Мила мамо и скъп татко мой; роднини, близки - верни приятели и още по-коварни врагове!
14.08.1997
– Както по-наблюдателните от вас сами ще се досетят и забележат по
разстоянието между датите - дадох си няколко дена почивка, през които
изобщо не съм сядал зад компютъра с благородната мисия по списването на
дневника, но ето че точно по това време се насъбра интересна информация,
която ми се иска да обрисувам в цялата си действителна същност, с
най-топлите багри и краски. В центъра на събитията и под ослепителният
светлинен сноп на прожекторите, главното действащо лице в този житейски
спектакъл е отново Женя, с нейната отговорна и хич не лека нова служба.
Преди да премина към словоохотливото си изложение, за съвсем кратък миг и
само с няколко думи си позволявам да се върна на онзи ден (неделя),
когато най-после успяхме да завършим видеокасетата - отдавна започната
още преди няколко месеца. Съвсем на края остана много малко свободно
място, та всеки от нас се записа индивидуално със своите лични послания
към иначе общите ни родственици...
На
другия ден (понеделник) аз занесох пакетчето и касетката на леля Марги,
която вчера на обяд излетя с пладнешкия аероплан на Кралство Англия и
предполагам че към настоящият момент, в който аз полагам тези свои
редове, тя вече ще е кацнала на авиационният плац “Божурище” край София
(пардон - “Враждебна” имах предвид, но не знам защо това Божурище ми
влезе в акъла; вероятно плод на разни военни, постказармени спомени и
кошмари – нека бъда простен за допуснатата неточност). Поради голямата
часова разлика между двете побратимени държави, надолу към Австралия се
пътува по-дълго, защото се лети по посоката на самото време, което както
знаете и най-бързите самолети не могат да изпреварят. За сметка на
това, наопаки пък към България, придвижването става малко по-чевръсто -
нищо че се явява по нагорнището на земната топка. Така че по мои груби
или не до там точни пресмятания, нашата леля Марги вече е пристигнала в
родната столица...
Женя
подхвана втората си работна седмица и нещата около нея все повече се
замъглиха. За това тя в неделя на обяд екстрено се телепортира на
техническо и най-делово проясняване в Сингапур, което мисля че е
град-държава със световно значение (нещо като Търновград от времето на
Иван-Асеня II). На този факт сам по себе си вероятно ще отделя
необходимата значимост малко по-навътре в същността на изложението –
сега го споменавам само като една незначителна хроника в последната
колонка на селския вестник.
Вчера
беше почивен ден за всички градски труженици, за да могат да посетят
Панаира-изложение на селската част от населението, да видят от къде
излиза хлябът и защо аджеба е така бял, мек и пухкав – зърното ли му е
толкоз бяло или пък го избелват с белина, преди да ни го продадат във
фурните; да се запознаят със всякакви знатни краварки, непети и месести
млечни доячки; да видят с очите си свинете-майки героини, отгледали по
12 прасенца, вратовете на които пък ние ядем с голям апетит и подчертана
охота. На тоя събор, колкото и градски да звучи отначало, има щандове
за плодове, зеленчуци, мебели, платове и всякакъв друг вид продукти -
ядливи или не. Представлява един малък земен ад и смесица от стотици
хиляди хора, прах, пепел и изхвърлени кутии от бира. За щастие ние тази
година се въздържахме от посещение на тази “атракция”, защото аз вчера
сутринта ходих на едно интервю за работа, което си бях организирал още
миналата седмица. То премина много добре – както всичко останали мои и
безрезултатни бизнес-срещи. Говорих с единия от двамата собственици на
предприятието, който остана много доволен от моето представяне и каза
“Ще видим”. Остана ни все пак уговорката, той да се консултира с другия
си ортак и да ми се обадят тези дни за резултатите. Самата работа би
била много по-интересна и разнообразна от тази до сега, но за сега ще
изчакам да видя какво ще стане и най-вече при какви условия евентуално
ще искат да започна при тях. Ако те не отговарят на моите изисквания и
очаквания, просто ще остана там където съм си за момента.
Освен
почивен, вчера беше и един чуден зимен ден (на разстояние само от две
седмици до пукването на пролетта), за това ние решихме да излезем малко
на въздух и да поразтъпчем улежалите си от седене на едно място месища.
Обадихме се на Сашови - заедно с тях отидохме до един парк, просто на
разходка. С нас бяха и родителите му, та си ударихме и една хубава
приказка под дебелите сенки в Ботаническата градина. От днес всички
отново сме по работните си места и позиции. Неничко пропусна днешните
занятията и си остана в къщи, защото като си обувал гащите за училище
сутринта, така зверски ги съдрал, та било невъзможно да излезе от къщи.
Тези панталони са специални от Колежанската му униформа и резервни няма.
Така той цял ден се е подмятал от едно място на друго, но като си
дойдох вечерта от работа си личеше, че освен всичко с което се е
занимавал през деня, беше и свирил сериозно. Доста добре си беше научил
упражненията по кларинет и песента на органа. Аз от време на време го
контролирах по телефона и не съм давал никакъв шанс да му идват глупости
на ума. Като обобщение мога спокойно да кажа, че Нени е самостоятелен,
грижи се за себе си (по свой собствен начин), занимава си се с това или
онова и не прави някакви сериозни бели. Въпреки всичко обаче, той е
малък все още за напълното му оставяне сам, а пък и аз едва ли ще мога
всеки ден да се обаждам през половин час по телефона, за да го
проверявам какво прави и какви ги върши в нас по време на нашето
отсъствие. На всичкото отгоре работата ми е на 40 км от дома -
разстояние колкото тревожно, толкова и опасно. Та, надявам се, че с
пристигането ви тук, ние с майка му поне ще сме спокойни за сутрешните и
следобедни часове от Неничковото развитие и възпитание. През останалото
време той е на училище и там възпитателите си имат грижата да се
разправят с нашите палави и непослушни питомци...
Днес
вече станало съвсем наложително за Женя, в последния миг да излети за
Сингапур, където от вторник започва някакъв семинар по нейната
специалност и на който тя задължително трябва да присъства. Заниманията
ще са от вторник до четвъртък, а през останалото време ще опознават
Сингапурските потайности. Оказа се че тя доста е потичала през работно
време, докато си извади паспорт, с който да напусне пределите на
островната ни държавица. Ние, обикновените и простосмъртни жители на
Австралия, макар и не съвсем коренни по принцип нямаме паспорти, а и по
закон не се изисква да притежаваме. Шофьорската книжка е достатъчно
валиден документ за самоличност, напълно важащ за пред всякакви възможни
служби и власти. Но хората, които по една или друга причина пътуват
извън страната, било то на екскурзия или по работа, обезателно трябва да
имат задгранични паспорти, за да я напуснат. Веднага ми направи силно
впечатление, че тези тескерета, неизвестно по какви причини не са с
червени корици, както например изглежда партийният билет на един не до
там истински български гражданин на Планетата. Явно че западащият Запад и
постоянно загниващ капиталистически социализъм, няма особен афинитет
към червения цвят – ма какво им разбират тиквите на тях от червени идеи и
алени макове, бе Боже мой? Дай им само да работят и да трупат
богатства, докато идеологията и стратегията си е един чист Балкански
приоритет.
За
издаването на такова едно паспортче обикновено се чака поне няколко
седмици или месец, но тук също важат златните правила на експресните
поръчки и всичко може да се уреди само за няколко часа (на съответната
цена естествено, а и като се каже: “Изпраща ме другаря еди-кой си”,
влизаш само със снимка, а от там излизаш с готов паспорт, валиден за
целия свят - не само за страните от социалистическия лагер да речем).
Така днес Женя си е направила снимките - утре ще ги занесе заедно с
останалите документи, а следобед ще си вземе готовия паспорт. Полета на
самолета й е резервиран за 13:00 в неделя, а чак в 05:00 на
понеделнишката сутрин ще кацне в Сингапур. Излиза, че мястото е
горе-долу на половината път до България. Баят хвъркане ще падне пак,
защото линията е директна и няма да има прекачване по отделните малки
спирки и по-големи гари.
И
на мене много ми се ходеше до Сингапур, защото бил приказен град, както
съм чувал от хорските уста. Ние на идване към Австралия кацахме
междинно и там, че самолета изглежда закъса, та го зареждаха с гориво.
Но тогава нямахме време да излизаме от летището и да се щъкаме
насам-натам - от единия ръкав ни прехвърлиха в другия и след 40 минути
се намерихме пак във въздуха. Каква неправда само, мама му стара! - аз
Женя къде ли не съм я водил по разните ми служебни командировки из
Татковината. И до Бяла Русенско я мъкнах подире си, един път и до родния
град на Лили Иванова (Кубрат) я водих, после в Тервел - че и в Каспичан
чак за фаянсова мивка-корито сме ходили, а тя до един пиклив Сингапур
да не може да ме заведе – бива ли такова безобразие, ха кажете ми сега?!
Това не го смятам аз за много правилно и хуманно, нито виждам грижа за
човека някаква; но ще чакаме поне подаръците с Неничко - той вече е
написал своя дълъг списък със желания, докато аз само напътствия и
насоки давам за сега...
От
неделя оставаме двамата сами с Нени и единственият ми проблем с него ще
бъде изхранването му, защото той отдавна вече не яде всичко, както
по-рано. Майка му постоянно му угажда и готви специално за него какви ли
не гюзлеми, но с мен ще има да види зор. Ще му увиснат гащите на гъза
докато си дойде майчицата му. Тя първоначално отива само за две седмици
(така пише поне на самолетния билет), но е много вероятно там на място
да й удължат престоят (дай Боже всекиму такава радост и измамна
свобода).
Междувременно
от много места продължават да търсят Женя ту за тая, ту за оная
позиция, за които тя е кандидатствала назад във времето и недалечното
минало. Но този пиедестал, на който тя е стъпила в момента, просто не
може да се сравни с нищо, предложено от никого до сега. Дано само успее
да се наложи и да се задържи на повърхността, че много подводни камъни
има отдолу и чуждите подводници дебнат изневиделица...
16.08.1997 – “Съ-ъбота, съ-ъбота вечер! То-олкова чакам те аз…”
Само че тази събота изобщо не е като обикновените моабетчийски дни с
предстоящи вечеринки, ами представлява една съвсем невзрачна и проста,
глуха безапелационна вечер, силно наподобяваща заводско партийно
събрание. Поради предстоящото утре пътуване на Женя, не сме канили
никого на гости, но за съжаление и самите ние не можем никъде да отидем.
То пък като гледам нас колко са ни заканили другите - ау-у-у, та дъх не
можем да си поемем чак и правим списъци с чакащи (казвам го с много
тъжна ирония). Но, както казват: такъв е живота. Мъчим се да свикваме и
толкоз; по-специално аз. На Женя пó не й правят впечатление тези неща,
но моята бохемска душа страда много. Това да си остана в съботната вечер
сам, заврян в къщи между домашните стени като отшелник; ни на мене да
ми дойде някой, нито пък аз да му отида – такова падение не е бивало и
през най-бедняшките ми години, но майната му. Сега пък тъкмо ще имам
възможност да се спра на малко по-важни и лични неща, отколкото гостите –
да здраве и живот, пак ще се съберем; напиването е най-лесната работа.
Вчера
всички документи на Женя бяха готови - паспорти, самолетни билети и
т.н. Колегите й само се чудили - как било възможно всичко да си е
организирала сама и за такъв кратък период от време, да се решат толкова
съществени и глобални въпроси. Че ний да не сме раждани в гнилото им
общество, ве алоу-у, та да чакаме на тая или оная служба да ни решава
проблемите! “Ние сме си твърдо сварени”, както обичаше да казва моя
добър приятел Бакала. Всичко си правим сами - нали я знаете приказката
за вълка и защо му бил дебел вратът: защото си вършел работата сам, ето
защо. Та снощи Женя си дойде от работа с една камара бумаги, отгоре на
всичко и с някаква кредитна карта на American Express (това е
най-престижната и уважавана кредитно-финансова институция в света на
капитала, с чиято карта и заставайки пред нея – просто няма такава
врата, която да е останала затворена; демек, това е “ключ” за всяка
порта, ако така казано е по-разбираемо). С нея тя ще си разплаща всички
сметки за хотел, храна и други битови нужди. Няма ограничение на това
колко ще изхарчи от нея (е, в разумни човешки граници, разбира се). Може
да се храни в най-скъпите ресторанти и да опитва от най-отбраните ястия
и туземски блюда - фирмата поема тези малки прищевки на служителите си.
Само самолетните билети струват $3120 (в двете посоки), а $4200 е
хотелската сметка за двете седмици. Но тези цифри са едно нищо за тази
богата и просперираща фирма - аз тук ги давам само за обща информация и
сравнение. Дневни пари обаче не се полагат, т.е. за подаръци и други
харчлъци. За тази цел Женя ще носи и $300 обърнати в Сингапурски пари,
които са почти наравно по стойност с нашенската валутна единица. Все
нещо ще й грабне окото и ще донесе насам като се връща. Освен това срещу
представен билет тя има право да пазарува от свободните безмитни зони в
града и по летищата, където е далеч по-евтино, отколкото в обикновените
магазини, предназначени само за простолюдието и по-долното съсловие на
човекоподобни.
Днес
отново почти цял ден обикаляхме за набавяне на още тоалети, подходящи
за екваториалния климат на тая държава. Сигурно ще бъде доста горещо в
онази част на света, но Женя ще се движи само по места с климатични
инсталации, та може и изобщо да не усети жегата. Тази вечер тя си
пригласи багажа, взе фотоапарата с нея (един от многото), за да
понаправи някоя и друга снимка за нас, изпращачите и оставащите да я
чакат на перона. Аз много се радвам за нея и ще се пукна от гордост и
надуване, обаче тя още се чувства малко стресната; това е разбираемо -
дори и аз да бях на нейното място, отдавна щеше да ми се е спекла
клоаката. Толкова светкавично стана всичко, че нямаше време да се
опомни. Но така като че ли до някъде е по-добре, защото човек бързо се
пренастройва на новия си ритъм и по-лесно свиква с капризите му...
Утре
с цялата българска общност, след традиционния футболен мач на терена,
ще се съберем на празнично барбекю (празнично само защото е неделя –
иначе няма някакви по-особени причини за общата ни земляческа среща). Аз
сутринта ще заведа Нени да потича след топката и веднага ще се върна
обратно в къщи, за да помогна на Женя в подготовката си за пътуването.
После ще я изпратя на аерогарата и чак тогава ще отида на българската
сбирка. Всъщност самолета й излита в 14:15 и в 20:00 каца в Сингапур.
Предварителната ми информация за дългото и изморително пътуване не беше
съвсем точна. Но пак Женя е успяла да си издейства такава удобна връзка
от Бризбън, защото в противен случай трябваше първо да ходи в Сидней,
пък от там с друг полет да върви нагоре до крайната си цел. А този
самолет е директен от нашето махленско летище и няма да усети как ще
пристигне на Екватора. Хубавото е, че ще пътува през деня и ще се
наслаждава на природните красоти в тази географска област. Ще прелети по
цялото протежение на Кораловия риф, нагоре през Индонезийските острови,
та чак до самия Сингапур.
Сигурно
ви прави впечатление, че аз доста често споменавам името на
градът-държава, но това е най-вълнуващото събитие около нас през
последните почти пет години, за това му отделям по-голямо внимание.
Снощи пазарувахме и аз пак купих олио и брашно, та утре преди полета да
ги занеса в руската църква за успешно излитане и кацане, както и престой
на самия семинар. Женя няма да може да дойде с нас, но ние с Нени ще
свършим тази дарителска дейност. Ще запалим и по някоя свещ за успешното
приключване на цялостната “екскурзия” и щастливото завръщане у дома.
Може
би с настоящите редове аз не успявам достатъчно добре да предам
истинското си вълнение от всички тези случки напоследък, поради факта че
ми е сравнително беден речника на суперлативни думи и купешки лафове -
но искам само едно нещо да знаете: че в голям кеф се намирам и с много
фукни ще се изфукам! Дано само всичко да е наред и да продължи така,
както започна. Аз знам че то няма да е вечно тъй, но дано поне се
задържи малко по-дълго. Освен това, аз самият след като се поизживее
първоначалната стихийна еуфория, ще се приземя малко в низините -
единствено за да не гневя боговете. Но сега просто не съм на себе си от
радост и всеки ден сменям долните си гащи, защото обилно ги ожълтявам.
Лягам си до мениджърката, дорде не съм изтърсил още някоя глупост...
18.08.1997
- Днес е първият ден, в който ние с Нени сме сами и дори вече
започнахме да си омръзваме един на друг. Женя замина вчера и след като
кацнала и се настанила в хотела си, ми се обади по телефона от там - че е
пристигнала на място и са я посрещнали благополучно. Първите й
впечатления са били от колата, с която са я взели от летището – някаква
луксозна лимузина, голяма колкото няколко Трабанта; на ширина и
съответно по дължина. Кацнала към 20:30 Сингапурско време, което е с 2
часа назад от австралийското (т.е. 22:30). Така най-точните изчисления
за времето на целия полет до там възлиза на 8 часа, което пък в
усреднени норми прави почти 1/3 от пътуването до коя да е точка на
Европа – дори и България в числото. Докато се настани в хотела и когато
се чухме, тук вече беше станало почти 24:00, но аз гледах телевизия та
бях буден. Нени обаче отдавна беше заспал, изморен след цял ден тичане с
другите деца и блъскане с колелото. Аз сутринта го оставих у Ива и
Румен, а като изпратих Женя на летището, отидох направо в парка, където
направихме едно голямо земляческо барбекю. Още с прибирането ни обаче
вечерта в пустия, сиротен дом и ужасите започнаха - пране, къпане,
готвене; приготвяне на сандвичи за работа и училище – абе, с една дума:
АД! И това е всеки ден, всяка сутрин, всяка вечер (добре поне, че няма и
да чистя). Цяло щастие е, че съм се родил с пишка; защото тези дето си
нямат - тежкó им и гóрко цял живот…
Така
с всичко до тук приключиха емоциите около този етап от новата работа на
Женя, неочакваната й командировка зад граница и почивните ни дни. Те
влязоха в най-новата ни история като исторически и знаменователни. Сега
вече само ще чакаме с Нени да си дойде майка му, че да ни разказва
впечатленията си от космополитния град...
Днес
се навършват точно три месеца, откакто започнах моята работа, но никой
до този момент не ме е посъветвал да не идвам повече; напротив - всеки
ден ме засипват с все по-много задачи. Това също идва да покаже, че за
сега не смятат да ме изтърват като техен ценен кадър и да си търсят друг
в замяна - което пък отделно означава, че на този етап комай това ще се
окаже постоянното ми работно място. Независимо обаче от всичко, аз
продължавам да си търся друга по-интересна и по-платена работа - дори
тази вечер, преди да седна върху листите на писмото, аз засилих още
четири молби през компютъра и свързаните с него телефонни линии. Човек
никога не знае от къде ще му изскочи по-тлъстия и месест кокал и да го
захапе така, та чак до пенсия да има да си оглозгва.
Тези
дни пристигна и вашето писмо № 182 (вероятно тези номера нямат нищо
общо с характера на писменият ми материал, но ги споменавам заради
отчетността на майка; тя води статистиката на всичко кое кога е
изпратено и получено, докато аз по-малко обръщам внимание на тези
подробности). Напред си го прочетох набързо, но сега ще го чета пак –
този път официално, с повече внимание и вникване във всяка една ваша
отделна дума.
Нени
е заспал вече. Той се премести на нашето легло да спим заедно, докато я
няма майка му. Снощи много искаше да я чуе по телефона от Сингапур, но
тутакси заспа въпреки че се мъчи да гледа някакъв филм. Сутрин ставаме в
07:00 и свирим, докато аз тръгна за работа в 07:45. После той се облича
сам, мие се и закусва, каквото си приготви. Аз пък започвам работа в
08:30 и блъскам до 17:30, но с прибирането ми във вечерния пиков трафик и
то вече е станало 18:20. Следобед Нени си идва от училище в 15:30 -
първо ми се обажда по телефона на работа, за да знам че се е прибрал
сполучливо и тогава започва да се мие, яде и приготвя домашните си (е,
до времето когато си идвам аз може и нищо да не прави, но за сега уж
сляпо и наивно му вярвам, че съвестно се занимава със задълженията си).
Това е общо взето дневният му режим. Колко и как учи не знам, защото
докато си дойда той вече си е свършил “абЦИлютно” всичко и няма
“абЦИлютно” нищо какво повече да прави за училище (според неговите
критерии и изразни средства). А дали действително е така както казва,
евентуално бъдещето ще покаже и то много скоро, когато и той се изправи
на трудовата борса, наред с всички останали. Единственото, което бих
желал за него е, преди това обаче да е направил и дал всичко възможно от
себе си, за постигането на едно малко по-щастливо съществуване на тази
земя. Ето защо ми се иска някой дядо/баба вече да дойде при нас и да го
контролира по-изкъсо, защото ние както работим до късно, започваме бавно
но сигурно да му изтърваме края. По-рано, докато си беше из къщи Женя
имаше по-обстоен поглед върху развитието на Нени, но сега след като и тя
е вън от дома, положението с потомството започва да става малко
по-опасно...
20.08.1997
- Снощи не стигнах до писане, защото се увъртяхме из къщи с Неничко и
не ми остана свободно време. Първо си дойдох от работа – взех го и
веднага заминахме на урок. След това на връщане се отбихме до
супермаркета да си купим разни животворни стоки от първа необходимост за
оцеляването ни и от там се прибрахме. Добре ама сега нали всичко в къщи
все мене чака, та докато наготвя нещо за вечеря, докато приготвя
хранилките за следващия ден, да сложа и вдигна масата и тя вечерта мина.
Нени много ми помага за някои домакински дейности, но все пак иска и
мое бутване на края. С жена е несъмнено лошо; обаче пък без жена е
определено по-лошо. Спомням си целомъдрените думи на моя прекрасен
учител по математика, др. Драшански, който казваше че жената е едно
необходимо социално зло. Едва сега се убеждавам колко е бил прав този
човек...
Но
хайде, нека спра с тъжния си словоред и да ви кажа нещо по-ведро. Абе,
знаете ли? - Веска Михова щяла да заминава при синът и снаха си в
Австралия! Сигурно онези доста са се замогнали, щом като я канят вече на
гости! За колко ли време отива при тях? Боже-е, ами дали ще се връща
повече в България?... и все в тоз тържествен дух. Предполагам, че вече
из Габрово е тръгнала мълвата, приказките и коментарите са започнали
около тази случка. А пък аз самият съвсем случайно научих едва днес за
тази работа; и както става в повечето от случаите - разбира се,
последен. Неничко се обади по телефона след обяд и ми каза радостната
новина, че някоя какичка от Сидней му била предала това съобщение.
Понеже по време на разговора се е включил и телефонния секретар, та
целият се беше записал на касетката. Когато се прибрах вечерта от
работа, аз прослушах записа и установих, че гласът на какичката е
всъщност на нашето мило и сладко Катенце - но не от Сидней, а от София
(е, Неничко е бил сравнително близко до определението си за “каката”,
обаче с географските си представи се е разминал с малко). Разбрах че тя
се е обаждала през деня и че майка тръгва за Австралия на 15 Септември
(какъв по-хубав подарък за годишнината от сватбата ни и нейният собствен
рожден ден, които по стечение на обстоятелствата и без някой да го е
желал непременно или нарочно таманил, през далечната 1985 съвпаднаха
точно в тази неделя; “сляпата неделя” дето й викат старите хора и аз
добре вече знам защо са я нарекли така). После вечерта Катето пак се
обади и този път приказвахме двамата, та разбрах и подробностите около
извънредно щастливото събитие. Кога намерихте сили и време за
организирането на всичко това - не знам. Разбрах още, че днес сте
заминали за Пловдив, но не стана ясно по каква причина. Аз дори мислех
тези дни да ви се обаждам по телефона, но това най-вероятно ще стане
другата седмица, когато се завърнете от пътешествията си. Този факт сам
по себе си говори, че татко е привършил с бояджилъка в апартамента и
майка му е дала шанс да си отдъхне за малко под формата на “свободно”
време за разходки. Много се радвам, че сте си направили тази кратка
импровизирана екскурзия. Дано да сте били на гости и у родителите на Ани
- за това, че вече сте се видели с майката на Албена не се съмнявам,
защото сте взели пакетчето, което бяхме изпратили по нея. Именно там
бяха поканите и останалите документи за визите. Щом обаче всичко сте
уредили само през тези няколко дни, смея да си мисля, че майка не си е
извадила всички необходими документи за евентуалното й кандидатстване с
цел постоянно пребиваване в Австралия. Като се чуем в понеделник ще
разберем повече подробности.
А
за татко, какво да ви кажа: аз хем се радвам, че няма да го пенсионират
и ще го оставят на работа в завода, чрез което ще има огромното
удовлетворение от дейността която развива, хем пък в същото време ми е и
мъчно, че няма да се видим сега с него. Ако бяхме и двамата тук, но
преди 15-20 години, сигурно щяхме да си отворим частна компания и всички
заедно да работим в нея. По пари щяхме да стъпваме, така да знаете. Но
каквото е трябвало, то е и станало – тези неща са извън нашия контрол.
Нека бъдем благодарни за цялостното развитие на минало, настояще и
бъдеще – дядо Божи си знае най-добре как да подрежда нещата съгласно
заслугите на всеки...
По
предварителна информация самолета на майка излита в понеделник, а в
Австралия ще пристигне чак в сряда. Значи за този ден ще трябва да
приготвя нещо постно, най-вероятно боб яхния, за да се спазват Божиите
порядки дори и в края на света – ще има време и за пържоли. Женя още не
знае (а и как ли – нали и тя сега се намира през девет земи, та в
десетата), но като си дойде или ако междувременно ми се обади по
телефона, ще й предам радостната новина, че свекървичката й пристига
след точно един месец, а още по-точно – само след четири седмици. Докато
се обърнем и те ще минат, но още по-лошото е, че по същия начин ще
изтече и времето на престоя, ако не подадем документите на майка през
това време. По този начин тя може да остане при нас за много по-дълго
време, чакайки излизането на решението за издаване на безсрочната виза.
Добре де, ама задавам си и един друг въпрос: ами какво ще прави татко
пък там съвсем самичък през целия “изчаквателен” период? – тези процеси
се протакат с месеци, че и с години. Акъла ми не стига, за да дам
разумен отговор и баш сега няма да не се задълбавам в тези подробности,
че почвам да се стряскам и да се плаша от безсилие и неизвестност...
Нени
заспа отдавна - той напоследък все си намира по нещо да гледа по
телевизията и ляга след 21:30, че и по-късно понякога. Сутрин става в
07:00, за да свири и тогава хич не му е до ранни изпълнения на орган или
до разучаване на нови песни. За това тези дни разреждаме гледането на
телевизия, защото много му се спи сутрин и е цял мъченически ритуал
ставането му от леглото. Обаче и аз съм упорит - не отстъпвам нито
крачка назад, мислейки си че въпреки всичко постъпвам правилно и съм
воден единствено от желанието и надеждата, че от Неничко ще излезе нещо
добро, пък каквото и да бъде то – със спане до обяд това не може да се
постигне.
Тъкмо
гледам пак картата на света и си мисля за моята нещастна госпожа -
какви ли ги дъвче сега на тоя шибан Екватор, в тая адска жега там? Тук
времето все още е много приятно - вечер е хладно, под 10°C дори. През
деня е слънчево обикновено и термометъра подрипва до около 25°C (говорим
за положителни градуси, а не отрицателни – независимо, че си е баш през
зимата тука). Но какво ли е чудо в онзи град-държава, току на самия
Екватор - хич не ми се и мисли. В същото време по земята отново бушуват
природните стихии. Тази вечер гледах кадри от катастрофалното наводнение
в Чили; Китай и Тайван са обхванати от напористи урагани, премесени със
силни дъждове; някъде другаде пък почнал вулкан да изригва, та
евакуират населението преди да ги е застигнала лавата или посипала
вулканичната пепел. Изобщо много се обърка света напоследък и то баш в
навечерието на третото хилядолетие. Какво ли още има да видим, да
преживеем и да изпатим? Абе, тя природата не ни е крива, биля – ние, ние
човеците сме си виновати за всичко което ни сполетява, а пък после се
сърдим на този или онзи и все ний прави, а другите по-иначе; ама карай,
дано съм в грешка и сега...
25.08.1997
- Няколко дни подред не успявам да седна на спокойствие, че да драсна
още някой скучен и самотен ред. Сега цялото домакинство се стовари на
главата ми, та още не мога да се организирам като хората и да си върша
работата. Забелязвам, че не ми се и занимава нещо - отначало бях много
ентусиазиран, че оставаме сами с Нени и че ще си готвим най-различни
вкусни гостби и манджи, но като се прибера в 18:15 от работа, та от там
насетне вече не ми е до нищо. Миналата седмица бяхме на дояждане и
изчистване на хладилника от застояли и залежали хранителни остатъци, но
снощи се принудих да наготвя една бака със супа топчета. Чорбата ми пак
стана в казармено количество, но тъкмо пък с нея ще посрещна госпожата,
като си дойде от странство другия месец...
Онзи
ден, по-точно през нощта - след като приключих с писателската дейност и
си легнах, тъкмо дори бях заспал и ми се обади Женя. Веднага й предадох
новината, че майка ще чества юбилейният 65-ти рожден ден в Австралия и
тържеството по този повод ще продължи най-малко 6 месеца, ако не и
повече. Тя много се зарадва, изрази съжаление че не сме заедно в
Сингапур и ме остави да продължа розовите си сънища. Това беше в
четвъртък или може би още в сряда миналата седмица. От тогава до днешния
ден не се случиха много неща - или поне не чак толкова важни. Дните се
изнизват един подир друг (нали уж времето не спирало) - Нени ходи на
училище, прави си домашните, свири по малко и най-много време намира за
игри и безделие. Аз продължавам да работя - трите месеца на изпитателен
срок минаха, но никоя от страните не повдига въпроса за трудовия ми
договор по принцип; тактично и дипломатично не им се навирам сам между
шамарите и си трая за сега. Постоянно съм зает с някаква дейност и това
до някъде ме успокоява (то така беше и в автобусната фабрика, но нали
помните какво се случи с мене – тъй както имах достатъчно и доволно
много работа да ме изкара чак до пенсия, така онези си ме съкратиха, без
да им трепне и окото дори).
Междувременно
се чухме и с Иванови по телефона, та през почивните дни им бяхме на
гости само с Нени - по мъжки. Той беше направил 25 кг наденици - ходих
да си прибера моя дял и да се почерпим, разбира се. Децата си играха на
воля почти два дни, а ние с него си бистрихме политиката и оправяхме
света. Прибрахме се вчера следобед - времето беше много хубаво и ние с
Нени излязохме допълнително да покараме колелетата край езерото, докато
напълно се стъмни. После пак старата песен – този път я подкарахме на
два гласа: къпане, приготвяне на дрехи, сандвичи и прочие неприятни
домакински занимания. Между другото именно тогава сварих и въпросната си
супа от малки кюфтенца, която ще поддържа съществуването ни до
завръщането на Женя и докато тя не наготви нещо по-свястно...
Тази
нощ по нашия край ще бъде 0°C (не бе, не е грешка – цифрата е нула…) –
така казаха по телевизията на прогнозата за времето. Аз днес си дойдох
по-рано от работа, защото пак ходих да нося едни чертежи в завод, който е
много близо до нас. С по-навременното ми прибиране рекох да се обадя по
телефона до Габрово и много се зарадвах, като се чух с татко. То става
съвсем явно вече, че това писмо ще бъде предназначено повечето за него,
защото до времето до което аз го завърша и то евентуално бъде изпратено,
живот и здраве майка вече ще е пристигнала тук. Е, аз ще й дам да го
прочете разбира се - даже и тя самата може да добави някои неща от
първите си впечатления при нас и чак тогава ще го изпратим.
Междувременно аз също ще гледам да пиша колкото е възможно по-много,
както всъщност си е било винаги до сега.
01.09.1997
- Милата ни леля Маринка днес има рожден ден. Поздравяваме я
най-сърдечно и й желаем здраве и дълъг, спокоен семеен живот с другият
наш любимец - чичо Божко. Сигурно повече от седмица не съм драснал нито
ред, но за това вече имам много сериозни причини и уважителни
оправдания.
Първо
седмицата започна стремително и бясно, с всички задължения и
произтичащите от тях последствия. Нени ходи на училище, аз тичам на
работа; Женя - все още в Сингапур и така разпилени по целия свят, след
като отчетем пък и вие къде се намирате на горната земя чак. С Неничко
се справяхме отлично с домакинството, докато майка му най-после се
прибра благополучно в неделя сутринта (което всъщност беше вчера). Аз
през изтеклата седмица ходих на едно интервю за работа, което мина много
успешно. Днес същите хора са ме търсили отново и в сряда вечерта отивам
на втори кръг “събеседване”. Най-вероятно аз ще взема работата, такива
едни трепетни чувства са ме обзели. Но за това ще стане на дума малко
по-нататък из редовете на писмото. При такива примитивни и мизерни
обстоятелства изтече предишната седмица и освен въпросното интервю, нищо
друго не се случи с мене или пък с нас, което да заслужава внимание и
описание.
В
събота – ден преди да си дойде Женя, ние с Нени пооправихме малко
къщата и ошетахме отгоре-отгоре, колкото да не си личи голямата
мръсотия. После купихме цветя и вино за посрещането на високия гост и се
мотахме безцелно цял следобед из града.
Вчера
сутринта (вече неделя) станахме още в тъмни зори (беше едва 04:30) и
отидохме на аерогарата да вземем Женя от самолета. Прибрахме се и докато
отворим подаръците, да си разкажем кой как е изкарал без другия; Нени
хууубавичко да се наоплаче на майка си от мене, че много съм го тормозил
със свирене докато я е нямало и съм го карал да яде всичко, а не само
отбрани храни като безсмъртни партийни величия и то стана 09:00. Женя
щеше да ляга за малко, уж да си почива, но се разсъни и решихме да
излезем. Пак бях купил олио и брашно, та отидохме да ги занесем в
руската черква до нас и да запалим по една свещ за всичко добро, което
се случва напоследък. После отидохме на битака да позяпаме из сергиите и
да доутрепем сутринта. Върнахме се в къщи и под надслов “Добре дошла
отново пак при нас, ти мила мамо” си спретнахме един доста тържествен
гала-обед - с аперитивите му там, с печената на кюмюр скара и множество
други кулинарни гъдели и мои лични измишльотини.
Настроението
ни обаче беше силно помрачено от последвалото извънредно съобщение на
световните осведомителни агенции за гибелта на Принцеса Даяна заедно със
сподвижника си и шофьора на луксозния Мерцедес, с който са се прибирали
от вечеря. Предполагам че вече сте научили за трагичния инцидент,
станал в един от тунелите покрай р. Сена в Париж. Френската столица
стана свидетел на едно нелепо събитие, което разтърси целия цивилизован
свят и покри със скръб милиони жители на Планетата. Ние много си
обичахме нашата принцеса, която възприемахме повечето като световна
фигура и заради невероятният й чар, отколкото че това е снахата на
Кралицата, както и без да се интересуваме от несполучливия си брак със
сина й - Чарли-малоумника. В последните няколко години Даяна се ползваше
с изключителна популярност сред всички кръгове на световния елит
(особено след като най-после се отърва и от мъжа си) - много по-висока
дори от самата й свекърва.
През
цялото това време тя беше апетитна плячка за журналисти и фотографи от
всякакъв мащаб и калибър, наред с мощните им издателски къщи и централи.
Дори в момента на жестоката катастрофа, колата им е била преследвана от
няколко мотоциклета с жадни за сензации фоторепортери. И за да избягат
от тях са се движили с много висока скорост (над 160 км/ч), шофьора
загубил управлението над колата и се удрят с пълна сила в един
железобетонен стълб. Той и сподвижника на Даяна загиват на място, докато
самата нея и бодигарда й са ги вадили от разбития автомобил в
продължение на два часа. Рязали са ламарините за да ги достигнат, като
от удара радиатора на Мерцедеса се е врязал в купето при пътниците. От
руините му евентуално може да се ползва само капачката на резервоара и
то ако се намери къде е хвръкнала след страшния сблъсък - всичко
останало е на пита и не личи, че това са все пак останки от кола. През
цялото това време Принцесата е била жива, с вътрешни и външни
наранявания. Веднага ги откарват в болницата, където нови два часа
лекарски екипи се борят за спасяването й, но на края сърцето й не е
издържало и след масивен кръвоизлив в белите дробове умира на
операционната маса. Това е 04:00 в неделя сутринта френско време и
някъде около 13:00 по австралийското. Едва в 04:53 лекарите обявяват
смъртта й – именно, когато вече настъпва и хаосът.
Незабавно
спряха предаванията по телевизията и започнаха непрекъснати включвания
директно от Лондон и Париж. Светът осъмна с трагичната вест, която се
пръсна буквално за секунди навред. Точно по това време президентската
фамилия Клинтън са участвали в някакво парти, докато е траела почивката
им. Обаче след нелепата новина незабавно са си тръгнали от там
разтревожени и наскърбени. Не само съгласно висшеешелонният протокол,
всички политически лидери, както и личности от най-различни кръгове на
обществото, по собствена съвест излизаха един по един пред световните
осведомителни агенции, за да изразят първо шокът от жестоката
катастрофа, така както и от печалния изход след инцидента. Обвиненията
изцяло се прехвърлят върху издателско-журналистическия магнат и
по-специално към неговите нагли фоторепортери (папараци). Те и без друго
се славят с безскрупулност и нахалство, стигащо до съвсем нелегитимни
методи и нелоялни прийоми в заснемането на световноизвестни личности и
по-специално сензационното афиширане на моменти от личният им или
интимен живот.
Даяна
е била преследвана не един път от подобни търсачи на светска
популярност в жълтата и клюкарска преса и често е ставала жертва на
издателските къщи, публикуващи списания и вестници по света. Разбира се
този случай тепърва има да се разнищва и да излизат наяве подробности за
трагедията. Още същата нощ на мястото на катастрофата френската полиция
е арестувала преследвачите-фотографи, конфискувани са мотоциклетите,
екипировката както и самите фотоматериали. Снимки са правени буквално
мигове преди самата катастрофа. Но независимо от всичко светът ни
осиротя със загубата на една изключително популярна, чаровна и безкрайно
човеколюбива личност и гранд-дама, преминала през всички възможни
степени на житейската йерархия - от обикновена детска учителка до
най-високия сан на обществения живот, при това благодарение единствено
на личният си потенциал и природна интелигентност.
Още
минути след научаването на трагичната новина, в Лондон от всякъде
заприиждаха хора с цветя, които мълчаливо ги оставяха пред Двореца и
потъваха в своята собствена дълбока скръб. Чарлз и Кралицата изпаднали в
шок, когато са им съобщили за инцидента. Разбираемо е, че се натъжихме
дори и ние, така както целия свят през тези дни. Ще продължаваме да
следим информационните бюлетини, които ни заливат с данни и подробности
за всяка случка.
Аз
май доста се отплеснах в подробностите около този фрапиращ случай -
цялата световна общественост отделя огромно внимание на трагичния
инцидент, така че аз също не можах да отмина с мълчание това събитие от
глобално значение, колкото и покъртително грозно да е то.
Днес
пристигна и вашето писмо № 183, писано и изпратено може би от София, по
времето когато сте били там за срещата с майката на Албена и за
уреждането на визите. Ние също много се вълнуваме и суетим във връзка с
пристигането на майка и както се случва в повечето подобни случаи –
просто нищо не правим, че ни е по-лесно. Трябва да набавим някои неща от
първа и неотложна необходимост, като например легло на което да си
настаним гостенката, завивки с които да я завием, както и допълнителна
възглавница, за да има на какво да си сложи главата. В същото време ще
подготвим и едно малко списъче с въпроси, които ще разискваме като ви се
обадим по телефона.
От
последния вестник пак съм си изрязал няколко интересни обяви за работа,
за които още тази вечер ще изпратя документите си през компютъра –
веднага, след като си завърша мисълта. От писмото научих и за
изкарването ви в София. Сега няма да се спирам по отделните му точки,
защото то има само информативен характер. Всички вълнуващи и актуални
въпроси ще ги дискутираме вече по телефона, защото времето и без друго
доста накъся. Буквално броим дните до заветната ни среща - дано всичко
да е успешно и благополучно!...
02.09.1997
- Продължаваме с интерес и тревога да следим трагичната развръзка около
смъртта на лейди Даяна, която разтърси света и през последните дни
стана най-коментираната тема по всички вестници, списания, радио и
телевизия. Последните разкрития сочат, че шофьорът на Мерцедеса е бил
мъртво пиян - с повече от три пъти над допустимата норма за алкохол в
кръвта и два пъти над нивото, след което деянието вече се счита за
криминално престъпление, а не просто: “нарушил правилника - ще му
направим забележка или ще го глобим, а пък той няма да прави повече
така”. Съдържанието на алкохол е било 0.175% вместо стандартно
разрешените 0.050%. Това се равнявало на изпита една цяла бутилка
вино!!??!! и се явявало основната причина за катастрофата (не случайно
използвам повишена пунктуация и обръщам внимание на този израз –
представям си какво биха си помислили французките жандарми за нас,
“истинските” потомци на този наш така тачен винен бог Дионисий, които
удряме по 3 или 4 големи ракии задължително от Троянският сливов
дестилат, което служи само за хастар или “аперитив”, както това е
по-известно в съответните пиянски среди; после с вечерята пием боца-боца
и половина “Манастирско шушукане”, “Меча кръв” или в краен случай
“Карловски мискет”, а на края удряме и две малки конячета “Златна котва”
с кафенцето, преди да си тръгнем; не в затвора да ни тикнат, ами на
бесилки да ни провесят надолу с краката – пак ще ни е малко). Освен
всичко това, при ударът километража на колата замръзва, показвайки 210
км/ч. Самият път е допускал скорост от едвам 80-90 км/ч, тъй като е с
лек завой, преди навлизане в тунел и т.н. - все фактори и предпоставки,
дето хептен са утежнили пътната ситуация. Веднага се явиха експерти от
фирмата “Мерцедес”, които недвусмислено обясниха, че след такъв
страхотен удар и при тези фатални обстоятелства, за някакво оцеляване на
пътуващите не може и да се мечтае дори, пък било то и в автомобили от
този висок световен ранг.
Погребението
ще бъде в събота, нашата телевизия ще предава на живо от Лондон
траурната церемония. Светът неслучайно отдава такава голяма почит на
Принцеса Даяна и по още една причина - тя все пак е майката на бъдещият
крал на Англия, който ще стъпи на трона веднага щом баба му го освободи
или пък още приживе сама реши да преотстъпи. Чарлз не може да се
кандидатира за този пост, тъй като вече е разведен и няма на практика
семейство (а пък аз лично се съмнява дали има и достатъчно акъл, за да
управлява цяло Кралство; говорят, че бил малко тъповат). За това тази
престижна служба ще заеме първородният им син (принц Уилям), когато му
дойде времето разбира се. Това е според английските закони и
законодателство, които както знаете датират от времето на Христос, но са
железни и неоспорими при никакви условия или обстоятелства - независимо
коя партия управлява за момента...
Тези
дни Нени носи добри резултати от тестовете си в края на срока, който
свършва след 2-3 седмици и ще последва ваканция от други две. Майка
тъкмо тогава ще е вече пристигнала и ще имат прекрасната възможност да
се забавляват двамата с него. Освен това той се е включил в духовия
оркестър на Колежа и всяка сутрин ще ходи 45 минути по-рано от другите,
за да репетират и подготвят разни песни и маршове. По този начин ще
отпадне сутрешното ни свирене на орган, но ще бъде заменено с кларинет, а
вечер като си дойда от работа, ще го поемам пък аз. На 26 Октомври
Неничко ще има официален концерт, на който вече ще присъства и баба му
Веска – “на живо”, така да се каже. Това е организирано от новата му
учителка по музика и школата й, която той посещава от известно време.
Тези
дни в работата на Женя е много напрегнато и хич не й е до обаждане по
телефона - но ще се обадим така или иначе, за да разберем подробности
около отпътуването на майка. Това е всичко за сега - като се събере
достатъчно материал, аз пак ще драсна някой ред. Чувството ми снощи, че
ще взема някаква нова работа за пореден път ме излъга, защото днес онези
ми се обадиха по телефона да не ходя утре на интервю при тях - нещо си
били сменили становището относно моята кандидатура; сигурно са намерили
някой друг, по-подходящ - да им е честит! Ибаз ги - отново както казва
татко...
13.09.1997
- Струва ми се, че доста време мина без да съм положил нито ред в това
писмо, но напоследък разни проблеми ни се струпаха на главите, които
чакаха разрешение, та не ми остана свободна мисъл и за художествено
творчество. Нищо кой знае какво специално или пък тревожно не се е
случило, но все не намирам нужното време, спокойствие и настроение за
писане на писма. Женя е на голям зор в работата си - нещата които тя
върши и за които е наета, не са никак “политически” угодни и удобни за
останалите директори и ръководители на направления. Всички се страхуват
от документи, правила и нормали, защото им е безкрайно по-лесно да
работят по овчарски, вместо да съблюдават определени стандарти и други
нормативни актове. Така се получава една обстановка на непрекъснати
търкания и ежби на ръководно ниво и Женя е между чука и наковалнята в
ролята си на завеждащ въпросния сектор именно по тези стандартизационни
закони и строгото им спазване. Самата тя не знае и не е съвсем наясно
как и дали въобще ще може да се справя с всичките нововъзникнали
проблеми в организацията, чувствайки и напълно съзнавайки, че самата тя
им ги е създала. В същото време обаче големите батювци отвъд Океана са
много доволни от това което върши, но австралийските хиени на местна
почва не са “щастливи”. Нали това означава повече работа за тях, повече
прецизност и познаване на много неща. Та напоследък сме все под една
такава негативна вълна, защото онези постоянно питат дали пък изобщо
имат нужда от такива документи, толкова много други листи с хартия си
имали и пр. Сега тръпнем да не би да решат, че назначаването на Женя за
този проект е било грешка от тяхна страна и да поискат да я освободят.
Пак сме в неизвестност и недомълвие, в неясно настояще и още по-малко
ясно бъдеще; писна ми, ей – ще кажа “мамка му” и аз вече! Поради тези
чисто субективни причини, забелязвам че нещо не ми се и пише
много-много, защото нямам необходимата висока доза настроение...
Миналата
събота вечер на гости ни беше един мой колега от работата, който върши
еднотипна работа в нашата компания подобно като Женя, та да си обменят
опит. Той е много свястно момче, с богат опит в областта на стандартите и
си казаха доста полезни неща в тази насока. Аз правих руска салата с
печени карначета и той остана много доволен от цялостната вечер. После в
завода се хвали на ляво и на дясно колко хубаво е прекарал времето си с
нас и колко вкусни неща е ял и пил в къщи. Иначе с другите българи не
сме се ни чували, нито пък виждали. Всеки е потънал дълбоко в грижите и
целите, които си е поставил за постигане и си гони кариерата до дупка.
Само аз дето мълчаливо страдам без гости - в събота вечер поне можехме
да сме заедно с някой, каквато междувпрочем е и тази, но по нищо не си
пролича че е по-различна от обикновените делнични вечери...
Аз
за ден-два изкарах в движение нещо като грип или някаква настинка, та
хептен не ми беше до нищо и никой. Сега пък същата болест повали Женя на
легло, та и на нея нещо не й е комфортно настроението по тези причини.
Неничко онзи ден си ударил пръста на ръката в училище - една цяла вечер и
половината от нощта се разправяхме с това. Беше вече 18:00 - тъкмо си
бях дошъл от работа, но поликлиниките по това време вече са затворени
или ако има някои дежурни, те пък нямат рентгенови отделения и
съответната апаратура. Отидохме в болницата, но там висяхме цели 5 часа в
приемната им зала за щракването на една проста снимка - башка други 2
часа, докато се намери някой доктор-ортопед, че да ни я и разчете. Добре
че на нашия му нямаше нищо на пръста (беше само лошо навехнат и
натъртен), защото ако трябваше и гипс да му слагат, сигурно щяхме да
осъмнем в тая болница. Прибрахме се в 00:30 (през нощта). Това се случи в
четвъртък и сега сме доста по-добре. Даже и свирим, но пръста
продължава да боли малко като го посрещне. Сигурно тази седмица ще
пропуснем урока по музика. Но минава де, така или иначе – с малко се
отървахме пак...
Миналата
събота предаваха директно от Лондон погребението на Принцеса Даяна.
Имаше повече от 2 милиона души, стекли се в мълчалив и траурен шпалир,
за да изкажат последното си уважение към паметта на тази прекрасна жена.
Аз съм записал цялата церемония на видеото - майка като дойде другата
седмица, ако иска може да го гледа.
Онази
вечер ходихме до Васил и Албена да вземем едно легло, че те имат повече
и това не им трябвало за момента (нали леля Марги си замина, сега
освободи “легловата база” на следващата баба). Много обикаляхме да
търсим диван-спалня, но стаята ни е изключително малка и като се
разгъне, няма да има място за останалите мебели. Днес пък с Нени
отидохме да купим един матрак, та да го комплектуваме. Женя го застла
напред и вече всичко е напълно готово за пристигането на майка. Нени
постоянно пита как и кога ще пристигне баба му – дали може да кара
колело, дали плува и играе тенис. Той си мисли, че при него идва Петьо
или Планимир, та по цял ден да си играят на воля. Ние двамата с него в
сряда ще отидем на летището да посрещнем майка, а Женя ще си е на
работа, защото тя в момента на голям огън се пече. Аз ще си взема един
ден свободен, а Нени няма да отиде на училище. Те и без друго карат
последните си учебни дни и отдавна са го ударили на ваканция, защото ги
разпущат след ден-два.
Днес,
освен всичко друго измих и колата, че майка ако я беше видяла на какво
приличаше, щеше да си вземе обратния самолет за София. Утре ще й
довършвам козметиката. Сега ще привършвам вече, защото изчерпах всички
актуални теми, а пък и филма по телевизията започва след малко. Като се
намирам в състояние на едно такова постоянно трескаво очакване, та не
мога много да се съсредоточа. Радвам се безкрайно, че ще се видим с
майка, но в същото време ми е мъчно и за татко, че остава сам. И у мен
витаят доста смесени чувства относно всичко което се случва с нас, но
както Бог е отредил – нека така да бъде...
18.09.1997
- Тече втори ден, откакто майка си е в къщи и всички ние се чувстваме
много добре в компанията й. Вчера, точно както беше по програмата и
очакванията, ние с Нени отидохме на летището, за да посрещнем
пристигащият самолет от Лондон. Последният обаче закъсня с цели 20
минути, та имахме достатъчно време да се съвземем и окопитим преди
срещата ни. Първо се качихме в една друга зала на аерогарата, от където
се виждат пистите с излитащите и кацащи хвъркала. Почакахме още малко и
не след дълго голямата желязна птица се приземи съвсем меко, кацайки на
бетонната пътека току под носовете ни. Аз успях да заснема с камерата
точно този момент, след което веднага слязохме в залата за посрещачи и
започна голямото ни сутрешно “извисяване” (по смисъла на “висене” като
празна кофа в геран). От 400 души пътници, баш нашата пътничка излезе
последна (сякаш е била на изпит по “Научен комунизъм”). То са били
проверки, то са били претръсквания и ровения на багажи - досущ както на
румънската митница при Калафат. Най-накрая се появи и нашата майка,
много развълнувана, но в изключително бодър дух и настроение, а най-вече
съвсем не изморена и грохнала от убийственото пътуване, както разправят
другите бабички които идват насам, а напротив, цитирам: “Още толкоз път
да имало, пак щяла да го изпътува”, само да не е на обратната страна (последното пък е чисто мое допълнение за подсилване на ефекта, б.а.).
Аз
понеже имах свободен ден тогава, та бях запланувал още сума неща да
свърша - особено след като разбрах, че на майка хич не й е изморено и
много й се хайманосва. Натоварихме огромната купчина от багаж и
потеглихме. Добре все пак, че големия куфар се беше загубил някъде по
пътя и не пристигна в Бризбън наред с всички останали и според желанията
ни, а поради някакви неизвестни причини останал в Сингапур (тоя същия,
баш с кристалите на Женя). Умните чиновнички от БГА “Балкан” му дали
такова направление, което беше твърде добро решение за конкретния
случай, защото и с него вече натоварен, със сигурност щеше да се издъни
багажника на иначе крехката ми японска кола. Всъщност част от забавянето
на летището се състояло и в попълване на дълги митнически декларации,
формалности и документи за загубения багаж, който между другото
доставиха “франко гаража” още днес сутринта. Така че с това бързам да
успокоя читателите веднага, че няма нищо непристигнало и всичката
пренесена през планини и морета стока е в 98.9% читавост. При
разопаковането снощи регистрирахме някои малки счупвания на отделни
маловажни артикули, но това съвсем не наруши хубавото ни настроение...
Та
- отклоних се малко пак и за кой ли вече път, но смятам че читателят е
силно образован, високо интелигентен и бързо ще хване основната мисла на
съчинението ми. Значи, както се разбра вече от предните редове -
веднага след летището се отправихме към един сервиз за факсови апарати,
където още от предната седмица си бях организирал среща с техни
представители и специалисти, които да ми видят устройствата, че нещо не
се съгласуват помежду в съвместната си работа. Впоследствие се оказа, че
всичко е наред и се намира в състояние на пълна техническа изправност -
просто някои неточности при употребата на апаратурата довеждат до
известни смущения в линията, но те вече са отстранени.
21.09.1997
- Връщам се отново на писмото си след няколкодневно прекъсване, през
който период всички ние най-активно се грижихме за почивката и
развлеченията на майка. Но за да свържа събитията по тяхната хронология и
да бъда последователен, както надявам се винаги съм бил до сега, ще се
върна точно на момента, в който прекъснах писането си онзи ден поради
факта, че вечерята беше вече готова, сервирана и трябваше да се
нареждаме около отрупаната с пикантни блюда четвъртита маса.
Така
онзи ден, след като си свърших работата в сервиза за факсови апарати и
се доказа, че всичко с нашия си е наред, разходката ни продължи из града
и то по-специално около кварталът, в който живеехме по-рано в
продължение на около 2 ½ години - преди да се преместим в тая горска
“хижа”. На майка всичко й беше вече познато от видеокасетите, но все пак
се зарадва много, когато видя в действителност къде сме живели, къде
сме се разхождали, пазарували и пр. Умишлено премълчах и скрих мястото,
където пък аз специално се бях посрал, докато се подвизавахме из
въпросния район – вероятно от неудобство, а пък и това вече щеше да й
дойде горница от прекомерни впечатления; надявах се, че тя отдавна е
забравила за случая на социалното ми и обществено падение. Независимо от
всичко, аз също с голямо умиление и достатъчна доза носталгия си
спомням за хубавите мигове от време, което сме имали там.
В
непрекъснати спомени и оживени разкази утрепахме два часа, след които
аз трябваше да се явя и на едно интервю за работа. На тази важна среща
отидох в 13:00, а през това време Неничко и майка ме чакаха долу в
колата и си приказваха. Те двамата са много щастливи един с друг -
особено пък сега, както и училище няма повече; не знам само как ще бъде
когато се възстановят занятията, но за сега всичко е прекрасно –
посипано с листа от Казанлъшки рози и бели карамфили. Като ми свърши
интервюто отидохме в центъра на града, където пък след 16:30 Женя щеше
да излезе от работа – трябваше да я вземем с нас и чак тогава да се
прибираме вече заедно в къщи. Позеяхме още малко из лъскавите витрини на
магазините и влязохме в едно кафене, където с Женя се бяхме разбрали да
я чакаме след работа. Пихме по една бира, побъбрихме си за тоя-оня и тя
се появи иззад кьошето. Последва сърдечна и трогателна среща – зер,
снаха и свекърва не се бяха виждали почти пет години, та много си бяха
измилели една на друга. Постояхме още малко и си тръгнахме.
Веднага
щом се прибрахме у дома си импровизирахме един разлат моабет с подръчни
средства и материали на клиента (с ракията на татко). Новият начин на
живот започна много активно и разнообразно, а майка толкова бързо свиква
и се приспособява към него, като че ли навремето дедите й са били
английски каторжници в Австралия. Но нали на хубавото, казват, бързо се
свиквало, та и майка не прави изключение от тази категория…
Два
дни подред разопаковахме чинии, чаши и друга стъклено-кристална и
порцеланова посуда, която татко с такова изключително старание и вещина
беше подредил, а майка с толкова много любов ни беше донесла от единия
край на света, та в другия. Дали ще мога да намеря подходящите думи и
изразни средства, за да засвидетелствам и изтъкна благодарността си към
всичко, което родителите ми са направили за нас. Понявга искам и нещо
смислено да изрека, а не само глупости да бълвам. Обаче вместо звуци от
устата, бликват сълзи от очите ми - сигурно от признателност, която
самият аз не съм способен да изразя по друг разумен начин.
Междувременно
на другия ден след пристигането на майка, от самолетната компания
донесоха загубения куфар директно на адреса ни, за което мисля че стана
дума в предните ми редове. Та като се прибрахме от работа вечерта,
обработихме и тази стока. Някои незначителни чинийки залепих с лепило,
както и една чаша, но всичко останало като цяло е запазило оригиналните
си заводски качества и лъскавият, привлекателен търговски вид. Наложи се
да направим някои дребни размествания из секциите, за да намерим място
на новопристигналата стока, като известни вещи от старата кухненска
номенклатура просто ще поемат нелекият си път към контейнера с боклуците
- ще ги изхвърлим, казано на по-прост език (на практика, в по-голямата
си част те именно от там са дошли – “От където дошло, там отишло”
обичаме да казваме ние българите).
Неничко
от онзи ден излезе във ваканция и се чувства много добре с баба си.
Напоследък започна да свири доста по-активно, с патос и желание - като
на концерт в зала “Универсиада”. Той получава обилните си поощрения и
похвали от всички нас, а от мене дори и материални, пък макар и
символични. Два пъти се опитвах да се свържа с татко по телефона в
“Електроника”-та, за да му кажа че майка е пристигнала по живо и здраво,
но и двата пъти не можах да приказвам с него. Първо говорих с Маргот, а
после с Мишо Марчев. И на двамата казах да предадат на татко, че всичко
е наред и се надявам че те са му съобщили.
В
петък вечерта ходихме на нашия локален супермаркет, където се извърши
един приятен ритуал на обилно пазаруване, в който взе участие и майка. В
събота излязохме по други направления и обекти за посещение, а вечерта
ходихме на гости у Ели и Жоро. Майка им носеше някакво армаганче от
неговата майка, та хем да им го занесем, хем да се уважим и на масата по
подобаващ начин. На връщане ни кара Женя, защото аз можех да давам само
акъл и напътствия, но не бях много годен за шофиране. Имайки предвид
развитието на денят и въобще на вечерта, ние предвидливо бяхме с колата
на госпожата, защото тя другата не смее да я кара. Прибрахме се съвсем
спокойно нощес и днес всички спахме малко по-дълго от обикновеното. Аз
даже водих майка и на черква. Само че ние докато се натуткаме, тя беше
вече пуснала, та не можахме да запалим по една свещица за здраве и
благодарност - това ще сторим обезателно другата неделя.
Онази
вечер купихме на майка едно вълшебно мазило за заболяването на кожата
по краката и ръцете й, от което тя веднага се почувства значително
по-добре. Това беше същото лекарство, което са й препоръчали в България и
което ние намерихме в първата срещната аптека на символичната цена от
$7 за една доста голяма туба. Лечението започна незабавно и дори започна
да дава резултати, което зарадва изключително много всички ни. Аз
междувременно записах майка за лекар и утре вечер ще я заведа - да видим
тукашните специалисти какво ще се произнесат за заболяването и
лечението му.
Днешният
неделен ден не беше кой знае колко вълнуващ от гледна точка на
екскурзии. Следобеда се разхождахме из квартала, майка ни избра модел за
къща, а ние я заведохме да види езерото. Между другото, Женя също не
беше ходила там, та на всички им се стори интересно и красиво. За
всеобща наша радост, Нени си остана в къщи - освен приятно, беше ни и
много спокойно, в отсъствие на дразнителите. Поначало като тръгнем за
някъде специално с Неничко и взаимните дразги започват още с
прекрачването ни на прага за излизане. А сега вече отивам в кухнята,
защото салатата е сложена и жените нервно ме чакат да им налея от моята
парцуца...
11.10.1997
- Както читателят сам се досеща, а и е видно от самата дата -
съвместното съжителство с майка отнема изцяло времето между ходенето на
работа (задължително) и спането (още по-задължително). Прекарваме си
чудно, само че на мене не ми остава време за писане на писма и мемоари.
Още с кацането на летището и хайманосването започна. Всяка събота и
неделя сме някъде навън, вечерите - по гости или пък у нас идват
приятели. Съвсем зарязах събития, дати, хронология и случки. Сигурно
един прекрасен аз пак ще възстановя воденето на дневника, но не знам
точно кога. Все имаме къде да ходим и какво да гледаме. Де пазаруване,
де по мебелни къщи се размотаваме – въобще намираме къде да скиторим.
Акъла ми е разпилян на 100 страни, дори и сега в момента. Пиша,
отговарям на безброй въпроси, готвя боб за салата и в същото време
закусвам – толкова неща наведнъж и самият Наполеон не е правил...
И
на работа съм доста натоварен – не се хваля с това, просто го
констатирам с известна доза неприязън. Онази вечер ходихме на ресторант с
един от Сингапурските шефове на Женя. Тя завърши някакъв важен етап от
програмата си в тази компания и всички са много доволни от нея. През
това време Нени започна последният си срок преди голямата Коледна
ваканция. В понеделник ме викат на интервю в една друга компания, където
съм кандидатствал неотдавна за работа. В същото време съм в постоянни
преговори и контакти с бившия ми шеф от автобусния завод. Те обявиха
свободна позиция в същия отдел, където работех аз. Веднага кандидатствах
и съм в една такава особена тръпка, защото много ми се иска да ме
вземат обратно. Другата седмица сигурно ще стане ясно.
В
момента (събота сутрин) всички пишем писма, надписваме картички и
снимки. Тези дни ще изпращаме колети – ето защо е тази суетня. След
малко ще водим майка на изложба-базар за каравани и друго къмпингово
оборудване. Свършвам, макар и с недовършена мисъл, защото градуса на
напрежение много почна да се покачва и всички почват да ми нервничат
насреща, а аз така не обичам...
Целуваме те и те прегръщаме горещо, скъпи татко наш: майка, аз, Женя и нашият малък Неничко…
П. С. Чакаме те тук с нетърпение, но нека това да стане само по твоя воля и Божия преценка...
...
А сега, от тук нататък ще следват няколко съвсем кратки послания, които
майка написа до татко, докато тя беше при нас в Австралия, а пък през
това време той смело и самоотвержено продължаваше да се бори за
спасяването и оцеляването на легендарния завод “Промишлена Електроника” -
Габрово. Пенсионирането му беше отложено за известно време, поради
която причина той не можа да пристигне заедно с нея, а това стана
възможно едва на следващата година, за което също ще стане на дума
надолу в редовете. Запазих най-ревностно тези две или три писъмца, като
единствен писмен спомен от моята майка. Много от нейните, които
получавахме почти всяка седмица ние периодично изхвърляхме, защото
просто нямаше място в къщи, където да ги съхраняваме през годините.
Естествено, сега вече дълбоко съжалявам, но – такива бяха времената…
Няма коментари:
Публикуване на коментар