Скъпи мои майко и татко –
близки приятели, далечни познати и съвсем непознати!
От днес е вече 01.07.1998
(а като ден едва само сряда; петъкът ми е още далече и нещо не го забелязвам на
хоризонта). От последното ми комюнике насам се натрупа много материал, който си
заслужава да бъде споделен “на всеослушание”, та се чудя сега от къде да го
подхващам. Ще започна естествено с най-пресните си новини, от вчерашния ден,
когато получих колетчето с потниците. После ще се връщам последователно от
мястото, където затворих вашето писмо и го предадох на леля Мими с пожеланията
си за щастливо завръщане в България.
Прочитайки най-внимателно
всичко, аз безкрайно много благодаря за вниманието и топлите думи, с които ми
пишете и са пропити писмата ви. От всичко първо си чета татковите редове,
защото съм му признателен, че е седнал да ми ги напише (като знам, че е малко
по-труден по принцип в писането на писма, но и никога не съм го упреквал за
това). Потникът, единият, че е осветен в черква е добре, но не е трябвало да ми
изпращате чак и втори (в края на краищата, аз за щастие не се намирам в
казармата, а пък и в Австралия по начало потници не се носят предвид “вечното
лято”). А ножчето за картофи, като го видях, че лошо ми стана. Е, какво сега? -
вие да не се почувствахте гузни, че докато бяхте тук изкупихте всичките
възможни ножчета от онзи магазин, та сега ми пращате поне едно за компенсация,
ха-ха-ха! Шегувам се най-искрено разбира се и приемам, че в желанието си да ме
избавите от проблема, когато за момента съм нямал ножче за белене на картофи,
сега ми изпращате едно от вашите. Добре ама те не са спрени от производство и
както вече ще сте разбрали от предишното ми послание, аз също си купих такова
ножче само за 50 цента и от тогава насам го използвам най-активно. Нищо де -
станало е малко недоразумение и разминаване в информацията, но то е допустимо
като се има предвид разстоянията, от които комуникираме помежду си. Получи се
нещо като едновремешната детска игра “Счупен телефон” - един рекъл едно, другият
го повторил но го видоизменил, а до последния то пристига вече съвсем
изопачено. Това е малко като в приказката за Киркор и Гарабед – научил се
единия, че другия си купил лека кола “Волга”. Обаче на края се оказало, че не
било точно “Волга”, ами само някаква моторетка “Балканче”; и не си го бил
купил, ами му го откраднали. Няма значение - важното е всички да сме живи,
здрави и да приемаме недоразуменията между нас с неизменното си чувство за
хумор. Сега аз на свой ред съм приготвил това същото ножче да ви го изпратя
обратно, заедно с разни други дребни нещица. Амчи така де - аз имам само две
голи ръце и във всеки даден момент мога да оперирам с един единствен
инструмент; за какво ми са два ножа. А пък и нямам никакво намерение да отварям
обществена кухня, че да ми трябва много инвентар...
Загубили са се обаче монетите
и значката от леля Ани, за които ми пишете също че ми изпращате (по-точно
откраднати са, неизвестно от кого и на чия територия: българска или
австралийска, но аз вече се досещам – а вие?). Пакетчето беше цялото
разбъркано, препакетирано и опаковано тук от местните пощенски служби, с
лепната извинителна бележка от тяхна страна, че така и в такъв вид е
пристигнала самата пратка (вярвам им напълно - каквито и да са австралийците,
поне са честни и доблестни). Доядя ме малко за монетите, но халал да са на тоз
неверник, който ги е взел. Те изиграха своята роля, наречени са били за мене, а
това че някой друг ги притежава – не е чак толкова важно; и той хаир няма да
види, проклета да е семката му. Понеже по време на намирането им, акъла ми беше
на друго място, явно че не съвсем там ще да ми е и късмета. Не се тревожете,
нищо лошо не е станало – на мен са ми достатъчни само мислите и добрите ви
намерения, с които са били сложени в плика. Останалото са технически
подробности и разминавания в етиката на един или друг пощенски служител. Бог да
съди виновниците...
Общо взето по писмата ви аз
нямам на какво точно да се спирам по-конкретно и подробно. Радвам се, че отново
сте сред близките си приятели и полека-лека се възвръщате към малко по-нормален
ритъм на живот. Това, което ми се е паднало в Библията е добро и много отговаря
на действителните факти. Препрочетох го няколко пъти, за да мога хубаво да го и
осмисля. Даже ще се наложи да го превеждам и на английски език, а пък защо – е,
че имайте малко търпение де; ще четете по-внимателно надолу и сами ще видите
след няколко страници...
Сега обаче в описанията си се
връщам на петъка (миналата седмица), когато веднага след работа взех Нени у
дома. Аз всъщност още в четвъртък вечерта бях готов с писмото си и от тогава
насам не съм отразявал събитията около моята нещастна и мизерна особа. Така в
петък взех нашия човек от тях и се прибрахме тук, в смърдящата на нещо
неопределено квартира. Уж щяхме да посвирим малко вечерта, но той обикновено с
тези обещания започва, а после много бързо ги забравя. Рекохме си – хайде,
нищо; утре сутринта ще свирим, преди тениса. Нени всъщност започна да чопли
нещо по клавишите, но по неговия си начин - насила, с уговорките и аз го спрях;
след като разбира се, гледа цяла вечер телевизия, после яде, на края му се
доспа и все от тоя род кандърми. А през цялата седмица по телефона ми обяснява
колко много е напреднал и колко хубаво вече свири и е научил гамите. Понеже ме
доядя на него отново, казах му изобщо да спре да свири, защото той и без друго
нищо съществено не правеше. Вместо да се амбицира и да ми покаже нещо, той
охотно си изключи органа (само това чакаше) и се премести отново пред
телевизора. Аз възвирах не, ами ми идеше главицата му да откъсна, но се
въздържах...
Какво става по-нататък. В
махленския вестник, който се разпространява безплатно из кварталите, вечерта
случайно се натъкнах на една обява за дансинг-парти (танци) в един клуб,
специално организирано за самотни хора като мене – стари ергени, позавяхващи
моми, разведени, дърти парясници и всякакви други сиротници, живеещи
самостоятелно и необвързано, зарязани от всички на Божиите грижи. Рекох си на
акъла: “Мамкъ му ибавам! - шъ ‘одя аз на тез луди танци, пък аку ще и зимятъ дъ
съ убърни утдолу пут меня!” (то и аз съм един танцувач, ама нейсе; по никакъв
начин не мога да се меря с високата класа на “другаря Божко“...). Добре де, ама
онези искат официално облекло, връзка, риза – нещо джиджи-бижи и “по-така”. Не
може да отидеш по дънки и по една камизолка с джапанките, а да чакаш подир да
рутиш гаджета; или пък тебе да срути някоя хубавица. Прецених също, че пък
случаят не е баш и за костюм - строг и чак толкоз официален (защото аз нали
само таквоз си имам – хем два на брой и с това ми приключва наличността в
гардероба). Сглобих една риза от моите, изрових и вратовръзка от инвентара на
Методи, с която той през 1972 е ходил на работа в “София Прес”; натъкмих си
онези черните панталони, дето Жоро пък ми ги беше подарил, а аз сега с тях ходя
по интервюта и поради тези причини ги пазя като очите си. Те са черни, чудесни
за вечерен тоалет – нищо че са ми малко хлабави в кръста; привързани отзад с
малко канап или връзка от обувка, въобще не им личи, че не са съвсем мои.
Реших, че за да си допълня униформата, както повеляват модните журнали, ми
трябва и едно сако, с което да се направи някакъв комплект, пък макар и
разноцветен (модата в последно време допуска и такива по-пъстри съчетания...).
Реших, че докато Нени е на тенис, аз ще мина през моите “специализирани”
магазини от веригата на ЦУМ и ЦНСМ; после ще се отбия и през “Валентина”, пък
белким си намеря нещо подходящо за не повече от $10. Палтото ми беше нужно само
колкото да минат танците и да се покажа в малко “по-търговски” и привлекателен
вид сред обществото на самотниците.
Още вечерта (петъчната) се
обадих на организаторите на соарето, за да разбера мястото и разни допълнителни
подробности във връзка с мероприятието и с това денят се приключи. Нито свирене,
нито пък някакъв друг напредък беше отбелязан. Викам си: е, нищо - сутринта ще
станем по-рано, ще свирим тогава; от там отиваме на тенис, а после сме на урок
от 15:30. Уроците на Нени между другото зачестиха и са вече с дълготрайност по
1 час - особено сега преди изпита, който пък съвсем наближи и е само след две
седмици. Добре ама сутринта рано станах само аз, защото видите ли, някой си има
да репетира и да се подготвя. А на тоя някой, хич не му пука и се събуди чак в
09:40, като тениса му започва в 10:00 – за какво свирене става въпрос? Е, рекох
си пак - нищо, ще свирим по-сериозно преди урока следобед. “Добре татко”, беше
отговора (в смисъл, всичко може после, само да не е сега). Пропуснах да
отбележа, че аз в петък почти целия ден бях из града със служебната кола по
разни проучвания и покупки, та взех и Нени с мене да се разходи. Първия път го
взех към 09:30 от тях, когато той уж беше свирил “идеално” сутринта (пак по
думите му). Глупавият и наивен татко отново повярва. “Скачай, викам, в колата,
че голяма екскурзия ще правим!” Обувките си ги обу долу при мене от мерак – изхвръкна
от тях като тапа на шампанско. Хубаво, аз разбирам емоциите и се радвам много,
когато той е щастлив. Обаче на едно-две места ударих на камък, та се наложи да се
връщам до фабриката за консултации с шефовете и после пак да излизам с новите
инструкции. Оставих го в къщи към 10:30, а аз отидох до завода. В 11:30 обаче
отново се върнах да взема Нени от тях, че да се разхождаме двамата из града и
той да се вози с мене. Обясних му съвсем човешки: “Сега си развяваме гъзовете
нагоре-надолу, но като се върнеш следобед, сядаш и сериозно свириш, докато те
взема вечерта!” – “Разбира се татко, точно така ще направя!” И таткото пак
повярва, опитвайки се да създава разни кефове на синчето си със служебната кола
- нова, бърза и т.н. Много места обиколихме, но въпреки усилията ми не намерих
нужните материали - в 14:00 върнах Неничко у тях, а аз се прибрах в завода.
Почнах да въртя разни телефони с надеждата да намеря това което търсех. И
свиренето пак остана уж за следобеда. Аз много нерви потроших, докато най-после
открия на едно място въпросните служебни материали, но понеже беше вече късно и
времето напредна, покупката им остана за понеделник.
Това беше само една малка
скоба, но тя трябваше да се отвори, за да сте въведени изцяло и в родителската
ми ситуация. Извинявам се, ако с това ви е станало в известна степен досадно
или пък донякъде съм отегчил и затормозил четивото, но фактите са си факти, а
пред истината дори и Боговете стоят безмълвни...
Както вече се забелязахте,
петъчната вечер и съботната утрин вече ги описах. След като не свирихме с Нени
и въпреки това го оставих на тренировката му по тенис, докато дойде времето да
го вземам от там, аз се разшетах из бутиците за дрехи “на килограм”. Намерих си
въпросното сако, което се улучи точно по моята мярка и непременно за цената от $10
(според предварително зададения финансов лимит) - леко, спортно и много ми
отива (нали на хубав човек всичко му ходи). Тези мои модели са все в единични
бройки и се ползват със статута на уникати, поне от такива просяци като мене.
По тези именно причини и ние самите сме си така “уникални”, когато се облечем в
тях...
След щастливата развръзка с
намирането и покупката на сакото, отидох в 12:00 да прибера Нени от тениса. А
той си щъка топчето и хич не го е еня, че времето напредва, че трябва да се
изкъпе, да обядва, уж и да свири поне час/час и нещо, та от 15:30 да го заведа
и на урок, който пък е в другия край на града чак. Мина 12:30, когато най-после
децата свършиха с игрите, а на мене до това време от яд и бяс фекалиите ми
взеха да шупват и да набират тяга. Докато се приберем, докато яде, докато се
окъпе; разстоянията се измерват все в близки до трицифреното число мерки – от
къде време за всичкото това; съвсем възврях вече. Хеле, най-после седна той да
свири, а аз готвих обяда междувременно. Като го чух как дъвче нотите и кълве по
клавишите, и как вика – “Ух, сбърках!”, “А, това що не стана?” и други подобни
имитации на страшна заинтересованост, вече съвсем кипнах от разиграващият се
пред мене театър. “Това ли, рекох, ти е свиренето бре, сине майчин и така ли
репетира ти цяла седмица, докато си във ваканция?!” Дордето си задавах
въпросите обаче, налагах по гъза му де където видя. “Олеле, вика – полицията ще
дойде!” Че ела тогава аз да ти кажа кого плашат с полиция - нали и майка му все
с тях ме заплашва. Одрах го едно хубаво, ама тъй добре, че и моя татко не ме е
налагал навремето с такова голямо старание, когато е имало нужда от “набиване
на обръчите” ми. Хайде сега, викам, ще се обадиш лично на учителката по
телефона, да й кажеш че няма да се явяваш на изпита, че не искаш да свириш
повече и че се отказваш от музиката. Една работа или се прави като хората или
изобщо не се прави. Разбира се, последваха серия от закани, че повече нямало да
идва тук, че искал да върви при майка си и все реплики в духа на “добрите
семейни отношения”. Търси я той по телефона, но оная я нямаше. И сега, като
пиша за тези подробности и се връщам на случилото се, та чак целия се
разтрепервам. Излязох на двора да изпуша една цигара, че иначе щях да го
утрепя, негодника му неден. Най-накрая Нени се обади и на учителката си да й
разправя историята, а тя милата, поиска да говори с мене. Тя знае, че вече сме
разделени с майка му и аз нямам никакъв контрол върху свиренето му поне (а защо
“поне” - аз на нищо нямам вече...), но с много такт и педагогично чувство, тя
успя да позавърне малко нещата. В края на краищата жената пожела все пак да
отидем на урока - лично и насаме да говори с Неничко. С фасоните и номерата
напред, въпреки всичко ние отидохме на урока и аз ги оставих двамата да си
говорят и да се убеждават. Направиха си някаква програма и всичко горе-долу уж
си застана на мястото, но какво ми струва на мене този цирк, един Господ само
знае. Да оставим настрана излагането пред тази иначе изключителна жена и
чаровница (разбира се, че я харесвам – аз да не би да съм евнух). Разбрахме се
с нея аз да не го натискам повече за свиренето - той си знаел какво да прави и
как сам да стигне до желаният от него резултат (Боже мили, защо не мога да
повярвам в таласъми, бе – помогни ми малко да бъда наивен и глупав)...
Точно тук на това място се
извинявам, че се отклоних от мисълта си за известно време. Докато пишех обаче,
беше станало вече някъде около 20:20, когато направих поредният си опит да се
обадя по телефона в Габрово. Говорихме си около десетина минути и ако си
спомняте тогава споменах, че някой ме търси на другата линия и така набързо
приключихме с нашия разговор. Радвам се, че поне ви чух гласовете и че сте
относително добре. В момента обаче стрелките на часовника показват 22:00,
защото до напред си приказвахме с един “човек” в продължение на час и половина,
пожелахме си взаимно “Лека нощ” и аз отново заемам мястото си на писалището. На
всяка цена трябва да опиша всички епизоди сега, защото през следващите вечери
се очертава да съм постоянно зает (о-хоо, ама вие още не знаете защо и как
възникна тази моя “заетост”) – е, явно няма да има сън и тая нощ...
Та, връщам се отново на
съботния следобед, урока на Неничко и кахърите ми по него. Сръбвам си и червено
винце периодично, защото това е единствената ми утеха и топлина в мразовитата
нощ. Значи – урока по музика приключи, уж успешно; учителката каза какво и как да
свири детенцето, дето не трябвало да се тормози и от там отидохме у Стефчови да
предадем пакетчето и пожеланията си на леля Мими за щастливото й завръщане в
Родината. Времето вече беше доста напреднало, пък и хората бяха притеснени
вечерта преди полета, та не съм се застоявал много. А и нали пък същата вечер
от 20:00 ми започваше танцовата забава, за която се гласих толкова усърдно -
докато заведа Нени до у тях, та да се прибера в квартирата, за да се лустросам
и финосам; санким щях да се продавам...
Естествено, всичко това
извърших със завидна точност, на която само Господ и един Ангел Михов са
способни. В уречения час и даденото място аз се появих в най-пълната си
изрядност, с прясно изгризани нокти, подравнени и измити зъби, с всичките му
там помади и брилянтини излети по мене и стегнати до задушаване възли. Направо
бях като току що слязъл от страниците на списание “Лада” или “Божур” – в
най-лошия случай от “Жената днес”. Партито наистина беше весело, шумно, с много
музика от нарочен диско джокер и всички присъстващи усилено си търсеха
половинките – кой за компания, кой за излизане, кой за истинско и предано
приятелство, кой само за едната нощ в кревата и т.н. На мене лично, едва след
като ударих две мигновени питиета непосредствено едно след друго, чак тогава ми
дойде смелостта. А пък и нали още ми вреше чорбата и вътрешностите от
следобедните сценки с моя синковец – трябваше да си ги потисна с нещо; зер,
камъни не намерих. Помислих си, че най-после вече ми е дошъл реда, а пък и
напълно ми се полага аз също да се позабавлявам малко като едно обикновено
човешко същество. Въоръжен с възторжено-хлапашки ентусиазъм, широка усмивка и
разтворено за любовта на целия женски свят сърце, аз се престраших и поканих на
танц една тиха, кротка и миловидна дама, която седеше с приятелките си на
съседната маса, блуждаеше из атмосферата и сладко си чоплеше нослето (е, добре
де – това последното за носа си го измислих, че много хубаво ми прилегна на
езика). Хайде после се каним на втори танц, след това потретихме и от там насетне
всяко следващо музикално парче беше вече само наше. Разумният читател веднага
ще се досети, че с нея прекарах цялата си вечер, докато всички бяхме на
забавата. Беше ми много приятно и чудна приказка си направихме с тази приятна
женица - башка от танците, които изтанцувахме заедно. Вода се стичаше от мене
на вади, ручеи и потоци, като че ли ме е поливал някой с легена. Да го видиш ти
сега дали не можел Ангел Михов да танцува и да играе! Може той и още как - ама
с човек, а не с животно до себе си. Но както и да е – двамата прекарахме една
много хубава вечер и към 01:30 дамата взе такси и си тръгна. Предложих й
любезно и галантно да я закарам до тях с моята кола, като се надявах че тя може
да ме покани да вляза в апартамента й, както това съм виждал да става по филмите
и да осъмна в постелите й. Жената на свой ред много тактично и възпитано ми
отказа услугата (явно че не беше от рода на тези “еднодневките”, въпреки че
точно в този момент май нямах нищо против и да бъде; от въздържане и сексуална
недостатъчност се бях превърнал в див балкански нерез, разгонен до загуба на
разсъдъка, но същността на истински чистата и съкровена любов, аз прозрях едва
малко по-късно). На прощаване с тази девойка се разбрахме пак да се видим на
другия ден (което беше неделя) и да отидем заедно някъде на разходка. След като
я изпратих, аз веднага се прибрах в смрадливата си квартира, обаче трандафорите
ми само тук-таме опираха у паветата - идеше ми от радост да подхвръквам чак!
Така щастливо не съм се чувствал от както за първи път се бях влюбил
безнадеждно в Румянка Ганева, когато бях още в трети клас. Беше вече станало и
02:00 сутринта, та какво съм спал, какво съм сънувал - нямам никакъв ясен
спомен. Мисля, че даже и не спах от прехвърляне на мислите си овчи из главата...
Продължавам с изложението си
на тези листи, защото нямам от белите - тези бяха първите, които побарах
оставени под телефона и грабнах тях, за да продължа с моите чистосърдечни
излияния. Така в неделя сутринта станах рано (08:00, зер сън не ме улови покрай
внезапно блесналата искрица надежда) - нали си бях обещал да отида на черква.
Нагласих се и излязох. Ходих в Руската църква – там, където първо водих майка,
когато живеехме още на къщата, а не в другата в която с вас бяхме за Великден.
Както и да е - запалих две големи свещи за здраве: за Нени и за моя милост;
оставих $5 върху една икона и още една шепа монети на друга и постоях малко с
преклонена глава. В черква бях точно когато пееха “Подай Господи...” и направих
всичко, което ме научи майка. Послушах хорът докато пееха разкошно своите
черковнославянски песнопения, но много се разтъжавам напоследък - плача
безпричинно и неутешимо, та не издържах до края на службата и си тръгнах
по-рано...
От там отидох да се разтуша
право на битака. Шлях се безцелно измежду сергиите, докато стане време за
разходката ми с “човека”. Купих си една фланелка за 50 цента, американска -
като я опрах у нас стана по-нова и от магазинските. За Нени взех едни дискети -
на тях пък учителката му записва музика и регистрациите на отделните песни,
които той свири от репертоара си. После купих и един грамофон за $2 (словом:
два; не е печатна грешка), та да си презапиша на касетки някои песни от плочите,
дето имам. Напазарувах си яйца и домати (артикули от изключителна важност за
мене, влизащи в състава на основната ми прехрана) и се прибрах обратно в нас. В
къщи имах съвсем малко време да разгледам грамофона, но установих, че му е
разбит гумения вал, който предава движението към маховика, а от там върти и
самата плоча. Отскубнах му само жиците, взех иглата за да я изпратя на татко
понеже много го обичам, а остатъците изхвърлих в кофата за смет. Така стана
време за разходката ми с момата и излязох...
С новата ми познайница се
мотахме из морските квартали, пихме разни кафета, закусвахме, лаф-моабет си
правихме и това ни беше разнообразието, но взаимното удоволствие от общуването
между нас не можеше да не се забележи - както в мене, така и у самата нея. В
едно крайбрежно барче аз пих чаша червено вино; и тя изпи една разбира се. Но
за да стоим необезпокоявани в заведението колкото е възможно по-дълго време,
ние това вино го близахме цели 2 часа, докато бяхме там. Жената поначало не пие
и не пуши, а на мене от щастие че съм в компанията й ми идеше цяла бъчва да
излоча. Добре ама нали пък в същото време аз се представлявам и за някакъв вид
джентълмен, та не смеех да се показвам каква пияндура съм в действителност още
от самото начало на крехката ни връзка. А пък отделно от това, от горчив опит вече
знам, че обикновено в неделя вечер полицейските хайки за алкохолни проверки са
масови и повсеместни. Тръгнахме да търсим по-уютно място да подложим някой
залък, но точно в този момент попаднах на една такава глутница от униформени
служители, които просто нямат какво по-добро друго да правят в тихите неделни
вечери, ами излизат да безпокоят мирните граждани с шибаните си духала и балони
(а аз като че ли си знаех, мама му стара - предчувствах го сякаш). Бях влязъл
вече в улея/кордон, устроен от жандармерията и единственият път беше напред и
през тях, след съответната им проверка. Уплаших се аз не на шега, да не би тая
проклета чаша с вино, дето я подсмърчах цял следобед, сега да вземе и да даде
някакъв положителен резултат на теста - че тогаз не само си еба мамата, ами и
горница. Спомних си, че от вълнение не бях ял от предния ден на обяд с Нени –
24 часа глад и виното го шляпнах на празен стомах. Уж за по-сигурно, малко
преди проверката имах глупостта да си цвръкна в устата малко от тези флакони за
освежаване на дъха - уж да не мириша на бурета и каци при провеждането на
теста. Добре ама тези освежители са направени на ментова основа с примес на
някакъв силен алкохол (не е баш ракия, но все пак веществото е от тая химическа
група на Менделеевата таблица). Че като подскочи оня ми ти уред, като
засвяткаха едни червени лампи, като заблъска оная стрелка в колчето на
циферблата - направо щеше да изскочи от оста си; подлудя, мамка й мръсна и
противна! В този вече звезден миг полицаите вадят пищовите, свалят ме от
колата, арестуваха ме с ръцете отзад, а друг един жандар махна колата да не
пречи на пътя, барабар с госпожицата вътре. Бре резил, бре изложение пред
нежното създание от където и да го погледнеш, да му éбеш ма’кята, както казват
нашите македонски побратими! Питаха ме дали съм пил - аз чинно и уставно
отричам (абе те знаят ли, че с чаша вино а и две понявга, аз само закусвам
сутрин и въобще не го смятам за “злоупотреба” с алкохола, но това е отделна
тематика). А в същото време показанията ми отиват дори и над легалния лимит,
който за щата е 0.05%. Това значи да съм изпил все едно половин каса бира, но
без да я изпикавам междувременно...
Вкараха ме в “лунохода” на
задната седалка, запрян между двама пазванти, докато тоя отпред (изглежда че
той им беше онбашията) водеше протокола по следствието. Та бяха едни разпити,
едни дълги разследвания и писане на бумаги, като че ли съм заклал Падишаха.
След като се увериха все пак, че аз съм един чист и порядъчен човек и разказах
на всички за моя освежител на устата предвид първата ми любовна среща с
въпросната дама, която през това време плахо ме чакаше в колата, тогава чак ме
изпратиха в полицейската камионетка (паркирана специално за случая в
непосредствена близост) за повторни проби и тестове, където има по-съвършени
уреди и лабораторни инструменти за отчитане. Аз и на новите башибозуци обясних,
че съм използвал тоя проклет освежител за устата, но онези бяха непреклонни. По
закон се чака 20 минути, след което се провежда втората проверка. Ако и тя
покаже наличие на алкохолни пáри, вече се считай че си стъпил в “самодивско” и
си изгорял. Но пък ако всичко е добре те пускат - даже ти се и извиняват за
недоразумението. За всеобщо наше щастие такъв беше и моят конкретен случай, но
не питайте къде ми беше сърцето, с колко удара в секунда ми хвърчеше пулса и в
кой кръг на Ада се бях вкарал сам, без изобщо да искам. Не че е кой знае какво
чудо на чудесата, но все пак глобата е в размер на $700 при първи регистриран
случай на шофиране след употреба на алкохол. Аз нямаше да се изложа пред човека
с когото бях - нали пихме заедно само по една чаша и тя прекрасно знае всичко,
но защо пък да се дават грешни пари за тоя що клати листата в гората.
Така след като се изписаха
четири протокола хартия и се ягмоса една винена чаша с мастило, прещипан в
полицейската кола отзад между две ченгета, двайсетте минути изтекоха и ме
туриха за нови проби на другия апарат. Аз през цялото това време вдишвах
дълбоко, издишвах през устата, оригвах се, сумтях и какво ли не още, само и
само да се махне тоя дъх от мене, но той е силен и траен (нали точно това му е
предназначението). На края компютърът изплю крайния резултат, който беше 0.000%,
но докато ги видя тези нули - вярвайте ми, може и да съм пуснал някой пъцул на
гащите. Едва тогава взех съдбоносно решение, че да се пие и кара не е
най-доброто съчетание, пък било то и в малки количества. Извиниха ми се
действително хората, най-почтено и възпитано. Те са си напълно прави, защото
докато се развиваха тези сценки с моята скромна особа, в камионетката докараха
и други двама, на които буквално им помогнаха да си слязат от колите и ги
прикрепяха за ръкавите да не паднат на земята - толкоз много бяха фиркани. Така
че в заключение ще кажа, че с тези работи комай шега не бива. Но той и законът
ни тука е един такъв, дето те подвежда - дават ти уж малко да си сръбнеш, но
тоз гъз лаком мяра знае ли?...
След този вълнуващ инцидент с
щастлив завършек, ние с моята сподвижница си продължихме разходката, която
докато ме чакаше нервно в колата също й се беше дръпнало лайното, обаче като ме
видя че се връщам “освободен” при нея, дълго време след това се смяхме. Аз чак
тогава се осмелих да я целуна бегло, в знак на благодарност че ме чака момичето
толкова много и като малка компенсация за похабените й притеснения за мен. И
както вече казах – на края ядохме по един сандвич и се прибрахме. От тогава
насам всяка вечер ходя да я навестявам у тях, да си побъбрим, но до някакви
по-интимни крайности още не се е стигало. Нарочно ще се въздържа и няма да
описвам нищо за нея - каква е и що е, вероятно и за това ще стане дума
по-нататък в изповедта ми; просто за момента е още твърде рано за крайни
изводи, а и за някакви погрешни илюзии. Единственото което мога да кажа е, че
сега има един изключително свестен човек, който ми попълва мислите и мечтите, а
какво ще стане от цялата работа – пак само Бог знае, защото гледа от високо и
вижда надалече. Аз за себе си мислех, че съм изцяло осакатен като човек и
всички човешки чувства са притъпени в мене, но се оказа, че това не е баш така
- стига само да се намери някой, който да ги преоткрие. Още мъжествеността не
съм си доказал обаче - то по-скоро на самия себе си, след толкова години живот
с една торба ледени буци. Но времето ще покаже всичко и каквото има да става,
то ще си стане и само, без много мислене...
Това са накратко преживелиците
ми през тези няколко неспокойни дни. Всъщност аз тук само споменах за приятната
им част и предадох добрата вест. Връщам се отново обаче с тревога на въпроса за
нашето диване. В понеделник аз пак излизах със служебната кола по моите задачи.
Рекох си - ще мина да взема Нени, и този път да го разходя из града. Звъня
отдолу към 09:30, уж за да слиза – а той моля ви се горе с един друг апапин,
играят си нещо. Кога е свирил сутринта (Боже, какъв наивник съм!...), кога ще
свири и следобед, как ще става всичкото това нещо, че пък вече и “сериозно”,
както е обещал на учителката си – и милата му майчица самата не знае, дето
толкова много е загрижена за него.
Както и да е - това става в
понеделник. Хубаво и внимателно четете сега, след разправията ни в събота
следобеда, взетите решения и дадените обещания. Днес е вече сряда и той едва
тази сутрин ми се обади по телефона с думите: “Татко, днес ще свиря двойно и
заради вчера!” Междувременно учителката му по музика ме посъветва аз изобщо да
не повдигам повече въпроса за свиренето, да не го питам нищо и въобще да се
справя сам, защото той може. Добре, съгласих се и не съм питал нищо. Той сам
обаче, с гузната си вече съвест ми казва, че вчера не бил свирил, та днес щяло
да е и заради двата дни. Защо, рекох, не свири вчера?! Ами, вика - Даниел
остана да спи у дома! (това е в понеделник вечерта, срещу вторника). Явно онзи
нехранимайко е бил пак у дома и Нени заради него не е свирил, та едва днес
(вече сряда) той се е сетил, че трябва да репетира, защото утре (четвъртък) е
на урок! Е, как да го приема всичко това бе, дявол да го вземе; и хайде – ако
той е глупав, мързелив и не иска, къде е тая, дето се грижи за него и се бие
постоянно в гърдите, че тя щяла да го направи човек?! Къде е нейния акъл в този
случай, като със същия въпрос се обръщам и към нейните родители, знаейки че
един ден те също ще прочетат тези редове?! И аз искам това, настоявам даже за
този прочит! Какво можеше да стане от това дете – представа нямате, но виждам
че ще го провали бездарната му майка! Ей тъй ви казвам на всички, с много гняв
и болка, а пък нека Господ да ме съди за думите ми. Мен ще ме повлече някоя -
дали ще е точно тая или някоя друга няма кой знае колко голямо значение. Аз за
себе си поне малко се успокоих, виждайки че има начини, чрез които човек да излезе
от клещите на самотата си и съвсем спокойно може да си намери точно това, което
търси; ако не от първия път – всеки следващ е все нов и интересен, защото е
различен от предходния. На Женя обаче акъла е все в парите на дядовците ми,
дето тя специално не е рекла поне едно “мерси” за тях. Има право и може да ме
осъди – тогава 80% от тях ще са нейни, такива са законите тук. Едва ли аз сам
ще имам достатъчно късмет да им възстановя тези средства - плод на труда и
мъките, прекарани в годините за тях. Но когато един ден ме приберат при тях си
горе на небето, тогава ще им разказвам повече, пък и те от там виждат по-добре…
Задушавам се от гняв и болка,
задавям се в сълзи - комай ще спра до тук, за да не напиша още някоя глупост. А
пък и две оки вино вече изпих и няма стопляне на това мое сърце и туйто. Уж го
взех за нагоре, като тръгнем да варим ракията със Стефчо, но то кажи-речи
замина – остана само малко по дъното на мехчето. Като ще плюя на всичко, че
като тегля и по една майна на всички...
Знам че всичко прочетено
отново много ще ви натъжи, но дано Господ да е добър поне към вас и да направи
така, че пак чрез мен вие да станете щастливи - макар и много, много късно.
Трябваше да ви го спестя всичкото това - не го заслужавахте, но се примирявам с
факта, че така е било писано да стане. Вече е 24:00 – полунощ; ще си изям
яйцата, че огладнях и ще чакам таласъмите да ме гътнат в празния и пуст
креват...
03.07.1998 – Петък
е, щастлив съм. Продължавам с описването на отделни “етюди” от моя бурен живот,
защото ако това не правя своевременно, ще се затлача от информация и нищо няма
да мога да предам на идващите след мене поколения. Тези дни работих в
производството по монтажа на едни стелажи с плъзгащи и търкалящи се ролки. Даже
днес влязох първа смяна от 06:00, та да мога в 12:00 на обяд да си тръгна с
работниците.
Снощи (четвъртък), както вече
знаете Неничко беше на урок по музика, който продължи близо 2 часа. Това се
превърна в едно тотално и пълно осиране от негова страна – нито песните беше
научил, нито гамите – абсолютен крах! Учителката също беше много разтревожена и
неприятно изненадана от резултатите, на които стана свидетел. Че как няма да е
така, след като от три възможни за упражнения дни, двата бяха плътно запълнени
с копелдаците, дето се мъкнеха из къщи, за да си играят децата. И в същото
време “мама” е толкова доволна и спокойна, че детенцето, видите ли не скучае
през ваканцията, а си има милото “фан” (fun – в буквален превод кеф; общоприет
израз за удоволствия, развлечения и безделие). А ти си приказвай, поучавай и
възпитавай колкото щеш. Но един простак, в комбинация с едно малко лайно са
винаги по-силни от благодетеля, който всячески се стреми да сее добродетел...
След като в 20:30 си тръгнахме
от урока и заведох Нени у тях, той на края ми каза: “Мислех, че ще ме утрепеш,
тате!” – “Не, казвам, моето момче - ти се утрепа сам, но и добре ти помагат за
това, гледам!” Нито съм му се карал, нито съм го удрял – нищо; просто за
пореден път се доказаха и изплуваха истините като говна в помийна яма.
Учителката също му каза, че след като не може и не е дисциплиниран сам да
свърши за себе си това което трябва, значи действително има нужда от контрол,
настояване и натискане - в случая от моя страна. Милата, тя по всякакъв начин
гледа да ме защити и насърчи действията ми при моя отчаян опит да направя нещо
полезно за тоя хлапак. Понеже мен в събота и неделя ще ме няма, на съботния
урок ще го води майка му. Помолих я тя самата да поприказва с нея на “четири
очи”, та белким се наведе малко навиреният й нос - не за друго, ами за да го
държи поне по-изкъсо. Осиранията от сега нататък започват обаче. Тези добри
резултати от училището, показани в последно време са плод на положения труд и
старание благодарение на вас и вашето настояване още докато бяхте тук и се
занимавахте с Нени; естествено е оценките за това да дойдат малко по-късно, а
бележките по математика се дължат на ината на майка му. Но до там беше всичко.
Понеже в цялата тази работа има известна инерция един вид, за това по-рано
вложения труд дава малко по-късни плодове – отличните резултати не идват
мигновено. Сега ще видим какво ще е свидетелството по Коледа, оставен вече на
самотек...
Та в деня на урока де (вчера),
настигам ги с колата съвсем случайно на улицата – майка му ходила да прибере
Нени от неговия приятел, където те си играли двамцата на воля, необезпокоявани
от никой. Е бива-бива, но това надхвърля всякакви разумни граници - можеше поне
този ден да поработи малко, да посвири барем час-два, за да не се излагаме пред
учителката. Той снощи ми подава някаква блузка – от Ямбол, вика, имаше колет.
Върнах я тутакси на майка му и въобще не я приех, нито пък съм я погледнал
даже. Явно ония там още нищо не знаят. Сънувах ги и тях онази нощ, след като
говорихме с вас по телефона и ми казахте, че са се обаждали. Идваха да ми
отнемат детето, че щях да ги изпозастрелям в съня си - добре че се събудих и
така прекъснах този кошмар...
Това са около мене нещата -
или по-точно по едната линия на въртеливо движение. Другата ми директива, по
която бавно и мъчително лъкатуша като керван със слонове е малко по-романтична.
За сега обаче не смея да й отделям прекалено внимание и това съвсем не е,
защото не искам: просто ме е страх да си го помисля. Във вторник (следващата
седмица, на 07 Юли) е заключителното събрание, на което ще се решава съдбата на
компанията, в която работя, а от там и нашата като работници. После от
събранието отиваме в някоя кръчма с колегите и “бий’м, ни бий’м - шъ пий’м!”,
както най-често става в такива и подобни случаи. Аз пък вечерта ще заведа моята
госпожица на ресторант и се очертава да имам още една “неделя” по средата на
седмицата, защото следващият ми ден ще е “дъждовен”, от сега предчувствам.
Снощи ходих у тях и я помолих да отиде в неделя на черква - нищо че тя ходи на
английски църкви, Бог нали е един и еднакъв за всички. Та й казах да се помоли
за доброто и просперитета на фирмата ни (а от там респективно и за моето лично
финансово благосъстояние); дадох й и $5 да пусне в дискуса - дарение за храма
от мене. Тя знае, че аз този уикенд ще ходя на “секретна мисия със специална
цел” и просто няма да имам тази възможност да отида и на църква. Е, казах й на
края, че ще варим ракия, та се смяхме много – в момента чакам Стефчо да ми се
обади и тръгваме. Ще вземем и Любо с нас за другарче - той всъщност ще ни води
при нашия бай Сашо казанджията, когото аз познавам от предишни подобни акции
със същото ниво на секретност.
Тъкмо напред си доядох и боба,
който варих в края на миналото писмо, а го ям вече в продължение до към средата
на настоящото. Другата седмица за разнообразие ще готвя постно зеле с пресни
домати и малко наденици за миризма, за да не е пък и съвсем постно; народа ще
си помисли, че съм станал калугер.
Много ми се иска да ви
зарадвам с някакъв добър резултат от работата ми. Но то нали не може и толкова
много добрини да се съберат, а поне едно нещо вече върви нататък, към “добри и
светли върхове”; не е изключено обаче всичко останало да се провали за сметка
на това. Но каквото Бог е отрекъл, това и ще става. Казват хората: помогни си
сам, за да ти помогне и Господ. Добре - аз действително, че предишните седмици
много се бях съборил и разстроил. Почнах да пия и сам дори (ами като си нямам
компания, така ще е; Методи е все зает със задника на неговата кикимора);
хвърлих се и в прекомерно пушене. Но сега забелязвам, че от оная вечер насам
(откакто съдбата буквално ме сблъска с това женско създание, ако трябва да
конкретизирам), аз започнах постепенно да се нормализирам и да се възвръщам към
нормалното си човешко съществуване. До тогава обикалях улиците и кръчмите като
глуха кучка, дорде не отидох на официалното тържество организирано за
самотници, онова с танците. Аз не очаквах от себе си, че ще съм способен да го
направя сам самичък, въпреки че много исках да видя какво представлява това
събиране на сродни души. Обаче особено след като си намерих и подходящия тоалет
за вечеринката – хич не се и замислях вече. В този случай само не знам: дали аз
сам си помогнах, Господ ли или пък той самият ми изпрати някакъв съвет, но май
че съвсем не съжалявам за посоката, която и без друго съм поел. Е, това е поне
за сега и поне на този етап така ми изглежда. А понеже и бъдещето е пак в
Божиите ръце, та много-много не се замислям какво ще става от тук нататък...
Напред ходих и да се
подстригвам – абе да ви кажа правичката: много съм си хубав като се гледам в
огледалото, бе! А пък като тръгна да кръстосвам улиците и се заоглеждам във
всяка една от витрините – не се намирам като че ли за чак толкоз шармантен. Е,
да - паднах под 95 кила; от 97-98 кг, колкото бях преди вече съм 93-94 кг
(теглото ми варира според преяждането и състоянието на отделителната ми система
и се намира в пряка зависимост дали съм се мерил преди или след сране).
Тъкмо Методи си дойде от
работа, та ще изпием по едно кафе заедно и да се видим малко с него, че ние от
много любов извън къщи, почнахме да си измиляваме един на друг. Единствената ни
връзка тези дни беше чрез взаимни бележки и послания, оставени на масата - кой
когато и от където се завърне, чете и изпълнява. Така отлично знаем и къде се
намираме по тази грешна земя...
06.07.1998 -
Понеделник. Необичайното е само, че баш по това време съм си още в къщи, но
днес ще излизам малко по-късно. За това седнах да опиша накратко изминалите
тежки ракиджийски дни. Къде ще излизам ли? – е, как къде: и аз отивам при една
приятелка; все в килията да си седя като отшелник взе да ми омръзва, а и ръцете
ми хванаха мазоли от тоя скучен онанизъм…
В петък следобед, почти
привечер отидох у Стефчо да натоварим материала. Общата ни и единодушна
ненавист към алкохола се изрази още докато тикахме омразните 200-литрови бидони
по тревата и особено по време на качването им в микробуса. Любо уж щеше да идва
с нас, но междувременно му се уредил въпроса с годишната отпуска, та ще си
заминава за България. Той отдавна се тъкмеше за такава екскурзия до Родината,
но нещата не бяха много ясни и сигурни около него. Ще ходи първо в Америка или
пък после (не знам), за това едва ли ще изпращам нещо по него. Довечера ще мина
през тях и ще разбера повече подробности. Така това негово екстрено заминаване
(вероятно другата седмица ще е полета), осуети идването му на селото при бай
Сашо, та целия товар и тропулак падна само върху нас двамата със Стефчо.
Криво-ляво, с много пъшкане, охкане и целенасочено отправени клетви по всички
адреси, едва в 19:30 потеглихме по 90-километровото трасе до казана. Още по
пътя заваля и един гаден дъжд, който не спря до вчера (неделя). Това пък съвсем
допълни мрачната и разлигавена картина, но връщане назад нямаше – кашата беше
готова и трябваше да се свари, за да не я поразим. Пристигнахме при нашия
казанджия чак в 21:00 и направо залегнахме на отрупаната с вкусотии маса. Ние
също носехме разни храни, та не сме му тегнали много върху пенсионерския
бюджет. В приказки и веселби карахме до 01:00 през нощта, когато най-после
всички си легнахме.
На другия ден станахме в 06:00
и запретнахме ръкавите. Първо трябваше да се поразчисти около казана, докато го
заредим. Всичко беше обрасло с бурени, змии щъкат напред-назад да си търсят
дупките – беше голяма офанзива, а то и времето си лети. След няколко часа шурна
една скоросмъртница обаче – над 80° (пояснявам - не топлинни, а спиртни
градуси!). Цял ден тече така, след обяд заредихме втори казан, а през нощта
трети - последен, заедно с всичко изцедено до момента. В крайна сметка след
преварката извадихме около 50 л ракия с мощност 70°-80°, която си разделихме
със Стефан по братски, а вече всеки сам ще си я разрежда до колкото му е блага
на езика и душата. От много междинно опитване на края загубихме и вкусовите си
качества, та не знаем на практика какво всъщност сме направили, но не може да е
лошо – щом спиртомера потъва дълбоко, грешка няма как да стане. Разбира се,
междувременно моабета и почерпушката не са секвали, така както и дъжда. Само
зареждаме долу казана и веднага тичаме горе на софрата – на този учестен режим бяхме
подложени цели два дена и две нощи. Каквото дремнахме малко първата вечер –
това ни беше; останалото време го прекарахме повечето на масата в един безкраен
и весел запой. В същото време обаче баят студ и влага набрахме на това село,
който тогава не усещахме със замотаните си и опиянени кратуни, но аз днес цял
ден съм болен – сополите ми текат като два буйни планински потока, разни хреми
ме газят, кихавици ме задушават и т.н.; само диария дето нямам още. Вземам и
някакви хапчета, но доста ме е сгънало и едвам седя на стола...
Дойдохме си вчера в 16:00. Бях
като труп, ни жив - ни умрял + леко напит, защото Стефан беше шофьор, а
опитването на ракията от едно време насетне поех изцяло аз. Добре ама като се
обадих по телефона на моята госпожичка, че съм се завърнал и мисията ми е
приключила успешно, стана ясно че доста сме си липсвали един на друг през
всичките тези дни (дявол го взел – вярно е, нищо че бяха само два). Аз мислех
от вратата и направо да се хвърлям на кревата, но при създалата се нова
ситуация само се изкъпах, поне да не мириша на вкиснала бъчва и отидох да я
изведа от тях на кратка разходка. Пих у тях едно кафе и силите ми тутакси се
възвърнаха (колко малко му трябва на човека, само ако знаете: глътка въздух,
шепа вода и една малка жена, за да се събуди до нея сутринта...). После ходихме
на оная огромна тераса над града, от където целия Бризбън се вижда като на длан
(не знам защо, но аз това място съм си го кръстил “Копитото” по подобие на
едноименната местност над София; вероятно от носталгични чувства пак). Там съм
водил и вас, сигурно си спомняте прекрасната гледка към центъра на града, която
се разкрива от площадката. Не горе в балкана, от където също се виждаше, а току
долу в покрайнините. Както и да е - полюбувахме се на нощните светлини,
излъчвани от осветената столица, подържахме се малко за ръцете (уж за да си ги
топлим един на друг), а аз понеже се правих и на мъж, та хептен изстинах. Ами
онова тръгнало по една феерична рокличка, по-тънка и от комбинезоните на “Добри
Карталов”, та се наложи да го загърна с моето тънколяво пуловерче, но за сметка
на това пък, аз останах само по една камизолка. Ама нищо, де - не се оплаквам;
по-скоро бих умрял, отколкото да оставя това нежно създание да зъзне и да му
тракат зъбите като на картечар...
Влязохме и в кафенето както се
полага на белите хора, та пихме и по една гореща отвара от нещо (кафе трябва да
беше, защото наглед мътно едно такова и сравнителни черно, но не много). После
си тръгнахме – първо оставих девойката у тях, а после се прибрах и аз, за да
започна лечението си незабавно (ето и сега - трета доза вече си наливам да
захраня червените кръвни телца). Днес работих в цеха - там зеят едни врати
високи и широки по 6 м и отвсякъде вее, като че ли 300 вентилатора духат с
пълна сила. Приключих работния ден по-рано от обикновеното и за това съм все
още тук, но както вече споменах – след малко излизам. Първо ще отида до Любо,
от там до леля Цонка да й дам писмото от майка, адресирано до нея, а след това
- естествено, ще припкам при госпожичката. Утрешната ми програма претърпя
известни корекции, но така или иначе вечерта ни с нея ще се състои във всички
случаи. Сутринта в завода ще се проведе и въпросното събрание, на което
окончателно ще се разбере съдбата на компанията ни. Оказа се, че нашето
присъствие там няма да бъде особено високо оценено от големите началници, за
това ние дребните риби единодушно решихме изобщо да не ходим на работа (имам
предвид само персонала и аз като част от него). Отложихме си посещението на
кръчма с колегите за петък.
Аз продължавам да работя по
монтажа на тези стелажи, за които споменах в началото и до ден-два трябва да се
свършат. Дали са ми и двама чирака да помагат, та с тях е по-лесно, пък и се
майтапим по цял ден. Аз мисля, че хората доста ме харесват, защото макар и да
не говоря чисто английският им език, човечността и отворената ми душа към всеки
и всичко няма нужда от много обяснения и превод. А сега наистина вече излизам,
че и времето ми напредна доста. Нямам никаква информация от Неничко, защото
напоследък като съм из цеха, той и да се обади в офиса, няма как да ме търсят,
освен ако не е за нещо супер спешно. Но в четвъртък вечерта пак сме на урок и
ще се видим. Тогава ще разбера кое как е. Днес платих и двете вноски от
издръжката му за месеците Май и Юни – цифром без словом $1156! Дай Боже с
радост и любов да си ги похарчат! На мене пак ми се събраха $1000 в сметката -
и то след изплатени всичките си възможни борчове. Напоследък живея само от
въздуха и от емоциите, с които се захранвам, но забелязвам че ми е добре...
11.07.1998 –
Събота, късен следобед. Отново много материал се насъбра за описване и
споделяне, но дали ще мога да обхвана всичко и да го избълвам на един дъх -
това не знам. Започвам обаче от единия край, пък до където стигна – до там.
Първо няколко думи за работата,
като най-важно и актуално събитие. Те любовищата, могат да се сменят една след
друга според мераците, но когато човек няма кинти да си ги позволи – автоматически
настават лоши времена и икономическата криза влиза в действие. Ето защо сега
заработването на насъщният е жизнено важно и необходимо – повече дори,
отколкото слънцето, въздухът и водата за всеки жив организъм. Хубаво, ама още
съвсем нищо не е ясно и изобщо не може да се разбера какво всъщност ще става с
тази шибана компания. Фирмата има много поръчки на клиенти, аз съм плътно зает
по цял ден – кога в офиса зад компютъра, кога в цеха при машинариите, кога пък
из града по разни други задачи. Чакаме и всички тръпнем в неизвестност, както
осъденият на смърт чака помилването си или поне замяната й с доживотен
затвор...
Тези мрачни служебни
настроения обаче по никакъв начин не попречиха на прекрасно оползотвореното ни
време съвместно с госпожицата, което беше запланувано за вторник вечерта. И
двамата си бяхме взели по един почивен ден (следващият), та не бързахме за
никъде, за никого и единствената ни мисъл в главите беше как да изкараме
по-приятно един с друг. Вечерта аз я взех от тях с колата и отидохме в турския
ресторант – онзи същият, в който по-рано щяхме да ходим с Румен и Албена от моя
предишен живот. Именно за там бях планирал да отпразнуваме 40-годишният юбилей
от деня на сватбата ви, който аз по принцип откакто съм станал на човек доста
ценя и уважавам. За жалост обаче, вие точно този ден го прекарахте във въздуха,
издигнати на 12,000 м височина, далече от земя, от близки и приятели, облени в
сълзи и задушени от негативни емоции. Ако на този свят има някакъв начин да
поднеса огромното си огорчение и разочарование от това, както най-дълбоките си
и искрени извинения – правя го в момента; само че едва ли ще се намери и такава
сила, която да заличи или поне малко притъпи болката от този лош кошмарен
спомен. Простете ми, за Бога...
Та, да се върна на темата.
Попадайки в турския ресторант, сайбията Али ни посрещна точно както ефенди и
ханъма – последната никога не беше попадала в такава странна за нея обстановка
и ориенталска атмосфера; естествено остана очарована и много щастлива. Като
помина още малко време, докато се окопити, тя взе даже и да пощраква с пръсти в
ритъма на небезизвестните кючеци и маанета, с които беше богато озвучен
ресторанта и да се поклаща палаво под такта им. Аз направих една историческа
ретроспекция на българската ни история, с което обясних от къде идват общите
черти в кухня, навици и прочие порядки с братския турски народ. Бяхме настанени
в отделно сепаре, на голяма маса, с миндери, възглавници, балдахин и наргиле.
Изобщо всичко беше толкова чудно и така щастлив не се бях чувствал от абитуриентският
си бал, така че от тук нататък каквото и да кажа вече, все ще е добро. Колата я
оставих в двора на ресторанта под топлите грижи на съдържателите, защото съвсем
добронамерено и осъзнато аз злоупотребих с алкохола.
След като се нахранихме обилно
(а аз се и опих порядъчно, но пък не и чак до неприличие с непристойно
поведение), взехме едно такси и отидохме да си пием кафето в ситито, сред лукс,
лъскави подове, падащи фонтани и истински палми. Облеклото ни позволяваше да
бъдем където пожелаем – тя в строг вечерен тоалет (черен), а аз – като изваден
от списание “Некерман”, макар и с частично измачкани корици. Умишлено отбягвам
пикантерийните подробности около остатъка от вечерта и по-точно на нощта, тъй
като написаното е предназначено за по-широкия кръг от читатели и всяка една
споделена интимност тук, може да се приеме по погрешен начин и с двояко
значение. За това оставям този малък послеслов на порочното ви въображение.
Излишно е да споменавам, че до омразната си квартира тази нощ не успях да
стигна (по простата причина, че преспах на дивана в хола у девойката)...
На другия ден се метнах на
едно такси и отидох да си прибера колата, а и любезно да благодаря на
ресторантската управа за прекрасното време, което си изкарахме при тях. От там
взех Нени и го заведох на урок. Там разбира се, трябваше отново да се примиря
със същите дъвкания и проблеми в свиренето, които вече ме влудяват, но нищо
повече от това не мога да направя. Урока продължи до късно – учителката просто
го накара да репетира там, пред нея, защото явно видя, че абсолютно нищо не
беше направено в къщи. Най-накрая се прибрах пак късно и си легнах в курника,
че бях скапан и сплут като печен патладжан. Това беше всичко от сряда...
В четвъртък – нищо особено. А,
ето нещо за което се сетих в момента – без да искам пропуснах да отбележа някои
по-важни моменти от ресторанта (е, за вас може и да не са, но за мене бяха).
Ние с тази моя нова приятелка бяхме там точно на 07 Юли. Нещо ми е останало в
главата, че това е рождената дата на вуйчо. Или пък ако не е – то поне се пада
около нея. По този повод пихме по глътка и преляхме по капка за “Бог да прости”
– на мои и нейни близки и роднини. Тя доста цени и уважава тези жестове,
забелязвам. Пак в четвъртък дойде и вашето писмо № 5, та си го четох до късно
през нощта. Всъщност прочетох го преди да изляза - нали всяка вечер ходя
надомно да лекувам това момиче от самота... Така стана и снощи, а от сега
нататък ще бъде вече винаги, когато това е възможно.
Онзи ден Женя ми се обади да
взема Нени още от събота вечерта, вместо само в неделя, когато трябва да го
заведа на изпита му по музика. После той пък ми се обади по телефона, да съм го
вземел даже от сутринта, че майка му така била наредила. Е, аз си имах вече
други планове, но своевременно ги промених - какво да правя (добре че срещам
пълно разбиране от другата страна...). Любопитни факти обаче започнаха да се
появяват пред очите ми тази сутрин - още щом се качих при Нени, за да го взема
от тях. Видеото нещо се повредило – бум, гледам чисто ново на секцията, а онова
сигурно ще го изхвърлят нещастниците. После забелязах един малък телевизор в
стаята на Нени (нов и пети пореден), вместо онзи големия, който той гледаше до
сега; стария също подготвен за боклука. Нищо, че аз от там го извадих и го
оправих с цялото си невежество и същност като кръгла нула. После почнаха и
разговори между нас (реплики и заяждания, по-точно казано), като повечето от
тях Неничко сам ми преразказа, каквото знае и каквито му ги е надрънкала майка
му. А нашия малък професор знае и репликите й даже наизуст, предадени му
старателно от Женя и с най-малките пикантни подробности. Независимо колко от
това е вярно и дали изобщо е така (мене изобщо не ме засяга, нито пък с нещо
променя чувствата ми към вас), аз го споделям с подчертана доза негодувание и
омерзение – може ли един 12-годишен келеш да коментира тези въпроси и
проблеми?! А отделно бих попитал и къде пък е акъла на онзи идиот, дето му ги
разправя - при това с най-големите подробности?! Това вече е върхът на низостта
и опошлението - цинизъм би било най-правилното определение! Неничко ви мрази
дълбоко с цялата си детинска сила и просто с нищо не може да се промени
овнешкото му мнение за вас. Явно майка му добре си е свършила работата,
обругавайки и очерняйки неговите скъпи баба и дядо. Мръсница, можеше да се
задоволи само с мене – вероятно не съм й бил достатъчен, та охули и вас...
Друг сериозен факт, потресаващ
бих добавил – баба му Тека от Ямбол, била казала на майка му (явно че са
говорили скоро по телефона), че видите ли самата тя била знаела, цитирам:
“...че още Веска като тръгвала за Австралия, отивала там, за да раздели
младите!” Нашата майка-героиня и тази мръсотия изцвъкала в наивната му детска
душица, та между нас с Нени последваха нова серия от реплики, думи и
подробности за всичко казано и дискутирано по този въпрос, което го чух от
устата му лично. После той каза, че баба му и дядо му били свидливи и им се
свидели парите – как да му обясня, че майка му беше отрупана с подаръци,
внимание, злато и какво ли още не от главата до петите; как да остана
безучастен към една такава смрадлива и брутална лъжа?! Това от свидливост ли се
прави?! Едвам си сдържах нервите днес - идеше ми живи да ги изгоря, барабар с
видеотата им, проклетите им телевизори и мебели. Моя малък и сладък Неничко за
мене вече е един инвалид – не му ли се купи нещото което иска, откаже ли му се
независимо по какъв начин и под какъв предлог, той автоматично става нещастен и
заядлив, озлобява се и почва да ръси такива изрази, като че ли слушам отровния
език в устата на майка му. Всеки път когато го вземам от тях, той е облечен с
по нещо ново – купена дреха или каквото и да е друго, подчертано скъпи и
“маркови” стоки. Станал е един корназ - нали сега всичко споделят с него, та се
мисли за голям - а мене особено ме слага в краката си. Днес ми вика: “И ти
тате, можеш да си купиш всичко - нали взе парите с тебе!” Обясних му много
хладнокръвно, че това не са нито мои, нито наши, още по-малко пък пари на майка
му, а са на бабите и дядовците ми. Те действително бяха предназначени за наш
общ семеен дом, за строеж или някакъв имот, но при създалата се обстановка и
след като майка му изгони мене и родителите ми от къщи, значи че тя няма нужда
от всичко това, както и от всички нас. А той отвръща: “А, ами апартамента ни,
мебелите ни в него?” Като че ли отново чух познатият хриптящ и съскащ глас,
макар излязъл през друга уста. Луди ме направиха тези говеда, но нищо - всички
ще плащаме един ден; всеки своят си дял! Сега ще чакам да видя дали ще има и
някаква ответна реакция по този повод. Не скрих обаче от него факта, че
апартамента, който Женя постоянно му навира в очите, беше всъщност мой и тя няма
нищо общо с него, освен че живя като царица вътре и ропта през цялото време, че
й бил тесен и че всички й пречеха – включително и баба Фанче, мир на праха й.
Тези подробности разбира се са спестени, те не се споменават и много лесно се
забравят. Както и да е – ибаз го и този път...
Онзи ден говорихме с госпожата
по телефона, докато ме нареждаше и заповядваше кога и как да вземам Нени.
Тогава използвах случая да й обясня най-разумно, че съм похарчил подир задника
му $250 съвсем извън законната издръжка - за уроци по музика и всякакви други
прищевки, без тук изобщо да слагам в сметката сандвичите и хамбургерите му,
сладоледите, пастите и какво ли не още. Оная полудя, пощръкля пак и изкряска,
че това си било лично моя работа за какво и колко ще похарча за него - нали ми
бил уж син и съм го обичал много. Да, рекох, така е - ама аз ти плащам
издръжка, която е в размер на почти една заплата, а пък в същото време и хората
от агенцията ме увериха, че това е всичко, което трябва да давам от себе си
(което всъщност не е и никак малко – равнява се точно на един седмичен наем в
доста прилично жилище). Та пак се наслушах на заканите й, че под съд щяла да ме
дава и ще вземе 80% от всичко; как щяла да прати някого в гроба заради тези
пари, дето толкова ми се свидели, като не се размина и без станалите вече
традиция тряскания на телефони. Имаше предвид мене кучката мръсна и дано да е
така, защото почне ли и вас да кълне, тогава вече ще платя на някого направо да
я заличат от лицето на земята. Нека и онези в Ямбол да четат тези мои редове,
за да знаят, че когато аз на времето въстанах, то не е било от хубаво. Само че
и те забравят, когато им разказвах как се е държала дъщеря им с мене, какви
истерии я гонеха и в какви бесове изпадаше. Тогава се червяха и не знаеха къде
да погледнат от срам - голяма поука обаче си взеха, та няма що. Независимо от
всичко, вероятно под въздействието на моята вродена доброта и наивност, до
някаква степен аз съжалявам и тях самите - едва ли е много приятно да научиш що
за човек е собственото ти дете, освен ако ти не си го създал такова и възпитал
по този начин. Та, ей такива ми ти работи, скъпички и прескъпички родители мои.
Хубаво и лошо, сладост и горчилка се редуват едно през друго, смесват се в една
отровна и кипяща каша; какво ще излезе на края от всичко това - никой още не
знае...
Напред се върнахме от урока по
музика - уж щяхме свирим, но Нени заспа преди час и половина, та не ми е много
ясно как и по какъв начин ще стане това. Дойде тука, уби един са’ат пред
телевизора, взе да заспива в стола и аз го накарах да си легне. Ако си вземе
дрямката до някое време, може да е по-бодър за репетицията. Въобще свиренето
му, според мене, отива на провал. Аз казвам, че ще го спра от уроците, след
като изобщо не се занимава както трябва - а го виждам и че не иска; майка му
пък ми разправя, че свирел чудесно и че всичко си е наред. Тя обаче нищо не
разбира от неговите музикални умения, а пък и нали не трябва да се казва нищо
лошо за отрочето й – зер, готованчето може нещо да се обиди или пък разсърди;
сакън! Утре по план ще вкарам неверника в църква - дано Господ му помогне
заради моите кахъри поне, после от 14:00 е изпита. Закарвам го на майка му след
това, а после ние с госпожицата ще отидем на разходка; план няма, просто ей
така – отново влязох в цикъл “ден за ден”...
Напоследък като се прибирам
вечер в квартирата доста късно, та не ми остава много време и за писане на
мемоари – нали сега сърцето повече ме тегли към другия човек и след работа
обикновено сме заедно у тях. Може би в понеделник пак ще седна да драсна някой
ред, защото тогава точно няма да имам излизане. Нени започва да играе по цял
ден тенис в съботните дни, понеже е много добър, та го включиха в отбор. Не
знам вече кога ще го вземам, но с неприязън установявам, че времето ни
прекарано заедно не е особено удоволствие - нито за него, нито пък за мене. Аз
постоянно му мисля за проблемите, за свиренето, учението, това че по цял ден е
сам след училище. Гледам все да го възпитавам, да поучавам, да му показвам;
говоря му, примери давам от живота, но на него това хич не му се харесва. Дай
му само да се щъкаме безцелно напред-назад, да му купувам постоянно разни неща
и той точно за това ме търси - когато му потрябва някаква вещ. Иначе чувства,
почит, респект, уважение – това не са познати думи в неговите обноски спрямо
баща му. Но каквото е - такова. Аз сега, след като акъла ми е малко отвлечен по
други по-приятни и нежни места, та не изпадам и в такива дълбоки депресии,
както беше до преди въпросният танцувален бал, на който срещнах девойката...
Едно обаче не зная само: Господ на практика помогна ли ми с нея или ме хвърли в
още по-дълбока яма? Ще мине време, ще разберем...
13.07.1998 – Ето
че пак е понеделник. Седмицата започна със сравнително добри новини. Компанията
ни вече е продадена на други собственици, които ще продължат да развиват същия
бизнес. Подробности и официални потвърждения все още нямаме, така че за сега
всички си вършим преките задължения и чакаме да видим крайния резултат. Аз след
малко пак ще излизам, но този път няма да ходя при моята госпожица, а у едни
мои приятели, тук в махалата. Жена му ми поправя едни панталони, та ще ходя да
си ги взема.
В събота нищо особено не се
случи. Нали Нени беше при мене целия ден и вечерта - събуди се по някое време
гладен, та вечеряхме от манджата, която аз готвих онзи ден след боба – прясно
зеле с домати и наденица. Естествено той не я хареса, но това е положението –
при мене няма избор; каквото е в казана, това е за всички. Теглих го на кантара
– показа 72 кг, та се уплаших чак! На мене също ми се видя, че се е понадул, та
рекох да го проверя. Това е онзи стар кантар, който стоеше в банята и на който
той беше стигнал 64-65 кг, а аз тогава отчитах 97-98 кг живо тегло. Сега обаче
аз съм само 94 кила, но той е наддал бързо, след като няма кой да му “черни”
живота. Явно че яде по цял ден без никакъв контрол, тъпче се с пици и
хамбургери, всякакви картофени чипсове и други лайна, но аз и да се пръсна на
парчета, все това ще е. Хубаво стана, че добрият дядо Господ ме срещна с този
прекрасен човек (госпожицата имам предвид), защото както я бях подкарал с
виното, щях да се напия една вечер и да осъмна в затвора. Иде ми да я застрелям
оная “добрата и грижовната” майка, но хайде – нека да не се товаря с повече
грехове, отколкото си имам и без друго в излишък...
В неделя се събудихме към
08:30-09:00. Като станахме направих палачинки за закуска, а после отидохме в
Руската църква. Там отправихме горещите си вопли и молитви към Бога. Аз дарих
моите традиционни $5 на една икона, а дадох на Нени една шепа други монети, та
и той да остави нещо от себе си - белким Бог му помогне на изпита и въобще в
живота, с който му предстои да се преборва сам. Постояхме малко и после
отидохме на битака, който е в непосредствена близост до черквата (е, намира се
малко по-надолу по улицата, но тук за 5 или 10 минути пътуване с кола казваме,
че мястото е почти в съседния двор). Там се мотахме някой и друг час, докато стане
време за представлението. От една сергия си купих още едни панталони - дълги,
летни и много хубави, наред с чифт къси спортни гащи на фирмата “Адидас”; и
моите дрехи са “маркови”, един вид. Тази вечер прах, гладих сума време една
риза и псувах до небесата. После си разреждах ракията с дестилирана вода и се
занимавах все с едни такива къщни работи - тъжни и много скучни.
Парцуцата ми се оформи с
крайна техническа характеристика от 30 л на количество, 42° мощност, а за
вкусовите й качества просто нямам подходящ термин – ако по-възпитаният израз
“балкански еликсир” се употребява за най-превъзходната възможна степен и може
би ще й отива най-много, аз от себе си бих подсилил ефекта с думите: МАМАТА СИ
ДЖАСА! Хора, разберете ме правилно, не се ебавам - такава скоросмъртница не са
пили и в Евксиноград царете ни едно време! Наложих я със сушени сливи за цвят и
сега само ще чакам да възникне някакъв особено подходящ повод, та да я
подкарваме откъм канелката на бурето. Общо от целия материал сме извадили 70 л
ракия, но известни количества сме отклонили за “подавка”. Оставихме малко на
бай ти Сашо, заради предоставянето на казана и гостоприемството в собственият
му дом. Наточихме две шишета и на зарзаватчията, както му обещах, за това че
той пък уреди да вземем материала по-евтино. Запазихме си и по едно шише първак
само за разтривка и компреси, но ако видим зор и свършим преждевременно
запасите, спокойно можем да прибегнем и до тези крайни мерки. Като
рекапитулация на цялостното ни мероприятие със Стефчо и в резултат на взаимното
ни усърдие, с него си поделихме по 22 л/58° течност, която аз от своя страна
размесих с още 8 л дестилирана вода, та хем да ми стане и повечко. Но 42° си е
съвсем точен и приятен градус, както е по всички предписания и спецификации за
спиртни напитки, така че смятам ние направихме добър удар. На казанджията
дадохме $80 за газта, което е нищо в сравнение с това, което извадихме. Излезе
ни по $3 килото, а на магазина е над $30 и то не такава, каквато ние си я
направихме. Аз лично съм изключително доволен, а предполагам и Стефчо също.
Дано даде Господ само здраве и хубави поводи да си я пием. По принцип от всяка
реколта до сега оставям по едно шише за сравнение един ден – мостра така да се
каже. Или пък за времето, кога засвирят тъжно фанфарите - да ми ги сложат на
възглавницата до пиянската кратуна; за дългия път към небитието, от което никой
още не се е върнал...
Докато четох из писмата ви се
натъкнах на доста неразгадани и недискутирани въпроси, но аз в старанието си да
разказвам само за себе си, май на никой все още не съм отговорил. За щастие в
тази квартира има мрежи на прозорците и се надявам, като му дойде времето и
отново завият комарите, последните да си бръмчат отвън, а не в ушите ми. Гараж
също имаме - това е всъщност една обща сушина, която може да подслони три коли.
Но Методи в момента няма кола и така отредената килийка ползвам аз - само в
случаите, когато не ме мързи да маневрирам по нощите. Мястото е доста тясно и
ако човек е добре подкован предварително с някоя и друга напитка, прибирайки се
по малките часове на нощта спокойно може да охлузи в дувара я някоя врата, я
пък калник – не дай си Боже. В същото време гледам и да не правя излишен шум на
съседите - учителката живее точно над нас. Нали миличката все учи до посред
нощиите, та ми се иска да не безпокоя нея специално – макар че въгленът ми там
отдавна е загаснал, все пак показвам уважение и благородство към жената. Иначе
колата я оставям пред вратата на двора, да ми е под ръка по всяко време. Тази
вечер сигурно ще ви се обадя по телефона - надявам се, че вече ще сте се
прибрали от София.
Вчера изпита на Нени мина - уж
успешно, по неговите думи. Но ще видя резултатите след седмица. Според мене (а
и не само) той не беше подготвен изобщо, няма защо да се заблуждаваме - но
каквото е. А в същото време можеше да шашне комисията, защото нещата му не бяха
сложни за изпълнение. Просто се искаше малко повече сериозност и самодисциплина
от негова страна, но понеже той не притежава тези съвършени качества – именно
поради тези причини пускахме в употреба “остенът”! В което безспорно няма нищо
лошо и тревожно - аз самият съм си признавал не един път и не само пред един
човек, че ако не са били навремето моите родители да ме ръчкат за това или
онова (като почнеш от началното училище, минеш през свиренето на акордеон и
изучаването на френски език, та свършиш с шибаните изпити в Института), аз не
въобще, ами и изобщо нямаше да бъда това, което представлявам в момента.
Лошо-добро, голямо-малко, каквото и да съм – това все пак е нещо и доста повече
от нищо. Добре де, ама “остените” ги изпъдиха от къщи и за това резултатите ще
са такива...
Любо тръгва за България в
събота, но нищо няма да изпращам по него, защото както вече казах - той първо
ще се отбие в Америка и много ще се разточи работата по пренасянето на писма и
пратки по света. Съвсем скоро аз ще изпратя това писмо в една кутия, заедно с
други дребни джунджурии. То какво ли ще ви сложа вътре - не знам още. Опасявам
се, че снимки няма да има скоро, защото филмът който съм сложил в апарата е
съвсем пресен, а пък и нищо не съм снимал напоследък.
Тъкмо приятелите ми се обадиха
по телефона, че моите злополучни гащи няма да станат тази вечер и което
автоматично значи, че аз сега няма да излизам. В момента си церя хремата с едно
прокиснало червено вино, но още се намирам в доста начален стадий на лечението,
та не мога да разбера: то аджеба помага ли ми или се влошавам безнадеждно.
Много студ набрах предишните седмици когато термометъра се беше свил до 1°C-2°C.
През дните работих в цеха на едни ужасни течения, после пък и ракията дето
варихме в тая киша, та на края ми прокапа и носът. Уж вземах и илачи разни, но
тя всяка такава болежка си иска барем два чайника с греяна ракия, много кисело
и башка блажно мезе - па да й седнеш с някой отбран човек и да се лекуваш до
зори. Добре ама аз тая рецепта нямам с кого да я прилагам, а пък да се наливам
сам – това не е работа за мене, въпреки че усещането не ми е чуждо...
Току що приключих разговора си
с вас. Много се радвам, че се чухме и че ви намерих относително спокойни.
Другото ни “включване” ще е на 01 Август, когато ще поздравя татко за рождения
му ден. Като писах датата напред, почнах да си мисля да не би пък вуйчо да беше
роден днес. Абе, нека майка да ми напише точно кога е. Аз лично, това “писмо”
на госпожата, за което ми споменахте по телефона го очаквах; че такова рано или
късно ще ви бъде написано и изпратено. Но понеже съм чел и множество други
нейни подобни послания, та не му се впечатлявам особено много. Едно знайте само
и хубавичко го запомнете: нищо повече не може да ме върне назад – нито пари, ни
чувства, та дори не и детето (за мое лично и всеобщо наше огромно съжаление и
огорчение)! Греховно или не, така мисля и така ще бъде. Това последното не го
пиша поради факта, че сега най-случайно имам с кого да попълвам мислите и
самотата си, защото аз самият нямам и най-малката идея колко далеч ще стигне
чистата ми и съкровена любовна връзка с момата. Но дали точно с тази или пък с
някоя друга – решението дълбоко в мен е взето, а единствен Господ ще определи
за хубаво ли ще е или за лошо. Има много неща, които могат да се преглътнат (а
аз доста гълтах през годините); но има и не малко други, които надделяват и са
по-силни от всичко и всички. Тръгнал съм един път вече – остава ми само да се
мъча и да оцелявам по трудния начин...
Тъкмо сега отгърнах и видях,
че това писмо съм го започнал на 01 Юли. За какви извинения се говори там, по
дяволите, след като всичко което ви описах до този момент се е случило все след
тази дата? – без да искам аз пак се върнах на посланията от Женя, защото този
факт ме подразни силно като се сетих за него. Не искам нито да знам, нито пък
да чувам за това. И сега когато пиша, та ми се разтрепера долната джука от яд и
гняв – знам че гневът не е най-добрия съветник, но... Ако написаните думи в
нейното писмо ви удовлетворяват и успокояват – хубаво. Имаше нужда поне вие да
получите някакво извинение за лайната, в които ви въвлякохме и набъркахме. Аз
самият това го сторих вече на няколко пъти, но знам че не това сега на вас ви
топли сърцата. Голяма услуга ще ми направите, ако изобщо не ми го изпращате
това писмо – хич не искам и да го чета даже, защото през годините си на
съвместен живот, аз съм изчел цяла тирада от подобен материал и близък сюжет -
все от същата “авторка”. По-добре го покажете на родителите й, които пак
подчертавам, че не са виновни за нищо и лично към тях не изпитвам кой знае
колко негативни чувства...
Мамка му – направо полудях и
си налях още едно поредно вино, а след чутото пък по телефона ми минаха
хремите, сополите ми секнаха и в мен остана само един стар, освирепял до
изкривяване и зъл бяс! От него не знам как ще се излекувам, но се опитвам.
Напоследък установих, че да живея сам не е чак толкова лошо (като изключа
гладенето, от което ми се повръща). Може и аз да имам голяма вина в цялата тази
наша история, но в годините това се превърна в една естествена реакция към
вечния опонент, който имах срещу себе си и това заяждане в постоянното търсене
на правдата остана в характера ми. Сега се мъча да го изкореня от същността си,
но ми трябва доста време, за да се излекувам напълно и да възстановя
доженитбеното си състояние на прилично поведение и благи обноски. От всичко
най-много ми се искаше поне вас да не правя съпричастни на всички мои терзания,
които изпитвам за момента. Но какво да направя, след като нямам на кой да ги
споделя и друг начин, по който да ги изразя. Същите те, изказани и преведени на
английски език, несъмнено получават достатъчно разбиране и съчувствие, но в
никой случай не звучат така, както ги описвам лично аз тук. Не казвам, че ми е
много лесно, но нали уж времето лекувало всичко. Моля се само вие да сте добре
и да сте здрави, както и Господ да помага на моя малък чемер - а пък аз все ще
се оправя някак си...
Гледам се и в огледалото – уж
съм си много хубавичък и сладичък, но забелязвам бръчки по челото, подпухнали и
отпуснати бузи, увиснали торбички под вечно влажните от сълзи очи; тук-таме и
по някой косъм забелязвам да се белее. Не съм аз вече в първата си младост и
съвсем не онова момче от черно-белите ми снимки по реки, морета и балкани.
Почнах да мисля някак си по-зряло (иначе съм си същия наивник и веселяк -
глупендер с една дума). От друга страна пък като се замисля, че подире си съм
оставил само купчини с тор и нищо съществено не съм създал, та ме е яд и на
мене самият. Но и не мога да обвинявам никого - това което съм, то просто си е
такова; на кого да се сърдя – вероятно на акушерката, дето ме е израждала?...
С много мъка ви затрупах, дето
и добрият Господ няма да ми я прости, ако ще и в черквите да спя, но какво да
направя. Все пак по-добре така, отколкото никак... Ох, аз комай да взема да си
лягам вече, че ще взема да осъмна над листите. А па вие прощавайте, ако има
нещо - нали това беше любимия лаф на скъпият ни и непрежалим чичо Цеко. Пфу,
какъв живот - да му...
17.07.1998 -
Довършвам набързо краткото си писмо, защото по план утре ще го изпращам.
Отстрани съм написал адреса на родителите на Методи. Те обикновено прекарват
лятото на вилата си до Рилския Манастир. Нека майка да им драсне някой ред,
защото там нямат телефон и се разберете кога и как ще се видите. Можете да
вземете влака и да си направите една малка екскурзия и да съчетаете нещата.
Баща му ходи до София само за да си вземат пенсиите и пак се връща обратно на
селото.
Утре с госпожицата ще ходим на
разходка до град Toowoomba (през него минахме и спряхме с майка на връщане от
Коледно-Новогодишната екскурзия, където бяхме всички; вероятно тя още си
спомня). Та от това населено място ще гледам да изпратя и колетчето - не вярвам
да нямат поща там, нали чакаме новият век вече, би трябвало цивилизацията да е
достигнала върховете си. Изпращам ви отново “милите” послания до мене, като
едно малко доказателство за големите разкаяния на госпожата. Не искам и да
мисля даже за това “минало”. Аз може да нямам настояще, най-малкото пък бъдеще
– но и пред миналото си няма да коленича.
На малката цветна брошурка е
показана реклама на клуба, където се запознахме с новия “човек”. Много ви моля,
въздържайте си обаче емоциите специално по този деликатен въпрос, защото както
вече няколко пъти казах - всичко съм оставил в Божиите ръце и само той ще
определя какво ще става по-нататък...
Не знам тези факти, които пиша
и споделям дали ще ви успокоят малко душите или още повече ще ви хвърлят в
кахъри. Но ако мислите да ми се тревожите толкова много, аз няма да ви казвам
вече нищо, защото и без друго ви отрупах достатъчно с моите собствени отпадъци.
Сега е ред за малко уталожване на духовете и страстите. Поне аз мисля така, а
гледам че и Господ също подрежда нещата в тоя ред и порядък.
Днес и вчера се чухме с Нени
по телефона. Той утре е цял ден на тенис, а вечерта щял да ходи на кино с
неговата пък “госпожица” - гледай го ти малкия папардак, още от сега почнал да
влачи пацавурите по разни кина и по сладкарници. Онзи ден купувахме едно
медальонче, което той искаше да й подари, а това щяло да стане утре вечер на
киното (не го питах само дали ще чака да светнат лампите или още в тъмното ще й
го даде, любовчията му недний – цял бащичко, аз що ви разправям...). Та по тези
силно извинителни причини няма да го вземам при мене, но от другата седмица
отново му започват уроците по музика. Допълнително ще се разберем с него как ще
се виждаме по време на почивните дни. Може би това ще става вече в неделя, не
знам – пак майка му ще определи...
20.07.1998 -
Понеделник – но какво от туй?... Милички мои, това наистина са последните
редове от тази част на “епопеята”. Не успях да пусна писмото нито в събота,
нито пък вчера по лесно обясними субективни и обективни причини. Сега излязох
от работа в обедната си почивка специално за да сторя това. Новини нямам.
Изкарах два вълшебни почивни дни с приятелката си, които ще гледам да повтарям
колкото е възможно по-често. В случай, че се сетя за някой по-пикантен епизод,
може да го опиша на спокойствие в следващата си “глава”. Ако не намерите обаче
нищо по въпроса – ами значи, че нещата не са били много-много за казване, а
само за досещане…
Неничко бил болнав тези дни –
разстройство имал, та не отишъл и на училище даже. Днес на работа получих и
това друго писмо на Женя, от чиито редове ще се уверите, че съм доста прав в
разсъжденията си и сами ще си направите съответните изводи. А иначе всичко
останало е наред – толкова много “наред”, че на моменти ме обзема и страх даже.
Нищо не изпращам на татко за
рождения му ден, освен безпределната си обич и признателност за това, което е
създал у мене и от мене. Повреди ми се главата на касетофона. За нова искат
$103.87 (сто и нещо!!!), но аз ще отида при онези хора, дето ходихме с него за
ремъците. Дори им се обаждах вече и по телефона - още ме помнят хората, веднага
се сетиха за мене и обещаха, че ще ми намерят нещо подходящо из техните
“съкровищници” по чекмеджета и долапи.
За друго нищо не се сещам
вече. Тези дни с госпожицата минахме през една катедрала да запалим по някоя
свещица. Абе – с една дума: отивам на оправяне, но и много се бях съборил; едва
сега ви го казвам, чак когато ми мина. Не от мъка или някакви отрицателни
чувства и настроения, нито пък в страдание по всичко изгубено – просто така,
повечето от мъка по вас, че ви причиних толкова много скръб. Е, сега не страдам
по-малко за вас, но някак си е малко по-умерено (и споделено)...
Много поздрави на всички, да
не ги изброявам сега. Целувам ви и ви прегръщам горещо, ваш единствен син:
Ангел…
20.07.1998, Brisbane –
Australia
П. С. Опасявам се обаче, че и
това мое писмо няма да бъде пожалено и ще се появи на бял свят обилно гарнирано
с поредната словесна кир, зловонието на която вече се носи от следващите му
редове. Всъщност аз единствен имах полза от прочита им – така най-после разбрах
истинската си продажна и червива същност, прозрях дълбоко в себе си и чрез
всичко избълвано на един дъх, научих що за изкривено човешко същество съм бил в
очите на другите. Благодарско значи – а пък аз, видите ли, просто съм се
самозалъгвал до сега, като с това най-умело съм заблуждавал и подвеждал
околните; Господи, колко наивно само...
Здравей Ачо, (ако те дразни – Ангеле!). Пиша ти на този адрес, защото
нямам другия. Аз знам защо го нямам (13 – пардон, 16 години са достатъчен
период, за да знаеш какво другия мисли и какви са му очакванията). Ти знаеше
много добре, че аз те обичах и то наистина те обичах, дори и да е трудно да го
признаеш пред себе си. Ти не искаше да зная адреса ти, телефона ти, за да не те
притеснявам с молби да се върнеш. Искам да знаеш обаче, че дори и да го знаех,
нямаше да го направя, защото очаквах, че през цялото това време, ти ще намериш
верният път сам. И ти го намери. Верният път за двама ни.
Поводът е да пиша само за нас двамата. Дойде моментът, в който аз също
намерих своя път в живота. Коства ми много безсънни нощи, ходене по лекари и
какво ли не. Два месеца за някои са нищо, но за мен бяха два века. Но в крайна
сметка разбрах. От тук нататък - всеки по своя път. Доволна съм и съм спокойна,
че аз открих моя път в този живот без теб; осъзнах, че има и друг път; веднъж
завинаги разбрах, че връщане назад няма. Много ми коства да изживея мъката по
някого, когото съм обичала. Дори имах глупостта да напиша писмо на майка ти и
да й искам прошка. Дойде времето, когато разбрах, че имам друг шанс в този
живот. БЕЗ ТЕБ! Удовлетворена съм, че малко по малко постигам неща, които не
бях сигурна дали ще успея без теб. Но го правя и се чувствам горда, виждайки
новата линия в моя живот!!! Не можеш да ми влияеш повече, защото не ми пука –
(Sorry, обърках словореда, типично за мен). Ако до сега ти имаше власт над мен
– морална (сънувах те почти всяка вечер) и физическа (всеки път изпадах в ужас,
когато трябваше да направя неща – мъжки, които ти правеше), сега знам, че мога.
Дали ще е сама, дали с услугата на приятели, но знам че Господ ми е отредил
друг живот и той е БЕЗ ТЕБ, завинаги! Дали ще бъде с някой друг все още не
зная, но едно знам: аз съм добра майка и чудесна съпруга, за която много мъже
биха си мечтали. И каквото и да казва майка ти или пък ти на Нени, от тук
нататък няма да промени мнението ми за себе си. Аз вярвам в себе си и в Нени.
Това не е самомнение. Животът ме постави пред много изпитания за времето, в
което теб те няма. Няма да ми повярваш, но аз се справям. Вярно е, че имаше
моменти на паника, на ужас, на огромно страдание че ще живея без теб; че детето
няма нормално семейство. Но знам, сигурна съм и вярвам в себе си. На този свят
има “going down and going up” (падане и ставане – б.а.). На този свят има също баланс. А понеже аз
вярвам в Бог, знам, че един ден всеки ще получи заслуженото. И лека-полека
всичко си идва на мястото. Мисля си, че това в крайна сметка беше знак от Бог:
един път, да, жена – леля Дидка, помниш, нали? И ти го прие, но втори път –
БОРИ СЕ ЗА СЕБЕ СИ, ГЛЕДАЙ СЕБЕ СИ. Вярваш или не, но това е което чувам от
приятели, колеги, адвокати, лекари. Бъди себе си, Женя. Бъди веднъж в живота си
егоист. Аз имам толкова много неща, които ще търсиш у другите, сигурна съм в
това. Нищо че си горд.
Що се отнася до Нени, нещата остават както ти ги искаше. Ти казваш, че
той е достатъчно голям, за да разбере и знае как да действа. Аз те помолих да
не го поставяш между нас (омразата ти към мен надделя над обичта към него).
Всичко, каквото искаш да уреждаш (формалности, документи, срещи, пари) ще бъде
чрез него. Аз повече няма да те търся на работа. Ако той е разбрал, защото вече
е достатъчно голям да поема отговорности (твои думи), ще стане както го искаш
ти или аз; ако ли не – BAD LUCK FOR HIM! (по
смисъла на “Да го духа!” – б.а.).
О, парите - задръж си ги всичките. Както знам сем. Михови са много
деликатни на тази тема. И то е не защото не мога да изисквам по съдебен път да
бъдат изпратени от България, а просто защото парите мен наистина не ме
интересуват повече. Знам как да ги печеля и харча. Още повече, не защото нямам
силата (законът е на моя страна) - ако поискам, по съдебен път всички документи
могат да бъдат изискани от България. Просто парите, както и хората Михови не ме
интересуват повече. Имам много по-важни неща в момента, отколкото да се
занимавам със сума, която е смешна дори за моя адвокат. Прави ли те щастлив -
не ме интересува, искам да потвърдя, че повече Михови не ме интересуват, както
и парите им (включва и твоите, изкарани само с твоя ЧЕСТЕН ТРУД!)...
Между другото дали ти си щастлив също не ме интересува. Имам много
по-важни и смислени неща напред да планирам, организирам, действам. Преди като
те видех и всичко ми се разтреперваше - дали от яд или от скръб по загубата, не
знам. Сега знам, че дори и да те видя ми е все едно. Трябваше явно да се случи,
за да намеря себе си. До сега аз бях жената на Ачо и много хора ми се чудеха
как нито веднъж тази жена не помисли за себе си, като човек. Явно, сега е
времето. Едно знам - като мисля за себе си, мисля и за детето. Това трябваше да
се случи отдавна, но Господ ме прати тук (по-добър живот, възможности за мен и
за детето ми), за да го осъзная най-после.
Не знам дали разбра какво се опитвах да кажа, но то е: GET OUT OF MY
LIFE! YOUR RESPONSIBILITY TO NENO IS YOUR JOB! HOW YOU ARE GOING TO DO IT IS UP
TO YOU (“Махай се от живота ми! Отговорността ти към Нено си е лично твоя
работа!” – б.а.)
Още нещо искам да те посъветвам! Не като приятел, а като майка на детето
си. Уверявам те, че Нени не иска да идва при теб, защото не иска да изкара дори
и минута в обстановката, в която живееш. Защото предчувства, че имаш някой друг
и предполагам усещаш какви са му (или ще бъдат) настроенията към този някой
друг. О, и към ТЕБ. Не защото прави допълнителна работа (твоя измислица -
никога не си го карал) и не защото трябва да свири на орган. Прави го и с мен -
дори и да не вярваш, но е факт. Знаеш ли какво, той (Нени) повтаря напоследък:
“I don’t care what my father is doing. I want to stay with you. Forget him!” (“Аз не
се интересувам какво прави баща ми. Аз искам да остана с тебе. Забрави го! –
б.а.). Аз знам, че се опитва да убеди
себе си, че не го интересува, но той те обича и в това няма нищо ненормално.
Мразя те, че му причиняваш загубата, която той все още чувства и ще чувства
винаги, независимо че не иска да си признае. Той не е малък и заради него те
моля - остави го вън от твоето щастие. Трудно е знам, но знам също, че много го
обичаш и искам да разчитам на това. Той се опитва да гради своето щастие (Веска
Михова казва: какъв е той Нени, та да ми казва какво да правя?) и започва да
преминава към зрялата си възраст. Не знам дали това те интересува. Ти като КОН
С КАПАЦИ си си втълпил, че музиката е най-важното за него и неговото развитие!
Е, ти ще си решиш, но ако имаш един ден други деца, рискуваш много.
ОК! Можеш да го копираш това и да го изпратиш на когото искаш. Няма да е
ново за Нени, повярвай ми. Не защото живее с мен, а защото е достатъчно голям
да разбере и да поеме отговорности (твои думи). Освен това, само ти и майка ти
имат пръст в неговото възпитание. Така, че ако имаш нещо - чрез Нени, моля...
Не за да те ядосам, но искам да знаеш, че вече започвам да се чувствам
много по-спокойна (а един ден и щастлива) без теб. Колко съм била глупава...
Нямам намерение да ти пиша писмо след писмо. Целта на това, надявам се
ти е ясна – на мен не ми беше ясна ситуацията, но напоследък ЗНАМ МОЯ ПЪТ И ЩЕ
го следвам... Женя
Тук стана въпрос за едно
писмо, с което уж се искало прошка от майка ми, а пък впоследствие се оказа, че
всъщност това било тотална грешка с израз на съжаление и акт на проявена
глупост. Не можах да се въздържа от публикуването му, защото то също е част от
историческата “сага” и носи дълбоко покайващ характер. Трудно ми е да преценя,
къде аджеба се простира истината. Аз едвам смогвам да избърша поруганото си
чело и да попия храчките, стичащи се по лицето ми, а в същото време
първоизточникът им пише сърцераздирателни статии и анекдоти. Има нещо което аз
лично не доразбирам както трябва, ама и защо ли пък трябва – нали по-низшите
създания като мене са лишени по принцип от разсъдък. Че аз ли баш ще правя
разлика?...
Здравей майко, не знам дали въобще ще прочетеш това писмо, но трябваше
да ти пиша. Знам, че няма да ми повярваш, но чувството е по-силно от разума.
Чувството е това, което ме кара да напиша онова, което все още разума не може
да проумее. Чувството за вина! От известно време насам това чувство не ми дава
спокойствие, гризе ме отвсякъде. Господ ми го праща, за да осъзная най-после,
че виновната за всичко съм аз. Пиша ти, за да те помоля да ми простиш. Знам, че
може би ме мразиш, че не искаш да чуеш нищо от мен. И все пак, длъжна съм да го
направя, защото не мога да живея повече с това чувство.
Трябваше ми време за да осъзная, че за всичко съм виновна само аз, че
ако аз реагирах по различен начин, всичко това нямаше да се случи. Мразя се за
това! Знам, че изпитанието беше мое и аз не го издържах. Знам, че постъпих
егоистично. Господ ме наказа и продължава да ме наказва за това. Наблизо има
църковно училище. Всяка събота ходя да се моля на Богородица да ми прости. На
края разбрах, че докато лично не те помоля за прошка, няма да намеря мир в
душата си. Толкова много искам да се събудя и всичко да е било само един
кошмарен сън. Толкова много искам прошка – твоята и на Господ. Готова съм на
всичко, за да я имам. Не искам Неничко да страда повече. Не искам аз и Ачо да
страдаме повече. Знам, че един ден (ако Господ е рекъл) да се разделим с него,
всеки ще си поеме пътя, но Нени ще страда докато е жив. Най-страшно е чувството
ми за вина към него. Господ ми е свидетел, че не исках това да се случи. Господ
ми е свидетел, че откакто сме в Австралия се опитвах по всякакъв начин ние да
оцелеем. Господ ми е свидетел, че правих всичко възможно да успеем. Явно, не е
било достатъчно. Явно не съм била достатъчно силна, за да преодолея
препятствието, което ми отреди. Чувствам се страшно виновна.
Не знам дали ще ми повярваш, но те моля. За Бога, не знам дали
съжалението, болката, отчаянието и мъката, които изпитвам в момента ще са
достатъчни. Аз нося кръста си, но не искам и Нени да го носи. А знам, че това е
начинът Господ да ме накаже чрез детето. Но моля теб, прости ми! Много нещастие
си причинихме един на друг. Аз страдам заради нещастието, което причиних.
Вярвам, че Бог е добър и ще оцени страданието ми. То е огромно. Не искам да
забравиш, но да простиш. За всички грозни думи, които изрекох, за всички грозни
действия, които направих. Моля те, за да намеря поне малък душевен мир. Не мога
да живея повече с чувството за вина. Господ ми е свидетел, каквото трябва ще го
изживея, но искам да се опитам още веднъж.
Повярвай ми, дълбоко в душата си аз не съм зъл и жесток човек. Не мога
да живея повече с чувството за вина. Опитвам се да си внуша, че това не е
краят, че аз мога да правя и добри дела в този живот. Че не съм сътворена само
за да правя другите нещастни. Защо на мен, Господи. От доста време се канех, но
все не бях достатъчно убедена, че трябва да ти пиша. Не знам какви чувства ще
събуди това писмо у теб. Имаш право да ме мразиш, но вярвай ми аз не те мразя.
АЗ МРАЗЯ СЕБЕ СИ! До такова състояние никога не съм стигала в живота си. Знам,
че изкупвам греховете си и за това те моля да ми помогнеш. Помогни ми, майко!
Вярвай ми, не искам сина ти да страда. Обичам го и то винаги съм го обичала.
Каквото и да стане с нас, знам че винаги ще го обичам. Не съм искала да го
загубя, повярвай ми. Загубих го защото сгреших. Изкупвам и то жестоко грешките
си. Моля те от сърце, не му казвай за това писмо, ако въобще го прочетеш! Ще го
озлоби още повече! Аз не искам! Но както искаш, нищо не мога да направя, само
те моля. Не искам да те карам а и не мога, оставям на теб да решиш дали да ми
пишеш! Прости! Женя
П. С. Адресът ми е същият...
За да не потъвам повече в
кацата с медът – пардон, лайната имах предвид, умишлено ще лиша гореизложеното
от всякакви мои лични коментари и изказвания. Тъй като през иначе скромната си
13-годишната практика на семеен мъж, аз съм се сблъсквал с не едно или две сърцераздирателни
есета от същия автор и на подобна тематика, мълчаливо ще подмина и настоящото,
което просто се явява следващото поредно. Това което аз не мога да проумея е
(защото вероятно съм и тъп на всичкото отгоре), как е възможно един и същи
човек в действителност да се държи към мене като със слугата си, да ръси хули и
обиди наляво и надясно, а в същото време да изписва суперлативите си за мене
със златни букви и да ме боготвори едва ли не. Простете, но аз съм малко
по-посредствен и първичен – дано не съм ви разочаровал. За мене бялото е бяло и
черното – черно, без значение от кой ъгъл го гледам… Но нека и да продължим
нататък – с ваше позволение открехвам следващият “chapter” (нещо като глава от
роман)…
Няма коментари:
Публикуване на коментар