужващия персонал също са разквартирувани из района (за сведение на
обичащите да надничат в “чуждото канче” – хората си плащат от джоба,
сметките им не се осребряват и не се обсъждат в Сената на
всеослушание)...
Довечера
с Нени сме на урок по музика, а след две седмици му е концерта – пада
се точно на Никулден. Аз ще направя запис с видео камерата и ще ви го
изпратим. Майко, не се занимавай изобщо с рентгеновата му снимка. Всичко
вече е отдавна минало и забравено. По принцип тези снимки се плащат и
струват по $35. Но ние сме членове на обществена медицинска асоциация и
подобни манипулации за нас са безплатни (за слава на Небесата).
Правилото важи само за държавните поликлиники и болници обаче. В
частните се плаща и то дебело подплатено. Там пък ходят хората, които
имат медицински застраховки, покриващи някои разходи. Казвам “някои”,
защото за зъби например се прави отделна, допълнителна застраховка; за
линейка на Бърза помощ в случай на катастрофа и за каквато и да е друга
спешна нужда, застраховката също е различна от общата медицинска полица.
Изобщо всичко е много сложно, самите ние не знаем как действа, но не
сме се и опитвали да разберем. Знаем само, че системата е безупречна, но
трябват пари, за да си позволи човек такава застраховка - всъщност това
е горчивата и безпощадна истина, която важи за абсолютно всичко…
Интересно
ми стана майка като пише, че тази година избори са правили само в
Мелбърн, Сидней и Пърт. Че в Аделаида се намира най-голямата българска
емигрантска колония в цяла Австралия, а пък да не са имали урни баш на
това място – просто не ми се вярва. Но те там тези, които биха
организирали едни такива избори са все комунисти – вероятно за това не
са си мръднали пръста; след като няма техен кандидат, те не биха
подкрепили синия (той дано да е все пак син, че нещо много уж сини,
напоследък се оказаха червиво червени). Учудвам се и на информацията, че
от толкова хиляди българи живеещи в Австралия, едва 50 души само са
гласували. Неоспорим обаче е и факта, че хората, един път отскубнали се
от България и лапите на комунизма, повече не ги е еня ни за бъдещето й
като държава, нито пък за останалият, носещ тежкото бреме на немотията
народ. Аз деликатно съм подпитвал и анкетирал доста хора от близкото ми и
по-далечно обкръжение – много от тях, масово бих казал не биха си
направили и труда дори да отидат до някъде, за да гласуват...
Дойдоха
клиентите ми за каравана, че тъкмо ги изпратих и продължавам с
размишленията си. Това бяха възрастни хора, решили да ходят и да
обикалят необятната страна. Така е в този шибан свят - цял живот блъскаш
като скот, а почиваш едва като се пенсионираш, когато пък вече не
ставаш за нищо. Защото трябва да ви призная, че 30 или 40 години трудов
стаж в България бяха едно, докато тук са съвсем друго нещо. След активна
работна дейност в продължение на толкова много години и ако човекът е
все още жив, той задължително ще си е навлякъл поне някоя болест на
нервна почва от психическо пренатоварване, стрес и други
свръх-производствени причини, за които не се пише из вестниците и
списанията. Но това е същината и истинското лице на капиталистическия
свят, към който всеки се е засилил така устремно и мечтае за него, като
за райски залив в Тихия океан...
Майко,
а пък ти не се коси, че нямам честитка за Архангелов ден. Предното
писмо пристигна дни преди това, а другото - малко след него. Ето ми ги
на мене честитките. Нищо не ме радва повече от дългите ви и подробни
писма. Вярно е че няма много весели неща нито от едната, нито от другата
част на света, но каквото е. Само бъдете живи, здрави и спокойни, а ние
ще се оправим някак си.
Сега
с няколко думи ще разкажа и за къщите от каталога. Всички те са на
собственици, които по една или друга причина искат да се отърват от тях
(подобно като нас със земята). Кой има финансови проблеми, кой пък
здравословни – всеки с някакви сериозни аргументи. Къщите са стари по
принцип – на възраст между 3 и 30 години. Но наред с тях има и чисто
нови – те са построени именно с тази цел: да се продадат по-скъпо, за да
се строят следващите. Разбира се съществуват и още по-стари постройки.
Цените им са най-различни и варират въз основа на големината, броят на
стаите, площта на земята и т.н., но сега понеже травмата от нашия
строителен катаклизъм ми е все още доста прясна, та просто не ми се даже
и коментират тези болни въпроси. След това изгаряне, което стана с
купуването на тази проклета земя, незапочването на Женя да работи от
толкова дълго време вече насам и моето съвсем скорошно съкращение от
работа, за имоти изобщо не ми се мисли и приказва, че ме втриса. Това
всичкото е такъв огромен стрес, който пожелавам на всеки друг да понася
най-успешно както си ще, но не и самият аз. Докато не се стабилизира
финансовото ни положение няма да предприемаме абсолютно никакви стъпки в
тази посока. А милата ми майчица може да си се наслаждава на шарените
картинки колкото иска, да взема модели от там, дори да ги изрязва с
ножицата и да ги лепи по стените вместо тапети. За сега по темата “къщи”
спираме да говорим и мислим - в дома на обесения за въжета нали не се
приказваше; аз и друг път съм припомнял това. То е все едно някой таман
да се разведе с жена си и веднага да започнат да му досаждат с идеи за
повторна женитба – аз лично, по-скоро бих се гръмнал...
Днес вече е понеделник - 25.11.1996 – едва сега по обед съм седнал да
пиша, защото имах много домакинска работа. Докато си изчистя сутринта
кочинката, да сложа яденето да ми се пече във фурната (мусака готвя);
после водих Женя на курса й; на връщане минах през един магазин – някои
документи трябваше да се размножат, та да ги изпратя; ходих и на пощата
да пусна писмата за работа, прахосмукачих, та ей сегичка втасах чак.
Остана само колата да се изчисти, но това може да стане следобед или
утре (а най-вероятно и никога). Мисля дори днес да ви се обадя по
телефона. Сега тук е 12:30 на обяд, а при вас в България е доста ранно
утро. Но към 06:00 ваше време може и да звънна - татко става рано, а
майка ще се събуди въпреки желанието й да си поспи до по-късничко, но
нека ми прости. Вечер е по-трудно да ви се обаждаме, защото тук пък е
посред нощ.
От
къде да започна сега с изложението, след като вече казах официалното си
встъпително слово. Добре – почвам още петъка, когато приключих с
писателската дейност за този ден. Най-после, след дълги и мъчителни
дела, осъдиха онова говедо, дето през Април т.г. застреля 35 души, както
си пиеха кафето в една сладкарница на курортно селище в Тасмания.
Общественото мнение и реакция по този трагичен инцидент беше с гигантски
размери. Собствената му майка даде изявление във вестниците, че е
родила чудовище, което не трябва да живее сред хората. Голямо чудо беше,
голям шум се вдигна, но и голямо пазене му дръпнаха стражарите. На
всяко появяване в съда, Полицията отцепваше по няколко улици от всяка
посока, където преминаваше бронираната камионетка с арестанта. Оцелели
жертви или близки на загиналите щяха да го линчуват буквално на пътя. В
крайна сметка съдът го осъди на по 31 години за всяко едно от 35-те
убийства - това на практика си е доживотен затвор или общо 1085 години
(демек ако все още е жив, на свобода ще го пуснат едва през 3081, в
зависимост от това което настъпи по-напред – неговата естествена смърт
или освобождаването му от килията на каторгата). Така и не се разбра
мотивът на неговото злодеяние, подбудите за извършването му и т.н.
Маниак, психично болен или престъпна самоувереност, слободия - много са
подходящите сравнения, без да е доказано кое точно. По телевизията
показаха малкия коптор, в който Мартин Браян ще прекара остатъка от
дните си, при максимално строг тъмничен надзор и непрекъснат 24-часов
контрол от телевизионни камери, които ще следят и естествените му нужди
дори. Клозета е в същото помещение и за удобство гърнето е монтирано
точно до главата, от страната на леглото. Няма излизане от там, освен
“напред с краката”. Така шумът по това събитие утихна, но душевните
травми ще вгорчават занапред живота на много хора.
Посещението
на Американския президент вече привърши. След няколкодневна почивка по
нашето крайбрежие, Клинтънови отпътували за Родината си. Останали много
доволни, защото никога преди това не били идвали в Австралия. Хареса им и
на тях, завалиите, обстановката в тази държава - но дали ще си намерят
някаква подходяща работа, ако рекат да се преместят и заживеят тук за
постоянно, не знам. А пък и нашия Министър-председател ги увери, че ще
получават безработица (социална помощ) наравно с всички останали хора от
народа, при това в същия размер от около $730 на две седмици (не на
човек, ами за цялото семейство, áко че е Президентско). Това ни
успокоява до някаква степен, защото евентуално ще си имаме поне еднакъв
жизнен стандарт с тях...
В
петък вечерта ходихме с Нени на урок. Учителят вече му даде песните,
които той ще свири на Коледния концерт. Учим ги усилено, да видим как ще
се представи. Концертите са на 06 и 07 Декември (петък и събота). Ние в
петък вечерта за Никулден ще се съберем у дома заедно с Ели и Жоро, че и
на риба на всичкото отгоре – УЖАС! (понеже аз риба не ям), а в събота
отиваме на представлението. Същия ден Ани и Сашо ще се местят в друга
квартира, та ще трябва да му помогна, но още не знам как ще съчетаем
всичките си ангажименти. Погледнато от друг ъгъл, великите личности
винаги са измисляли нещо за излизане от дадена трудна ситуация - така че
аз не се тревожа особено; няма начин да не ми дойде нещо на ума. На
мене ми дай програми да правя и бъдеще да градя! За работа не ме търси! В
неделя пък, както вече споменах отиваме на самият Жоро да празнуваме
рождения ден. Изобщо пред нас стоят задачи тежки, всичките са от
насрещния план и никоя от тях не търпи отлагане...
А
сега продължавам с хроника от битов характер. В събота бяхме заети
почти през целия ден - писахме писма за работа, подготвяхме документи за
кандидатстване, Неничко свири и репетира за концерта, къпа се в басейна
за разтуха и т.н. Вечерта ходихме у Жорови на гости. Там пък Нени заспа
изморен от игрите, та го оставихме да пренощува у тях. На другия ден
(вчера) се бяхме разбрали да ходим заедно до един парк и разбира се на
барбекю. Следобеда пък пихме кафе у тях и така почивните дни минаха (те
за нас вече всичките са почивни, но нали такава е думата).
Вчера
имах и един клиент за колата, но не се обади повторно - сигурно се е
отказал. А – най-важното! И ние сме шокирани от новите цени в България.
Онзи ден Жоро говорил с майка си – по-точно тя мълчала, защото хората
още не можели да се съвземат от новината. Доларът както си мислехме, че е
270/330/370 лв., сега по бюрата се обменял вече по курс 450-500. Амчи
това е катастрофа, бе - казвам ви! Споменаха за хляба 190 лв., бензина
160 лв., кисело мляко 90 лв. и още много други стоки от най-първа
необходимост, които аз не мога да осмисля за сега нито като цифри, нито
пък като реални цени. Как ще се оправяте там, акъла ми не стига - но
по-тъжното от всичко е, че ние не можем да ви помогнем с нищо от тук.
Ходя напред-назад из стаята като дизелов локомотив и не знам какво да
правя и какви варианти да измислям.
Леля
Цонка (на Ива майка й) още чака да й разрешат визата за постоянно
пребиваване в Австралия. За сега само си продължава срока на
съществуващата туристическа виза. След като получи това разрешение, едва
тогава ще има право на пенсия - и то чак след други две години престой.
Изобщо и по този въпрос е една мътилка, та нямам думи да я опиша. Но
каквото е - ние ще действаме по нашия предварително набелязан план, пък
каквото излезе. При нея положението беше малко по-друго, защото няма още
навършени 60 лазарника. Тя чака да ги направи тук, за да й се придвижат
документите по-бързо и лесно. Годините отлитат със страшната си
скорост, а от друга страна при нас постоянно все по нещо се сменя, за да
утежни допълнително и без друго тежката ситуация. Но най-главното в
случая е първо да намерим работа, защото в противен случай всичко отива
по дяволите - в графата “неосъществени блянове и празни мечти”...
След
малко отивам да взема Женя от курса, Нени ще си дойде от училище и
движението около мене, както и напрежението започват отново да се
покачват (с други думи: добре ми е сам, събирам си акъла и никой не ми
пречи да си върша работата). В сряда съм на зъболекар, а в петък вечерта
отиваме на гости у македонците – на 06 Декември те летят за България,
та да се видим с тях на изпроводяк. Ще им дам вашия адрес - ако имат път
нататък, може да ви се обадят. Няма да изпращаме нищо по тези хора,
освен едно голо “много здраве и сърдечни поздрави”. Нищо, ама от сърце -
както се казва. Аз се надявам, че вие до това време ще сте получили и
колета, който поне малко да зарадва изстрадалите ви души. Надявам се
последният да послужи и за малко по-ведрото ви настроение по Коледа и
Нова Година. Ние още нямаме конкретни планове за тези празници, освен
основната директива, че ще сме заедно с някого и ще празнуваме на пук на
мизерията. Но къде, с кого и как - за сега не знаем. А пък е твърде
възможно и тази предварителна програма да се промени с времето - сега
плановете ни са от ден за ден. Утрешното бъдеще е съвсем неясно, а
днешното настояще – доволно бедно!...
Напред
ходих да прибера Женя от курса, който кара в едни учебни корпуси. Сега
продължавам с творбата си в 15:30. Нени още го няма от училище, та
обстановката в къщи е относително мирна, тиха и спокойна. Заедно с
документите на Женя за следващият й изпит на задочния курс, с който тя
също се занимава в момента отделно от другия, в пощенската ни кутия
намерихме и вашето писмо № 162. То пристигна точно след една седмица,
откакто получихме предишното, на което вече отговорих. Виждам и чета
тревогата ви в редовете, особено след като не се обадихме по телефона за
Архангелов ден. Но аз мисля, че вече обясних няколко пъти за месечното
ни разпределение на телефонните разговори между 20-то и 19-то число
съответно на стария и новия месец. Ние се бяхме обаждали вече един път и
за това не звънихме повторно. Обаче сега като чета за тревогите ви, ще
хукна да се обадя веднага - не чак за Никулден. По този начин обаче
излизаме от всяка строго установена норма, точна сметка, безупречен ред и
минаваме в хаотично безредие и безплановост. По принцип ще гледаме
между всяко 20-то число на два поредни месеца да ви се обаждаме редовно,
обаче кога точно ще бъде това - самите ние не знаем. Обикновено това
искаме да е свързано с някой общ празник, но ако случайно не е - няма да
стане кусур. Или пък ако има някаква сериозна причина за обаждането.
Ето, какъвто е сегашния конкретен случай например. Аз бос вървя по
натрошени стъкла и стъпвам на бръснарски ножчета, но ще взема малко да
се потревожа и с вас (понеже ми е малко другото на главата), та да ви
успокоя по телефона от края на света! Добре, ама нашата мила “баба
Софка” рано-рано е изхвръкнала от къщи, защото аз звъннах в 15:30
тукашно време; при вас е било с 8 часа назад - значи около 07:30
сутринта. Татко сигурно е отишъл на работа, а майка може да е заминала в
София, та да праща нещо по родителите на Ани, които пристигат в други
ден. Но пък за да пристигат тогава (което е сряда, 08:00 местно време)
те би трябвало да са тръгнали вече от София. Или поне точно в този миг
са на аерогарата. Както и да е. По-късно пак ще се обадя, за да видя
какво става с всички вас. Дано само да сте здрави – те, тревогите ви
няма да се свършат и няма да се учудя, ако от сега нататък стават все
по-големи и повече (ама че ви успокоих, а?)...
Не
е трябвало майка да изпраща обратно снимката на Нени. Сега в колета аз
пратих и другата – на заздравялата му вече ръка. Нищо - не винаги можем
да си координираме действията предвид огромното разстояние, на което се
намираме едни от други.
Хубаво
е, че Румито и Веско ще ни пишат, но ние нищо не можем нито да разберем
по техните въпроси, нито пък сме в състояние да им помогнем с нещо.
Образованието в Австралия попада под едно от засегнатите пера на новото
правителство. Намалени са бройките на учениците, затварят се цели
училища, учителите са на улицата без работа, студентите стачкуват,
понеже таксите им се вдигат и т.н. Каквато и информация да взема аз от
тук сега, тя няма да е актуална докато пристигне до тях. После има и
друго - в Австралия съществуват 99 вида различно образование с още
толкова дипломи, сертификати и тем подобни. Има колежи, частни и
държавни; има варианти, съгласно които образованието да бъде платено от
някоя фирма (чрез спонсор), а после като се започне работа в нея
постепенно да й се връщат парите. Нещо като стипендия, но с
възстановяване на средствата при съответни минимални лихви. Единственото
и най-добро място за информация по всякакви подобни въпроси – било то
за емиграция, туризъм, обучение и пр., в крайна сметка си остава
посолството на Австралия, независимо в коя държава (приемаме, че в
Белград е най-близкото за България, но същото го има и в Атина). Даже и
заради някакво учение, те са именно хората, които ще издадат съответната
виза за образование, съответният кандидат ще премине през нечувано
тежки предварителни изпити и ще се платят космически цифри от такси за
всеки отделен учебен семестър. Но подробностите по темата така или иначе
ще се вземат пак от Белград. Това е единствена резидентатура,
оторизирана да се занимава с такива и подобни въпроси, да издава визи за
отделните случаи и т.н. Кандидатстването е първо там, а после където и
да е било другаде. Но първата бариера е на улица “Чика Любина” (чичо
Любчо) № 13, намираща се на пъпа на Белград. Кажете им я на Вескови тази
информация, защото както ми е пламнал юргана, аз не ще седна да пиша и
писма на всичкият ми зор. Между другото ще се интересувам най-живо по
техните проблеми и ако чуя някаква полезна информация за тях, ще я
напиша допълнително. Може би Ива и Румен ще знаят по-добре, защото те са
завършили и Университет тук - за това работят и двамата, при това на
високо ниво...
Въпросите
ви за земята, имота, къщата и другите идиотщини го отминавам умишлено,
защото отдавна ми трепери долната джука, устенцата ми са свити силно, а
езичето ми е като люта чушка – точка, край; не искам да чувам! Майка
много хубаво е усетила с безбройните си чувства и предусещания, че са ме
съкратили от работа, само че не това беше причината, заради която не се
обадихме на Архангелов ден. Разбирам, че и вие сте били на маса, така
както и ние. Само че ние гуляхме две вечери подред (нали пък сме и
по-млади от вас, та затуй). Аз мисля описах тези случки в писмото, което
замина с колета онзи ден и вече е на път към Габрово...
Точно
тук на това място Неничко си дойде, та ме измъкна от нас да караме
колелета по алеята. За това продължавам в 19:00, докато той си пише нещо
за училище. Напред вечеряхме и след малко ще започваме репетицията по
музика. Междувременно пробвах да се обадя по телефона, но нещо линиите
бяха заети. Току що ни се обади агентът, който се занимава с продажбата
на земята. След малко ще дойде у дома, за да ни каже как вървят нещата.
При
вас разбирам, че студът вече тропа на вратите, като в същото време
гладът пък не си е тръгвал от там. При нас е точно обратното, което пак е
някакъв вид положителност. Минали са и 40-те дни от смъртта на баба.
Мене така ме завъртя шайбата, че не можах да се опомня ни от едната
скръбна вест, нито от другата (загубването на работата). И на вас
милички, много ви се събра в последните месеци че и години, а аз
продължавам да не ви радвам с нищо ново и добро. Чувствам се виновен и
ми е много овчо, но какво ли повече от това мога да направя...
26.11.1996
- Снощи на това място прекъснах, защото у нас дойде агента и започнахме
мъчителните и изнудващи пазарлъци за продажбата на земята. Човекът ни е
намерил клиент, който обаче дава само $60,000. Това съвсем не е
приемлива стойност за нас, след като преди година я купихме с $2000
отгоре; а нали чакаме и да спечелим малко от проклетия парцел. В отговор
на това унизително предложение, ние казахме $70,000 като наш минимум.
Ако обаче се спрем някъде по средата, това ще бъде някакво чудо, защото и
без друго ще се загубят доста средства, но каквото дойде от тук нататък
вече. Снощи късно пак пробвах да ви се обадя по телефона, но линиите
вечер са дори по-заети от сутрин. Днес ще опитам пак.
Като
чета, че татко постоянно го боли кракът, та все на притеснения ме
избива и мене – да му изпратя ли една специална ластична наколенка? Тя
хем топло държи, хем стегнато. Но ми пишете специално, за да знам точно
какво да купя. Коляното ли го боли или на друго място? Това е още от
времето, когато и двамата паднахме със ските на Манастира. Той стъпи
отзад на ските ми - уж да го возя, за да не тича подире ми. Добре ама
като натежат с двама души, ските се засилват доста повече и така
паднахме на пътя. Това беше точно преди големия завой – малко над
хотел-ресторанта в кв. Водици, идвайки от Соколския манастир. Само че
тогава татко се удари лошо и от тогава му е тази травма в коляното.
Сигурно вече има 25 години от онова време. Дано да му се облекчава
болката с разни мазила, кестени и лекарства. Пишете ми да изпратя ли пак
от онази паста или имате още от предния път? Толкова много се тревожа
за вас - как живеете в тоя кошмар? Вярно е че има и по-лошо по света, но
с това ли трябва да се успокояваме. Ей го – самолети падат току всяка
седмица, бомби гърмят, пожари избухват, глад и жажда в Африка и Азия –
не знам на къде е тръгнал този свят? А пък и ние все по това ли ще се
мерим? До кога? Нали уж за разцвет говорим. Сега още едни избори й
трябват на България, та хептен да закъса...
Пак
ми дойде на ума да попитам за апартамента. Пишете ми честно – добре ли
постъпихме като го продадохме? Аз мисля, че и там хванахме последния
влак. При тази сегашна цена на долара, той трябваше да струва милиони.
Че кой щеше да ни ги даде? А след още едно известно време от него щеше
да остане една купчина развалини, защото то иска и гледане, поддържане,
стопанисване. И това е вярно, че си беше имот все пак – събиран от
близки, роднини; предаван от стари на млади. Но винаги настъпват едни
моменти, когато човек трябва да избира кое е по-разумното за дадения
случай, а не да се поддава на емоции. После – ето ги, парите от него си
стоя в банката и няма нито един цент загубен от тях. А за къщата на леля
ти Здравка, стотинките са ми направо в задния джоб. Само да речем и я
купуваме веднага, но не ни трябва на нас нов таралеж в гащите. Пишете ми
ако я искате, ще я вземем на мига. Но честно казано, аз на имоти се
наситих - THANK YOU VERY MUCH! (“тенкю вери мач” – буквално означава
“благодаря ви/ти доста много” на тоя селски език, но и от “мерси”
разбират)...
Времето
навън е чудно. Може да изляза, за да си проведа колоездачната
тренировка, след това ще се окъпя в басейна. Имам и малко къщна работа
да си свърша, но така да не ми се бута нищо, че не може да бъде повече
от това. Все отлагам разни дребни задачи, а понеже вече станаха и
доволно много, та хептен ги зарязах на камара. Нещо не ми идва работно
сърце, вероятно нямам настроение. Вчера опрахосмукачих апартамента –
ебаси, амчи аз капнах, бе! До колата така и не стигнах. И тя е за
чистене горката, но ще почака да й дойде реда. След като в момента
мозъка ми е зает с други по-авангардни проблеми, та за дребните работи
изобщо не мисля. Първо трябва работа да намеря, после земята да очистим,
тогава чак ще мислим за другите неща.
Статийката,
която сте ни изпратили трябва да е от онова задгранично списание,
издавано в Чикаго. Друг път не съм чувал за това име. На Златния бряг
(Gold Coast) освен наш Иван, живее и Иван Цонев – брат на известният
български артист Коста Цонев (а третия им брат мисля че е писател, ама
не съм много сигурен). Но иначе ние нищо не сме чували за тези хора,
нито някого сме виждали от тях. Та там живеят 300,000 души, а по времето
в сезона на отпуските който е през настоящият момент, числото на
населението стига 1 милион - голяма каша от всякакъв народ, но пък е
изключително красиво, много модерно и скъпо...
След
като повече от 40 минути безуспешно се опитвах да се свържа с вас, на
края се отказах. Явно има някаква повреда във вашата линия или в самия
телефон и свръзката ни е невъзможна. Ако е някаква повреда, дано скоро
да я отстранят - но не изключвам и намеса от пощата, за да се прекъсне
връзката ни. Всичко може да се очаква вече от тия гадове. Защото пробвах
само веднъж да звънна в Ямбол, без да говорим – нямаше проблеми. Но от
два дни насам вашия телефон дава едни и същи симптоми и сигнали, които
друг път не бях чувал в досегашната си практика. Ние ще продължим
отчаяните си опити, но ако въпреки всичко не успеем да се свържем, ще се
обадя на чичо Божко и ще насрочим ден и час - те да ви повикат у тях и
аз да се обадя у тях, та да си говорим. Много ми стана вече да поемам
всичко на плещите си – омръзна ми. Сега по мои сметки е 07:30 на 26
Ноември. Значи почнал съм да въртя от 06:30 като се надявах, че ще се
чуем с татко преди да е заминал на работа. Но не би! Ще пробвам довечера
пак, само че всички тези опити се плащат и всъщност лимита ни за
говорене замина в проби и заети линии по сателитите. Както и да е -
богати сме, ще плащаме!...
27.11.1996
- Вчера следобед и снощи късно вечерта продължих упоритите си опити да
се свържа с вас. Телефонът ви постоянно дава “заето”. Попаднах даже и на
чужд разговор (на български език). Изобщо всичко си е така, както го
оставих, че и по-зле (можеха поне телефоните да оправят, че да не се
месят разговорите). Тази сутрин Доков пак ми се обажда. Поприказвахме и
между другото го помолих да ви се обади и да ви каже, че сме добре,
защото от два дни вече се опитвам да се свържа с вас, а все не мога.
Снощи
отново идва нашия агент, който движи търговията със земята. Този
купувач бил много сериозен, само че понеже знае, че ние сме на зор, та
ни мъчи за малко пари да вземе нашата хубава стока (на мене ли тия, бе –
нали знам и аз колко човечета съм прискрипал по подобен начин, само че
не чак толкова “на едро”; мой ред е сега да ми го върнат с лихвите).
Преправихме договора на нова сметка, като този път нашия възможен
минимум слезе на $66,500. Тази сума точно ни покрива остатъка от заема
към банката, който й дължим, разните такси, изплащания, глоби и т.н. и
като се разплатим стъпваме на абсолютната нула. Без нито един цент
печалба, но и без никакви загуби. Всяка цифра вече под тази стойност
означава загуба в съответния размер. Клиентът предложил $61,500. Това за
нас означава точно $5000 загуба. Е, добре де - не е съвсем “загуба”
защото пък това е сумата, която завода ми даде като компенсация за
съкращението ми. Но даже и така, ние пак сме на ръба. Кога ще спечелим и
ние малко бе, мамка му? До кога ще се разхождаме по паяжини и ще
скачаме от клон на клон като маймуните? Аз когато реално казвам и
предричам нещата, които постоянно се случват в негативна посока, Женя ме
нарича “черногледец”. Че как да гледам бяло, като всичко е на ръба и на
върха на усилията! Като й казвам, че на нас не ни е дадено да се
измъкнем от тинята, тя ми се сърди. А то си е баш така. Няма загуби, ама
няма и печалби, успехи и т.н. А пък аз, наивният отначало си рекох: “Е,
паднаха от небето $5000, сега ще си ги сложим при другите, та да стават
още повече”. Ето че обаче пак не е съвсем така, но майната му. Нека
един път да се продаде тази земя, пък нататък ще видим. Много скъпи
уроци си платихме, но и никой не ни е виновен. Едно го мислиш, а то
съвсем друго става. Ако тези пари ги бяхме насочили за съвсем други
неща, нямаше да сме на тоя хал сега. Но нали човек се учи от грешките
си, за да ги поправи един ден. Само че връщане на загубеното няма – там е
проблема...
Тази
сутрин заведох Женя на курс, а аз следобед съм на зъболекар. Сигурно
родителите на Ани са пристигнали вече и си пият кафето у тях на
верандата. Така ще е - едни ще идват, други ще си отиват, а ние все ще
сме си на опашката и ще подсмърчаме подир този или онзи. Вероятно така
да ни е писано, такава ни била орисията. Всъщност на нас майната ни, ами
Господ дано на детето му даде закрила и ум, че и то има да тегли много с
овнешката си кратуна – от сега го виждам, нищо че пак е “черногледо”...
Като
се върна от зъболекаря, тук ще бъде вече следобед, но при вас – все още
сутрин, та пак ще се мъча да се свържа по телефона. Тая заран пък стана
някаква грешка. Обади се един друг човек и аз веднага затворих
телефона. Това никой път не е било до сега и аз все си мисля, че не е
случайно. Забравих да кажа на Доков, като ви се обади да спомене, че сме
ви изпратили колет. Това все пак е една надежда, макар и толкова
прозрачна. Ей сега се сетих и се ядосах. Абе акълът ми е на толкова
много посоки, колкото и в света не са познати. Постоянно имам за какво
да мисля и да правя “варианти”...
Продължавам
следобеда. Стоя си тук на хладно в хола, чакам да изляза от упойката и
междувременно пиша. Таман се върнах от зъболекаря. Свят ми се зави като
трябваше да му платя $215 за три пломби. А имам да ходя поне още три
пъти при него! Целият масраф ще ми излезе $665 – e, нека пак да съм
черногледец! Аз гледам вече с бялото на окото, но пак не виждам никакво
проясняване. Напред отново опитах да се свържа с вас. И пак попаднах на
чужд телефонен пост. Ибаз го – като че ли вече нямам сили да се ядосвам,
а съм и под наркоза още. Едно хубаво е напекло отвън, една чудна пролет
се е пукнала с 30-те си топлинни градуса...
Като
казах пролет пък, та се сетих и за сенната ми хрема. Никаква я няма още
през този сезон - нито при мене, нито при Неничко. И той е много
спокоен. Миналата година по това време вече ни беше нагънала и двамата, а
ние мислехме че той е настинал. Нищо подобно - киха и той като раздран,
но не в тази лоша форма като мене, а само от време на време. Това е
когато го подразни нещо носът. Но сега не съм го забелязвал да се дере.
Той e същият като баба си Веска - когато киха се заклаща полюлея у
съседите, а у нас гоблените се откачат от стените. Но тази година, да
чукам на дърво - и двамата сме спокойни. Ето още нещо положително - нали
здравето е най-важно от всичко...
Чакам
Женя да си дойде сама от курса си, защото аз не можах да отида да я
взема с колата заради посещението ми при зъболекаря. Всеки момент ще се
прибере. Никой не се обажда - ни за кола, ни за каравана, нито пък да ме
търси за работа. Ако нещата със земята вървят добре, до средата на
Декември ще сме я разкарали. Това е така само ако се мисли наивно и
оптимистично; обаче реалността е малко по-друга и аз мисля, че ще си
остане вечно наша. Дано да греша все пак, но за сега все ми се сбъдват
пророчествата. Довечера агента пак има среща с този клиент и после ще ни
се обади за резултата след разговора им.
Цялото
ми чене е изтръпнало от упойката. Тук така работят – с местна упойка,
за да не се усеща никаква болка. Главата могат да ти отрежат – пак нищо
няма да разбереш. Хубаво са го измислили. Само да не беше толкова скъпо,
майка му стара. Е, то не е и чак толкова скъпо, ако си бях на работа
обаче - но сега е малко тежко като финансово бреме...
28.11.1996
– Имаме вече развръзка и някакво развитие на събитията. Но хайде да
карам подред, за да не се чудите какво става. Вчера, след като отчаяно
се борих с телефонната номенклатура, на края реших да се обадя на татко в
завода. Информацията, която му поднесох от отсамната част на света не
беше съвсем радостна, но такъв е живота – раздава плесници отвсякъде.
Разговорът ни беше много кратък и докато извикам Нени (той акаше в
момента) да се обади на дядо си, връзката се прекъсна. Ядът и нервите си
ги излях на нашия нещастен телефон, който пък (едва после прозрях) с
нищо не ни беше виновен за ситуацията. Пръснах му парцалите и стана все
едно, че си го купил от “Млад техник” на парчета в кутия, за да си го
сглобиш сам. И туй не ми стигна, че рекох и да скоча отгоре му два пъти.
Това го смаза окончателно, обаче после като ми мина временното
умопомрачение, събрах му чарколяците отново и сега изглежда по-хубав от
магазинските. Ама много здраво работят в тая Австралия – я гледай какви
яки телефони правят само! След като разбрах, че има голяма телефонна
повреда на Падалото, първо ще изчакам няколко дни да я оправят, че
тогава пак ще се обаждам. Дано този път не си изкарам яда на телевизора,
че не им разбирам много-много на тукашните - ако река да го разбия и
него в беса си, как ще си го сглобявам обратно? Но и тях ги правят
здрави де, няма страшно. Важното е, че предадох на татко информацията за
колета. Там пише всичко най-подробно, а от настоящите редове които пиша
в момента, ще разберете още повече...
Задават
се няколко мероприятия, подходящи за заснемане с камерата - пак ще
напълним една касетка и ще ви я пратим скоро. Така с неуспешните
телефонни разговори на този етап приключихме.
Късно
снощи пак идва агента за земята с новото предложение от клиента -
$62,000. Онзи качил мизата с $500, но ние нямаме повече никакви сили и
нерви да чакаме, да плащаме грешни пари и да си играем на котка и мишка.
Принудихме се да приемем тази цена - подписахме неохотно договора,
макар че след като направих подробна сметка сме се ощетили не само с
$5000, ами вече с $10,000. Аз не бях сметнал едни пари, които още в
самото начало пак ние платихме за най-различни бюрократични такси и
данъци към Съвета. Така 10 каймета се изляха в помийната яма, ей тъй -
дорде щракнеш с пръсти. Но нали ще се отървем веднъж за винаги – добре е
поне, че няма да загубим повече. В тази игра трябва много як гръб,
защото и агента и клиента, пред очите ни си играха с нас както малко
дете играе с пишката си, виждайки нашето безизходно състояние. Те
отлично знаеха, че сме притеснени и притиснати с чатала до стената.
Освен това сме и чужденци – низ от множество фактори и факторчета, които
са все в наш минус и ущърб. Уж до края на Декември ще трябва да сме си
взели парите, да сме се разплатили с банката и да си седнем мирно и
кротко на гъзовете, за да видим как ще я караме от тук нататък. Дано
само този клиент да не се откаже в последния момент, защото това също е
възможно, познавайки до болка тяхната пословична точност и акуратност.
Хайде сега от тук нататък да гледаме вече “по-оптимистично” (само с
бялото на окото, за да не ми се вижда всичко все в тези черни краски...)
Сутринта
по телефона разговарях с две фирми, на които онзи ден им бях изпратил
документите си за работа. Още не са приключили с подбирането на
кандидати, но по разговорите ни си пролича, че и от двете места другата
седмица ще ме викат поне на интервюта. Аз с такова впечатление останах
от тях - вероятно е и да се самозалъгвам, защото може би така най-много
ми се иска да бъде. А и нали от вчера вече не съм черногледец…
Много
горещ ден е днес – температурите скочиха на 32°C по крайбрежието, 37°C е
малко по-навътре в страната, а са измерени и над 40°C в някои отделни
места. След малко ще вляза в басейна да се изкисна в топлата вода.
Иначе
живота на безработният човек е добър, спокоен, но и много скучен. Току
що ми се обади Ани, че нещо сте изпратили по родителите й. Като чух че в
пратката има и ракия, много се зарадвах; изпариха ми се всякакви черни
мисли от главата. Това ми оправи настроението макар и частично, за дни
напред. Значи Никулденът е подсигурен откъм питието. Може би още в
събота ще минем през тях да си приберем нещата – по това време ще се
намираме в непосредствена близост до квартирата им и ще прескочим за
малко. Ще си купим една орташка тенекия с българско сирене заедно с
Жорови и Руменови, та ще я разделим у тях. Така купено на едро струва
$90 за около 14 кг сирене. Излиза по около $6.50 килото, а по магазините
го продават по $12-$13 за килограм. Няма да се учудя, ако един ден това
му е цената и в самата България, както е тръгнало всичко надолу с
главата. Излишно е да подчертавам, че на високата магазинска цена ние
сирене не ядем, но по този начин “на едро” и след като си го поделим
между нас – това е сравнително приемливо решение, при който продуктът се
преглъща малко по-рахат на ниската си себестойност...
30.11.1996
- Случайно намерих тази синя химикалка. Оказа се, че къщата ни е
изпразнена откъм средства за писане. Докато бях на работа с такива
проблеми не съм се сблъсквал – там имаше всичко: краднеш едно от тук, от
там свиеш друго – чекмеджето на бюрото ми беше пълно с всякаква
канцеларска стока. Е, ще купим разбира се днес, но все още е ранна утрин
и магазините не са отворени.
Навън
продължава да е все така горещо. Някакъв топъл въздушен фронт нахлу
изневиделица, не знам от къде и ни развали досегашния рахатлък. Всъщност
официално лятото започва утре, на 01 Декември. Значи му е тъкмо навреме
да бъде топло, ама на нас не ни се иска да е така и все си мислим, че е
малко рано още да ни подкарва с жегите си.
Вчера
не съм писал, защото бях зает с домашно-битови и кухненски техники.
Онзи ден Женя триумфално вкара в домакинството ни една микровълнова
печка, онази вечер пък – нов телевизор. Изобщо това са все придобивки,
дето уж трябвало да ни сменят живота из корен, но дали ще е така - един
Господ знае. Тя специално отдавна мечтаеше за такава печка и ето че
миналия ден тя вече стана факт. Аз все отлагах купуването й по редица
съображения, обективни и чисто субективни фактори. Но госпожата като
пощръклее и си науми нещо – прави го без да отчита никакви сериозни
обстоятелства, най-малко пък финансови. Моите аргументи са силно против
такава “атомна бомба” в къщата, защото съм чувал всякакви небивалици за
изтичане на радиоактивни лъчеви потоци, които освен че се забиват и
отлагат директно в манджата, се разсейват и настрани. А както е
всеизвестно, радиоактивността предизвиква косопад, ракови заболявания,
понижава половата мощ и способност, от което мене най-много ме е страх.
Поради тези основни причини аз не исках сами да си завираме алфа, бета и
гама лъчите в задниците, но си спомних крилатите думи на моя прекрасен
учител по математика, Драшански: “С жена и с радио не се спори!”, което
пък малко перифразирано звучи и по следния начин: “С жена да спориш е
все едно с малко прасе да се надбягваш!” Така аз загубих своята кауза,
предадох се и преклоних глава пред невежеството, отправяйки най-горещите
си вопли и стонове към Бог: да ни закриля и пази от домашната радиация
поне...
Пак
в онази злополучна вечер, докато бях още пресен и претръпнал след
претърпяното поражение от неравностойната ми борба против микровълновата
печка, госпожата ме изправи и пред една огромна стена с телевизори в
същия шибан магазин - каза само да избера марката и модела. Нямах
най-малкият шанс и да сгъкам дори; чупих пръсти, свивах устни, зъбих се,
юдих се но вече и телевизорът се превърна във факт. Всичко това се
случи в четвъртък вечерта – ако знаех, нямаше да се събудя сутринта. Та
заради всичките тези покупки и особено този телевизор, аз вчера целия
предобед се занимавах с инсталирането и настройване на каналите с
отделните телевизионни програми. Последният е марка NEC, с 51 см
диагонал на екрана и е почти същият като Хитачито на леля Здравка, което
вие гледате сега. Има чудна картина и наистина е много хубав за цената
си от близо $600 и 5-годишната гаранция, която ни дадоха за него.
Печката пък струва само $250, но и тя има две години гаранция (вероятно
на такива уреди повече и без друго не дават, защото приемат че
собствениците им до това време ще са измрели от лъчева болест - да пази
Господ!). И двете съоръжения са от среден клас на луксозност –
съществуват много по-евтини модели, но видяхме и далеч по-скъпи от тях.
Но такива каквито са, за обикновеното домакинство вършат чудна работа.
Просто изборът е толкова огромен, че което и да хванеш за ушите все е
добро. Единственото дето аз тайничко си мисля е, че ние въобще не
изпитвахме някаква остра нужда от тези изгъзици и то баш сега на тоя си
хал, ама нейсе - то се свършило вече; от тук насетне остава само да се
радваме на придобивките си и през сълзи, едва преглъщайки на сухо
коравия залък завчерашен хлебец, мълчаливо да гледаме новините от
“синия” екран...
Вчера
пък ми се обадиха за интервю от една агенция. Това е някое от местата,
където онзи ден се бях обаждал - изглежда съм възбудил някакъв интерес,
особено с опита си в тежкото автомобилостроене, защото позицията, за
която кандидатствам е точно за такъв. Та в понеделник, на 02 Декември
съм на интервю от 11:00. Ще видим какво ще стане. Този факт пък като че
ли даде още по-нови сили на побеснялата ми жена и тя вчера реши, че
трябва и да ме облече по подобаващ начин. Хайде тичаме пак в магазина и
купихме костюм. Добре че го намерихме намален от $199 само на $99, че
иначе щеше да бъде изпръскан и с кръвта й. А пък костюмът от своя страна
е много хубав – ушит от габардинен плат, много лек, фин и буквално се
изля по мене. Сако, гащи – всичко ми залепна (нещо което аз лично не
помня да ми се е случвало някога от времето на българската конфекция;
поради своята нестандартност и несъразмерност между отделните телесни
форми и образувания, повечето от дрехите ми ги шиеше големият
майстор-шивач и моделиер бай Иван в квартал “Шести участък” зад
сладкарница “Глинените гърнета”). Е, тук само панталоните ми са въздълги
(нали ви казах, че съм несъразмерен - краката ми са къси), но аз
веднага намерих едно шивашко ателие в нашия квартал, та снощи ги занесох
за скъсяване и подгъване. Жоро също ми е дал два чифта негови чисто
нови панталони, които той не носи вече, защото много е отслабнал (баси
късмета, дето го е извадил; де да можех и аз да олекна така). Те даже и
на мене са ми големи и хлабави, та майсторът ще поправи и тях за общата
сума на услугата от $30 (представям си колко дебел е бил преди това –
Жоро бре, не майстора). Това разбира се не е реалната цена за този вид
шивашки услуги – до нея стигнахме с множество унизителни пазарлъци и
поради основният факт, че в момента не съм на работа. Добрият старец
просто ми направи огромна услуга и помогна страшно за избавлението ми от
финансовият задух, който ме души и дави напоследък. Господ здраве да му
дава - ако почна работа обезателно ще се отсрамвам и на него някак си.
Иначе официалната тарифа за скъсяване на панталони е $15, стесняване в
колана – други $15 и т.н. А пък едни нови гащи в магазина струват $20,
$30, $40 и т.н. до безкрайност. Така тази акция също завърши успешно,
въпреки че по моему и от нея нямаше кой знае каква крайна нужда, но...
В
понеделник ще отида да си взема всичките дрехи готови и
“отремонтирани”. О – почакай, ами това съвсем не е всичко. Новият костюм
е много светъл (не мога да му определя цвета, но ще отрежа едно парче
от вътрешната част на сакото и ще ви го изпратя, за да съм по-ясен в
обясненията си и да работим с нагледни материали). Сега пък имаше нужда и
от черни обувки. Хайде дърпам едни от рафта – меря ги, стават ми и ги
вземаме; аламинут. За всеобщо успокоение и те бяха намалени от $40 на
$30. Сега по Коледа има страхотни намаления из магазините. Тук вероятно е
и мястото да споделя, че занижените цени по принцип съвсем не означава,
че това са стоки от ІІ-ро или ІІІ-то качество, както това беше
популярно в България. Тук всички артикули са само от І-во качество
нагоре и повечето дори “за износ”. По собствено усмотрение търговците
решават да си намалят съответните цени, за да им върви една или друга
стока. Така че няма нищо обидно в това, че съм се облякъл от главата до
петите малко по-евтино. Безразборното пилеене и хвърляне на пари за тоз
дето клати гората, в отсамната част на света не се тълкува като
престижна форма на съществуване и висок жизнен стандарт. Аз и друг път
съм подчертавал, че богатият човек именно за това е богат, защото си
прави сметката до цент. Така вече докаран с всички задължителни
аксесоари по мене се, аз също се влях в редиците на нормалните хора и
смея да твърдя, че това пък са ми първите чисто нови дрехи и обувки,
откакто ми е стъпил кракът в тази Австралия. До сега всичко необходимо
си набавяхме от магазините на “Червен кръст”, църквите и “Армията на
спасението” (като аз не смятам да прекъсвам бизнес отношенията си с тези
популярни търговски вериги; мене в златна свила, сребърна сърма и в
черно кадифе да ме облекат, пак си оставам същия прошляк, от което нито
ми е неудобно, нито пък плащам членски внос някому, че да му искам и
мнението). Там продават стари и носени дрехи, но поне са на безценица,
които в много случаи се явяват дори по-хубави от тези в редовните
магазини.
С
всичко до тук тази мъчителна процедура по безмилостно и безотговорно
трошене на готови пари приключи успешно при баланс от $1000 с
отрицателен знак. Средствата ще ги осчетоводим и отчетем в графата
“Ненужни и безсмислени разходи, плод на нечия прищявка и духовно
извисяване в морето от потъващи химери”... Нека пак да бъдем бедни, ама
се оправихме поне...
Сега
всеки момент чакаме Ели и Жоро да дойдат да ни вземат и с тях отиваме
да купуваме българско сирене и месо. После пък ще ходим на гости у Ива и
Румен, но довечера чак. Снощи след урока по орган, ходихме у нашите
хора македонците. Аз в петък ще ги закарам на летището, защото те
сутринта летят за България. Дадохме им адреса - ако имат път през
Габрово, да ви се обадят. А сега ние пак излизаме, защото в последния
момент се оказа, че аз и сандали нямам - та да отида да си купя едни.
Изобщо, много ни се вдигна нивото тези дни - толкова много, та чак взе
да ми се повдига от височината, ама карай да върви; ибаз го, както вика
татко...
01.12.1996
– Първият ден на лятото за тази част на света, по подобие на термина
“Първа пролет”, както беше и навярно продължава да бъде в България.
Вчера, според набелязаната ни програма, Ели и Жоро дойдоха у дома и
заедно с тях излязохме. Аз сутринта пак имах едни клиенти за каравана,
които уж много го харесаха и със сигурност щяха да се обаждат пак, но до
този момент днес никакви не са се обадили. Първо ходихме ние да си
платим наема, а от там отидохме в гръцкия магазин за българското сирене.
Купихме една тенекия за $85 (и тук не се размина без съответните
пазарлъци, защото византийците обикновено продават скъпо и много-много
не се интересуват от икономическото благосъстояние на бедните славяни и
прабългари в наше лице). От там отидохме до главния Бризбънски пазар на
едро, където освен огромните хладилни камери за плодове и зеленчуци, има
и разкошен щанд за месо. Там за първи път в касапската си практика
видях цял свински врат, без кокал, шарен и хубав като българският, който
пък аз редовно купувах от фирмения магазин на “Родопа” срещу сградата
на Съдебната палата в столицата (тя междувременно се била превърнала в
някакъв музей, но аз така си я знам от младини и не искам да си обърквам
спомените с нечии приумици). Взехме с Жорови едно орташко свинско
вратленце с обща маса от 2 кг, което беше наречено за вечерта, когато
пък щяхме да си делим сиренето у Ива и Румен - такава акция без барбекю
не върви, та да сме подготвени с печиво. Освен това Румен си купил ново
барбекю - нали трябваше да го опитаме какви пържоли прави и ако не сме
“щастливи”, да отива обратно и да го връща в магазина.
После
се разходихме с Ели и Жоро из града, обядвахме в една закусвалня и
убивахме времето най-активно, докато стане 17:00, че да вървим у
Руменови. Буквално се обливахме в пот и бяхме мокри отвред. После
разбрахме, че през деня температурите са били 40°C на сянка, ама ние
оцеляхме с по-чести отсядания тук-там по сенките. Само дето много се
обезводнихме, та вечерта трябваше да се квасим обилно с бира, когато
също не беше особено хладно. Ели и Жоро са чудесни хора, с които страшно
си допадаме – не помня дали до този момент съм споменавал това, но сега
го подчертавам с радост и задоволство...
След
разходката под палещите лъчи на слънцето най-после отидохме у Ива и
Румен. Там действието наистина се разви по познатата на всички схема, с
мощни салати, горещи пържоли, ледена бира а в последствие дойде
подкрепление и от вашата гроздова ракия. Междувременно ние само за ½ час
отскочихме до Ани и Сашо да се видим и запознаем с родителите им, както
и да си приберем нещата, които сте ни изпратили по тях. Макар много
кратка и набързо, ние сме очаровани от тази наша първа среща - толкова
сърдечни и мили хора са те. Ще се събираме допълнително - те няма да си
тръгват скоро, така че ще имаме възможност да бъдем заедно и по-нататък.
На Ани майка й много прилича на чинка Кальопа от Айтос или на леля
Менча. Много близки черти открихме. Нямахме много време да приказваме, а
и не беше удобно да се застояваме дълго, защото там сега е една олелия -
зурни вият, майка плаче! Нали ще се местят другата събота от тази
квартира и е такава какафония и лудница, дето не е за описване с “чисти”
и по-прилични думи. Така или иначе сме запланували да се видим, Сашови
ще ги доведат у дома - изобщо имаме по-раздвижена програма вече. После
се върнахме у Ива и Румен, та сръбнахме и малко от ракията още същата
вечер. На всички много ни хареса. Ние с Жоро сме си купили за Коледа и
Нова Година по 2 л ракия на калпак от едни наши хора срещу $10 килото. В
магазина уискито е по $20 за 0.700 л и при тази цена на мене специално
малко ми “нагарча” и се давя от него; попаднали дори и на края на света,
бързо установихме че в ракията имаме повече сметка. Освен това, уиски и
шопската салата не вървят ръка за ръка, заради което то не спада към
уважаваните напитки, специално от нашата черга хора. Е, има някои го
почитат много и му се кланят, но ние пак не сме от тях...
Моабета
снощи премина на висота и в 24:00 се прибрахме. Отворихме веднага
пакетчето, четохме писмата - аз даже започнах и касетката да прослушвам.
Добре ама нощес стана късно, та чак тази сутрин си я доизслушах. Много,
много ви благодарим за всичко. Женя ще подреди и ще си разпредели
салфетките по неин вкус. Чудесни са (въпреки че аз още не съм ги виждал,
защото тя ги прибра; дано да не ги варди за сватбата на Неничко
чак!)...
Тази
сутрин станахме рано с Нени, той си изслуша внимателно записа, който
дядо му специално за него е записал и сега е вече в басейна с останалите
хайлази. Скоро ще го викам да посвирим и после пак ще върви да играе с
децата. Съвсем скоро учебният им срок приключва, а с това и годината. Ще
видим резултатите на края.
Днес
няма да ходим никъде, защото имаме домашни задължения. Пак ще изпращаме
писма за работа, Нени има някаква работа за училище, трябва да свири за
концерта и т.н. Ще видим как ще наслагаме тези гоблени в рамки, дано
има някакви подходящи размери за тях. Защото ако ще се правят по
поръчка, това ще бъде едно много скъпо удоволствие; ще видим. Благодарим
също и за картичките ви за Нова година. Хич не е рано дори - тук
Коледното настроение настъпва още в края на Ноември. Почват украсите из
града, кипи живот и силна търговия, дядо Мразовци и Снежанки щъкат
навред. Цял месец е все Коледа и Нова Година. Не знам още дали за тези
празници ние ще изпращаме някакви Коледни поздравителни картички.
Толкова много познати и приятели имаме, че трябва една книжарница с
честитки да изкупим, а предвид временната ни несъстоятелност това няма
да е в нашите възможности и приоритети...
Писмото,
което получихме заедно с пакетчето е № 163, а онзи ден пристигна № 162
по пощата. Другата седмица сигурно ще дойде и следващото. Господи, много
тъжна история е тази с жената на моя съученик Нено Койчев. Ние с него
сме приятели и колеги музиканти още от основното училище, въпреки че той
е на супер професионално ниво и със светлинни години по-напред от мене в
изпълнителско солово отношение. Независимо че тогава бяхме в различни
паралелки, обединявали са ни много общи музикални прояви, фестивали и
форуми, в които сме вземали активно участие. После в Механотехникума
попаднахме заедно в един курс, където също сме имали съвместни изяви,
дуети и т.н. Една година с него ходихме даже в Русе - явявахме се на
конкурс за музикална категория. Не помня дали беше прищявка на Концертна
дирекция или това излезе от Дирекция “Музика” към съответните Градски
съвети, Домове на Културата и пр. бюрократични инстанции, но от всеки
изпълнител в ресторант и особено по морето, се изискваше да притежава
най-малкото четвърта временна музикална категория. Понеже Ненката
свиреше по такива места, той трябваше да положи този изпит, а пък аз
отидох с него за другарче и да си опитам късмета с моите елементарни
способности. Трябва да съм бил в 8-ми клас или най-много първи-втори
курс на Техникума. Години от тогава минаха баят, но всичко си спомням
като на лента от черно-бял кинопреглед. Журито се състоеше от колосални
за времето си личности като Ирина Чмихова, Борис Карадимчев и други
музикални величия, чиито имена аз вече съм позабравил.
Когато бат’ Нено засвири неговите сюити и особено на “Чучулигата”, тези
хора станаха на крака в знак на респект към таланта и виртуозните му
изпълнения. А като дойде моя ред да си изкарам домашният чалгаджийски
репертоар, започващ с “Дунавски вълни” и “Компарсита” за финал,
членовете на журито снизходително и тъжно се подсмихваха под мустак.
След
провеждането на изпитите и успешното им приключване, отидохме на гости у
един друг акордеонист от Русенската гилдия, където аз най-после показах
своите истински способности. Понеже Нено беше с Москвича на баща си и
не можеше да употребява алкохол, аз представих Габровската трупа със
завидните си умения по ядене и пиене на корем. Спомням си, че човека
извади едно сладострастно вино, имаше най-различни мезета + прясно
свинско месо от буркани; такъв знаменователен моабет се помни с години.
Че като почнаха онези двамата и да се надсвирват, че като се разпяхме –
де бяха тогаз Борката Карадимчев и Иринчето Чмихова да ме видят и чуят;
не на крака щяха да ми застанат, ами и ръцете ми щяха да целуват. В
Консерваторията щяха да ме вкарат с връзки и без приемни изпити. Добре
ама като изтрезнях по пътя обратно до Габрово и ми минаха величайшите
музикални и певчески мераци. Но това е отделен въпрос и думата ми съвсем
не беше за оценка кой колко е бил добър в изпълненията си на акордеон.
Разказвам случая с голяма доза носталгия и душевна болка спрямо
нещастието, което е сполетяло един мой близък приятел и за което аз
дълбоко съжалявам, поднасяйки му задочните си съболезнования. Много
концерти, спявки, празници и моабети сме направили с Нено и той беше
изключително доволен от моя акомпанимент на китара (с която след време
аз замених акордеона). Но ето съдбата какви изненади може сервира
понявга на нищо не подозиращият земен човек. Жалко, Бог да го прости
булчето. Аз не я познавам, помня само първата му кикимора. Ама ей го на и
той - отървал се от едно зло; сега с втората вместо да си живеят
щастливо и доволно, то гледай на къде се извъртяха работите. Отново,
предайте му съболезнованията ми ако го срещнете някъде из града –
сигурен съм, че не ме е забравил...
Приключвам
до тук, защото след малко започват домашните ми грижи и задължения.
Свиренето на Нени е под номер едно пред всички останали мои ангажименти;
сега с това ще се занимаваме. После ако има нещо, аз пак ще драсна
някой ред. Ако ли пък не успея – не е беда; утре, след интервюто ще
наваксам изпуснатото...
02.12.1996
- Понеделник. Продължаваме да се обливаме безрезултатно с пот. Казвам
“безрезултатно”, защото нито кантара в банята показва някакво телесно
олекотяване, нито пък “огледалцето от стената” говори за някакви видими
разлики в изображенията ми (иначе то постоянно ми повтаря, че аз и така
съм си хубав, но то е защото няма с кой друг да ме сравнява...). От
жегите пак пламнаха горите, изгоряха няколко къщи с хората барабар, а
термометъра стои все на високите градусови степени. Синоптиците обещаха
бури и дъждове през тези дни, но освен огън и жупел нищо друго не пада
от небето.
Снощи
у нас идваха Иван и Керъл от Gold Coast. Те живеят поне малко на
по-височко, та подухвало, казват при тях - но то си духа горещ вятър, от
който ефекта никак не е по-добър. Закъсали били с парите, та им
услужихме с $1000 да си помогнат, завалиите. То и ние не сме дип втасали
особено, че да раздаваме волни пожертвувания наляво и надясно, но нали
трябва да си помагаме – човеци сме в края на краищата. Тук човек като
няма роднини, та приятелите му са и братята, и сестрите и всичкото
останало. Те горките, много се опариха с този бизнес дето го имаха. Сега
са потънали със $100,000 които дължат на банката или всъщност толкова
са загубили - едно от двете беше, че не запомних добре, но всяко
твърдение е равносилно на страшна по рода си загуба. Та, като си помисли
човек - има и по-лошо сред хората от нашето, за което ние си мислим че е
дошъл краят на света. Е, това разбира се нас не ни прави по-щастливи,
но в някаква степен поне се успокояваме ние самите. Нали казват, че
общото нещастие е половин щастие...
Тъкмо
казах напред някъде из писмото, че нямам сенна хрема. Днес тя дойде
изведнъж, стихийно, бурно с мощно кихане и големи сополи. Няма отърване
от това чудо и на оня свят сигурно. Даже напред си взех хапче и миг след
това вече ми беше по-добре. Снощи хапнахме пак и сръбнахме от татковата
ракия с Иванови и те към 22:30 си тръгнаха. Вероятно в някой от
Коледните почивни дни пак ще бъдем заедно, този път у тях.
Днешният
понеделнишки ден започна много рано - още в банята, с обливане и къпане
със студена вода. Нощите не са толкова горещи, но през деня тези тухли
на блока като се напекат от слънцето, продължават да излъчват топлина и
през нощта. Изобщо е някакъв ад, но не се умира. Закарах Женя на курса,
после пазарувах малко и се прибрах. Имах да говоря по телефона с някои
фирми във връзка с обявени от тях работни места. От едното място даже
веднага ме извикаха на среща с тях и утре следобед пък отивам там да се
представям. После стана време за днешното ми интервю, та излязох за
него. Срещата ми с агента мина много на ниво, той остана доволен от мене
самия и от опита който имам. Само че аз не останах много доволен от
заплатата, която предлагаха от някакви си $30,000 годишно. С такава
заплата човек спокойно може да се изхранва и издържа, но не може и да
забогатее. По принцип този агент ще ме препоръча на компанията, която е
обявила работното място, а ще остане впоследствие да се пазарим с тях за
заплатата. Сега ще чакам да ми се обадят. После се прибрах - обядвах
обилно, че ми беше нещо нервно и пак излязох да прибера Женя от курса.
Междувременно
пощаджията беше минал. Получихме писмо от Валя и Сашо, както от Румяна и
Веско. Аз разбирам отлично техните тревоги, но единствено вие сте
свидетели на нашите, а наред с тях изобщо не мога да се занимавам и с
хорските. Освен това аз с нищо друго не съм в състояние да им помогна,
освен пак да ги посъветвам да тичат в Белград и там да питат за всичко,
от което се интересуват. Току що говорих с Румен по повод на
образованието в Австралия. Независимо от отчайващите и безнадеждни
информации, които ми даде по телефона (а аз му вярвам безрезервно,
защото той ги знае тези неща; не един път е врял и кипял в тях), аз от
своя страна ще проверя в един Университет какви условия трябва да покрие
всеки техен кандидат, освен литературен английски език, изцяло
собствена финансова независимост, самоиздръжка (тук стипендии не
раздават, особено на чуждестранни студенти), както и способност за
заплащане на самото образование по много високи тарифи (от порядъка на
30-35 хиляди долара за целия курс на обучение от 4 години). Върху тази
цифра отгоре се поставят всички разходи, необходими за оцеляването на
един индивид - за наем, храна, дрехи, пътни разноски, кола (движението
пеша е абсурдно), евентуално пътувания до България и обратно и т.н. Като
една предварителна прогноза за цената, която ще се плати за
образованието на който и да е било студент, аз с достатъчна точност бих
посочил сума от порядъка на 50-60 и доста повече хиляди австралийски
долара. В крайна сметка се взема една диплома, която без непосредствено
последвала я следдипломна квалификация едва ли ще тежи с нужната си сила
по света – най-малкото в България да речем. За оставане тук е
немислимо, освен в случаите на женитба. За работа не става и на дума
дори. Един път дипломата взета, защитена и т.н. се пъха сгъната в джоба,
а чуждестранният студент автоматично се покачва на съответния самолет и
се прибира там, от където е дошъл да следва. Просто визата изтича
заедно с абсолвентският му бал, а продължения не се издават, освен за
допълнително обучение, което предизвиква и предполага допълнителни
плащания. Въпросът е много сериозен, изкуствено отежнен и невероятно
скъп. Десет пъти по-облекчено е всичко това за местните студенти, които
буквално ходят и се събират от градинките, за да учат нещо и едва ли не
ги молят да се явят на изпити. Обаче случаят който разглеждаме не е от
тези и за това няма да го разискваме. И пак казвам с голямо съжаление –
толкова много са ми другите напрежения, че просто ми е невъзможно да се
занимавам на този етап и с това. Вие поне ме разбирате и знаете за какво
иде реч. Аз от другите и не чакам разбиране...
Наред
с тези писма днес дойде и официално потвърждение от агенцията, че
земята ни вече е продадена и че всички необходими документи и
формалности са изпълнени и задоволителни. Е, с изключение на договорната
цена разбира се, но то си остава чисто наш проблем.
Следобеда
пък ни се обадиха и хората, които онзи ден гледаха каравана и много го
харесаха. Казаха, че ще го купят. Тази вечер идваха до нас да ни оставят
капаро. Пазарлъкът спря на $4150, което е почти двойно от това, което
ние дадохме за него. Абе Ангел Михов няма все да губи, я?! Та за сега
нещата вървят по програмата - нека видим и как ще завърши всичко...
Нени
днес след училище беше на рожден ден, дойде си преял (на кого ли
прилича това дете, да плюска такова като прасе?...), после се къпа в
басейна и свири до напред. Той преди малко си легна, а утре сутринта
репетициите му продължават, защото концерта е в събота. Други новини
няма, чакаме захлаждане, заоблачаване и излизане от тунела, но няма
яснота кога ще настъпи всичко това. Но ще чакаме, не губим надежда...
04.12.1996
- Тези дни мощни емоционални тласъци не ни дадоха да си поемем дъх,
нито пък на мене лично ми остана време да си седна на гъза и да пиша. Не
помня дали споменах онзи ден, но хората, които идваха да гледат
каравана в събота и много го харесаха, решиха и да го купят. Обадиха ми
се в понеделник вечерта, за да потвърдят. Аз вчера веднага хукнах да
уреждам документите по прехвърлянето на собствеността.
Пак
вчера сутринта се регистрирах и в Бюрото за безработни, както и в
отдела по Социални грижи. След обяд пък бях на друго интервю за работа.
Не съм особено впечатлен от условията които предлагат, а и от дейността
която искат да се развива там. Заслужава по-високо заплащане, а не само
$35,000 годишно. Това е някаква частна фирма за климатични инсталации на
камиони, трактори и други тежки автомобили. Задачата не е чисто
конструкторска, ами първо дадения образец трябва да се произведе с ръце
т.е. да се изработи прототип, да се снемат скици, после да му се прави
документация, пробна серия и т.н. Имат нужда първо от човек с опит в
самото производство – шлосери, фрезисти и т.н., а после да притежава и
дизайнерски качества. Освен това те искат да ме натоварят и с дейността
по качествения контрол, където пък Женя е специалистка. Аз веднага им я
препоръчах като потенциален кадър, защото на мене тази тема не ми е
много позната. Фирмата е доста отдалечена от нас - сутрин и вечер в
натоварения трафик ще се губи сигурно по цял час за пътуване само в
едната посока. С една дума, не ми хареса - ще търся нещо по-подходящо и
по-платено...
Нощес
най-после заваля спасителния дъжд, който освежи времето съвсем за
кратко, защото сега пак си е горещо, но не така нечовешки както беше
през последните няколко дни. Снощи ходихме и на пазар за провизии по
случай предстоящите чествания на Никулден. Тази сутрин закарах каравана в
един гараж, където го прегледаха основно и издадоха документите за
изправност. От там отидох в банката, за да ги информирам, че земята ни
се е продала – да турят калема отдолу и да ми се пръждосват от очите.
Имаме да им връщане $58,000, а ние ще вземем $62,000. С разликата съвсем
точно ще покрием заема за колата и Новата Година, живот и здраве, ще я
започнем на чисто - без дългове към никого, освен към вас, които са си
постоянни. Тях ние няма да можем да покрием, докато не ви видим тук при
нас, а пък от там нататък ще правим другите планове. А специално за
моите дългове към вас - и два живота няма да ми стигнат, за да ви се
издължа и отплатя за добрините, които сте направили за мене. Довечера
хората ще дойдат да си вземат каравана и ще ни оставят остатъка му от
цената - още $4000. Ще прибавим и тях към общата сума, че да видим после
как ще ги оползотворяваме тези пари. Но като ги има човек, много лесно
може да ги вмести някак си в някое добро и полезно дело.
В
петък сутринта ще стана рано, за да закарам македонците на летището.
Самолетът им за България потегля в 06:30 – това не е директен полет
разбира се, от гара Бризбън до спирка Враждебна. Някъде по трасето ще
имат междинни кацания, но не им зная точния маршрут. Утре пак трябва да
ходя до банката да им нося едни документи. В петък следобед пък заедно с
Женя сме на интервю в Социални грижи. Тогава чак онези ще решат дали ще
ни отпуснат помощи или ще ни обрекат на гладна смърт. Е, аз за това не
се притеснявам, защото това е само едно формално виждане, но трябва да
отидем все пак при тях, за да се разберем. Утре вечер сме на урок,
вместо в петък както е обикновено, а в събота е концерта.
Микровълновата
печка работи много хубаво - даже днес на обяд си топлих манджата в нея
(колко ли радиоактивност съм излапал с попарата, ама карай; дано се
запазя по-дълго време на тази земя – а може пък тая радиация да има
консервиращо действие, знам ли и аз с какво ни облъчват). Мощна е 1000 W
и за минута и половина порцията е гореща – пара вдига, не може да се
яде. Това на котлон не може да стане толкова бързо. Казват, че тези
печки спестявали време и енергия - ще ги видим. Тя има още много функции
за размразяване, готвене и т.н., но то е цяла наука докато разберем
всичко. Ния я ползваме само за най-елементарните операции, за които не
се изисква четене на упътването.
Тонове
с вода изпихме тези дни в жегата (ами така е – като няма пари за бира,
тровим се с вода; кой знае и в нея колко вредни вещества блъскат, за да
ни изтребят по-бързо). Много рано ни подхвана това лято, но нали
“зимата” ни беше тежка, със снегове от по цял сантиметър и то не
навсякъде. Гледах по телевизията, че отново има народни вълнения из
Югославия. В Белград такива парцали валяха, та си викам баба Зима едва
ли е подминала и вас. На Ани родителите онзи ден казаха, че първият сняг
вече е паднал и то си му е време вече. Само че тежкó на тоз народец без
храна, отопление и дрехи. В смисъл, че то сигурно има по магазините, но
когато човек не може да си ги позволи е все едно че няма. По повод на
опашките пред Енергото за откачане на електричеството и спиране на
парното в някои домакинства по желание, за България е измислено ново
определение: казват, че това е държава, която вместо да си свали
правителството, си сваля радиаторите и дремизга от студ и нищета. Кога
ще прогледне тоя народ не знам, но че и онези от горе са си оплели
кошницата яко – и това е много вярно. За жалост разбира се, но е така.
Това е управление с десетилетия от едни и същи, че и неподходящи на
всичкото отгоре хора. Тук също се заговори за предсрочни избори, за
смяна на министри и т.н. - разни измислени парламентаристи падат един
през друг като круши. Малко да му набъркаш в чинията на народа и ела да
го видиш този същият народ какво прави после. Ето защо хората са богати
тук и независими. Социалната политика е над всичко. Като задоволиш един
глупав народ с прищевките му, като го нахраниш, напоиш и облечеш, след
като го направиш относително богат и привидно независим, тогава чак си
разигравай коня колкото щеш. На народа не му пука, защото той си има
своето и хич не го е еня колко пари взема този или онзи министър, защото
на него си му е добре. Но тези новите решиха да съкращават средства от
социалната програма и едва ли ще се задържат на повърхността до
следващите официални избори. Може и да ги сменим предсрочно – никой не е
незаменим и вечен, особено пък в политиката...
06.12.1996
- Нека нашия татко и дядо да бъде още много години жив и здрав,
търпелив и спокоен! Желаем му и много успехи в работата! Както сами
разбирате от тона на писмото, а и от датата – днес е Никулден. Бог да
прости и другият мой дядо Никола, когото аз само смътно си спомням, а за
всички други – НАЗДРАВЕ за празника и още един път честито на
именниците (или именяците – използвайте което е в по-правилната си
граматично-литературна форма).
Отново
тласък от събития с работнически характер ни изпълниха с приятни емоции
и трепетни надежди. Вчера най-после разговарях с една фирма, където съм
кандидатствал за работа още преди една седмица. Човекът каза, че е
много доволен от резюмето ми и че ще ме повика на интервю – най-вероятно
другата седмица. Позицията е за конструктор в малка фирма за
селскостопанска техника, но тя пък се намира на три часа път западно от
Бризбън - навътре в пустошта. Само много големи пари могат да ме накарат
да отида там, което означава и преместването ни от столицата в
провинцията. Имаме много да мислим още, ще видим кои везни ще натежат
повече.
Вчера
по същия светкавичен начин ме извикаха и за едни допълнителни
тестове-изпити (математика, английски, интелигентност, съобразителност и
т.н.), които се проведоха днес от 08:45 до 11:45 без почивка. Другата
седмица ще ходя на интервю и в онази компания за камиони, където парите
бяха малко. Но във всички случаи ще отида на място, за да видя с очите
си какви са условията и какво предлагат. Никак не ми се иска да започвам
някъде работа и да си вадя по цял ден очите пред компютъра или зад
чертожната дъска, а пък за символични суми. Искам да знам един ден като
окьоравея, че поне е имало за какво.
Снощи
с Нени ходихме на урок и понеже бях много доволен от представянето му
пред учителя, аз с умиление го погалих и целунах. Добре, ама нашият е
материалист и само с целувки и една гола любов не се задоволява. Та от
нямането си го заведох в любимият на всички деца по света
ресторант-закусвалня, където правят бързи закуски “McDonald’s”. После се
прибрахме в къщи.
Тази
сутрин станах в 03:30, за да закарам македонците на летището с багажа.
До тях отидох с моята кола и я оставих пред къщата. С тяхната пък
отидохме до летището, а аз после я върнах в гаража им и я заключих там
до прибирането им. До това време вече се беше и развиделило, та взех
Женя от нас и я оставих на курса й, а аз тичам веднага на тестовете за
кадърност. Прибрах се по обяд и направих една бяла салата “Снежанка” за
довечера, ракията ми е умряла от студ в камерата на хладилника. Сега
пиша полуседнал докато си поемам дъха – след миг отивам да взема Женя от
нейния курс, защото пък в 15:30 сме на среща с чиновниците от Социални
грижи. Веднага с връщането ни в къщи започваме да гласим софрата за
гостите. Довечера ще дойдат Жоро и Ели, както вече знаете, за да почетем
имената на нашият малък Неничко и дядо му Нено – да са живи и здрави
още веднъж.
Вчера,
измежду всички останали ангажименти и мероприятия, направих и едно
локално разследване по моите касапи за свински врат. Намерих на едно
място съвсем близо до нас и то по-евтин от онзи, който купихме предната
седмица от пазара. Та взех и едно малко вратле от 2 кг, колкото само за
опитня. Аз за Коледа сигурно от там ще си напазарувам, но чакам малко да
наближи, че да видим в кой край на Бризбън ще ядем пържолите - тук у
нас ли, някъде по горите като хайдутите ли или всеки ще си яде сам,
скришом от ближния.
Във
връзка с предстоящото ми интервю за работа в онази фирма из пущинака ме
притеснява и факта, че навътре в сушата става много горещо през лятото и
много студено през зимата (те пък ме взеха на работа, а аз за времето
им съм тръгнал да мисля; но все пак – оглеждам проблема от всичките му
страни, преди да го стъпча и сгазя неподготвен). Онзи ден в тъдявашният
район термометрите са показвали 48°C, докато тук в града беше едва 40°C!
Разликата е чувствителна, особено ако не си вътре в някоя сграда на
климатична инсталация, а трябва да се пържиш в собствената си пот под
ламаринения навес на някоя ферма например – и само по улиците да ходиш,
пак ще ти е топло в този летен зной.
Утре
местим Сашови в друга квартира, вечерта е концерта на Нени, а в неделя
целокупно ще ходим на излет в планината, където ще празнуваме рождения
ден на Жоро, както и спомените ни от студентския празник и години
въобще. Изобщо усеща се, че Коледното настроение вече започва и ни
обхвана всичките до един. Другата седмица също ще ми бъде тежка и
напрегната – по разни интервюта имам да ходя, телефонни разговори да
провеждам, пак на зъболекаря да си разчекна устата – нямам време да
пръдна.
Днес
между другото минах и през едни джамджии, дето ще ми отрежат две
огледала за секцията. Първата която купихме (тая с телевизора) няма
огледала във витрините, докато другата има (която дойде с масата). Та
съм решил да ги уеднаквя с още $35 масраф за тези огледала, с цел да
бъде по-красиво и ефектно. Независимо че съм си малко прост и
елементарен, аз също разбирам кое е хубаво и кое грозно...
Тези
дни времето е доста по-човешко, в смисъл захладня – сега е само
30°C-32°C и така се търпи. Обаче както ни беше настъпило онзи ден -
мислех си, че е дошло вече второто пришествие и всички ние врим в някой
общ казан някъде из Ада. По случай Никулден на Нени сме купили една
специална дъска, с която да се пуска и пързаля по вълните в морето. Къде
ще търсим вълни тази година все още не ми е известно, но в най-лошия
случай ще се ползва в басейна или у нас във ваната. На всичкото отгоре,
агенцията за недвижими имоти започна да продава и този апартамент, в
който се преместихме само преди няколко месеца. Сега се предполага да
зачестят посещенията на хора, посетители, зяпачи и клиенти-купувачи.
Очаква се вероятно и повторното ни преместване на съвсем друго място, но
хайде - ще ви подавам нещата едно по едно, защото виждам че се
изморихте вече да възприемате неволите, стоварващи се ежедневно върху
крехките ни плещи...
Женя
пак е написала сума картички и честитки за Нова Година, но тях ще ги
изпратим другата седмица с традиционните ни молби за работа, които утре
се надявам да намерим във вестника с обявите за работни места. Изобщо,
усещам че пак ни напрегна напрежението, ама то пък дали ни е отпускало
някога, чудя се?...
07.12.1996
– Днешното ми експозе започва с вчерашния празник на Св. Николай
Мириклийски, когото снощи почетохме по най-тържествен и достоен начин.
Но преди това ще се върна и съвсем малко по-назад във времето – а именно
на следобеда, когато прекъснах писмените си разсъждения, за да отида да
взема Женя от курса й. От там веднага отидохме в отдела по Социални
грижи - интервюто ни мина леко и безпрепятствено; за парите които имаме
на срочен влог не е ставало дума и не са ни питали. Нито пък ние нещо
сме им споменавали. Така че те за сега остават там, където са си и даже
през Януари като се олихвят, пак ще ги сложим на срочен влог - живот и
здраве нека да е само. Разрешиха ни получаването на социална помощ за
безработни, която за тримата, с всички детски и квартирни надбавки е в
размер на $757.90 на две седмици. По-рано когато работех аз тези пари ги
вземах всяка седмица, че и баят повече отгоре, но това е закона и с тях
трябва да преживяваме. При положение обаче, че вече сме се отървали от
изплащанията на проклетата земя, париците ще ни стигат доволно, че ще
имаме и за спестяване по малко даже – берекет версин; благодарим ти наша
Партийо любима, поклон и теб Кралице, с едничкото “мерси” за трима…
Докато
сме били навън, Нени каза, че някой отново ме е търсил за интервю. Убих
се да мисля кой би могъл да бъде, но най-много предполагах, че това
трябва да е бил човекът от онова градче на 3-те часа път западно от
Бризбън. Казал, че по-късно пак ще се обади. И тъкмо Жорови пристигат за
моабета и въпросния човек ми се обажда - беше станало 18:30. Вика ме на
интервю колкото е възможно по-скоро през следващата седмица. Разбрахме
се за среща в понеделник около 14:00. Този малко по-късен час ще ми даде
възможност да пристигна в градчето и да му огледам околната среда,
общата обстановка, заобикаляща природа, търговска мрежа, квартири и т.н.
Просто искам да добия представа как се живее в пущинака. На тази
своеобразна “екскурзия” тръгваме естествено всички, за да можем да
вземаме решенията си на място и всеки един от нас да има мнение по
въпроса за евентуалното ни преместване и живеене там. Нени няма да отиде
на училище - те и без друго толкова учат вече, защото още вчера им
раздадоха свидетелствата. На това място е редно да се каже, че той
бележи чувствителен напредък - както по общ успех от оценките си по
отделните предмети, така и по поведение и държанието му в училище.
Резултатите през тази учебна година са значително по-добри, отколкото
предишните. Това ни зарадва много, та му купихме и някои дребни
подаръчета – една книжка с надеждите да седне и да се зачете в нея,
както и едно шише за колелото - да пие вода по време на карането в
горещите летни дни. Женя също няма да отиде на курс в понеделник и рано
сутринта потегляме.
Вечерта
на Никулден натискахме столовете с Ели и Жоро до 02:00 посред нощ.
Децата си легнаха и заспаха отегчени от нас и едно от друго, но на нас
това съвсем не ни повлия. Напротив - стана ни дори по-спокойно, та да се
видим и ние като хората. Абе, приспивай чемерите и си гледай рахатлъка –
какво ще ми се мотаят из краката разни келеши и ще им се съобразявам с
капризите цяла вечер. Аз даже ядох и риба. Женя беше купила някакво филе
(без кости), а иначе като вкус беше доста екзотично. А ние току до
песен я докарахме - оказа се, че и Жоро е голям певец по разни масови
сценки. Ама нали сме и от един род с него, как няма да е така...
Тази
сутрин станах като сомнамбул в 08:30 и отидох да помагам на Сашо за
преместването им в новата квартира. Бяхме голяма и здрава бригада от
юнаци, та до ранния следобед вече беше приключено с тази иначе досадна и
изтощителна дейност, която аз лично ненавиждам безкрайно много. Не ме
разбирайте криво – да помогна на приятел в нужда е едно и аз с голяма
радост откликвам на зовът за помощ, обаче когато този ад в къщи чака
мене самият, по-скоро ми идва да гаврътна чашата с отрова на един дъх.
Тези
дни непрекъснато вали дъжд. Доларът вече стигнал 400 лв. на пазара -
Сашо говорил снощи с баща си, та от него разбрахме. Ние не можахме да се
обадим на татко за Никулден, но сега сме на голям зор, а и
неизвестността ни притеснява малко. Не съм много сигурен дали сме си
изразходили лимита за телефонните разговори, защото аз през онези дни
доста дълго въртях шайбата безуспешно, а си мисля че дори и тези опити
се плащат. Ще проверя допълнително и ще се обадим пак, ако имаме останал
лимит. Освен това, ако се стигне и до нашето преместване, това обаждане
освен всичко друго ще бъде вече и наложително, поне за да ви кажем
новия си адрес. Но всички догадки до тук взети заедно съставляват едно
огромно уравнение с безброй много неизвестни, което ние ще решаваме
бавно и постепенно. Ще ви информираме своевременно за изключителните
събития, които стават около нас - не се притеснявайте за това. В края на
краищата, аз отразявам всичко в своя житейски дневник – вие просто
имате рядкото щастие да го прочетете по-напред от останалите. Хубаво или
лошо – това са фактите. Ние иначе сме си добре; а по-зле от това не
допускам, че можем да бъдем. Само да има здраве и живот - каквото е
писано, то ще си става и без нашата намеса...
А
сега най-после си лягам и аз, защото вече е 22:30 - утре пак ще бъде
един тежък ден, нищо че е неделя. Много безсъние ми се събра през тези
дни - нали нощите бяха толкова горещи, та не можахме и да спим от
топлина. Но от онзи ден е позахладняло и поне от тази гледна точка
положението ни с много малко се е подобрило. Нени легна също, но още си
приказват нещо с майка си и се хилят като ненормални. Тази вечер пък
съседите над нас имат гости. Те всъщност са почнали днес от обяд – та,
такива ми ти работи напоследък.
Предчувствам
че новата седмица ще ни донесе нещо, но де да видим какво ще е то. Валя
и Сашо за Коледа ще ходят в Аделаида на гости на Мони и Боряна. Малко
им завиждам, че ще се видят и ще бъдат всички заедно, а ще се и почерпят
здраво предполагам; но ние за сега се намираме в пълна неяснота и над
нас е паднала гъста Шипченска мъгла...
10.12.1996
- Вторник – чак след обяд. Аз от много обяснения онзи ден, та на края
не ми стигнаха силите и времето да спомена нещо и за концерта на Нени,
който се проведе в събота вечерта. Всички ние с трепет и вълнение
очаквахме тази негова първа музикална изява. Той си изсвири всичко
сравнително вярно, защото много от другите деца бъркаха нотите, спираха,
че почваха наново и т.н. Нашия музикант беше само малко уплашен и
несигурен, но общо взето всичко мина добре. Надявам се догодина да е
по-смел. След изпълнението на Нени, учителят му, който е директор и
собственик на музикалната школа, а в същото време представяше и всеки
отделен изпълнител, специално отдели няколко суперлативни изречения за
нашето малко “Маестро”. С много поощрителни думи обясни на публиката, че
той свири само от 4 месеца, а е постигнал значителни успехи в тази
насока, даде го за пример на останалите дечурлига и пожела занапред още
много творчески успехи на всички участници. Това на нас специално ни
достави голямо удоволствие, но чувствах, че и Неничко се гордееше с
думите, които учителят изказа за него. Аз съм записал част от концерта и
всичките изпълнения на Нени на видеокасета, имам още няколко епизода да
си презапиша от Жорови, та скоро пак ще изпратим да гледате нещо.
В
неделя заминахме по баирите да честваме рождения ден на Жоро. Времето
беше променливо, но го излъгахме и тръгнахме. Намерихме една беседка,
където дори и да завалеше, поне нямаше да ни намокри. Барбекюто до нас
на един лакът разстояние; торбите с яденето на масата; бирите заровени в
кубчета лед – не съм чувал и в Рая даже да имат такива постановки.
Времето се задържа добро до към късния следобед, от който момент нататък
пък на нас вече хич не ни пречеше дали вали и какво вали. Там изкарахме
до около 17:00, когато все пак заваля доста силно, но ние бяхме на сухо
под покрива на беседката, а децата ги навряхме в едната кола, за да не
газят из калта и локвите. После слязохме надолу към града, а на края
отидохме у дома да пием и по едно кафе.
На
другия ден (всъщност вчера) ни предстоеше пътуване на 250 км от
Бризбън, навътре от брега, където имах интервю за работа в една малка
фирмичка за производство на редосеялки, плугове, брани, рала и друга
селскостопанска техника. С пристигането ни първо разгледахме района и
градчето – дива работа, с една дума. Градецът (ако изобщо можеше да се
нарече град) беше подобен на нашите български села от градски тип – с
около 9000 жители, не е съвсем неприветливо място, но представлява един
тих и спокоен кът, където “друго освен да се влюбиш, просто няма какво
да се случи”, както се разказваше в една песен на група “Тангра”.
Работата би била много приятна, работил съм я същата преди в завода за
автобуси, в момента с допълнително създаване на предметна система,
номенклатурни номера, вкарването им в компютъра и т.н., с единствената
разлика, че за всичкото това дават само 36-37 хиляди долара годишно,
което за този див край са много малко пари. Такава сума спокойно може да
се взема и в Бризбън, без човек да се блъска по делиормана чак. Аз съм
им поставил финансовите си условия и ще чакам да ми се обадят, в случай
че ги приемат. В същото време усетих, че хората ме харесаха, защото
много добре се представих. Трябва обаче да ме поблазнят единствено
многото пари на високата заплата, за да имаме основанието да напуснем
Бризбън и да се заселим там в тая дивоч - пък било то и само за няколко
години. Точно тези години ще са важни и за Нени - за училището и
образованието му по принцип. А това все пак си остава едно голямо село
(колкото и градско да звучи), където разликата между столицата и тези
колиби очевидно е огромна. Но ще видим, оставили сме всичко в ръцете на
Господ – той да решава какво ще става от тук нататък, къде да ходим и
какво да правим...
Така
целият ни ден мина в пътуване, обмисляне на варианти, търсене на
компромиси и въртене около измислени и несъществуващи орбити. Днес денят
започна отново с динамичното движение на столичния град. Закарах Женя
на курс, от там отидох в Бюрото по труда, където ще ми осребрят
разходите по пътуването до това градче. Това е така, защото съм
регистриран като безработен, а те помагат на такива като мене поне с
транспортните разходи за явяване на интервю за работа. Ако в същото
време кандидатът започне трудова дейност и реши да остане на това ново
място, от Социалните служби му организират преместването и пренасянето
на багажа за тяхна сметка. Така постъпиха и с нас, когато от Аделаида
пристигнахме в Бризбън. Ние не сме дали и един цент за това наше
заселване в Куинсланд, с изключение на глобата за превишена скорост,
която си платих от джоб като поп и което си беше чисто моя грешка. От
Бюрото по труда отидох на зъболекар, направиха ми още една пломба за
$65. После изпращах писма за работа - мои и на Женя, за позиции, които
открихме в съботния вестник. Занесох две филмчета във фотографското
студио – те са от новите фотоапарати, които купихме с Неничко. Много ми е
интересно и любопитно да им видя снимките – няма да се учудя, ако
излязат добри; нищо че апаратите ги купихме по $1. Имах малко работа из
къщи, след което отидох да взема Женя от курс, защото докато всичко това
което описах само с няколко реда се свърши, то стана 14:00. Върнахме се
и тя веднага се зае да си пише нещо на компютъра, защото до 16 Декември
пак трябва да изпрати едни документи за работа. Аз пък се запретнах да
готвя нещо, Нени си дойде от училище и лудницата настана. Утре също имам
доста излизания и разни ходения из града – аман бре, край няма...
12.12.1996
- Вчера не съм писал нищо, защото много задължения имах и не сварих да
се уловя за перодръжката. Ходих да сменям телефона (този по когото
скачах онзи ден, защото ме ядоса), снимките взех готови, проведох серия
от телефонни разговори, по интервюта ходих и т.н. Докато закарам Женя на
курс, после пък докато я взема обратно и то времето си лети.
Големи
дъждове се изляха тези дни по нашия край. На места паднаха
опустошителни и разрушителни градушки. Пак имаше начупени прозорци,
отнесени покриви, побити автомобили и т.н. Не се е минало също и без
няколко спукани глави от падащи предмети и хвърчащи из въздуха отломки.
Тези стихии се разразяват на юг от нас и за тях разбираме само чрез
телевизията и радиото. Но все пак по тези места обявиха бедствени
райони. Това е нормално за сегашния летен сезон, когато падат проливни
дъждове, развиват се бури и урагани - въобще климатичната активност е
по-осезателна (особено пък на места, където прави и поразии). После
всичко стихва и се нормализира, докато дойде следващият подобен период.
Зарадвах
се вчера като ви чух и двамата с татко, въпреки че гласовете ви не ми
звучаха много възторжено (че на кое ли пък и отгоре да сте
радостни?...). Нещата около нас ще се оправят, единствено по простата
причина, че не могат да бъдат все така зле. Вие не се притеснявайте за
това и гледайте да оцелеете и тази зима, пък за следващата ще видим.
Вчера
ми се обадиха за интервю и днес ходих в една компания за камиони “Мack
Truck”. Тя е американска, но явно че и тук имат заводи за производство и
сглобяване на тези супер чудовища. Интервюто по моя преценка мина пак
много добре и хората казаха, че другата седмица вече ще имат решението
дали ще назначат мене или някой друг. За пари не сме говорили. Оставих
този въпрос за по-нататък - ако ми предложат работата евентуално. После
ходих да взема Женя от курса и ето ме най-после седнал да си отдъхна с
молива. Нени също си дойде напред, но сигурно след малко ще влезе в
басейна и там да чака скриването на слънцето. Довечера ще го водя да му
купувам бански, защото той установи, че неговите са се протрили вече и
му се виждало дупето.
След
малко ще започвам да надписвам снимките, които също са се насъбрали
доста като количество, защото са едновременно от Неничковата екскурзия,
където той е снимал, плюс тези от нашия апарат. За събота има планирано
масово барбекю-среща, на което ще се съберем голяма част от компанията –
а най-вероятно всички, от трите вече поколения. Дано времето да е
по-сухо, защото след още малко дъжд и ще изгнием напълно. Други планове
нямаме за сега. Ако пък междувременно някой от нас започне работа,
непременно ще се обадим по телефона, за да спрете да се притеснявате...
15.12.1996
– Неделно време, по икиндия. От ходене и хайманосване тези дни аз пак
не намерих време да пиша. В петък ми се обадиха от завода за камиони, че
работата нямало да я предложат на мене. Не ми обясниха причините, но аз
си ги знам отлично. Не се трогнах особено от поредния си неуспех –
човек като свикне един път и после му е лесно. През деня бяхме на пазар
заедно с Жоро – по касапи ходихме, малко у тях стояхме да си бъбрим и
след това отидох да прибера Женя от курс. Тя има още една седмица и
приключва с обучението. Нени от онзи ден излезе в голямата лятна
ваканция.
За
вчера (събота) имаше организирано тържество-барбекю - ей тъй, без
някакъв съществен повод. Събрахме се постоянното присъствие, но в малко
по-разширен състав. Като почнахме от обяд, та откарахме до вечерта.
После минахме през Ани и Сашо, след тях посетихме Ива и Румен че са на
една крачка от тях, а вечерта ние с Жорови отседнахме на последната
спирка у дома. Там отново започнахме със салатки, мезенца и завършихме в
сладки приказки – аз нали ви казвам: хубави хора, моабетчии. Когато на
един човек душата му е отворена за гости, за тържества, песни, танци, за
ядене и пиене – и сърцето му е голямо, чисто и добродушно…
Днес
имахме волна програма. Ние с Нени ходихме на битак, Женя писа писма за
работа (този път тя намери няколко обяви като за нея в съботния
вестник). От битака на Нени купихме едно колело ВМХ, специално за
колокрос. С висока проходимост, с по-малки гуми и други изгъзици. Той
отдавна имаше мерак за такова по-неофициално колело, та да може и на
училище да ходи с него. Беше обявено за $30, но нашия малък търговец си
свали $5; аз от моя страна откъртих още $5 от цената и го взехме само за
$20. Та днес целия следобед се занимавахме с това колело - притягане,
посмазване тук-там, помпане на гуми и т.н. Сега даже Нени излезе да го
кара само “пробно” долу около блока, а като се върне ще сядаме да
свирим. За пианото ваканция не е обявявана, защото в домашната музикална
школа аз съм учител, възпитател, надзирател, настойник, портиер и
всякакъв друг. Така че всеки ден ще се свири - даже и много повече
отколкото през учебно време, защото сега Нени е по-свободен. Хич да няма
никакво огъване - почивките и ваканциите са за хайлазите, дето
хайманосват по цял ден. Който иска да стане човек, през ваканциите
работи, а после почива и добрува цял живот...
Снощи
с Жорови трасирахме горе-долу Коледно-Новогодишните празнични музикални
дни. Те ще бъдат у дома за Коледа и ще спят у нас, а ние пък на Нова
Година ще сме у тях и там ще спим. Карането на кола през тези светли
нощи не е за препоръчване, защото проверките за алкохол са буквално на
всеки ъгъл. За това където почнем, там и ще свършим, за да няма
допълнителни разходи за глоби. След малко започваме вечерната свирня,
другата седмица трябва да надпиша и снимките. Ще започна и една нова
видеокасета, та веднага след Нова Година да ви я изпратим с разни
празнично-пиянски филмови етюди.
17.12.1996
- Вчера пак не писах, защото имах много други грижи и занимания, които
докато ги свърша не остана време за творчество. Следобеда пък ходих на
зъболекар. Човекът ми запълни още 2 дупки със $140, като имам да ходя
още веднъж за последните две пломби. Добре че слагат упойка, защото от
това стъргане да бях умрял вече. Но така нищо не се усеща – е, не мога
да кажа, че чувството е особено приятно, но понякога се налагат и такива
процедури в живота на истинския човек.
Неничко
си кара ваканцията най-безгрижно, ходим с него заедно да караме майка
му на курс, после я връщаме; двамата си правим наши момчешки програми
още от сутринта и ги следваме през деня. Той свири по два пъти на ден и
чрез това си завоюва правото на най-различни негови странични
удоволствия – къпане в басейна, каране на колело с приятелите и т.н.
Вчера
докато ме е нямало, са ми оставили съобщение на “секретарката”, че в
четвъртък съм на интервю от 12:00 в една компания, където съм
кандидатствал преди две седмици. Завода се намира в същия квартал където
работех преди, дори на съседната улица. Дано Св. Никола е милостив и
помогне да взема поне тази работа, защото ще ми е много наръки и веднага
ще се възстанови съществуващият ритъм на живот, който беше до преди да
ме съкратят. Споменавам името на Св. Никола не случайно, защото
интервюто ми е баш в четвъртък (19 Декември), което е Никулден по
старому.
Днес
сутринта пак имахме малко свирене с Нени, профилактики на колелото, а
за утре сме се разбрали с Жоро да му отидем на гости през деня – нали
Ели е по цял ден на работа, а той поддържа тила в къщи с пазаруване,
готвене, грижи по отглеждане на бебето и детето и прочие домакински
дейности. Аз също съм айляк и двамата с него прекрасно си уплътняваме
оскъдното свободно време – далеч от собствените ни жени, вечното им
мърморене и повсеместно недоволство (е, неговата може би не чак толкова –
но моята ми стига и за двете…). Той има някаква косачка за трева, на
която й предстои ремонт – решихме с общи усилия да я погледнем и ако
можем да я поправим, а децата през това време ще си играят на поляната.
Независимо че те имат момиченце, мисля че е година по-малко от нашия
ерген, те двамата много добре се разбират и занимават всеки със своите
си играчки и мераци (Нени по принцип е враг на момичетата, но към това
проявява “снизхождение” и известна толерантност). Женя е на курс, а Ели
както вече казах - на работа. Жоро до скоро също ходеше на курс по
английски език, но и той излезе във ваканция, та ще си уплътним деня
много полезно и изключително приятно (всеки миг прекаран извън четирите
затворнически стени на домашната килия се превръща в един малък празник
за мене)...
Онази
вечер надписвах снимки, които не съм довършил. Скоро ще извадим още
един филм и наведнъж ще получите доста нагледни материали, заедно с
видеокасетата (която също не е започната, но все пак поне е
запланувана...). Миналата седмица изпратихме честитка за Коледа до нашия
дядо Ник в Аделаида. Днес получихме отговор от него – също
поздравителна картичка и едно кратко писъмце. Той много ни тачи нас, но и
ние си го уважаваме - изключително свестен старец.
Пристигна
и вашето писмо № 164 с множество тъжни и тежки финансови вести. Писмата
ви са толкова мъчни, изпълнени с болка и страдание, та не знам вече
какво да мисля. Тези неща не бива да ни успокояват (видите ли, има и
по-лошо), но като че ли нас Господ ни покри с крушовата си шумка и за
сега доста усърдно ни пази от големите злини на живота. Защото нека да
си признаем, но нашето така наречено “зле” остава една недостижима мечта
за много мои познати, връстници, приятели, а и не само за тях. Просто
отправните точки са различни и дори най-малкото място за сравнение няма.
Ние тук мерим с друг аршин, но пък и с нищо не сме виновни, че просто
хората живеят така и на нас ни се иска да сме горе-долу наред с тях.
Това са отново онези нормални човешки чувства, за които съм говорил и
преди. С мъка и тъга научаваме за всяко нещо (като че ли по правило
напоследък само лошо), което се случва в България и единственото което
си казваме е: “Да пази Господ!” Аз именно по тези причини, постоянно
повтарям на Женя, че въпреки всички трудности ние пак много имаме и
получаваме от съдбата. Точно за това не можем да получим още повече - за
това тъпчем на едно място, за това нямаме работа и т.н. Просто другото,
за което ние си мечтаем е невероятно хубаво - а неписаният закон е
всеизвестен и той гласи, че много хубаво, не е на хубаво. Е, правим
разбира се всичко възможно да го достигнем, да заживеем и ние като
нормалните хора (защото така е нормално в тази част на света) - въпреки
че и сега сме сити, облечени и в някаква степен задоволени. И сравнение
не може да става с живота ни почти на просяци тук, с онзи в България пък
било то и с някакво положение на дипломирани инженери сред обществото.
Обаче тук нещата имат и опако; обратната страна на медала не се вижда от
всеки, докато не се усети на собствен гръб, а то се заключава в
следващите няколко момента, без да претендирам че това е всичко:
-
искаш детето ти да изплува от тинята на осреднената маса: трябват ти
обаче поне $5000 на учебна година, за да го дадеш в частно училище. Това
само с безработица и социална помощ не става и абсурдно ако не крадеш;
-
искаш да си оправиш зъбите безплатно: може разбира се, нямаш проблем; в
обществената поликлиника обаче. Но там се записваш и чакаш с години да
ти дойде реда, докато през това време си станал вече за ченета. А от
безработицата си не можеш да отделиш и да отидеш на частник, защото една
обикновена пломба струва $75. А когато стане дума за мостове, коронки,
протези и пр. цифрите стават страшни. Има и медицинска застраховка,
която безработният също не може да си позволи. Тя не се измерва в
хиляди, вярно, но представлява един постоянен разход, който е почти
невъзможно да се отдели, предвид на и без друго опестеният семеен бюджет
за всичко останало, което също не е маловажно. Ние имаме право на
безплатна помощ, но само в държавните поликлиники и болници.
Освен
това има заболявания и неща, които тази застраховка не покрива.
Например зъбите са едно от тях; за зъболекар може да се направи
застраховка, но тя е отделна от другата и естествено носи допълнителни
масрафи подире си.
Едно
повикване на линейка от “Бърза Помощ” струва $400. За такива особени
случаи се правят трети пък, още по-скъпи застраховки, които отново
безработният хептен не може да си позволи. Припадаш на тротоара в
несвяст и от устата ти бълва пяна или се блъскаш с колата и се размазваш
като афиш на някой дирек – първата работа на всеки един свидетел е да
повика линейката, за да ти спасят живота. Никой не се интересува дали
имаш застраховка за това – всеки случаен минувач по най-хуманен начин
гледа да те спаси и избави от критичната ситуация, но пристигането на
линейката си я поемаш от джоба.
Тук
дадох само няколко най-елементарни примера от ежедневието, при това без
изобщо да се задълбочавам много и впускам в повече подробности. Те бяха
първите, които ми дойдоха на ума – за това започнах с тях. Ако обаче
река да разширявам спектъра си от подобни разсъждения, със сигурност
трябва да спомена и всички други разходи, като собствено жилище, свястна
кола, прилични дрехи и пр. – неща, без които живота не спира, но се
смятат за нормални и нужни за самото му протичане въобще. Безработният
тях също не може да си позволи. Вярно е, че в България няма безработица,
социални помощи имам предвид - пък може и да има вече, не знам. Тук
тази помощ стига за ежедневно препитание, елементарно обличане, каране
на кола на близки разстояния и т.н. - съвсем мизерно съществуване по
тукашните представи за живот и нужди, но достатъчно прилични за нас,
свикналите на малко и задоволяващи се с почти нищо хора. Но това съвсем
не може да се нарече нормално, та даже пък и да пестим от тези мизерни
средства. Това е връх с обратен знак, но на нас и така ни е добре. С
други думи - оцелява се, живее се сравнително прилично, препитава се, но
не всичко се свършва и заключава само с едното ядене и пиене. Ние
изобщо не се тревожим за това. Но искаме ли и още нещичко отгоре освен
плюскането, тогава вече трябват доходи - и то сериозни; при това два, а
не един...
Както
и да е - аз пак се отплеснах малко в социални битовизми, но нали това
сега нас ни вълнува най-много. Освен всичко останало и предвид желанието
ми за обективизъм, аз тук се опитвам да поднеса и действителната
картина за живота ни в Австралия. Не само този гладкият, за който
другите си мислят и ни завиждат например. Наред с лъскавото лустро, при
нас има и много “грапаво” – сядаш с голия си задник на едно парче
шкурка, па се въртиш-въртиш, дорде ти се завие свят и ти клепнат ушите, а
гъза ти замяза на маймунския…
Женя
утре има изпит, та се е затворила в другата стая да чете на
спокойствие, а Нени играе тенис с децата от блока. После ще влязат да се
окъпят в басейна – абе цивилизация, майна! Не е шега работа. Няма да
събира пепелта от селските сокаци, да се лъзга по кокоши куришки и лайна
на мисирки...
Онзи
ден завърши един необичаен маратон. Някакъв от нашите (австралиец имам
предвид) тръгнал да прекосява пустинята бегом. Имаше и екипи с него
разбира се, но човека си тичаше по 170 км дневно. На моменти
температурата е достигала 68°C, като през останалото време е била все
над 50°C. И така блъскал в продължение на три дни, някакви часове,
минути и секунди, които не запомних. Но пък подобрил рекорда на
предишния шашкънин с 20 минути. Един път вече оцелял след прегазването
на австралийската пустиня, следващата му цел щяла да бъде Сахара, която
ще премине образно казано “на куц крак”, защото тази нашата, била нещо
като ад на Земята. Най-тежките условия са събрани на този континент. Тук
има студ и пек, сняг и вода, пустини и безкрайни лазурни плажове – тук е
Рай, но и Ад понявга...
Нека
да ме прости Господ, но ракията на татко си я изпихме сами, а за
родителите на Ани като дойдат у дома, ще извадя друга - тукашна, но също
толкова хубава. Не знаех, че е трябвало да я пазим за общия моабет
(абе, прах на тъпан стои ли?). Но пък и не е голяма беда, де - вие
пращайте по-често, а аз ще имам задачата да я разпределям по-правилно
измежду населението. Радвам се, че сте станали близки с тях - те също
изглеждат много добри хора, въпреки че до сега сме се виждали само
веднъж за много кратко време. Ще ги поканим и у нас на гости, та да се
опознаем по-отблизо - само да е живот и здраве.
Докато
траяха дъждовете миналата седмица, носът ми беше сух и хремата спокойна
- все едно че не съществува. Но тези дни като се облещи слънцето, пак
се разкихах, но не така зверски както по-рано. Даже и хапчета не вземам.
Само ако се наложи, нося си ги с мене постоянно – като бойна готовност.
Така сигурно ще откара още един месец и после всичко ще утихне до
следващата пролет. Неничко тази година също се чувства добре. Изглежда
по принцип тук в този щат е по-влажно и тази влага обира праха от
въздуха, а чрез него и полените в него, които ни дразнят. Но и той се
разкихва от време на време, ей тъй без причина. Дразни му нещо носът
понякога, но хапчета не му давам. Няма нужда, а и не искам да го свиквам
- просто си е добре детето. Аз мога да преценя кога как е, нали съм
половин фелдшер – нищо че по призвание съм гинеколог; аз и от ручащи
носове разбирам...
Тъкмо
дойдох до мястото в писмото, в което майка пита за размерите на масите.
Основната, на която се храним е правоъгълна 150 x 90 см, а другата, на
която според тукашните обичаи се пиело кафе, е също правоъгълна - 114 x
57 см. Но тя си има салфетка/покривка от по-преди. Всички останали маси и
масички са неофициални, временни и може изобщо да не вземат участие
един ден в бъдещият ни интериор. Имаме още една овална маса 98 x 52 см,
но тя е със стъклен плот отгоре. Сигурно майка иска да оплете някакви
покривки, но аз тук веднага ще кажа да не си вади очите повече с тези
куки и плетки. В Австралия има всичко по магазините, включително и
покривки за маси (да се чудиш просто от къде са ги взели - сигурно са
вносни, я от Румъния, я от Албания...).
Не
бива да се ядосвате, че не сме я чули за Никулден. Вие нямахте телефон,
а ние пък не сме се и обаждали. Сега скоро нали се чухме; колета като
получите, като се чуем и за Коледа – все ще обменим някаква по-прясна
информация, колкото и оскъдна да е тя и не съвсем радостна. Тя сигурно
много се тревожи, че не съм на работа, но нека да спре вече - и
безработицата си получаваме досущ като бели хора; и земята си продадохме
за слава на Всевишния; и спестяванията ни си стоят непокътнати за сега.
Веднага след Нова Година оправяме всички борчове и започваме на чисто
от нулата - не знам вече за кой пореден път, но това не ни събаря.
Неничко
няма да го спираме от уроците по орган, ако ще ние и гладни да стоим.
Този талант който той има, аз ще се опитам да го развия в него, а пък
той един ден да преценява кои свои умения най-добре да използва в
живота. Напоследък когато не му се свири, ми казва че искал да става
лекар или адвокат (за да ме зарадва и да го отклоня от музиката). Рекох
му: “Чудесно! Бравос! - но и ще свириш на всичкото отгоре!” Въобще при
мене няма никакъв шанс да мърда на никъде - съжалявам само защо не го
почнахме още по-рано. Аз не съм си и помислял за скритите му заложби, но
както и да е – никога не е късно за нищо. Дано все така да върви,
смятам че даже и музикант да стане, пак няма да е много обидно за
фамилията ни. Тук под “музикант” имам предвид не чалгаджия в ресторант, а
със завършено висше музикално образование, с музикална култура и т.н.
Но за това сега е още твърде рано да се мисли - ние настъпваме по всички
фронтове, пък каквото излезе на края, това ще му остане...
Потресен
съм от нелепата смърт на моя съученик и добър приятел Антон Бобчев. Ние
с него четири години стояхме един до друг в Техникума - аз № 1, той №
2. Заедно ни изпитваха на дъската, заедно преписвахме, заедно правехме
всичко в час. После в по-днешни дни и ергенски години се движихме
съвместно в една компания с Жуката, Доков, Руменовците и другите момци.
Ние с Женя даже сме кръстници на дъщеричката им, която, нека Господ ми
прости греха, сега не мога да се сетя как се казва. Кръстихме я на
Дряновския манастир и винаги сме били заедно по един или друг повод - по
моабети, по тържества, екскурзии и т.н. А сега – какво нещастие, каква
мъка? Бог да го прости. Не знаем никакви адреси на никой. Нека Ленчето
или Огнян, при случай като видят Тедито (Теодора, жена му) да предадат
искрените ни съболезнования. Много съжаляваме и ни е мъчно – толкова
злощастие се събра напоследък; къде сбъркахме бе, Господи?...
Същите
чувства изпитваме и за нещастната гибел на Красьо (“Попа” както някои
го знаят, от фамилията му - Попов). Толкова добре се разбирахме с него,
въпреки че той беше с няколко години по-голям от мене. Боже мили – амчи
ние израснахме заедно на Падалото: независимо от разликата във възрастта
между всички нас от махалата, когато станеше въпрос да направим някоя
дивотия, да сторим пакост, за игри или каквато и да е била друга
щуротия, всички бяхме сплотени заедно и на един акъл – единни в името на
безгрижното детство. Напоследък на Красьо му викаха “Пожарникаря”,
защото завърши такова училище и после стана пожарникар - сградата им
беше на гърба на поликлиниката, малко след “Колелото”. Каквото и да е,
той беше много добро момче. Илко е брат му – той пък е малко по-малък от
нас, но на времето и с него сме играли заедно на фунийки, на кър-кър,
на топчета и на какво ли не. Замина си и той бадева, Господ да прости
греховете му! Отчаян съм, тъжно – много тъжно е всичко...
Сега
започнах да се тревожа и за заболяването по кожата на майка. Обезателно
да ми пише официална лекарска диагноза, за да изпратя някакъв мехлем
или лекарство – не може да няма нещо измислено за тези случаи. Идеята да
отидете на с. Стоевци за няколко дни не е само добра, ами прекрасна.
Там хем е топло от печките, хем мръвка печена има из селото, кисело мезе
и греяна ракия се вади на която и порта да потропаш – трябва малко да
си отдъхнете и да си посъберете силите и нервите. А и да си стоплите
кокалите край бумтящата печка. Освен това чичо Христо (и двамата
Христовци всъщност) и леля Донка са такива чудесни хора. Непременно да
ги поздравите от нас – по случай Коледа и за Нова Година.
Хубаво
е, че Светлана с децата е заминала за ЮАР при Цецо. Дано да се оправят
там и нито за миг да не помислят за връщане назад. Там тя може да
преподава уроци по музика и ще взема чудни пари. Цецо ще си стъпи на
краката в техническия бизнес и готово – сигурен съм в тях. После от Южна
Африка те пак могат да кандидатстват за преселване в Австралия, но това
ще стане през тамошното посолство и вече от съвсем официална позиция, а
не като хайдути. Желаем им пълен успех – ех, да можем да се съберем
тук, да видиш тогава един живот! А пък на съжаляващите Петранка и Красьо
от Аделаида - и Господ не може да им помогне. Аз винаги съм казвал:
“Отправната точка” е важна и кой с каква кошница е тръгнал по света да
събира благодат! Те вечно бяха недоволни и мърмореха от това или онова в
Австралия. Особено пък в началото. Като са имали бизнес в България, да
са си го карали – защо им е трябвало да бият пътя до края на света. Тук
обаче такива “български бизнесмени” не вървят, защото има закони и
правила в тая държава, които трябва да се спазват безпрекословно. Освен
тях и данъци се плащат – Австралия не е разграден двор. Като ще си ходят
в Троян, защо им са австралийските поданства тогава? Абе всеки си знае
хала - що ли се обаждам и аз, дето не ми е работа? Информацията, която
имате от тях чрез близките им относно темата по социалните помощи и
емигрантските въпроси в най-широк периметър съдържа много въпросителни и
подлежи на обстойно преразглеждане. Или те не са разбрали добре, или
нещата не са съвсем така. Че безспорно има някакво затягане и се
забелязва известно утежняване на положението – да, има такова нещо, за
което аз не един и два пъти съм писал. Но че и всичките тези усложнения
няма да се отнасят за нас - това също е факт неоспорим. После - ние
отдавна не сме емигранти, а пълноправни австралийски граждани, което
също много пъти съм подчертавал. Каквото за всички, това ще е и за нас.
Има и друго нещо, не съвсем маловажно – недоволният от всичко и вечно
мърморещ човек гледа с едни очи, докато другите (тези дето гледат с
бялото на окото, като мене например) пречупват лъчите през тяхната си
призма. Има много гледни точки - аз с настоящите си редове информирам
най-подробно за всичко, което става около самите нас, държавата като
цяло, правителството й и въобще в отсамното полукълбо. С риск дори да
накърня нечие самолюбие, да застана срещу нечии интереси или да
опровергая мнението на някой, аз тук пиша всичко и се старая да бъда
обективен. Но отново по неписано правило, в пълна сила важи и законът за
личния избор, субективното виждане и отново – гледната точка. Едно
полупразно шише с ракия, за едни е наполовина празно - има малко почти
на дъното и нищо не е останало от нея; за други обаче то е пълно до
половината и има достатъчно – дружно братя и смело разливайте по чашите,
да го изпием до дъно и да се веселим. И такива примери са хиляди: ох,
адски студ било, кога паднат температурите под 20°C. Да, казвам аз –
хладно е. Но студ е когато стане -42°C, както е тези дни в Москва.
Подобно, само че с обратен знак е и тълкуванието за жегата. Човекът,
освен всичките си душевни недъзи които всички ние носим, има и чудното
свойство да преувеличава действителността, да я преиначава и обикновено
границата с лъжата е много близка. Напоследък стана модерно да се
използва фотографския термин от миналото “преекспониране”, независимо в
коя посока – дали се стремим да преувеличим нещо или да намалим
значимостта му…
По
тези теми може да се приказва много, да се спори дори и никой никога
няма да бъде напълно прав в твърденията си, защото винаги съществува
субективният фактор. За това в заключение ще ви препоръчам да не се
притеснявайте за нищо, не слушайте никой какво приказва, а четете
внимателно какво пиша. Наред с лошото има и много хубави неща и ние
специално, в никакъв случай не можем да сме недоволни. Виж, трудно – да,
но не е несправедливо; стрелите на трудностите не са насочени срещу
нас, защото видите ли ние сме емигранти. И изобщо – защо ли въобще се
тревожите от това какво някой е чул-недочул и какви небивалици разправя?
Нещата си вървят по каналния ред, в прилично развитие и разумни
темпове. Останалото е бош-лаф! Ето, след малко слагам кюфтетата, Женя
прави картофи в микровълновата печка. Е-е-е, а пък че нямал съм бира в
хладилника - ами нямам, щот’ съм беден, но имам в замяна три вида
безалкохолни сокове и лимонади. В България едвам кисело мляко за айран
имахме. Тук от кайми и свински вратове камерата на хладилника не може да
се затваря, та я стягам с тиксо или й връзвам вратата най-често с тел. В
България от едно пакетче кайма Женя трябваше да направи супа топчета,
мусака и да напълни чушки, за да ядем тримата цяла седмица. Мерси от
бизнеса им в България! На добър час обратно зад бодливата тел и щастливо
плаване! Ние оставаме тук на топло и влажно, под слънцето, в райските
заливи и на чист въздух! Ай сиктир ве - ама чи съ нерва ей тъй кът’
‘земи некой да разпра’а мокри сънища – профани, ебаси случая, мумче... Я
сипи по още едно, таман си станала...
Няма коментари:
Публикуване на коментар